Розамунде Пилхер
Диво биле (12)

XII
Неделя

Беше десет часа в неделя сутринта. На североизточния бряг отново задуха вятър, който нахлу откъм морето чист и леденостуден. Високо над земята се носеха облаци и само от време на време за миг проблясваше късче синьо небе. Трудно беше да се повярва, че вчера ходиха на пикник при водопада, и че се грееха на слънце във весело предусещане за настъпващата пролет.

Джон Дънбийт седеше край огъня в кухнята на семейство Гътри и пиеше чай. Кухнята беше уютна като гнездо. В печката гореше буен огън, а дебелите стени и здраво залостените прозорци спираха вилнеещия вятър. Въздухът бе изпълнен с мирис на горящ торф, примесен с уханието на вряща супа. Масата в средата на стаята беше сложена за обяд.

Джес отиваше на църква. Тя взе шапката си от бюфета и като приклекна леко, за да се огледа в огледалото, я сложи на главата си. Джон я наблюдава известно време, после погледна Дейви и реши, че от всички хора в Бенхойл те двамата най-малко са се променили. Джес все още бе стройна и хубава, чупливата й руса коса — съвсем леко прошарена. А Дейви изглеждаше дори по-млад, отколкото го помнеше — с лъчисти сини очи и рунтави руси вежди.

— Трябва да тръгвам. — Джес си сложи ръкавиците. — Ще ме извините, но обещах на Елън Тарбат да я закарам до църквата. — Тя хвърли един поглед към огромния часовник върху камината. — Ако смятате да ходите до горе и да се върнете за обяд, по-добре е да привършвате с чая.

Тя излезе. Миг по-късно се чу форсиране на изтормозен двигател и страхотно престъргване на скоростна кутия и зеленото микробусче на Дейви заподскача по неравния път пред къщата и изчезна по посока на Бенхойл.

— Тя е ужасен шофьор — отбеляза кротко Дейви. Той допи чая си, остави чашата на масата и стана. — Но е права. Трябва да вървим.

Той излезе в малкия коридор, откачи една непромокаема шуба от закачалката до вратата и взе каскета, гегата и далекогледа си. Двата лабрадора, които дремеха, легнали пред камината, скочиха трескаво на крака, явно предусещайки разходката. Те се защураха насам-натам, завираха муцуни в коленете на Дейви, а опашките им сновяха като бутала. Джон научи от Джес, че това са кучетата на Джок Дънбийт.

— Бедничките, те бяха с него, когато умря. След това обикаляха Бенхойл като две изгубени души. Някой каза да застреляме старата. Тя е почти деветгодишна. Но ние не можахме да я прежалим. Полковникът толкова я обичаше, пък и тя е голяма работа. Затова ги взехме при нас. Никога не сме държали куче вкъщи. Дейви не пущаше куче да припари у дома. Но тези двете през живота си не са виждали кучешка колиба, така че отстъпихме. Можеха да си останат и в Бенхойл, но господин Роди си има куче, а Елън има достатъчно работа, за да се грижи за две големи бебета като тях.

Дейви отвори вратата на къщата, двата лабрадора се втурнаха навън във ветровитата градина и хукнаха като малки кученца по разлюляната от вятъра трева под въжето за простиране. При появата им овчарските кучета на Дейви, затворени в кошарата, започнаха бясно да лаят и да търчат нагоре-надолу по пътечката зад мрежата.

— Млъквайте, проклетници — сгълча ги Дейви добродушно, но те продължиха да лаят и се чуваха дълго, след като двамата мъже и двете кучета бяха излезли през портата зад къщата и бяха поели дългия път през пирена.

Отне им повече от час, докато стигнат до оградата, която отделяше северната граница на Бенхойл от съседното запустяло имение Глен Феосег. Изкачваха се дълго, с отмерения спокоен вървеж на Дейви Гътри, който спираше само за да покаже на Джон някоя природна забележителност, да огледа района за елени или да погледа плавния кръжащ полет на някой керкенез. Кучетата уж постоянно вървяха с тях, но току някоя двойка яребици излиташе шумно изпод лапите им и се понасяше ниско над земята надолу по хълма. „Бягай, бягай“, сякаш викаха те.

Необятен край. Постепенно, Бенхойл остана в ниското, езерото се превърна в дълга оловносива лента, къщата и дърветата се скриха зад надигащите се земни форми. Върховете на север все още бяха заснежени, сняг лежеше и в дълбоките падини, недокоснати от ниското зимно слънце. Изкачиха се още малко и пред погледа им се появи Крийгън, което в далечината изглеждаше като купчина сиви къщи, със зелената ивица на игрището за голф и острия връх на църковната кула. Нататък се простираше морето, а хоризонтът беше забулен в облаци.

— Да — обади се Дейви. — Неприятен ден.

На върха на хълма не растеше дори пирен. Имаше само торфени ями, осеяни с чудновати мъхове и лишеи. Почвата беше мочурлива. Черна вода се събираше около стъпките им, докато се катереха нагоре и навсякъде се виждаха следи от копита и еленови изпражнения. Когато най-накрая стигнаха до лъкатушещата ограда, вятърът ги връхлетя от север. Той изпълни дробовете, ноздрите, ушите им, зашиба ги през дебелите им дрехи и чак очите на Джон се наляха със сълзи. Той се облегна на стената и се загледа към Феосег. Езерото в подножието на хълма беше черно и дълбоко, нямаше и следа от човешко присъствие. Само овце и керкенези, и, на фона на далечния хълм — две бели чайки, които летяха към сушата.

— Това нашите овце ли са? — Заради силния вятър Джон трябваше да вика.

— Да, да — кимна Дейви, после се обърна и седна на завет, опрял гръб в стената. След малко и Джон се настани до него.

— Но тази земя не е към Бенхойл.

— И тая земя тук не е към Феосег, но много от техните овце пасат с нашите.

— А кога ги прибирате?

— Почваме да ги прибираме към края на този месец. Караме ги долу в кошарите край къщата.

— Кога започват да се агнят овцете?

— Към шестнайсети април.

— И тогава ли ще е тъй студено?

— Може и да е по-студено. Понякога през април има такива бури, че всичко побелява все едно е посред зима.

— Това сигурно утежнява работата ти.

— Така е. Налагало ми се е да изравям бременни овце от ями и от преспи. Ако някоя майка изостави агънцето си, единственото спасение е да го вземем вкъщи и да го храним с биберон. Джес много добре се оправя с болнавите агнета.

— Не се и съмнявам. Но това не решава въпроса дали ще успееш да се справиш с всичко сам. Роди ми каза колко много ти е помагал чичо при агненето. Ще имаш нужда от помощник, дори може би от двама, за следващите шест седмици.

— Да, това е проблем — съгласи се Дейви, без изобщо да изглежда обезпокоен. Той бръкна в джоба си и извади една книжна кесия. От нея измъкна две огромни филии с масло. Едната даде на Джон, а сам започна да яде другата, дъвчейки като преживяща крава.

— Аз говорих с Арчи Тулох и той каза, че ще ми помогне тая година.

— Той кой е?

— Арчи има малко земя край пътя за Крийгън. Но е стар, вече над седемдесет, и не ще може още дълго да я обработва. Няма син. Около месец преди да умре чичо ти, си говорихме за имота на Арчи. Джок искаше да го купи и да го присъедини към Бенхойл. Обработваемата земя все ще свърши работа, а и край реката има много хубава паша за добитъка.

— Арчи ще се съгласи ли?

— Да, да. Той има сестра в Крийгън и от известно време говори, че ще ходи да живее при нея.

— Значи ще се сдобием с още земя и друга къща.

— Чичо ти мислеше да наеме още един човек и да го настани в новия имот. Чичо ти беше голям човек, но след първия инфаркт започна да разбира, че и той като всички нас не е безсмъртен.

Дейви отхапа от хляба и отново задъвка. Някакво шумолене по хълма привлече погледа му. Той остави полуизядения сандвич, заби гегата в земята и извади далекогледа. Като използва гегата и палеца на лявата си ръка за опора, Дейви надникна през зрителната тръба. Последва дълго мълчание, нарушавано само от свистенето на вятъра.

— Заек — рече дейви. — Един заек. — Той прибра далекогледа в джоба си и посегна за остатъка от сандвича. Само че старата кучка вече го беше излапала.

— Ама че си лакома — каза той.

Джон се облегна на стената. Неравните камъни се забиха в гърба му. Тялото му се бе затоплило от изморителното катерене, но лицето му беше студено. В препускащите облаци пред тях се откри пролука. Слънчев лъч проряза тъмнината и се спусна като златен сноп върху мрачните води на Лох Мюи. Папратите по хълма се оцветиха в алено. Беше много красиво и в този миг Джон с изненада осъзна, че докъдето поглед стига, тази земя беше негова. Това беше Бенхойл. И това също… Той загреба шепа черна торфена пръст и я зарони между пръстите си.

Обхвана го чувство за безвремие. В продължение на десетилетия нищо не се бе променило, и утре нямаше да е по-различно, нито пък в седмиците и месеците, които щяха да дойдат занапред. Всяко действие изведнъж му се стори отблъскващо. Това също го изненада, защото никога досега не го беше обхващала апатия. Той си беше създал репутация, беше постигнал значителни успехи в работата си посредством бързите си, разумни решения, навременни действия и убеденост в собствените виждания, която не оставяше място за колебания.

Беше подготвил тазсутрешното излизане с едничката цел да остане насаме с Дейви и да му поднесе, колкото се може по-тактично, новината, че до средата на следващата седмица Бенхойл официално ще бъде обявено за продан. И въпреки това той сега обсъждаше бъдещето на имението с Дейви, сякаш имаше намерение да се занимава с Бенхойл цял живот.

Той протакаше. Но имаше ли някакво значение? Днес, тази сутрин, в този миг ли беше времето да сложи край на всичко, за което се беше трудил Дейви Гътри? Може би, каза си Джон със съзнанието, че бяга от въпроса, ще бъде по-добре, ако организира едно общо събрание в трапезарията на Бенхойл, където, скрит зад щита на официалната делова обстановка, ще може да се предпази от влиянието на човешкия фактор. Ще извика всички: Елън Тарбат, Джес, Роди — за морална подкрепа. Още по-добре ще е, ако помоли Робърт Маккензи, адвокатът, да дойде от Инвърнес и да председателства събранието. Тогава би имал възможност с един замах да съобщи на всички лошите новини.

Слънцето се скри. Отново стана студено и мрачно, но в мълчанието, което бе настъпило, нямаше враждебност или напрежение. Джон си помисли, че истинският шотландец като Дейви Гътри има много общо с работниците в ранчото на баща му в Колорадо. Горди, независими, със самочувствието, че не са по-лоши от другите — в повечето случаи дори по-добри — те не изпитваха нужда да се изтъкват и с тях лесно се общуваше.

Той знаеше, че трябва да е прям с Дейви.

— Откога живееш в Бенхойл, Дейви? — наруши Джон мълчанието.

— Почти от двайсет години.

— Ти на колко си сега?

— На четирийсет и четири.

— Не изглеждаш на толкова.

— Чистият живот пази здравето на човека — рече Дейви сериозно. — И хубавият въздух. Ти, като работиш в Лондон, Ню Йорк и такива големи градове, не мислиш ли, че въздухът там е отвратителен? Дори в Инвърнес, когато пазаруваме с Джес, нямам търпение да се прибера и да си дишам чистия въздух на Бенхойл.

— Струва ми се, че човек, като има работа, не се замисля много какво диша. Пък и като почна да се задушавам, заминавам за Колорадо. Въздухът там е толкова чист, че първата глътка те опива като чаша уиски.

— Да, ранчото ви трябва да е чудесно място. И сигурно е голямо.

— Всъщност не колкото Бенхойл. Около шест хиляди акра, но има повече добитък. Шестстотин акра се напояват за сено, а останалото е открито пасбище.

— И каква порода крави отглеждате?

— Не гледаме някаква определена порода. Има всякакви — като почнеш от херефордска и черна ангуска и стигнеш до, както й викат на запад, прерийна бързонога. Ако през зимата е паднал хубав сняг, ако ливадите се поливат добре и ако към края на пролетта не настъпи убийствен мраз, можем да гледаме около хиляда глави добитък.

Дейви, лапнал стръкче трева и загледан кротко пред себе си, поразмишлява известно време над думите му. След малко каза:

— Веднъж един селянин от Росшир отишъл на кравешкия пазар в Пърт и там срещнал един тексасец, собственик на скотовъдна ферма. От дума на дума, разговорили се. И тексасецът попитал селянина колко земя притежава. Селянинът му казал: „Две хиляди акра“.

В този момент Джон разбра, че Дейви не продължава разговора за фермите, ами разправя виц. В желанието си да не пропусне шегата, или пък, още по-лошо, да се засмее не на място, той заслуша със заострено внимание.

— После селянинът попитал тексасеца, колко земя притежава. Тексасецът му рекъл: „Ти няма да разбереш. Главата ти не може го побра, ако ти кажа каква част от Тексас е моя. Но едно ще ти кажа: ако се кача в колата и карам покрай оградата на фермата си цял ден, пак не мога да я обиколя цялата“. Селянинът се замислил малко и сетне рекъл на тексасеца: „Едно време и аз имах такава кола, ама я изхвърлих“.

Настъпи дълга пауза. Дейви продължаваше да гледа пред себе си. Джон остана сериозен колкото можа, после не се удържа и широка усмивка озари лицето му. Дейви се обърна и го погледна. Едно пламъче играеше в сините му очи, но лицето му беше строго както винаги.

— Да, да — рече той тихо. — Предполагах, че ще ти хареса. Хубав виц.

 

 

Елън Тарбат, пременена с черните си празнични дрехи, нахлупи шапката си до уши и я забоде за кока с огромна игла. Шапката й беше съвсем прилична, само на две години, украсена с катарама. Катарамата придава достойнство на всяка шапка.

Елън погледна часовника в кухнята. Показваше десет и половина. Тя отиваше на църква. Днес приготви студен обяд вместо обичайното печено. Обели картофите, изпече сладкиш с конфитюр и нареди масата в трапезарията. Сега беше готова и чакаше Джес да я вземе с колата. Дейви нямаше да идва, защото двамата с Джон Дънбийт отидоха да видят овцете. Елън, която не одобряваше подобни занимания в неделя, направи забележка на Джон, но той й обясни, че няма чак толкова свободно време и че скоро ще трябва да се връща в Лондон. Елън не можеше да си представи защо му е да се връща в Лондон. Тя самата никога не бе ходила в Лондон, но племенницата й Ани ходи преди няколко години и това, което й разправи, никак не я вдъхнови да последва примера й.

След като нагласи шапката, тя взе палтото си. Беше си свалила нещата долу рано сутринта, за да не изкачва втори път всичките тия стълби до таванската стая. Изкачването на стълби бе едно от нещата, които я уморяваха. Тя мразеше да се чувства уморена. Мразеше сърцето си, което се разтуптяваше, щом се умореше. Понякога мразеше, че е стара.

Облече палтото, закопча го и оправи ревера, на който бе закачила най-хубавата си брошка. После взе издутата си дамска чанта и черните ръкавици. Телефонът в другата стая иззвъня.

Елън остана на място и зачака, като в същото време се мъчеше да си спомни кой беше в къщата и кой навън. Госпожа Добс беше извела момченцето на разходка. Джон беше с Дейви. Телефонът продължаваше да звъни и Елън въздъхна, остави чантата и ръкавиците и отиде да го вдигне. От кухнята, през коридора, до библиотеката. Телефонът стоеше на бюрото на полковника. Елън вдигна слушалката.

— Ало?

Чуха се прищраквания и бръмчене, много неприятни за ухото. Телефонът беше другото нещо, което ненавиждаше.

— Ало? — каза тя отново с леко раздразнение. Чу се още едно щракване, а след това мъжки глас попита:

— Бенхойл ли е?

— Да, Бенхойл е.

— Искам да говоря с Оливър Добс.

— Той не е тук — моментално отвърна Елън.

Джес Гътри щеше да дойде всеки миг и не искаше да я кара да чака. Но мъжът не се отказа тъй лесно.

— Няма ли как да го намерите? Наистина е много важно.

Думата „важно“ грабна вниманието й.

Прекрасно беше, когато идваха важни хора и ставаха важни неща. Човек поне имаше за какво да говори, а не само за цените на агнетата и за времето.

— Той… той сигурно е в другата къща.

— Можете ли да го извикате?

— Ще отнеме няколко минути.

— Аз ще почакам.

— Телефонът е скъп — напомни Елън строго. Важно или не, да се пръскат пари е грях.

— Какво? — Човекът явно се изненада. — О, няма нищо. Ще съм ви благодарен, ако го извикате. Кажете му, че го търси агентът му.

Елън въздъхна и се примири, че ще отсъства за първия химн.

— Добре.

Тя остави слушалката и извървя дългия път през къщата до задния двор. Когато отвори вратата, вятърът я връхлетя и едва не изтръгна бравата от ръката й. Приведена напред, стиснала здраво шапката си, тя прекоси паветата и отвори входната врата на Роди.

— Роди! — извика Елън високо с леко прегракнал глас. Настана тишина, после отгоре се чуха стъпки и самият господин Добс се появи на стълбите. Висок е като телеграфен стълб, помисли си Елън.

— Няма го, Елън. Отиде до Крийгън за вестници.

— Търсят ви на телефона, господин Добс. Човекът каза, че е ваш агент, и че е много важно.

Лицето му светна.

— О, добре. — Той се втурна надолу по стълбите с такава скорост, че на Елън й се наложи да отстъпи встрани, за да не я повали на земята.

— Благодаря, Елън — рече той и се стрелна край нея.

— Чака да му се обадите… — Тя повиши глас към отдалечаващия се Оливър. — И един господ знае колко ще му струва това.

Но господин Добс беше достатъчно далече, за да не чуе мърморенето й. Елън се намуси. Ама че хора. Тя нахлупи шапката си и тръгна спокойно обратно. През кухненския прозорец видя микробусчето с Джес Гътри зад кормилото. Тя се притесни и вече излизаше от вратата, когато се сети, че си е забравила ръкавиците.

 

 

Разговорът с Лондон трая повече от половин час и когато най-накрая Оливър се върна в малката къща, Роди вече се беше прибрал от Крийгън с всички неделни вестници. Беше се разположил в дълбокия кожен фотьойл пред буйния огън и вече очакваше първия си джин с тоник.

Той свали вестника и погледна над очилата си, когато Оливър затопурка през две стъпала нагоре по стълбите.

— Здравей — каза Роди. — Мислех, че всички са ме изоставили.

— Търсеха ме по телефона. — Оливър седна на стола срещу Роди и отпусна ръце между мършавите си колене.

Роди му хвърли един проницателен поглед. Усети скритото му сдържано вълнение.

— Надявам се, получи добри новини.

— Да, добри са. Агентът ми се обади. Всичко е уредено. Щом свършат представленията в Бристол, новата ми пиеса заминава за Лондон. Същите артисти, същият продуцент, всичко.

— Чудесно. — Роди пусна вестника на пода и свали очилата си. — Наистина прекрасни новини.

— И други хубави работи се задават, но за по-нататък. Искам да кажа, че още няма нищо официално.

— Много ме зарадва. — Роди погледна часовника си. — Слънцето още не е превалило пладне, но мисля, че случаят изисква…

Оливър обаче го прекъсна:

— Само да попитам. Имаш ли нещо против да оставя Виктория и Томас за два дни при теб? Трябва да ида до Лондон. Още утре. Само за една нощ. Има самолет от Инвърнес около пет следобед. Чудех се и дали някой ще може да ме закара до летището?

— Разбира се. Могат да останат тук за колкото време искаш. А аз ще те закарам с Ем Джи-то.

— Само за два дни. Връщам се на следващия ден. А като дойда, си събираме багажа и си тръгваме с колата.

Мисълта, че ще си заминат, натъжи Роди. Той се страхуваше да остане отново сам, не само защото му харесваше да има млади хора край него, но и защото когато Оливър, Виктория и Томас си отидеха, вече нямаше да има оправдание да не погледне фактите в очите. А фактите бяха неприятни. Джок беше мъртъв. Джон ще продава Бенхойл. Връзки и традиции ще се прекъснат завинаги. Идваше краят на един начин на живот. Това бе прощалното тържество.

— Знаеш, че няма защо да си тръгвате — каза той с надеждата да отложи този ужасен миг.

— Трябва. Ти си толкова любезен и крайно гостоприемен, но ние не можем да останем тук вечно. Рибата и гостите се вмирисват след третия ден, а ние сме тук вече три дни, така че от утре ще започнем да се вмирисваме.

— Ще ми липсвате. На всички ще ни липсвате. Елън така се е привързала към Томас. Въобще няма да е същото, като си заминете.

— Джон ще остане.

— Той няма да остане по-дълго от необходимото. Не може. И той трябва да се връща в Лондон.

— Виктория ми каза, че ще продава Бенхойл.

Роди се учуди.

— Не предполагах, че й е говорил за това.

— Тя ми каза снощи.

— Да, ще го продава. Няма избор. И аз, честно казано, това очаквах.

— Ти какво ще правиш?

— Зависи кой ще купи имението. Ако е някой богат американец с ловджийска страст, може би ще ме наеме да му прислужвам в лова. Представи си — покланям се леко и обирам големите бакшиши.

— Трябва да се ожениш — каза Оливър.

Роди го погледна сопнато.

— Точно ти ли ми го казваш?

Оливър се ухили.

— Аз съм различен — заяви той самодоволно. — Аз съм от друго поколение. Позволено ми е да имам по-различни морални ценности.

— Наистина са различни.

— Ти не ги ли одобряваш?

— Няма значение дали одобрявам или не. Прекалено ленив съм, за да вземам отношение по въпроси, които не ме засягат. Може би именно от леност не съм се оженил. Или не съм се оженил, понеже от мен се е очаквало да се оженя. Никога не съм правил нещо, което се очаква от мен. Неоженването беше част от тая линия на поведение. Също като писането на книги и прекомерното пиене. Брат ми Джок се беше отчаял от мен.

— Мисля, че така е по-добре да се живее — рече Оливър. — И аз като че ли съм вървял по подобен път.

— Да — отговори Роди — но аз си имах едно златно правило. Не се обвързвах с никого, понеже знаех, че ако веднъж го направя, има опасност да нараня другия.

Оливър го погледна учудено.

— За Виктория ли намекваш?

— Тя е много уязвима.

— Тя е и интелигентна.

— Сърцето и главата са две отделни неща.

— Разум и чувства?

— И така може да се каже.

— Мен не могат да ме обвържат — рече Оливър.

— Вече си обвързан — каза Роди. — Имаш дете.

Оливър извади цигара. Взе една треска, запали я от огъня и я поднесе към цигарата си. Когато тя се запали, той хвърли треската в пламъците.

— В такъв случай, не е ли малко късно да ме поучаваш като баща — каза той.

— Никога не е късно да се поправят грешките.

Погледите им се кръстосаха пред огнището и Роди усети студенината в бледосините очи на Оливър, който побърза да смени темата.

— Знаеш ли къде е Виктория? — разговорът явно бе приключил.

Роди въздъхна.

— Мисля, че изведе Томас на разходка.

Оливър се изправи.

— В такъв случай по-добре да я намеря и да й кажа какво става.

Той хукна надолу по дървените стълби и затръшна входната врата зад гърба си. Стъпките му отекнаха по паветата на двора. Роди така и не узна намеренията на Оливър; подозираше, че вместо да направи добро, е причинил зло, и съжали, че въобще си бе отворил устата. След малко отново въздъхна, надигна се от фотьойла и отиде да си налее мечтания джин с тоник.

 

 

Докато се връщаше през брезовата горичка, Виктория видя Оливър да излиза изпод арката и да тръгва по чакъла пред къщата. Той пушеше. Тъкмо щеше да го извика, когато той я забеляза и се запъти по тревата към нея и Томас.

Томас, чиито крака отказаха да вървят по средата на пътя, беше яхнал гърба на Виктория. Когато видя Оливър да се задава, Виктория се наведе и пусна Томас на земята. Той изтича, стигна преди нея до Оливър, забучи глава в краката на баща си и обхвана коленете му с ръце.

Оливър не го взе, а спря на място и зачака Виктория да се приближи.

— Къде ходите? — попита той.

— На разходка. Открихме още едно поточе, но не толкова хубаво, колкото водопада. — Тя стигна до него. — А ти какво прави?

— Говорих по телефона — отвърна той.

Разходката и студеният въздух бяха зачервили бузите й. Светлата й коса се развяваше разрошена. Беше намерила някакви жълти цветчета и бе поставила едно-две в бутониерата на сакото си. Оливър я прегърна и я целуна. Тя ухаеше хладно и свежо, на ябълки и чист въздух. Устните й бяха сладки и нежни, целувката й — невинна като бистра вода.

— На кого звъни?

— На никого. На мен ми звъниха.

— Кой?

— Агентът ми. — Той я пусна и се наведе, за да откопчи Томас от краката си. Тръгнаха към къщата, но Томас запротестира и Виктория се върна и го взе на ръце. Когато отново настигна Оливър, тя попита.

— И какво каза той?

— Добри новини. „Огъната монета“ ще се играе в Лондон.

Виктория се закова на място.

— Оливър! Това е прекрасно!

— И аз заминавам за Лондон утре. — Лицето й помръкна. — Оставям ви двамата с Том тук.

— Не можеш да постъпиш така.

Той се засмя.

— Каква е тази печална физиономия? На другия ден се връщам.

— Но защо да не дойдем с теб?

— Какъв е смисълът да идвате в Лондон за един ден? Освен това, не мога да си върша работата, ако вие с Томас ми се мотаете в краката.

— Но ние не можем да останем тук без теб.

— Защо?

— Не искам да ме изоставяш.

Оливър мигновено се ядоса. Той престана с добродушните закачки и каза с раздразнение:

— Не те изоставям. Отивам в Лондон за една нощ. Хващам единия самолет, после хващам другия обратно. А щом се върна, събираме багажа, качваме се на колата и потегляме на юг. Заедно. Сега доволна ли си?

— Но какво ще правя без теб?

— Ще живееш, предполагам. Не вярвам да е много трудно.

— Неудобно ми е от Роди. Натресохме му се и сега…

— Нищо му няма. Той се радва, че вие с Томас ще останете при него ден-два. А колкото до това, че сме му се натресли, той не иска да си тръгваме. След като заминем, ще трябва да се изправи очи в очи срещу реалността, а това никак не му се нрави.

— Не е хубаво да говориш така за Роди.

— Не е хубаво, но е истина. Вярно, той е чаровен и забавен като герой от някоя комедия от трийсетте години, например от някоя от по-свежите пиеси на Ратиган. Но се съмнявам дали някога през живота си е поглеждал проблемите в лицето.

— Участвал е във войната. Всеки, който е преживял войната, е бил принуден да се изправи пред какви ли не проблеми. Нали в това е цялата работа.

— Аз говоря за лични проблеми. Не за национални бедствия. Човек не може да се скрие от тях зад чаша бренди със сода.

— Оливър! Мразя, когато говориш така. Не искам да заминаваш и да ни оставяш с Томас.

— Заминавам и това е. — Тя не отговори. Оливър я прегърна и я целуна по главата. — Недей да се цупиш. Във вторник се връщам и ти можеш да дойдеш с волвото да ме посрещнеш. И ако си особено мила, ще те заведа на вечеря в Инвърнес, ще хапнем овнешка саздърма с картофи и ще потанцуваме шотландски танци. Можеш ли да си представиш нещо по-привлекателно?

— Предпочитам да не заминаваш. — Но тя вече се усмихваше.

— Налага се. Дългът ме зове. Аз съм преуспяващ мъж. Това, че те оставям тук, е цената, която трябва да платя за успеха.

— Понякога ми се иска да не си толкова преуспяващ.

Той пак я целуна.

— Знаеш ли какво не ти е наред на теб? Никога не си щастлива.

— Това не е вярно.

Той омекна.

— Знам, че не е.

— Тук съм щастлива — рече тя и изведнъж се смути. Надяваше се, че Оливър ще й каже, че и той е щастлив. Но той замълча, Виктория прехвърли Томас от едната си ръка в другата и тримата се върнаха в къщата.