Анурадха Рой
Атлас на невъзможния копнеж (6)

Пет

Облаците, които се бяха насъбрали и наводнили Манохарпур преди две седмици, едва се спряха над Сонгар по своя път. Дъждът беше точно толкова, колкото бе необходимо да напълни плиткия басейн до крепостта, да отмие праха от дърветата и да позволи на земята да изпусне топло влажно дихание. След като краткият дъжд отмина, Нирмал се отправи към колежа, а Камал и Амулия — към фабриката.

В къщата се възцари тишина както винаги когато мъжете отидеха на работа. Щом отминеше суматохата, свързана с топла вода за къпане и гладене в последната минута, къщата сякаш въздъхваше от облекчение, че се опразва, и настъпваше период на временно затишие, преди да се разнесат звуците от мелене, пържене и друга кухненска работа. Чуваше се как градинарят вади вода от кладенеца за растенията, които вехнеха в жегата на късното лято. Въжето поскърцваше и пищеше в една гама, докато вървеше надолу, и с друг монотонен припев, докато се изкачваше обратно. Камериерката се караше с един от прислужниците в ъгъла на двора. Манджула приключи ежедневното си пререкание с Гуранга за рибата и продължителността на живота й, преди той да я купи. После отиде в кухнята и изруга:

— Няма жив човек да ми помогне да нарежа зеленчуците, Шанти си замина, разни други все боледуват… Ти, празноглавецо, счукай синапа със зелени люти чушки, зелени!

Не след дълго мазнината зацвърча и засъска от зеленчуците и рибата. Времето минаваше. Баилов плод тежко тупна в градината. Гуранга хукна навън да го вдигне и да приготви шербет от оранжевата ароматна сърцевина.

Най-сетне Манджула привърши с нанасянето на крем и брашнена маска върху лицето си и тръгна да си вземе втората за деня баня.

Звънецът на входната врата се обади.

Гуранга отвори вратата и отскочи назад. На прага стоеше Лариса Барнъм, съпровождана от своя иконом и готвач в сива униформа, завършена с изгубилите блясъка си месингови копчета, и сиво кепе.

— Попитай ги! — нареди тя.

Икономът се обърна към Гуранга:

— Къде е господарката ти? Госпожата иска да я види…

— Горе е, но… — заекна слугата.

— Какво казва? — попита настойчиво госпожа Барнъм.

— … не приема никого.

Икономът преведе.

— Пълни глупости — възкликна госпожа Барнъм. — Трябва да я видя. Щом е горе, ще се кача при нея.

Ето как къщата на „Дулгандж Роуд“ 3 прие първия си британски посетител — посетител, който успя да се озове чак до спалните на горния етаж. Госпожа Барнъм стрелкаше любопитни погледи из първия индийски дом, в който влизаше, докато изкачваше тъмното стълбище, водещо към остъклената с матови прозорци веранда на Амулия и спалнята му. Токчетата й потракваха по хладния твърд под. Манджула, която дочу непривичния звук в банята, изпод струя вода, се почуди какво ли може да е и отново се зае с желязната кофа и канчето.

Госпожа Барнъм влезе величествено в стаята на Кананбала и изчурулика:

— Ето къде сте били! Най-после се срещнахме.

Стресната, Кананбала скочи на крака и възкликна:

— Олеле, майко, какво е това?

— Кажи й — заповяда госпожа Барнъм на иконома, който се въртеше пред вратата.

— Господарката ми би желала да излезете за малко с нея, моля — преведе икономът на хинди. — Няма да се бавите много.

Кананбала разбираше хинди, макар да не можеше да говори никакъв друг език освен бенгали. Гледаше иконома и госпожа Барнъм в безмълвно изумление. Не беше напускала дома си сякаш от цяла вечност, да не говорим пък — заедно с непознати. Невъзможно. Така и каза.

— Това е нелепо, просто нелепо — каза госпожа Барнъм и се приближи към Кананбала.

Решително хвана ръката й и се опита да я изведе от стаята.

— Не се тревожете — каза тя успокоително. — Точно отсреща е, няма за какво да се безпокоите. Ще се върнете, преди другите да са разбрали. Не съзнавате ли, че се познаваме от толкова отдавна, а още не сме се срещали?

Кананбала вдигна поглед към усмихнатото самоуверено лице на госпожа Барнъм, извисяващо се внушително над нея. Колко много странности! Облеклото й, тенът, начинът, по който вървеше, изпънала рамене. Забеляза, че месестите части на ушите на госпожа Барнъм са удължени и пронизани от зелени камъни, че предните й зъби имат жълтеникав оттенък, че ухае на рози и дим. Кананбала бе наблюдавала госпожа Барнъм толкова много вечери и нощи, отделена от улицата, решетката на прозореца и разстоянието, че непосредствената й близост й се стори един вид откровение. Подтиквана от необяснима сила, Кананбала почувства, че не може да остане в същата стая и миг по-дълго. Стори й се, че може да направи всичко на този свят, абсолютно всичко, за да излезе от къщата. Погледна сарито си — не беше от тези за излизане, и го приглади с думите:

— Трябва да се преоблека…

Но никой не чу тревожния й шепот.

Госпожа Барнъм пусна ръката на Кананбала и застана до прозореца, до същия прозорец, от който беше виждала Кананбала да й маха всяка вечер. Проучи изгледа към собствената си къща отсреща, към бугенвилията до портата, прозореца на горния етаж, скрит за света зад завеса, представителната арка. Какво ли би могла да види Кананбала онази вечер, запита се Лариса Барнъм. Колко различно изглеждаше всичко откъм тази страна на улицата! Зад гърба си чу мърморещи гласове и извика на прислугата:

— Обувки, донесете й обувки, обувки!

Кананбала долови какво се иска, отиде и мушна стъпала в хубавия виненочервен кадифен чифт, донесен й веднъж от Амулия след посещение в Калкута и които така си и стояха необувани. Прекоси верандата, тръгна надолу по стълбите, премина през портата и излезе на улицата, изпълнена с чувство за нереалност, от което залитна. Светлината бе прекалено ярка, дърветата — прекалено високи, улицата — прекалено дълга и равна. От месеци не бе излизала от къщата преди здрач. В продължение на месеци бе гледала външния свят или през прозореца, или в сумрак, когато Амулия я изведеше в градината да я накара да ходи. Отново се препъна. Госпожа Барнъм я подхвана под лакътя и каза:

— Всичко е наред, отначало е малко непривично. Какви мръсници, да ви държат затворена вътре.

Икономът реши, че ще е по-добре да не превежда всичко.

Колата бе паркирана пред портата. Икономът зае мястото зад волана, двете жени се настаниха на задната седалка. Кананбала усети да я обзема паника и погледна госпожа Барнъм с широко отворени, пълни с въпросителни, очи.

— Къде отиваме? — гласът й се пречупи.

Макар да не знаеше езика, госпожа Барнъм разбра въпроса. Разсмя се радостно:

— Изненада! Ще бъде изненада!

Икономът прилежно преведе думите й и запали колата.

Автомобилът избръмча надолу по улицата. Ускори, прекалено бързо за Кананбала, която объркано се взираше през прозореца, сърцето й се блъскаше в гърдите от нови чувства, от скоростта. Едва успяваше да спре поглед върху някое дърво или сграда, или храсталак и изведнъж те се превръщаха в минало. Вятърът се втурна в косите й и освободи няколко кичура от плътно стегнатия кок. Големият шал се свлече от главата й; никаква сила не можеше да го задържи там. С непокрита глава, с развети коси, тя подложи лице на струята въздух, която накара очите й да се насълзят. Заля я опиянение, нещо извън нея, нещо, което не си спомняше да е изпитвала от времето, когато се омъжи.

* * *

Амулия се прибра на обяд както винаги. Седна на пейката отвън, събу се и извика:

— Ей, Гуранга, къде си? Донеси ми вода!

Стана, обу си чехлите и тръгна по стълбите към спалнята си. В издължената стая-веранда светлината, която падаше откъм матовите прозорци, отразяваше мекия оттенък на мусоните. Амулия се спря да се полюбува, като предвкусваше поне месец дъжд, и се пресегна да вземе водата, която Гуранга му бе донесъл.

— Къде са другите? — попита той. — Къщата ми се струва много тиха, какво става?

— Н… н… нищо, господарю — отвърна Гуранга, почти изтръгна празната чаша от ръцете на Амулия и се изниза от верандата, сякаш някой го гонеше. Амулия се загледа след него и промърмори:

— Уф… петнайсет години не можа да се научи… не става човек от това магаре.

Обърна се към спалнята и извика:

— Тук ли си? Прибрах се.

Пристъпи вътре.

— Тук ли си? — повтори той и надникна в оградения със завеси ъгъл за преобличане.

Амулия стоеше озадачен, сключил вежди в почуда, къде може да е Кананбала. После, като реши, че може да е — макар и доста необичайно, допусна той — с Манджула в нейната част от къщата, седна с вестника в очакване снаха му да го извика за обяд. Разгъна го на уводната статия и се зачете. Тишината се нарушаваше единствено от шумоленето на хартията и монотонния звън на чановете на кравите.

Гладният стомах му съобщи, че е изминало доста време. Побутна вестника настрани, сякаш всичко написано в него бе пълна глупост, и се изправи.

Надникна в коридора и изрева: „Снахо!“ към отсъстващата жена.

Манджула се появи, като бършеше ръце в сарито си, лицето й бе изпито от тревога. Както и останалите членове на домакинството, тя се ужасяваше от гнева на Амулия.

— Майка излезе… — заекна тя, когато я попитаха. — Аз се къпех… Госпожа Барнъм…

За момент Амулия остана втрещен, после, без да произнесе и дума, се извърна от нея. Мисълта, че съпругата му е излязла от къщата напук на неговите нареждания, го потресе — въпреки умственото й разстройство тя знаеше правилата, известно й бе, че се излага пред непознат човек, още повече че въпросният непознат е жена със смесена кръв и убийца! Съзнанието му отказваше да побере всички факти едновременно. Извика Гуранга и му нареди да отиде отсреща и да я извика. След десет минути Гуранга се върна и не посмя да си отвори устата.

В домакинството на госпожа Барнъм не знаели къде е Кананбала. Заминала с кола заедно с госпожа Барнъм и нейния иконом.

Амулия премести креслото си до прозореца и се втренчи в отсрещната стена; яростта и изумлението не му позволяваха да предприеме каквито и да било действия. И дума да не става да се върне във фабриката. Откъде да започне да търси жена си? Какво искаше да й стори онази жена Барнъм? Сигурно има някакво развитие в полицейското разследване и иска да затвори устата на Кананбала? Може пък в полицията да бяха излъгали госпожа Барнъм, че Кананбала е готова да свидетелства срещу нея? Всичко можеше да се очаква от жена, убила съпруга си заради любовник.

Седеше, изпънал гръб, без да продума на никого, неспособен да овладее мислите си. Манджула надникна през вратата към угриженото му лице, към непреклонната застинала фигура и се отдалечи на пръсти. Седна в стаята си да хапне набързо приготвена храна вместо забравения обяд. Не можеше да става и дума за следобедна дрямка. Ами ако свекър й я повика? Тази жена е същинска напаст, сърдито промърмори Манджула под носа си. Какво ли си е наумила старата чанта?

* * *

Колата ускори по равния път, после свърна в друг, но изровен. Около тях се простираха обрасли с храсти полета с влажна почва, от която се виеше пара, стръкчета трева израстваха едва ли не пред очите им след скорошния дъжд. Сградите бяха останали зад гърба им и сега освен някоя селска колиба или барака на пазач на посевите нямаше други постройки. Колата се тресеше и се люлееше все по-силно, докато преминаваха първо покрай шумолящата сянка на евкалиптова горичка, а после — покрай ивица открита земя, и изведнъж Кананбала разбра къде се намира, колкото и трудно да й беше да повярва.

Ето там, на фона на хоризонта, се простираше гръбнакът на хребета; самият той също се виждаше отчетливо, по-близо, откогато и да било преди. От това разстояние можа да различи, че склоновете са обрасли с дървета и храсталаци, които се спускат надолу чак до равното място, където преливаха в гората и опираха в пресъхналото речно корито. Същата гора, която виждаше от прозореца си, гората, обитавана от нейния лъв.

Автомобилът заобиколи калния път и зави, а госпожа Барнъм каза:

— Ето! Виждали ли сте го и друг път?

Намираха се пред развалините на крепостта. Колата спря. Кананбала изобщо не усети, че госпожа Барнъм й помага да слезе; насочи се отначало колебливо, а после с решителни крачки към старите каменни стени. Погали камъка с учудена длан и се огледа наоколо. Видя огромното вековно дърво банян, от което бяха изникнали стотици въздушни коренчета, вече съединени с почвата. Кананбала стоеше сред корените, гледаше ги как се извисяват наоколо — гора, състояща се от едно-единствено гигантско дърво. Забеляза, че кората на основния ствол е странно възлеста, и се вгледа по-внимателно.

— Предполага се, че това е ликът на Буда — икономът преведе думите на госпожа Барнъм. — Говори се, че е медитирал тук. Смятат, че дървото носи покой на хората. На мен определено ми носи! — Тя се разсмя и добави: — Ще продължим ли, или ще останем тук?

— Да останем! — каза Кананбала.

— Точно така! Иконом, донеси кошницата и килимчето, моля те! — госпожа Барнъм заситни напред и я повика: — Елате, има още!

Отново хвана ръката на Кананбала и почти я повлече напред. Кананбала видя как виненочервеното кадифе на обувките, лежали недокоснати във фината опаковъчна хартия в продължение на години, придобива бежовия цвят на калта. Усмихна се с внезапната сияйна усмивка на обикновеното щастие и тогава забеляза плитък басейн, по чието дъно се виеха избледнели арабески. Почти хукна към водата, тромаво, с олюляване, сарито я препъваше. Госпожа Барнъм я пусна и се загледа след нея. Водата бе прохладна от неотдавнашния дъжд и едва ли бе по-дълбока от голяма локва, но Кананбала, забравила, че е прехвърлила петдесетте, изу обувките си, както правят децата, седна, натопи пръсти, после плъзна стъпалата си вътре и потръпна от допира на водата.

Госпожа Барнъм се суетеше около кошницата. Икономът разстла ярък, раиран ориенталски килим и в средата му — покривка. Извади от кошницата няколко кутии и бутилка. Подреди вилици и салфетки. После отстъпи назад и попита на английски:

— В колата ли да чакам?

— Да, може би… — за момент госпожа Барнъм се поколеба, но после каза: — Да, върви в колата. Ако има нужда, ще те повикам, благодаря.

Кананбала видя госпожа Барнъм да прикляка до нея, пауновосинята й рокля се влачеше в праха. В ръцете си държеше бутилка и връв.

— Аха… — мърмореше си тя, — да видим сега… точно така.

Омота връвта около гърлото на бутилката и я плъзна в басейна. Хвана другия край и го завърза за един корен. После весело потри ръце и възкликна:

— Пикникът може да започне!

* * *

В натежалия от тишина следобед пред къщата на „Дулгандж Роуд“ 3 се появи човек. Прислужникът се качи в стаята на Амулия, последван от непознатия. Беше слаб, оплешивяващ мъж в измачкани дхоти и сива риза с петна от пот. Под мишница стискаше дълъг затворен черен чадър с дървена дръжка. В другата си ръка носеше мъничка, износена платнена торбичка от тези, в които хората пазаруват зеленчуци на пазара. Влезе в стаята и няколко минути стоя безмълвен, отваряше уста, сякаш да каже нещо, после отново я затваряше. След като това се повтори няколко пъти, Амулия го покани:

— Седнете. Откъде идвате?

Човекът остана прав.

— Много ви моля, седнете! — отново го подкани Амулия, този път с известно нетърпение. — Какво желаете?

Според Амулия човекът не беше от Сонгар. Дрехите му издаваха, че е от селските райони на Бенгал. Лошо предчувствие изпълни Амулия.

Мъжът заговори.

Изминаха дълги минути, докато завърши, каквото имаше да казва, и излезе от стаята. Обикновено изпънатият гръб на Амулия се бе извил като полумесец, сякаш продължение на вдлъбнатото му лице. Притисна очите си с ръце, сякаш повече не можеше да понася светлината на деня.

Гуранга, който се навърташе пред вратата, дочу откъм вътрешността на стаята вик на болка, нещо между стон и ридание, и стреснато отстъпи назад. Какво ли трябва да е сторила Кананбала, зачуди се той, че да причини това на господин Амулия, къде ли може да е?

* * *

Седяха върху килима в сянката на старо разклонено дърво. Кананбала трудно разпозна лакомствата, които госпожа Барнъм бе подредила. Имаше сандвичи, тънки и фино нарязани, обвити във влажен тензух. Кутиите за обяд съдържаха бисквити със сметана и шоколадови еклери. Имаше една дълбока кутия с малки пастички, осеяни с рубиненочервени стафиди. Госпожа Барнъм извади сирене и нож. Отвори консерва с кондензирано мляко и топна в него пръст с думите:

— Опитайте го, превъзходно е!

И отново топна пръста си вътре.

Кананбала потръпна. Как би могла да яде храна, замърсена от чужда слюнка? Насили се да се усмихне и взе бисквита. Ами ако във филиите имаше месо? Ами ако в пастите има яйце? Но ако не яде, дали няма да разсърди госпожа Барнъм?

Обзе я тревога и от устата й рукнаха думи:

— Повлекана, уличница, дяволско изчадие, сифилитична кокошка.

— Колко жалко, че не разбираме какво си казваме! — каза госпожа Барнъм. — Щяхме да си прекараме толкова хубаво!

Кананбала отхапа от бисквитата и от устата й заедно с трохите се посипаха още думи, породени от ужаса й.

— Виното трябва вече да се е поохладило — отбеляза госпожа Барнъм. — Я да проверя — изтегли бутилката от водата да види. — Да, сигурно става.

Извади от кошницата тирбушон и отвори бутилката, докато Кананбала я наблюдаваше, заинтригувана. Госпожа Барнъм наля тъмночервената течност в две кристални чаши за вино и с церемониален жест подаде едната на Кананбала.

— Наздраве! Хайде, няма кой да ви види, опитайте!

Кананбала знаеше за чашите за вино. В списанията имаше снимки, изобразяващи пропаднали мъже да пият от точно такива чаши. Говореше се, че сластолюбивите, без капка морал театрални актриси в Калкута също пият от такива. Поклати глава.

— Всичко е наред — каза любезно усмихнала госпожа Барнъм. — Това е само вино. Не е алкохол. Tfieek hail^[1] — каза тя с надеждата да успокои Кананбала.

Кананбала, без да разбира нищо, отново поклати глава и се извърна към езерото.

— Трябваше да взема лимонада — каза госпожа Барнъм потиснато. — Понякога съм толкова недосетлива. Дигби беше прав, нямам и капка разум, не обмислям нещата. Тъпачка, идиотка, повтаряше той през цялото време заради начина, по който съм си сложила шапката, заради смесената ми кръв, лошата ми кръв, глупостта ми.

Госпожа Барнъм говореше повече на себе си и често отпиваше от виното, без да докосва храната.

Кананбала вдигна поглед към жената до себе си. Изглеждаше млада, трябва да е към трийсетте, реши тя, може би малко отгоре — може пък руменината на бузите й да се дължи на руж.

Госпожа Барнъм имаше лице с фини кости върху дълга шия, която изникваше от роклята й като стебло на цвете. Докато говореше, под тънката кожа на гърлото й нагоре-надолу танцуваше малка издутина. Пръстите й стискаха чашата прекалено силно; отмяташе глава, докато бъбреше, мълчеше и пак започваше. Кананбала я гледаше, омагьосана. Това, че не разбираше и дума, явно не бе от значение. Знаеше, че госпожа Барнъм говори, защото има нужда да сподели нещо и това нещо можеше да бъде споделено единствено с нея, Кананбала.

Синьо рибарче, допреди няколко минути застинало на дървото, се стрелна към водата. Синевата на крилата му беше като синия цвят на роклята на госпожа Барнъм и Кананбала, развълнувана, я подръпна и посочи птичето. Младата жена стреснато изгледа по-възрастната, сякаш току-що осъзнала, че не е сама. После, като реши, че е разбрала какво иска да й каже Кананбала, се разсмя:

— Да, Дигби действително смяташе, че съм суетна, наперена малка птичка, и сигурно е бил прав. — Отпи още глътка от виното и въздъхна: — В каква каша съм затънала, каква проклета каша.

За момент остана замислена, заслушана в песните на птиците. Изведнъж заговори — и не се спря, усетила как я завладява странно усещане за лекота. Може би именно защото Кананбала не я разбираше, й се струваше, че я разбират напълно. Говореше на руините и на нея, без да спира, освен да накваси гърлото си с глътка вино. Разказваше за детството си, за Дигби, когато я ухажвал, за Дигби, когато я пребил с колана си и веднъж блъснал главата й във вратата. Разказваше за любимия си, за това, което той бе правил, а Дигби — не. Изричаше думи, които никога не би могла да си представи, че ще изрече. Разказа за лекотата, с която ножът бе пронизал тялото на съпруга й, първо в стомаха, после — някъде другаде, не знаеше къде точно. Разказа за кръвта, за упоритата съпротива на кожата, за костите, които се бяха изпречили на пътя му, за болезнения копнеж, който пламтеше в сърцето й, между краката, дълбоко в стомаха й по изчезналия любим.

Кананбала слушаше.

Най-сетне, изтощена, госпожа Барнъм обгърна коленете си с ръце и зарови глава в тях.

С поглед, вперен в наведената й глава, Кананбала явно стигна до някакво решение. Предпазливо вдигна за столчето кристалната чаша и отпи дълга глътка, като изкриви устни от вкуса. Задъха се, когато необичайната топлина се разля из тялото й. При звука госпожа Барнъм вдигна глава, Кананбала направи кисела гримаса и тя, невярваща, отвърна на усмивката й. Кананбала пое още една продължителна глътка и я удостои с поглед, в който се примесваха страх и възторг.

Госпожа Барнъм се усмихна още по-широко, очите й блестяха от виното и от обгърнатото от омара слънце. Приведе се напред, поднесе оцветените си от виното устни до бузата на Кананбала и нежно я целуна.

* * *

В момента, в който Кананбала отпиваше първата си глътка вино, Амулия излезе от стаята си с овладяно изражение и изпънат гръб.

— Ела тук — повика той Гуранга, все още застанал до вратата. — Изпрати някого до колежа на младия господар. Трябва да тича, а ако намери двуколка, кажи му да я наеме и да върне Нирмал у дома. Ако той е в час и преподава, кажи му да го прекъсне и да тръгва. Незабавно да се прибира. Разбра ли ме?

Гуранга кимна и закуцука надолу по стълбите, колкото му позволяваха артритните колене. Знаеше, че новодошлият непознат трябва да е някъде долу, и от него щеше да разбере какво се е случило.

Както бе очаквал, непознатият се оказа в кухнята, стиснал чаша. Около него в омагьосан полукръг се бяха наредили Шибу, градинарят и камериерката. Гуранга влезе тежко и изкрещя:

— Хайде, хайде, размърдай се, трябва да се върши работа, момче!

После, като отпрати Шибу в колежа на Нирмал и даде да се разбере кой е господарят в кухнята, се отпусна с пуфтене до непознатия:

— Хайде, разкажете ми какви новини донесохте? Нещо не е наред, разбирам, нещо никак не е наред.

Запали евтина цигара.

Сега вече, след като бе разказвал историята толкова пъти, непознатият бе навлязъл в духа й. Случката, достатъчно реалистична преди пет дена, може би дори прекалено реалистична, за да бъде осъзната, се бе превърнала в приказка и в нея се случваше присъщото на приказните герои. Отново обхвана главата си с ръце, като имитираше отчаянието, което действително бе изпитвал през първите няколко дни, изпусна тежка въздишка, несъзнателно заимствана от главния герой в пиеса, която бе гледал в уличен театър, и заговори.

* * *

Когато Нирмал най-сетне се прибра и се втурна към баща си, Амулия за разлика от непознатия все още не бе в състояние да предаде чутото с думи. Способността да облече в реч случилото се означаваше, че е способен да го разбере, да го преосмисли и дори донякъде да го приеме. Прочисти гърло, каза на сина си да седне, отиде до прозореца и се върна. Накрая за пръв път в живота си Нирмал се тросна на баща си:

— Какво има? Кажете ми какво е станало. Случило ли се е нещо?

В Манохарпур имало голямо наводнение, съобщи гласът на бащата на Нирмал. Водата заляла къщата и я откъснала от света. Шанти получила болки преждевременно, почти месец по-рано. Никой не могъл да излезе и да доведе лекар навреме. Прислужницата, която имала известен опит в акушерството, направила всичко възможно, но… могла да спаси само бебето. Не и Шанти. Здраво бебенце, но на каква цена? Шанти починала по време на раждането. Нирмал незабавно трябва да замине за Манохарпур, макар да е твърде късно дори да види мъртвата Шанти… околността била толкова наводнена, че никой не би могъл да стигне до съседния град, където имало три телефона… нито телеграма, нито писмо… нищо не било възможно.

Но там го очаква детето му. Трябва да отиде и да вземе бебето, момиченце, наречено Бакул, както винаги бе искала Шанти.

* * *

Някъде около час по-късно, към четири следобед, се чу звукът от затръшващата се врата на автомобил, после след дълга пауза — как Кананбала тътри крака нагоре по стълбите. Влезе с препъване в стаята си, някак нестабилна, с пламнали бузи, кадифените обувки на краката й — неузнаваеми, с кичури коса, щръкнали изпод фибите, с раздърпано сари.

Тишината натежа от неизречени думи. Съзнаваше, че е в беда. Изобщо не трябваше да напуска къщата. Нима бе забравила какъв можеше да бъде гневът на Амулия? Яростта му беше по-бурна и по-страховита от тази на Дурваса Муни^[2] особено когато не изричаше и дума. Стрелна го с поглед. През целия обратен път единствено лицето му стоеше пред очите й. Беше й се искало за последен път да се наслади на вятъра в прозореца на бързата кола, да запечата гледката в съзнанието си, преди отново да я заключат в стаята й, но въпреки опита отново да изживее радост, както на отиване към укреплението и беше изпълнена с ужас при мисълта, че междувременно Амулия се е прибрал у дома за обяд и не я е намерил там, където й беше мястото.

Амулия изобщо не я погледна. Седеше, стиснал главата си с ръце, със затворени очи. Никой не й обърна внимание. Онова, което можеше да бъде определено като отчаян бунт, опиянението й, съсипаните кадифени обувки — всичко остана напълно незабелязано.

* * *

Същата нощ Нирмал замина за Манохарпур. Домашните започнаха бдение за осиротялото бебе.

Чакаха в продължение на две седмици. Измина месец. Никой не се появи.

На трийсет и първия ден Амулия написа на господин Бикаш учтиво писмо с молба: „Дали не бихте могли да узнаете от Нирмал какви са плановете му, за нас би било голямо облекчение. Той беше в шок, когато напусна Сонгар, и ние, майка му и аз, сме силно разтревожени. Разбира се, добре ни е известно, че щом е при вас, се радва на възможно най-добрите грижи, но вие добре знаете, че родителите винаги се безпокоят. Бихме желали да сме при вас в този тежък момент на печал, който опустоши и двете ни семейства…“.

Започнаха да броят дните до пристигането на отговора. Пет или шест дни, докато писмото стигне Манохарпур… или може би даже седем или осем, защото преминаваше от едно малко градче в друго… още толкова време да се върне отговорът. Две седмици чакане бяха разумен срок.

Всеки ден по времето, когато пощальонът преминаваше по „Дулгандж Роуд“ със звънчето си, Кананбала чакаше на прозореца, като желаеше с усилието на волята си да го застави да спре пред портата им. Всеки ден, щом пристигнеше във фабриката, Амулия преравяше пощата си, преди дори да е закачил чадъра си на закачалката. Започваше всяка сутрин с надежда, но бе подготвен и за разочарование.

Отговорът пристигна след двайсет дена.

Всичко това е озадачаващо и безкрайно обезпокоително, гласеше написаното със синьо мастило писмо на господин Бикаш, който бе пропуснал общоприетите учтивости и въпроси за здравословното състояние.

Нирмал почти не бе в състояние да погледне бебето. Докато бе тук, бе тревожен и не говореше много. Когато заговореше, думите му бяха несвързани. Отказа да напусне стаята, където Шанти прекара последния си ден. Не можехме да се намесим. Нирмал прекара нощта тук, но на следващата сутрин, когато се събудихме, си беше отишъл. Не ни каза нищо. През цялото време, през целия този месец, предполагах, че се е върнал при вас — да се поуспокои, и после, когато може, да се върне за бебето… Разбирам мъката му, самият аз страдам, загубих дъщеря си, единственото ми дете. Но за него е по-страшно, да загуби майката на детето си, а ние сме съкрушени за малката, която никога няма да види майка си.

Старата прислужница на Шанти, Крипа, се грижи за бебето. Моля, не се безпокойте в това отношение. За останалото какво има да се говори? Неведоми са пътищата Господни, ние знаем, че Той е милостив, но в днешните времена, когато мракът изглежда бездънен, човек започва да се съмнява.

Нито в Манохарпур, нито в Сонгар знаеха къде е Нирмал. Цял месец никой не го беше видял.

Дали да не уведомят полицията? Да проверят в болниците? В моргите? В кой град? Да се обърнат към роднините в Калкута? Да разпитат приятелите му от колежа? Откъде да започнат?

Кананбала и Амулия прекараха следващите три седмици, впили погледи в празната улица, сякаш Нирмал щеше да се материализира на нея. Вдигаха поглед всеки път щом някой застанеше до вратата. Амулия се опита да се престори, че положението е нормално: всеки ден, както обикновено, отиваше във фабриката, но стоеше на бюрото си, забравил защо е там. Извади старите томове на Роксбърг и Хукър с илюстрациите на растения, но страницата оставаше неотгърната в продължение на часове. Сякаш ледена, мъртвешка ръка бе стиснала сърцето му и не му даваше да диша. Започна да се страхува да излиза от дома и накрая престана да ходи във фабриката.

Къщата ехтеше от тишина. Всички пристъпваха на пръсти. Камериерката и градинарят престанаха да се карат, усетили как тишината поглъща всичко.

Един следобед тя бе нарушена от гърлен стон, изтръгнат от самата сърцевина на Амулия. Прошепна, че ноктите на лъв раздират гърдите му. Пулсът му отслабна, върна се, отново изчезна, този път — задълго.

Пристигна лекарят, потупа гръдния кош на Амулия, поднесе огледало под носа му. Вдигна отпуснатата му китка и притисна пръст към нея да провери пулса. Още веднъж опита да преслуша гърдите, после поклати глава, прекара ръка през широко отворените очи на Амулия и се обърна да прибере слушалката в лекарската чанта.

Кананбала погледна през прозореца и възкликна с весел смях:

— Това там на улицата не е ли Нирмал?

Ала Нирмал така и не се завърна.