Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич (9)

IX.

В петък сутринта Армитидж, Райс и Морган се отправиха с кола към Дънуич и пристигнаха в градчето някъде към един следобед. Времето беше прекрасно, ала даже ярките лъчи на слънцето не бяха в състояние да пропъдят таящия се страх и лошите предчувствия, които сякаш се излъчваха от необичайните куполообразни хълмове и дълбоките затънтени клисури на тази местност. От време на време пред взора на учените изплуваха мрачните каменни пръстени от билата на възвишенията. По атмосферата на потискащо мълчание пред магазинчето на Озбърн те се досетиха, че се е случило нещо ужасно, и не след дълго узнаха за унищожението на семейството и дома на Елмър Фрай. Следобеда прекараха в разглеждане и обиколки на Дънуич, като разпитваха местните жители за случилото се и сами хвърлиха по едно око на руините, останали от дома на Фрай, без да пропускат протяжните следи лепкава смолиста субстанция, дяволските отпечатъци на двора, осакатения добитък на Сет Бишоп и обширните участъци опустошена растителност на различни места. Дирята, проточваща се нагоре и надолу по Стражевия хълм, се стори на Армитидж като символ на неведом вселенски катаклизъм и той дълго стоя там, съзерцавайки зловещия каменен олтар, увенчал хребета на възвишението.

Щом учените узнаха за пристигането на полицаите от Ейлсбъри, отзовали се веднага на съобщението за трагедията, сполетяла семейство Фрай, решиха да се срещнат в тях и да сверят резултатите от наблюденията си. Обаче никъде не можаха да открият и най-малка следа от униформените; според селските слухове служителите на закона били петима, ала сега колата им стоеше празна до развалините от къщата на Фрай. Местните жители бяха не по-малко озадачени от посетителите при тази гледка; все пак представителите на властта бяха говорили сутринта с всеки очевидец. Тогава старият Сам Хътчинс се замисли за нещо, побутна Фред Фар и посочи с трепереща ръка към дълбоката влажна клисура с внезапно пребледняло лице.

— Боже Господи… — промълви той, а от гърдите му се отрони горестна въздишка. — Казвах им аз да не се спускат доле у дерето… На мене примерно хич няма да ми дойде на ума да правя таквоз нещо, щот’ там са онез’ следи, а и козодоите пищят тъй страшно в тъмното…

Хладни тръпки пролазиха по гостите и местните обитатели и всяко ухо се напрегна, инстинктивно опитвайки се да долови някакъв — какъвто и да е — звук от клисурата. Армитидж, който за първи път се сблъскваше отблизо с този кошмар и гибелните му последствия, потрепери при чувството за собствената си отговорност в тази зловеща върволица от събития. Съвсем скоро ще падне нощта и именно тогава онази кощунствена чудовищна планина ще поеме по своя скверен път. Negotium perambulans in tenebris…^[1] Възрастният библиотекар си повтори наум заклинанието, което бе научил, и стисна силно в ръката си листчето, където бе написана онази формула, която не бе успял да запамети. Той провери дали електрическото му фенерче е в изправност, а стоящият до него Райс извади от раницата си металически разпръсквател — от онези, които използват в борбата срещу насекомите. Морган пък измъкна от сака си големокалибрена пушка, на която осланяше всичките си надежди, въпреки предупрежденията на колегите си, че никакво материално оръжие не би било от полза в конкретния случай.

Понеже бе добре запознат със съдържанието на страховития дневник, Армитидж ясно си представяше какво може да очаква, но по никакъв начин не даде на местните жители да разберат това, за да не увеличава и бездруго непрекъснато растящия им ужас. Когато здрачът стана по-плътен и сенките се сгъстиха, местните се завтекоха към домовете си и отново се заеха с безсмисленото си барикадиране, независимо от явните доказателства за безсилието на всички ключалки, катинари и прегради пред лицето на силата, която бе в състояние да огъва дървета и срутва къщи по своя воля. Някои скептично клатеха глави, узнавайки за намерението на тримата безумни пришълци да стоят на стража край развалините от дома на Фрай, и изобщо не се и надяваха да ги видят повече, докато се прибираха по къщите си.

През тази нощ изпод хълмовете за пореден път се разнесе страховит грохот, а въздухът отново бе прорязан от крясъците на козодоите. От време на време от Студената долина се надигаше мощен вихър, пропит с непоносимо зловоние, което мигом се просмукваше в тежкия нощен въздух. Това бе същото зловоние, което тримата учени бяха доловили, докато стояха над умиращата твар, преживяла петнайсет години и половина в човешки облик. Очакваният Кошмар обаче така и не се появи. Каквото и да се бе притаило на дъното на клисурата, то явно дебнеше и чакаше, ето защо Армитидж заяви на колегите си, че да го нападнат в тъмнината е равносилно на самоубийство.

Настъпи бледото утро и тревожните нощни звуци секнаха. Беше сив, навъсен ден; от време на време заваляваше ситен дъждец, а в северозападна посока, над хълмовете, се скупчваха гъсти тежки облаци. Пристигналите от Аркхам учени бяха изпаднали в нерешителност какво да правят оттук нататък. Укрили се от засилилия се дъжд в едно от малкото запазени съоръжения на Фрай, те обсъждаха по-нататъшните си действия — да изчакат или да нападнат. Последното изискваше спускане в клисурата. Дъждовната пелена ставаше все по-гъста, а някъде далеч иззад хоризонта се дочуваше отчетливият грохот на гръмотевиците. Съвсем наблизо проблесна раздвоена мълния, която сякаш удари самото сърце на клисурата. Небето моментално потъмня, разколебавайки надеждите на учените, че бурята ще бъде кратка и скоро ще бъде заменена от ясно време.

Все още беше тъмно, когато — след не повече от час — откъм пътя се дочуха различни гласове. След миг тримата изследователи зърнаха група хора, не по-малко от десетина на брой, които тичаха уплашено, като крещяха истерично, а някои даже ридаеха. Един от бягащите най-отпред започна да надава по-членоразделни викове, при което Армитидж и спътниците му тутакси се втурнаха към приближаващите се, едва разбрали смисъла на чутото.

— Ооо, Гооосподи Бооожеее! — задъхваше се крещящият. — Онази сатанинска твар отно-о-ово е излязла навън, този път посред бял ден! Изпълзя от дерето, измъкна се оттам и сега отива нанякъде! Един господ знай кога ли ще ни порази!

В този миг потресеният разказвач замлъкна ужасено, ала друг поде разказа му.

— Горе-долу преди час Зеб Уейтли чул телефонно звънене — и туй било гус’жа Кори, жената на Джордж. Тя му рекла, че аргатинът й Лутър, дет’ пасеше говедата, след удара на голямата мълния видял, че дърветата от другата страна на дерето се огъват — баш срещу мястото, дет’ стоим сега с вас — и изведнъж усетил онуй ужасното зловоние, дет’ го помирисал миналия понеделник. После чул нек’ъв хем свистящ, хем премлясващ мокър звук, все едно се плиска нек’ва течност, ама звукът бил много по-силен, отколкото бива, когат’ дърветата се люлеят от вятъра, и тутакси дърветата по целия път се наклонили на една страна и се чуло отвратително газене и стъпки из калта. Ама Лутър късмет има, че нищичко не е зърнал, че само дърветата е видял как се огъват…

— После далеко напреде, дет’ тече ручеят на Бишоп, се чул страшен трясък на моста, все едно вековен дъб се цепи и троши. И пак нищо се не виждало — само как дърветата се накланят на една страна. След туй свистенето се чувало вече от много далеч — от пътечката, дет’ води към дома на вещера Уейтли и Стражевия хълм — и на Лутър му стигнал куражът да отиде там, дет’ се чували звуците, и да разгледа земята. Всичко било само кал и вода, че и небето било тъмно, а дъждът смивал всичките следи; обаче на края на дерето, дет’ били прегънати дърветата, той пак зърнал онез страшните следи, дет’ са големи кат’ бъчви — същите, к’вито бил видял и в понеделника…

Тук думата отново взе първият разказвач.

— Ама туй хич не е най-страшното — туй е само началото. Зеб взе да събира хората, когат’ му се обадили от дома на Сет Бишоп. Сали — слугинчето му — крещяла тъй, все едно я колят; тя тъкмо била зърнала как се огъват дърветата и чувала един такъв ужасен звук — все едно от слон, дет’ стъпва тежко и диша шумно — да се приближава към къщата й. После рекла, че усетила оназ ужасната воня, а синът й Чонси се разциврил, че туй е същата оназ воня, дет’ се носела около останките от дома на Уейтли в понеделник сутринта. Кучетата през туй време се скъсвали да лаят и да вият…

— Тогаз тя закрещяла с всичка сила — после рече, че храстите били тъй изпочупени и стъпкани, както никоя буря, виелица или ураган не мож’ ги повали. В следващия миг оградата рухнала, ама Сали не можела да види кой я е съборил. После в слушалката се чуло как Чонси и старият Бишоп надават кански викове, а Сали закрещяла, че нещо тежко се ударило в къщата — ама не мълния или нещо таквоз — и в момента събаряло предната стена, ама през прозорците нищо се не виждало. И после… после…

Следите на страха се бяха врязали дълбоко във всяко лице и Армитидж, напълно поразен от чутото, не можеше да намери сили да накара разказвача да продължи.

— После Сали изведнъж изпищяла: „О, помогнете ми, моля ви, къщата се сгромолясва…“ В слушалката се чувало адско трещене, пращене и цепене, всички пищели… Горе-долу както и когат’ онуй нападна дома на Елмър Фрай, ама още по-страшно…

Говорещият замлъкна и думата взе още един от тълпата.

— Туй то — после ни звук, ни дума. Седнахме в колата и се събрахме, всички здрави мъже, дет’ можахме да се съберем, край къщата на Кори, и решихме да дойдем при вас, за да ви питаме к’во да сторим. Туй навярно е проклятие свише — Божие наказание, задет’ не приличаме на другите, а от Божието наказание нито един смъртен не мож’ избяга.

Армитидж осъзна, че вече е крайно време за действия, и твърдо заяви, обръщайки се към групата потресени и объркани местни жители:

— Налага се да го последваме, приятели! — Ученият се стараеше да говори колкото се може по-уверено. — Убеден съм, че съществува възможност да унищожим това изчадие. Навярно знаете, че тези Уейтли са били вещери и магьосници — е, това същество се е появило в резултат на магьосничество, следователно да се справим с него, ще можем само с подобни средства. Прочел съм дневника на Уилбър Уейтли и някои от старинните книги, изучавани от него; мисля, че знам необходимото заклинание, което да ни позволи да прогоним тази твар. Естествено, не мога да съм абсолютно сигурен в ефикасността му, ала просто нямаме друг избор и трябва да действаме. То е невидимо — честно казано, предполагах, че ще е такова — но в този разпръсквател имаме прах, който може за секунда да ни го покаже. По-късно на всяка цена ще се опитаме да направим това. Това същество е изключително страшно и опасно, за да го оставим да живее, ала е нищо в сравнение с онова, в което би се превърнал Уилбър, ако бе останал жив. Никога — за щастие — няма да узнаете що за участ избегна нашият свят. Сега ни остава да се справим само с това същество, а на този етап то не може да се размножава, макар и да е в състояние да причинява големи вреди. Без колебание — повтарям — трябва час по-скоро да го унищожим.

Армитидж направи кратка пауза, преди да продължи.

— Сега трябва бързо да го настигнем и първото нещо, което ще сторим, е да отидем на мястото, което току-що е било поразено от него. Нека някой от вас ни поведе — аз не познавам Дънуич и околностите му толкова добре, ала предполагам, че все би трябвало да има някакъв пряк път. Е, какво мислите?

Кореняците започнаха да се съветват помежду си, след което Ърл Сойър посочи с мръсния си показалец през пелената на дъжда и изрече:

— Най-бързо ще можете да се доберете до парцела на Сет Бишоп, ако пресечете първо ей оная полянка, после ручея, след което се качите нагоре по склона и прекосите малката горичка от другата страна. Тоя път ще ви изведе направо при Сет Бишоп — бас държа, че веднага ще познаете мястото!

Армитидж, Райс и Морган веднага се отправиха в указаната посока, а повечето от местните закрачиха след тях. Небето постепенно изсветляваше и се появиха сигурни признаци, че бурята е отшумяла. Когато по някое време библиотекарят погрешка пое в неправилната посока, Джо Озбърн му извика, след което мина напред, за да води множеството. Увереността и храбростта на хората постепенно нарастваха, макар че призрачните очертания на гъсто обраслите с гори стръмни хълмове, както и фантастичните дървета, сред които минаваха, поставяха тези качества пред сериозни изпитания.

В момента, в който излязоха на калната кишава пътека, иззад облаците надникна слънцето. Намираха се недалеч от парцела на Сет Бишоп — пречупените дървета и зловещите следи недвусмислено говореха за случилото се тук. Отново се бе повторил инцидентът със семейство Фрай и нито едно живо същество — както и нито едно мъртво — не бе открито сред отломките на развалината, която до съвсем неотдавна бе представлявала дом на едно семейство. На никого не му се искаше да остава тук — сред зловонието и лепкавата смолиста сукървица — и всички инстинктивно се обърнаха към дирята, оставена от страшните отпечатъци, водеща към разнебитения фермерски дом на Уейтли и към увенчания с олтар склон на Стражевия хълм по-нагоре.

Щом минаха покрай обиталището на Уилбър Уейтли, мнозина бяха обхванати от ясно забележими тръпки, като решителността им отново се разколеба. Не бе шега работа да се изравни със земята такава голяма къща; за това навярно бе необходима страшна сатанинска сила. Срещу подножието на Стражевия хълм следите напускаха пътя и отпечатъците оформяха широка ивица опустошени дървета и храсти, обозначаваща предишния път на чудовището до върха и обратно.

Армитидж извади джобния си далекоглед с висока степен на увеличение и внимателно огледа стръмния склон на хълма. После подаде прибора на Морган, който се отличаваше с по-добро зрение. Само след миг ученият гръмко извика, предавайки инструмента на Ърл Сойър и едновременно с това сочейки към едно определено място на склона на възвишението. С онази непохватност, типична за повечето хора, които за пръв път си имат работа с оптически прибори, Сойър известно време се суетеше с колелцето на настройката, ала след като Армитидж му даде някои указания, нагласи правилно тръбата и фокусира лещите. Щом стори това, Ърл нададе такъв вик, пред който реакцията на Морган изглеждаше до болка отегчена и сдържана.

— Господи Боже милостиви! Тревата и храстите се движат! То се катери нагоре — бавно пълзи нагоре по хълма — ей сега ще се добере до хребета — един господ знае защо!

Паниката бързо се разпространи сред присъстващите. Едно е да търсиш неведомо страховито изчадие, а съвсем друго — да го намериш. Заклинанията сигурно ще сработят… ами ако не стане така? Изведнъж всички започнаха да засипват Армитидж с въпроси за загадъчното същество, обаче явно никой от отговорите не бе в състояние да удовлетвори присъстващите. Всеки от кореняците долавяше кошмарната близост на такива чудовищни, кощунствени проявления на Природата, които се простираха отвъд пределите на обичайните опит и знания на човечеството.