Андреа Камилери
Търпението на паяка (15) (Комисарят Монталбано нарушава правилата)

14.

Изненадата, която изпита, сякаш го бутна в гърдите и той падна на задника си. Със зейнала от удивление уста започна да си задава въпроси. Какво ли означаваше това, на което се натъкна? Че вместо евро инженерът беше сложил в чантата непотребна хартия ли? Запита се дали Перуцо, от малкото, което знаеше за него, е и човек, способен на екстремна хазартна игра, която да изложи на риск живота на племенницата му? Поразмисли и стигна до извода, че инженерът, да, беше способен не само на това, но и на всичко. Тогава оставаше необяснима реакцията на похитителите. Защото вариантите бяха само два: или похитителите са отворили на място чантата и са разбрали за измамата, но въпреки това са решили да освободят момичето, или са попаднали в клопката, което означава, че са видели как инженерът оставя чантата в шахтата, но не са имали възможност да проверят веднага съдържанието й, като са му се предоверили и са издали нареждане за освобождаването на Сузана.

Или Перуцо по някакъв начин е знаел, че похитителите няма да са в състояние да отворят незабавно чантата и да погледнат какво има вътре, и е заложил на време да се измъкне? Не, това е напълно грешно разсъждение. Никой не е можел да забрани на похитителите да отидат и да отворят шахтата, когато пожелаят. Оставянето на откупа не е означавало, че момичето ще бъде освободено на мига, и затова на какво „време“ е разчитал инженерът? На никакво време. Трикът на инженера беше безсмислен, от която и страна да бъде погледнат.

Докато стоеше като ударен с мокър парцал, а въпросите обстрелваха като картечница мозъка му, чу странен звън на хлопатари, който не разбираше откъде идва. Помисли си, че към него върви стадо овце. Но звукът не се приближаваше, въпреки че се чуваше наблизо. Тогава си даде сметка, че звъни мобилният му телефон, който никога не използваше и сега по изключение бе сложил в джоба си.

— Комисарю, вие ли сте? Фацио се обажда.

— Какво има?

— Комисарю, господин Минутоло иска да ви информирам за нещо, което се случи преди около четирийсет и пет минути. Търсих ви в полицейското управление, вкъщи, но най-накрая Катарела си спомни, че…

— Добре, казвай.

— И така, господин Минутоло се обади на адвокат Луна, за да разбере нещо за инженер Перуцо. А той му каза, че инженерът е платил откупа тази нощ и дори му е обяснил къде е оставил парите. Тогава господин Минутоло се втурна към мястото, което е по пътя за Бранкато, за да направи оглед. За съжаление, след него тръгнаха и журналистите.

— Какво иска по същество Минутоло?

— Казва, че ще му е приятно, ако вие го настигнете. Ще ви обясня кой е най-добрият път за…

Комисарят вече беше прекъснал връзката. Минутоло, неговите хора и кохорта от журналисти, фоторепортери и оператори можеха да пристигнат всеки един момент. И ако го видеха, как щеше да обясни присъствието си? „Уфф, каква хубава изненада! Бях тук да ора нивата…“

Бързо напъха чантата в шахтата, затвори я с каменната плоча и се затича към колата, запали двигателя, нагласи скоростния лост на задна, но се спря. Ако минеше по пътя, по който дойде, със сигурност щеше да срещне шумния керван от автомобили, начело с Минутоло. Не, по-добре беше да продължи към ниското Бранкато.

Пристигна там след по-малко от десет минути. Чисто селце с малко площадче, църква, кметство, кафене, банка, гостилница и магазин за обувки. Около площада имаше гранитни пейки. На тях бяха насядали не повече от десетина души — възрастни, стари и грохнали. Не си говореха, не се движеха. За част от секундата Монталбано си помисли, че това са статуи, чудесен пример за сюрреалистичното изкуство. Но един от тях, принадлежащ към категорията „грохнали“, изведнъж наведе главата си назад, опирайки я рязко върху облегалката. Или беше умрял, както вероятно изглеждаше, или го беше налегнала внезапна дрямка.

Планинският въздух подразни апетита на Монталбано. Погледна часовника си — малко оставаше до един часа. Насочи се към гостилницата, но спря. Ами ако на някой журналист му хрумнеше да дойде да си проведе телефонните разговори от ниското Бранкато? Със сигурност във високото Бранкато не можеше и дума да става за гостилници, но чувстваше, че не може дълго да стои с празен стомах, затова единственото, което му оставаше, беше да рискува и да влезе в ресторантчето пред него.

С ъгълчето на окото си видя мъж, който излизаше от банката и се спря да го огледа. След това същият този четирийсетгодишен дебелак се приближи с широка усмивка към него.

— Ама вие не сте ли комисар Монталбано?

— Да, но…

— Много ми е приятно! Аз съм Микеле Дзарко. — Издекламира името и фамилията си с тона на човек, който е световноизвестен. И тъй като комисарят продължаваше да го гледа, без да каже нито дума, поясни: — Аз съм братовчедът на Катарела.

* * *

Микеле Дзарко, земемер и заместник-кмет на Бранкато, беше неговото спасение. Първо, защото го заведе в дома си, за да го нахрани добре, тоест с това, което имаше — нищо специално, както каза. Госпожа Анджела Дзарко, изрусена чак до безцветно, несловоохотлива, сложи на масата канелони със сос — всичко друго, но не и достойни за презрение, последвани от заек в сладко-кисел сос от предния ден. Приготвянето на заек в сладко-кисел сос е трудна работа, защото всичко зависи от точните пропорции между оцет и мед, както и от правилното смесване на парченцата заешко месо с рагуто, в което трябва да се готви. Госпожа Дзарко наистина е знаела как да го направи, а за да го сгъсти още по-добре, бе поръсила върху него и настъргани печени бадеми. Освен това се знае, че заекът в сладко-кисел сос, ако се яде непосредствено след като е сготвен, има един вкус, но ако се яде на следващия ден, е съвсем друго нещо, защото месото поема различните аромати и става още по-вкусно. Така че Монталбано му се наслади.

Второ, заместник-кметът Дзарко предложи на комисаря да го разведе из високото Бранкато — за по-добро храносмилане. Естествено, отидоха с колата на Дзарко. След като минаха по един път, целия в завои, който наподобяваше усукани черва, спряха насред група къщички, които биха ощастливили всеки сценограф от експресионистичното кино. Нямаше нито една, която да е изправена. Всички бяха килнати или надясно, или наляво, и то с такъв наклон, че кулата в Пиза би изглеждала съвършено изправена. Три или четири от тях бяха залепени направо за склона на хълма и стърчаха хоризонтално навън, може би в основите им имаше скрити конзоли, които ги държаха да не паднат. Двама старци крачеха, разговаряйки помежду си на висок глас, тъй като иначе не се чуваха, защото телата им бяха наклонени — едното наляво, другото надясно, може би повлияни от различния наклон на къщите, които обитаваха.

— Да се върнем да пием по едно кафе? Жена ми го прави много хубаво — предложи му земемерът Дзарко, когато видя, че и Монталбано бе започнал да върви килнат на една страна, повлиян от заобикалящата го среда.

Когато госпожа Анджела им отвори вратата, на Монталбано му се стори, че вижда детска рисунка: тя беше почти като албинос с плитки, със зачервени скули и изглеждаше развълнувана.

— Какво ти е? — попита я съпругът й.

— Току-що по телевизията казаха, че момичето е било освободено, но откупът не е бил платен!

— Какво?! — попита земемерът, поглеждайки Монталбано.

Той повдигна рамене и разпери ръце, сякаш искаше да каже, че не знае нищо, ама нищичко за случая.

— Да, господине — продължи жената. — Казаха, че полицията е намерила чантата на инженера, открили са я тук наблизо, а в нея е имало само вестникарска хартия. След което журналистът се запита как тогава момичето е било освободено и защо? Но е ясно, че онзи смрадливец вуйчо й я е изложил на риска да бъде убита!

Вече не беше Антонио Перуцо. Нито пък инженерът. А „онзи смрадливец“, мръсното лайно, помията от отходните тръби. Ако наистина инженерът е искал да играе хазарт, тогава е изгубил играта. Дори и момичето да бе освободено, сега той завинаги оставаше заложник на всеобщо и пълно презрение.

* * *

Реши да не се връща в полицейското управление, а да се прибере в Маринела, за да изгледа на спокойствие пресконференцията. В близост до надлеза шофираше предпазливо, та ако случайно е останал някой закъснял журналист, да може да го избегне. Но следите, че ордата от полицаи, драскачи, фоторепортери и оператори е била тука, до една бяха налице: празни кутийки от кока-кола, счупени бирени бутилки, смачкани цигарени кутии. Цяло бунище. Дори бяха счупили каменната плоча, с която бе запушена шахтата.

Докато отваряше входната врата, изстина. Цяла сутрин не се обади на Ливия, беше забравил да я предупреди, че няма да успее да се прибере навреме за обяд. Сега караницата им щеше да е неизбежна, а той не разполагаше с никакво оправдание. В къщата обаче нямаше никого, Ливия бе излязла. Влезе в спалнята и видя, че куфарът й е наполовина приготвен. Внезапно си спомни, че на следващата сутрин тя трябваше да отпътува за Бокадасе, тъй като дните от отпуска, които си бе взела, за да е близо до него в болницата и след изписването му, бяха вече почти свършили. Изведнъж сърцето му се сви и го връхлетя умиление, както винаги изневиделица. Слава богу, че нея я нямаше, така можеше да даде изблик на чувствата си, без да се срамува. Изля душата си. След това отиде да измие лицето си и седна на стола пред телефона. Погледна в указателя, адвокатът имаше два номера — един вкъщи и един в кантората. Набра втория.

— Кантората на адвокат Луна — каза женски глас.

— Комисар Монталбано съм. Адвокатът там ли е?

— Да, но е в заседание. Ще проверя дали ще ми отговори.

Разнообразни шумове, музика на запис.

— Скъпи мой приятелю — каза адвокат Луна, — в настоящия момент не мога да говоря с вас. В полицейското управление ли сте?

— Не, вкъщи. Искате ли номера?

— Да.

Монталбано му го продиктува.

— Ще ви се обадя след около десетина минути — каза адвокатът.

Комисарят забеляза, че Луна по време на краткия им разговор не го назова нито по име, нито по чин. Кой знае с какви клиенти беше в заседание, щом щяха да се обезпокоят, като чуят думата „комисар“.

Мина повече от половин час, преди телефонът да звънне.

— Комисар Монталбано? Извинете ме за закъснението, но преди това бях с хора при мен, а пък и си помислих, че е по-добре да ви се обадя от сигурен телефон.

— Какво говорите, адвокате? Нима телефоните в кантората ви се подслушват?

— Не съм сигурен, но в тия времена… Какво искахте да ми кажете?

— Нищо, което вие вече да не знаете.

— Отнася се до намирането на чантата с вестниците ли?

— Точно така. Нали разбирате, че въпросното откритие усложнява доста онова начинание, свързано с възстановяване на добрия имидж на инженера, за което ме бяхте помолили?

Тишина, сякаш връзката се беше разпаднала.

— Ало? — каза Монталбано.

— Да, все още съм на линия. Комисарю, отговорете ми откровено: мислите ли, че ако бях разбрал, че в шахтата има чанта с хартийки, щях да се обадя на вас и на господин Минутоло?

— Не.

— Ами тогава? Веднага щом се разнесе новината за намирането й, клиентът ми се обади разтревожен. Плачеше, давайки си сметка, че това откритие означава да му циментират краката и да го хвърлят в някой водоем. Да го усмъртят с удавяне, без възможността тялото му да изплува на повърхността. Комисарю, чантата не е негова, той бил сложил парите в куфар.

— Може ли да го докаже?

— Не.

— И как си обяснява факта, че на мястото на куфара му се е озовала тази чанта?

— Не си го обяснява.

— А в този куфар бил ли е сложил пари?

— Разбира се. Да кажем, шейсет и две пачки с банкноти по петстотин евро, равни на три милиона, деветдесет и осем хиляди евро и седемдесет и четири евроцента, закръглени на едно евро, равностойни на шест милиарда италиански лири.

— А вие вярвате ли му?

— Комисарю, трябва да вярвам на клиента си. Но проблемът не е в това дали аз му вярвам. Проблемът е, че хората не му вярват.

— Би трябвало да има някакъв начин да се докаже, че вашият клиент казва истината.

— А, така ли? И какъв е този начин?

— Прост. Както вие самият ми казахте, инженерът е трябвало да събере за съвсем кратко време необходимите пари за откупа. Значи, съществуват банкови документи, при това с отбелязана на тях дата, които ще удостоверят изтеглянето на тази сума. Достатъчно е да ги направите публично достояние и така вашият клиент ще докаже на всички своята почтеност.

Тягостно мълчание.

— Адвокате, чухте ли ме?

— Разбира се. Същото разрешение, което и аз веднага подсказах на моя клиент.

— Ами тогава, както виждате…

— Има обаче проблем.

— Какъв?

— Инженерът не се е обърнал към банките.

— Не към банките? А към кого?

— Клиентът ми е поел ангажимент да не споменава имената на онези, които щедро са предложили помощта си, за да му помогнат в този деликатен момент. Казано накратко, няма подписани разписки.

От коя ли смрадлива и гнусна клоака е излязла ръката, която е дала парите на Перуцо?

— Струва ми се тогава, че ситуацията е направо отчайваща.

— И на мен също, комисарю. Дори започвам да се питам дали моето съдействие все още е полезно на инженера.

Значи, и плъховете се готвеха да напуснат потъващия кораб.

* * *

Пресконференцията започна точно в пет и половина следобед. Зад голяма маса седяха Минутоло, съдия-следователят, началникът на полицията и Латес. Залата в дирекцията на полицията беше препълнена с журналисти, фоторепортери и оператори. Там бяха и Николо Дзито, и Пипо Рагонезе, на съответното разстояние един от друг. Пръв заговори Бонети-Алдериги, началникът на дирекцията на полицията, който сметна за необходимо да започне отначало, тоест да разкаже как е станало отвличането. Уточни, че тази първа част от разказа му се основава на описанията на момичето. Вечерта преди отвличането Сузана Мистрета се е връщала към вкъщи с мотопеда си, минавайки по обичайния път, когато на кръстовището с неасфалтирания път за Сан Джерландо, на няколко метра от жилището й една кола се изравнила с нея и се приближила до такава степен, че за да избегне удара, тя била принудена да завие по коларския път. Едва спряла, все още разтревожена и объркана от случилото се, от колата слезли двама мъже с качулки, от онези само с дупка за очите. Единият я грабнал и я хвърлил в колата.

Сузана била твърде объркана, за да реагира. Мъжът свалил каската й, притиснал носа и устата й с памучен тампон, напоен с етер, после запушил устата й, вързал ръцете й зад гърба и я сложил да легне в краката му. Момичето чуло смътно как другият мъж се качил отново в колата, хванал волана и потеглили. Изгубила съзнание. Очевидно вторият мъж, но това е хипотезата на следователите, се е погрижил да махне от пътя моторчето.

Сузана се събудила в пълен мрак. Все така със запушена уста, но китките й — развързани. Разбрала, че се намира на някакво изолирано място. Движейки се в тъмнината, си дала сметка, че са я спуснали в нещо като циментова вана, дълбока повече от три метра, а на пода й се въргалял стар матрак. Прекарала нощта в това състояние, отчаяна, но не толкова заради собствената си ситуация, колкото заради умиращата си майка. След това, изглежда, е заспала. Събудила се, защото някой запалил лампа. От тези, които използват механиците, за да могат с тях да осветяват отблизо двигателите на колите. Имало двама мъже с качулки, под които се виждали само очите им, които я наблюдавали. Единият от тях извадил диктофон, а вторият спуснал подвижна стълба и слязъл при нея. Онзи с диктофона му казал нещо, а другият отпушил устата на Сузана, но тя веднага се развикала за помощ и те пак й сложили превръзката. След малко се върнали. Единият спуснал отново подвижната стълба, махнал превръзката от устата й и се качил горе. Другият й направил снимка с фотоапарат „Полароид“. Не й запушили повече устата. За да й носят храна, винаги от консерви, използвали стълбата, която всеки път спускали. В единия ъгъл на ваната имало кофа. От този момент нататък оставяли винаги лампата запалена.

През цялото време на отвличането Сузана не е била малтретирана, но не е имала възможност да се погрижи ни най-малко за личната си хигиена. Никога не чула похитителите да си говорят пред нея. Както и никога не отговаряли на въпросите й нито пък се обръщали към нея с думи. Дори не й казали, когато я накарали да излезе от ваната, че не след дълго ще бъде освободена. Сузана успяла да покаже на следователите мястото, където похитителите са я оставили. И в действителност хората от следствието намерили там въжето и кърпата, с която са били запушили устата й. В заключение началникът на полицията каза, че момичето се чувства достатъчно добре на фона на ужасното премеждие, което е преживяло.

След това Латес посочи един журналист, който стана и попита защо не е възможно да се интервюира момичето.

— Защото разследването продължава — отговори съдия-следователят.

— Но всъщност този откуп бил ли е платен, или не? — попита Дзито.

— Следствена тайна — отговори отново съдия-следователят.

В този момент се изправи Пипо Рагонезе. Устата му като кокоше дупе беше силно стисната, така че думите му излизаха накъсани.

— В такъ случа не трябв да зада въпро, а да направ пояснени…

— По-ясно, по-ясно — развикаха се журналистите като старогръцки хор.

— Трябва да направя едно пояснение, а не да задавам въпрос. Малко преди да дойда тук, в редакцията ни се е получило телефонно обаждане, което ми бе прехвърлено. Разпознах гласа на похитителя, който ми се беше обаждал предишните дни. Той ми заяви буквално, че откупът не е платен, а онзи, който е трябвало да го плати, ги е измамил, но те все пак решили да освободят момичето, защото не искали на съвестта им да тежи убийство.

Избухна неописуема глъчка. Хората наскачаха на крака, едни жестикулираха, други излизаха на бегом от залата, а съдия-следователят се нахвърли с думи върху Рагонезе. Врявата беше такава, че не се разбираше нито дума. Монталбано спря телевизора и отиде да поседне на верандата.

Ливия се върна след около час и го завари загледан в морето. Изобщо не му изглеждаше ядосана.

— Къде беше?

— Ходих да си взема довиждане с Беба, а после отскочих и до Колимбетра. Обещай ми, че някой ден ще отидеш. А ти? Дори не ми се обади, за да ми кажеш, че няма да се върнеш за обяд.

— Извини ме, Ливия, но…

— Не се извинявай, нямам никакво намерение да се карам с теб. Това са последните ни часове, които можем да прекараме заедно. Не желая да ги прахосвам.

Повъртя се малко из къщата, а после направи нещо, което никога досега не бе правила. Отиде и седна на коленете му и силно го прегърна. Остана за момент така умълчана, а после прошепна в ухото му:

— Да се приберем ли вътре?

Преди да влезе в спалнята, Монталбано, за добро или за лошо, изключи телефона.

* * *

Прегърнати в леглото, подминаха часа за вечеря. А също и този след вечеря.

— Доволна съм, че проблемът с отвличането на Сузана се разреши преди отпътуването ми — каза в един момент Ливия.

— Така е — каза комисарят.

За известно време разследването беше изхвръкнало от главата му. Някак си подсъзнателно се почувства благодарен на Ливия, че му го припомни в този момент. Ама защо? Какво общо имаше признателността? Не можа да си го обясни.

Хранеха се, разменяйки си по някоя дума, но и на двамата им беше тежко, че тя трябва да отпътува.

Ливия стана и отиде да довърши приготвянето на багажа си. По едно време я чу да го пита на висок глас:

— Салво, ти ли си взел книгата, която четях?

— Не.

Беше романът „Годежът на господин Ир“ от Жорж Сименон.

Ливия дойде и седна до него на верандата.

— Не мога да я намеря. Бих искала да я взема със себе си, за да я дочета.

На комисаря му мина през ума идея къде може да се намира. Изправи се.

— Къде отиваш?

— Веднага се връщам.

Книгата беше там, където си помисли, че е: в спалнята, паднала от нощното шкафче и заклещена между стената и крака на леглото. Наведе се, взе я и я остави върху вече затворения куфар на Ливия. Върна се на верандата.

— Намерих я — каза.

И понечи отново да седне.

— Къде? — попита Ливия.

Монталбано се вцепени. Като поразен от мълния. Единият му крак бе леко повдигнат, а тялото му едва-едва наведено напред. Като при схващане на шийните прешлени. Така се парализира, че Ливия се изплаши.

— Салво, какво ти е?

Изобщо не можеше да помръдне, краката му бяха станали като оловни и ужасно му тежаха, мозъкът му обаче работеше на бързи обороти, с всичките си зъбни колела, които се въртяха щастливи, че могат най-накрая да се задействат в правилната посока.

— Салво, за бога, лошо ли ти е?

— Не.

Усети, че кръвта му вече не е вледенена и бавно започва да се раздвижва. Успя да седне. Но върху лицето му със сигурност беше изписано някакво безкрайно глупаво изражение и не искаше Ливия да го види.

Облегна главата си на нейното рамо и каза:

— Благодаря.

В този момент разбра също така защо, докато се излежаваха, беше изпитал онова усещане на признателност към нея, което на пръв поглед му се стори необяснимо.