Петър Бобев
Белият лоцман (21)

21

Още три дни Белия плува назад. Най-сетне достигна острова. На върха сред прелитащите птици се вееше на пръта ризата на приятеля му. Тюлените отново се бяха разположили по цялото крайбрежие, на всеки скален блок по няколко тъмни лъскави животни, покрай изоставената мачта, дори върху скалната площадка, където по-рано се гушеше малката колибка. Чайките лежаха върху вълните, хлъзгаха се в тъмните процепи между тях и изплувваха отгоре им, като разсичаха запенените гребени.

А приятелят му? Къде беше изчезнал?

Делфинът обиколи като мълния целия остров, поспря се до прокудените тюлени край сладкия залив и изцвърча нежно със същия глас, с който някога го зовеше майка му. Извика втори, трети път.

Напразно!

От човека нямаше и следа.

Какво се бе случило?

Цял ден и цяла нощ Белия кръжи около острова със смътната надежда, че всеки миг тюлените ще наскачат панически във водата, а приятелят му ще се подаде над скалите и ще му махне с ръка. Или пък… Ще се зададе с лодката през пролива и когато Белия изплува до него, ще го погали с длан по челото…

Най-сетне на утринта, смутен, тревожен, делфинът се стрелна към открито море. Трябваше да го издири — той навярно беше тръгнал с лодката, сам… Клетото животно вече беше забравило, че Едноръкия я превърна в купчина трески.

Къде ли е?

Пет-шест часа делфинът кръстосва океана с бясна скорост, тъй както умеят да плуват само делфините.

Къде е другарят му? Къде?

Два гърбави кита прекосиха пътя му. Щом ги наближи, Белия позна Белязаната и детето й, напълно здрави, жизнерадостни, подгонили пасаж селди. По гърбовете им на черната кожа се белееха две петна от оголена сланина, разкъсани от харпуна.

Те отминаха подир рибите, като се мятаха шумно по вълните, сякаш не ловуваха, а си играеха весело. Нали затуй ги наричат весели китове?

Албатросът, който от цял час се виеше в плавни кръгове високо във въздуха, носен от вятъра, сви крила, гмурна се в морето почти до главите на китовете и отлетя нагоре, помъкнал в клюна си едра пърхаща риба.

А делфинът пореше вълните без почивка, като ту се скриваше под водата, ту излиташе над нея в дълги стремителни скокове.

Къде е? Къде? Ще го намери ли?

Улисан в своята тревога, Белия за малко не попадна в прегръдките на коварната физалия. Яркосините и тридесет-метрови пипала се люшнаха към него, но той отскочи навреме. Само успя да зърне как в тези прекрасни примки се гърчеха парализирани пет-шест риби и изплува над водата. Върху набръчканата водна повърхност се полюляваше един чуден мехур, в който преливаха в дивни съчетания всички цветове на дъгата — от виолетово до пурпурно. Но тази красота, разбира се, не го вълнуваше. За него това медузоподобно създание беше нов враг, още един враг, една опасна отровна мрежа, от която също така беше длъжен да се пази.

Внезапно насреща му изплува някакво черно тяло, чу се тежко, уморено дишане и жални стонове.

Озъбения!

Сам, напуснат от стадото, изтощен от глад и болки. Никой делфин не може да живее със счупена челюст — обречен е на гибел, на гладна смърт, бавна, но мъчителна, неотменима…

Той съзря Белия и старата ненавист отново заискри в очите му, но скоро угасна, засенчена от страха пред победителя. Озъбения размаха мудно опашка, опита да избяга.

Белия не го нападна. Само изскърца със зъби. Сега имаше друга грижа, а врагът му, все едно, за него вече не съществуваше.

В този миг глутница акули, подали над водата триъгълните си перки, се стрелнаха подир беглеца. Една го застигна, щракна с челюсти и когато се дръпна надире със замах, от гърба му липсваше къс месо. Бликна кръв. При нависналата опасност нещастникът се съживи, силите му се удесеториха, той размята плавници и се понесе над вълните, сподирен от цялата глутница, опиянена от мириса на кръвта му.

Дори ако успееше да им избяга сега, утре, вдругиден щеше да отпадне още повече. Беше обречен! Неминуемо! Или те, или някои други хищници щяха да го догонят и да го свършат, тъй както свършват тук, в жестоката битка за съществуване, остарелите, болните, слабите. Само силният има право да живее — дорде е силен…

Белия летеше по океанската шир като бяла торпила и разбиваше насрещните вълни в хиляди капки, които блясваха на слънцето като пръснати скъпоценни камъни.

Внезапно сред шепота на кипналите гребени острият му слух долови далечен бумтеж на параходно витло. Корабът още не се виждаше, приближаваше нейде отвъд кръгозора.

Воден от своя животински усет, Белия се устреми натам.

Ето, над вълните се появи къдравият дим, коминът, самият параход.

Делфинът го пресрещна и подскочи радостно до самия борд.

Къде е приятелят му?

Не е ли оня, който се е облегнал на парапета, зареял поглед далече-далече?

Защо не го вижда?

Белия мина зад кърмата, заобиколил ревящото витло, и изведнъж се слиса. Що беше това? Такова струпване на риби, цели купища, една до друга, една връз друга.

Ловната му страст пламна. Той се вряза в най-гъстия куп, налапа една едра скумрия, глътна втора, трета, докато внезапно — нещо непреодолимо скова устрема му. Яка мрежа омота плавниците му, обезсили го и го повлече назад безпомощен.

Делфинът опита да се освободи, размята пъргавото си тяло — уви! Безпощадната клопка го влечеше по своя път. А въздухът му вече се свършваше, напираше да изскочи от дробовете му, за да отстъпи място на нов чист въздух.

На четири-пет метра над него се гънеше водната повърхност, толкова близо, с един скок да я достигне, и все пак тъй далечна, недостижима. Отгоре е въздухът! Въздухът!

Нима наистина щеше да се удави?

Белия захапа вървите на мрежата, застърга ги яростно, а гърдите му се свиваха лудо в безполезни, мъчителни спазми. От дихалото му излитаха седефени мехурчета, които се устремяваха право нагоре, там, дето лежеше чистият въздух, цяло небе чист въздух, до което той не можеше да се добере, пленен от коварната примка.

Кръвта заудря в главата му, в гърлото му. Изумруденото сияние пред очите му помътня.

Вече нищо друго не съществуваше на света — ни море, ни риби, ни други същества, ни той самият, а само тази омразна мрежа и острите му зъби, които се насилваха да я протрият.

И виж, една бримка се отпусна, делфинът захапа друга, разкъса я, вмъкна муцуната си вътре, провря цялата си глава, напрегна сили — неудържимо, в безумен страх за живота и полетя нагоре.

Подире му се измъкна плененото ято скумрии, построи се в обичайния си ред и изчезна в синевата, а той подскочи над вълните, пое дълбоко въздух, гмурна се, изплува още веднъж и още, и още — докато очисти напълно дробовете си от натрупаните отрови. Тогава отново се спусна след отминалия параход, догони го, заплува редом с него.

Замисленият човек до парапета случайно се обърна и го видя. Изумен, развълнуван, трогнат, той простря напред ръка.

— Белчо, Белчо! Знаех, че ще се върнеш! Знаех!

Очите му бяха просълзени.

— Белчо!

Познал любимия глас, полудял от радост, делфинът се мяташе над вълните в огромни скокове, прелиташе над вълните и цвърчеше, цвърчеше.

— Белчо! Да знаеш що съм преживял тези дни… Сам… В мъглата.

А корабът се носеше напред и разсичаше с острия си кил прииждащите вълни. Сред грохота на машините и плясъка на водата едва се чуваха думите на човека.

— Помислих, че и този кораб ще отмине… А то — видели ме, пратили лодка… И аз те забравих тогава… Исках да се върна при своите… както и ти…

В този миг тресна изстрел. Белия усети как някакъв невидим въглен опари гърба му.

А приятелят му се извърна рязко, подскочи като звяр и стисна за гърлото моряка, който стоеше до него. Изтръгна пушката от ръцете му и я запрати в морето, после с все сила стовари в лицето му тежкия си юмрук. Морякът рухна като пън на палубата.

Човекът отново се надвеси през перилата.

— Белчо, къде си? Къде?

Не довърши. Петима матроси се нахвърлиха отгоре му разгневени, той повали още един в краката си, ала другите надделяха и го притиснаха на палубата.

Белия не видя нищо повече. Усети само, че потъва в някакъв огнен въртоп. Пред очите му притъмня.

 

 

Когато се опомни, от кораба нямаше ни следа. Разядена от морските соли, раната болеше ужасно, струеше кръв, но той все още живееше, а това беше най-важното — можеше да се движи.

Навярно приятелят му е отишъл на острова и сега го чака.

Да! Чака го!

Затова трябва да го намери, да не го оставя сам! А и той да не бъде сам, ранен, без сили…

Размаха опашка и се плъзна по вълните. Но макар и по-слабо, кръвта продължаваше да тече, движенията му ставаха все по-бавни, все по-неуверени.

Усети, че някой го следва отблизо. Извърна се рязко и съгледа две пъстри риби пилоти, които се врътнаха уплашени към повелителката си, една огромна акула чук.

Белия опита да избърза, но и преследвачката ускори ход примамена от мириса на изтичащата кръв. Златистите й тигрови очи, някак кривогледи, кацнали от двете страни на уродливата, източена като огромен жив чук, глава, дебнеха с алчен, ненаситен блясък. Озъбената и уста щракаше лакомо отдалече. Цялото й мощно тяло се тресеше в сладостна тръпка, предвкусващо скорошния пир.

И все пак тя не се решаваше да го нападне отсега, не допускаше може би колко е изтощен. Само се мъкнеше подире му, по кървавата диря, неотклонно като сянка, а двете шарени риби сновяха напред-назад и сякаш я подканяха да бърза, за да вкусят и те от плячката.

Колко ли продължи тази жестока гонитба?

При едно обръщане назад Белия съзря подире си вече четири перки. Дъхът на кръвта привличаше морските стръвници.

Обезумял от страх, с последни сили, той продължи да се носи напред, следван неотлъчно от този зловещ ескорт.

Имаше ли поне искрица надежда за спасение?…

И ужас!

Напреде му се мярна косатката с харпуна.

Нима и тя?

Делфинът свърна встрани, а преследвачите намалиха разстоянието, което ги отделяше, приближиха, забързаха, изгубили търпение.

Но чудно! Той едва сега забеляза, че косатката лежеше неподвижна върху водата с корема нагоре.

Мъртва! Възможно ли беше това?

Живите не стоят така.

Акулите подушиха по-едрата и по-достъпна плячка, за нея нямаше нужда да се мъкнат с часове, отделиха се от делфина и връхлетяха стръвно върху огромния труп.

Без да се обърне, Белия продължи пътя си натам, където смяташе, че го очаква другарят му.

Но защо тъй отмалява?

Ето, забави ход, задряма, люлян от вълните…

Колко ли беше спал?

Събуди се внезапно с чувството за нещо непоправимо… Опита да изплува над водата и разбра. Пипалото на Едноръкия бе впило в гладката му кожа вендузите си с острите хищни нокти и бавно, уверено го притегляше надолу.

Водата притъмня все по-синя, по-заплашителна, по-студена.

Делфинът се мяташе лудо, извиваше се, биеше с опашка, но какво можеше да стори срещу титаничната мощ на тези стоманени мускули?

В далечината като сред синкава разлюляна мъгла, там, дето свършваше гъвкавата змиевидна ръка, се чернееше тялото на калмара със святкащите зелени ириси и алчно разперените по-къси пипала, които очакваха плячката. Отровният клюн скърцаше все по-силно и по-нетърпеливо…

Вече нямаше изход… Нямаше…

Изведнъж нейде отгоре се спусна друга сянка.

Слепия!

Още преди Белия да го познае, калмарът връхлетя върху новия си враг. Пипалата му омотаха цялото тяло на кашалота, притеглиха го в коварната си примка.

А Слепия, сякаш не усетил раните от острите нокти и силата на тези мускули, захапал в основата две-три пипала, повлече нагоре неочакваната си жертва.

Белия мигновено изхвърча над водата и задиша свежия въздух, замаян от това подло нападение. След миг на стотина метра встрани изплува кашалотът със залепналия на главата му калмар. По тялото на главоногото преливаха ту виолетови, ту алени облачета. Очите му бяха станали рубиненочервени, сатанински зли.

Кашалотът се подхвърли нагоре, превъртя се и плесна върху водата. Подскочи още веднъж и още веднъж.

Водата закипя, сякаш изригна подводен вулкан, сред който се мятаха в яростна схватка двамата исполини, двамата смъртни врагове.

Наоколо закръжи глутница акули като хиени, които чакаха да поделят плячката с победителя.

По черната кожа на кашалота, нашарена от старите белези, цъфнаха нови рани, рукнаха кървави ручеи, но той сякаш не усещаше болката, а се мяташе върху вълните и всеки негов плясък трещеше като оръдеен изстрел.

Зашеметен от тези удари, калмарът поомекна, пипалата му взеха да се отпускат, а Слепия търпеливо примъкваше със зъби туловището му в четириметровите си челюсти.

Гигантската молюска направи последен опит. Отблъсна се мълниеносно назад, дано се отскубне някак от тези безпощадни зъби, дори да откъсне някое пипало, но да се спаси… Да се спаси…

Акулите се пръснаха уплашени.

Двамата борци потънаха в дълбините.

Кръглите вълни от тяхното гмурване още не бяха утихнали, когато кашалотът отново изплува на същото място с главата нагоре, жива скала сред океана, в която се биеха кипналите вълни. Застоя се тъй изправен няколко минути, като се друсаше нетърпеливо да нагълта едрата си плячка, а от белите му устни се вееха като кълбо чудовищни змии пипалата на калмара.

Белия не дочака изхода на борбата, всъщност вече решена борба.

Това беше краят на Едноръкия!

Изморен, изтощен от загубата на кръв, делфинът пак пое към скалистия остров и когато най-сетне, привечер, го достигна, човекът все още не беше се върнал. Само ризата му се вееше тъжно, изоставена навръх скалите сред прелитащите птици.

Нищо!

Белия се притаи по навик в безопасност сред малкия фиорд, докато тюлените ловуваха навътре в морето.

Раната беше спряла да кърви.

Ще чака!

Защото приятелят ще се върне, трябва да се върне!

И тогава двамата пак ще играят с консервената кутия, делфинът ще донася подхвърлената пръчка, ще се боричкат във водата, ще се сражават с акулите, ще бягат от калмарите и косатките — дружни в радост и беди.

Белия ще чака!

 

 

Минаха години…

Далече на север в големия приморски град с безброй комини и много дим, от който снегът още на следния ден почернява, човекът от острова грееше премръзналите си пръсти пред бумтящата печка. Почиваше след тежкия ден във фабриката. Косите му бяха вече посивели, а по лицето му ноктите на живота бяха издълбали първите бръчки. В отсрещния ъгъл тракаше еднообразно с шевната машина една рано състарена жена, а до нея две бледи девойки чистеха конците на ушитата рокля.

Бащата въздъхна:

— Колкото по̀ остарявам, толкова по-често си спомням… Спомням си за моя приятел… за Белия делфин…

Шевната машина замлъкна. Жената го изгледа със своя изморен поглед, със зачервени от взиране очи, а девойките леко извърнаха глави. Те знаеха наизуст всичко за този чуден делфин и все пак винаги, когато баща им заприказваше за него, очите им светваха по детски от любопитство, а в същото време някаква невидима гънчица на съмнение посгърчваше устните им.

Нима може да се допусне такова нещо?

Горкият! Какво ли е преживял там, на пустинния остров, сам с чайките и тюлените! Навярно някакво бълнуване, тежък кошмар, потиснал съзнанието му.

— Какво умно същество! — въздъхна посивелият мъж. — Ех, напусна ме наистина, та що можеше да стори, като чу призива на своите? Нима аз щях да остана при него, когато мина корабът? Важното е, че се върна, разкая се може би, подири ме — да ме намери сред океана… Верността го погуби. А дали така трябваше да бъде?…

Бръкна с машата в жаравата и извади едно въгленче да запали лулата си.

— Този матрос! Пребих го. И сега, ако ми падне, ще го бия. Но каква полза? Добър стрелец беше, негодникът, умери го, макар и пиян. Видях как подскочи Белчо, тъй както скачат смъртно ранените делфини, и изчезна. Ех, и мене ме наложиха после, здравата ме наложиха, по моряшки, а като измъкнаха продънената мрежа, капитанът ревна: „Как не падна по-рано мъглата, та да не бяхме видели ризата ти? Ще взема пак да те откарам там, при тюлените и делфините ти. Главите си рискувахме за тебе в мъглата, през рифовете, а ти — ще биеш моряците ми!“ И ме наказа да рина цял месец въглища с огняря… Пък аз? Луд бях от мъка. Такъв приятел. Сред хората не можах да намеря като него. Само дето не умееше да говори…

Жена му стана от машината.

— Не мисли повече! Станалото — станало!

Той вдигна глава.

— Право е! Станалото — станало! Но що да сторя? Как да изпъдя тези спомени? Как да забравя? Мъчно ми е, вярвайте! Такова тегло беше, а ми е мъчно… Щѐ ми се да се върна там, да видя още веднъж моя остров, нашия остров, да погледам океана, да надзърна в плиткия залив, да послушам рева на тюлените и крясъка на буревестниците… Да си спомня… Ей, не се забравят такива мигове… Цял живот не се забравят…

Смукна по-дълбоко тютюневия дим и махна с ръка.

— Щѐ ми се, не крия, но…

И оброни глава.

 

 

А в същото време на десетки хиляди километра оттам, край самотния остров сред океана, пак бушуваше ураганът. Десетметрови вълни, сякаш разлюлени от страшен земетръс хълмове, гигантски масиви от полиран гранит, се надигаха в див бяс, нарастваха страхотни, неумолими. Дълбоки бразди, същински пропасти, прорязваха океана като усойни клисури, запълнени с мъглата на водните пръски — грозен всепомитащ хаос от полудели планински хребети и мъгливи долини.

А небето ясно и безоблачно! И само вятърът ревеше като звяр!

Над вълните се мяташе безпомощно кораб, като ту изчезваше безследно сред водните ями, ту подскачаше като черупка върху кипналите гребени. Двата му комина бълваха облаци дим, цели вулкани от дим, но претоварените машини не смогваха да устоят на бурята.

До мълчаливия кормчия стоеше самият капитан, захвърлил фуражката в ъгъла, опрял лице о стъклото на кабинката и вперил поглед във вилнеещата изумрудена стихия.

Дори и тук, сред воя на урагана, сред скърцането на целия стоманен корпус, навремени долитаха писъците на стотиците пасажери, мъже, жени, деца, наблъскани от страха в общия салон. В такива минути никой не желае да бъде сам.

А вълните нарастваха все по-високи, все по-величествени, грейнали под слънчевия блясък във всички оттенъци на опала. Такава красота! Такава зловеща красота!

Над зиналите черни котловини изникваха огромни зелени ридове, източваха се нагоре стъклените им зъбери, а по блестящите склонове никнеха нови и нови по-малки вълни, вълни върху вълните, разпенени, настръхнали, зли. Настигаха се, големи и малки, заливаха се, хлъзгаха се една над друга.

Изведнъж нейде съвсем наблизо изригна вулкан от елмазен прах, в който светна дъгата. В следния миг долу, под самия кил на кораба, в хлътналата синя яма се озъби червеният връх на подводен риф като камара сгурия.

Рулевият пребледня и без да дочака командата, превъртя уплашен кормилното колело, а капитанът, плувнал в ледена пот, се хвърли към разговорната тръба:

— Пълен назад! Чуваш ли, пълен назад! Назад!

После се метна към рулевия, изблъска го и сам пое кормилото. Параходът сякаш се застоя навръх вълната, сетне се дръпна назад, а течението не спираше да го мъкне със себе си натам, дето се зъбеше със запенени сини устни кораловият риф.

Тласък, втори, трети — усилващ се бумтеж, безпомощни напъни!

Неусетно елмазеният вулкан взе да отстъпва пред пъплещия назад кораб. Но това нямаше да трае дълго. Трудно се посреща с кърмата напорът на бурята.

А сега?

Как да завърти колелото, като не знае докъде се простира коварният риф?

Салонът е пълен с хора.

Ще успее ли да ги отведе живи до пристанището?

Такава страшна свръхчовешка отговорност!

Изведнъж капитанът изкрещя от радост:

— Виж! Белият лоцман!

Рулевият се спусна до него с грейнали в надежда очи.

Насреща, по разлюлените водни ридове се носеше белият делфин спокоен, уверен в себе си. Хлъзгаше се по набъбналите склонове, гмурваше се през разпенените зъбери и изчезваше в тъмните падини, за да изскочи отново върху следващата водна рътлина.

— Курс по лоцмана! — заповяда капитанът и тъй както си беше гологлав, изтича надолу по стръмната стълбичка.

Спря първия срещнат матрос и му нареди, като се силеше да надвика воя на бурята:

— Белият лоцман… пред нас… Иди в салона… Успокой ги!

Матросът козирува, после, прегънат надве, прибягна до салона. Отвори вратата и още на прага, измокрен от преливащите през борда вълни, извика:

— Белия лоцман ни води!

Някои, които бяха чували това име, се ободриха, почнаха да оправят дрехите и косите си, а останалите зашумяха любопитно-недоверчиво.

— Един бял делфин — това е Белия лоцман! — допълни морякът, като облиза пресъхналите си устни. — От години наред превежда корабите през този опасен риф.

— Защо прави така? — запита неуверено някой.

— Не знам. Негова тайна. Толкова човешки живота е спасил. Ще спаси и нас. Специален закон го закриля. Всички, които са му се доверили, са оцелявали. Всички до един!

А в туй време Белия се носеше неотклонно напред, като ту изпълзяваше по стръмните водни скатове, ту се гмурваше стремглаво в шеметните водовъртежи на смрачените пропасти. Напред и напред, далеч от настръхналите коралови зъбери, по тесния подводен пролом.

Ето, над развихрените вълни се мярна върхът на самотния остров, разлюля се, подскочи и изчезна зад прииждащите кристални стени. Издигна се още веднъж, застоя се повече, приближи. Сетне взе да изостава вдясно.

А делфинът летеше все напред.

Ненадейно, достигнал свободното дълбоко море, той забави хода си. Устремът му намаля, сякаш го уплете някакво съмнение. Защо и този кораб отминава острова, защо отминава любимото заливче?

Извърна се бавно, отклони се от курса на парахода и заплува обратно.

Вкопчени здраво в перилата на палубата, няколко моряка му махаха с ръце, а от мостика, наложил вече фуражката със златните ширити, капитанът козируваше разчувствуван и просълзен.

Без да види нищо, без да разбира нищо, Белия се връщаше съкрушен към своя остров. Движенията му бяха бавни, уморени след упоритата борба с вълните. От цялото му същество лъхаше нескрито разочарование, неподозирана печал.

Уви! И този кораб отмина!

И този път напразно! След толкова години очакване!

Белия чакаше, чакаше… Може би без да съзнава вече какво именно чака… Сред ужасите на ежедневната, ежеминутна борба за живот бе останал само някакъв неосъзнат копнеж на цялото му диво същество — за близост, взаимност и дружба, — копнежът на всяка жива твар, от микроскопичната амеба до гиганта кит. И този непреодолим копнеж за топлота и нежност, загубил предишната си страст, превърнат вече в неясен, мъглив, но все още неугаснал навик, го водеше отново и отново по старите, незабравени места, където бе срещнал единствения другар в живота си сред пълчищата настървени врагове.

Отново и отново той щеше да се връща тук, да посреща и изпраща корабите, верен до смърт на своя спомен.

Такава вярност!

И щеше да чака! Години наред!

Вълните блъскаха настървено скалистия остров, обливаха го с водопади от пяна. Ризата на корабокрушенеца отдавна беше отвеяна от ветровете. Отнесени бяха или затрупани от птичия помет всичките му дири. Само една ръждясала консервена кутия все още се червенееше в каменната ниша, където някога се гушеше малката колиба. Островът беше пуст, грозен. Тюлените, напуснали зимното си убежище подир рибните пасажи, сега ловуваха някъде на юг, край ледовете на Антарктика.

Но ето — една вълна, по-висока от другите, плисна в скалата и когато се отдръпна запенена назад, ръждясалата кутия беше изчезнала.

Изчезна последният спомен от човека…

Нейде над кръгозора се натрупваха планини от стоманеносиви облаци. На помръкващото небе се открои тънкият сърп на новата луна. Нова — и винаги все същата, златна луна. А отдолу, додето стигаше погледът, се диплеха белогривите вълни, като безпределни планински хребети, наръсени от първия сняг.