Матю Райли
Планината на троловете (18)

18.

След като излезе от асансьора, Раф беше бутнат от двамата стражи по тъмен хоризонтален тунел, който потъваше в недрата на Планината на троловете.

Отнякъде се чуваха ликуващи възгласи и викове.

В края на тунела стигна до разклонение — можеше да тръгне нагоре, вероятно към Зимната тронна зала, или надолу.

Грубо го насочиха надолу.

Виковете се засилиха. Докато се спускаше по стръмния тунел, Раф чу серия глухи удари, последвани от скандиране „Грондо! Грондо!“.

Вълна на страх премина през тялото му. Къде го водеха? В какво се беше забъркал?

Зави зад един ъгъл и внезапно се озова в горната част на огромното пространство, представляващо Голямата зала на планинския крал.

Дъхът му секна.

Раф стоеше на горната площадка на стълбище, което се виеше на елегантна спирала надолу около гигантска каменна колона. Макар да изглеждаше като добавка към залата, колоната — и другите три като нея, които поддържаха тавана — всъщност бяха изсечени в самата планина. Подобни спираловидни стълбища се виеха и по тях. В центъра на необятната зала се издигаше огромен пирамидален подиум, на който се намираше тронът на тролския крал, много по-голям от онзи в Зимната тронна зала. Орда от около двеста трола се беше събрала в подножието на трона около двама сражаващи се. Те надаваха викове при всеки удар.

А на трона, заобиколен вероятно от синове, приятели и двама шутове хобгоблини, захапал месо с кокал, самодоволно извисен над всичко това, седеше самият тролски крал.

Докато водеха Раф надолу по спираловидното стълбище, сражаващите се тролове продължаваха двубоя, като налагаха щитове с чуковете си. Накрая по-едрият обезоръжи по-дребния и счупи дървения му щит с мощен удар, а тълпата зарева още по-гръмко „Грондо! Грондо!“. Големият трол продължи да стоварва удари върху беззащитния си противник, събори го на земята и го прикова, след което се обърна към краля.

Залата се смълча.

Всички погледи се насочиха към тролския крал.

Един от шутовете хобгоблини прокара пръст през гръкляна си.

— Убий го, Грондо — рече кралят.

Чукът на Грондо се стовари върху главата на поваления трол. Чу се противно хрущене.

Тълпата зарева, шутовете затанцуваха, кралят се усмихна и докато троловете се събираха около победителя, двама слуги извлякоха трупа на победения.

Грондо беше ескортиран нагоре до трона. Той се отпусна на коляно пред краля и сведе глава.

Кралят се изправи.

— Ти си достоен шампион, Грондо. Благодаря за този чудесен смъртен дар, който ми поднесе на сватбения ден на сина ми.

— За мен е чест и привилегия, господарю — отвърна шампионът.

— Моля, остани до трона ми днес — каза кралят и тълпата ахна от оказаната чест.

С високо вдигната глава Грондо зае мястото си сред редицата придворни и принцове, които стояха зад краля.

Хванат от стражите, Раф беше поведен през залата и изправен точно пред могъщия трон на краля. Огромната тълпа го наобиколи, като сумтеше, шепнеше и го гледаше кръвнишки.

Сред тях Раф изглеждаше малък, крехък и сам — и се чувстваше по същия начин. Едва достигаше до раменете им.

— Господарю! — извика главният страж. — Водя ти крадеца, който хванахме на планината през нощта!

Кралят се наведе напред и се вгледа внимателно в Раф. Тълпата, която заобикаляше младежа, се смълча.

Раф също гледаше преценяващо тролския крал. Подобно на всички по-едри тролове, кралят имаше дълга зурла и бивни, стърчащи от издадената му долна челюст. Влекачите като Дюм имаха по-плоски лица без бивни, а полските тролове бяха просто малки.

Когато се вгледа по-внимателно в краля, Раф забеляза, че той допълнително се различава от останалите с отвратителните украшения по тялото си — огърлица от човешки фаланги, наметало от кожи на планински вълци и най-лошото, колан с два кинжала и по-дълго оръжие, изработено от заострена човешка бедрена кост.

Тролският крал заговори:

— Казаха ми за този крадец. Бил е открит във Върховната стражева кула, докато се опитвал да открадне еликсира. Нито един крадец не е успял да стигне дотам. Явно е… ловък и хитър.

Никой не се обади.

Кралят се ухили гадно.

— Но не достатъчно хитър.

Насъбралите се тролове се захилиха.

Един от хобгоблините се взираше право в Раф, с жесток и твърд поглед.

— Ти не си първият човек, опитал се да проникне в нашата твърдина и да открадне еликсира, млади крадецо — каза кралят. — Ето още един.

Той вдигна кокала с месо, който дъвчеше. Кръвта на Раф замръзна.

— Няма по-вкусно нещо от костния мозък на враг — заяви кралят. — И тъй като днес денят е специален, мисля, че…

— Племето ми умира — изрече Раф и цялата тълпа възропта от нечуваното безочие някой да прекъсва краля.

Кралят изглеждаше така, сякаш го бяха зашлевили.

— Спряхте водата ни — каза Раф. — Посевите ни линеят и северняците ставаме все по-слаби и по-податливи на болестта. Дойдох тук само да…

— Тишина! — изрева кралят и гласът му отекна в огромната зала.

Тълпата се сви уплашено. Шутовете буквално затрепериха от страх. Но Раф не помръдна.

Кралят облещи очи.

— Безочлив крадец! Как смееш! Ще ти откъсна едната ръка още сега и ще изям кокалите ти пред теб! Северняци! Познавам това племе. Мръсна сган. Преди месеци пратиха старейшини да се пазарят с мен. Приех старците на зимния си трон. Те… такова, паднаха пред мен.

Троловете около Раф се закискаха.

— После същите северняци — гръмко продължи кралят — преди няколко седмици ми изпратиха делегация от трима млади принцове, които пристигнаха с трима носачи. Първият от тях, май че Бадер беше името му, ми предложи носачите в замяна на малка бутилка еликсир.

Очите на Раф се разшириха от възмущение.

Кралят забеляза реакцията му.

— Да. Твоят принц предложи собствените си хора като отплата за жалко количество еликсир. Не поиска вода, храна или дори буре от вълшебната напитка. А само една малка бутилка.

Раф си представи сцената. Бадер изобщо не беше дошъл тук, за да спаси племето от болестта, а само заради собствената си сестра. И беше взел тримата носачи не като помощници, а като нищо неподозиращи жертви.

Кралят се захили към Раф и от огромната му тролска уста потекоха лиги.

— Не видях никаква чест в този северняшки принц на име Бадер, така че изядох носачите му и хвърлих него и другите воини в килиите, за да размишляват върху предателството си.

Раф не каза нищо.

Кралят присви очи.

— Но ти, крадецо, ти не си като него. Дошъл си тук сам, под прикритието на нощта, и си изкатерил цяла планина, за да откраднеш моя еликсир. Ако не бяха предпазните ми мерки, можеше и да успееш. Не, ти си мотивиран от далеч по-опасно чувство, отколкото твоя принц. От желанието да спасиш другите. Ти… си герой.

Кралят вирна брадичка.

— Тролове! Както знаете, днес е специален ден, денят, в който синът ми се жени. И затова давам като сватбен подарък този герой на сина си Турв. — Кралят кимна към високия, облечен в червена роба трол от дясната му страна.

Раф забеляза, че той също носеше ужасна огърлица от човешки фаланги и костен меч от човешки пищял.

— Като сватбено ястие. Макар да не е сочен като месото на дете или жена, яките жили ще предадат на Турв силата на този герой.

Тълпата ахна и заръкопляска бурно. Това беше изумителен дар — заловените вражески воини обикновено биваха изяждани единствено от краля.

— Довечера — обяви кралят, — на сватбения пир в чест на Турв и невястата му Грая, този крадец ще бъде ритуално убит и костите му ще бъдат поднесени кървави и пресни на Турв! Дотогава го сложете в клетката, за да мога да го гледам през целия ден!

Раф беше отведен до малка желязна клетка, която висеше на яка верига. Заключиха го вътре и го издигнаха високо над пода на залата, така че всички да го виждат — живия затворник, който довечера щеше да се превърне в празнично угощение.