Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wild Mountain Thyme, 1978 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Николай Гочев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Розамънд Пилчър
Заглавие: Диво биле
Преводач: Николай Гочев
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Хемус
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: АБАГАР ЕООД — Велико Търново
Главен редактор: Петър Величков
Редактор: Красимира Абаджиева
Технически редактор: Веселин Сеизов
Художник: Веселин Цаков
Коректор: Евелина Стефанова
ISBN: 954-428-120-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15835
История
- — Добавяне
VIII
Четвъртък
Когато в девет без петнайсет сутринта Джон Дънбийт слезе от асансьора на деветия етаж в разкошните, елегантни офиси на инвестиционната корпорация „Уорбърг“, госпожица Риджуей, неговата безупречна секретарка на неопределена възраст, вече седеше зад бюрото си.
Тя вдигна поглед, когато той влезе. Изражението на лицето й бе както винаги вежливо, любезно безпристрастно.
— Добро утро, господин Дънбийт.
— Здравейте.
Никога преди не бе имал секретарка, която да не нарича на малкото й име, а формалното „госпожице Риджуей“ като че ли засядаше на гърлото му. Все пак бяха работили заедно няколко месеца. Щеше да е много по-лесно да я нарича Мери или Дафни, или както й беше името, но истината бе, че той така и не го узна, а държанието й беше твърде официално и Джон все не събираше смелост да попита.
Понякога я наблюдаваше как седи, кръстосала стройните си крака, стенографирайки умело писмата му, и се замисляше за личния й живот. Дали се грижеше за старата си майка и се занимаваше с благотворителност? Дали ходеше на концерти в Албърт Хол и прекарваше ваканциите си във Флоренция? Или пък, като някои секретарки по филмите, захвърляше очилата си след работа, разпускаше светлокафявите си коси и се отдаваше на необуздани страсти.
Джон знаеше, че никога няма да разбере.
— Как беше пътуването? — попита тя.
— Добре. Но самолетът закъсня. Задържаха ни в Рим.
Погледът й пробягна по тъмния му костюм и черната вратовръзка.
— Получихте телеграмата, нали? Тази от баща ви.
— Да. Благодаря.
— Пристигна във вторник сутринта. Помислих си, че сигурно ви интересува. Затова ви изпратих веднага копие в Бахрейн. Оригиналът е на бюрото ви заедно с няколко лични писма… — Джон влезе в кабинета си, госпожица Риджуей стана от стола и го последва — … и вчерашният „Таймс“ с обявата. Помислих си, че ще искате да го видите.
Тя се грижеше за всичко.
— Благодаря ви — каза Джон отново. Той отвори куфарчето си и извади доклада — дванайсет страници, изписани с прилежния му почерк, който бе съчинил в самолета на връщане за Лондон. — Добре ще е веднага да го занесете на някоя от машинописките. Вицепрезидентът ще иска да го прочете колкото се може по-бързо. Когато се появи господин Роджърсън, кажете му да ми звънне. — Той огледа бюрото си. — А днешният „Уолстрийт Джърнъл“?
— При мен е, господин Дънбийт.
— Донесете ми и „Файненшъл Таймс“. Нямах време да го взема по пътя. — Тя тръгна да излиза от кабинета, но той я спря. — Почакайте малко. — Тя се върна и той й подаде още листи. — Искам документацията по този въпрос. Потърсете и някаква информация за тексаската компания „Олбрайт“. Сондирали са за петрол в Либия. Това трябва да се прати по телекса до шейх Мустафа Саид, а това… а пък това…
— Нещо друго? — попита госпожица Риджуей, след като той свърши с указанията.
— Засега няма. — Джон се усмихна. — Освен една голяма чаша кафе.
Госпожица Риджуей се усмихна разбиращо, при което доби съвсем човешки вид. Нямаше да е зле по-често да се усмихва.
— Ще ви донеса — рече тя, след което излезе и затвори безшумно вратата.
Джон седеше зад полираното бюро и мислеше с какво да започне най-напред. Пред него писмата бяха сортирани, подредени по важност, най-неотложните документи най-отгоре. Трите лични писма бяха поставени върху пресата за попиване. Попивателната хартия беше нова и чисто бяла, както винаги. На бюрото му лежеше и вчерашният брой на вестник „Таймс“.
Джон се пресегна към зеления телефон и набра централата.
— Господин Гарднър, моля.
Той пъхна слушалката под брадичката си и отвори вестника на последната страница.
— Джон Дънбийт се обажда. Пристигна ли?
— Да, господин Дънбийт, но в момента не е в кабинета си. Да му предам ли да ви се обади?
— Да, моля ви. — Той остави слушалката.
Дънбийт. На 16 февруари в Бенхойл, Съндърланд, внезапно почина подполковник Джон Ратбоун Дънбийт, Кавалер на Ордена за заслуги, мирови съдия, бивш офицер от Шотландския полк, на 68 години. Опело в енорийската църква в Крийгън, 10:30 сутринта, четвъртък 19 февруари.
Помнеше го стареца, висок и мършав, войник до мозъка на костите си, бледите му очи, острия нос, дългите крака, които с лекота крачеха през високия пирен по хълмовете, страстта му към риболова, към лова на яребици. Към земята. Не бяха близки, но въпреки това го обзе чувство на загуба, на празнота, както става винаги, когато почине някой роднина.
Той остави вестника и извади телеграмата на баща си от плика, в който госпожица Риджуей предвидливо я беше прибрала. Прочете това, което бе прочел и преди два дни в Бахрейн.
ЧИЧО ТИ ДЖОК ПОЧИНА В БЕНХОЙЛ ОТ ИНФАРКТ В ПОНЕДЕЛНИК 16 ФЕВРУАРИ ТОЧКА ПОГРЕБЕНИЕ КРИЙГЪН 10:30 ЧАСА ЧЕТВЪРТЪК СУТРИНТА 19 ФЕВРУАРИ ТОЧКА ЩЕ СЪМ БЛАГОДАРЕН АКО МОЖЕШ ДА ПРИСЪСТВАШ ЗАРАДИ МЕН И МАЙКА ТИ ТОЧКА БАЩА ТИ
Той бе изпратил две телеграми от Бахрейн. На родителите си в Колорадо, за да им обясни защо няма да може да удовлетвори молбата на баща си. На Роди в Бенхойл, за да изрази съчувствието си и за да обясни и на него. Преди да напусне Бахрейн, намери време да напише на Роди и съболезнователно писмо, което изпрати по бърза поща веднага, щом кацна на Хийтроу.
Другите две писма чакаха. Едното надписано на ръка, другото — напечатано. Той взе първото и почна да го отваря, после спря, понеже надписът привлече вниманието му. Старомоден писец, черно мастило, главните букви силно надебелени. Погледна клеймото — „Крийгън“. Датата беше 10 февруари.
Усети как стомахът му се свива. „Полазват те тръпки, нали“ — имаше навик да казва баща му, когато Джон беше малко момче и се боеше от неизвестното. Ето това изпита и сега. Полазиха го тръпки.
Той разряза плика и извади писмото. Подозренията му се потвърдиха. Беше от Джок Дънбийт.
Бенхойл, Крийгън, Съндърланд
Сряда, 11 февруари
Скъпи Джон,
Баща ти ми писа, че си се върнал в Англия и работиш в Лондон. Не зная адреса ти, затова изпращам това писмо до фирмата. Мина много време, откакто не си идвал. Погледнах в книгата за гости — почти десет години. Разбирам, че си много зает, но ако намериш свободно време, може би ще решиш да наминеш към Бенхойл и да прекараш няколко дни с нас. Можеш да пътуваш със самолет до Инвърнес или да хванеш влака от Юстън. В такъв случай или аз, или Роди ще те посрещнем в Инвърнес. Има влакове до Крийгън, но те са малко и нарядко и много биха те забавили. Зимата досега беше мека, ала ми се струва, че скоро ще се застуди. Но по-добре сега, отколкото през пролетта, защото късните студове правят големи поразии на малките яребици.
Пиши ми дали и кога ще ти е удобно да ни посетиш. Чакаме те.
С най-добри пожелания,
Внезапното пристигане на тази необикновена покана, съвпадението във времето, фактът, че е била написана само дни, преди Джок да получи смъртоносния инфаркт, силно разстроиха Джон. Той се облегна, прочете писмото още веднъж и съзнателно затърси някакъв скрит смисъл между внимателно изписаните и подчертано помпозни редове. Не откри нищо.
Почти десет години.
Наистина бяха десет. Спомни си за времето, когато бе на осемнайсет години: току-що завършил Уелингтън, удоволствията на Кеймбридж все още му предстояха. Заедно с баща си бе прекарал част от лятната ваканция в Бенхойл. Оттогава не беше ходил.
Изведнъж му мина мисълта, че вероятно трябва да се чувства виновен за този пропуск. Но му се бяха случили твърде много неща. С твърде много работи се беше занимавал. Учи в Кеймбридж, после отиде в Ню Йорк, в Харвард, прекарваше ваканциите си в Колорадо — или в ранчото на баща си, или на ски в Аспен. После в живота му се появи Лиза и оттогава всичката енергия, която имаше, отиваше за усилията да се движи в крак с нея. Да осигурява щастието й, да я забавлява, да поддържа аристократичния й начин на живот, който тя смяташе, че й се полага. Бракът с Лиза сложи край на ваканциите в Колорадо. Ранчото я отегчаваше, а беше прекалено крехка, за да кара ски. Но затова пък обожаваше слънцето и те ходеха на Бахамските острови, където на Джон му липсваха планините, и затова се опитваше да изразходва физическата си енергия в гмуркане или ветроходство.
След развода се зарови толкова дълбоко в работа, че въобще не му оставаше време да замине извън глада. В крайна сметка президентът на фирмата в Ню Йорк се зае с него и го прехвърли в Лондон. Това е не само повишение, каза той на Джон, но ще ти донесе и една жизнено необходима за теб промяна. В Лондон беше по-спокойно от Ню Йорк, надпреварата не беше тъй ожесточена, обстановката като цяло — по-освободена.
— Ще се видиш с Джок и Роди — каза баща му, когато Джон се обади, за да му съобщи новината.
Но затрупан с какви ли не задачи, Джон така и не се накани да ги посети. Сега изведнъж му мина мисълта, че трябва да се чувства виновен за този пропуск. Но истината беше, че Бенхойл, макар и несъмнено красиво местенце, не привличаше неудържимо Джон. Израснал в сърцето на Скалистите планини, той намираше хълмовете и долчинките на Съдърланд за отморяващи, но някак опитомени. Разбира се, можеше да се лови риба, но риболовът в Колорадо, в притоците на могъщата река Ункомпагре, които течаха през земите на баща му, беше нещо ненадминато. В Бенхойл имаше ферма, но тя изглеждаше нищожна в сравнение с безкрайните пасбища на ранчото, а ловът на яребици с неговите правила и лозунги, с традициите да се вдигат птиците от гнездата им и да се стреля по тях от укритие, никак не привличаше Джон.
Като малък дори се беше разбунтувал срещу избиването на дивите животни и никога не ходеше на лов за елени или лосове с останалите мъже. Нямаше причина само защото бе в Шотландия, да се откаже от навиците и убежденията, които бе изграждал цял живот.
И накрая, а това бе най-важната причина, той никога не е мислел, че чичо му Джок го харесва особено.
— Той е просто сдържан. И стеснителен — уверяваше го баща му, но въпреки това, колкото и да се стараеше, Джон никога не успяваше да постигне разбирателство с най-големия брат на баща си. Спомни си как разговорите помежду им все скърцаха мъчително като несмазани колела на каруца.
Той въздъхна, остави писмото и взе последния плик. Този път го отвори, без да го гледа — мислите му все още се въртяха около писмото на Джок. Извади един-единствен лист хартия. Забеляза официалното оформление, датата.
Маккензи, Лейт и Дъджън,
Адвокати
Трейт Лейн 18
Инвърнес, Вторник, 17 февруари
Г-н Джон Дънбийт,
Инвестиционна корпорация „Уорбърг“
Риджънси Хаус
Лондон
Уважаеми Г-н Дънбийт,
Длъжен съм да Ви информирам, че според завещанието на Вашия чичо, Джон Ратбоун Дънбийт, Вие наследявате имението Бенхойл в Съдърланд.
Предлагам Ви при първа възможност да дойдете в Шотландия и да се срещнете с мен, за да уточним някои въпроси по стопанисването и бъдещето на имота Ви.
Ще се радвам да Ви видя по всяко време.
Искрено Ваш,
Когато госпожица Риджуей се завърна с бяла порцеланова чаша кафе, тя завари Джон да седи неподвижен зад бюрото, опрял лакът върху пресата за попиване и закрил с ръка долната част на лицето си.
— Ето кафето — рече му, а той я погледна толкова печално, че тя го попита дали е добре и дали се е случило нещо.
Не й отговори веднага. После се облегна на стола, отпусна ръка в скута си и каза да, случи се нещо. Последва дълга пауза, но той не даде признаци, че желае да поясни думите си. Тогава тя остави чашата пред него и излезе, като затвори вратата внимателно, както винаги.