Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (9)

Три

След срещата с Мийра Нирмал не успя да се съсредоточи върху документите пред себе си чак до четири часа, когато момчето носеше ежедневния чай в димящи кафяви чаши. Какъв вид теодолити да избере? Колко броя? С палатки или без палатки? Можеше ли да се намерят достатъчно местни работници? Имаше да попълва формуляри за доставки, да пише писма, но съзнанието му постоянно го връщаше при руините или, ако трябваше да бъде откровен със себе си, към мисълта, че вероятно в този момент Мийра е там, сама, храни кучетата и рисува скиците си.

На четвъртия следобед се предаде и излезе рано от кантората, като каза, че отива да огледа терена. Обиколи развалините, но не откри и следа от Мийра. Влезе под свода, но чу само скимтене и ниско ръмжене. Реши, че сигурно е продължила към полето, и отиде до пресъхналото речно корито, но и там не я откри. Безутешен, осъзнал и ядосан от разочарованието си, той трябваше да си признае, че разходката изобщо не е свързана с професионалните му задължения, и се върна към входа на укреплението.

Този път тя беше там, вървеше бързо към сводестото помещение, сякаш бе закъсняла, и ронеше хляба в движение. Платнената чанта се люлееше и удряше бедрата й с всяка енергична стъпка.

Нирмал се спря и пропълзя зад една разрушена стена. Капчици пот осеяха челото му. Какво си въобразяваше? Защо бе дошъл тук? Беше абсурдно. Тя му бе далечна роднина, вдовица; ако доловеше у него и капчица копнеж, щеше да се оскърби и да го отблъсне. Ако някой от семейството или съседите разбере, ще се вдигне вой; със сигурност щяха да отлъчат Мийра от общността си, както вероятно и самия него.

Надникна иззад стената, осъзнал нелепостта на ситуацията: как би могъл да си тръгне, без тя да го забележи? Ако не излезе сега, ще трябва да се спотайва, докато тя не приключи с рисуването. Видя, че е седнала, облегната на баняновото дърво. Кучето бе до нея, чешеше ушите си и душеше задницата си.

Пое си дълбоко дъх и се опита да се появи с изненадано изражение. Тя го забеляза и остави скицника си.

— Извинете! Трябваше да се досетя, че тук вече е работна площадка — не трябва да се пречкам наоколо.

Думите й родиха идея в главата на Нирмал и той изтърси, преди да успее да я осмисли:

— Всъщност изобщо не се пречкате. Това, което вършите, може да влезе в работа!

— Какво имате предвид?

Вече бе стигнал до нея и се наведе към кучето с дружелюбен жест, на който то отвърна с едва доловимо махане на опашка.

— Искам да кажа, че преди да започнем, ще се нуждаем от скици на обекта, и то подробни скици. Мислите ли, че ще можете да ги изпълните за мен?

— Но вие се нуждаете от професионалист. Само нахвърлям идеите си, не съм специалист.

Нирмал се настани до нея.

— Ще ви кажа, ако ми позволите да разгледам няколко ваши рисунки.

С известно колебание тя отвори скицника и започна да разгръща страниците. Имаше рисунки на дървета и цветя, няколко — на кучето. Линиите бяха плавни, със замах. Беше рисувала и развалините от различен ъгъл. Нирмал забеляза, че рисунките се отличаваха по-скоро с атмосфера, отколкото с прецизност. Например: как точно изглежда сводът? Какъв е размерът му спрямо колоните? Мийра беше замъглила някои очертания, което придаваше на рисунките мекотата на скици с въглен, бе прикрила архитектурните детайли зад дървета и облаци в пастелен цвят. Зачуди се как да й обясни, че ще трябва да промени стила си за рисунките, които са му нужни. Естествено щеше да извика и професионалист, както и щяха да правят снимки всеки ден.

Тя гледаше лицето му, докато отгръщаше листовете. Когато стигна до десетия, Мийра почти изтръгна скицника от ръцете му.

— Да не би да съм видял нещо, което не е предназначено за моите очи? — гласът на Нирмал издаде, че е засегнат.

Тя нервно се изсмя и обясни:

— Това е всичко, нататък са празни листове.

— Скиците ви са прекрасни, действително пресъздават духа на това място.

Мийра извърна глава, неспособна да прикрие усмивката си. Рисуваше, откакто бе пристигнала в Сонгар, но никога не бе мислила, че някой може да прояви интерес.

— Бихте ли опитали да изпълните задачата малко по-систематично? Първо, фасадата, после от едната страна, от другата, да използвате по-отчетливи линии като в диаграма, да представите пропорциите възможно най-точно. Просто да нарисувате сградата, както бихте начертали карта.

Реши, че няма да споменава нищо повече, за да не я уплаши.

— Ще опитам. Но разполагам с малко време всеки ден, така че няма да стане достатъчно бързо за вас.

Нирмал се изправи и изтупа праха от панталоните си.

— По малко всеки ден е добре. За начало.

* * *

През следващите няколко дни Нирмал се зае с документацията в кантората почти с предишната си целеустременост и се наслаждаваше на дългите часове труд, докато планираше разкопките в Сонгар. Изпълваше го някакво особено задоволство, каквото не бе изпитвал, откакто се беше върнал. Беше рядко усещане, такова, каквото го обземаше, ако въобще се случеше, на високо планинско било, когато необятните извивки и гърбици на възвишенията и долините се разкриваха пред погледа му, а острите очертания се заобляха в нощния въздух. В такива моменти той виждаше себе си сякаш от височината на небето, миниатюрна точица върху огромната земна гънка, но въпреки това значим, неотменна част от планините, розовите листа на киселеца и дърветата, също като летящите катерици, които тичаха по хималайските кедри наоколо.

И ето, сега Нирмал долови, че къщата започва да привиква със завръщането му, а Бакул не се държи толкова предизвикателно. Вечер понякога следваше Мукунда до покрива, където бе стаята на Нирмал, и стоеше до тях, докато Нирмал учеше Мукунда да разпознава съзвездията. Друг път, когато седеше с момчето и му показваше книги със снимките на Акропола и гробницата на Тутанкамон, забелязваше, че Бакул надзърта над рамото му. Не я заговаряше. Ако го направеше, тя щеше да си тръгне, много добре го знаеше. Беше върнал кутията на мястото й под леглото на Кананбала, но не бе забравил намерението си да я заведе в Манохарпур. Една вечер попита:

— Кога започва ваканцията?

— О, има много време — отвърна Мукунда. — Не знам точната дата.

— Аз я знам — обади се Бакул. — В началото на годината правим календар с важните събития. Започва на десети май. И е чак до края на юни!

Нирмал се изправи и отиде до календара на стената. Дебело огради в червено датата дванайсети май и се усмихна на децата. Погледнаха го въпросително.

— Ще ви хареса ли да отидете в Калкута? И после — в Манохарпур? Ще разполагаме с цяло купе първа класа само за нас, с четири легла, с баня и огледало. Ще посетим зоологическата градина и музея на Индия. Ще се возим на трамвай и ще яхнем понитата в градския парк, как ви се струва? Ще погостуваме на дядото на Бакул и ще се возим на лодка по реката.

* * *

Мукунда лежеше с отворени очи в малката си стаичка на двора същата нощ. Комарите извиваха пискливите си песни в ушите му. Размазваше ги по кожата си, без да усети какво прави. В съзнанието му звучеше далечната свирка на влак, настойчива, зовяща го към по-примамващи места от всички, където някога бе ходил. Този звук бе неразделна част от ежедневието на сиропиталището, разположено недалеч от железопътната линия. По цял ден чуваха минаващите в двете посоки влакове. Ставаха под звука на железните колела откъм гара Сеалда и се препъваха навън, задъвкали дървесна кора да почистят зъбите си. По обяд беше влакът за Данапур и ако се случеше да закъснее, закъсняваше и обядът. През нощта, докато се мятаха и въртяха, притиснали с юмрук гладните си празни стомаси, се вслушваха в свирката на влака, чието име не знаеха; минаваше толкова късно през нощта, че в сънищата им се превръщаше в призрак, та го нарекоха „Влакът на привиденията“ и си представяха, че превозва духове из страната.

Тъкмо той, Мукунда, бе измъдрил плана да избягат с влак. Бе успял да убеди три по-големи момчета, че ще успеят: разбираше, че няма да се справи сам. Той и другите — Бирса, Субхас и Майкъл, се измъкнаха от сиропиталището една късна сутрин и хукнаха по пътеката зад сградата.

Недалеч бе джунглата, която ги отделяше от железопътната линия. Не им бе позволено да ходят там, но днес те тичаха, колкото ги държаха краката, през храсталаци и треволяк. Пред тях пеперудите се издигаха като носени от вятър венчелистчета. Насекомите сърдито жужаха. Тичаха през ивица мочурище, през гъсталаци от коприва, през плътни сенки, пронизвани от ярки слънчеви лъчи, пробиваха си път през туфи пъстри цветя, изтръгнаха ги в движение и ги размахваха, крещяха и се смееха. Най-после стигнаха края на гората и видяха тесен път, пресечен от релси. Цареше тишина, нарушавана единствено от разтревоженото бърборене на семейство маймуни и собственото им накъсано дишане. Докато се чудеха дали влакът ще мине, доловиха как релсите затрептяха и запяха, чуха далечното провикване на свирката. Преди да се усетят, влакът беше тук, неясен силует от ревящ метал и пушек. Заподскачаха, трескаво заразмахваха ръце да го спрат, да го забавят и да се качат, да осъществят плана си, да избягат, да стигнат друг град. Но вътре, край прозорците, хората водеха своя пътнически живот, белеха банан, гледаха навън, невиждащи, или четяха, докато преминаваха през градове и покрай размахващи ръце момчета, без да разберат колко жадно ги чакат, как ги наблюдават с копнеж — изпълнени с безразличие хора, достатъчно близо, та четирите момчета да ги видят, но изплъзващи се, отдалечаващи се с всяко потракване на колелата и облак черни сажди. Детенце от последния вагон махна на момчетата и там, където преди минаваше влак, сега се възцариха пустота и тишина, отново нарушена от виковете на маймуните.

Мукунда помнеше пердаха, след като се върнаха, и болката от празния стомах. Наставникът ги бе накарал да стоят в ъгъла и да гледат как останалите ядат — този ден, както и следващия, нямаше да получат храна. Щеше да им бъде за урок.

Пътуване с влак! Този ден Мукунда разбра, че ще пътува, че ще замине далеч, много далеч.

* * *

Бакул обяви пред Кананбала въпреки късния час:

— Знаете ли, ще видим къщата на мама и ще отидем с влак!

— Влак, значи? Ти, малка попова лъжичке, че кой ще те пусне във влака? Не знаеш ли, че никой никога не напуска тази къща. Погледни мен.

— О, просто завиждате! Не знаете какво е влак! Само защото никога не сте излизали от тази къща.

— Влак! Пътувала съм с влак, пътувала съм с много влакове, но беше много, много отдавна.

* * *

В друга стая Манджула говореше на Камал:

— Кога беше последният път, когато ходихме на почивка? Само помисли! Черен бе денят, когато баща ми ме омъжи в това семейство, далеч от всички градове, далеч от всякакви развлечения. Защо никога никъде не ходим?

— Ама как, само преди три години ходихме до Варанаси. Да не би да си забравила? Ами пътуването до Пури и Дакшинешвар? Кой те заведе там?

— Тези пътувания бяха да се помолим за наследник, не бяха почивка, дни наред — само пост и молитва. А молитвите не подействаха! Нищо в живота ми не се получава!

— Престани да хленчиш — каза Камал. — Като те слушам, сякаш за всичко съм виновен аз.

— Че кой друг?

* * *

Мийра се въртеше неспокойно в леглото си, редом с леглото на Бакул, в унес между сън и бодърстване. Заедно с Нирмал пътуваха в двуколка, връщаха се от града. Главата й се люшна към яката на измачканата му синя риза, очите му се смееха към нея, виждаше сянката от наболата му брада по очертанието на брадичката, която подчертаваше бръчиците от смях по бузите му. Като всички двуколки и тази беше съвсем тясна и коленете и раменете им се докосваха при всяка неравност по пътя. Конят се задъхваше по стръмните участъци. Не се чуваше друг звук освен тежкото пръхтене на животното. Над главите им месестите листа на коприненото дърво се развяваха като налети с кръв на фона на синьото ветровито пролетно небе.

Мийра отвори очи и се втренчи в тавана, напълно разбудена. Бяха изминали около двайсет дни. Беше завършила три рисунки на развалините. Ставаха все по-привични за нея и по-точни. Всеки следобед, като се наобядваха, тайно се измъкваше от къщата и отиваше при руините. С годините Манджула беше свикнала с ненавременните й, ексцентрични разходки и вече не задаваше въпроси. Децата бяха на училище или си играеха. Това време винаги посвещаваше на уединението си.

Но сега вече, осъзна Мийра в един момент от следобеда, всеки ден, времето вече не й принадлежеше изцяло. Вече не седеше доволна, заобиколена от кучетата. Чакаше. Нирмал винаги идваше, рано или късно. Разглеждаше рисунките й, обсъждаше ги, обясняваше й коя част от развалините да нарисува следващия път, на кой детайл да наблегне. Облягаше се назад, палеше цигара и й разказваше за работата си този ден, за пътешествията през изминалите години. Разпитваше я за предишния й живот — толкова далеч в миналото, че сега й се струваше изживян от някой друг.

Мийра знаеше, че разговорите няма да ги доведат доникъде — не можеше да ги отведат където и да било, а и да можеха, чакаше ги единствено разочарованието. Но през кратките мигове, когато двамата седяха сред развалините, а кучката и тантурестите й палета подскачаха наоколо, не искаше да мисли за бъдещето. Беше й напълно достатъчно да е щастлива днес, да вдъхва аромата от дима на цигарата му, този така присъщ на тялото му аромат на цигарен дим.

* * *

До пътуването, запланувано от Нирмал, оставаше много време, но в единия ъгъл на стаята за занимания Бакул имаше календар, от който отгърна два листа и огради датата. Беше започнала да зачерква едрите печатни цифри по горните листове една по една, всеки ден. Докато се хранеха, говореше за ястията, които щяха да вземат със себе си във влака, друг път просвещаваше Мукунда за удоволствията, предлагани в Манохарпур и Калкута. Това, че имаше съвсем смътна представа и за двете места, изобщо не й пречеше.

В дома на госпожа Барнъм върху полицата над камината бе поставен глобус, направен от стъкло. Госпожа Барнъм строго им забраняваше да го пипат, но днес, когато Бакул се примоли: „Трябва да видя къде се намира Манохарпур, моля Ви, госпожо Барнъм, нека проверя на глобуса“, тя се усмихна, от което бръчки набраздиха лицето й.

Глобусът бе кух, пълен с течност, в която плуваха зелени папрати и безтегловни камъни. Ако се завъртеше бързо, синьото преливаше в зеленото, жълтото се превръщаше в кафяво, моретата заливаха планинските вериги, Северна и Южна Америка се сливаха с Азия. Бакул се наведе над него върху масата за хранене, като ту го завърташе силно, ту забавяше въртенето, докато открие Индия, като се разсейваше от миниатюрните изображения на жирафи и зебри, изрисувани върху части от Африка. Мукунда се обади:

— Глупаче, твоят Манохарпур го няма на глобуса, глобусът е само за големите градове.

— Ще го открия! — отвърна поривисто Бакул. — Баба каза, че е до Калкута, съвсем наблизо, през оризовите полета и езерцата с лотоси. Първо трябва да открием Калкута — и тя отново завъртя глобуса.

Госпожа Барнъм се приближи до масата и с дълъг кехлибарен нокът почука в една точка до тюркоазеното синьо на морето:

— Тук — каза тя, — ето тук е твоята Калкута.

Върна се на стола си и затвори очи. Представяше си как се носи в танц, върти се, роклята й се развява.

— Танц в нощта — прошепна тя. — Винаги танцувах по цяла нощ в Калкута, ходех на кино в морскозелената рокля, а после — мъже с папийонки, шампанско, краката ми не докосват пода, докато летя в танц, винаги най-красивото момиче на бала, всички мъже се редяха на опашка да потанцуват с Лариса.

Мукунда взе стъкленото кълбо с наклонената кула и се загледа във валящия сняг. Тази снежна виелица го хипнотизираше, караше го да мечтае за места, които никога не бе виждал, места, които го очакваха. Представи си, че се намира вътре в кълбото: чувства снега по лицето си, изкачва се по наклонената кула, надзърта през микроскопичните прозорчета, а бялата вихрушка фучи около него.

Беше твърде свенлив да сподели бляновете си с Бакул, макар понякога да му се искаше да й разкаже, че мечтите му го водят далеч от Сонгар, далеч от Калкута, отвъд океани и морета, чак до айсбергите. Какво ли би казала? Навярно: „Вземи ме със себе си! И аз искам да дойда!“. Дали? Сигурно. Но какво ще прави с момиче на кораба? В книгите, които четеше, никой от високите закоравели мъже не вземаше със себе си момиче на борда.

* * *

Тази вечер, когато хвана Нирмал сам в подножието на стълбите, Манджула заяви:

— Мисля, че не е правилно да водите децата на това пътуване.

— Не е правилно ли? — Нирмал бе изненадан.

Не му се започваше разговор, който би нарушил новопридобитото му спокойствие.

— Не се безпокойте — отвърна той и тръгна нагоре по стълбите, за да се отърве от Манджула. — Може никога да не се осъществи.

— Тези двамата не трябва да отиват заедно. Губят се с часове, не знаем къде, повечето време прекарват с онази жена от Англия, дето пие и пуши. Нирмал, мисля, че…

— Всичко е наред — отвърна Нирмал на вдигнатото към него лице. — Децата само си играят, сестро, не се тревожете. Трябва да вървя. Работа ме чака. Сега, когато разкопките наближават, има много за вършене.

Нирмал се извърна. Едва след като беше съобщил намерението си за пътуването, действително бе почувствал, че враждебността на Бакул отслабва. Остави ме на мира, искаше му се да каже на Манджула, не се бъркай.

— „Работа ме чака“ — шепнешком го имитира Манджула. — Всичките сте от един дол дренки. Мъже. Мислят си, че само те правят нещо важно, а всички останали сме жалки безделници.

* * *

На следващия ден, късно следобед, Нирмал седеше до развалините с Мийра, но беше разсеян и едва погледна новите й рисунки. Знаеше, че колегите му в кантората надушват скандал. Някой ги беше видял при развалините един следобед и хората започваха да говорят за ежедневните му излизания. Изтласка мисълта от съзнанието си. Засега. Времето, прекарано насаме с нея, откриваше липсващите думи, с които да допълни историята на деня си и да му придаде завършена форма.

Разлистваше страниците и търсеше рисунка на свода откъм лявата му страна, но откри единствено птици и кучета.

Отстрани Мийра се бе заела с палетата. Той продължи да разлиства страниците. Тя подскочи, стресната от внезапния висок смях.

— О, не — извика Мийра, докато тичаше към него. — Взели сте друг скицник!

Нирмал го изтръгна от размахващите се ръце и продължи да се подсмихва.

— Много е добра. Много, много добра.

Разглеждаше карикатура на Манджула, издула ноздри над бичия врат и гънките плът, с очи, изхвръкнали от ярост, с уши, пронизани от грамадни златни обици, поставила ръце върху тресящия се ханш.

— Трябва да станете и карикатурист — каза Нирмал, отгърна страницата и погледна Камал, чието шкембе издуваше като възглавница ризата, а малките му ръчички стърчаха върху туловището му като израстъци върху тлъст патладжан.

— Моля ви, господин Нирмал — примоли се отново Мийра, — върнете ми…

Нирмал отгърна страницата и попадна на собствения си портрет. Не беше карикатура. Рисунка. Челото и бузите му бяха грижливо подчертани със светлосенки. Косата му — разделена на кичури. Погледът — замислен. На следващата страница — друг портрет, от различен ъгъл, този път с книга, с очила, преметнал дългите си крака през подлакътниците на креслото, както правеше винаги когато четеше. Следващата скица го показваше седнал под голямото дърво до развалините, но бе недовършена. Не, не бяха рисунки. Беше обяснение в любов.

Мийра ужасено извърна поглед.

Стори й се, че земята под нозете й се люлее. Помисли си, че ще падне. Зави й се свят и тя се облегна на някакво дърво.

Отдалеч долови гласа на Нирмал.

— Земетресение, мисля, че има земетресение! — Диво се оглеждаше и крещеше: — Бакул! Майка! Трябва да вървим у дома. Махнете се, отдалечете се от сградата, може да рухне, цялата е напукана! Трябва да изведа Бакул.

Хукна по пътеката, далеч от развалините, но бе принуден да спре. Сякаш ходеше по вода. Утъпканата земя около фонтана се гънеше като кожата на пробуждащо се от сън животно. Надигаше се и спадаше, сякаш животното се бе превърнало в морска вълна. Дочуха дълбок, далечен тътен някъде много издълбоко.

* * *

Манджула и Камал, които бяха изтичали в градината, когато къщата започна да се тресе, видяха отсреща госпожа Барнъм в дълга синя нощница, с ролки в косата, да крещи и да вика иконома. Тя блъсна портата и хукна към тях през улицата. Никога не беше идвала след пикника с Кананбала.

— Земетресение, нали? Ей, момиче! — усмихна се тя към Бакул. — За пръв път ли ти е?

Стигна до тях, от косата й увиснаха кичури, нощницата се свлече от едното й рамо. Обърна се към Камал, за да запита — сякаш бяха излезли навън на градинско тържество:

— Мислите ли, че ще е толкова зле, колкото предишния път? Ето на онова му викам аз земетресение, но тогава бях в Калкута и толкова танцувах, че можех да разтреса пода, без земята да ми помага.

— Ех, само да имахме под ръка раковина! — възкликна Манджула почти разплакана. Беше прекалено разстроена, за да забележи разголеното рамо и разрошената коса на госпожа Барнъм. — Чувала съм, че трябва да надуете раковина, та земята да престане да се тресе. Но и самият Тритон с богато украсения си рог не би могъл да я спре сега!

— Къде е Мукунда? — възкликна Бакул. — А баба?

Втурна се към къщата при баба си, докато госпожа Барнъм крещеше след нея:

— На твое място не бих влязла! Може да се срути върху теб!

— Радхакришна^[1], Радхакришна, Радхакришна, спаси ни, опази ни от беда, Радхакришна — нареждаше Манджула.

— Свърши — каза й Камал. — Не виждаш ли? Къщата си е на мястото, нищо не се движи вече.

— Свърши ли? — възкликна госпожа Барнъм. — Жалко! Толкова кратко!

— Къде е Мийра? — поинтересува се Камал. — Ами Нирмал? Защо не излязоха? Днес е празник, а той е отишъл на работа? Колко странно!

* * *

Мийра се бе вкопчила в баняновото дърво за опора. Сърцето й се блъскаше в гърдите, в устата си усети солен вкус от пристъпа на гадене. Земята под краката й бе неподвижна, но я изпълваше ужас, че може отново да се разтресе. Огледа се наоколо за Нирмал и го видя да излиза иззад развалините — смееше се с глас като малко момче. В мига, в който бе осъзнал, че земетресението не е разрушително, напълно бе забравил Бакул и майка си и вместо това се бе отправил да огледа руините.

— Вече са толкова разрушени, че повече няма накъде — извика той. — Представяте ли си, дори сводът не се е сгромолясал. Не личат никакви щети.

Стигна задъхан до нея.

— Великолепно, не мислите ли, че бе направо великолепно? Плочите на земната кора се разместват, контурите на континентите се променят, планински вериги се надигат, океаните се разливат. Не е ли изумително, че дълбоко под нас всичко е нажежена течност! Пламъци под водите.

Мийра погледна Нирмал и се зачуди дали земетресението не е разместило нещо в мозъка му.

— Милиони години, били са нужни милиони години да разделят континентите и те да се впуснат в дрейф — говореше Нирмал. — После да се спрат на местата, които познаваме днес. Ние, хората? Дори и древните, които изучавам? Ние сме като еднодневките — днес се раждаме, утре ни няма.

— Да, предполагам, че е така — отвърна Мийра. — Наистина ли мислите, че вече е безопасно?

— И какво, ако не е? — попита Нирмал със светнал поглед. — Какво ще стане, ако започне отново и всички ние загинем? Какво бихте желали да направите, преди да умрете? — разсмя се, като видя смутеното й изражение. — Хайде, кажете ми.

— Лук, чесън, риба — отвърна Мийра, изумена от думите си и от отчетливостта на изговора. — Бих искала да хапна от всичко, което ми е забранено. Бих желала отново да опитам от всичко, преди да умра.

* * *

Мукунда седеше на пода в спалнята на госпожа Барнъм. Беше се втурнал в нея, когато започна земетресението, защото помисли, че ще я открие там и ще я изведе навън, далеч от развълнувания под и тресящите се стени. Стаята миришеше на уиски. Отворена бутилка се бе претърколила и по килима се разливаше тъмно петно. Навсякъде около него бяха разпръснати вещи, изпопадали от рафтове, стени и маси: повредена картина, напукана ваза, книги. Обграден от нападалите предмети, Мукунда четеше. В ръката си държеше лист фина, прозрачна като люспа от лук хартия, писмо, което започваше така: „Любима, все едно съм заточен на Антиподите, когато не си до мен. Заобиколен съм от чужди хора, тялото ми е тук, но мисълта ми е винаги при теб, под нашето баняново дърво. Работя до смърт, един ден ще спечеля достатъчно, за да те взема и отново да бъдем заедно“.

Сърцето на Мукунда блъскаше по-силно, отколкото по време на земетресението. В кутията забеляза дълго бяло перо и още две писма, но почеркът бе забързан и макар да не спря да потърси думи като „Антиподите“, които не разбираше, отне му много време да разчете високите ъгловати завъртулки. Знаеше, че за него ще бъде край, ако го хванат. Стори му се, че чува стъпки, блъсна кутията встрани и хукна навън. Думите на писмото отекваха в ушите му.

„Любима, все едно съм заточен на Антиподите…“ Писмото до госпожа Барнъм, реши той, можеше да е само от любовника й. Значи, трябва да е истина, че двамата са убили господин Барнъм и са планирали да избягат заедно.

Не, не може да е така — тя е толкова мила с всички.

Какво да прави? Къде е Бакул?