Петър Бобев
Белият лоцман (8)

8

На разсъмване, когато от изток избликна изумрудената дрезгавина на зората, а затихналите вълни блеснаха като седеф във всички багри, дългоръката китица доближи към острова. Опря гръб в една крайбрежна скала да се почеше, а детето й се заигра безгрижно сред вълните.

Затова нападението на косатките така я изненада. Щом чу рева на подплашените тюлени, китицата застина в ужас.

Накъде?

Пътят за бягство беше отрязан. Нямаше никакъв изглед за спасение. Оставаше едно — да притихне нейде зад прибоя, додето отмине врагът.

Стотина метра северно от малкия фиорд се вдаваше в сушата недълбок залив, заприщен от срината във водата канара, естествен вълнолом, върху който напираха бухналите водни гребени.

Майката изтика детето си натам. Закри се зад скалата и се спотаи с разтуптяно сърце.

В този миг косатките преминаха на двадесетина метра от тях, строени в редове като войници, и най-отпред — огромната косатка с харпуна. Дългите им гръбни плавници, двуметрови черни коси, пореха шумно вълните.

Пред тях тюлените бягаха обезумели от страх, блъскаха се безредно, отскачаха над водата, катереха се един връз друг, мучаха тревожно. Забравили ужаса си от човека пред по-големия ужас в морето, те пълзяха нагоре и нагоре, достигнаха колибата, смазаха я с телата си и продължиха да се изкачват все по-нависоко. Разбуден от сън, човекът едва успя да се спаси, измъкна се от струпаните туловища и побягна към върха, смаян от тази неочаквана, непредизвикана атака.

И все пак десетина тюлени не свариха да стигнат брега. Нападателите им пресякоха пътя, преустроиха се като по команда във верига и обградиха нещастниците, които се сблъскаха един до друг в плътно кълбо с главите навън. В средата се сбраха майките и децата, а пред тях се подредиха самците в някакъв безполезен опит за съпротива. Една косатка се отдели рязко от обсаждащата група и се вряза със зъби сред тюлените, като ги размята бясно. Това беше сигналът. В миг глутницата се нахвърли върху беззащитната плячка. Водата закипя в кървава пяна.

Случайно подскочила над вълните, косатката с харпуна зърна още един тюлен кой знае как изостанал, забързал с последни сили да се добере до брега. С радостен плясък тя се стрелна подире му. Тюленът я чу. Загреба лудо. Бързо-бързо. А тя го догонваше с плавни вълнообразни скокове. Гръбната й перка ту потъваше, ту отново изплувваше над кипналата зелена бездна като черен заплашителен меч. Ето, раззина безобразната си зъбата уста, цял метър широка. Тюленът скочи на брега. Неизмерила устрема си, тя го последва и се просна върху оголения риф.

Косатката мигновено схвана в каква клопка я бе въвлякла лакомията й и без да погледне виновника за злополуката, който пълзеше нагоре като подплашена исполинска гъсеница, опита да се отърколи обратно в морето. Напразно! В плитчината тя беше съвсем безпомощна. Проумяла най-сетне участта си, косатката полудя, замята се, запляска с мощните си плавници. А слънцето вече почваше да жари, да изсушава нежната й кожа.

Примирена с участта си, на края тя притихна. Щом престанаха да чуват тревожните й призиви, другарите й сякаш я забравиха. Мястото й зае друг водач. Построени отново в редици, косатките продължиха да крайцеруват в мълниеносни набези край отрупания с тюлени бряг.

Белязаната продължаваше да се спотайва в плиткия залив, а сърцето й биеше, биеше до спукване. Тя познаваше добре, уви, прекалено добре, тези морски разбойници и никога нямаше да ги забрави. Сърповидният белег на гърба й го напомняше винаги.

И всеки път, когато отвъд катурнатата скала префучаваха зловещите черни сенки, тя докосваше леко детето си да го успокои, да го умълчи, да го ободри. Прегръщаше го с дългата си възлеста ръка-гребло и сякаш му шепнеше: „Още малко, още малко. Мълчи, кротувай! Да не ни чуят. Само да не ни чуят…“

А колко странен беше този залив — без водорасли, без корали, без никакво морско животно, нито риба, нито актиния, нито дори една мида. Само долу по дъното белият пясък играеше особено, сякаш вреше.

Та това е извор! Под пясъка бликаше вода. Но не морска вода. Не! А безсолна, по-топла вода. Затова заливът изглеждаше тъй безжизнен, пуст. Морските животни не понасят сладката вода, избягват я.

Но виж! Сякаш и пълчищата китови въшки, които бяха облепили цялото й тяло, замряха, престанаха да човъркат под кожата. Сърбежът, този непоносим сърбеж, който не и даваше покой, който отравяше живота й, сякаш и той изчезна.

Колко беше приятно сега! Само да не бяха тези омразни хищници, които продължаваха да кръстосват с шумното си нирене^[1] — ужасен шум за всички морски обитатели.

В туй време косатките, убедили се, че в морето не е останал нито един тюлен, се струпаха пред малкия фиорд. Водата закипя от тях. И ето, те взеха да приближават брега, все повече и повече. Тюлените, натрупани в безредни купове един връз друг, обезумяха. Нагоре повече не можеше, нямаше накъде. А кой би изтраял така бездеен на едно място, накрай скалата? И странно, нелепо — в пристъп на някакъв безсмислен инстинкт, който ги принуждаваше винаги при опасност да дирят спасение във водата, объркани, като хипнотизирани, някои тюлени, най-страхливите, сами наскачаха във водата, в зиналите чудовищни уста, а косатките чакаха още и още като някакви ненаситни морски божества на смъртта и изтреблението.

Мина час, мина друг. Океанът утихна. Тюлените все още стояха на брега и се взираха с учудените си кръгли очи в далечината, където бяха изчезнали смъртните им врагове. Само старият водач с харпуна продължаваше да се гърчи върху рифа, отпаднал, обезсилен, но все още жив, пляскаше с опашка и хъркаше тежко. От очите му се стичаха върху озъбената му муцуна сълза подир сълза.

Белязаната погледна нататък и като разбра каква участ го е сполетяла, поведе детето си навътре в морето. И двете бяха огладнели здраво. А досадните паразити, види се, бяха измрели, отровени от сладката вода на плиткия залив. И беше тъй приятно, когато не сърбеше — сякаш цялото море, сякаш целият свят беше станал по-хубав…