Петър Бобев
Белият лоцман (3)

3

Долу, край брега на скалистия остров, почиваха ушатите тюлени, а по натрошените от вековете скали, засипани с гуано, гнездяха безброй морски птици. Отсреща, на миля — миля и половина от острова, се простираше опасен риф, който показваше настръхналите си зъбери само при отлив. А между острова и рифа се спускаше недълбока морска падина, тесен подводен пролом, непроходима джунгла от водорасли и корали.

На дъното до самия риф, подобен на прояден от водите карстов масив, като някаква грамада от пъстър бигор, почти един до друг лежаха два потънали кораба. Единият бе попаднал тук неотдавна. Дори боята по дървения му корпус, надупчен като решето от мидите дървопробивачи, още не се бе олющила. На борда му зееше грозна разкъсана дупка, следа от злополучния удар в рифа, който го бе пратил на дъното. А другият, това личеше ясно, беше намерил гибелта си отдавна, много отдавна. Всичко: корпус, каюта, отдушници, мачти и въжета, беше обраснало с корали, които го бяха изваяли в странен каменен кораб, бяха го слепили с основната скала, бяха го превърнали на част от нея. По наведената палуба, насипана с бял като захар пясък, из сплетените коралови вейки, по белите, сякаш заснежени перила, по възправените мачти, от които се вееха зелени водорасли, същински ветрила, кипеше живот — пищен, всепроникващ живот. Полипите цъфтяха в хиляди нежни цветчета, прекрасни венчелистчета, които се вееха плавно, сякаш докосвани от тих подводен ветрец. Под тях, по тях, встрани, навред, в прелестно безредие бяха пръснати разкошни анемони, карамфили, лилии, все хищни цветове животни, над които разперваха дългите си врежове водораслите, наподобили млада дъбова гора пред листопад. Странна, невероятна джунгла. Под изящната стъклена гъба, истинска кристална ваза, един морски таралеж гризеше търпеливо лист на водорасло. По каменните вейки, нагиздени с къдрави мъхове животни, се премятаха като кълбета от змии гъвкави офиури. Морски звезди пъплеха бавно по дъното — а накъде? Всъщност това нямаше значение. Всяка страна при петте им лъча значеше напред. Тлъсти пъпчиви краставици трепанги, на големина колкото делфина, гълтаха ритмично белия пясък. Безброй миди отваряха и затваряха седефените си раковини. Подали глави от източените варовити тръбици, разноцветни морски червеи грееха като разгорени факли. Пълчища криви раци, малки и големи, щапукаха напред-назад върху дългите си начупени крака. А отгоре, в кристално прозрачната вода, в този дивен свят без сенки, плуваха риби, неизчислими множества риби от всички големини, пъстри коралови риби, които пърхаха като пеперуди, над каменните гранки. Няколко зелени костенурки, размахали като крила широките си плавници, ръфаха лакомо водорасли.

Изведнъж във водата се хлъзна плавно с едва уловими тласъци на кривата си опашка седемметрова акула. В безизразния й поглед святкаше само безпощадната й ненаситна лакомия. Рибите пеперуди се изпокриха мигновено из гъсталаците. Кривите раци се намъкнаха в дупките, показали навън заплашително острите си щипки. Единствени рибите пилоти, нашарени като зебри, плуваха спокойно пред жестоко озъбената муцуна на акулата като ловджийски кучета, а по корема й висяха, закачени с темената си, няколко риби прилепала.

От дълбоката черна пещера на корабния трюм се измъкна голям, охранен октопод, прехвърли се през парапета и запълзя на осем крака към основата на рифа. А там една двуметрова мида тридакна беше разкрила вълнистите си, обрасли с корали черупки и леко плакнеше розовото си тяло. Рояци меки рачета влизаха и излизаха, забързани и предпазливи. Щом я видя тъй безгрижна, октоподът притихна като дебнеща котка. Притисна се към скалата, изпъна пипалата, настръхна. Изведнъж с рязък тласък на водната си фуния той отскочи напред, но рачетата го зърнаха навреме и мигновено се намъкнаха в сигурното си убежище. Мидата хлопна черупките с трясък, сякаш затръшна тежка врата. Измамен, октоподът я възседна, обхвана я с пипалата, опитва, насилва, от ярост тялото му преливаше ту в зелено, ту във виолетово, в очите му просветваха алчни пламъчета, мъчи се дълго и накрая разочарован, някак посрамен, отмина. Не за пръв път опитваше да я отвори все тъй безуспешно. Стара беше тя, не се даваше, ненапразно бе живяла повече от двеста години на света.

Внезапно отгоре, от сребристия воден таван, отдето струеше синкавото сияние на процедените слънчеви лъчи, се спусна група кефали, а след тях сред облак сребристи мехурчета се гмурна белият делфин. Рибите прелетяха над двата кораба, свърнаха рязко наляво, дано измамят упорития си враг, но срещнали назъбения риф, отново поеха направо по подводната долина. Ето, дъното хлътна стръмно, почти отвесно, стопи се в синия шемет. Светлината притъмня. Яркото сияние на плитчините се стопи, удавено в избликналия сумрак, тайнствен и зловещ, сред който едва се провиждаха тъмните декори на подводните хребети като зъби на страхотно чудовище. Мярнаха се подплашени риби, които горе до повърхността може би сияеха в най-пищни краски, а тук в дълбината изглеждаха грозно, досадно сини. Мракът бе скрил всяка багра зад своята мътна завеса.

Белия усети, че въздухът в гърдите му свършва. Отскочи напред и ловко докопа последната риба, глътна я мигновено, после се устреми нагоре.

Ставаше все по-светло и по-светло. Заплашителният здрач се разсея, избледня, прогонен от небесносиния блясък на пречупените слънчеви лъчи. Медузите отново добиха своите багри — сякаш изваяни от блясъка на дъгата.

Делфинът подскочи, вдъхна шумно и отново се гмурна за друга плячка. Такъв беше законът на морето, едни неоспорим закон, който не признаваше нищо друго. Сред бързите — по-бърз, сред жестоките — по-жесток. Всъщност тук, в морето, в тази дива стихия изглеждаше безсмислено да се говори за жестокост. Ако искаш да живееш, трябва да бъдеш победител, винаги, всеки ден, всеки час, всеки миг — толкова просто и ясно!

А той искаше да живее — макар прокуден от своите, сам, без никаква помощ, без другар. Кипяща жизненост напираше въз всяка клетка на здравото му тяло.

Да живее — защото беше силен, пъргав, с остро ухо и бързи плавници!

Силен и сам!

А как тежеше тази самота! Инстинктът на стадно животно не му даваше покой. В някакъв неосъзнат копнеж той диреше други делфини, за да лудува с тях, да играе, да гони дружно рибните пасажи. Уви! Оттогава, когато Озъбения го пропъди, той не срещна родното стадо, а другите делфини, към които опитваше да се присъедини, го посрещаха враждебно с гневно скърцащи челюсти. За тях беше чужд. А за чужденци нямаше място! Всеки със своите!

Неусетно пасатът утихна. Иззад южния хоризонт се надигна черна стена от облаци. Отвред зафучаха ветрове. Дългите плавни вълни, които от седмици насам се носеха спокойно от юг, се разбъркаха. Океанът почерня, настръхна, зъл и ядовит.

Тюлените, надушили приближаващия ураган, запълзяха нагоре по каменистите стъпала на островния бряг, надиплили тромави тела като гигантски гъсеници — нагоре, където нямаше да ги достигнат вълните. Албатросите, чайките и буревестниците се прибираха с шумни крясъци и се свиваха в гнездата. В далечината преминаха с пръхтене белязаната китица и детето й, а след тях — цяло стадо китове финвали. Префуча и слепият кашалот. Морските бозайници бягаха от настъпващата стихия, рибите потъваха в дълбочините.

Вълните нарастваха бързо, високи и ниски, остри и закръглени, безредно размесени, а вятърът отнасяше върховете им като бяла пара. Сякаш вреше целият океан.

Ето, плисна и дъждът. А то не бяха водни капки, не дори и порои, а нещо стихийно, непреодолимо — цели водопади, които плющяха по разлюлените оловни хълмове. Водата кипна.

Белия се носеше през хиляди пенести въртопи, които клокочеха из водните ями, трескав, възбуден, опиянен от дивата стихия, от неукротимите, разплискани водни грамади, гмуркаше се оглушал през врящите им била и хлътваше надолу в зиналите кристални долове.

Облаците скоро затрупаха небосклона. Вълните нарастваха все по-високи и по-заплашителни, връхлитаха върху настръхналите рифови зъбери и избухваха в гигантски гейзери от бяла пяна. Взрив след взрив! Рев и грохот!

Настъпи нощта. Морето почерня, още по-диво и по-настървено. Сред общия тътен на бурята внезапно изръмжаваше прииждащата вълна с кипнал гребен, израснала като беловърха планина, и отминаваше, отстъпила място на следващата ръмжаща вълна. Вълна след вълна, дива бъркотия, хаос!

Внезапно сред мрака се мярна някаква светлинка, подскочи нагоре и изчезна. Пак се появи, люшна се и отново изчезна.

Делфинът се спусна натам. Що ли беше това? Звезда над вълните? Той надаваше своите къси викове и чакаше водното ехо да му открие къде са рифовете, за да ги заобиколи. Провикваше се и се носеше напред, уверен в пътя си, сякаш го виждаше облян в светлина.

Ето странната звездичка приближи! Сред воя на бурята се дочу ясно боботенето на корабно витло и след малко върху гребена на връхлетялата планина от смола подскочи един малък кораб. Претоварените огнища бълваха огън през комините; илюминаторите блещукаха едва-едва; по палубата, заливана от всяка вълна, вкопчани за перилата, пълзяха моряци. Корабът се мяташе безпомощно сред побеснелите водни хребети, увисваше за миг върху ревящите им зъбери с оголено, безпомощно завъртяно витло и се хвърляше стремглаво в тъмните водни пропасти.

Нейде, отвъд нависналата облачна завеса, припламваха светкавици и огряваха небето с розово-виолетово зарево като далечно полярно сияние. С адски съсък премина смерч, който засмука водата в гигантска фуния, сякаш ураганът предеше от разчепканото море дебела черна нишка.

Мълниите приближиха. Ето, блесна един яркосин ослепителен зигзаг, който се разклони на три, надипли се и потъна в морето. След няколко секунди тресна гърмът. Пламна втори път зелено, трети, четвърти, пети път — червени, бели, жълти светкавици, все по-близки и по-застрашителни.

Някой от моряците съзря кипящите гейзери над рифа. Камбанката заби бясно.

В следния миг корабът се блъсна в скалата и през огромната пробойна блъвна водата. Светлините угаснаха. Той успя да се изкатери още веднъж върху вълната, после хлътна в ревящата бездна и вече не се показа.

Отново припадна непрогледният мрак, разсейван за миг от оределите лумвания на мълниите.

Внезапно Белия зърна над вълните лодка, пълна с хора, която пъплеше по водните ридове, люлееше се на всички страни, подскачаше безволно, но все не потъваше. Напреде й се зададе огромна вълна, може би десет-дванадесет метра висока, същинска водна стена над главите им. Но чудо, водата издигна малката лодка, подметна я на върха си, после се хлъзна под нея, избуча и отмина. Зададе се друга и друга, и друга, а лодката продължаваше да лети над вълните.

Случайно при мигновеното пламване на една светкавица Белия съгледа до самата лодка плуваща греда, в която се бе вкопчал човек. Когато я приближи, човекът опита да се залови в борда й. Но хората отвътре закрещяха гневно, а един от тях дори го отблъсна с веслото си. Лодката и без това беше претоварена, бордовете й едва стърчаха над водата, ако вземеха и него, трябваше неминуемо да загинат.

В този миг Белия долови с чудния си ехолот приближаването на някакво огромно животно, а след малко съзря в зиналата яма между вълните чудовищното мекотело.

Едноръкия!

Делфинът отскочи назад по люшкащия се воден хълм, а калмарът се насочи право към корабокрушенците, вперил в тях огнения си поглед. Някой го видя, изпищя. Викът му успя да надвие грохота на бурята, грозен, ужасяващ. Гребците размахаха бясно веслата. А той, уверен, че тази тромава плячка не ще му убегне, с жестока наслада се носеше редом с тях и ги разучаваше алчно. Зеленикавите пламъчета в очите му ту се разгаряха, ту загасваха. Случайно при спадането на една гигантска вълна се оголи гърбът му, по-широк от цялата лодка, с двете изпъкнали дяволски очи, пред които се гънеха цяла гора от пипала.

Двадесетметровата му ръка се протегна напред, опипа дъното на лодката, уви се около нея и я притегли към безпощадните разперени пипала, които я сграбчиха лакомо и отмъкнаха под водата.

Делфинът отмина, без да погледне втори път. Впрочем това не го засягаше. Тъй обикновена случка в морето! Нали калмарът трябва да се нахрани? Иначе как ще живее?

Човекът на гредата видя всичко. Потресен от страшната драма, той едва сподави в гърдите си напиращия писък. Изтръпнал от ужас пред нависналата угроза, пред мисълта, че това невиждано чудовище може да простре и към него гигантската си ръка, за да го отмъкне надолу в шеметното си царство, нещастникът впи още по-трескаво пръсти в спасителното дърво.

Отде ли го дебне сега?

А вълните го подхвърляха високо-високо, изръмжаваха под него, заливаха го със задушлива пяна и го запокитваха в ревящите водовъртежи.

Пръстите му отмаляваха все повече — от умора, от напрежение, от ужас! Докога ли щяха да го удържат?

А някъде отдолу, в черния лудеещ шемет, навярно дебнеше гигантското главоного, алчно, безпощадно, и се взираше насам със зловещите пламнали зеници…

Човекът напрегна последни сили и се превърза с колана към гредата. А вълните като запенени хищни челюсти продължаваха да го подмятат от гребен на гребен.