Хауърд Лъвкрафт
Кошмарът в Дънуич (3)

III.

Междувременно старият Уейтли продължаваше да купува добитък, ала стадото му така и не увеличаваше броя си. Той си набави дървен материал и започна да възстановява порутените части на къщата — голяма постройка с островръх покрив, чиято задна част почти напълно се скриваше от скалистите склонове на хълма. По всяка вероятност у престарелия мъж все още бяха останали немалко сили, позволяващи му да се нагърби с подобен тежък труд, и макар че от време на време си мърмореше нещо под нос, като цяло дърводелските работи му оказаха изненадващо положително влияние. Всъщност всичко започна още с раждането на Уилбър, когато една от бараките с инструменти неочаквано бе приведена в ред и снабдена със солиден нов катинар. Сега, докато се занимаваше с ремонта на пустеещия втори етаж на къщата, старецът се доказа като не по-малко усърден майстор. За съжаление, и този път манията му се прояви — незнайно защо, той реши да закове с дъски всички прозорци във възстановената част — но пък според мнозина от тукашните подобно възстановяване само по себе си бе признак на безумие. По-изненадващо беше решението му да обзаведе още една стая на долния етаж за внука си. Неколцина съседи успяха да зърнат новото помещение, обаче никой не бе допуснат до втория етаж. Стаята за внука му бе мебелирана със солидни лавици, извисяващи се до самия таван; върху тях Уейтли постепенно започна да нарежда в строга подредба всички ронещи се старинни томове и откъси от древни манускрипти, които преди се валяха в прах и безпорядък по ъглите.

— Доста работи научих от тях… — казваше той, докато се опитваше да скрепи разпокъсаните страници с помощта на лепило, саморъчно приготвено на ръждивата кухненска плоча. — А синчето на щерка ми ще научи още повече. Момчето ще мож’ да ги използва още по-добре, щот’ ще има нужните за туй знания.

През септември 1914-а, когато Уилбър стана на година и седем месеца, размерите и способностите му станаха почти плашещи. Малчуганът беше станал едър като четиригодишно дете, говореше свободно и изключително интелигентно. Вкъщи той прилежно и съсредоточено изучаваше илюстрациите, формулите и астрологичните карти в старинните фолианти, а дядо му търпеливо го обучаваше и изпитваше през дългите спокойни следобеди. По това време възстановителните работи по къщата почти бяха завършени и тези от местните, които я заглеждаха отвън, се питаха защо един от прозорците на горния етаж е превърнат в здрава, облицована с дъски врата. Ставаше въпрос за прозореца в задната част на фасадата, съвсем близо до хълма; отгоре на всичко, никой не можеше да си отговори поради каква причина от прозореца към земята се спуска масивна дървена стълба. След приключването на ремонтните дейности мнозина обърнаха внимание на обстоятелството, че старата барака за инструменти, надлежно заключена и със заковани прозорци от момента на появата на Уилбър на бял свят, отново стои запустяла. Вратата зеела небрежно отворена и когато Ърл Сойър, дошъл заради поредната сделка с добитък, надзърнал веднъж вътре, останал поразен от гнусната миризма, тегнеща в помещението. Такава воня, твърдеше после той, едва ли някой някога е помирисвал… Дори около каменните пръстени по билата на възвишенията не миришело така и едва ли имало разумно същество на този свят, което да е източник на подобно зловоние. Думите му правят още по-голямо впечатление, особено като се вземе предвид обстоятелството, че къщите и дворовете на Дънуич никога не са се отличавали с райски благоухания.

Изминаха няколко месеца, в които не се случи нищо особено, ако не се броят загадъчните шумове от хълмовете, които ставаха все по-силни и натрапчиви. В навечерието на май 1915 година земята се разтресе от серия трусове, които даже жителите на Ейлсбъри почувстваха, а около Вси светии от земните недра се разнесе страховит грохот, странно синхронизиран с проблясващи пламъци от върха на Стражевия хълм. „Туй е дело на вещерите Уейтли“ — мълвяха уплашено местните. Междувременно Уилбър растеше толкова бързо, че на четири години вече изглеждаше като на десет. Той вече четеше без чужда помощ, обаче започна да говори по-рядко от преди. Мълчаливостта стана негова характерна черта, момчето често се отделяше от другите и някъде по това време хората за първи път обърнаха внимание на злия израз, изписан на козеподобното му лице. От време на време той си мърмореше някакви думи на неизвестен никому език и навяваше странни мелодии в причудлив ритъм, които вдъхваха у слушателя чувство на необясним страх. Ненавистта на селските кучета към Уилбър вече беше станала пословична и той бе принуден да носи със себе си револвер по време на разходките си из селото и неговите околности. Понякога използваше оръжието по предназначение и това никак не спомагаше за увеличаването на популярността му сред местните собственици на кучета.

Малобройните посетители в дома на Уейтли често заварваха Лавиния сама на приземния етаж, докато в същото време отгоре се дочували необичайни викове и силно трополене от стъпки. Тя никога не разказваше с какво точно се занимават баща й и синът й. Веднъж дори пребледняла като мъртвец, щом забелязала, че продавачът на риба — отявлен шегаджия — понечил да отвори водещата към горния етаж врата по време на едно от посещенията си. По-късно търговецът разказа на посетителите в магазина в Дънуич как му се сторило, че отгоре се разнася конски тропот. Слушателите му се замислиха, припомняйки си необикновената врата и стълбата, както и добитъка, който мистериозно изчезвал сякаш вдън земя. После мнозина потрепериха от страх, когато се сетиха за историите от младостта на стария Уейтли и за зловещите твари, които призовавал от дълбините на земята, когато в точно определен среднощен час принасял кастриран бик в жертва на неведоми езически богове. Освен това се набивало на очи и обстоятелството, че селските кучета започнали да се отнасят към къщата на Уейтли почти със същата ненавист, с която лаели и по младия Уилбър.

През 1917 година започна Световната война и скуайър Сойър Уейтли, председател на местната наборна комисия, предприе немалко усилия за набирането на млади мъже от Дънуич, годни за изпращане в лагер за военна подготовка. Угрижени от проявите на присъщото за целия регион израждане, властите изпратиха група офицери и медицински експерти за изясняване на въпроса; редовните читатели на вестници от Нова Англия навярно ясно си спомнят резултатите от проверката. Публикациите привлякоха вниманието на репортерите към семейство Уейтли, в резултат на което „Бостън Глоуб“ и „Аркхам Адвъртайзър“ напечатаха цветисти материали за необикновено бързото развитие на Уилбър, черната магия на стария Уейтли, лавиците с необикновени книги, обкования с дъски втори етаж на старата фермерска къща, тайнствената загадъчност на цялата местност и звуците, ехтящи от хълмовете. По това време Уилбър беше на четири години и половина, а изглеждаше на петнайсет. Над горната му устна и по страните му вече бе избил тъмнокафяв мъх, а гласът му бе започнал да мутира.

Ърл Сойър заведе репортерите и фотографите в дома на Уейтли и насочи вниманието им към странната миризма, която сякаш се стичаше от запечатания втори етаж. Това било, както заяви той пред журналистите, съвсем същото зловоние като онова, което доловил в бараката с инструментите, предадена на разрухата след приключването на ремонтните дейности по къщата; миризмата била сходна и с вонята, която усещал, когато се намирал в близост до каменните пръстени по хребетите. Когато статиите излязоха във вестниците, жителите на Дънуич ги прочетоха и хубаво се посмяха над очевидните грешки и нелепости, допуснати от авторите им. Освен това недоумяваха защо журналистите придават такова значение на факта, че старият Уейтли винаги плащаше със старинни златни монети за добитъка, който купуваше. Семейство Уейтли бяха приели репортерите със зле прикрито раздразнение, категорично отказвайки да дадат интервю в стремежа си да избегнат каквато и да е публичност.