Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (15)

Пет

В първите дни на брака ми мисълта за раздяла и самота ме плашеше. Спомням си една особено жестока кавга с жена ми — вече съм забравил по какъв повод, когато накрая изхвърчах навън и казах: „Повече няма да се върна“. Когато, естествено, няколко часа по-късно все пак се прибрах, нея я нямаше, макар да беше късно вечерта, и си спомням как дълбоко в мен зейна пропаст от страх, докато си мислех, че този път наистина се е върнала при родителите си.

Сега, когато раздялата ни бе факт, странно защо не изпитвах страх и след първите черни месеци дори започнах да изпитвам гузно задоволство. След работа се прибирах в празната стая на покрива. Приготвях си ориз и пържен боб и след като се нахранех, сядах сам на терасата, градът пулсираше отдолу, гледах звездите откъм малкия си оазис, пиех ром и усещах как познатото отмаляване постепенно се разлива до върха на пръстите ми. Като се приближах до парапета, виждах долу трамваите да се вият като гъсеници с опънати кабели отгоре и жълтите квадрати на осветените прозорци на околните къщи. Три етажа по-долу бе улицата, където се движеха сенките на безименни джуджета, забързани по дела, за които не исках да знам.

Самотата ми бе пълна. През деня говорех с работниците, с предприемачите, със собствениците на имоти, но освен работата нямахме нищо друго общо помежду си. Съседите ми ме избягваха, мислеха, че съм лош човек, който не само е прогонил жена си, но на всичкото отгоре и пие. Това не ме безпокоеше. В редките случаи, когато самотата ме връхлиташе, отивах в един претъпкан мюсюлмански ресторант, поръчвах си питки, агнешко и къри и поемах глъчката заедно с мазната храна.

Всичко бе станало много по-просто. Имах свой кът да размишлявам и да мечтая. Отново, след толкова години започнах да си купувам книги и да чета. Един ден, когато минавах през пазара и видях няколко магазина за музикални инструменти, импулсивно влязох в един и си купих бамбукова флейта с плътен, резониращ тембър. След няколко опита успях да изсвиря мелодията на Сибелиус. Терасата мигновено се превърна в градината на госпожа Барнъм и ми се стори, че Бакул ме слуша, сгушена в някой тъмен ъгъл.

Когато настъпи зимата и комарите се изпокриха от студа, изнесох леглото си на терасата и докато пиех, лежах и гледах черния като сажди едва проблясващ купол на небето. В една такава нощ видях падаща звезда и си спомних пламтящата следа, която видяхме с Бакул преди толкова години. Ами ако наистина е бил космически кораб? Ами ако извънземните са ни завладели със своята магия онази нощ, с лъчи или вибрации? Ако са ни променили завинаги?

Може би ще трябва да отида и да изненадам Бакул в новия й дом в Бомбай. Но какво ще й кажа, като се озовем лице в лице? Ами ако се държи студено и сдържано, както прави понякога, и ме попита защо съм дошъл?

Ако попита, ще намеря оправдание, ще кажа, че съм дошъл в града по работа.

Ще поведем учтив разговор и дори може да ми предложи чай. Ще си говорим за Бомбай, за цените на картофите, за работата на мъжа й, после ще се сбогуваме. Бебето (сигурно вече има бебе) ще се разплаче. Ще каже, че я чакат домашни задължения. Ще се появи съпругът й и ще я попита кой съм.

Ще замина за Бомбай с влака другата седмица. Ще си намеря повод, ще кажа, че е по работа, и Бакул с игрив поглед ще възкликне: „Лъжец! Дошъл си да ме видиш! Признай си!“. Ще я притисна към себе си и ще разберем, че нито времето, нито другите хора могат да застанат между нас.

Или пък: докато съм спрял на улицата и се чудя къде е домът й, Бакул ще ме потупа по рамото. Ще се опитам да й кажа, че съм дошъл по работа, но тя ще ме прекъсне и ще каже: „Знаех, че един ден ще ме потърсиш!“.

Усмихнах се на себе си в мрака и извадих парченцето слюда, което напоследък държах в портфейла си като спомен от Сонгар. Драснах клечка кибрит, загледах как слюдата проблясва в пламъчето и запалих цигара.

Долу, на улицата, окаяният син на пияницата извика: „Татко! Татко! Къде сте?“, както често правеше вечер. Гласът му заглъхна и отново отекна, заглъхна и отекна. Внезапно спря.

* * *

Така изминаха две години. Започнах все по-често да намирам самостоятелна работа. Господин Аангти, в общи линии, ме бе научил на занаята и вече бях изпечен бизнесмен. Умеех да заплашвам хората, та да напуснат домовете си. С лекота подкупвах държавни чиновници. Успявах да изнудя работниците да работят повече, отколкото изискваше договорът. Не се притеснявах да удържам надницата на съсухрени изгладнели труженици, ако пропуснеха ден. Развих усет към купуването и продажбата на имоти и се научих да събирам информация от слуховете за големи къщи, които са почнали да се рушат. Печелех повече пари, отколкото можех да изхарча. Изпращах щедра месечна издръжка на жена ми. Всеки месец заедно с парите изпращах кратичко писмо: върху какво работя, какво е времето. Известно време мислех, че раздялата ни е временна и тя ще се върне, забравила изминалата лоша година. Никога не бях имал намерението да я прогоня, никога не бях си представял, че мога да загубя сина си и че тя може да се чувства толкова оскърбена, че да смени името му. Така и не получих отговор на писмата си. Поначало не обичаше и й беше трудно да пише писма със закръгления си детински почерк, който вдълбаваше буквите в хартията. Мина ми през ум мисълта, че е възможно тъстът ми, след като не изпълних поставения ултиматум, да крие парите и писмата от жена ми и тя изобщо да не знае за тях. Ако наистина беше така, предателството ми трябва да й се е струвало твърде жестоко, за да ми прости.

* * *

Не исках да работя с господин Аангти, но нямах избор, защото с годините делата ни силно се бяха преплели. Той, от своя страна, не пропускаше възможността да издевателства над мен. Един ден, докато излизах от кабинета му, каза:

— Значи, къщата в Сонгар не ви излезе на сметка, нали? — после захихика носово, както му беше присъщо. — Кога ще я вкарате в употреба, Мукунда? Нали сте бизнесмен? Или сте Махатма Ганди?

Очичките му изглеждаха още по-малки на затлъстялото подпухнало лице. Годините дъвчене на бетел бяха нанесли непоправими щети по зъбите и бузите му. Напоследък хриптеше, когато си поемаше дъх.

Реших, че е по-добре да не му отговарям. Размяната със Сонгар бе останала далеч в миналото, а и често бях чувал тези закачки. Отвърнах му кратко:

— Ще се върна другата седмица, предстои ми път.

Излязох в приемната — господин Аангти преуспяваше и си беше устроил приемна — и се заех да събирам документи от бившата ми маса в единия ъгъл. Единственото, с кафява тапицерия канапе в стаята бе заето от побеляла жена, подпряла глава с ръце. Преди час, когато влизах в кабинета на господин Аангти, не беше там. Не вдигна поглед, когато зашумях с документите и побъбрих с момчето, разносвач на чай. Когато главата й сънливо се люшна надолу, разбрах, че е задрямала. Макар да спеше, ръката й бдително стискаше дръжката на олющения розов куфар до нея. Върху него бяха нарисувани червени рози и зелени листа и ми се стори, че съм го виждал и преди, но пък такива често се срещаха. Зачудих се какво търси тук — човек рядко можеше да види жени в кантората на господин Аангти. Постарах се да не шумя, за да не я събудя, и излязох.

Минута след като прекрачих прага и се озовах сред потните, размахващи ръце тълпи по улицата, чух някой да ме вика и една ръка стисна лакътя ми. Извърнах се, готов да се възмутя, и видях слаб възрастен мъж с очила. Дрехите му изглеждаха износени, а преметнатата през рамо торба беше от най-евтино платно. Плешивата му глава проблясваше от пот. Реших, че е някакъв партиен агитатор, и казах:

— Човече, оставете ме на мира, бързам.

Нямах никакво желание да бъда осведомен за преимуществата да бъдеш привърженик на лявото движение или конгресмен, не и в този момент, макар подобни разговори често да ме развеселяваха.

— Не ме ли познахте, Мукунда? — попита усмихнато мъжът.

Загадката се разреши за миг. Беше си обръснал брадата и лицето му изглеждаше съвсем различно, но беше той.

— Чичо Сюлейман!

Още докато изричах името му, ми се прииска да се обърна и да избягам, да се скрия на края на света от него и от дребната женица с розовия куфар в приемната.

— Да поседнем някъде да пийнем чай? — предложи чичо. — Леля е толкова уморена.

* * *

Не искахме да говорим в кантората на господин Аангти, затова тръгнахме сред гълчавата на уличния пазар на Бомбай да потърсим подходящо място. Беше най-оживеният час за пазаруване: зеленчуци, риба, цветя, рахитични столове, птици в клетки, накити и играчки — всичкото това изобилие бе разстлано в нозете ни. Продавачите шумно се надлъгваха за качествата на своите стоки. Често губехме леля от поглед, после отново я откривахме. Блъсках куфарите им в краката на хората от тълпата и се преструвах, че не чувам последвалите ругатни. Най-сетне с облекчение попаднахме на едно от малките ресторантчета, типични за улиците из цяла Калкута, от онези с дървени пейки и зеленикави чаши с мехурчета в стъклото. Три такива чаши стояха на масата пред нас. Топлият чай изпускаше пара. Чичо и леля похапваха напоени с масло плоски питки, но на мен ми ставаше зле само като погледнех храна. Знаеха ли какво бях сторил? Знаеха ли, че бях разменил къщата, грижите за която ми бяха поверили? Че я събарят дори в този момент, докато пием чая си? Мисълта не спираше да ме гризе, но не можех да се заставя да повдигна въпроса.

Почти не чувах разказа на чичо Сюлейман за Източен Пакистан, за трудния им живот там отначало, за това, колко му е липсвала Калкута.

— Припомнях си странни неща, братко — говореше той. — Сирените на корабите на док през нощта, онзи омагьосващ, призрачен звук. Не им обръщах внимание, докато живеех тук, но там слухът ми копнееше да долови воя им. Също и училището, децата. Мислех си, че ми е омръзнало невежеството им, тормозът на по-големите момчета над по-малките, но изведнъж започнах да се питам дали Монохар си е взел изпитите? Дали Судип се е научил да пише правилно името „Низамуддин“? Дали Аслам е заминал за Източен Пакистан, или си е останал в Калкута? Ами онзи книжар, при когото ходех на „Колидж Стрийт“, дали се е отървал от екземата си? Всичко там ми се струваше необичайно, макар ако се замисли човек, Раджшахи не е толкова далеч… родното ми място, нали така? Може да е коптор, но е родният ти дом и значи, би трябвало винаги да копнееш за него?

Поръчахме още чай. Чудех се кога ще повдигнат въпроса и дали не трябва аз да го направя. Най-сетне той каза:

— Естествено, отбихме се да видим стария си дом — отхапа от питката и продължи: — Отидохме направо от гарата. Леля изгаряше от нетърпение, макар да я бях предупредил, че девет години са много време и нещата се променят.

— Вече сте голям мъж, нямаше да ви позная, ако ви срещна на улицата — обади се леля.

Втренчих поглед в чашата с чая. Леля се пресегна през масата и докосна бузата ми:

— Погледнете се само, толкова сте слаб, бузите ви са изпити. А облеклото ви! Не сте ли женен? Няма ли кой да се грижи за вас? Често сме се питали.

— Изобщо не ми писахте. Защо не писахте?

— Хайде, хайде, братко Мукунда — чичо Сюлейман се усмихна по деликатния начин, който добре си спомнях. — Нямате представа какво ни се случваше. Често пъти с леля не знаехме къде ще прекараме нощта или откъде ще дойде следващото ядене. Усилено се опитвах да си намеря работа, но там не им трябваха учители, особено по история — разсмя се той. — Станах помощник на един часовникар. Пак се занимавах с времето, нали разбирате, пак един вид историк!

— Ами семейството ви? — попитах аз, като се опитах да не прозвучи така, сякаш съм засегнат от завръщането му, макар в онзи момент да се чувствах точно така.

— Какво ли бихме могли да очакваме — отвърна той примирено. — Всички ни казваха да се настаним в някоя изоставена къща, чиито собственици са заминали. Но ми се стори нередно. Ами ако собствениците се върнат точно както ние се надявахме, че ще се приберем в Калкута? Никога не ни е минавало през ум да останем там завинаги, така че продължавахме да живеем под наем тук и там. Оказа се, че семейният дом е твърде пренаселен да ни предложи подслон.

— Семеен дом! — каза леля презрително и свирепо погледна чашата с чай, докато оправяше сарито си по благоприличния начин, присъщ понякога на жените. — За какво семейство става дума? За кой дом? Смятаха ни за узурпатори… дори когато отивахме на гости.

— Отидохме да потърсим старата си къща — каза чичо, — но намерихме само развалини. Парцелът ми се стори много широк, не съм мислил, че къщата може да заема толкова място — погледът му, преливащ от извинение, отбягваше моя.

Макар аз да бях извършил престъплението, сякаш той бе постъпил лошо, а моите грехове се бяха прехвърлили върху него.

— Собствениците на близките магазини не знаеха нищо за вас — обясни леля, — но ни посъветваха да потърсим господин Аангти. Какъв късмет, че дойдохте точно тогава, когато бяхме на път да се откажем.

— Чаках дълго — започнах аз, — но не получих никакъв отговор на писмата си…

— Често се налагаше да се местим. Отначало рядко намирах работа…

— … После дойде финансовата криза — продължих аз, като се опитвах да изфабрикувам убедително оправдание — и имах сериозни проблеми да събера парите за данъци и такси, а после един мошеник едва не ми отне къщата…

— Изгубихме толкова много, за да се тревожим и за къщата — каза чичо. — Брат ми, чичо ми и племенникът ми бяха убити по време на метежите, а аз узнах за това години по-късно. Толкова дълго ги издирвах. Чух, че са им изтръгнали вътрешностите, а после…

Леля го погледна предупредително.

— Защо пак да се връщаме към това? — огледа се крадешком, да не би някой да чуе.

— Не очаквах да намеря предишния си дом, но леля настояваше. Непрекъснато повтаряше…

— … Единственото, което си мислех, бе, че децата на Мукунда ще си играят в къщата — хвърли сърдит поглед към чичо. — Жените на моята възраст копнеят да бъдат баби! Само това казах, изобщо не съм споменавала за нея. Знам, че изминалите години бяха тежки за всички ни — и тя като него отчаяно се опитваше да намери оправдание за лошата ми постъпка.

— … Но както и да е, всичко това е суета — каза чичо. — Изминаха толкова много години, цял един живот. Какво бихме могли да очакваме? И вие трябва да живеете вашия живот, никой не би чакал вечно.

— Какво ще правите сега? Ще останете ли в Калкута? Ще ви намеря работа. Можете да работите с мен. Ако не желаете да работите, няма нищо, аз ще се грижа за вас. Нямам си никой друг, чичо Сюлейман, моля, дайте ми тази възможност! Заповядайте да живеете при мен!

Взирах се в изнурените им лица с отчаяна настойчивост. В този момент нищо друго не ми изглеждаше така жизненоважно, както да се погрижа за тях. Първо ще ги заведа в квартирата ми на терасата, ще им приготвя постеля, ще им сготвя топъл ориз и фасул. След като си починат през нощта, ще потърся достатъчно просторна за трима ни къща, както преди. Няма да позволя на чичо да работи, ще му купя книги и музика, ще се наслаждавам да гледам как води спокоен живот. Ще купя на леля красиви дрехи и хармониум. Винаги е искала да има хармониум. Ще живеем заедно, както преди. Ще им се отблагодаря.

Чичо ме погледна развеселен. Поглади плешивото си теме.

— Не знам, Мукунда. Току-що пристигнахме, да видим как ще бъде. Първо трябва да се срещна с някои хора, стари приятели, с които не сме се виждали от години… помните ли Башир? Предупредихме го, че пристигаме.

Безутешен, сведох поглед.

— Защо казвате, че си нямате никого? — попита леля загрижено. — Не сте ли женен? Нямате ли деца?

Потърках очи и ги обсипах с лъжи за жена ми и детето: казах им, че се налага да живеят на село, защото често пътувам, а климатът в Калкута е неподходящ за кожната алергия на сина ми. Очите на леля изучаваха лицето ми толкова внимателно, че трябваше да извърна глава.

— Щом отново се устроим тук — каза тя, — ще приготвя масло от ним за разтривки на детето. Не е редно едно младо семейство да живее разделено, а вие изглеждате толкова съсипан.

Келнерът започна да ни хвърля сърдити погледи, на няколко пъти избърса масата, за да ни накара да си тръгнем. Чичо въздъхна и се надигна.

— Стана късно — каза той и погледна леля с вдигната вежда. — Трябва да тръгваме, не съм сигурен, че след толкова време ще успея да намеря къщата на Башир.

Вдигнах куфара с розите. Имаха още няколко вързопа, които леля грижливо преброи. Погледна ме, отново погали бузата ми и каза:

— Не се самообвинявайте, какво друго можехте да сторите? Поне сте изчакали толкова дълго. Има и такива, които разпродадоха къщите, преди възглавниците да са изстинали от главите на собствениците им.

Повървяхме до автобусната спирка. Тълпата се беше сгъстила, вечерният въздух бе тежък, душен, окъпан в жълто от светлината на уличните лампи. Присвих очи, загледан в далечината, и предложих на чичо Сюлейман:

— Нека взема такси. Не отивайте с автобуса.

— Хайде, братко Мукунда, че кога съм се возил на такси? — разсмя се той. — Не бих могъл да му обясня къде отиваме… трудно се ориентирам, толкова се е променило всичко! Кой автобус трябва да хвана? Още ли е номер…

Забелязах нужния им автобус да се подрусва върху паважа, докато пресича трамвайните релси, в далечината, зад два други, и казах:

— Идва. Ще ви заведе право при Башир.

Чичо попита свенливо:

— Само още нещо… питах се… за Нури?

— Престани — сопна се леля. — Че колко може да живее един папагал?

— Беше щастлива — казах аз, — беше щастлива и здрава, но не преставаше да ви търси, както правеше преди, докато бяхте тук.

— И после? — чичо ме погледна плахо.

— Чичо… аз… — започнах да си признавам, преди да е успял да ме попита.

Светлините на светофара се смениха и автобусът им се втурна към нас.

— Всичко е наред — извика той и хукна към него. — Била е щастлива с вас! Това е най-важното!

— Чичо! — извиках след него, притеснен. — Какъв е адресът на Башир? Как да ви намеря? И вие не си записахте моя!

Тръгна да се качва в автобуса. Някой отзад го буташе. Залитна опасно, крепейки един вързоп, и леля, уплашена го сграбчи за ръката.

— Адресът, чичо! Адресът!

Чичо Сюлейман подаде глава над рамото на някакъв мъж и се опита да изкрещи адреса. Мъжът ядосано излая:

— Господине, ако ще си приказвате, слезте от автобуса и ме оставете да се кача!

Вдигнах куфара им, подадох го нататък и загубих лицата им сред тълпата пътници, които се блъскаха да си намерят къде да стъпят или за какво да се хванат. Автобусът потегли сред облак черен дим. Хукнах след него. Исках да се кача, да ги последвам, където и да отиваха, през целия си живот на възрастен съм се качвал на автобуси в движение. На задната врата се бяха скупчили хора. Успях да се хвана за дръжката и увиснах, докато стъпалата ми опипваха пода за опора. На вратата имаше още четирима мъже, които също се опитваха да влязат. Автобусът набра скорост, усетих как дръжката ми се изплъзва, краката ми тупват на улицата, все още тичам, но се препъвам и спирам с безсилно увиснали ръце.

Сенките на хората, кръжащи като рояк нощни пеперуди около мен, закриваха ярките светлини на лампите. Стоях неподвижен в средата на улицата. Блъскаха се наоколо, тези тълпи от непознати, които имаха приятели и семейства, при които да се приберат. Отвъд улицата се простираха други улици и още, и още след тях, безкрайна мрежа, гъмжащи от непознати, стотици, хиляди, безкрайно много непознати в град, където вече нямах нито един приятел и където отдавна никой не ме чакаше да се прибера у дома.

* * *

Дълго вървях тази нощ. Спрях се на моста Калигат да погледам реката, черна в нощта като кожата на бивол. Отразените светлинки едва успяваха да примигнат върху лъщящата пенеста повърхност. Вече нямаше вода, а мазна, воняща, гниеща мътилка. Не знам защо отидох толкова далеч, от пазара чак до моста. Краката ме боляха. Изведнъж се сетих за деня, когато с жена ми пускахме хвърчила в парка. Беше зимен следобед, няколко месеца преди бракът ни да рухне. Предишната вечер дълго се бяхме карали и на следващия ден се бях събудил, твърдо решен да поправя положението. Реших да заведа жена ми и сина ми на излет в парка. Почти никога не излизаха. Отидох и купих няколко големи хвърчила и всичко необходимо за тях от едно магазинче на нашата улица. Върнах се, престорих се на въодушевен и казах:

— Хайде, скоро идва Парадът на хвърчилата! Трябва и ние да пуснем нашето! Хайде, да вървим!

Жена ми ме изгледа смутено. Кавгата предишната вечер бе само една от многото, белязали седмицата.

— Уморена съм. От сутринта съм на крак. Освен това на жените не им подобава да търчат и да пускат хвърчила.

— О, престани! Опитвам се да направя нещо, което да ни поразведри. Ще излезем навън, ще се повозим на трамвай.

Отидохме в парка. Ветрецът едва подухваше. Синът ми радостно подскачаше наоколо, бърбореше, пляскаше с ръце от щастие, докато гледаше изпъстрилите небето хвърчила, и чакаше нашите да се присъединят към тях. Казах на жена ми да хване хвърчилото и да го подхвърли, за да мога да контролирам връвта и да управлявам полета му. Не можа да се справи, макар да се искаше нещо съвсем просто. Или го пускаше прекалено ниско, или твърде бързо, или просто не се стараеше. През цялото време си оправяше дрехата и мърмореше: „Ох, майчице! Това работа за жена ли е?“. Или пък се оглеждаше наоколо и се оплакваше: „Всички ми се смеят. Да виждаш друга жена да прави това пред хората? Ужас!“.

Хвърчилото отказваше да полети. Оставаше във въздуха за няколко секунди, после се устремяваше рязко надолу и рухваше на земята. Навярно и аз бях изгубил умението си, но се отчайвах все повече и повече и всеки път навиквах жена си, когато сгрешеше. Синът ми загуби интерес, седна на тревата, скубеше я и се радваше. След множество опити, по време на които тя успя да омотае хвърчилото в дрехата си и да я съдере, изгубих всякакво търпение и й изкрещях: „За нищо не ставаш! Никога ли не си правила в живота си друго, освен да домакинстваш? Има жени, които се катерят по дървета и плуват!“.

Изпълних се с угризения още преди думите да са излезли от устата ми, и пуснах връвта на хвърчилото. Тя се стовари на земята и заплака. „Уморена съм, хленчеше, цял ден се трудя, краката ме болят, не мога повече да тичам, уморена съм.“

* * *

Същата нощ стоях до късно и трескаво разтребвах. Шкафът ми не беше почистван от години. Направих голям вързоп от стари дрехи, толкова оръфани и мръсни, че даже и просяк нямаше да ги иска. Прибавих няколкото сарита, които жена ми бе оставила. Известно време размишлявах над бебешките дрешки на сина ми. Сега трябва да е на около шест години, а не бях го виждал от тригодишен. Напъхах и тях във вързопа. Рафтовете в кухнята бяха отрупани с прашни мухлясали кутии с посивели подправки, овлажнели, залепнали една за друга питки и неизмерим брой книжни кесии с прахообразни вещества, гъмжащи от гъгрици. Изхвърлих всичко. Хлебарките щукнаха от отдавна необезпокояваните си леговища. Натрупах всички съдове на спретната купчина в един ъгъл и известно време ги съзерцавах. Сред тях бяха пиринчената тавичка, която бяхме купили с жена ми на пазара, ръчната мелничка, върху която собственоръчно бях гравирал за нея усмихваща се риба. Отделих сребърната купичка за мляко, която бях купил веднага след раждането на сина ми. Почти не бяхме я използвали — от майчината гърда той премина направо към чашата.

Отидох в другата стая, свалих всичките книги от рафтовете на пода и се заех да ги сортирам. Повечето бяха на чичо Сюлейман. Беше ми чел откъси от много от тях. Всичките съдържаха бележки с изящния му почерк. От няколко изпаднаха писма, от други — изсушени листа. Между книгите бяха пъхнати извлечения от сметки за господин Аангти, върху една от които бях надраскал: „Трябва да му кажа, че можем да изкараме стареца от къщата по-евтино. Също така, чекът за Сушанта може да се окаже невалиден“. В една от книгите открих написано от мен посвещение на английски: „Уважаеми чичо Сюлейман, с най-добри пожелания за рождения ви ден, честит празник. Мукунда“.

Сред тях, напъхано в кафяв плик, беше свидетелството ми за завършено средно образование. И писмо от господин Нирмал, последното, преди да прекъсна връзките си с него.

Скъпи Мукунда,

Толкова се радвам да чуя, че си взел изпитите си. Когато съобщих на Бакул, тя се разсмя и отказа да ми повярва, докато не й показах писмото. Какви са плановете ти сега? Надявам се да не прекъсваш учението, да вземеш бакалавърска степен и после да продължиш нататък. Образованието действително е най-доброто, което животът може да ни предложи. Виж сега, сигурно ти звучи назидателно, но моля те, прости на стария човек. Познавам те от дете. Беше умно момче с блеснали очи, а сега вече си интелигентен, начетен мъж. Може би е глупаво, но дълбоко се вълнувам, като виждам, че си достигнал този решаващ етап в живота си. Много бих искал да го отпразнуваме заедно, но сега вече много рядко пътувам. Може би един ден ще дойдеш в Сонгар да ни видиш и тогава ще си припомним старите времена. Междувременно, щом решиш къде ще отседнеш, изпрати ми адреса, за да мога да те навестя, ако се случи някой ден да дойда в Калкута.

С обич, като те благославям:

Нирмал

П.П. Прилагам чек за малка сума, моля, използвай я да си купиш нещо хубаво за подарък. Защо ми пишеш да не ти пращам повече пари? Правя го с обич.

Не знам кога съм заспал през онази нощ, проснат сред разхвърляните вещи. Болеше ме глава, очите ми щипеха, не исках никога повече да се събуждам. Но както обикновено, граченето на враните се промъкна в съня ми. Отворих очи с усилие и изведнъж седнах, напълно разбуден.

Ще си създам свой начин на работа. Все още не е твърде късно, не може да съм прогнил до самата си сърцевина, имам още време. Дори нямам трийсет. Ще се науча как да си изкарвам хляба по друг начин, ще открия нещо друго, та макар това да означава няколко тежки години. Още същия ден ще отида при господин Аангти да си уредя сметките и да приключим отношенията си. Няма да позволя да се превърна в негово копие.

* * *

На следващата сутрин се събудих и отворих на млекаря, заедно с млякото той ми подаде писмо.

— Трябва да е дошло вчера, господине. Лежеше на прага ви.

Щом човекът си тръгна, разрязах плътния голям плик, адресиран до мен с почерка на господин Нирмал. Само една нощ след като бях препрочел старото му писмо. Не бяхме си писали, откакто ми беше изпратил поканата за сватбата на Бакул, променила живота ми завинаги. Зачудих се каква ли бомба със закъснител се крие в плика сега.

Първото, което изпадна отвътре, бе снимката на голяма представителна къща, която имаше голяма веранда в центъра и стаи от двете й страни и бе обградена от палмови дървета. Високи колони в стила, който беше на мода преди много години, се издигаха до първия етаж и ми напомниха за сгради като кметството в Калкута. Отгоре имаше пищно украсен покрив. На преден план се виждаше вода: в основите на колоните се плискаха вълни и се вихреха водовъртежи.

Това бе, както стреснато осъзнах, къщата, която бяхме посетили с господин Аангти преди около шест години, къщата край реката, която се бе опитал да купи с фалшиви документи. Къщата в… Манохарпур, точно така: пред очите ми изникна името, написано с черни букви на жълт фон на старомодния гаров перон. Тогава беше единственият път, когато видях господин Аангти да загуби пари и репутация.

„Снимката, която прилагам, е старият дом на майката на Бакул, разположен край река — съобщаваше писмото на господин Нирмал след няколко уводни реда с учтивости. — С годините реката промени руслото си и накрая наводни къщата в годината, когато се роди Бакул. Тъстът ми опита какво ли не, за да предотврати катастрофата, но без резултат. Тогава прочетох много неща за реките, сред тях и автор, който казва следното: «В районите с делта на река наводненията са неизбежни; те са начинът на природата да натрупва нова земя и е безсмислено да се месим в работата й… Решението е да се премахнат всички пречки, които възпрепятстват постигането на този резултат». Това се оказа абсолютна истина по отношение на къщата в Манохарпур.

Навярно някаква част от тази история вече ти е известна: Бакул се роди един месец по-рано и никаква медицинска помощ не могла да стигне до къщата, защото тя и околностите били залети. По тази причина майката на Бакул почина при раждането. След смъртта на Шанти, баща й (моят тъст) стана малко нещо ексцентричен; упорстваше да остане в къщата, въпреки че през всеки мусонен сезон партерът се наводняваше и в продължение на няколко години той оставаше откъснат вътре седмици наред. Казвали са ми, че хората му карали храна с лодка, а той пускал с въже кошници, но отказвал да се премести. Понякога хората биват обсебени от странни неща, неразбираеми за другите. Може да изглеждат лишени от всякакъв смисъл, но за тези хора са напълно обясними и естествени.“

Писмото беше дълго. Стигнах до третата страница. Сякаш пишеше автобиографията си. Сякаш е чувствал нужда да поговори с някой, запознат с житието му, и имах усещането, че се обръща към мен като към син. След изпепеляващата самоненавист от предишната нощ, писмото бе като целебен балсам, пристигнал по пощата. То създаваше, макар и крехка, връзка с един свят, в който съществуваше частица от мен, все още недокосната от последвалите промени.

„Преди няколко години — продължаваше писмото — правителството взе решение да построи дига по-нагоре по реката. Съоръжението бе завършено и изведнъж след тежките поражения реката бе укротена. Напълно е възможно някой друг участък да е бил залят поради изграждането на дигата, но сега къщата е в безопасност встрани от пътя на водата и това положение е от година-две. (В градината сигурно ще се намерят интересни вкаменелости.)

Но да премина към по-сериозните неща: преди няколко дни получихме скръбни новини, които са и причината да ти пиша това писмо. Моят тъст е починал, навярно преди десетина дни, не съм сигурен — починал е сам, далеч от семейството си, но той пожела така и на този етап от живота си не мога да се преструвам, че съм бил особено привързан към него. Винаги съм го обвинявал, справедливо или не, за смъртта на жена ми. Но фактът, че е дядо на Бакул, си остава, а тя е много силно привързана както към него, така и към дома на майка си. Това, което чувам, е, че някакви хора са се насъбрали и предявяват претенции към нея — явно къщите и имотите около тях събуждат алчността у хората. Има един стар пазач, който твърди, че притежава моралното право върху нея, съсед, който претендира, че тя му принадлежи като компенсация за заемите, които тъстът ми явно е вземал от него в продължение на години, и един строителен предприемач от Калкута, който е изпратил свои хора, защото очевидно е платил някакви пари за нея при опит за измама преди няколко години. Всички те издирват оригиналния нотариален акт за къщата, който тъст ми трябва да е скрил някъде там. Без този документ никой от тях не може да я получи.“

Дъхът ми се учести. Искаше ми се по-скоро да стигне до същината. Имах чувството, че никога досега не съм чел такова дълго писмо.

„По право къщата е на Бакул — гласеше следващата страница — и тя е единствената, която знае къде е нотариалният акт; както вече споменах, дядо й беше твърде ексцентрична личност — известно ти е, че живееше сам, нямаше вяра на никого, дори на банките. Бакул помни как е скрил документите за къщата, почти като на игра, в нейно присъствие, докато му гостувахме преди няколко години. Нямах представа, че е постъпил така, защото я накарал да се закълне, че ще пази тайната, а тя се отнасяше — и продължава да се отнася! — много сериозно към тайните. Другата седмица заминава за Манохарпур да се опита да намери документите и ако още са там, да реши как да постъпи с наследството си.

Що се отнася до мен, аз бих желал да продам къщата; никога не съм я обичал — по-скоро точно обратното, за мен тя винаги е била гробницата на жена ми. Не мога да се заставя да се върна там години след кончината й. Бакул винаги се е възмущавала от това, знам, но не мога да сторя нищо по въпроса. Ако реши да я продаде, ще ти бъда благодарен, ако й помогнеш. Щом получим парите от продажбата, ще започнем да изплащаме дълга си към теб — щедростта ти за къщата в Сонгар е тежко бреме за мен и няма да се успокоя, преди да съм изплатил задължението си, макар че това ще бъде абсолютно недостатъчно, за да ти се отблагодаря, че спаси дома ми.

Бакул много ще се ядоса, ако разбере, че съм те помолил за помощ. Както ти е известно, не я търси от никого, дори от собствения си баща. Но за мен ти си като син, а и към кого другиго бих могъл да се обърна? Пиша това писмо нощем и ще го пусна по време на утринната ми разходка, така че тя да не научи. Ще ти бъда изключително благодарен, ако успееш да отидеш в Манохарпур, уж случайно, и да й помогнеш.

Аз трябва да остана в Сонгар. Трябва да съм тук заради кучето — само хора, също толкова силно привързани към любимците си, няма да ме сметнат за луд, но то няма да оцелее без мен. Освен това, както навярно вече ти е ясно, не съм особено компетентен в практичните въпроси като пари и земи. Но се тревожа, че Бакул се опитва да се справи с всичко съвсем сама. Затова се надявам писмото ми да пристигне навреме и да можеш да й бъдеш от полза.“

Голяма част от съдържанието ме обезпокои, но онова, което завладя мислите ми без остатък в този момент, бе следното: какво прави Бакул в рушащия се дом на дядо й в Манохарпур? Къде е съпругът й и защо не я придружава?

Незабавно се заех да строя въздушни кули. Да не би съпругът й да се е оказал непохватен човек, на когото никой не може да има доверие? Да не би Бакул да се е разделила с него и да се е върнала при баща си? Каквото и да се окаже положението, господин Нирмал се бе сетил за мен, за мен и за никой друг, когато Бакул се оказа в нужда. Най-сетне ще се срещнем и тя ще бъде сама точно както бях си мечтал.

Ще бъде там сама. Тази мисъл обаче ме изпълни и с ужас. Бакул на това уединено място, в онзи пущинак, докато хищните акули кръжат наоколо? Сетих се колко далеч е къщата от магазините и гарата, как ширналата се наоколо земя я откъсва от хората. Ако извика за помощ, няма кой да я чуе. Опитах се да не мисля за това, но много по-добре от баща й разбирах колко е застрашена в непознатата й среда. Предприемачът от Калкута, който бе подновил щенията си към къщата, не можеше да бъде друг освен господин Аангти, макар че можеше да има и други.

Бързо навлякох риза, взех пари от шкафа и се втурнах надолу по стълбите да потърся такси до гарата. Писмото беше отпреди четири дни. Бакул може вече да е пристигнала в Манохарпур. Бях пропилял цяла вечер, докато е лежало отвън на прага. Нямах време за губене.

Единственото, което ритмично отекваше в съзнанието ми в унисон с тракането на колелата, когато влакът потегли в ярката светлина на ранното утро, бе: „Вдигни очи и виж звездите, о, виж звездите, летящите светулки…“. Опитах се да си припомня името на автора, но единственото име, което се сещах бе Харолд.

* * *

Когато най-сетне наближихме Манохарпур, скочих от влака още преди да е спрял. Вместо предвидените шест часа, бяхме пътували осем или десет, защото влакът бе спирал на всяка забутана гара да вземе пътници, за чай, зеленчуци и кой знае защо още. Локомотивът пъшкаше и стенеше през пейзажа от езера и буйна зеленина, които обикновено намирах очарователни. По време на това пътуване висях на вратата, вятърът рошеше косата ми, всичко наоколо профучаваше покрай мен, сякаш втренченият ми в хоризонта поглед щеше да съкрати разстоянието до Манохарпур.

Табелата на гарата беше нова, пак черно на жълт фон, но с по-удебелени и едри букви. Трамбованата пръст на перона бе заменена с бетон, а перилата бяха метални, а не бамбукови. Имаше повече хора, отколкото си спомнях, и недалеч от входа на гарата наех велосипедна рикша. Когато съобщих на водача къде отивам, той възкликна:

— Към смахнатия старец, значи? — разсмя се от изненадата, изписана по лицето ми. — Винаги наричахме така господин Бикаш и той пет пари не даваше. Знаеше, че го мислим за побъркан.

Завъртя педалите и продължи:

— Чувам, че къщата се продава. Толкова хора я посещават напоследък!

— Кои? — възкликнах аз. — Помните ли някого?

— Тази сутрин откарах натам един човек, висок и слаб тип. Но чувам, че ходят и други, ех, господине, каква алчност само изпълва хората! Бог да ме пази от такава алчност.

Натисна здраво педалите, карираният саронг около кръста му се повдигна над тънките здрави нозе.

— Докато имам какво да сложа в устата и с какво да покрия тялото си, ще си изкарвам хляба с пот на чело, а не чрез смъртта на други хора, разбирате ли ме, господине?

Престана да върти педалите, намести се на седалката, избърса лице с ръкава на ризата си и се извърна да ме погледне.

— Старецът си отиде съвсем сам, сам-самичък, разбирате ли, господине. И сега така наречените му роднини, които хич и не погледнаха смахнатото старче, докато беше жив, искат да продадат земята му, къщата му и да изчезнат с парите.

— Бързам — опитах се да го прекъсна. — Не бихте ли могли…

Бях готов да сляза и да вървя пеша до къщата, ако се сещах къде се намира. Шофьорът въздъхна, съсредоточи поглед в пътя и отново натисна педалите.

— Човешките същества са същински лешояди, господине, повярвайте ми, нали така? — задъхано бъбреше той. — Онзи негов зет — казват, че бил добър човек, ала можете ли да помиришете, да се заситите с добър човек? Погрижи ли се той за бащата на жена си, докато той умираше?

— Не го ли направи? — попитах аз, поразен от представата за господин Нирмал като за коравосърдечен злодей.

— Не, не се погрижи, представяте ли си, нито за миг! Горкичкият дядо даже трябваше да бъде кремиран от сина на стария му слуга без нито един човек от семейството му наоколо. Кажете ми сега, това справедливо ли е? Даже и когато човекът е малко нещо смахнат.

Стиснах дръжката, докато рикшата прекоси хълмистия участък от един черен път.

— Но какво да говорим, той си имаше една-единствена дъщеря, а и тя почина, горкото момиче. Но и да беше жива, каква полза? Можеше ли да запали кладата? Какво е човек без синове? Казвам ви, господине, аз съм беден човек, нямам земи като клетия побъркан старец, но Бог ме е благословил с двама здрави сина. Да ми подхвърлят шепа ориз, когато вече не мога да въртя педалите. Да поднесат факлата към погребалната ми клада.

Наближавахме познатата алея, която сега изглеждаше още по-подивяла. Човекът ме остави пред същата дълбока веранда отпред, на която бяхме седели заедно с господин Аангти. Същите столове от ракита бяха наредени на нея и бях готов да се закълна, че избелялото петно на стената бе сокът от бетел, изплют от господин Аангти. Собственикът на рикшата си взе парите и замина.

Имаше само една разлика: единият от столовете бе зает от Харолд.

* * *

Беше в обичайния си вид: излъскан от носене стар костюм, тясна синя вратовръзка на яркожълти райета, панталони, с около пет сантиметра по-къси от необходимото, под които се виждаха износени черни чорапи, обхванали тънките глезени, и въпреки това изглеждаше достатъчно прилично, за да мине по-скоро за застаряващ учител, отколкото за главорез. Щом ме забеляза, ме дари със сияйна усмивка и възкликна:

— О-о, Мукунда, мойто м’че, леле как се радвам да те видя! Не знаех, че шефът ще праща подкрепление. — Понижи глас и прошепна: — Казвам ти, мой ч’век, тая работа тук нещо не ми се нрави. Шефът вика да отида и да изнамеря акта — вехтият, дето ритна камбаната, го затулил в някой ъгъл в тая скапана голема къща. А аз трябва да се предстая за купувач и да фърля един поглед и да го намеря! Ама знаеш ли к’во, човече? Тоа път шефът вика, пипай меко, тук си имаш работа с момиче, само ми намери скапания акт, вече е дал пари за къщата на нек’ъв тип и само му трябват хартийките, тихо и кротко, ама как да стане? Кажи ми ясно к’во да прая и ще го напрая, човече, лесно е да изтупаш перушината от некой мъж и да го накараш да изкиха скапания акт, ама кат’ е госпожа? Не са ме възпита’али да бия нежния пол, нема как, човече.

В този момент Бакул изникна на предната веранда. Не знам дали бе чула думите на Харолд, но не даде никакъв знак, че ме е познала. Хвърли ми бърз, някак хладен поглед и се обърна към Харолд:

— Ако вие и колегата ви сте готови…

Извърна се и влезе вътре, без да ни изчака да я последваме. Зад гърба й Харолд направи гримаса в опит да имитира мимиката й и ми махна да влезем.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но партерът е в окаяно състояние — започна Бакул, а гласът й отекна в полупразната стая. — Известно ви е, че реката го е наводнявала всяка година и не е правен почти никакъв ремонт, изобщо не е бил поддържан. Дядо ми живя на горния етаж до смъртта си — говореше с премерена учтивост, с овладяно безразличие, което ме смути.

Дали наистина не си мислеше, че и аз съм дошъл да я измамя? Или пък беше част от някакъв тънък замисъл?

Преминавахме от стая в стая, Бакул ни обясняваше за какво служи всяка една, като не спираше да се извинява за вездесъщия прахоляк. Говореше по същия безстрастен, описателен начин, без да ни даде възможност да реагираме. Разпознах потъналите в плесен портрети на партера, които бях видял по време на първото ми посещение с господин Аангти, полилеят, на който беше хвърлил око, още висеше от тавана, толкова посивял от прах и паяжини, че едва ли можеше да свети. Прекосихме грамадна билярдна зала с дървена ламперия. Върху масата бяха струпани столове без крака, счупени сандъци и картини в рамки. Зачудих се кой ли я е ползвал в миналото, защото беше ясно, че в бъдеще ще се окаже неизползваема.

Харолд се стрелкаше насам-натам като някакво дългокрако насекомо, надзърташе из ъглите. Когато срещна ироничния поглед на Бакул, отправен към него, каза забързано:

— Термитите, г’спожа, човек трябва да внимава, че кой ли иска имот, дето бъка от дървояди. Ако ми позволите…

Почука с кокалчето на пръста си дървото на един скрин, сякаш да се увери, че не е прояден.

Изкачихме поскърцващото стълбище към първия етаж. Там, където никога преди това не бях попадал, имаше викториански мебели и всичко изглеждаше така, сякаш обитателите на къщата току-що са излезли на разходка. Върху зацапано бюро с подвижен капак стоеше пишеща машина с пъхнат във валяка лист хартия. Празна чаша върху линийка, кафяви от полепналия прах, стояха върху странична масичка. Минах покрай голямо огледало в рамка, толкова плътно прашасало, че единственото отражение, което мярнах, бе сянка от човешка фигура — сякаш бях погледнал през очите на полусляп човек. Крачехме през купчини мръсотия и паяжини, покрай призрачни маси и столове, легла с балдахин и скринове, картини по стените, които изобразяваха единствено петна от черна плесен и налепи, а след крачетата на паяците оставаха празнични гирлянди като за някакво сатанинско тържество.

В ъгъла на една от стаите имаше резбован скрин със стъклена витрина и Харолд се прегъна почти на две, за да надзърне вътре. Махна ми да се приближа.

— Пусто да остане, глей, човече, дали шефът няма да си падне по това?

В скрина имаше пет рафта от стъкло, а върху всеки бяха наредени десетки крехки фигурки на мъже, жени и богове, деца и животни и всички те — от слонова кост. Дори дървото на скрина бе инкрустирано със слонова кост. Някои от фигурките бяха изправени, другите бяха паднали по очи в слоя прах на полиците.

— Толкова са изящни, нали? — стресна ме гласът на Бакул. — И са безценни. Изобразяват петте дни на празника Дурга и различните ритуали за всеки ден. За съжаление, ключът от скрина е изгубен и когато някоя падне, така си и остава легнала завинаги. Както можете да се убедите — продължи тя, докато влизахме в следващата стая, — горният етаж е в по-добро състояние от гледна точка на здравината. Възнамерявах да почистя, преди да дойдете, та да изглежда по-добре…, но както и да е, подранихте и не ви очаквах. Щетите долу не са толкова ужасяващи, като се има предвид, че по време на всеки мусонен сезон в помещенията е имало по метър вода. Бъдещите купувачи сигурно го знаят от местните — наричат я „потъналата къща“, така че няма смисъл да го крия. Естествено — обърна се тя към мен и Харолд, повдигнала вежда — вашите клиенти или самите вие може да не пожелаете да я запазите — сви рамене. — Може да поискате да я съборите. Ако е така, чакат ви трудности. Къщата е упорита. Няма да се предаде без бой.

Бяхме стигнали ъгъла на просторната веранда, която обхождаше къщата от всички страни. По-нататък нямаше нищо, само дървета, при това само бакул. Скоро ще потънат в цвят и въздухът ще се насити от благоуханието им. Стори ми се, че тази част от верандата е пометена и чиста. Като че ли някой живееше тук.

— Това е една от спалните на горния етаж — каза Бакул по-приглушено отпреди. — Има още четири.

Стаята беше чиста и миришеше свежо, сякаш още я ползваха. Имаше само едно легло с обикновена табла, застлано със зелена постеля, прост дървен шкаф и тоалетка с голямо огледало. Прозорецът гледаше към дърво, чиито клони почти влизаха в стаята. Поредният бакул. На стената имаше снимка на майката на Бакул — Шанти, украсена с тънка изсъхнала гирлянда от цветя, а на масата пред нея беше изпадала пепел от ароматни пръчици. Поразително приличаше на Бакул в момента, когато онази привечер се любехме в Сонгар. Нежеланието й да ме разпознае сега отпращаше този епизод толкова далеч в миналото, че сякаш изобщо не беше се случил.

За миг Бакул и аз застинахме в стаята, без да говорим, забравили за присъствието на Харолд. Спомних си как цялото й детство премина в копнеж по майка й, как се бе опитвала да не го показва. Почувствах се потиснат, но нямаше какво да сторя. Не можех да я прегърна и да й кажа: „Това съм аз, можеш да споделиш всичко с мен“.

Мигът отлетя. Бакул възвърна гласа си.

— Боя се, че другите спални не са толкова чисти, но разбира се, трябва да ги видите. В тази, която дядо ми използваше, има великолепни скринове с дърворезба и изумително легло с балдахин. — После добави: — Какво ще стане с обзавеждането? И то ли е част от сделката?

— Това тря’а да го решите двамата с татко ви, г’спожа. Ние нямаме претенции… — Харолд се обърна към мен. — Макар че шефът може да си хареса нещичко, а? Пада си по хубавите стари резбовани мебели, такъв си е той. Онзи скрин със слоновата кост… Мислите ли да запазите нещо за себе си?

Бързо минах напред, исках да подчертая дистанцията между себе си и хищния интерес на Харолд към мебелите. Излязох на верандата, поех си дълбоко дъх и се запитах, не, надявах се, че Бакул играе някаква сложна игра. Рано или късно Харолд ще смени тона, ще поиска нотариалния акт, после ще започне претърсването — как би могла да го възпре? В крайна сметка, той ще го открие. Напук на привидната му вялост и склонност към поезията, никога не съм чувал да се е провалил.

В далечината зад къщата, откъм верандата, видях реката, превърнала се вече в тинест поток. Беше отстъпила част от естественото си русло.

— Нагоре по течението има бент — внезапно се раздаде гласът на Бакул до мен. — Така че къщата пак е обещаваща инвестиция. Преди е имала два акра градина, по-голямата част от която е била под вода през всичките тези години. Сега отново е суша. Има и няколко големи ниви.

* * *

Стигнахме края на стълбището. Бяхме завършили огледа на горните етажи. Харолд се задържа и каза на Бакул:

— Ако позволите, г’спожа, искам да хвърля един поглед сам, на спокойствие. Такава голяма инвестиция, нали разбирате. Трябва добре да огледам.

Преди да получи отговор, той се извърна и се шмугна в една от стаите.

Последвах Бакул надолу по стълбите към предната веранда. Решително крачеше пред мен, сякаш изобщо не забелязваше присъствието ми. Сега, когато за малко се бяхме отървали от Харолд, трябваше да я попитам какво означава всичко това: наистина ли си мисли, че съм дошъл да я лиша от къщата й? Трябва да е разбрала, че съм на нейна страна, а не на Харолд. Как изобщо може да се усъмни? Трябваше да я предупредя, че той не е някой безобиден или надежден купувач, че е тук, за да открие документите за собственост върху имота, че е опасно да му позволява да броди из къщата. Бакул действително имаше нужда от мен, прав бе господин Нирмал, и независимо като какъв ме възприемаше, трябваше да й кажа всичко това.

— Бакул — започнах аз, когато стигнахме предната веранда, — трябва да ти обясня…

Но верандата вече не беше пуста. В един от ракитовите столове, сякаш те наред с цялата къща бяха негова собственост, се бе разположил мъж приблизително на годините на господин Нирмал. Имаше израз на преуспял човек, но лицето му лъщеше от дебелина и пот. Носеше колосани бели дхоти и дълга риза с модни басти, по която проблясваха диамантени копчета. До него стоеше съсухрен, с извинителен вид слуга и размахваше ветрило от палмови листа над оплешивяващото теме на господаря си.

Рязко се спряхме. Щом ни забеляза, той се надигна, сключи ръце за поздрав, поклони се и каза с бумтящ глас:

— Добър ден, господине! И на вас също, Бакул. Вие може да не ме познавате, но аз ви познавам.

Бакул го зяпна.

— Вашият дядо и баща ми бяха големи приятели, не можете да си представите какви приятели! Сигурно сте чули. Баща ми се казваше Ашуин Мулик! А моето скромно име е Ратин Мулик.

— Не съм чувала — каза Бакул.

— Седнете, моля — мъжът покани Бакул на собствената й веранда, сякаш винаги е била негово притежание. Тя го последва, изумена.

— Да, добре, съвсем естествено, откъде ще ме познавате? Вие, клето дете, току-що сте пристигнали! Странно! — Той извади сребърна табакера за бетелови цигари и предложи на всички ни. — Не? Не искате бетел? Е, както бях започнал да казвам, наистина много странно. Едва ли знаете нещо за тази къща, а аз познавам всеки сантиметър от нея, както и всичките роднини и приятели на дядо ви. Играл съм си тук като дете, пускал съм хартиени корабчета по реката и на партера на вашата къща, когато водата го залееше. Какви свидни спомени! Ами какъв великолепен деликатес от плодовете на хлебното дърво приготвяше готвачът на дядо ви! Даже майка ви… Шанти и аз… играли сме си на същата тази веранда! Беше плахо дете. Когато загубеше някоя игра, избухваше в сълзи, порой от сълзи! О, но замълчи, Ратин Мулик, не трябва да използваш думата „порой“ в тази къща, лоша дума, катастрофална дума! След онова, което този дом преживя!

Гледах слисано този човек. Звучеше и изглеждаше като герой на евтина мелодрама или долнопробен уличен театър, смешен, но някак и страховит.

Бакул започваше да губи търпение. С решителен тон, добре познат ми от години, каза:

— С какво можем да ви бъдем полезни, господин Ратин? Този господин — кимна към мен — е дошъл тук по работа, извинете ме, но…

— Ах, младост, младост — каза той съжалително, — винаги бърза нанякъде. Знам защо е дошъл господинът, дете, и защо другият господин, дето го придружава, е тук. Точно затова съм дошъл. Мило дете, години, години наред баща ми повтаряше на дядо ви: „Господин Бикаш, продайте тази къща, тя е чудовище, което ще ви погълне, продайте я, пък ако речете, аз ще я купя!“. Дълги години баща ми дори му даваше пари, нещо като аванс, а господин Бикаш, добрият ви дядо, ги приемаше — как мислите, от какво живееше той? — Внезапно тонът на мъжа стана нападателен, но после отново се смекчи и продължи: — Клетият ми баща, господи, дай покой на душата му, се грижеше за дядо ви, изпращаше му храна по време на наводненията… А сега съм съкрушен, загубих вярата си в човечеството, дете! Чувам — от други хора, че къщата ще бъде продадена зад гърба ми! Зад собствения ми гръб, когато семейството ми вече е платило стотици хиляди за нея! Истина ли е, запитах се аз и дойдох лично да се уверя.

Заквака жаба, раздаде се звънец на рикша. Изнуреният слуга, полузаспал, продължаваше да стои зад гърба на господаря си и да му вее с ветрилото. Стори ми се, че Бакул трепери. Обърна се към мен и каза — и по някакъв магически начин трите думи, които произнесе, прочистиха въздуха, сякаш усетихме повея на свеж ветрец: Кажи нещо, Мукунда!

— Сигурен съм, че бащата на Бакул няма намерение да мами никого, господине — казах аз. — Не ни е известно да има някакво споразумение между вас и дядото на Бакул. Естествено трябва да ни покажете документи, по юридически причини ще ни трябва договорът между вас и собственика на имота…

— Документи! Мили боже! — разпени се човекът. — Когато стар приятел помага години наред пред очите на целия Манохарпур, дава храна, дава пари, лекарства, праща прислуга, при устна договореност между приятели нима има нужда от документи?

— Въпреки това — казах аз и усетих нов прилив на увереност от годините опит в работата с имоти. Знаех, че без документи ще го смачкам като комар, без доказателства бе като пеперуда под воденичен камък. — Аз съм просто агент на продавача, какво бих могъл да направя без съответните документи?

Усетих върху себе си погледа на Бакул, този път ме гледаше по различен начин — изненадано, без напрежение. Мотивите за посещението на Ратин Мулик в семейния дом на Бакул бяха не по-малко хищни от тези на Харолд, но неочакваната му поява се оказа моето спасение, натрапничеството му определи мен и Бакул на една страна. Продължи да спори, редуваше заплахи и молби със сантименталност и аз му позволих. Колкото по-дълго ме притискаше, толкова по-умело отбивах ударите му и толкова по-щастлив се чувствах от способността си да владея оръжието си — особено пред Бакул. Не можах да се въздържа да не се поперча малко, за да разбере със сигурност, че държа нейната и на господин Нирмал страна, че съм тук да я спася и да запазя старата й къща.

Стори ми се, че пререканията ни продължиха цяла вечност. Господин Ратин си тръгна, като ни заплаши, че няма да остави нещата така. Сигурно нямаше, но макар и временно, опасността сякаш бе преминала и даже бе подпомогнала целта ми: да поговоря с Бакул, преди Харолд да се появи. Сега, казах си, сега е моментът да й обясня всичко.

— Бакул — започнах аз, — хиляди пъти съм си мечтал да се срещнем отново, но никога по такъв начин. Чуй ме сега, трябва да поговорим. Нямаме време да…

— Е, животът винаги си е бил непредсказуем, нали? Нещата никога не се случват според очакванията или мечтите ни — каза тя угрижено. — Разговорът ни ще трябва да почака малко. Трябва да отидем и да видим какво прави вътре онзи човек, как му беше името? Защо се бави толкова? Не вярвам и на една негова дума и ми се струва най-зловещият човек, когото някога съм срещала. Мукунда, как можеш да работиш с такива хора?

Сякаш по поръчка, Харолд изникна на верандата. Изглеждаше сгорещен и ядосан, докато изтупваше косата и вратовръзката си от праха. Беше му наредено или да открие нотариалния акт, или да го изкрънка от обитателите и да изчезне с него, но поради размера на къщата задачата му се оказа тежка и явно не бе постигнал никакъв успех. Погледна войнствено Бакул и каза:

— Къщата е много разхвърляна, г’спожа. Опасявам се, че състоянието й не позволява покупка или продажба. И док’ментите, моля. Покажете ми документите, преди да кажа к’во ни е решението. — Харолд ме стрелна с поглед за потвърждение и продължи: — Ей, Мукунда, нищо не мое да стане без док’ментите, нали така?

Докато ме гледаше в очакване на потвърждение и подкрепа, ми хрумна една идея, от онези внезапни проблясъци, които по-късно ти се струват повече от очевидни. Защо не се бях сетил по-рано! Харолд разчиташе на мен за съдействие: и преди бяхме изпълнявали заедно множество подобни поръчки, толкова много, че не мога да ги изброя! Имаше ми доверие и допускаше, че и с господин Аангти е така. Ако успеех да го убедя, че повече ме бива да измъкна документите от Бакул, че познанството ми със собствениците и предишното посещение на къщата ще свършат по-добра работа от неговите заплахи или ласкателства, а после ще занеса документите на господин Аангти от негово име, за момента може да се окаже достатъчно и да го накарам да се махне оттук.

— Нотариалният акт го няма. Съжалявам, но не успях да го намеря — каза Бакул.

— Може пък ние да успеем, г’спожа, аз и този приятел тук — Харолд кимна към мен.

— Действително трябва да представите нотариалния акт, за да продадете къщата — обърнах се аз към нея, а после — към Харолд. — Познавам семейството на дамата. Господин Аангти ме помоли да те последвам тук, защото заедно извършихме оглед на къщата преди няколко години… но това ти е известно. Тогава не успяхме да сключим сделката…

Хвърлих поглед към Бакул, като предпазливо се извърнах от Харолд, за да не забележи как я предупреждавам с погледа, познат й от детството ни:_ Мълчи, остави на мен._

— Бихте ли ни оставили за момент с приятеля ми насаме да обсъдим някои неща — казах на Бакул. — Ще се опитаме да намерим подходящо решение, как да продължим нататък.

— Ще чакам вътре. Вас и вашия приятел.

Отведох Харолд настрана.

— Или наистина не разполага с документите, или няма намерение да се раздели с тях. Какъвто и да е случаят, не можем насила да ги изтръгнем от нея. Корав човек е тя. Знам как да се справя със ситуацията. Трябва да сме деликатни. Познавам семейството й. Мога да я убедя, че наистина сме купувачи, но ще е нужно малко време, трябва да има достатъчно доверие в някого, за да му ги повери. Няма смисъл и двамата да се навъртаме тук, ще се почувства по-застрашена и ще стане още по-предпазлива. Върни се и докладвай на господин Аангти. Сигурен съм, че до няколко дни ще успея да взема документа от нея или от някой от хората й.

За момент Харолд се усъмни, но логиката на положението и на това, което му говорех, както и фактът, че бях любимецът на господин Аангти се оказаха достатъчни. Умът му щракаше бързо и не се колеба дълго.

— Добре тогава, човече, късмет — пожела ми той с рязък удар по рамото. — Ше дигам гълъбите и ше кажа на шефа, ама пипай внимателно, мойто м’че, че има още път преди съня^[1].

Махна ми на тръгване и повлече крака към алеята за коли. Последвах го, за да се уверя, че си тръгва.

Бях вършил подобни неща и преди, когато работата ми го налагаше, но никога досега не бях имал личен интерес. Докато се сбогувах с Харолд до портата, бях напълно изнурен от дългите пазарлъци и хитрувания. Вратът ми се беше схванал, а дясната ми вежда пулсираше от болка. Почти забравих, че Бакул ме чака.

А тя не обичаше да чака. Веднага щом забеляза, че приближавам, каза:

— Как така успя да се отървеш от него? Кога се научи да бъдеш толкова убедителен? Отпрати двама души само за час! Дали да не поканя следващия купувач, та да упражниш чара си и върху него?

— Не можеш ли да кротуваш поне минута-две?

Извърна се, стори ми се, че се засегна. Но бях твърде ядосан да замълча.

— Как се осмеляваш да идваш тук сама? Да, можеш да се справиш с всичко, да, от нищо не се боиш, винаги си била такава. Но какво щеше да ти попречи да вземеш съпруга си със себе си? Просто за всеки случай, дори да нямаш нужда от него. Не осъзнаваш ли колко опасно е всичко това? Разприте за имоти привличат търгаши и главорези. Защо не дойде господин Нирмал? Да не би продажбата на дома на съпругата му да е незначително събитие? Да остане заради едно куче! Ами ако Харолд ти беше посегнал?

Излезе цяла тирада. Бакул ме сряза.

— Търгаши и главорези като самия теб? — попита тя с нащърбената си усмивка.

— Можеш да се смееш, колкото искаш, Бакул, но нямаш представа колко далеч може да се стигне.

— Баща ми! Естествено! Дошъл си, защото баща ми те е помолил. Мисли, че сама не мога да се справя с нищо, нали? Трябваше да се досетя. В мига, в който те видях, ми хрумна, че трябва да е станало нещо такова, но ти дойде заедно с онзи тип и изглеждаше така, сякаш искаш да откупиш имота ми! Не бях сигурна как стоят нещата, докато не видях как прогони онзи Ратин Мулик.

— Ратин Мулик е кротко агънце в сравнение с Харолд и с онова, което Харолд прави… Мога да разбера господин Нирмал, той винаги е живял в свой собствен свят — отново избухнах аз, — но съпругът ти… Естествено не искам да кажа нищо за него и все пак, Бакул, как можа да ти позволи?

— Какво непрекъснато бърбориш за някакъв съпруг, Мукунда? Нима не знаеш… тоест татко не ти ли каза?

— Да ми каже? Какво да ми каже?

Взря се в лицето ми, отметна глава назад и се разсмя.

— Нима наистина мислиш…? — успя да изрече тя сред изблиците смях. — Ох, изглеждаш толкова…

Разбирах, че изглеждам смутен и ядосан, потен, разрошен и нелеп. Поривът ми бе да се пресегна и да я зашлевя, ако не престане да се смее. В крайна сметка спря.

— Нямам съпруг и никога не съм имала. Татко не ти ли каза, че отмениха сватбата? Мислех, че често ти пише. Мислех, че знаеш.

— Отмениха сватбата? — повторих думите й шепнешком.

— Да — отвърна тя и дяволитата усмивка се върна на лицето й. — По някакъв начин разбраха… че не съм девствена, че съм спала с женен мъж… и хукнаха да бягат, колкото им държат краката! Младоженецът тичаше най-бързо от всички. Трябваше само да помоля една братовчедка да се закълне, че няма да издаде тайната, че съм имала връзка с женен мъж, и се оказа напълно достатъчно! Отмениха сватбата само седмица преди датата! Идеше ми да заподскачам от радост. Татко се оскърби, седмици наред мърмореше какви изостанали хора са от семейството на кандидат-жениха ми и какъв късмет съм извадила. Винеше себе си, защото женихът беше някакъв учител по история и татко мислеше, че съвършено ще ми подхожда. Не знам защо изобщо се съгласих с тази сватба… животът в Сонгар е толкова монотонен… такава самота, такава скука, без искрица надежда да се измъкнеш… на моменти ми се струваше, че каквото и да е друго би било по-добре, дори да се омъжа за непознат. Стори ми се приятен човек, живееше в Бомбай, но с приближаването на датата разбрах, че не мога, просто не мога. Изглеждаше абсолютно невъзможно и нямаше друг начин да се измъкна, освен да пусна слуха и да моля небесата да стигне до него.

— Защо не ми каза? Ах, защо не ми каза? По онова време бях там, бях в Сонгар! Бях се свил в някаква мизерна хотелска дупка и щях да умра, като си те представех с друг мъж!

Погледнах усмихнатото й лице. Бях вбесен: как можеше да се отнася толкова лекомислено към онова, което бе разбило живота на двама ни? Как можах да измина целия път до Сонгар и да не се срещна с нея, защото си мислех, че е омъжена? Колко просто щеше да се окаже, ако онази сутрин не бях избягал! Но как може и тя да е толкова глупава, че да не ми каже какво се е случило? Всичките тези пропилени години от окаяната пролет, когато загубих всичко наведнъж — и нея, и жена ми, и детето. Ами ако с Бакул никога не бяхме се срещнали отново?

* * *

Известно време обхождахме мълчаливо земята около къщата. Почвата изглеждаше странна — избеляла, износена от дългия престой под водата. Наоколо бе разпилян всякакъв боклук — парчета дърво, мъртви риби, нащърбена емайлирана купа, сякаш изостанал след отлива.

Бакул седна върху износените стъпала на задната веранда — отново озовала се на бял свят след години наводняване. Натежалото от облаци небе просветваше в бяло и сиво над главите ни и смекчаваше светлината до сумрак, макар още да беше следобед. Недалеч, отвъд ивицата спечена суха земя, която някога трябва да е била градина, видях водата.

— Баща ми винаги си е бил такъв — чух гласа на Бакул. — Помниш ли как ни обеща, че ще ни доведе тук през ваканцията, но вместо това, като гръм от ясно небе, те изпрати в Калкута? С години не ми позволяваше да се запозная с дядо, а после ме доведе, и то само два пъти — първият беше към две години след като ти замина, тогава с дядо скрихме нотариалния акт, и следващият път, когато дядо беше толкова остарял, че не знаеше коя съм. Докато бяхме тук, татко се държеше изключително враждебно, и двата пъти останахме само за по два дни, макар да бяхме изминали целия този път.

Опитах се да слушам какво ми говори за господин Нирмал, но единственото, за което можех да мисля, бе, че Бакул не е омъжена и няма съпруг. Бакул няма съпруг. И никога не беше имала. След толкова години ревност се оказа, че няма от кого да ревнувам. Ако още ме иска (а нима бе възможно да е иначе?) бихме могли… Но какво ще стане, ако вече не ме иска? Явно умът й бе зает с всичко друго, но не и с нас двамата.

— Онзи противен Ратин Мулик беше прав — тъкмо казваше Бакул. — Не познавам къщата освен от снимки и случки, които са ми разказвали. Изобщо не узнах, че дядо е болен. Когато почина, научихме чак след десет дни! И най-сетне съм тук, в къщата, а наоколо бродят непознати, измерват я, оценяват я, замислят сделки. По пътя насам се питах какво ще правя, когато пристигна. Мислех си, че мога да я продам. Така щеше да бъде най-разумно. Какво да правя с тази грамадна съборетина, при това толкова отдалечена? Но… — разсмя се тя — сигурно по нещо съм се метнала на дядо ми. Мисля, че за нищо на света не бих я продала, дори още да беше наводнена и куха като изгризан от термити кокосов орех. Е, показах я на Харолд и всички останали — нямаше как, нали се бях съгласила да се срещнем, но самата мисъл, че той — или дори някой, който отдалеч го наподобява — може да я получи, ме кара цялата да настръхвам!

Когато отново заговори след кратка пауза, очите й проблясваха.

— Всяка стая в тази къща ми напомня за майка ми. Само това ми е останало от нея. Баща ми не може да ме застави да я продам, просто не може!

— Господин Нирмал… знаеш го какъв е… интересува се само от своите вкаменелости, отломки от гърнета и ступи. Сигурно никога не му е идвало наум, че може да обичаш тази къща. За пръв път в живота си се опитва да бъде практичен. Иска да имаш средства, с които да живееш — засмях се в опит да поразведря атмосферата. — А виж колко греши!

— Може да ти е смешно — каза тя, като едва сдържаше гласа си да не трепери. — Той е чудесен, толкова разсеян, толкова обсебен от своя свят на континенти и крале. Но в този свят никога не е имало място за мен. Да, винаги се е грижил, но помислял ли е някога как ще се почувствам, ако… — за момент замълча, пое си дълбоко дъх и продължи. — Не спирам да приказвам. Разкажи ми за себе си. Как е синът ти? Защо напусна работа?

— Какво направи с нотариалния акт? На сигурно място ли е?

— Изпратих го по пощата, Мукунда, направих го в мига, в който осъзнах, че няма да продам къщата. Доверих на индийските телеграфо-пощенски станции богатството на живота си и го изпратих на татко! Преди три дни. Отидох направо на мястото, където беше скрит, извадих го, грижливо го опаковах и го изпратих като препоръчано писмо до Сонгар. Не трябва да се тревожиш как ще ме опазиш от твоя господин Аангти. Сега къщата си е моя.

Облекчението, предизвикано от думите й, ме накара да се разприказвам. Седях на стълбите и разказвах на Бакул за жена ми и сина ми, как не съм ги виждал след онзи кратък момент, когато бях отишъл в селото няколко месеца след като тя си тръгна. Казах й как силно копнея да видя сина си, как продължавам да го сънувам такъв, какъвто го бях видял последния път, едва проходил, но тъстът ми беше неумолим, жена ми никога не отговори на писмата ми, а синът ми изобщо няма да ме познава, докато не стане прекалено късно.

Разказах й колко пъти бях ходил в селото на жена ми през годините, като всеки път се надявах, че ще ме поканят у тях, и как всеки път ме отпращаха от прага си. Имах дете, но същевременно и нямах. Колко прав се бе оказал изкуфелият стар астролог!

Разказах й за чичо Сюлейман и леля, за завръщането им от Източен Пакистан. За човека във влака, който бе видял космически кораб.

Гърлото ми пресъхна. След толкова години, прекарани в самота, собственият ми глас ехтеше като камбана в ушите ми. Не бях в състояние да продължа и замълчах.

* * *

Тръгнахме по глинестата земя към укротената вода. Вече не беше величествената река, която видях по време на първото ми посещение в Манохарпур заедно с господин Аангти. Беше се превърнала в тих, спокоен поток. Как бе могла да наводни къщата, да причини смъртта на майката на Бакул? Та тя не отнасяше дори натрупаните по брега наноси — гладка, лъскава, сиво-черна утайка.

Бакул събу чехлите си и нагази във влажната кал. Последвах я, хладната тиня се просмука между пръстите ми. Тя приклекна в потока, краищата на сарито й се намокриха.

Цареше тишина, нарушавана единствено от далечния монотонен зов на птица. Бакул положи брадичка върху коленете си, косата падна върху лицето й. Изглеждаше потънала в размисъл. Дългокрако насекомо, сякаш сътворено само от прави линии, притича по водната повърхност. Докоснах го с върха на пръстите си и то бързо отскочи и се скри. Чудех се за какво ли си мисли Бакул. Дали не бе твърде късно? Дали чувствата й не бяха се променили? Дали не бях говорил прекалено много за жена ми и детето? Защо изглежда толкова отчуждена, докато лениво прокарва ръка през водата, загледана в отсрещния бряг, забравила за моето присъствие?

По реката доплува червено цвете и аз го насочих към Бакул с надеждата да го забележи. Престана да се крие зад косата си, обърна се към мен и за пръв път този следобед ми се усмихна по познатия отпреди начин. Протегна ръка към мен, пръстите ни се намериха и сплетоха под водата.

Цветето, рушащата се къща, двете деца със сплъстена на тънки кичури коса, всичко около нас се стопи и изчезна. Не виждах и не чувствах нищо, освен ръката й в моята. Галех пръстите й един по един, докато накрая се изплъзнаха от хватката ми. Чух плискането на водата, раздвижвана от освободената й длан. В далечината се появи плоскодънна черна селска лодка.

— Мукунда? — най-сетне проговори Бакул.

Не отвърнах.

— Откъде можех да знам как да постъпя? Ти още беше женен — каза тя и ме дръпна за ръката. — Какво очакваше — да ти пиша и да кажа: напусни жена си, остави детето си, ела и живей с мен, не мога да продължавам така, всичко ми се струва погрешно, всеки един ден от живота ми изглежда недоизживян без теб… Това ли трябваше да ти кажа?

Дочу се свирката на параход. Може би истинската, голямата река среща морето някъде там, където можехме да я чуем, но не и да я видим.

Стори ми се, че съм й отговорил, но единственото, което правех, бе да я гледам и да повтарям думите й в съзнанието си.

Като че ли всичко наоколо бе стихнало. Вълничките по водата бяха изчезнали, ветрецът бе спрял и не развяваше косите ни, потокът бе застинал, тежките облаци не се носеха над главите ни, птицата бе замлъкнала, движенията на двете деца на отсрещния бряг бяха като в забавен кадър.

Параходът отново се обади, този път по-близо, с меланхоличен, пронизителен зов.

Забелязвах несъществени детайли: че сарито й е зелено като младо бананово листо, че бордюрът му проблясва в лимонов оттенък, че на ушите си има мънички обички във формата на рибки, че същата тънка златна верижка краси шията й и се скрива под бялата блуза. Проследих верижката с върха на пръста си.

Дрехите ни натежаха от просмукващата се вода, стъпалата ни потънаха в калта, косата на Бакул падна свободно, едната от златните й обички се бе откачила, броят на децата на отсрещния бряг се бе увеличил от две на седем, подскачаха нагоре-надолу, смееха се, сочеха ни и крещяха думи, които не можехме да чуем. Но за мен околният свят не съществуваше.

Единственото, което знаех със сигурност, бе, че животът ми най-сетне е доплувал по течението на реката и ме е намерил.