Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (14)

Четиринадесета глава

Полицаите са двама, единият висок и слаб, другият по-нисък, по-възрастен, ризата му всеки момент ще изскочи от панталона. Джак го нарича Боб.

Бела се втурва към Вини, който продължава да лежи проснат на земята и да се кикоти.

— Извинявайте, момчета — обръща се Джак към полицаите. — Всичко приключи. Аз току-що пристигнах.

— Обадиха ни се, след като говорихме — заявява по-възрастният. — Госпожа Гарднър беше много настоятелна.

Даниъл се обръща към нас.

— Опитвах се да обясня… за мама… научила е за партито.

Бела е прегърнала Вини и се опитва да го вдигне, но той е много по-едър от нея и с нищо не й помага. Едва сега забелязвам, че тя е с ума си, силна и шепне настойчиво на братовчеда, опитва се да го изправи на крака, преди полицаите да приключат разговора си с Джак.

Насочвам вниманието си към Даниъл, а сърцето ми продължава да блъска.

— Бунгалото е нейно. Има пълното право да повика полиция — шепна аз.

— Положението не е чак толкова зле — обяснява смутено той. — Бела каза, че ще се оправи с Вини.

Тъй като музиката не дъни, партито изглежда по-спокойно, отколкото ми се стори в първия момент. Сякаш звукът е заемал място. Оглеждам се, търся двойката край дървото, но те също, изглежда, са изчезнали. Две от колите на алеята потеглят бавно. По-високият полицай се обръща и гледа след тях, след това пита другия нещо.

Най-сетне Вини се изправя на крака. Ухилва се към мен и фъфли.

— Ехооо, Франки. Теб те нямаше. Извинявай. Партито нещо малко… — той протяга палец и показалец на сантиметър един от друг, — се поразвилня.

— Ти ли го организира? — питам.

Бела се опитва да задържи Вини, пъхнала ръка под мишницата му. Погледите ни се срещат.

— Еее, не беше чак толкова зле, де — убеждава ме той и гласът му заглъхва.

— Vaffanculo, Вини — съскам.

Даниъл е до Джак и двамата разговарят с полицаите. Чувам ги, че решават да оставят Вини на нас. Тримата се гледаме.

Вини прихва.

— Погледни само. Семейна срещичка! Идвайте и двете. На това му се вика веселба!

— Нищо подобно, тъпчо — клати глава Бела. Помага на Вини да седне на един от столовете и той се срива на него като чувал с картофи. Тя се обръща към мен и изглежда се стяга. — Извинявам се. Онова, което казах, беше грубо.

— Видях те — повтарям аз. Гласът ми звучи странно, част от желанието за битка вече се е стопило.

— Вече ми каза. За барбекюто. Става въпрос за лятото, преди да замина.

— Целувахте си — обвинявам я аз.

Вини вдига поглед към нас, долната му устна виси в нещо като пиянско „о“.

— Не сме — настоява убедено Бела. — Ти не го ли попита? През всичкото това време ме наказваше, така ли?

Не й отговарям.

Никога не попитах Алекс. Не исках и да знам какво се е случило, нито пък защо. Нямах желание да науча дали му е било приятно да целува сестра ми, дали я намира за красива, дали я желае повече от мен. Мислих много, а след това времето ме излекува, изглади нещата. Но беше трудно. Напоследък бях започнала да мисля за случката отново. Щяхме да се женим. Дали да го попитам? Какво да кажа? Веднъж те видях; непрекъснато мисля, не непрекъснато, но понякога. Сигурна съм, че вината не е била твоя. След това нахлуха въпросите; все въпроси, които не исках да задавам, които се надигнаха по-късно. Наистина ли искаш да се оженим? Наистина ли ме обичаш?

— Целувахте се — повтарям. Не мога да си обясня защо искам да се окажа права. Виждам как тъмната коса на Бела се полюшва, докато се приближава, малиновочервените й устни. Доказателства.

— Не е вярно, Франки. — Тя въздиша. — Опитах се… Не се гордея с постъпката си… но той каза не. Не сме се целували. Той не искаше. — Тя си поема дълбоко дъх. — Не знаех, че си ни видяла.

— Бях там и ви видях — заявявам гневно и незнайно защо картината оживява, но не ми причинява старата болка. Очаквах Бела да остане ужасена, унижена, но тя просто е пребледняла, уморена, както сигурно изглеждам и аз. Неочаквано ме притиска умора.

— Извинявай, Франки — изрича отново тя. Нищо не се случи.

— Не ти вярвам — шепна, но вече не съм сигурна на какво да вярвам.

По-възрастният полицай застава до лакътя ми.

— Добър вечер, госпожице. Казвам се Боб Скинър. Доколкото разбрах, сте отседнали тук.

Той сочи бунгалото и аз кимам.

— Ами… вижте, госпожа Барбара Гарднър се свърза с нас и може да се каже, че сте влезли незаконно в чужда собственост.

Кимам отново и поглеждам към Даниъл.

— Само че… — Ченгето си поема дълбоко дъх, който повдига шкембето му и панталонът му малко провисва. Той понечва да го повдигне, след това изпружва врат. — Разбрах за обстоятелствата от младия господин Гарднър, а и Джак много ни помага… с присъствието си в Чъканът…

Поглеждам от Даниъл към Джак, но те мълчат.

Боб продължава.

— Разбирам, че не вие сте организатор на събитието тук.

Вини сумти на стола. Бела притиска рамото му с ръка, за да го накара да замълчи.

— Господин полицай, след малко ще дойде някой, за да прибере братовчед ми — обяснява тя. — Тя ще дойде след малко.

Бела хвърля сянка върху Вини и петното отпред на ризата му не се забелязва чак толкова, а и той е свел глава, което е добре дошло, защото полицаят не вижда зачервените му стъклени очи.

Сякаш по поръчка, нов автомобил спира на алеята зад полицейската патрулка и светлините не са вече толкова ярки. Всички наблюдаваме как Джулия, дъщерята на чичо Марио, тръгва към нас. Косата й е боядисана, руса, вдигната на дълга гладка опашка. Облечена е в тесни дънки, натъпкани в ботуши с цвят на кафе. Първо забелязва Бела и извива вежди, след това кима на Боб и приятеля му.

— Господа. — Джулия подава ръка. — Джулия Капуто.

Високият полицай пръв стиска ръката й, след това и Боб. И двамата мълчат.

— Така. Mettiamo quest’idiota nella machine — обръща се тя към сестра ми на тайния език между братовчедите. Хайде да качим този идиот в колата. Отправя ведра усмивка на Боб. — Семейство, какво да ви кажа?

Вини мърмори нещо, докато Бела хваща едната му ръка, а Джулия другата.

— О, госпожо — започва Боб, но Джулия е заета да обяснява на Бела, на италиански, накъсан от сицилиански обиди, какъв глупак е Вини, че тя била на среща и колко й се искало да го пусне, за да падне на тъпата си глава. Полицаите мигат и слушат какви ги реди, а езикът й търкаля италианските гласни. Устните й са лъскави, миглите дълги и тъмни.

Даниъл се втурва да помогне на Бела и много скоро Вини е настанен и стегнат с предпазен колан в колата на Джулия.

— Ние ще се погрижим за него — обяснява Джулия и вдига очи към Боб. — Не се тревожете. Няма да му се размине току-така. Нали, Франки?

Кимам. В момента обмислям как да го усмъртя.

Джулия ми прошепва да се грижа за себе си, след това добавя:

— Satti bene^[1]. Не се тревожи, аз ще се оправя с този тъпанар.

— Добре — обажда се Боб и се чувства безполезен.

Когато се оглеждаме, наоколо почти не са останали следи от партито. Няколко кена, огънят трябва да се угаси, въпреки че пламъците са станали много по-малки, музиката е спряна, а колите и навалицата са се измъкнали като змии в храстите.

Джак пристъпва напред.

— Преди да тръгнеш, Боб…

— Не съм сигурен, че сме приключили тук.

— Онзи ден двамата с Мериъм се натъкнахме на нещо. Тогава си помислих, че само Боб Скинър може да реши въпроса.

— Мериъм ли?

— Аха. Става въпрос за смръчкули. Нали си човек, който си пада по смръчкулите?

— Смръчкули ли? А, да…

Джулия потегля, а задните светлини на колата й приличат на червени очи. Братовчедка ми е права: ако лелите разберат, че Вини ми е създал неприятности, че е идвала полиция, вечно ще му трият сол на главата. Една нощ в килия ще бъде за предпочитане пред гнева на лелите.

Забелязвам, че Хюя е пуснала ръката на баща си и по-високият полицай й показва патрулката. Изключил е светлините, но по нейно настояване ги включва отново. Боб Скинър поглежда автомобила и светлините, след това се обръща отново към Джак и подема прекъснатия разговор за смръчкулите. Двамата започват да обсъждат онези части от гората, в които е имало огън миналото лято.

— Огънят привлича смръчкулите — обяснява Боб и размахва дебелите си пръсти. Джак вдига палци зад гърба му.

Влизам в бунгалото. Вътре се е задържала миризма на спарено и алкохол, на масата се мъдри пълен пепелник. Юрганчето на леглото е смачкано, до плота е оставен найлонов плик, пълен с отпадъци. Питам се дали Бела не се е опитала да поизчисти, преди да се върна.

Под мивката намирам кофа и я пълня с вода. Излизам навън и плисвам водата върху огъня, наблюдавам как алените въглени пращят, съскат и димят. Нощният въздух ми се струва наситен, тежък. Светлините на патрулката блестят в синьо и червено в мрака, въпреки че сега не са чак толкова страшни, че са само за забавление, за да се порадва Хюя. Джак и Боб са все още потънали в разговор за горските гъби. Нещо сякаш се опира на мен. Обръщам се, но се оказва, че няма никого. Въпреки това усещам някаква тежест в пространството до мен. Обръщам се отново към огъня и тежестта ме следва.

Притаявам дъх. Моля те, не си отивай.

Имам чувството, че гърдите ми ще се пръснат.

Не си я целунал.

Не, разбира се.

Вместо да се почувствам по-добре, по-решителна, аз продължавам да усещам празнота и объркване.

 

 

Лягам си. Никой не забелязва. Пъхвам се под юргана с дрехите. Отпускам длан на чаршафа и се опитвам да накарам Алекс да я стисне. Копнея за тежестта на друга ръка, независимо дали е истинска или призрачна, която да изпълни моята. Лежа в мрака и копнея за него по начин, който ми напомня за миналото.

Случи се след едно пътуване до Италия и аз се зарекох да не ходя никога повече. Не че не обичах Италия. Романтичната версия — с любимия, притиснат до теб в лятната жега, докато пиете светла бира или чаша carricante^[2] и изпращате слънцето. Моята Италия не беше такава. Моята беше пълна с роднини и дълги, горещи пътувания с автомобил, докато татко кълне картата; следобеди, пълни с роднини, които говорят прекалено бързо, на прекалено изразен диалект и аз не успявам да ги разбера напълно. Моята Италия се понася нанякъде и се разлива във фантазиите за Алекс. Той ми липсваше толкова много, че изпитвах непрестанна болка. Когато се върнах, го обсипвах с целувки и се притисках към него, сякаш се страхувах, че ще се изпари. Той ми се усмихна и лекичко се отдръпна. Това едва забележимо отдръпване ми се стори нещо огромно, сякаш приливът ме повлече от брега. Не те искам толкова близо, казваше то. Не те искам.

Запазих усмивката на лицето си, разказах му за пътуването, храната и времето. Алекс задаваше любезно въпроси, показваше, че му е интересно, усмихваше се. Само че в очите му имаше нещо, някакво желание, което го отвличаше на далечно място.

— Ти какво прави? — попитах го аз.

Той разказа, че бил помогнал на майка си да почисти двора, че работил на половин ден в офиса на баща си, ходел на сърф. Отново забелязах вече познатия копнеж. Гърлото ми се стегна. Когато ме прегръщаше, усещах нещо различно. Ръката му беше различна, докосването също.

— Да не си срещнал… друга? — опитах се да го кажа небрежно, но не успях.

— Какво?

Прочистих гърло, свих рамене.

— С друга ли се запозна?

— Не. Не, разбира се. — Той разроши косата ми. — Това пък защо го реши?

Исках да му кажа, че усещам как всичко е различно. И докосването, и начинът, по който ме гледаше. Абсолютно всичко. Вместо това отговорих нещо различно.

— Просто много ми липсваше.

Той ме прегърна през раменете.

— И ти ми липсваше, Франческа.

Беше топла прегръдка, но различна отпреди. Не казваше, че иска да е до мен през целия си живот. Алекс ме желаеше още от гимназията. Желаел ме е още преди да разбера. Неговото желание ме озаряваше, караше ме да се чувствам като човек, когото си струва да пожелаеш. Не бях сигурна какво щях да бъда без него, какво щеше да ми остане.

Казах на татко, че повече не искам да ходя в Италия. Обясних, че съм вече голяма. Алекс отново стана любвеобилен. Върна се при мен, само че не както преди. Вече не беше пълен с безрезервна обич; не беше като на Кейп Дисапойнтмънт, когато искрящата вода се стичаше по кожата ни. Сладката тийнейджърска любов си беше отишла. Това е, казвах си аз. Хората порастват. Не можем да останем завинаги тийнейджъри. Това е зряла обич, превръщаме се във възрастни хора.

Бях убедена, че не е срещнал друга. Вярвах, че няма да ме излъже за подобно нещо. Може би все пак се беше запознал с друга. Бяхме си създали малък свят само за нас двамата; свят, в който обичах да прекарвам двайсет и четири часа всеки ден. Без мен, без да стискам ръката му, без главата ми да е отпусната на възглавницата до него, без срещите ни, вечерите и плановете, може и да беше срещнал друга. Може пък да беше срещнал самия себе си. Един Алекс Гарднър извън малката ни вселена. Може би просто този друг Алекс му липсваше.

Нямаше абсолютно нищо общо с Бела. Двете неща не бяха свързани. Въпреки това аз ги свързах. Паниката, страхът, че ще го изгубя, неувереността какво ще ми остане без него. Бях стоварила цялата вина върху нея. Бела обаче беше права: аз се страхувах. Страхувах се да не изгубя Алекс и най-лесното беше да обвиня нея. Така нещата се връзваха. На нея не можеше да се разчита. Тя съсипваше всичко, до което се докосваше. Тя беше беладжийка. Много по-лесно ми беше да мразя Бела заради несъществуваща целувка, отколкото да приема хладината на Алекс, разстоянието, което се беше появило между нас. Омразата към Бела ми даваше нещо като опора. Ако обаче изгубех Алекс, щях да остана изтръпнала, с празни ръце.

Тази загуба бе започнала много преди океанът да ми го отнеме завинаги.