Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (1)

Пролог

Къщата на снимката се носи по река с безобидния цвят на сепия, характерен за старите фотографии.

Тя е богато украсена, архитектурен каприз в римски стил с конусовидни колони, устремени към сводестия покрив. Високите палми, гордо изправени от двете й страни, докосват небето. Водовъртежи, застинали до средата на прозоречния капак, блъскат колонадата по дългата веранда.

Реката прелива и лъкатуши, надменно презряла древното си русло, изгладняла за още земя. В течение на много години малкото градче — само по име, защото се състои от две-три тухлени къщи, зад които са се ширнали поля и колиби със сламени покриви — та, откакто хората се помнеха, градчето внимателно беше наблюдавало и се беше присмивало на нерешителността на реката. Сега вече ясно може да се забележи, че с настъпването на всеки мусонен сезон тя придобива все по-голяма дързост и отхапва по цяла педя, а не както преди — някой нищо и никакъв сантиметър. На моята снимка реката все още е далеч, възпряна от стената на кея, плиска се в подножието на хлъзгавите камъни, по които жените пристъпват, когато отиват да се къпят.

Внезапно водата на снимката започва да набъбва, стъпалата към къщата се превръщат в река, верандата също се променя в река. Навдига се, докато прозорците се разтварят под напора й. Виждам хора да плуват зад залетите прозорци, пленници на потопените стаи, същинска напусната Атлантида. Виждам как палмите се сгромолясват върху богато украсения покрив. Докато къщата постепенно изчезва, отрупаният с цвят бакул^[1] отляво на снимката се понася по водите като лодка, поела по безспирен път към вечността.