Андреа Камилери
Търпението на паяка (7) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

6.

— И вие ли сте мислили за това?

— Аз ли? Виж, аз само пристигнах на мястото, на което моите хора бяха вече от доста време. И когато са разбрали от бащата на Сузана, че тя винаги си е слагала каска, са започнали да я търсят, макар и безрезултатно, но не само по черния път, ами и сред оградените с дувари ниви.

— Не мога да си представя, че похитителите са завлекли крещящата и мятаща се Сузана в колата с все каската на главата й.

— Нито пък аз, що се отнася до това — каза Монталбано.

— Ама никаква идея ли нямате как са се развили нещата? — попита Франческо, в чиято душа се бореха отчаянието и надеждата.

„Това са те, днешните младежи! Как само са готови да ни се доверят, а ние правим всичко, за да ги разочароваме!“ — помисли си комисарят.

За да прикрие вълнението си (възможно ли е това да е признак на начална старческа слабост, а не последица от раняването?), се наведе — уж за да прегледа няколко документа в едно от чекмеджетата. Заговори едва когато беше напълно сигурен, че гласът му вече не трепери.

— Има много неща, които все още не може да се обяснят. Първото от всички е: защо Сузана, за да се върне вкъщи, е хванала по път, по който никога преди това не е минавала?

— Може би по тия места живее някой, който…

— Никой не я познава. И дори не са я видели да минава с моторчето. Възможно е някой от тях да не казва истината. Тогава същият този, който не казва истината, е съучастник в отвличането й, макар и само като информатор, защото е единственият, който знае, че Сузана точно в този определен ден и час ще мине оттам. Става ли ти ясно?

— Да.

— Но ако Сузана е поела по този коларски път, без да има причина, отвличането би трябвало да е извършено след някаква напълно случайна среща. Събитията обаче не биха могли да са се развили по този начин.

— Защо?

— Защото дотук похитителите ни демонстрират, че имат някаква, макар и неголяма организация и че са вложили умисъл в деянието си. От телефонното обаждане се разбира, че не става дума за светкавично отвличане. Не им е спешно да се отърват веднага от Сузана. Това означава, че имат сигурно място, където я държат. А такова сигурно място не е възможно да намерят за няколко часа.

Младежът не каза нищо. Размишляваше върху думите, които чуваше, с такава съсредоточеност, че на комисаря му се струваше как долавя скърцането на механизмите в мозъка му. След това Франческо направи заключението си.

— От вашето разсъждение излиза, че е твърде вероятно Сузана да е била отвлечена от някого, който е знаел, че в онази вечер е щяла да поеме по черния път. Някой, който живее по тия места. Тогава би трябвало да се дълбае до дъно, да се разберат имената на всички, да се провери, че…

— Спри. Впуснеш ли се да умуваш, да правиш хипотези, трябва да си способен да приемеш и провала.

— Не ви разбрах.

— Ще ти обясня. Представи си, че започнем прилежно да разследваме всички, които живеят покрай черния коларски път. Решаваме да разберем цялото им житие-битие, дори колко косми имат по главата си, но накрая се окаже, че между Сузана и който и да е от тях никога не е имало никакъв, ама никакъв контакт. Тогава какво ще правиш? Отначало ли ще започнеш? Ще се откажеш ли? Ще се застреляш ли?

Младежът не се предаде.

— Тогава според вас какво трябва да се направи?

— Да се формулират едновременно и други хипотези, да се проверят и всички до една да се проучват, без да се дава предимство на никоя, дори и тя да изглежда най-вероятната.

— А вие създадохте ли си такива?

— Разбира се.

— Може ли да ми кажете поне една от тях?

— Ако това може да те успокои… И така, ако Сузана се е намирала на този черен път, то е, защото някой й е бил определил среща точно на това място, по което почти никой не минава…

— Не е възможно.

— Какво не е възможно? Сузана да има среща? Мислиш ли, че знаеш всичко за твоето момиче? Можеш ли да си заложиш главата за това? Имай предвид, че не ти говоря за любовна среща, възможно е Сузана да е искала да се види с някого, без да знаем мотивите й за това. Тя отива, но не предполага, че са й подготвили капан. Пристига, подпира моторчето, сваля си каската, държейки я в ръка, защото очевидно се касае за кратка среща, приближава се до колата и тогава е отвлечена. Удовлетворява ли те?

— Не — каза решително Франческо.

— И защо?

— Защото съм сигурен, че когато се видяхме следобеда, тя щеше непременно да ми каже за тази своя уговорена преди това среща. Повярвайте ми.

— Вярвам ти. Възможно е обаче Сузана да не е имала възможност да те предупреди.

— Не разбирам.

— Ти ли я придружи до приятелката й, с която са учили заедно?

— Не.

— Сузана е имала мобилен телефон, който не успяхме да намерим, нали така?

— Така е.

— Може да й се е обадил някой, докато, излизайки от вас, се е отправяла към дома на състудентката си, и да си е уговорила тогава срещата. И тъй като по-късно повече не сте се видели, не е имало начин тя да ти го каже.

Момчето доста се замисли над казаното. След това се реши и отвърна:

— Не мога да го изключа.

— И така, какво ще кажеш, все още ли имаш съмнения?

Франческо не отговори. Хвана се за главата. Монталбано беше усложнил още повече и без това тежката ситуация.

— Но е възможно и изобщо да не сме на прав път.

Момчето подскочи на стола.

— Какво говорите?!

— Просто казвам, че е твърде допустимо предположението, от което сме тръгнали, да се окаже грешно. А именно че Сузана, за да се върне във вилата, е минала по този черен път.

— Ама след като мотопедът й е бил открит там?

— Не е наложително Сузана, тръгвайки от Вигата, да е поела по коларския път. Давам ти първия пример, който ми минава през главата. Сузана излиза от дома на приятелката си и тръгва по шосето, по което минава всеки ден. Това шосе го използват всички, които обитават разположените преди или след вилата къщи, и свършва три километра по-нататък в едно село, което е нещо като квартал на Вигата, мисля, че се казва Ла Кука. Това е пътят на хората, които пътуват, за да отидат на работа, за обитателите на селото и други, които, дори и да работят във Вигата, предпочитат да живеят извън нея. Всички се познават, съвсем вероятно е да минават напред-назад по него по едно и също време.

— Да, но какво общо има това с…

— Остави ме да довърша. Похитителите са следили от известно време Сузана, за да придобият представа каква е интензивността на движението в часа, в който тя се прибира, и кое е най-подходящото място, където да действат. Онази вечер са имали късмета планът им да се осъществи точно на кръстовището с коларския път. Спрели са за нещо Сузана. Били са поне трима. Двама от тях са слезли и са я принудили да се качи в колата им, която е потеглила, поемайки вероятно по черния път в посока Вигата. Един от двамата обаче не се е качил, а е взел моторчето, за да го зареже там някъде на черния път. Това, между другото, обяснява и защо е било обърнато в обратна посока, сякаш е отивало към Вигата. След това може би и той се качва в колата и сбогом.

Франческо изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Ама защо е трябвало да се безпокоят за моторчето? Какво им е пукало? Те са имали интерес да се махнат оттам колкото е възможно по-бързо.

— Нали току-що ти казах, че това е път, по който хората се връщат от работа! Не са могли да го оставят на земята. Някой е можело да си помисли, че е станало произшествие, а друг пък да разпознае, че мотопедът е на Сузана… тогава е щяло веднага да се вдигне олелия и те не са щели да имат време да се покрият добре. Така и така са били там, по-добре е било да го преместят на коларския път, по който и без това не минава никой. Но може да се направят и други хипотези.

— Още?!

— Колкото искаш. Пък и нали разиграваме етюди, както се прави в полицейската академия. Първо трябва да ти задам един въпрос. Каза ми, че си придружавал няколко пъти Сузана до дома й.

— Да.

— Градинската врата как беше отключена или заключена?

— Заключена. Сузана имаше ключ за нея.

— Тогава си представи следната картина: Сузана току-що е подпряла мотопеда си и търси ключа, за да си отвори, когато я застига забързано някакъв човек, приходящ от друго населено място, с когото се е засичала неколкократно по този маршрут. Той я моли да го закара с мотопеда си до черния път, разказва й някаква небивалица от сорта на това, че съпругата му се е почувствала зле в колата, докато е пътувала към Вигата, и го е повикала за помощ по телефона, или че синът му е бил блъснат от кола… някакви такива истории. Сузана не е могла да му откаже. Качва го на моторчето, тръгва към коларския път и работата е готова. И навярно тази хипотеза обяснява и посоката, в която е било обърнато моторчето. Или пък…

Монталбано изведнъж спря да говори.

— Защо не продължавате?

— Защото се отегчих. Не се заблуждавай, че е особено важно как са се развили събитията.

— Така ли?!

— Така е, защото, като се замислиш… Детайлите, които сега ни се струват важни, колкото повече ги разнищваме, толкова повече губят очертанията си и се размиват. Ти например не беше ли дошъл да ме питаш какво е станало с каската на Сузана?

— Каската? Да.

— И както виждаш, колкото по-напред отиваше разговорът ни, толкова на по-заден план оставаше каската и губеше важността си. До такава степен, че дори не говорихме повече за нея. Истинският проблем не е как, а защо.

Франческо отвори уста, за да попита още нещо, но трясъкът на отворената със сила и удряща се в стената врата го изплаши и той подскочи.

— Какво е станало? — попита.

— Отплесна ми се ръката — каза разкаяно Катарела, застанал на прага.

— Какво има? — попита на свой ред Монталбано.

— Тъй като ми казахте, че не искате никакво безпокойство от страна на който и да е обезпокоител, трябва да дойда, за да ви задам един въпрос.

— Задавай го.

— Журналистът, господин Дзито, принадлежи ли към категорията на обезпокоителите, или обратно?

— Не, не ме обезпокоява. Свържи ме с него.

— Здравей, Салво. Николо се обажда. Извини ме, но исках да ти кажа, че току-що дойдох на работа…

— Мен какво ме засяга твоето работно време? Кажи го на работодателя си.

— Не, Салво, никак не ми е до шеги. Тъкмо дойдох и секретарката ми каза, че… има нещо, свързано с отвличането на онова момиче.

— Добре, казвай.

— Не, по-добре е ти да дойдеш тук.

— Ще се опитам да мина веднага щом мога.

— Не, веднага.

Монталбано затвори телефона, изправи се и подаде ръка на Франческо.

* * *

„Свободна мрежа“, частната телевизия, в която работеше Николо Дзито, се намираше в Монтелуза, но в един доста откъснат район. Докато комисарят пътуваше с колата си натам, предугади това, което, изглежда, се бе случило и което приятелят му журналист искаше да му съобщи. И го отгатна от край до край. Николо го чакаше на входа и веднага щом видя колата на Монталбано да се задава, тръгна към него. Изглеждаше развълнуван.

— Какво е станало?

— Тази сутрин секретарката, като пристигнала на работа, е получила анонимно обаждане. Мъжки глас я попитал дали сме оборудвани да направим запис на телефонно обаждане. Когато му отговорила положително, онзи й казал да подготви всичко, защото щял да се обади отново след десет минути. И наистина се обади.

Влязоха в канцеларията на Николо. На бюрото имаше преносим магнетофон, но професионален. Журналистът го пусна. Монталбано изслуша, както беше предвидил, точното копие на телефонното обаждане, получено вече в дома на Мистрета, в което нямаше нито дума повече или по-малко.

— Да ти настръхнат косите. Ех, това клето момиче… — допълни Дзито и попита: — Обаждали ли са се и в семейство Мистрета? Или онези гадове искат ние да сме им посредниците?

— Вчера късно вечерта се обадиха.

Дзито въздъхна с облекчение.

— Слава богу! Тогава защо ни го изпратиха и на нас?

— Вече имам мнение — каза Монталбано. — Похитителите искат всички да разберат — а не само бащата, — че държат момичето в ръцете си. Обикновено чудовищата, които отвличат хора, правят всичко възможно, за да се възползват от мълчанието. Тези обаче правят всичко по силите си, само и само да предизвикат шумотевица. Искат гласът на Сузана, който моли за помощ, да впечатли обществеността.

— И защо?

— Точно това е трудният за отговор въпрос.

— Какво да правя сега?

— Ако искаш да участваш в тяхната игра, излъчи обаждането.

— Аз не служа на престъпниците.

— Браво! Ще имам грижата да издълбая тези достойни думи върху надгробната ти плоча.

— Ама че си гадняр! — каза Дзито, хващайки се за тестисите в знак на суеверие.

— И така, след като вече заяви, че си честен журналист, обади се на съдия-следователя и на началника на полицията, за да ги уведомиш, като не забравиш да им оставиш на разположение и записа на обаждането.

— Точно така и ще направя.

— Добре ще е да го направиш веднага.

— Защо е това бързане? — попита Дзито, докато набираше номера на дирекцията на полицията.

Монталбано не му отговори.

— Ще те изчакам навън — каза, докато ставаше, и излезе.

Утринта беше ведра, с лек гальовен ветрец. Комисарят запали цигара и дори не успя да я допуши, когато журналистът се появи.

— Готово, направих го.

— Какво ти казаха?

— Да не излъчвам нищо, ама нищичко. Сега ще изпратят един полицай, за да вземе касетата със записа.

— Да влезем вътре, а? — каза комисарят.

— Искаш да ми правиш компания ли?

— Не. Искам да видя едно нещо.

Когато се върнаха в офиса, Монталбано каза на Николо да пусне телевизора на канала на „Телевигата“.

— Какво искаш да чуеш от тези лайнари?

— Почакай и ще разбереш защо толкова бързах да те накарам да се обадиш на началника на полицията.

На екрана се появи надпис, на който пишеше: „След няколко минути извънредно издание на информационната емисия“.

— Мамка му! — каза Николо. — Може би са се обадили и на тях! И тези гадни мръсници ще го излъчат в ефир!

— Не го ли очакваше?

— Не. А ти ми провали суперновината!

— Да не би да искаш да се върнеш назад? Решавай, честен или безчестен журналист си?

— Честен, честен, но доброволното проваляне на суперновина ме кара доста да страдам!

Надписът изчезна и тръгна заставката на информационната емисия, след което без никакви встъпителни думи се появи лицето на геолога Мистрета. Излъчиха реплика на призива, който той бе направил още в деня след отвличането. След това се появи водещият.

— Чухте отново призива на бащата на Сузана, тъй като имаме важна причина да го направим. Ще пуснем ужасяващ запис на телефонно обаждане, което получихме тази сутрин в нашата редакция.

На фона на вилата, която показваха в този момент, прозвуча телефонното обаждане, абсолютно същото като това, което бяха получили в „Свободна мрежа“. После картината се смени и на екрана цъфна мъничкото личице на Пипо Рагонезе.

— Веднага искам да ви уведомя, че проведохме ожесточен спор в редакцията, преди да вземем решение и да излъчим в ефир телефонното обаждане, което току-що чухте. Тревожният и сърцераздирателен глас на Сузана Мистрета е вопъл, който нашето съзнание на човешки същества в цивилизовано общество трудно може да понесе. Но в спора ни надви аргументът за правото на свободно разпространение на информация. Зрителите имат свещеното право да бъдат осведомени, а ние, журналистите — свещеното задължение да уважаваме това тяхно право. Иначе бихме загубили гордостта си да се наричаме журналисти, работещи в служба на зрителите. Преди телефонното обаждане излъчихме отчаяния призив на бащата. Похитителите не си дават сметка или просто не искат да си дадат сметка, че искането им за откуп е обречено на провал поради потвърденото нерадостно икономическо състояние на семейство Мистрета. В тази трагична ситуация надеждите ни са обърнати към органите на реда. Най-вече към господин Минутоло, човек с голям опит, на когото горещо пожелаваме незабавен успех. Появи се отново първият журналист, който съобщи:

— Извънредното издание на информационната емисия ще бъде излъчвано на всеки кръгъл час.

Всяко чудо за три дни. Започна забавна програма с рок музика.

Монталбано никога не спираше да се удивлява на това как са устроени хората, работещи в телевизията. Например: показват ти картини от земетресение с хиляди мъртви, цели селища, изчезнали от лицето на земята, ранени и плачещи деца, разкъсани трупове и веднага след тях: „А сега за вас няколко красиви гледки от карнавала в Рио“ — пъстроцветни автомобили, веселие, самба, задници.

— Копеле и кучи син! — изруга Дзито с почервеняло лице и започна да рита един стол.

— Почакай, сега ще му сервирам изненадка — каза Монталбано.

Набра набързо един телефонен номер и изчака малко, допрял слушалката до ухото си.

— Ало? Монталбано съм. Може ли да ме свържете с господин началника на полицията, ако обичате? Да, благодаря. Да, ще остана на линия. Да. Господин началник? Добър ден. Извинете ме, ако ви безпокоя, но се обаждам от „Свободна мрежа“. Да, знам, че журналистът Дзито незабавно ви се е обадил. Разбира се, той е съвестен гражданин, който е изпълнил своя дълг. Оставил е на заден план журналистическите си интереси… разбира се, ще му предам… И така, исках да ви кажа, господин началник, че докато стоя тук, се получи друго анонимно телефонно обаждане.

Николо го погледна смаяно и стиснал върховете на пръстите на ръката си в един, направи жест, който означаваше: „Кога, бе?“.

— Същият глас отпреди малко — продължи Монталбано — каза да се приготвим за запис. Когато обаче се обадиха отново след пет минути, не само че връзката беше ужасно лоша и не се разбираше нищо, но и магнетофонът засече.

— Ама какви небивалици измисляш? — каза полугласно Николо.

— Да, господин началник, ще остана тук на място, за да изчакам дали няма да се обадят пак. Какво казвате? Телевизия „Телевигата“ току-що е излъчила записа на обаждането?! Ама не е възможно! Повторили са и призива на бащата? Не знаех нищо. Но това, ако позволите, е нечувана наглост! Направо е престъпление! Те трябваше да предадат записа на властите, а не да го излъчват! Както правилно постъпи журналистът Дзито! Казвате, че съдия-следователят обмисля да вземе всички необходими мерки? Добре! Много добре! А, господин началник, тормози ме едно съмнение. Но имайте предвид, че е само съмнение. След като пак се обадиха на „Свободна мрежа“, със сигурност са направили същото и с „Телевигата“. Възможно е в „Телевигата“ да са имали повече късмет и да са успели да запишат второто обаждане… Те, естествено, ще отрекат да са получавали друго телефонно обаждане, защото ще поискат да го разиграят, когато сметнат за необходимо… Мръсна игричка, много добре го казахте… Дори не мога да си помисля, че пред човек с вашия опит бих могъл да си позволя да подскажа каквото и да е, но се чудя дали един старателен обиск из офисите на „Телевигата“ няма да извади наяве… да… да… Моите почитания, господин началник.

Николо го погледна с възхищение.

— Ти си истински майстор на прецизните изпълнения!

— Ще видиш, че между взетите необходими мерки от съдия-следователя и обиска, нареден от началника на полицията, няма да имат време дори да отидат да се изпикаят, камо ли да излъчат повторно извънредното издание на информационната си емисия!

Засмяха се, но веднага след това Николо отново стана сериозен и каза:

— Да чуеш последователно първо какво казва бащата, а после онова, което казват похитителите, е все едно да слушаш разговор между глухи. Бащата казва, че няма пукната пара, а онези му отговарят да приготви парите. Ако реши да си продаде вилата, колко ли ще й вземе?

— Да не си на същото мнение като твоя знаменит колега Пипо Рагонезе?

— Какво имаш предвид?

— Че отвличането е дело на смотани емигранти, които не знаят, че не само нищо няма да спечелят от тази работа, но и ще загубят?

— За нищо на света!

— Възможно е похитителите да нямат телевизор и да не са видели призива на бащата.

— Твърде е възможно да си прав… — започна Николо, но спря, изпълнен със съмнения.