Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич (5)

V.

Следващата зима се случи още едно необичайно събитие, а именно — първото пътуване на Уилбър извън пределите на Дънуич. Кореспонденцията му с библиотеката „Уайдънър“ в Харвард, Националната библиотека в Париж, Британския музей, Университета в Буенос Айрес и библиотеката на университета „Мискатоник“ в Аркхам, по всяка вероятност, вече не можеше да му осигурява необходимата информация и всички онези книги, които му бяха нужни; ето защо младежът реши да отиде лично при интересуващите го заглавия. Уилбър се отправи на път в същия вид, в който се носеше обичайно из Дънуич — с износените си дрехи, мръсен и брадясал. Предприе това пътуване, за да свери сведенията си с един древен оригинал, намиращ се в „Мискатоник“ — най-близката до него точка в географско отношение. С евтиния си куфар, купен от магазина на Озбърн, и ръста си от близо два метра и четирийсет сантиметра той приличаше на черен, звероподобен гаргойл^[1], когато един ден се появи в Аркхам в търсене на „Некрономикон“. Зловещият и обгърнат в тайнственост „Некрономикон“ на безумния арабин Абдул Алхазред, в превод на латински от Олаус Вормиус, напечатан и издаден през седемнайсети век в Испания. Въпреки че никога преди не беше стъпвал в този град, Уилбър без затруднения откри сградите на университета; когато влезе в двора му, огромното куче пазач с остри бели зъби на входа го залая с такава ярост, че замалко да откъсне масивната верига, която едва го удържаше да не се нахвърли върху минувачите.

Младият мъж носеше със себе си безценен, но непълен екземпляр от английската версия на интересуващата го книга, дело на доктор Дий^[2] и наследен от дядо му. Щом получи възможността да се запознае със съдържанието на латинския превод, Уилбър веднага се зае да сравнява двата текста, воден от стремежа да намери точно определен пасаж, който би трябвало да се намира на 751 страница на неговия собствен фолиант. Бе принуден да обясни това на библиотекаря — който се оказа не някой друг, а самият ерудит Хенри Армитидж (член-кореспондент на Академията на „Мискатоник“, доктор по философия от „Принстън“ и доктор по литература в „Джон Хопкинс“), който се бе отбивал навремето при тях в Дънуич, и сега учтиво го засипа с въпроси. Младежът си призна, че търси магическа формула или заклинание, включващо страховитото име Йог-Сотхот, обаче е озадачен от наличието на несъответствия, повторения и противоречия, които неимоверно затрудняват работата му. Докато Уилбър преписваше заклинанието, върху което в крайна сметка се спря, доктор Армитидж неволно надзърна през рамото му към отворената книга; лявата страница на латинската версия съдържаше чудовищни заплахи за разума и спокойствието на нашия свят.

„Не бива да се мисли (гласеше текстът, който Армитидж бързо си превеждаше наум), че човекът се явява най-древният или последен владетел на Земята, нито пък — че известната на нас форма на живот е единствената възможна. Великите древни са били, Великите древни са и Великите древни ще бъдат. Не в измеренията, които познаваме, но между тях, те се движат — първични и безмълвни, неизмерими и незрими за нас. Йог-Сотхот знае вратата. Йог-Сотхот е вратата. Йог-Сотхот е ключът и пазителят на вратата. Минало, настояще и бъдеще — всичко това е едно цяло в Йог-Сотхот. Той знае къде Великите древни направиха прорез в миналото, знае и къде ще го направят отново. Знае къде са стъпвали на Земята, къде стъпват сега и защо никой не може да Ги съзре. Понякога хората могат да се досетят за Тяхната близост по Техния мирис, ала Тяхната външност е непозната за никой смъртен и хората могат само да гадаят за нея, дори и ако са съзирали външността на онези, които Те са оставили сред човеците. А такива има много сред хората — от пълни човешки копия до същества, чийто облик няма нито форма, нито материална субстанция — тоест такива, каквито са Те самите. Вятърът разнася ехото от Техните гласове, Земята изказва мислите Им. Те огъват горите и разрушават градовете, ала нито градът, нито гората могат да съзрат ръката, която ги съкрушава. Кадат в ледената пустош ги е познавал, но кой смъртен познава Кадат? Ледените пустини на Юга и потъналите острови на Океана пазят камъни, върху които е отпечатан Техният знак, но кой е виждал замръзналите градове от дълбините или запечатаните кули, отдавна обвити от булото на водорасли и рачета? Великият Ктхулу е Техен родственик, ала дори той не е в състояние да ги съзре ясно. Йа! Шаб-Ниггуратх! Само по зловонието ще ги познаеш. Тяхната ръка е върху гърлото ти, но ти не Ги виждаш; а обиталището Им е редом до твоя праг, който пазиш. Йог-Сотхот е ключът към вратата, където се срещат сферите. Човекът управлява сега там, където по-рано са властвали Те; скоро Те ще властват там, където сега управлява Човекът. След лятото идва зима, а след зимата — лято. Те чакат, могъщи и безмълвни, своя час, когато отново ще властват над света.“

Съпоставяйки току-що прочетеното с онова, което му бе добре известно за Дънуич и неговите мрачни обитатели, както и за Уилбър Уейтли и неговата злокобна аура, разпростираща се от появата му на бял свят до подозренията в майцеубийство, доктор Армитидж внезапно почувства как го облива ледена вълна на страх, осезаема като внезапен повей на лепкав хлад от отворен гроб. Този прегърбен, приличащ на козел гигант, седящ пред него, изглеждаше като рожба на други планети или измерения; като нещо, принадлежащо само частично към човечеството и доста по-тясно свързано с черните бездни на същността и съществуванието, протягащи се като титанични фантоми отвъд сферите на енергията и материята, пространството и времето. В този момент Уилбър вдигна глава и заговори със своя отблъскващ резониращ глас, навяващ смущаващата мисъл, че артикулационните му органи не са като на останалите хора:

— Господин Армитидж — започна той, — мисля, че се налага да взема тази книга вкъщи. В нея има някои неща, които трябва да изпробвам при определени условия, с каквито не разполагам тук. Би било непростим грях някакви бюрократични правила и забрани да ме спрат. Позволете ми да я взема със себе си, господине, и ви се кълна, че никой няма да забележи отсъствието й. Няма нужда да ви казвам, че ще бъда изключително внимателен с нея. Смятам, че този екземпляр тук напълно би заменил…

Той ненадейно замлъкна, разчел твърдия отказ, изписан на лицето на библиотекаря, и тогава козеподобните му черти светкавично се изкривиха в коварно и хитро изражение. Армитидж тъкмо възнамеряваше да каже, че е готов да му направи копия на страниците, които го интересуват, ала изведнъж се замисли за възможните последици от подобна постъпка и се спря. Прекалено голяма бе отговорността да дадеш в ръцете на такова създание ключ към подобни светотатствени външни сфери. Уейтли забеляза накъде отиват работите и се опита да посмекчи напрежението.

— Е, добре, щом отношението ви е такова… Навярно в „Харвард“ няма да бъдат толкова дребнави като вас… — и без да каже нищо повече, младият мъж се надигна от стола си и излезе от сградата, като се изгърбваше, докато минаваше през всяка врата.

Армитидж дочу бесния лай на огромното куче пазач и съсредоточено се вгледа в горилоподобната походка на Уейтли, който точно в този момент прекосяваше онази част от университетския двор, която се виждаше от прозореца. Помисли си за всички онези безумни истории, които бе слушал, припомни си старите неделни статии в „Адвъртайзър“ и информацията, която бе събрал от недодяланите и груби жители на Дънуич по време на единственото си посещение там. Невижданите на Земята неща — е, най-малкото на познатата ни триизмерна Земя — нахлуха в съзнанието му, зловонни и кошмарни, от клисурите на Нова Англия, зловещо надвисвайки над планинските върхове. Сега той започна да усеща близкото присъствие на приближаващия се ужас, породен от пробудилия се след дълги векове древен кошмар. Ученият прибра отново „Некрономикон“ и я заключи в отреденото й място, потръпвайки от отвращение, но в помещението все още се усещаше някаква скверна и неопределена миризма. „По зловонието ще Ги познаете“ — мина му изведнъж през ума. Да — мирисът бе същият като онзи, който го бе поразил край фермерския дом на Уейтли преди по-малко от три години. Той си помисли за Уилбър — зловещия и звероподобен Уилбър — и насмешливо се изхили, спомняйки си селските сплетни по повод неговия произход.

— Близкородствен брак? — промърмори полугласно Армитидж. — Боже Господи, какви глупци! Покажи им „Великият бог Пан“^[3] на Артър Макън и те ще си помислят, че става дума за някакъв банален скандал в Дънуич! Но какво ли все пак… какво ли ужасно влияние на тази триизмерна земя или отвъд нея… е оказал бащата на Уилбър Уейтли? Той се е родил на Сретение Господне — девет месеца след навечерието на май 1912 година, когато мълвата за странните подземни шумове от хълмовете е достигнала чак до Аркхам. Какво ли се е случило през онази майска нощ на върха на възвишението и кой ли е бил там? Що за незнаен ужас се е свързал с нашия свят, материализирайки се в получовешка плът и кръв?

През следващата седмица доктор Армитидж се постара да събере всички възможни данни за Уилбър Уейтли и загадъчните явления в района на Дънуич. Той се свърза с доктор Хоутън от Ейлсбъри, който бе свидетел на предсмъртните мигове на стария Уейтли, и откри в последните думи на стареца, съобщени му от лекаря, немалък материал за размисъл. Посещението в Дънуич не му донесе нищо ново; внимателното изучаване на „Некрономикон“ обаче — особено на онези страници, от които така силно се интересуваше Уилбър — му даде нови и страховити ключове към природата, методите и желанията на странното зло, застрашаващо живота на тази планета. Беседите с неколцина учени, специализирали древен фолклор в Бостън, и обменът на писма с мнозина други специалисти от най-различни места породиха у него растящо чувство на изумление, което, бавно преминавайки през различните стадии на тревога, накрая се превърна в изострен парализиращ страх. Лятото си течеше и ерудитът смътно усещаше, че трябва да се предприеме нещо както по отношение на кошмара, дебнещ сред възвишенията на Мискатоник, така и на онова тайнствено създание, което хората познаваха като Уилбър Уейтли.