Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (17)

Седемнадесета глава

Следват три дни на спокойствие.

Гората се буди малко по-рано всеки ден. Слънцето протяга тънки пръсти през дърветата; птиците пеят звънко или се провикват, или пък кряскат. Наблюдавам как прахта танцува в ивиците светлина. Разнасят се същите миризми: на кафе, на глинеста почва, на сол по кърпите, на горящо дърво, на маршмелоус започнали да цвърчат и да се карамелизират.

Даниъл и Бела плуват всеки ден, кожата им изсъхва и побелява от солта, и двамата миришат като Алекс след сърф.

Всяка сутрин правя кафе, черно, силно. Даниъл отива с колата си, докъдето трябва, за да изхвърли боклука. Бела рисува всеки следобед в огромен скицник с парче въглен.

Пера в къщата на Мериъм. Тя има пералня, но аз пера на ръка в дълбоката мивка. Приятно ми е, когато потопя ръце в топлата вода, за да бъде всичко чисто след това. Пера чорапите на Даниъл, тениска, която прилича на една от старите на Алекс, бельото на Бела и потниците й. Забелязвам, че сме един размер, но сигурно така е открай време. Пера и всичко, което Мериъм е оставила: дълга, ментовозелена сатенена права рокля; чорапи с ярки петна; избелял мек вълнен шал за глава.

Независимо от времето, независимо дали има нещо за пране или не, аз съм у Мериъм всеки следобед, сякаш зелената къща ме привлича, с двора, пълен с пчели, които правят мед. Оказва се, че не съм единствената привлечена от домашния уют. Хюя идва след Джелибийнс, преди Джак да пристигне, за да провери къде се е дянала. Ядем кекс с фурми и пием горещ чай, докато тя разпитва Мериъм как да търси това или онова в гората, а мен за танците и Италия, за любимите ми цветове и ако мога да си избера крила, дали бих предпочела тях или хватателна опашка. Налага се да я попитам каква е тази хватателна опашка. Хюя сочи птиците, които посещават двора на Мериъм заради пролетните съкровища, казва ми имената им, откъде са и колко често се срещат. Тя е истинска подскачаща, миниатюрна енциклопедия за птици. Джак поправя пералнята или сменя крушки, докато си говорим, след това казва на Хюя, че е време да си вървят, а тя се пазари поне четирийсет минути.

Съществува ритъм.

На третата вечер си лягам рано, а Бела и Даниъл остават будни, за да се грижат за огъня. Затварям очи и чувам дрънкане на китара. Музиката кара всичко друго да замлъкне. Струните отекват нежно, нотите се носят красиви, разказват история. За сълзи. За загуба. Също като португалските любовни песни, в които певецът жалее и разбива сърцето ти също като черупка на яйце.

Темпото забързва, китарата говори по-бързо, моли. След това ритъмът става по-бавен, сякаш пада. Една нота. След това още една. Поставя единия крак пред другия. Бавно и постепенно.

Сърцето ми бие под дланта, отпусната на гърдите. Музиката е вътре в мен. Тегли ме да изляза.

След това неочаквано, но обнадеждаващо, свършва.

Бела подсвирква.

— Бис, Даниъл!

Няма повече. Само една красива песен. Сладка, тъжна и твърде къса.

 

 

Когато съм в дома на Мериъм, на четвъртия ден, закачвам няколко дрехи на дървената рамка на огромния прозорец на хола. Мериъм маже мед върху хляб е розмарин. Медът е от нейните кошери, хлябът е опекла сама. Ароматът е на бор, сладък, успокоява, също като гората.

Мериъм ми дава знак да седна и ми подава резен хляб, все още топъл.

— Как си? — пита тя.

Облечена е в синя рокля и дълга жилетка, която стига до коленете й. Вълната е в цвят на кестен, дебела, е богати гънки. Едната й обеца е луна, а другата слънце. Напомнят ми на теракотените висулки на външната стена на леля Роза.

— Добре — отвръщам и обирам покапалия в чинията мед с върха на показалеца си. — Нали не възразяваш, че идвам толкова често? Приятно ми е да пера. Не съм и помисляла, че някога ще кажа подобно нещо.

— Разбира се, че нямам нищо против. Приятно ми е, че имам компания. А понякога прането е точно това, което ти трябва. — Тя кима към дървената рамка. — Напомня ми за изпрани пелени.

Мръщя се.

— Имаш ли деца?

Тя се усмихва и клати глава.

— Живеех в кибуц. Беше част от работата ми. Стотици платнени пелени, ден след ден, простор след простор. Също като флагчета за парти. Първоначално ненавиждах тази работа. Струваше ми се толкова скучна. Май съм си представяла живота в кибуц по различен начин.

— Кибуц… в Израел ли? — питам.

Тя кима.

Представям си Мериъм в кибуц, пренасям лицето й върху образите на жени със забрадки в избелели цветове, слънцето е високо и горещо.

— Езра — обяснява Мериъм, без да я питам. — Беше дяволски красив. Прекарах там почти година.

— Май няма да харесвам прането чак толкова, ако е трябвало да се справям със стотици пелени.

Тя свива рамене.

— Няма да повярваш. Накрая ми беше приятно да пера пелените. Можеш да мислиш на спокойствие. Простичка работа. Двамата с Езра не спирахме да се караме. Накрая пелените ми носеха повече удоволствие от него. — Тя хруска шумно препечената филия, след това прихва. — Пелените не ти отговарят.

Поглеждам към прането на рамката. Не само дрехите пера. Бунгалото също е чисто и излъскано. Изметох го, обрах старите сиви паяжини и цялата мръсотия, след това измих подовете на ръка със стар парцал. Дори изтърках прозореца с оцет и вестници, почистих библиотеката, забърсах прашните книги една по една. Дочетох „Швейцарското семейство Робинсън“ и започнах наръчника на Хюя за птиците, прочетох го от кора до кора.

— А пък жените — добавя Мериъм, — в кибуца, те бяха невероятни. — Поръсва меда е пчелен прашец. — Те бяха преживели толкова много, работеха толкова упорито, а бяха невероятно весели. Това ми направи страхотно впечатление. Освен това много си помагаха. Помагаха и на мен. Никога преди не бях изпитвала подобно нещо. — Подава ми прашецът. — Жените невинаги са били толкова внимателни с мен. Нямах сестри.

Кимам, макар да не съм сигурна колко внимателни бяхме двете с Бела една с друга. Не много, по-точно никак. Все още избягвам да говоря с нея, стига да мога, затова тя си бъбри с Даниъл или плува, или отнася постелката си за йога край океана.

— Бела е късметлийка, че има по-голяма сестра — обяснява Мериъм. — И то сестра, която й пере гащите — добавя през смях.

— О! — отвръщам и поглеждам към рамката. — Тези са моите.

Мериъм се усмихва, а аз захапвам препечената филийка.

— Езра почина преди няколко години — подхвърля тя след кратко мълчание. — Каза ми приятел.

— Моите съболезнования.

— Благодаря. Рак, разбира се. Има семейство, деца и съпруга. Струва ми се, че е бил щастлив. — Тя свива рамене. — Въпреки това…

Усещам как езикът ми надебелява. Прочиствам гърло.

— Въпреки това… боли.

— Самата истина. Кънтри песните не лъжат. Наистина боли. И будистите са били прави. Животът е страдание.

— Животът е страдание — повтарям аз. Гласът ми сякаш е изтънял. Поглеждам я и питам: — Винаги ли? — Звуча като дете.

Мериъм клати глава. Протяга ръка и стиска моята.

— Невинаги.

Преглъщам. Едва намирам сили да прошепна:

— Кога не е?

Мериъм въздиша тихо.

— О, миличка. Когато не е. Когато имаш един хубав ден измежду лошите. — Стиска върховете на пръстите ми. — Когато слънцето блести и пчелите правят мед. Когато си с хора, които те обичат. Когато намираш съкровища — като смръчкули и ядлива папрат, и горски плодове. Тогава има пиршество. — Тя снишава глас, за да ми каже нещо тайно: — Когато переш.

Кимам и усещам как сълзите ми напират.

— Вече не ми остана нищо за пране.

— Винаги има нещо за пране. Хората цапат дрехите си всеки ден.

— Слава богу, че е така — отвръщам мрачно.

— Самата истина — отвръща Мериъм. — Започни с простичките неща, мила.

Големите й очи ме гледат умолително. Мисля си за онова, което каза Джак — че ще се озова под крилото й. Поставям другата си ръка върху нейната. Кожата й е тънка, мека и топла. Тя клати отново глава.

— Вие, младите момичета, имате да пренесете на гръб толкова много. И ти… и Съмър… Просто не е честно.

Мръщя се. Почти бях забравила за Съмър. И срещата в гората, и милото й държание в кухнята на Мериъм.

— И тя е изгубила любим човек — казва Мериъм. — Обичала го е. Каза, че било нещастен случай.

По лицето й се изписва състрадание.

Пускам ръката й и ставам толкова бързо, че краката ми удрят масичката. Тичам до бунгалото и поемам жадно глътки свеж въздух.

 

 

Докато давам на заден по алеята, чакълът се разпилява под гумите. Бела е застанала на вратата на бунгалото, провиква се, но аз вече съм се отдалечила. Забелязвам, че лицето й е изпито и разтревожено. Виждам я как изрича името ми.

Шофирам с превишена скорост до Едисън. Ако ме хванат, дано е партньорът на Боб Скинър. Най-безсрамно ще напиша телефона на братовчедката Джулия на ръката му и ще отпраша отново, без да му дам време да помисли.

Едисън, Едисън, Едисън. Сърцето ми изрича името с всеки удар.

Когато стигам в града, и от двете страни на улицата са паркирани автомобили. Под стрехите на Брашнената ферма има кошници, пълни с пролетни цветя, туристите излизат с кафяви хартиени пликове. Всички се усмихват. Сред тълпата цари ред, също като пчели, които се връщат в кошера. Туристи в тениски и якета без ръкави, със спортни сандали. От тях се носи мирис на слънцезащитен лосион. Един в оранжева тениска и бежов къс панталон ме поглежда и аз едва сега забелязвам, че съм се задъхала. Адреналинът пулсира в мен, сякаш ми предстои скандал.

Въпреки че е пълно с хора, успявам да открия Съмър лесно. Тя е облечена в черна тениска, на която отпред пише БРАШНЕНАТА ФЕРМА, а косата й е вързана на опашка. Заварвам я край детска занималия в един ъгъл, подава парче тебешир на момченце, което държи жълт, пластмасов багер. Когато ме вижда, се усмихва, но усмивката й угасва бързо.

Докато бях в колата, мислех какво ще й кажа. Все неща, които могат да избликнат от мен като вик. Неща, които разбирам, че могат да се превърнат в плач, в ридание. Сега обаче мълча и я наблюдавам. Красива е с вдигната коса, днес си е сложила спирала, миглите й са дълги и хубави, когато премигва срещу мен. Плъзвам поглед по тялото й, по дънките, чак до мръсните гуменки, после по гърдите и се връщам на лицето. Дишам тежко през носа, сякаш във въздуха няма достатъчно кислород.

— Франки? — Тя пристъпва към мен. — Добре ли си?

Бузите й поруменяват и аз забелязвам страх или нещо подобно да преминава по лицето й. Тя знае. Освен това знае коя съм.

Знаела е през цялото време. Оказва се, че аз съм била глупачката.

Старая се да овладея гласа си, преди да избликне от гърлото. Горда съм, когато той се разнася равномерен, не прекалено напорист.

— Кой друг знае?

Забелязвам я как преглъща.

Бузите й стават още по-наситено румени. Поглежда към плота и към висок мъж с коса в същия цвят като нейната, със същите бледи лунички. Той не откъсва очи от нас. Брат й. Опашката е огромна.

— Всичко наред ли е, Съм? — Гласът му прозвучава бавно, но очевидно е готов да скочи и да я защити.

— Може ли да използвам офиса? — провиква се тя в отговор. Все още ме наблюдава ококорено.

— Разбира се.

— Децата… — добавя тя.

— Виждам ги оттук — заявява той.

Съмър сочи към коридора и говори тихо:

— Отзад.

Върви пред мен е отпуснати рамене и аз чувам как диша, нарочно бавно, контролирано, също като мен. Вдишва и издишва. Старае се да запази самообладание. Да се контролира.

Мразя се, задето не я мразя страстно.

Мразя факта, че частиците от пъзела най-сетне си идват на мястото.

 

 

— Франки…

Прекъсвам я.

— Ти обичаше ли го?

Тя кима.

Оглеждам офиса. Тук цари пълна неразбория. Има бюро, покрито с листа, полици, отрупани е папки, въртящ се стол с ниска седалка и стол от кафене със счупена облегалка.

Настанявам се в него, а Съмър сяда на въртящия се стол. До бюрото са оставени два чувала с брашно, а циментовият под е прашен и посипан с брашно. Стискам края на седалката и усещам как болката се стрелка през дланите и пръстите, чувам как Съмър прочиства гърлото си.

— Да. Но… не беше…

— Спала ли си с него?

— Не — отвръща бързо тя.

— Целувала ли си го?

— Веднъж.

Говори тихо, по-скоро замислено, отколкото гузно. Вдигам рязко глава.

— Много се извинявам — добавя тя и ми се струва, че говори искрено.

— Как е възможно да не съм… — започвам гневно. — Как е възможно да не съм забелязала? Защо не съм забелязала?

— Франки…

Вдигам ръка, без да я поглеждам. Ако я погледна, ще заплача, а не искам. Все още не. По дяволите.

— Кога?

— Кога… целувката ли?

— Всичко. — Уплашена съм, но отчаяно ми се иска да разбера.

— Целунахме се преди два месеца. Откога го обичам ли? От доста време. — Тя си поема дълбоко и накъсано дъх. — Господи. Много се извинявам, Франки.

— Кой друг знае?

— Никой. — След това се усеща. — Всъщност, брат ми. Но и той знае само някои неща. Знаеше, че трябва да се махна от Сиатъл. Мислех си, че по този начин се махам… от всичко това…

— И аз — заявявам с горчивина.

— Може да съм казала и на Мериъм — добавя тя. — Само съм намекнала. Стана, преди да се запознаем. Тя ли ти каза?

Кимам.

— Тя не искаше. Не знае.

— Не, не знае.

Двете с нея не откъсваме очи една от друга. Не помня кога съм вдигнала очи. Нейните са зачервени. Тя избърсва потеклите по бузите сълзи с опакото на ръката.

— Чувствам се като глупачка — заявявам студено и клатя глава.

— Исках да ти кажа направо. Не когато се срещнахме в гората, а следващия път. Поне така мислех. Само че Джак и Хюя бяха при теб. А след това… Не знам. Не очаквах да… — Тя не крие болката си. — Не исках да се окажеш толкова приятен човек. Ти си мила, държа се добре с мен и това направи нещата още по-лоши.

Разтривам слепоочията си с една ръка.

— А той обичаше ли те?

Съмър не отговаря. Чувам приглушените звуци откъм кафенето. Имам чувството, че мълчи безкрайно дълго, преди да отговори.

— Надявам се. Знам, че не трябва да го казвам.

Поглеждам я злобно и гласът ми се надига.

— Да, не трябва! — Изправям се, но не излизам от стаята. Насочвам пръст към нея. — Ние двамата щяхме да се женим. Известно ти е, нали?

Тя кима нещастно.

— Понякога човек не избира…

— Напротив — срязвам я остро аз.

Тя отпуска глава в ръцете си.

— Франки, моля те. Много те моля, седни.

— Човек избира. Сам решава дали да се забърка в нещо. Можеш просто да си тръгнеш. Можеш да вземеш решение.

Все още съм права. Ето че започвам да крача.

— Знам. Наистина знам. Моля те, седни…

— Ти си избрала да участваш. Никой не е притиснал пистолет в главата ти.

Гласът ми звучи високо и сякаш отскача в стените.

— Знаела си, че той ще се жени — обвинявам аз.

— Да… да, знаех. След като… започнах…

— След кое? — питам.

— Моля те, седни.

— Няма.

— Моля те, Франки.

— Няма!

Тя се втренчва в мен. Искам да повикам Алекс. Искам той да ми каже. Искам да разбера от него какво се е случило. Само че не мога. Сърцето ми бие силно. Гърдите ме болят.

Съмър снишава глас.

— След като започнах да се влюбвам в него. Когато той ти предложи, вече бях влюбена в него. Опитах се да се спра. Наистина опитах да спра да го обичам.

— Ти излизаше с Травис.

— Двамата скъсахме преди години. Травис беше… Травис е…

Сега, като тя заговори за него, започвам да си го припомням по-ясно. Смях, който отекваше в стаята. Размъкнат, зелен пуловер, който му „носи късмет“. Златен пръстен с печат. Шегобиец. Побойник.

— Помня го.

Съмър кима, сякаш е видяла спомена в главата ми.

— Алекс…

Когато я чувам да изрича името му, аз се мръщя. Гласът на Съмър омеква.

— Алекс се държеше мило с мен, след като Травис ме заряза. Тогава вече познавах всички. Ходехме заедно на сърф. Отразяваше ми се добре. Сърфът винаги ми се е отразявал добре. Особено когато мама започна да се вижда с нов човек, когато се преместихме… отново. Момичетата, които карат сърф, не бяха много. За мен беше по-добре да излизам с момчетата, отколкото сама. Беше по-сигурно. Алекс ме пазеше. Бях сигурна, че няма да ме остави в дълбокото, казваше ми кои места са опасни. Не беше като Травис. Травис пет пари не даваше дали…

Гласът й пресеква и аз разбирам, че мисли за Алекс, под водата. Как се носи. Безжизнен е. Форма, силует, обгърнат в черно. Ръцете и краката му са отпуснати. Също като буквата Х. Тя започва да плаче отново, но прочиства гърло и продължава с променен глас.

— Влюбих се в него. Знаех, че си има приятелка. Знаех, че има приятелка още от гимназията. Двете с теб се бяхме запознали онзи път, но се опитвах да забравя. Всеки път, когато някой те споменаваше, аз се стараех да не чувам. Преструвах се, че не съществуваш.

Тя се протяга към бюрото и кутия кърпички. Вади една и я притиска към очите си. Спиралата остава като мастилено петно. Лицето й е омазано в черно.

— Но аз съществувах. Все още съществувам. — Опитвам се да не се разплача.

Съмър кима тъжно.

— Знам. Постъпих глупаво. Опитвах се да те прогоня със силата на мисълта си. Беше по-лесно, когато ти не беше… — Тя замахва с ръка към мен. — Истинска — довършва тя уморено.

Мигам към нея и сядам бавно.

— Кога се целунахте?

Тя среща очите ми и сякаш пита.

— Дължиш ми отговор.

— Добре. — Поема си дълбоко дъх. — Казах му… на Алекс… казах му, че го харесвам. Не можех да кажа, че го обичам, въпреки че наистина го обичах — беше прекалено много. Случи се след сърф, една събота. Едно от момчетата ни покани у тях, когато времето се развали. Започнахме да пием бира. Дойдоха още хора. Някой пусна музика. Друг имаше китара. После се настанихме в различни стаи и стана парти.

— Не ми е звънял — прошепвам. Истината е, че обикновено не ми звънеше. Сърфът и хората, с които сърфираше, бяха неговият свят. Представяла съм си го на подобни места, седи и пие бира, може би две, след като е бил на сърф, разказва вицове, слуша музика, обсъждат вълните. Никога не съм си представяла друга жена на масата, стиснала студена бутилка бира в ръка, да наблюдава лицето на Алекс. Да го гледа как говори, да му се радва, докато се смее.

— И какво? — настоявам аз.

— Малко се понапихме. Толкова се напихме, че най-сетне събрах кураж да му кажа как се чувствам. Почти.

— Той каза ли ти за мен?

Тя кима.

— Да. Каза, че си има приятелка. Каза, че сте заедно отдавна.

Поемам си отново дъх.

— Как стана така, че се целунахте?

Тя се колебае.

— Бяхме пияни…

Клатя глава.

— Попитах го дали те обича.

Сърцето ми препуска отново.

— И?

— Той отвърна „Разбира се“.

Част от мен полита, когато чувам тези думи, но друга част остава натежала. Знам, че има и още. Чакам и не смея да дишам. Съмър ми се струва объркана, след това свежда очи към пода и отново прочиства гърло.

— Попитах го дали е влюбен в теб.

— И? — Шепна аз.

— И… тогава се целунахме. Аз го целунах. Вината беше моя.

— Той така и не ти отговори, а?

Неочаквано усещам как гърдите ми горят. Все едно имам лошо храносмилане, но усещането е по-неприятно, идва от дълбоко.

Съмър клати глава.

Дяволите да те вземат, Алекс. Искам да изкрещя. Искам да избягам.

Съмър продължава. Истината, също като развален зъб, е разклатена, готова е да излезе.

— След партито той ме избягваше в продължение на два месеца. След това ми каза, че се е сгодил. Всички момчета бяха вече във водата и той ме накара да остана на брега за малко и ми каза. Беше… държа се странно.

Покривам уста с ръка. Знам за какво странно усещане говори тя. Надменното отношение на семейство Гарднър. Гласът, който ти показва, че ще постъпи както е редно. Убедителният глас, който не трепва. Vaffanculo. Алекс я е харесвал. Може и да ми беше предложил брак, но я е харесвал. Може би дори повече. Просто не е знаел какво да прави.

Ставам отново.

— Много се извинявам, Франки.

Гласът й идва някъде отдалече.

Алекс се е справил с проблема, като е обещал себе си на мен. Направил е отметка, направил е избор. Но какво е това? Какво е наистина това? Колко време е щяло да продължи? Ръката ми продължава да покрива устата. Аз треперя.

Съмър плаче.

— Много се извинявам. Не трябваше да го целувам. Той обичаше теб, сигурна съм. Не знам какво имаше между нас, но не беше като онова между вас двамата.

Не откъсвам очи от нея.

— Той те обичаше — повтаря тя.

Забелязвам, че кимам. Иска ми се да е истина. Да, така е. Той наистина ме е обичал.

Истина в минало време.

— Франки?

— Трябва да вървя — заявявам с неубедителен глас, който не звучи като моя. Прилича на глас от дълбините на съня. Сякаш идва изпод вълните.

— Моля те…

— Трябва да вървя.

 

 

Слънцето ме заслепява, докато шофирам. Само че в ума ми вали дъжд. Също като онзи ден, който ми се струва толкова далечен.

Дъждът блъскаше по прозорците, небето беше застрашително сиво. Типична за Западното крайбрежие буря щеше да се разрази всеки момент.

Алекс се прибра мокър. Косата му беше залепнала, от панталона му се стичаше вода и образуваше локвички. Вдигна поглед към мен — с чаша в ръка и свила крака под себе си на канапето.

— Здрасти. — Очите му блестяха. Той изрита обувките, смъкна якето и направи крачка към мен.

— Панталонът — посочих аз. Крачолите бяха мокри.

Той изви сладострастно вежди.

— Мокър е — обясних.

— Аха. — Смъкна го и го остави на купчинка на пода край вратата, след това пристъпи към мен. Беше в зелените боксерки, които му купих за миналия рожден ден. Ръцете му бяха замръзнали, от косата му продължаваше да капе вода, дори устните му бяха посинели.

— Ей! — Въпреки това се разсмях, опитах се да задържа чашата.

— Страхотни вълни — прошепна той до ухото ми и устните му оставиха студена диря по топлата ми кожа.

— Наистина ли?

Той притисна устни към рамото ми.

— Ммм, ммм. — Отметна косата ми от врата, остави следа от студени целувки по ключицата.

— Замръзнал си.

Кимна и пое чашата от ръката ми, остави я на пода. След това се приближи толкова много, че забелязах, че дори миглите му са мокри, а дъхът му мирише на плодове и мая, сякаш бе ходил да пие с момчетата бира, преди да се прибере. След това се приближи още повече. Горещи картофки, мокър неопрен, вакса за дъската. Устата му е топла, устните ледени. Целувка също както в гимназията. Дълга и бавна.

За момент се отдръпна, за да свали блузата ми през главата.

Усмихнах се.

— Липсваше ми.

— Ела тук — прошепна той в ухото ми. Върхът на носа му беше леден, докато ме полагаше на килима.

Завъртам волана, вземам завоя прекалено бързо, но успявам да изправя. Мигам с усилие.

За кого е мислил?! За мен или за нея?!