Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (19)

Деветнадесета глава

La Domenica e sempre Domenica — неделята си е винаги неделя. Независимо дали ви харесва или не. А неделята е ден за семейството. Няма писано правило, но все едно, че го има. Знам, че няма да дойдат единствено татко и лелите, ами смесена група калабрийци и сицилианци; гладни, жадни за клюки.

Когато не се видя със семейството си в неделя, по-късно братовчедите започват да задават въпроси.

Не беше на службата.

Къде беше на кръщенето на бебето Ела?

Как си, скитнице?

Скитница, въпреки че сме се видели преди седмица. Направо ме задушават.

Алекс често ходеше на сърф в неделя и това съвсем не беше случайно. Преди да се сгодим, беше по-лесно, защото никой не питаше за него. Въпреки че бяхме двойка от много дълго време и той идваше с мен на семейни празненства, съществуваше негласно споразумение, че все още не сме сгодени, следователно живеем в грях. Роднините ми бяха постигнали консенсус: да не се споменава. Щом се сгодихме, Алекс се превърна в Капуто, независимо дали му харесваше или не.

Неочаквано всички искаха да ни виждат в неделя. Непрекъснато редях какви ли не причини, докато накрая се превърнаха в извинения.

На сърф е.

У дома е, има работа.

Със семейството си е.

Последното извинение не беше много удачно. „Покани и тях!“. Не можех да си представя госпожа Гарднър и семейството ми заедно на сватбата, камо ли на най-обикновен неделен обяд. Продължавах да търся извинения пред семейството, същевременно не спирах да моля Алекс да дойде.

Той просто прихваше.

— Че това е твоето семейство. Искат да те видят теб.

Той не разбираше. А пък аз не можех да обясня, че без него съм парченце, не съм цяла. Вече не им стигах сама. Семейството ми искаше да го види, да го прегърне и да научи всичко за него. Искаха да го разпитат за работата и да го потупат по рамото, да го накарат да се отпусне и да му е по-сладък обядът. Сега вече беше един от нас. Те искаха да са част от живота му, както бяха част от моя — натрапчиви, нахални, изпълнени с обич, готови да се карат и утешават.

Закопчавам чиста риза, когато колата на татко спира отпред. От прозореца го виждам как стиска ръката на Даниъл и го привлича за мъжка прегръдка, кратка, но крепка. Даниъл е застанал с ръце отстрани, затова татко го гушва все едно е каноли. Изглежда не забелязва, че лицето на Даниъл поаленява.

Татко целува Бела и двамата отиват към колата му, за да извадят разни неща от багажника. Сгъваеми столове, каси италиански безалкохолни, кутии с храна, увити във фолио. Даниъл се втурва да им помогне. Бела започва да постила мястото за пикник пред бунгалото. Излизам навън, понесла рула тоалетна хартия за нужника.

— Buongiorno, cara mia — поздравява татко, също както мама го казваше с калабрийския си акцент.

— Здравей, татко.

Той пристъпва, за да ме целуне по бузите. Затварям очи. Обичта на татко е осезаема.

— Изглеждаш добре, миличка.

— Благодаря, татко. Ти как си?

Той се усмихва.

— Добре, duci. Много работа. Липсваш ми, разбира се, но знам, че Бела е тук, и така ми е по-спокойно.

Бела разтваря столовете и ги струпва на едно място.

Татко прочиства гърло.

— Дали Мериъм е свободна за обяд?

Поглеждам го.

— Бела каза, че я е поканила. Тя ще донесе хляб.

Все още не знам как да се държа с Мериъм. Как да обясня защо избягах от дома й. Колко много се промениха нещата. Колко объркано и ясно стана всичко.

— Няма нужда, имаме предостатъчно — отвръща той, след това добавя бързо: — Исках да я разпитам за зеленчуковата градина. Помниш ли градината ни в двора?

Кимам. Мама и татко сами отглеждаха патладжани, тиквички, домати и билки. Когато мама почина, всичко бе изоставено. Една година Бела почисти и насади диви цветя; сигурно е било точно преди да стане тийнейджърка. Преди хормоните да я тласнат към пиене и черен грим, и коса, която скриваше лицето. Тя беше енергично и любопитно дете. Събираше черупки от охлюви, отглеждаше растения на перваза на прозореца си, държеше буркани, пълни с паднали пера. Дивите цветя избуяха през лятото, източиха тънки стъбълца в десетина ярки цветове.

— Мислех да я засадя отново — казва татко. Погледът му е отнесен на милион километри. — Мина много време… Та Мериъм говореше за редуването на насажденията. Казва, че помагало, малко, вместо да се използват толкова много пестициди. А и заздравявало почвата. Може пък да науча повече по този въпрос.

— Мериъм ще ти помогне — отвръщам.

— Донесох разсад — признава татко.

— Браво — отвръщам и лекичко го гадя по гърба, усещам как се изправя доволно.

Бела държи кутия.

— Да ги вадя ли, татко?

— Si, Изабела. Всъщност, почакай. Винченцо ще донесе маса.

— Вини ли? — питам аз.

— Да, ще донесе дълга маса — обяснява татко. — Очевидно негов добър приятел има успешен бизнес за отдаване под наем на парти оборудване.

— Че как иначе — извива очи Бела.

Избухвам в смях. Бела ме поглежда изненадано и също прихва.

Татко ни поглежда объркано.

— Много е удобно. Има маси, тенти…

Отново го галя по гърба.

— Наистина е много удобно, татко.

Бела се усмихва и клати глава, докато вади съдържанието на кутиите.

 

 

Семейство Капуто се точат по алеята, пренасят храна, сякаш за тях е нещо напълно обичайно да обядват насред гората. Има чинии, пълни с arancini, буркани с туршия от тиквички и патладжани, плато с проволоне и сирене галбанино, подредени на тънички кръгове. Вини пристига с пикап, два плота за маси и два чифта крака, сгъваеми столове, които се разтварят без всякакво усилие. Столовете са бели, вероятно използвани за сватби. Избягва погледа ми, докато работи. Прошепва нещо на Бела и тя го перва отзад по главата. Даниъл забелязва и ме поглежда уплашено, но Вини и Бела скоро прихват. Аз обаче не прощавам толкова бързо и лесно.

Лелите се настаняват на най-устойчивите столове, които татко е донесъл, в единия край на масата. Наставляват другите какво да донесат, как да подредят чиниите, разпореждат се кой къде да седне. Облечени са в дрехите за служба. Роза е в хубав панталон с плетена блуза и жилетка в ментовозелено, а Кони е в ленена рокля и високи обувки, с перли.

Чичо Марио разговаря с татко и чичо Роберто, съпругът на Роза, и тримата са се отделили на една страна, вероятно за да не ги юркат. Лиса, съпругата на Марио, нарежда на трите си момчета, тийнейджъри и в началото на двайсетте, какво да правят, все едно са малки деца. Братовчедката Джулия вдига очи от телефона и ми намига. В тесни дънки е и бледорозов пухкав топ, който подчертава гърдите й като снежни топки. Братовчедката Кристина, сестрата на Вини, държи бебето Джоузеф в скута си и й личи, че е уморена. Съпругът й гони другите им две деца, Ема и Марко, около дърветата. Възрастната братовчедка на мама, Терезина, вдовица, седи изпънала гръб, безизразна, до годеника си — Козимо. И двамата са над седемдесет.

Леля Кони ме вика да седна до нея и леля Роза.

Роза ме гали по крака.

— Тази сутрин на службата много ни липсваше, Франческа. Службата на отец Джани беше чудесна, за прошката, нали така, сестро?

— Точно така — съгласява се леля Кони.

— Кристина беше с трите си деца. Марко ще работи на олтара.

— Ще се справи блестящо. Много възпитано дете — добавя леля Кони.

Кимам и не споменавам, че Кристина храни Марко със сладки като награда, задето мълчи по време на служба. Следобедите детето става истински ураган, но лелите не виждат промяната. Така всички с доволни.

За момент се замислям дали да не им кажа какво съм научила. Алекс е имал връзка.

Мълча. Едва ли някога ще им кажа. Връзка ли е, след като двамата само са се целували? По-зле ли е да обичаш някого, отколкото да спиш с него? Какви са правилата? Колко разстроена имам право да бъда? Той е мъртъв.

— Габриела Фавано беше с много красиво сако днес сутринта, нали, сестро?

— Точно така.

— Лилаво. Нещо като лен.

— Мораво.

— Да, може и мораво да беше.

Имам чувството, че животът си е съвсем същият, сякаш нищо не се е променило. Наблюдавам Вини и Даниъл в другия край на масата. Вини е навил крачолите, за да покаже на Даниъл белег на крака, останал от детството, мястото, на което счупената кост е разкъсала кожата. Даниъл кима, но същевременно оглежда масата и хората, тъй като повечето говорят високо, а някои — татко и чичо Марио например — на италиански. Струва ми се малко объркан. Спомням си, че гледаше по същия начин и на годежа.

— Как си, момичето ми? — пита леля Роза и внимателно се вглежда в лицето ми.

Свивам рамене и се усмихвам.

— Добре, лелче.

— Просто е решила да си почине малко — отвръща остро леля Кони.

— Аз просто…

— Тя преживя много — добавя леля Кони и вирва брадичка.

— Бела е с мен — уверявам ги аз. — И Даниъл.

И двамата поглеждат към Бела и Даниъл, които оглеждат крака на Вини, докато той размахва диво ръце. Накрая Бела върти очи.

— Той е братът на Александър, нали? — пита леля Роза.

Кимам.

— Красив младеж — заявява одобрително тя. — И той ли си почива?

Кимам отново. Даниъл се усмихва на нещо, което Бела казва, гледа я право в очите и наблюдава как устните й мърдат.

— Браво — отвръща доволно леля Роза.

Леля Кони изпъва гръб на стола си, приглажда роклята и също кима.

Докато се сервира храната и хрупкавият хляб се тъпче със салам, печени чушки и туршия от сини домати, а по пръстите се стичат оцет и зехтин и се раздават хартиени салфетки, виждам, че Мериъм пристига. Облечена е в една от дългите си рокли, с жилетка и със сандали със сребристи каишки през глезените. Червената й коса е събрана на главата, белите кичури улавят светлината.

Татко скача и лелите оставят вилиците си почти едновременно.

— Мериъм! — грейва татко.

Тя приема целувки по двете бузи с широка усмивка.

— Джузепе. Много се радвам да те видя отново. Дано ти е харесал медът.

— И още как. Великолепен е.

Бела донася стол и татко прави място между себе си и лелите. Чичо Марио се представя и разтърсва ръката на Мериъм. Тя се смее по типичния за нея гръмовен начин.

— Здрасти, Франки — обръща се тя към мен предпазливо, любопитно.

— Здравей, Мериъм.

Не ме пита дали съм добре, сякаш вече знае, че не искам да ме разпитва.

Татко сочи Кони и Роза.

— Това са сестрите ми.

Мериъм протяга ръка. На всеки пръст има сребърен пръстен.

Леля Кони мига и стиска ръката й.

— Кончета.

— За мен е огромно удоволствие да се запознаем.

— А това е другата ми сестра, Росариа, Роза — продължава татко.

— Здравей.

Леля Роза прочиства гърло.

— Наблизо ли живееш?

— Съвсем наблизо. Малко по-надолу по пътя.

— Отдавна ли си тук?

— Доста години вече — отвръща Мериъм и добавя стандартното обяснение: — Последвах един мъж… нали знаете как е…

— А, да. — Леля Роза поглежда сестра си. Леля Кони не трепва.

— Мериъм отглежда зеленчуци — намесвам се аз.

— И пчели, също като дядо — добавя татко.

— Да, вече каза — обажда се леля Кони.

— Тук е много хубаво… с дърветата… много е… като на село — подхвърля леля Роза на Мериъм.

Мериъм прихва с пълно гърло.

— Да, като на село. На нас ни харесва. На мен и на Даруин.

Леля Роза не крие изненадата си.

— Котката й, лелче. Даруин е котка — обяснявам аз.

Забелязвам, че Бела се е втренчила в мен от другия край на масата. Усмихва ми се многозначително. Неочаквано си спомням как криех зеленчуците, които не исках да ям, в джобовете, докато бях в дома на леля Кони. Със сигурност е била Бела, не аз. Когато обаче се опитвам да си припомня, разбирам, че джобовете са си били мои, че моите пръсти са тъпкали сварените зеленчуци, броколите… Бела ме видя, също както сега. Отвръщам на усмивката.

Мериъм се настанява на стола и аз забелязвам как Вини й подава плик с малки хлебчета. Татко я докосва по лакътя и започва да я разпитва за градината и системата й за редуване на зеленчуците.

Мирисът на гора — тъмната почва, сокът от дърветата, лимоновият мирис на кедрите — всичко изчезва в компанията на сицилианската храна: острият аромат на чесън в салама на чичо Марио, оцетът, в който са били зеленчуците, маслините, изплували в саламурата, печените чушки, вечният зехтин. Всичко това е нещо като колонизация. Сега гората е само наша.

След рулата идва ред на салатата, а след нея на плодовете. По-големите деца на Кристина започват да лудуват, затова Вини и Бела ги отвеждат към морето. Даниъл остава с Кристина и бебето Джо. Кристина не престава да говори и подрусва бебето, докато то не заспива, а след това продължава по навик и дебелите му бузки подскачат, а долната му устничка провисва и блести от слюнка. Джулия си тръгва; имала среща с приятел, за ужас на братята си, които протестират, че и те трябвало да си ходят. Чичо Марио перва по ухото братовчеда Лука, който иска да постъпи в армията, и му заявява за стотен път, че дядо е отвел децата си от Сицилия, за да избегне военната служба, а той, дебил такъв, иска да става войник. Мериъм говори с чичо Роберто, а лелите помежду си. Сицилиански, италиански и английски звучат между дърветата, карат птиците да замълчат.

След като салатата и плодовете са изядени, двамата с татко влизаме в бунгалото, за да направим кафе. Леля Роза се провиква да донесем и сладките. Откриваме ги в кутия до плота: бадемови сладки, brutti е buoni, дори lingua di suocera, „езикът на свекървата“. Лапвам бадемова сладка и оставям сладкото тесто да се разтопи на езика ми. Ароматизирана е с портокал и канела. Леля Роза е страхотна, никой не може да прави лакомства като нейните.

Татко се усмихва на доволното ми изражение, докато се опитва да се справи с кафеварката.

— Роза искаше да направи сватбената ти торта. Навремето направи нашата.

— Леля Роза е направила сватбената ви торта, така ли?

Той кима. Спомням си снимката на нощното шкафче: мама, татко и тортата им; мама държи ножа, татко е скръстил ръце на кръста. И двамата гледат към тълпата зад фотографа, широко усмихнати. Любов и храна: италианската представа за манна небесна.

— Какво представляваше? — питам аз.

— Амиии. Беше… чудесна. — Той въздиша и се усмихва, и погледът му се рее нанякъде.

Питам се коя ли част от сватбата им си спомня. Масите, отрупани с храна, целувката в църквата или че чичо Марио забравил пръстените и се наложило да тича да ги донесе преди началото на церемонията. Може би майка му, баба, как се е карала със сервитьора заради лошото кафе. Небето е било синьо, съвършено, въпреки че било април и времето можело да бъде както хубаво, така и лошо. Бях расла с разкази за сватбата, дребните подробности понякога се променяха. Свещеникът се напивал все повече, Марио ставал все по-объркан, кафето било негодно за пиене. Имах чувството, че съм присъствала — сред цветовете и музиката, шумоленето на полиестерните рокли, звънтенето на лед в чашите, италианските песни и взривовете американски смях.

Представям си мама и татко отделно, в балончето на тяхната vero amore, шепнат си нещо. Мама е с воал, който не сваля, защото я кара да се чувства като булка, а татко я прикрепя с ръка цялата вечер и си мисли, че вече е негова съпруга. Не спират да се усмихват. Лелите и чичовците ги целуват по бузите, галят лицата им.

— Tanti Auguri!^[1]

Американските им приятели пробват новите думи, които са научили, като cassata и gelu di muluni^[2].

Благодарение на тези разкази се влюбих в сватбите. Мисълта за сватба ме караше да мечтая. Колосано, чисто и бяло като сняг. Елегантно, безупречно.

Татко ме сръчква.

— Тъжна ли си, cara mia?

Кимам.

— Si, тъжна съм.

Иска ми се да кажа „разочарована“.

Татко, много съм разочарована.

Някой ден ще му кажа истината. Един ден, но няма да е точно сега.

— Много ми е мъчно за теб, Франческа — казва той, сякаш вината е негова. Наблюдава ме разтревожено, докато аз не се насилвам да се усмихна и не поглеждам през прозореца.

Той най-сетне успява да се справи с кафеварката и търси още чашки. Виждам, че Бела и Вини се връщат с децата, които са мокри от панталоните нагоре. Мериъм се смее — чувам я чак вътре.

Наблюдавам тъмносив автомобил, чист и блестящ като печат на скалите, да пълзи по алеята. Госпожа Гарднър присвива очи от седалката до шофьора.

 

 

Lingua di Suocera

Езикът на свекървата

(Сладки с мармалад)

Традиционни сицилиански сладки с кисел вкус, които се поднасят с еспресо.

За 24 сладки

3/4 чаша грис

1 чаша пшенично брашно

1/2 чаша захар

1/4 чаена лъжичка сол

7 супени лъжици масло, нарязано на парченца

2 жълтъка

2 до 3 супена лъжици студена вода

Около 1 чаша мармалад (от цитрусови плодове, които предпочитате)

Пудра захар за поръсване

Подготовка

В кухненски робот сложете гриса за около 5 минути, докато стане съвсем ситен и копринено гладък. Добавете пшеничното брашно, захарта и солта и смелете добре. Добавете маслото и използвайте робота, докато сместа стане на трохи. Прибавете жълтъците, един по един, и всеки път бъркайте с робота, за да ги поеме сместа. Без да спирате кухненския робот, добавете вода, така че тестото да се отлепи от стените на съда. Не слагайте много вода, защото тестото ще стане трудно за работа.

Прехвърлете тестото на набрашнена повърхност и направете топка. Увийте в прозрачно фолио и оставете в хладилника за поне 30 минути.

Затоплете фурната на 180°. Покрийте тавичка с хартия за печене.

На набрашнена повърхност разточете тестото на кора с дебелина около 6 мм. С формичка за сладки оформете кръгчета. Ако нямате формички, може да използвате чаша с подходящ диаметър. Съберете остатъците и направете още сладки. Сложете по две чаени лъжички мармалад в средата на всяко кръгче. Прегънете краищата така, че почти да се докосват (като оставите центъра незакрит). Оставете по два сантиметра между сладките.

Печете до златисто, 15 до 20 минути. Прехвърлете на решетка, за да се охладят. Докато са все още топли, поръсете с пудра захар. Съхранявайте в кутия с плътен капак.