Петър Бобев
Белият лоцман (5)

5

Едва тази сутрин, след двудневно кръстосване из океана, Белия откри ято летящи риби и се спусна подире му. Подплашени, доведени до ужас от неуморимия преследвач, рибите се стрелваха във въздуха на височина четири-пет метра, разпънали перки като изрязани от седеф лястовички и плясваха след сто-двеста метра във вълните, тъй както отскачат по водната повърхност метнати от децата плоски камъчета.

Но делфинът познаваше добре изкуството им, затова, щом някоя от тях изскочеше над вълните, той продължаваше напред без колебание и когато тя отново докоснеше водата, я захапваше с многобройните си остри зъби.

Лов и игра в същото време! Възбуждаща, опияняваща — игра с живота и смъртта!

Океанът отново се бе укротил, величествен, царствено спокоен. Под копринената му кожа пробягваха леки заоблени тръпки, които се гонеха, бързаха една подир друга и все не можеха да се настигнат, родени в безкрая и устремени нанякъде, в другия безкрай — вълна подир вълна, тъй от началото на живота дори до неговия предел.

Опънал силното си тяло, Белия летеше през вълните, отгоре, отдолу, подхвърляше се в свежия влажен въздух, наситен с водни пръски, и мигновено се гмурваше в течната искряща синева. Отвред струеше светлина — и от ведрото небе, и от неуталожените водни маси, отгоре, отстрани, отдолу — сияеща спокойна синева. Това беше неговият свят — безпределен бистър лазур.

Делфинът дочу далечно жабуркане на китове и в следния миг летящите риби смениха посоката си. Насреща се носеха от мощните тласъци на опашките си двадесет-тридесет, а може би и повече финвали, които пускаха с писък белите си фонтани.

Изведнъж китовете свиха назад, полудяха. Един от тях изостана, като биеше бясно с опашката, сякаш океанът се пенеше в някакъв страшен прибой. Подхвърли се нагоре и върху белия му корем се откроиха три черни сенки — косатки, които се бяха впили в устната му, отдето струеше алена кръв. Наоколо се стрелкаха дузина остри гръбни плавници. После китът притихна, стиснал устни в безнадеждна упоритост, а безпощадните му мъчители дърпаха с челюсти като булдози, решили да отворят устата му и да изгризят дебелия му език.

В гърба на едната, най-едрата косатка личеше забит харпун.

Делфинът я позна и ужасѐн се врътна назад, забравил лова си.

Този враг, този омразен враг! Нима навред ще се среща с него?

Скоро китът с косатките остана назад, заглъхна и шумът на кървавата разпра. Делфинът се успокои, догони подплашеното рибно ято, след което продължи лова си. Трябваше да се храни, трябваше да живее!

Над кръгозора висеше бухнал облак, самотен облак сред небето. Там под него трябваше да се намира скалистият остров, който още не се виждаше, но делфинът знаеше — където се трупат такива облаци, има суша. За него морето не беше някаква еднообразна водна шир, без път и без посока. Със своя чуден ехолот той претърсваше дълбините и сякаш виждаше на стотици, на хиляди метри релефа на морското дъно; виждаше пространните плата, подводните равнини, нащърбените планински хребети, които тук-там раздираха блесналата повърхност в безредни архипелази; виждаше дълбоките проломи, през които протичаха океанските течения. По-дълги и по-пълноводни от всяка земна река, тези странни реки без брегове пъплеха както по самата повърхност, така и по дъното, криволичеха из тесните подводни клисури — ту топли и солени, сварени от отвесните лъчи на екваториалното слънце, ту студени и по-сладки, помъкнали недостопените айсберги от Антарктида. Те се сливаха една с друга, разделяха се внезапно, разминаваха се — винаги по едни и същи пътища, от векове…

За делфина, както за всеки морски жител, океанът представляваше една огромна карта, ясна и четлива. Ето, вдясно се крият опасните рифове! Когато е спокойно, морето напълно ги покрива. Само при буря те се оголват, закипяват. Тежко томува, който мине над тях. Острите коралови шипове ще разпорят корема му. Но дори и отгоре над водата личи ясно продълговатото зеленикаво петно сред тъмната индигова синина на дълбочините.

Насреща е протокът, а оттатък — островът с тюлените. И с човека! Белия неволно се насочи натам — той, жителят на откритото море. Нещо го привличаше — любопитство може би и ведно с това боязлив копнеж към сушата, примамлива и опасна с настръхналите си камънаци, в които могат да го разбият вълните. Привличаше го някакъв смътен спомен, унаследен спомен от онази далечна епоха, забулена в мрака на вековете, когато някой от неговите прадеди, изтласкан от по-силните, е нагазил за пръв път в морето.

Отсреща, до самия бряг, човекът запълваше с морска трева цепнатините в дъното на лодката. Край него брегът беше опустял. Тюлените се трупаха към другия край на острова и оттам ехтеше непрестанното им мучене. Високо, дето не достигаха вълните, в плитка ниша между нацепените скални блокове личеше колибка от грубо свързани дъски, покрити с водорасли и ламарина от консервените кутии. Отдолу, на сушина, бяха струпани сандъци с провизии и бъчва вода.

Белия зърна набързо всичко това и отмина. Всъщност то не го засягаше. После се гмурна през настръхналия гребен на придошлата вълна, която се пречупи над него като стъклен отломък и се разсипа на воден прах.

Летящите риби отминаха нанякъде. Нямаше смисъл да ги гони. Наоколо морето гъмжеше от храна. Ето, едра риба треска се стрелна почти край муцуната му и сепната от неочакваната среща, заби надолу. Не толкова от глад, а повече за игра делфинът я последва.

Насам-натам! Нагоре и пак надолу! Синият блясък на водата някак посърна, угасна, удавен от тъмната зеленина на дълбочините. До самото дъно, над бухналата ливада от морски треви, лежеше неподвижно рибата меч, измъчена от досадните паразити по хрилете й. Около нея цял орляк скариди я пощеха търпеливо, като отскачаха смешно, непохватно при всяко трепване на мощното й тяло.

Внезапно тя зърна връхлитащата сянка на делфина и бясно се стрелна към него.

Ако Белия се бе гмурнал секунда по-рано или секунда по-късно, да отмине с двадесет-тридесет метра това място, нищо нямаше да се случи. Животът щеше да продължи непроменен до друга случайност. Там, под водата, впрочем и там, както навсякъде, от простата случайност често зависят животът и смъртта.

Нападението беше тъй ненадейно, че делфинът не свари да се дръпне. Острият меч прониза гърба му и изскочи от другата страна. Рибата измъкна оръжието си и се метна в повторна атака. Чак тогава делфинът с удесеторени сили от болката плесна с опашка и отлетя отвесно нагоре. Излъган от рязкото му движение, врагът изчезна зад синия здрач.

Белия усети как губи сили. Кръвта струеше на бързи тласъци, като оставяше по пътя му розова диря. Пред очите му се спускаше сребриста мрежа, забулваше погледа, ушите бучаха, мускулите отслабваха. Той спря. Не е ли по-добре да си почине тук, да набере нови сили? Дробовете му искаха все повече и повече въздух. Той задиша тежко, учестено.

А защо е тъй розова водата, какъв е и тоя мирис? Нима това е неговата кръв?

Неусетно бе доплувал до островната плитчина. Дъното се виждаше ясно — със сплетените коралови гранки, обсипани с цветове, с омотаните по тях змиевидни звезди, с рояците пъстри риби, които се застояваха неподвижно над някоя коралова вейка, спускаха се внезапно към нея, озобваха набързо цветовете й и все тъй вкупом, като орляк врабчета, отлитаха другаде.

А ушите му пищяха все по-силно, до оглушаване. Какви са всъщност тези шумове, тези неразбираеми писъци? Не е ли гальовното цвъртене на майка му? Навярно го търси, вика го, идва да му помогне. И той ще се отпусне до нея спокоен, сигурен, ще заспи, ще спи, ще спи… без да го е страх, че врагът ще го издебне изневиделица…

А това? Такова чудновато същество, което пълзи по бялото дъно. Нима е костенурка, оная, обезглавената? И още жива! Тя крачи някак уродливо, с празна дупка наместо глава, а подире й се мъкне болната акула и колчем посегне да захапе някой крак, той мигновено се прибира в корубата.

Делфинът изтръпна. Хищницата ще подуши кръвта му и тогава? Нищо, че е болна. С него, както е сега изтощен, полумъртъв от тежката рана, тя ще се справи леко.

Да се маха оттук! Да бяга! По-скоро!

Но не сполучи. Акулата го видя. Зелените котешки очи светнаха алчно. Тя изостави свитата върху пясъка костенурка и пое нагоре, грозна, заплашителна, със зинала уста и разперени плавници като крила на хищна птица.

Делфинът отново заплува. Нищо, че кръвта рукна по-силно, нищо, че болката в прободения гръб беше нетърпима. Сега се отнасяше за нещо по-важно, за най-важното, за живота!

По-бързо и по-далече от следващата го озъбена смърт!

Акулата го догонваше все повече и повече, опиянена от миризмата на изтичащата кръв, примамвана от вялите му движения, от изгледа за лека плячка.

На брега човекът беше довършил поправката на лодката и сега дялкаше с нож гредата, с която бе доплавал на брега, та да я приспособи за мачта. Защото без мачта и без платна само с гребане трудно би се измъкнал оттук.

А Белия продължаваше да се мъкне пред зъбатите челюсти на преследвача си все покрай островния бряг, край коварния обръч на врящия прибой. Неусетно човекът изостана, закри се зад скалите. По брега и във водата взеха да се мяркат тюлени. Раненият опита да се скрие сред тях, но те се спуснаха насреща му враждебно, заблъскаха го с глави и го прогониха обратно. Сепната от дружното нападение, акулата бе побягнала по-далеч, обаче скоро подуши кървавата следа и отново го застигна. А той продължаваше да се върти около острова, като отпадаше все повече и повече. Не можеше ни метър повече!

И все пак щом чуеше плясъка на кривата опашка и щракането на трионените челюсти току до опашката си, отново, със сетни сили, отскачаше напред. Нямаше да се остави, щеше да се бори, трябваше да се бори за живот, до последната искрица живот!

Изнурен от работа, човекът бе поседнал на скалата и гледаше към морето. А колко мъка се четеше в очите му, колко копнеж! Отвъд тези безгранични сини простори имаше континенти, градове, села, имаше хора, имаше близки. Ще ги види ли пак? Или е обречен да угасне тук, захвърлен на тази безплодна скала сред океана, когато изпразни и последната консерва, когато източи и последната капка вода от малкото буре. Сам сред мучащото тюленово стадо!

Напреде му блестеше океанът, изпъстрен от тъмните сенки на облаците и от белите им отражения. Само небе и вода — и покой! Толкова покой!

Но той знаеше — привиден покой!

Отдолу, под наръсената със слънчеви искри завеса, под нейните атлазени дипли, кипеше животът, една безкрайна драма — животът, заченат преди милиарди години в прастария океан и обречен на гибел след други милиарди години, когато мразът на междузвездната пустош скове в лед запокитената в безкрая земя…

Корабокрушенецът се изправи, устремил поглед напред. Сред запенените пръски на прибоя му се мярна някакво бяло тяло, което сякаш се движеше лениво, отпаднало, едва-едва, но се движеше, опитваше да се приближи до брега.

Човекът притича надолу, по умокрените, налепени с бледозелени водорасли скалисти стъпала и се метна в лодката, преди връхлитащата кипнала вълна да го облее.

С нетърпелив замах той натисна греблата. Под острия кил водата се разцепи като коприна, по-тежка, по-гъвкава и по-блестяща от всяка коприна. Тя го повдигаше плавно и го отпускаше с прииждащите закръглени талази, които се плискаха звучно, с меко кънтене в дървеното дъно.

В грейналата от слънцето вода се носеха червените прашинки на планктона, както светят прашинките в слънчевия сноп зад прозореца. Планктонът — чудноватият, неизмерим свят на дребните организми, основата на живота в океана, тази чудодейна, неизчерпаема трапеза на малките му обитатели — нещастните малки обитатели, предопределени от жестоките природни закони да заситят глада на по-едрите хищници.

Ето и странното бяло същество!

Ами че то е делфин, тежко ранен бял делфин. Подире му пори водата острата перка на акула. Та той няма сили да се бори, ще загине безсъмнено!

Белия вдигна поглед и в потъмнелите му очи човекът прочете толкова ужас и такава мъка, че нещо неволно задави гърлото му. Почти човешка мъка! И сякаш сълзи… или само му се е сторило така.

Вдигна веслото и удари с все сила идващата хищница. Тя отскочи встрани, после отново пое към ранения, натам, отдето лъхаше възбуждащият мирис на кръвта.

Човекът реши начаса. Измъкна въжето, наведе се през борда и като върза делфина за опашката, го повлече към брега. Понякога, когато акулата приближеше съвсем, той спираше, за да стовари отново лопатата върху гълъбовия й гръб.

А делфинът, останал напълно безпомощен, се мъкнеше позорно след лодката с опашката напред. Само в очите му, устремени към следващата го озъбена морда, ужасът нарастваше все повече и повече.