Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич (7)

VII.

Ала всичко това представляваше само пролог към истинския Кошмар в Дънуич. Представителите на официалните власти изпълниха всички необходими формалности, за да скрият анормалните и шокиращите детайли от обществото и пресата; в Дънуич и Ейлсбъри бяха командировани общински служители със задачата да изяснят кои са евентуалните наследници на Уилбър Уейтли. Изпратените завариха жителите на злополучната местност в голям смут както заради усилващия се грохот, идващ от куполообразните хълмове, така и заради непоносимата воня, източник на която бе празната черупка, обшита с дъски, доскоро представляваща семейната къща на Уейтли. Ърл Сойър, който в периода на отсъствието на Уилбър се грижеше за коня и говедата, бе сполетян от тежко нервно разстройство. Официалните власти предпочетоха да не влизат в закования с дъски дом, който им вдъхваше несигурност, и се задоволиха с огледа на жилището на покойния, а именно — неотдавна постегнатата барака. Те предоставиха дълъг отчет в градския съд на Ейлсбъри и твърдят, че многочислените Уейтли от горен Мискатоник — както що-годе нормалните, така и изродените — и досега се съдят за наследството.

Почти безкрайният по обем старинен ръкопис, изпълнен с неизвестни писмени знаци, съхраняван в огромен том с кожена подвързия и повече от всичко напомнящ дневник, за което свидетелстваха промеждутъците между записите, използването на различни мастила и измененията в почерка, се оказа неразрешима загадка за онези, които го намериха. Той лежеше върху старото олющено бюро, служещо на собственика му за писалище. След седмица на безрезултатни дискусии манускриптът бе изпратен в университета „Мискатоник“ заедно с колекцията от странни книги на покойния, с цел изучаване и разшифроване; ала дори най-добрите лингвисти твърде скоро разбраха, че няма да е никак лесно да се разбули тази енигма. Не бяха открити и никакви следи от старинното злато, с което Уилбър и старият Уейтли се разплащаха за добитъка си и покриваха дълговете си.

Кошмарът започна вечерта на девети септември. Тогава грохотът от хълмовете беше извънредно силен, а кучетата лаеха неистово през цялата нощ. Първите, които се събудиха на заранта на другия ден, тутакси почувстваха непривичната миризма, стелеща се във въздуха. Около седем часа сутринта Лутър Браун, пастирче от стопанството на Джордж Кори, намиращо се между Студената долина и селището, се добра до фермата в неистово бягство, пренебрегвайки обичайната си утринна разходка до Десетакровата полянка, където водеше кравите да пасат. Момчето почти се бе съсухрило от страх, щом влетя в кухнята, а на двора мучеше не по-малко уплашеното стадо — и добичетата в паника се бяха втурнали подире му. Докато се опитваше трескаво да си поеме въздух и да нормализира дишането си, Лутър разказа следното на госпожа Кори:

— Там, на пътя, зад клисурата, гуспожо Кори — там има нещо невиждано! Мирише кат’ при гръмотевична буря, а всички храсти и по-дребни дървета са пометени и изпочупени, гаче оттам е минала цяла къща! Но това не е всичко! Аз видях на пътеката следи, гуспожо Кори — огромни кръгли отпечатъци, като от дъното на бъчва! Те са дълбоко в земята, гаче слон ги е оставил, обаче са много повече, отколкото четири крака могат да оставят! Разгледах няколко от тях, преди да побягна; всеки отпечатък е покрит с линии, които излизат от една точка, кат’ на палмово листо, само че три пъти по-голямо. И миризмата е една такава противна и гнусна, все едно си край старата къща на вещера Уейтли…

Тук момчето замлъкна и отново потрепери от пристъп на страх, а междувременно госпожа Кори започна да звъни на съседите си. Тъй започна увертюрата на паниката, възвестяваща големия кошмар. Когато се чу със Сали Сойър — икономката на Сет Бишоп, най-близкия съсед на Уейтли — то настана неин ред да слуша, вместо да говори; Чонси, синчето на Сали, което спало много лошо предната нощ, тръгнало из хълмовете към дома на Уейтли и едва щом зърнало къщата и пасището, където кравите на господин Бишоп били оставени през нощта, в ужас хукнало назад.

— Да, гуспожо Кори… — чуваше се как гласът на Сали трепери от другата страна на линията. — Чонси ей сегичка се върна и не мож’ нищо смислено да разкаже — тъй се е уплашил, горкичкият! Разправя, че къщата на стария Уейтли е цялата разбита и дъските са разхвърляни навсякъде, кат’ че ли отвътре с динамит са я взривили! Само подът отдоле бил невредим, ала бил целият покрит с нек’ви отвратителни петна, кат’ че ли от катран, и от дъските още се стичала тая гадост… Имало и нек’ви ужасни следи в градината — грамадни обли следи, големи кат’ бъчва и пропити със същата оная гадост, дет’ покривала пода… Чонси вика, че следите уж водели натам, към полето, дет’ имало дупка, по-голяма и от ’амбар, и накъдет’ и да се обърнеш, пред погледа ти все са ония каменни стълбове…

— Чонси ми издума още, че тръгнал да дири кравите на Сет, макар че го било страх да ’оди след тях, и накрая ги намерил на горното пасище, близо до Девилс Хоп Ярд. Добичетата били в ужасно състояние. Половината били изчезнали, все едно хич ги е нямало, а останалите изглеждали тъй, гаче някой е изсмукал кръвта им, и били целите покрити с рани! Таквиз рани, к’вито имаха животните на стария Уейтли от момента, когато Лавиния пръкна онуй черното джереме. Сега Сет отиде да огледа кравите, макар че — заклевам се! — едва ли ще посмее да доближи къщата на вещера Уейтли! Чонси ми вика, че следите водели към клисурата, отдет’ минава пътят за селото…

— Още едно нещо само искам да ви кажа, гуспожо — има тука нещичко, дет’ не е съвсем у ред. Мисля, че Уилбър Уейтли, той си заслужи такъв край, щот’ всичко туй е заради него! Той хич не е човек — винаги съм го казвала туй — и съм сигурна, че те двамата със стария Уейтли нещо май отглеждаха в заключената си къща… Нещо още по-лошо и от него самия. В Дънуич винаги е имало призраци — живи призраци — ама таквиз’ чудесии още никой не е виждал!

— Снощи земята пак говореше, а козодоите не спираха да кряскат, та затуй Чонси не можа да мигне цяла нощ. После ми рече, че ужким чувал нек’ви слаби звуци от дома на вещера Уейтли, все едно дърво трещи или дъски отпарят, или пък сандък дървен разбиват. Затуй кат’ стана, първата му работа беше да намине към Уейтли и да види к’ва е хавата, и според мен видя достатъчно! Нищо хубаво няма в таз’ работа, гуспожо Кори, и си мисля, че ще е добре всички да се съберем и да решим к’во да сторим. Имам чувството, че става нещо страшно, и усещам, че не ми остава много да живея, но един Господ знай к’во ще стане…

— Между другото, как е вашият Лутър, той забеляза ли накъде водят тия големи следи? Не? Е, гуспожо Кори, щом са били на пътеката от таз’ страна на долината, значи, навярно отиват право там — в клисурата. Тъй и трябва да бъде. Винаги съм казвала, че Студената долина е опасно и лошаво място. Козодоите и светулките там хич не се държат като божи създания, пък и съм слушала да казват, че може да чуете странни неща, ако стоите между скалата и Мечата бърлога…

До пладне три четвърти от всички мъже и юноши на Дънуич поеха по пътеките и поляните между още пресните развалини от дома на Уейтли и Студената долина, като разглеждаха потресено гигантските следи, осакатените крави на Бишоп, необичайните зловонни отломки от фермерската къща, както и обрулената обезцветена растителност по полето и край самия път. Онова, което бе връхлетяло този свят, несъмнено бе попаднало в дълбоката пъклена клисура; всички дървета по края й бяха огънати и изпочупени, а в растящата по склоновете растителност бе прорязана широка пътека. Отдолу не се долавяше нито звук — само далечна, почти неразличима миризма; ето защо не бе чудно, че мъжете предпочетоха да стоят на ръба на клисурата, вместо да слязат долу и да се срещнат с чудовищния неведом ужас в неговото леговище. Трите кучета, които хората бяха взели със себе си, отначало се заливаха в бесен лай, след което — с всяка следваща крачка към клисурата — изведнъж боязливо утихнаха. Някой се обади в „Ейлсбъри Транскрипт“, обаче редакторът, на когото му бе дошло до гуша от всичките небивалици от Дънуич, се ограничи с това, че пусна единствено кратка хумористична статийка; впоследствие тя бе препечатана и от „Асошиейтед Прес“.

Тази нощ кореняците се прибраха рано по домовете си и всяка къща и хамбар бяха барикадирани колкото се може по-здраво. Няма нужда да се споменава, че нито една крава не бе оставена на пасището. Около два през нощта непоносима воня и бесен кучешки лай разбудиха семейството на Елмър Фрай, живеещо на източния склон на Студената долина, и после всички бяха единодушни, че са дочули неясни звуци, наподобяващи шумолене и плискане на течност. Госпожа Фрай предложи да позвъни на съседите и Елмър тъкмо бе готов да се съгласи с нея, когато трясъкът на чупещо се дърво внезапно прекрати разговора им. Този звук идваше, по всяка вероятност, от хамбара; веднага след това се чуха ужасени писъци и трополене на копита. Кучетата заскимтяха и се свиха уплашено в краката на вкаменените от страх хора. Фрай машинално запали фенера, ала ненадейно си даде сметка, че излизането му насред тъмния двор би било равносилно на смърт. Децата и жените хленчеха, опитвайки се да сподавят виковете си, следвайки някакъв загадъчен, древен инстинкт за самосъхранение. Накрая воят на животните утихна, заменен от жалостиво мучете, след което на свой ред започнаха да отекват силни удари, трясъци и пращете. Членовете на семейство Фрай, притиснали се един към друг във всекидневната, не се осмелиха да помръднат, докато и последният отзвук не заглъхна нейде в далечината, навярно в дълбините на Студената долина. После, на фона на сподавените стонове от хамбара и демоничните писъци на козодоите от клисурата, Селина Фрай се хвърли към телефона и разказа на всички, на които можа, за втората вълна на Кошмара в Дънуич.

На следващия ден цялото градче бе обхванато от истинска паника, а изплашените хора на групички се отправяха към сцената на дяволските събития от предишната нощ. Две гигантски ивици на разрушение се простираха от клисурата към двора на Фрай, като чудовищните отпечатъци покриваха опустошените участъци от почвата, а старият хамбар бе напълно разрушен от едната страна. Що се отнася до стадото, само една четвърт от него беше открита. Някои от кравите бяха буквално разкъсани на парчета, а тези, които бяха оцелели, се наложи да бъдат застреляни. Ърл Сойър предложи да се обърнат за помощ към Ейлсбъри или Аркхам, ала останалите го убедиха, че от това няма да има никакъв смисъл. Старият Зебълон Уейтли — от този клон на рода Уейтли, който все още лъкатушеше между нормалното състояние и израждането — изказа мрачно предположение относно ритуалите, извършени по всяка вероятност на билата на хълмовете. Той произлизаше от семейство, което не бе забравило старите обичаи, ето защо спомените му за песнопенията във вътрешността на огромните каменни пръстени не се изчерпваха единствено с Уилбър и неговия дядо.

Мрак се спусна над поразеното градче, което се оказа твърде пасивно и уплашено, за да предприеме някакви сериозни мерки. Някои близкородствени семейства се събраха заедно и седяха, потънали в мрачно униние, под един покрив, макар и в повечето случаи да се повтори вчерашното барикадиране, а мъжете зареждаха мускети и държаха вили в ръцете си. Обаче тази нощ не се случи нищо… като се изключат зловещите звуци, ехтящи откъм хълмовете. Щом настъпи утрото, мнозина наивници дръзнаха да се надяват, че кошмарът е приключил също тъй неочаквано, както и бе започнал. Даже се намериха и няколко безумно смели глави, които предложиха да се направи експедиция до клисурата като предохранителна мярка, макар че така и не посмяха да дадат пример на колебаещото се мнозинство.

Когато настъпи следващата нощ, барикадирането на жилищата се повтори, ала този път броят на семействата, събрали се заедно, беше значително по-малък. На сутринта и домочадието на Фрай, и домакинството на Сет Бишоп съобщиха за нервността и безпокойството на кучетата, както и за неясните миризми и звуци, ясно различими от разстояние. Междувременно отправилите се на утринно разузнаване доброволци докладваха за наличието на съвсем пресни отпечатъци от чудовищните следи на пътя, опасващ Стражевия хълм. Както и преди, и двата коловоза на пътя носеха следи от движението на някаква огромна дяволска маса, като формата и разположението на следите свидетелстваха за движение и в двете посоки, все едно пълзящата планина първо е дошла откъм Студената долина, в после се е върнала обратно. Деветметрова ивица от изпочупени и пометени храсти водеше нагоре от подножието на хълма и на наблюдателите им секна дъхът, когато забелязаха, че неумолимите следи са оставили своя отпечатък и върху най-стръмните, почти отвесни участъци. Що за кошмарно същество е това, запитаха се те, което може да се катери по практически вертикална каменна стена; щом мъжете се изкачиха по безопасните пътечки до върха, те откриха, че там следите секват… или по-скоро продължават в противоположната посока.

Това бе същото онова място, на което Уейтли палеха своите огньове и пееха сатанинските си песни до грамадния камък с форма на олтар в навечерието на Валпургиевата нощ и Вси светии. Сега този камък лежеше в центъра на обширно пространство, утъпкано от колосалното чудовище, а върху леко вдлъбнатата му повърхност се виждаха гъсти и зловонни остатъци от онази лепкава смолиста течност, открита на пода в полуразрушения дом на Уейтли в първия ден на Кошмара в Дънуич. Очевидно съществото се бе спуснало по същия път, по който се бе изкачило дотук, ала всички усилия да се проумее поведението му се оказаха безрезултатни. Изглежда, в този случай логиката, здравият разум и нормалните представи за причинно-следствените връзки не функционираха. Единствено Зебълон, който не бе част от групата, би могъл адекватно да преценя ситуацията и да предложи някакво приемливо обяснение.

Нощта след четвъртъка започна по същия начин, както и предишните, само че завърши доста по-неприятно. Козодоите от клисурата надаваха такива крясъци, че мнозина не можаха да мигнат, а някъде около три след полунощ всички свързани телефони^[1] изведнъж зазвъняха. Тези, които вдигнаха слушалката, чуха как обезумял от страх човек крещи: Помогнете ми, о, Го-о-осподи…, след което някакъв страховит грохот и трясък внезапно прекратиха връзката. Никой не посмя да напусне дома си и да предприеме каквото и да било и чак до разсъмване никой нямаше и най-малка представа кой може да се е обаждал. Тези, които го бяха чули, започнаха да звънят на всички номера подред и откриха, че единствено телефонът на Фрай не отговаря. Истината бе разкрита час по-късно, когато спешно сформирана група от въоръжени мъже се отправи към къщата на Фрай, намираща се в началото на клисурата. Това, на което се натъкнаха там, беше ужасно, макар и да не се явяваше неочаквано. Цялата земя бе осеяна с множество следи, растителността бе пометена и изкоренена, а самата къща я нямаше. Тя бе хлътнала като яйчена черупка и нищо живо или мъртво не бе открито сред развалините. Само зловоние и лепкава смолиста сукървица. Семейството на Елмър Фрай бе заличено от Дънуич.