Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (16)

Шестнадесета глава

Свалям прозореца и оставям хладния въздух да погали лицето ми. Дърветата профучават покрай мен като размазано зелено петно и неразличими клони. На места изтъняват и нахлува слънчева светлина. Замислям се за семенцата, скрити в почвата, разпукват се и се протягат към светлината.

Не бягам, казвам си аз, не е точно така. Връщам се, за да изпера. Ще се прибера до обяд или може би за вечеря. Просто имам нужда от движение. Да бъда част от нещо, което се движи. Да почувствам как земята се носи под мен. Да видя различни късчета небе, да профуча покрай различни места.

Ще се върна. Просто чувствам…

Така и не довършвам мисълта си.

Скоро пейзажът започва да ми се струва все същият. Мислите ми се връщат към филмовата лента, която се върти в главата ми. Сватбата, която така и не се състоя, приижда на вълни, нещо като накъсани сцени от домашно видео. Късчета близък план, смях, лица, приведени, за да чуят нещо казано, усмивки над ръба на чаша вино. Алекс е пред олтара, витражът на дядо му хвърля пъстроцветни отблясъци върху костюма му. Докато вървя към него, забелязвам, че сдържа сълзите си. Прескачам до целувката. Съвършена целувка, която превръща света в прекрасна бездна, в която пропадам по свое собствено желание. Главозамайваща, божествена целувка. Прескачам към приема: чуквам се с Бела, седя на челното място на масата, отпускам буза на рамото на Алекс. Прескачам на мама, която попива сълзите в очите, въпреки че тя никога няма да присъства. Прескачам към дансинга. Поредната божествена целувка и весели викове, които ни обгръщат. Отмятам назад глава през смях. Разрязвам с нож съвършената торта на три етажа и снежнобелите захарни цветя.

Колата се плъзва по пътя, сякаш се намира върху релси. Разминавам се с камион с две ремаркета, пълни с трупи, клоните са отрязани, кората се бели като изгоряла кожа. Шофьорът седи толкова високо, че дори не ме забелязва. Колата ми е в средата на пътя, когато камионът профучава. Питам се колко ли време мога да шофирам, преди да свърши бензинът. И дали няма да се озова в Орегон, както стана с Бела, или пък ще се насоча към канадската граница. Представям си как колата се вдига от пътя и полита. Нищо не я задържа, гравитацията не й влияе, затова се понася във въздуха.

Веднъж, когато пътувахме за Италия, се качихме на малък самолет от Сицилия до Рим. Беше толкова малък, че стюардесата ни позволи да надникнем в пилотската кабина. Татко дойде с нас. Бела стискаше крачола му, косата и на двете беше сплетена на плитки. Пилотът ни погали по главите. До него имаше чашка кафе, на чинийката бе поставена сладка, а той миришеше на цигарите на дядо. Бела се скри зад татко и засмука палец, стар навик, който леля Кони се опитваше да премахне. Аз обаче бях като хипнотизирана. Вътре беше пълно с копчета, ръчки и светлини. Пилотът ни показа кое копче за какво се използва, слушалките си и златните крила на лентата на шапката. Около нас се беше ширнало безкрайното небе, което предлагаше безкрайни възможности и искреше в невероятно синьо. Това бе истинско синьо, светло, дълбоко, нито като океана, нито като небето във Вашингтон. Когато бяхме на местата си, бяхме просто в самолет, докато тук, в пилотската кабина, се превърнахме в птици.

Стюардесата ни предложи бонбони. Взех си един, но го пъхнах в джоба. Нямах време да ям бонбони. Сърцето ми танцуваше в гърдите.

Когато татко ни заведе на местата, аз продължих да поглеждам към кабината и ми се искаше отново да съм при пилота. И оттук виждах небето, набраздено от облаци, подобни на затоплено мляко. Пилотът обаче помаха и завесата със строги гънки и лентички велкро бе поставено отново на място.

Щом седнахме, погледнах татко. Лицето му беше слабо, уморено. Това бе лицето, с което се сдоби през последната година. Приличаше на различен човек от онзи, който всяка сутрин целуваше мама по устните и всеки петък й носеше италиански шоколад с печени лешници.

— Да се грижите за татко си — напомни леля Роза, преди да заминем. — Той ви обича, момичета. Грижете се за него.

Ние го обичахме и искахме да се грижим за него. Той беше моят татко и аз бях готова да понеса света на рамене, ако ме помолеше. Вече бях планирала да водя хубав, безопасен живот и да му бъда компания завинаги. Когато обаче видях ширналото се синьо небе, имах чувството, че всичко вътре в мен се преподреди. У мен се загнезди мисълта да отида някъде по света, да избягам. Да летя. Вълнението беше неописуемо и същевременно малко ми прилоша. Все едно да шофираш по дълъг път, на който никой не те познава.

Исках да заминем за Европа за медения месец. Бях събрала брошури от братовчедката Джулия, пътнически агент. Алекс не гореше от желание. Една вечер си лежахме в леглото и той вплете пръсти в косата ми, зави кичур на пръста си. По едрите му пръсти усетих аромата на сапун. Лавандула.

— Мислех си за Франция — подхвърлих.

— По принцип ли? — пошегува се той.

— След сватбата.

— Че какво им е на Хавайските острови?

— Нищо. — Много можеше да се каже за полетите и петзвездните курорти на Оаху. Всичко там беше ол инклузив: стая, храна, коктейли край басейна. На снимките се виждаха огромни легла, застлани с колосани бели чаршафи, палмови дървета, наклонили се на плажа. — Просто си мислех…

— Предложението си струва — напомни ми Алекс.

— Знам.

Прииска ми се да кажа, че не бях ходила във Франция. Непрекъснато преглеждах цените на полетите до Париж в агенцията, където работеше Джулия. Мама и татко бяха ходили в Париж навремето, на връщане от Италия, преди тя да роди двете ни с Бела. Мама пазеше на тоалетката си малка статуетка на Айфеловата кула, точно под огледалото, където си оставяше обеците и си оправяше косата. Представях си кафенета, пълни с хора, и кроасани с масло, тишината в Лувъра, сивите покриви и бавните води на Сена. Освен това исках да покажа на Алекс Италия. Може би това бе истината. Италия бе точно до Франция.

— Не ти ли се ходи на Хавай? — попита Алекс.

— Не е това. Просто си мислех, че Франция ще бъде нещо различно.

Той се намръщи.

— Не съм от хората, които си падат по Европа, миличко.

— Но ти никога не си ходил там.

— Именно. Просто не ме… привлича. Всичко, което ти се прииска, го има тук, в Щатите. Големи градове, провинция, пустини, планини, море.

— Да, но… — Той вдигна брадичката ми с пръст и се вгледа в очите ми. — Моето италианче. — Гласът му прозвуча нежно. — Имаш нужда да отидеш, нали?

Сърцето ми запя.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Ще се женим, няма бъдем оковани. Трябва да отидеш.

Трябва да отидеш.

— Татко ти ще пътува скоро, нали? Или пък някоя от лелите. Кога са се връщали за последен път? Май беше миналата година. Нали миналата година?

Мълчах.

— Франки?

— Преди три години. Ходиха преди три години.

— Ето. Значи скоро предстои.

Кимнах.

Той ме притисна до себе си и ме целуна по косата.

— Едно последно пътуване, преди да си имаме деца. Трябва да отидеш.

— Да — отвърнах нещастно.

Той се пресегна, за да угаси лампата, и се отпусна на възглавницата си.

— Дори нямам представа дали има подходящи места за сърф във Франция — промърмори той объркано.

Когато забелязвам малка спирка за камиони, отбивам и слизам от колата. Наливам гориво и се отправям към сградата. Магазинът мирише на линолеум, прах, бензин и пържена храна. Има микровълнова за хотдог и бургери, поставени в пакети също като подаръци. Продавачът ме поглежда предпазливо. Мляска дъвка.

Соча кафемашината зад него.

— Мляко или захар?

— Чисто.

— Хм — сумти той, когато му подавам монетите от жабката.

Край прозореца има малък плот. Сядам там, а парата от кафето затопля лицето ми. Мирише кошмарно. На изгоряло и кисело. Сиво-кафяви мехурчета се гонят на повърхността.

Продавачът сумти отново и когато се обръщам, виждам, че разлиства клюкарско списание. Забелязвам, че материалът на корицата е посветен на актриса, свалила тлъстинките си. Има още едно заглавие за известна личност, която отслабва за сватбата си, и за друга, която е влязла в рехабилитационен център и не се разделя с черните си очила, прекалено големи за дребното й личице. Продавачът изглежда не забелязва, че съм го зяпнала.

Тук е съвсем тихо, въпреки че вентилаторът на тавана, целият омазан и прашен, дрънчи при всяко завъртане. Усеща се спокойствие. За момент се питам дали няма начин да остана завинаги. Ще бъда като изрезка на някоя знаменитост или като шофьорите от НАСКАР, които рекламират разни неща. Машинно масло, шоколадови блокчета, музика. Мога да остана, докато не ме изместят в някой ъгъл заради тоалетни продукти, които рядко се купуват — тампони и дезодоранта. Мога да остана, докато цветовете избледнеят, а образът ми изтънее и го изядат молци. Никой няма да забележи.

Звънчето на вратата дрънва и един шофьор влиза вътре е натежали крака. Въздъхва шумно, почти пухти и трябва да повдигне целия си корем, за да си вдигне панталона. Кима на продавача.

— Здрасти, Брус.

— Големи Джон. — Продавачът пъхва списанието под плота, а Големия Джон си взема опакован бургер. — Всичко наред ли е при теб?

— Бива, да. Тихо е. Няма дъжд.

Поглеждам през прозореца и виждам огромния камион на Големия Джон, също като онзи, с който се разминахме на пътя. Пълен е с дървета, има същия размер и форма.

— С мляко, нали?

— Точно така. И повечко захар. Ама не ща от диетичните подсладители.

Забождам поглед в кафето си. Мехурчетата са се пръснали и сега по края се вижда единствено странен, светлокафяв пръстен. Големия Джон се настанява в другия край на плота, който се оказва толкова малък, че между нас не остава почти никакво разстояние. Поглежда ме, преди да разопакова бургера си. Миризмата му изпълва помещението. Месо и мазнина, и нещо сладникаво, най-вероятно сос. Изглежда така, сякаш някой е седял върху него. Листото маруля виси нещастно отстрани, потъмняло от топлината на микровълновата.

— Не си оттук — отбелязва той.

Вдигам поглед от бургера към лакомника. Клатя глава. Обгръщам с пръсти чашката кафе, по-скоро за да направя нещо, отколкото да пия.

— Какво те води насам?

Когато мигам срещу него, той отговаря вместо мен.

— Излизаш от града ли?

— Да.

Големия Джон дъвче бавно бургера. Не бърза да се върне в камиона. По брадичката му се стича сос и той посяга към салфетка. Забелязвам, че Брус отново се е навел над списанието. В момента е някъде по средата и със сигурност научава какви са тайните за слаби бедра. Едва ли включват спирането на такива бензиностанции.

— Забелязвам, че няма местни. Освен Брус — обяснява Големия Джон.

Брус чува името си и вдига глава. Големия Джон махва с ръка, за да го успокои, че нямаме нужда от нищо. Продавачът отново се привежда над лъскавото списание.

— Струва ми се, че той е от Орегон — продължава той.

Имам чувството, че Големия Джон ще попита Брус откъде е, но след това решава друго и продължава да си яде бургера. От него потича сос и той бърше капките с огромно внимание.

— Аз съм канадец — уведомява ме той.

— Запознах се е едни новозеландци — отвръщам за своя огромна изненада. Нямах намерение да казвам и дума.

Големия Джон ми се усмихва. Виж ти!

— Годеникът ми не искаше да пътуваме. Пестяхме за къща. Първо за сватба, след това за къща. Поне така бяхме решили.

Свеждам бързо поглед над кафето и проследявам ръбчето на чашата с пръст. Топлината парва бузите ми. Повече не мога да бъда изрезка.

— Аз съм италианка. Италиано-американка — мърморя. — Веднъж ми казаха, че ако прокопая тунел от Италия през центъра на Земята, ще изляза в Нова Зеландия.

Големия Джон престава да дъвче. Преглъща.

— Така ли е наистина?

— Не. Оказа се, че не е така.

Той се смее. Махнал е фолиото на сандвича и последните капки сос падат в него. Той притиска пръст към една от локвичките, след това го облизва.

— Понякога хората ръсят големи простотии.

Кимам.

— Колко време ще отсъстваш? — пита той, преди да натъпче остатъка от бургера в голямата си уста. Той потъва между бузите му. По лицето му няма нито трошица, нито капка сос. Започва да чисти ръцете си внимателно, пръст след пръст.

— Моля? — питам аз.

Големия Джон преглъща. Тишината продължава по-дълго, отколкото трябва. Аз чакам.

— Докато се върнеш към нормалния си живот.

— А, аз… — Първата ми мисъл е, че пита за бунгалото, където Даниъл и Бела са си устроили ваканция, където ме чака мръсно пране и боклуци за почистване. Там трябва да мисля за храна. Там ме чака Хюя, за да претърсваме гората. Там е Мериъм. Там е и Джак.

— Не че си вра носа — извинява се тихо той. Усмихва се и става.

— Няма нищо. — Така и не мога да му отговоря. Нормалният живот.

След като изсипва три пакетчета захар в кафето си, Големия Джон притиска капаче и взема чашката. Докосва периферията на шапката си като джентълмен от едно време. Не че шапката му е като на джентълмен — тя е розова, навремето може и да е била доматеночервена, а платът е износен, най-отгоре разръфан.

— Оставям те да си допиеш кафето на спокойствие. — След това обръща глава на другата страна. — Чао, Брус.

— Чао, Големи Джон.

И на мен ми се иска да кажа „Чао, Големи Джон“, но всъщност аз не познавам човека. Вместо това кимам за довиждане.

— Да си починеш, госпожице.

— Благодаря.

Свеждам очи над кафето си отново, докато Големия Джон излиза и звънчето дрънва отново. Порив на вятъра връхлита вътре с аромат на дървесина. След това изчезва заедно с Големия Джон.

Ставам и оставям пълната чаша, след това се насочвам към колата си.