Розамунде Пилхер
Диво биле (10)

X
Петък

Събуди се внезапно, цялата напрегната и объркана, без ни най-малка представа къде се намира. Видя големия прозорец, а през него небето — бледо, ведро и безоблачно. Очертанията на хълмовете бяха остри като парчета стъкло, най-високите върхове — огрени от първите лъчи на изгряващото слънце. Бенхойл. Бенхойл може би в най-прелестния си вид. Денят обещаваше да бъде хубав. Ще заведе Томас на плажа.

Томас. Бабата на Томас. Госпожа Арчър. Днес ще напише писмо на госпожа Арчър.

Ето как, докато Виктория още спеше, съзнанието й, може би разбрало, че тя е способна да се колебае безкрайно по този въпрос, взе само решението. Още сутринта ще напише писмото и при първа възможност ще го изпрати. Адресът ще вземе от телефонния указател от пощата в Крийгън. Удбридж беше в Хампшър. Малко селце. В едно малко селце сигурно няма много семейства Арчър.

Писмото започна да се оформя в главата й. Пиша Ви, за да Ви известя, че Томас е добре и е много щастлив.

А бащата на Томас? До нея Оливър спеше безшумно, извърнал глава, протегнал дългата си ръка над завивките, с дланта нагоре, пръстите му — леко присвити и отпуснати. Виктория се изправи на лакът и се загледа в спокойното му лице. В този миг той изглеждаше беззащитен и уязвим. Той я обичаше. Любовта и страхът не можеха да съжителстват. Тя не се боеше от Оливър.

А и — тя внимателно се отпусна на възглавницата — Оливър няма защо да знае. Оливър не искаше да Ви пиша, затова би било по-добре, ако не споменавате за това писмо и не се опитвате да се свържете с нас.

Не можеше да се начуди как не се бе сетила по-рано за тази безобидна измама. Госпожа Арчър ще разбере. На нея й трябваше само да узнае, че внукът й е добре. Виктория ще й обещае в края на писмото, че ще й пише отново, че ще поддържа връзка с нея. И така ще завържат истинска кореспонденция.

Откъм затворената врата на съседната стая, където спеше Томас, се чу шум. Странни звуци „ме-ме-ме“ нарушиха утринната тишина. Томас пееше. Тя си го представи: лапнал пръст, как думка с Прасчо по стената до леглото. След малко пеенето престана, чу се тътрене на крака, вратата се отвори и Томас се появи.

Виктория се престори на заспала и затвори очи. Томас се покатери на леглото, излегна се отгоре й и отвори очите й насила с дебелите си пръстчета. Тя видя лицето му на сантиметри от своето, сините му очи бяха смущаващо близко, носът му — почти опрян в нейния.

Все още не беше писала на баба му, но днес щеше да го стори и това решение я освободи от вината и я изпълни с нежност към Томас. Тя го прегърна и го гушна, а той опря бузата си в нейната и леко я ритна в корема. След малко стана ясно, че той повече не може да мирува, и Виктория стана. Оливър спеше спокойно. Тя занесе Томас в стаята му, облече го, после се облече и тя. Оставиха Оливър да спи и хванати за ръце се изкачиха по стълбите, за да потърсят нещо за закуска.

В Бенхойл изглежда нямаше установен ред: двете домакинства — голямата къща и домът на Роди — работеха, тъй да се каже, успоредно едно с друго. Вчера на обяд всички ядоха супа и сирене в приятната поразхвърляна всекидневна на Роди, на масата, дръпната до прозореца. Обядът беше съвсем непринуден, като пикник. Вечерята, обаче, беше съвсем различно нещо. Сервираха я в огромната трапезария на голямата къща. По негласно споразумение всички се бяха преоблекли за случая. Оливър си беше сложил кадифеното сако, а Роди носеше отесняло карирано сако и пояс между ризата и тъмните панталони, които вече не му ставаха в кръста. В камината пламтеше огън, в сребърните свещници горяха свещи, а големите мрачни портрети на представителите на рода Дънбийт гледаха от облицованите с ламперия стени. Виктория се зачуди кой ли от тях е Джок, но й беше неудобно да попита. Имаше нещо смущаващо в празния стол в края на масата. Виктория имаше чувството, че са натрапници, влезли без разрешение в чужда къща, и всеки момент собственикът щеше да се върне и да ги завари.

Но тя явно беше единствената, обзета от подобна смущаваща вина. Оливър и Роди не спряха да говорят за разни издатели, продуценти и писатели, за които Виктория нямаше абсолютно никаква представа. Разговорът се лееше сред изобилие от вино. Дори старицата Елън сякаш не виждаше нищо нередно в празничното настроение в самата нощ след погребението на полковника. Тя ходеше напред-назад с изтритите си обуща, облякла най-хубавата престилка върху черната си рокля, подаваше тежките овални чинии през прозорчето от кухнята и отнасяше обратно празните съдове. Виктория понечи да помогне, но Роди я спря.

— Джес Гътри помага на Елън в кухнята. Ако само се надигнеш от стола, ще я обидиш смъртно — каза той, когато Елън не можеше да ги чуе. Виктория остана на мястото си, въпреки че не го смяташе за правилно, и се остави да я обслужват наравно с другите.

По някое време, докато вечеряха, Елън изчезна за десетина минути. Когато се върна с кафе на подноса, тя обяви, без каквото и да било встъпление, че малкото момченце спи като ангел, и Виктория разбра, че си е направила труда да се разходи по дългите каменни коридори и през двора, за да провери как е Томас. Това много я трогна.

— Тъкмо се канех да ида да го видя — рече тя на Елън, но Елън стисна устни, сякаш Виктория бе казала нещо неприлично.

— И защо да си прекъсвате вечерята, когато аз мога да нагледам детето?

Виктория се почувства порицана.

 

 

На следващата сутрин тя се сблъска с нелогичностите на чуждата кухня, но чрез продължително отваряне и затваряне на шкафчета успя най-накрая да намери яйца, хляб и кана мляко. Томас само й пречеше и постоянно се мотаеше из краката й. Тя намери подходящи чаши и чинии, ножове и вилици. Малко масло и бурканче нескафе. Виктория нареди масата, сложи Томас на стола, върза около врата му една хавлия и отчупи горния край от черупката на яйцето. Томас залапа тихомълком.

Виктория си направи чаша кафе, придърпа един стол и седна срещу детето.

— Искаш ли днес да отидем на плажа? — попита тя.

Томас спря да яде и я погледна. По брадичката му се стичаше жълтък. Виктория го избърса. В този момент вратата откъм двора се отвори и затвори. Някой бавно се заизкачва по стълбите. След миг на прага се появи Елън.

— Добро утро — рече Виктория.

— Добро утро. Вие вече сте станали. Много сте ранобудна, госпожо Добс.

— Томас ме събуди.

— Дойдох да видя дали искате да ви направя закуска, но вие, гледам, вече сте се погрижили.

Държанието й беше объркващо, понеже по гласа й не се разбираше дали човек е постъпил правилно или не. Изражението й също не помагаше, тъй като на лицето й бе изписано постоянно неодобрение. Бледите й очи бяха студени и лъскави, а устата — сбръчкана, сякаш някой я беше навървил с конец и го бе стегнал здраво. Косата й беше изтъняла и бяла, дръпната назад и навита на стегнат кок. Отдолу розовееше кожата. Тялото й изглеждаше смалено от старостта, а дрехите — тези дрехи на неостаряващо приличие — й стояха така, сякаш бяха с един номер по-големи. Само ръцете й бяха едри и сръчни, червени от търкане, а ставите — подути и изкривени като стари корени. Тя стоеше, кръстосала ръце върху цветната престилка на корема си, и изглеждаше така, сякаш през целия си дълъг живот нито за миг не е спряла да работи. Виктория се зачуди на колко ли е години.

— Може би ще изпиете едно кафе? — попита тя нерешително.

— Кафе въобще не кусвам. Не ми понася.

— Тогава чаша чай?

— Не, не. Вече пих чай.

— Ами защо не седнете? Отморете се малко.

За миг си помисли, че дори този малък жест на приятелство ще бъде отхвърлен, но Елън, може би привлечена от немигащия поглед на Том, взе един стол и се настани до масата.

— Изяж си яйцето — рече тя на Томас и после се обърна към Виктория. — Красиво дете. — На шотландския й говор това прозвуча като „красифо тете“.

— Вие обичате ли децата?

— О, да. Навремето имаше много деца в Бенхойл, пълно беше. — Явно беше дошла да види Томас и да побъбри. Виктория замълча и, естествено, старата жена продължи. — Дойдох да се грижа за Чарли, когато беше бебе. Чарли беше най-малкият от момчетата. И за другите съм се грижила, но Чарли беше само мой. Той сега е в Америка. Ожени се за американка. — Небрежно, сякаш не можеха да стоят мирни, ръцете й намазаха филийката на Томас с масло и я нарязаха на тънки лентички.

— Толкова ми е неудобно, че пристигнахме тъй скоро след… Ние, нали разбирате, не знаехме… — започна Виктория и замълча. Беше се объркала и съжаляваше, че въобще подхвана тази тема, но Елън не се смути ни най-малко.

— Имате предвид внезапната смърт на полковника и вчерашното погребение?

— Да.

— Хубаво погребение. Дойдоха всички големци.

— Наистина ли?

— Имай предвид, че той беше самотен човек. Нямаше си деца. На госпожа Джок й беше много мъчно, че не може да има деца. „Ето, ти си тук, Елън, казваше тя, и горе празната детска стая чака бебета, но май няма да има нито едно.“ И наистина нямаше.

Тя постави още едно парченце препечена филийка в ръката на Томас.

— Какво стана с нея?

— Умря. Преди пет години. Умря. Беше красива жена. Вечно усмихната. — Тя се обърна към Томас. — Да, закуската ти е много вкусна!

— А вашето момче… Чарли, той няма ли деца?

— О, има. Чарли има момче. Какво живо дете беше! Идваха тук през лятото, тримата, това бяха чудесни времена. Пикници в планината или на плажа в Крийгън. „Имам твърде много домакинска работа, че да ходя на пикници, казвах аз.“ Но Джон упорстваше: „Хайде, Елън, трябва да дойдеш, без теб няма да е никакъв пикник.“

— Той Джон ли се казва?

— Да, кръстен е на полковника.

— Сигурно ви е липсвал, когато се е върнал в Америка.

— О, къщата изглеждаше пуста, когато си заминаваха. Като гробница.

Виктория изведнъж хареса страшно много Елън. Вече не се боеше и не се стесняваше от нея.

— Аз предварително знаех малко за Бенхойл, защото съм чела книгите на Роди.

— Това бяха най-хубавите години, когато момчетата бяха малки. Преди войната.

— Трябва да е бил забавно дете, с неговите странни домашни любимци.

Елън зацъка с език и вдигна ужасено ръце при този спомен.

— Понякога си мислех, че ще ме довърши. Истинско дяволче. Иначе изглеждаше като ангел, но никога не знаех какво ще му дойде на ум. А когато трябваше да му пера дрехите, почти сто процента беше сигурно, че джобовете му са пълни с червеи.

Виктория се засмя.

— Това ме подсеща да ви попитам дали мога да изпера някъде. Пътувахме четири дни, а по пътя нямах възможност да пера и скоро ще ни свършат чистите дрехи.

— Можеш да използваш пералнята.

— Ако ги донеса в голямата къща след закуска, ще ми покажете ли къде е и как да я пусна?

— Хич не се безпокойте за тая работа. Аз ще ги пусна в пералнята. Няма да прекарате ваканцията си в пране, я! А пък… — добави тя с престорена невинност — ако някой път искате да поизлезете със съпруга ви, аз мога да наглеждам детето.

Тя явно желаеше да се грижи за Томас, да го вземе под свое покровителство. Виктория си спомни за писмото, което се канеше да напише.

— Трябва да напазарувам. Свършила ни е пастата за зъби, а и Оливър ще иска цигари. Ако отида тая сутрин с колата до Крийгън, ще мога ли наистина да ви оставя Томас? Той не обича много да пазарува.

— Защо му е да пазарува? Това е глупаво занимание за един малък мъж. — Тя се наведе напред и кимна с глава към Томас, сякаш двамата се бяха наговорили. — Ще останеш при Елън, нали, сладурче? Ще помогнеш на Елън да изпере.

Томас се втренчи в малкото й кафяво сбръчкано лице, тъй близко до неговото. Виктория с безпокойство очакваше реакцията му. Щеше да бъде много неудобно, ако се разпищеше и обидеше Елън. Но Томас и Елън се харесаха. Деляха ги много години, но и двамата принадлежаха към един и същи свят. Томас бе привършил със закуската. Той стана от стола, взе Прасчо от пода до хладилника и отиде да го покаже на Елън.

Тя хвана прасенцето и започна да го подрусва на масата, все едно танцува, припявайки с дрезгавия си глас:

Кити имаше свинче

на вратлето със звънче.

Томас се засмя. Той сложи ръка на коляното й и нейната стара кокалеста ръка хвана дебелите му пръстчета.

 

 

Учудващо е колко прости, колко естествени стават нещата, когато човек вземе някакво решение. Проблемите се изглаждат, трудностите изчезват. Елън отнесе Том и прането и по този начин с един замах освободи Виктория от двете най-належащи задължения. Роди и Оливър, вероятно под въздействието на брендито, още не бяха станали. Виктория влезе в стаята на Роди, за да потърси листа за писма, и завари спуснати пердета и натежал от застоялия цигарен дим въздух. Тя дръпна завесите, отвори прозорците и изпразни пепелниците в камината.

На рафта за писма в разхвърляното бюро на Роди намери листа за писане — бели и с отпечатан адрес. За миг се поколеба кои да използва. Ако използваше белите и не напишеше адреса, госпожа Арчър нямаше да знае как да ги намери. А това предизвикваше съмнения за някаква тайнственост, сякаш те с Оливър наистина криеха нещо.

Освен това едрите букви на адресирания лист бяха доста внушителни и вдъхваха увереност. БЕНХОЙЛ, КРИЙГЪН, СЪНДЪРЛАНД. Простотата на този надпис несъмнено щеше да направи силно впечатление на госпожа Арчър. Ето защо Виктория взе лист с напечатан адрес и един плик, обточен с тъмносиня ивица. В потъмнялата сребърна каничка откри химикалка. Сякаш някой я беше улеснил, като й бе приготвил всичко необходимо.

Скъпа Госпожо Арчър,

Пиша Ви, за да съобщя, че Томас е добре и е щастлив. Откакто напуснахме Лондон, той е много послушен, почти не плаче и никога не се буди през нощта. Също така добре се храни.

Тя спря, лапна края на химикалката и се зачуди дали да й пише, че Томас нито веднъж не е попитал за баба си. Най-накрая реши, че това не е особено тактично.

Както разбирате, ние сега сме в Шотландия, слънцето грее, затова може би ще заведа Томас на плажа.

Тя отново спря, после продължи с последната и най-деликатна част от писмото.

Оливър не знае, че Ви пиша. Ние говорихме по този въпрос и той силно се възпротиви. Затова би било по-добре, ако не споменавате за това писмо и не се опитвате да се свържете с нас. Аз пак ще Ви пиша по-нататък, за да Ви уведомя как е Томас.

С най-добри пожелания

Виктория…

Виктория коя? Тя не беше Виктория Добс, но и вече не се чувстваше Виктория Брадшоу. Накрая написа само малкото си име. Пъхна писмото в плика, а плика — в джоба на жилетката. После се промъкна в спалнята и взе дамската си чанта с портмонето. Оливър не помръдна. Виктория излезе, качи се във волвото и потегли към Крийгън.

 

 

Роди Дънбийт, вързал огромна престилка на сини и бели райета, с която изглеждаше като преуспяващ месар, стоеше до плота в малката кухня, кълцаше зеленчуци за супата и се опитваше в същото време да пренебрегне обстоятелството, че страда от махмурлук. В дванайсет часа щеше да си налее от лечебното бренди с джинджифил, но сега беше още дванайсет без петнайсет и Роди си запълваше времето, удържайки на изкушението да подрани с питието, с успокоителна кулинарна дейност. Той обичаше да готви. Всъщност, беше отличен готвач и му беше страшно приятно, че има гости, за които да се прояви, а не само за себе си.

Въпросните гости, дали по уговорка, или случайно, бяха спазили традицията на Бенхойл и бяха излезли. Когато Роди се измъкна от леглото, Виктория и детето бяха изчезнали. Това го зарадва. Той изпитваше ужас от гости, които се мотаят из къщата отегчени, а и имаше нужда от тишина и спокойствие, за да свърши дребните си домакински задачи.

Все пак той отиде до голямата къща, за да се поинтересува от учтивост, и Елън му каза, че Виктория е отишла с колата до Крийгън. Момченцето беше при Елън, помагаше й да простира прането и си играеше с кошничката с щипки.

Когато най-накрая стана, Оливър въобще не се обезпокои от самостоятелните действия на семейството си. На Роди дори му се стори, че изглежда облекчен, тъй като се е отървал от тях за час-два. Двамата си похапнаха добре, после решиха да отидат следобед до Уик. Там един приятел на Роди, уморен от напрегнатия живот на юг и от постоянното пътуване, беше основал своя печатница, специализирана в издаване в малки тиражи на красиво ръчно подвързани книги. Роди се интересуваше от всичко, свързано с художествена изработка, и отдавна се канеше да иде да види как работи печатарската машина, пък и да обиколи подвързвачницата. Покани Оливър да го придружи и той с радост се съгласи.

— Ами Виктория? — попита Роди.

— О, тя сигурно ще се занимава с Томас.

Позвъниха в Уик и уговориха посещението. След като се повъртя наоколо, Оливър призна, че би искал да поработи, Роди му даде един бележник и го прати в библиотеката в голямата къща, където, за свой късмет, Оливър прекара необезпокояван времето до обяд.

След като остана сам, Роди запали буен огън в камината, написа няколко писма и се зае да приготви супа. Въздухът се изпълни със свежата и силна миризма на целина, от прозореца струеше слънчева светлина, от радиото се носеше Вивалди. Телефонът иззвъня.

Роди изруга и продължи да реже целината, сякаш телефонът щеше сам да се вдигне. Това, разбира се, не стана и той остави ножа, избърса ръцете си в хавлията и отиде във всекидневната.

— Роди Дънбийт на телефона.

— Роди, обажда се Джон Дънбийт.

Роди приседна. За щастие зад него имаше стол. Беше безкрайно учуден.

— Мислех, че си в Бахрейн.

— Не. Върнах се вчера сутринта. Роди, ужасно съжалявам за Джок. Както и за това, че не можах да дойда на погребението.

— Ние те разбираме, момчето ми. Много мило, че изпрати телеграма. Откъде се обаждаш? От Лондон ли? Сякаш говориш от съседната стая.

— Не, не съм в Лондон. В Инвърнес съм.

— В Инвърнес? — Мислите на Роди, малко позамаяни от снощния коняк, сякаш не работеха на пълни обороти. — Как само се движиш. Кога пристигна в Инвърнес?

— Хванах нощния влак. Пристигнах сутринта. Срещнах се с Робърт Маккензи. Той каза, че мога да ти позвъня и… да дойда в Бенхойл.

— Разбира се. Това е чудесно. Остани няколко дни, за уикенда. Кога да те чакаме?

— По някое време следобед. Ще наема кола. Удобно ли е да дойда следобед?

— О, прекрасно… — започна Роди, но после се сети за печатницата и се плесна по челото с длан — един театрален жест на припомняне, напълно излишен в момента, тъй като нямаше кой да го види. — Дявол да го вземе, мен няма да ме има. Имам уговорка да отида в Уик. Един приятел ми е на гости и ще ходим там в една печатница. Но това няма значение. По някое време ще се върнем, а и Елън е тук.

— Как е Елън?

— Непоклатима. Всички ни засенчва. Ще й кажа, че пристигаш. Да те чака.

— Надявам се, че не те притеснявам.

Роди си спомни, че Джон бе винаги много любезен.

— Ни най-малко не ме притесняваш. Освен това — добави той, понеже не виждаше причина да го премълчава — къщата вече е твоя. Няма защо да искаш позволение от себе си, за да останеш.

Настъпи кратка пауза.

— Да — каза Джон замислено. — Да. Това е едно от нещата, за които искам да поговорим. Имаме много за обсъждане.

— Ще си побъбрим хубавичко след вечеря — обеща Роди. — Довиждане, засега. Ще те чакам с нетърпение. Толкова време не сме се виждали, Джон.

— Да — отвърна Джон и интонацията му изведнъж се стори на Роди съвсем американска. — Наистина отдавна не сме се виждали.

 

 

Виктория се върна десетина минути по-късно, когато Роди, вече свършил със супата и почистил кухнята, си беше налял дългоочакваното бренди с джинджифил. Той седеше до прозореца и наблюдаваше едно ято бели чайки, които бяха накацали и кълвяха нещо по брега на езерото, когато чу шума от пристигащата кола. Само след миг входната врата долу се отвори и се затвори.

— Виктория?

— Здравей!

— Горе съм. Сам. Качи се при мен.

Виктория послушно изтича по стълбите и го завари да седи самотно в другия край на стаята, единствено в компанията на Барни.

— Къде са останалите?

— Оливър е в голямата къща. Затворил се е в библиотеката и работи. А Томас е още с Елън.

— Сигурно е добре да ида да си го прибера.

— Няма нужда. Нищо му няма. Седни. Пийни малко.

— Не, не искам да пия.

Тя седна до него и свали шала си. Той си каза, че е много хубава. Вчера, когато я видя за пръв път, въобще не му се стори такава. А стеснителна и безлична, дори скучна. По време на вечерята тя не пророни нито дума и Роди така и не можа да се начуди какво намира Оливър в нея. Но тази сутрин тя беше съвсем различна. Светнали очи, розови бузи, усмихнати устни. Сега пък Роди се зачуди защо Оливър не се ожени за нея. Може би нещо в произхода й… На колко години беше? Къде са се срещнали? От колко време са заедно? Изглеждаше прекалено млада, за да е майка на двегодишно дете, но пък младите хора днес сякаш бързаха да се обвържат веднага, след като завършат училище, и се впускаха в семеен живот по начин, който Роди на младини би сметнал за крайно безразсъден. Той забеляза красивите й зъби.

— Като гледам светналите ти очи и щастливото ти лице, сигурно нещо хубаво се е случило в Крийгън.

— Времето е прекрасно. Вижда се на километри и всичко грее и искри. Нямах намерение да се бавя. Отидох само да купя паста за зъби, цигари и други дребни неща, но Елън каза, че няма нищо против да гледа Томас, а пък и в Крийгън е толкова хубаво. Пообиколих тук-там — ходих в църквата и в къщата, където преди са живели свещениците, но сега е преправена на магазин за занаятчийски изделия.

Ентусиазмът й беше трогателен.

— Купи ли си нещо?

— Не, но сигурно ще се върна да си купя. Продават много хубави пуловери от шетландска вълна. После ходих и на плажа. Нямам търпение да заведа Томас. Очаквах да е студено, но не беше. Слънцето грееше приятно.

— Радвам се, че си прекарала добре сутринта.

— Да. — Погледът й срещна неговия и част от блясъка изведнъж изчезна от очите й. — Нямах възможност да ти го кажа снощи, но от Оливър научих за брат ти. Много съжалявам. Много ми е неудобно, че дойдохме.

— Не трябва да ти е неудобно. Вашето присъствие ми се отразява добре.

— Само ви създаваме допълнителни грижи. Цяла сутрин се чувствам гузна, че вместо да помогна на теб или на Елън, аз изоставих Томас.

— Не е зле да прекараш час-два без Томас.

— Ами, всъщност, доста е приятно. — Те се засмяха единодушно. — Каза, че Оливър работи ли?

— Да.

— Не знаех, че му се работи. — Виктория сви вежди.

— Сигурно иска да си запише някоя идея, преди да е отлетяла от главата му. — Роди си спомни заплануваното пътуване до Уик следобед и й разказа за него. — Ако искаш, ще те вземем с нас, но Оливър каза, че сигурно ще се занимаваш с Томас.

— Предпочитам да остана тук.

— В такъв случай можеш да ми помогнеш. След обед ще пристигне един млад мъж. Ще остане ден-два. Ако не сме се върнали, моля те погрижи се за него, направи му чай, въобще посрещни го като хората.

— Разбира се. Но той къде ще спи? Ние май напълнихме къщата ти.

— В голямата къща. Вече предупредих Елън и тя замалко не литна от вълнение. Извади ленени чаршафи и захвана да търка и да лъска.

— Струва ми се, че тя си има достатъчно работа и без нови гости.

— Да, но този млад мъж е любимецът на Елън. Моят племенник Джон Дънбийт.

Виктория погледна Роди учудено.

— Джон Дънбийт? Синът на брат ти Чарли? Елън ми разказа за него тази сутрин на закуска. Той не е ли в Америка?

— Не, не е. Обади ми се по телефона от Инвърнес.

— Елън сигурно е на седмото небе.

— Да, така е. И не само защото Джон идва на гости, но защото Джон е новият собственик на Бенхойл. Брат ми Джок остави Бенхойл на Джон.

Виктория се смути.

— Мислех, че ти си новият господар.

— Опазил ме бог.

— Достоен си да бъдеш новият господар — усмихна се тя.

— Много си любезна, но като земевладелец аз съм безполезен. Твърде съм стар и затънал в пороци. Новата метла чисто мете. Като съобщих новините на Елън, очичките й проблеснаха, но дали беше сълза или радостна искрица, не разбрах.

— Не говори така за нея. Тя ми харесва.

— И на мен ми харесва, но някой ден ще ме вкара в лудницата. — Той въздъхна и погледна празната си чаша. — Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш?

— Да, напълно.

— В такъв случай, бъди така добра да отидеш да намериш Оливър и момченцето и да им кажеш, че обядът ще е готов след около десет минути. — Той се вдигна от стола до прозореца и отиде да хвърли дърва в догарящия огън. Както обикновено се разхвърчаха искри и както обикновено Роди стъпка нажежените въгленчета върху изстрадалото килимче пред камината.

Виктория тръгна да свърши каквото я помолиха. Пред стълбите тя спря.

— Къде каза, че е Оливър?

— В библиотеката.

Тя затопурка надолу като нетърпеливо дете. Останал сам, Роди отново въздъхна. Помисли, помисли, после се предаде. Наля си още едно питие и отиде в кухнята, за да нагледа ароматната си супа.

* * *

Виктория подаде глава от вратата.

— Оливър!

Той не пишеше. Седеше зад бюрото до прозореца с отпуснати ръце и протегнати крака, но всъщност не пишеше.

— Оливър!

Той се обърна. Минаха една-две секунди, докато я познае. Празният му поглед се съживи. Усмихна се, сякаш току-що се събуждаше. Вдигна ръка и разтри врата си.

— Здравей.

— Време е за обяд.

Тя затвори вратата зад себе си. Оливър протегна дългата си ръка и Виктория отиде при него. Той я прегърна, зарови лицето си в дебелия й пуловер и се сгуши като дете в топлината му. Спомените от предната нощ я изпълниха с нежност. Виктория опря брадичка върху главата му и погледна листите на бюрото, изписани с тесния сбит почерк на Оливър и неговите драсканици и заврънкулки.

— Време е за обяд — повтори тя.

— Не може да бъде. Тук съм едва от пет минути.

— Роди каза, че си тук от сутринта.

— Ти къде ходи.

— В Крийгън.

— Какво прави там?

— Пазарувах. — Той я отдръпна от себе си и я погледна в очите. Виктория спокойно срещна погледа му и повтори. — Пазарувах. Купих ти цигари. Предположих, че скоро ще ти свършат.

— Добро момиче.

— Днес следобед пристига нов гост.

— Кой?

— Джон Дънбийт. Племенникът на Роди. — Тя изимитира шотландския акцент: — Новият млад господар на Бенхойл.

— Боже мой! — възкликна Оливър. — Все едно живеем в някой роман от Уолтър Скот.

Тя се засмя.

— Искаш ли да обядваш?

— Да. — Той бутна настрана бележника и стана схванато. Протегна се и се прозя. — Но първо искам да пийна.

— Роди цяла сутрин си мечтае някой да пийне с него.

— Ти идваш ли?

— Най-напред ще намеря Томас. — Двамата тръгнаха към вратата. — Прекара сутринта с Елън.

— Браво на Елън — рече Оливър.

 

 

Джон Дънбийт, седнал зад кормилото на взетия под наем форд, премина през Евънтън, след което пътят зави на изток. От дясната му страна, под безоблачното зимно небе се простираше заливът Кромарти Фърт, син като Средиземно море, в цялото великолепие на прилива. Отвъд него се виждаха острите като бръснач очертания на мълчаливите планини от Черния остров на фона на чистата искряща светлина. Тучни поля се спускаха към брега на морето, по високите склонове пасяха овце, червени трактори, досущ като играчки в далечината, разораваха плодородния чернозем.

Ослепителната сияйност на деня дойде като неочакван дар. Джон бе напуснал забуления в сив дъжд Лондон и се бе качил на влака в състояние на пълно изтощение. Уморен от четирийсет и осем часа непрестанна дейност, измъчван от разликата във времето и все още смутен от неочакваното наследство, което получи от Джок, той изпи две огромни уискита и заспа тъй дълбоко, че се наложи служителят в спалния вагон да го събуди, за да му съобщи, че влакът вече от пет минути е на гара Инвърнес.

Сега, на път за Бенхойл, без други задължения, освен да занесе неизбежно лошите вести на хората, които живееха там, Джон не можеше да се освободи от чувството, че отива на почивка.

Това отчасти се дължеше на мисловни асоциации. Колкото по се отдалечаваше от Лондон и се приближаваше към Бенхойл, толкова по-ясни и живи ставаха спомените. Той познаваше този път. Обстоятелството, че не бе минавал по него от десет години, сякаш нямаше значение. Като че ли беше вчера. Единствената разлика бе, че сега до него го нямаше баща му, тръпнещ в очакване и загрижен, да не би Джон да пропусне някоя от познатите природни забележителности.

Пътят се разклони. Джон остави Кромарти Фърт зад гърба си, изкачи планината Струи и се спусна от другата страна към великолепието на следващия залив — Дорнох Фърт. Забеляза покритите с гори хълмове на отсрещния бряг, а зад тях — заснежените сурови върхове на Съндърланд. На изток се простираше откритото море, спокойно и синьо като летен ден. Джон отвори прозореца на колата и усети влажния познат мирис на мъх и торф, острия дъх на морски водорасли, изхвърлени долу по брега. Пътят се виеше и фордът с лекота вземаше гладките завои.

Четирийсет минути по-късно той мина през Крийгън. Намали в очакване на отбивката за Бенхойл. Стигна до нея и изостави главния път. И тук всичко му бе познато, но по по-различен начин. Отново беше на Бенхойлска земя. Ето пътеката, по която бяха тръгнали с баща си и Дейви Гътри в един мрачен ден и която се изкачваше до върха на далечния хълм, а после се спускаше към запустялата долчинка на Лох Феосег. Там ловиха риба, а късно вечерта Джок дойде да ги вземе с колата.

Долу бълбукаше реката и той мина край мястото, където веднъж цели два часа се бори с една сьомга. Първият ред ловни укрепления изникна пред погледа му, след това домът на семейство Гътри. Отъпканият двор бе весело окичен с пране, а вързаните овчарски кучета се разлаяха по преминаващата кола.

Той взе последния завой. Пред него се ширна Лох Мюи, а в края на езерото, задрямала и самотна под късното следобедно слънце, стоеше старата сива къща.

Това беше най-тежкият момент, но Джон беше твърд в решението си. „Ще я продам“, каза той тази сутрин на Робърт Маккензи, защото от мига, в който прочете писмото на адвоката, знаеше, че няма какво друго да направи.

Дали беше чакала колата, или не, Джон не знаеше, но Елън Тарбат се появи почти мигновено. Тъкмо отвори багажника на форда и извади куфара, и тя заслиза по стълбите към него. С малко несигурна походка, по-мъничка отколкото си я спомняше, с изплъзнали се от кока бели коси, с червени възлести старчески ръце, широко разтворени, за да го посрещнат.

— Ето те и теб, значи. Какво щастие да те видя отново след толкова години.

Той остави куфара на земята и я прегърна. Трябваше да се наведе почти на две, за да може тя да го целуне и нейната крехкост, нейната лекота го трогнаха. Помисли си, че трябва да я вкара в къщата, преди вятърът да я грабне и отнесе. И при все това, тя се спусна към куфара и преди да успее да я спре, го грабна и го помъкна към къщата. Наложи се със сила да го измъква от ръката й.

— Какво правиш? Аз ще го нося.

— Добре, хайде да влезем на топло.

Елън тръгна по стълбите и Джон я последва. След като влязоха, тя затвори внимателно вратите. Джон се озова в огромния вестибюл и веднага го връхлетя мирис на торфен дим, на тютюн, на лак и кожа. Дори да беше сляп, пиян или смъртно болен, той щеше да познае Бенхойл по този мирис.

— Добре ли пътува? Много се изненадах тая сутрин, когато Роди ми каза, че пристигаш. Мислех, че си още при онези араби.

— Къде е Роди?

— С господин Добс отидоха в Уик. Но тази вечер ще си дойдат.

— Той добре ли е?

— Справя се. Смъртта на чичо ти ужасно ни разстрои… — тя го поведе бавно по стълбите, подпирайки се с една ръка за парапета — … но аз имах предчувствие. Щом не се прибра за обяд, бях сигурна, че нещо се е случило. И така си беше.

— Сигурно е добре, че си е отишъл по този начин.

— Да, да. Прав си. На разходка с кучетата. На спокойствие. Но е ужасно за нас, които оставаме.

Тя стигна завоя на стълбите. Спря да отдъхне и да си поеме въздух за следващото изкачване. Джон прехвърли куфара в другата ръка. Продължиха нагоре.

— И ти сега се връщаш в Бенхойл. Джеси и аз се чудехме какво ще стане с имението, след като полковникът умря толкова ненадейно, но не беше много прилично да разпитваме. Затова, когато Роди ми съобщи тази сутрин, можеш да си представиш колко се зарадвах. „Та това е, казах му, най-подходящият човек за Бенхойл. Синът на Чарли! Няма друг като Чарли.“

Той не искаше разговорът да продължава в тази посока и твърдо смени темата.

— А ти, Елън? Как я караш?

— По-млада не ставам, но си намирам работа.

Като знаеше колко е голяма къщата, Джон не можеше да си представи, че Елън ще остане без работа. Най-накрая стигнаха на етажа. Джон се зачуди къде ли ще спи. Обхвана го страшното подозрение, че Елън ще го настани в спалнята на чичо му. Тя беше способна да го подложи на това ужасно изпитание и той почувства облекчение, когато го поведе към най-хубавата стая за гости, където отсядаше с баща си. Елън отвори вратата. Стаята беше слънчева, а от прозореца лъхна свеж чист въздух.

— О! — възкликна тя и побърза да затвори прозорците.

Джон я последва и се огледа — същите високи и широки кревати, застлани с бели колосани памучни покривки, нощната масичка, огледалото с извита рамка, плюшеното канапе. Дори нахлулият студен въздух не можеше да разсее миризмата на лак и карбол. Елън, очевидно, се беше потрудила.

— Нищо не се е променило.

След като затвори прозорците, Елън се повъртя из стаята, изпъна лененото чердже и отвори огромния гардероб, лъхащ на камфор, за да провери закачалките. Джон остави куфара върху поставката за багаж до едното легло и отиде до прозореца. Слънцето бе започнало да се спуска към хоризонта и хълмовете бяха оцветени в розово. Окосената трева на поляната се простираше до храстите и отвъд тях до брезовата горичка, и докато Джон гледаше през прозореца, две фигури се появиха между дърветата и бавно се запътиха към къщата. Момиче с малко момченце. Зад тях, доста по-изтощен, вървеше стар черен лабрадор.

— Тази врата води към банята. Сложила съм чисти хавлии и…

— Елън, кои са тези?

Елън се приближи до прозореца и се загледа със старческите си очи.

— Това е госпожа Добс и момченцето й Томас. Цялото семейство гостува на Роди.

Те излязоха от горичката. Детето, което се влачеше след майка си, изведнъж забеляза водата и тръгна към брега на езерото. Момичето се поколеба, после примирено го последва.

— Вие с нея можете да пиете чай в библиотеката, а Томас ще пие чай с мен. — Елън продължи да го изкушава: — Във фурната има тава с кифлички, извадила съм и мед от пирен.

И тъй като Джон нито отговори, нито се обърна, Елън малко се подразни. В края на краищата беше отворила пиреновия мед специално за него.

— Сложила съм хавлии, така че можеш да си измиеш ръцете — напомни му тя с известна рязкост в гласа.

— Да, добре — разсеяно отвърна той.

Елън го остави сам. Той я чу как слиза бавно по стълбите. Момичето и детето заспориха за нещо. Тя се наведе, взе го на ръце и го понесе към къщата.

Джон се дръпна от прозореца, излезе от стаята, спусна се по стълбите и изскокна навън. Те веднага го забелязаха. Момичето, стреснато от внезапното му появяване, замръзна на място. Той прекоси чакъла и тръгна през тревата. Не разбра точно кога го позна. Знаеше само, че той я позна в мига, в който се появи сред дърветата.

Тя носеше джинси и красив зелен пуловер с парчета кожа на раменете. Лицата им, едно до друго, го гледаха как приближава. Големите им сини очи си приличаха като две капки вода. По носа й имаше лунички, каквито преди нямаше.

Госпожа Добс. Без съмнение с детето, което вдигаше врява оная нощ, когато я закара до дома й. Госпожа Добс.

— Здравей, Виктория — рече той.

— Здравей — отвърна тя.

 

 

Станаха четирима и на вечеря празният стол вече не беше празен.

Виктория носеше син кафтан от мека вълна, със златисти нишки по яката и ръкавите. Специално за вечерта си бе вдигнала косата, но прическата й се стори на Джон Дънбийт не особено сполучлива. Няколко руси косици се бяха изплъзнали и вместо да й придаде вид на изтънчена жена, кокът само подчертаваше младостта й. Дългата й гола шия изглеждаше уязвима като на малко дете. Миглите й бяха почернени, красивата й уста — много бледа. Лицето й не беше изгубило сдържаното си тайнствено изражение. Кой знае защо това се хареса на Джон. Той със задоволство откри, че макар и да не бе успял да разруши бариерата, то това не се беше удало и на Оливър Добс.

— Не са женени — каза му Роди, докато пийваха преди вечеря и чакаха семейство Добс да се появят. — Не ме питай защо. Тя е такова очарователно същество.

— Очарователна и потайна.

Може би в леглото, в любовта, тази бариера изчезваше. Погледът му се премести от Виктория върху Оливър и Джон с раздразнение откри, че инстинктивно бяга от тези красиви образи като подплашен кон. Той твърдо насочи вниманието си към думите на Роди.

— … Най-важното е да се инвестира в земята. Не само пари, но и време, и ресурси. Целта е да поникне, така да се каже, една тревичка там, където преди нищо не е расло, да се създаде работа за местните хора, да се спре непрестанното изселване на населението в големите градове.

Роди Дънбийт изявяваше една съвсем неочаквана страна от своя характер. Докато си вземаше портокал от купата в средата на масата, Виктория се зачуди колко ли хора са го слушали да говори така надълго и нашироко по тема, която явно му беше близка до сърцето. Защото той говореше с авторитета на човек, който е живял цял живот в Шотландия, който познава проблемите й и е готов да спори срещу всяко лесно решение, което според него е неуместно или непрактично. Хората бяха в основата на всичко. Всичко се връщаше при хората. Без хора няма общество. Без общество няма бъдеще, няма живот.

— А лесовъдството? — попита Джон Дънбийт.

— Зависи от подхода. Джеймс Дохарт, който обработва Глен Толста, засади един хълм с дървета, може би около четиристотин акра…

Виктория започна да бели портокала. Той беше в Бенхойл вече пет часа. Тя имаше на разположение пет часа, през които да се отърси от шока на внезапното му появяване, но все още се чувстваше объркана. Това, че младият американец, когото срещна в Лондон, и Джон Дънбийт, племенникът на Роди и единствен син на любимеца на Елън, Чарли, са всъщност един и същ човек, й се струваше невъзможно и абсурдно.

Джон седеше в края на огряната от мека светлина на свещите маса, спокоен и внимателен, със сериозно изражение, спрял поглед върху Роди. Носеше тъмен костюм и много бяла риза. Ръката му на масата бавно въртеше чашата с червено вино. Светлината от свещите проблясваше върху масивния златен пръстен с монограм.

— … Но той го направи така, че тези четиристотин акра да поддържат малко крави и четиристотин овце, дори агненето му се подобри. Но лесовъдството, както държавата подхожда към него, не решава проблема на планинските фермери. Едно масивно смърчово насаждение — и получаваш три процента възвръщаемост на капитала и още един безработен овчар.

Госпожа Добс. Виктория се питаше дали Роди му е казал, че не е омъжена за Оливър, или пък той сам се досещаше. При всяко положение беше ясно, че приема Томас за нейно дете. Това е добре, реши тя. За нея и Оливър вече не съществуваха нито оправдания, нито обяснения. Тя искаше да е така. Тя искаше да принадлежи на някого, някой да се нуждае от нея и сега принадлежеше на Оливър, а Томас имаше нужда от нея. Виктория раздели портокала на резенчета. Сок се стече по пръстите й и закапа по изящната украса на чинията.

— А туризмът? — попита Джон. — Планините и островите.

— Туризмът е едно приятно изкушение, но е опасен. Няма нищо по-потискащо от едно селище, изцяло зависимо от туристите. Можеш да направиш ваканционни къщи, да построиш дървени вили, можеш дори да отвориш дома си за посетители през лятото, но само едно лошо лято, и студът и дъждът ще наплашат обикновения човек и семейството му. Ако е рибар или планинар, или любител на птиците, сигурно няма да има нищо против малко дъжд. Но ако една жена и три деца се окажат затворени в малка къщичка в продължение на две дълги дъждовни седмици, следващото лято ще настояват да отидат в Торемолинос. Във всяко общество трябва да има работа за мъжете, а точно техните работни места изчезват.

Оливър въздъхна. Беше изпил две чаши червено вино и почна да му се доспива. Той слушаше разговора, не защото му бе интересно, а защото беше впечатлен от Джон Дънбийт. Олицетворение, така да се каже, на спокойния, възпитан янки, с риза от „Брукс Брадърс“ и неуловим акцент. Оливър го наблюдаваше скришно, докато той говореше. Какво го движеше в живота? Какви мотиви се криеха зад това вежливо, сдържано лице? Но най-интересно от всичко беше какво си мислеше за Виктория?

Оливър знаеше, че се бяха срещали в Лондон. Виктория му каза тази вечер, докато той се киснеше във ваната, а тя се решеше и двамата разговаряха през отворената врата.

— Наистина удивително — каза тя с лек и непринуден тон. Оливър познаваше този тон. Той сигнализираше „Внимание!“ и винаги разгаряше ненаситното му любопитство. — Той е човекът, който ме докара от партито оная нощ. Спомняш ли си? Когато Том ревеше.

— Искаш да кажеш Джон Хакенбакер от „Консолидейтид Алуминиъм“? Не може да бъде. Наистина удивително.

Беше невероятно. Оливър размишлява известно време, докато изцеждаше напоената с торфена вода гъба върху голите си гърди.

— И какво каза той, когато пак се срещнахте?

— Нищо особено. Пихме заедно чай.

— Той не трябваше ли да е в Бахрейн?

— Бил е. Но се върнал.

— Каква прелетна птичка. С какво се занимава, когато не хвърчи насам-натам.

— Струва ми се, че работи в банка.

— Ами тогава защо не си стои в Лондон, където му е мястото, и да осребрява чековете на хората?

— Оливър, работата му не е такава. А и има няколко дни отпуск, за да се оправи с имението на чичо си.

— И как се чувства като новия млад господар на Бенхойл?

— Не го питах. — Усети студенината в гласа й. Знаеше, че я дразни, затова продължи да се шегува.

— Сигурно си се представя с шотландска поличка. Американците обичат да се докарват в екзотични облекла.

— Това е тъпо обобщение.

Вече със сигурност долови яд в гласа й. Оливър разбра, че тя застава на страната на новия гост. Той излезе от ваната, загърна се с хавлията и влезе в спалнята. Неспокойните сини очи на Виктория срещнаха погледа му в огледалото.

— Много дълги думи знаеш.

— Той въобще не е от тези американци.

— И от кои американци е той?

— О, не знам. — Тя остави гребена и взе четчицата за мигли. — Не зная нищо за него.

— Аз пък зная — рече Оливър. — Говорих с Елън, докато къпеше Томас. Ако проявиш правилен подход към нея, тя е златна мина за най-пикантни клюки. Бащата на Джон Дънбийт се оженил за същинска престолонаследница. А сега той получава Бенхойл. Всекиму, който има, ще се даде и преумножи. Откакто се е родил, парите сами идват при него. — Все още загърнат с хавлията, Оливър затършува из стаята, като оставяше по килима след себе си мокри стъпки.

— Какво търсиш? — попита Виктория.

— Цигари.

 

 

— Всекиму, който има, ще се даде. Роди беше дал на Оливър пура. Той се облегна на стола и загледа с присвити очи Джон Дънбийт. Видя тъмни очи, силно, загоряло лице, ниско подстригана черна коса. Оливър реши, че той изглежда като страхотно богат млад арабин, който наскоро е захвърлил чаршафа си и е надянал костюм. Това злобно сравнение му хареса. Оливър се усмихна. В този момент Джон вдигна поглед и видя, че Оливър му се усмихва, но макар лицето му да не изразяваше враждебност, той не отвърна на усмивката.

— А петролът? — попита той.

— Петролът, петролът — повтори Роди. Прозвуча досущ като Хенри Ървинг, който декламира: „Камбани, камбани!“.

— Мислиш ли, че принадлежи на Шотландия?

— Националистите мислят така.

— А милионите, инвестирани от частни английски и американски компании, за да се открие петролът? Ако не бяха те, нефтът щеше да си стои под Северно море и никой нямаше и да подозира за него.

— Казват, че и в Близкия Изток е станало така…

Гласовете им изведнъж затихнаха в глухо мърморене. Думите им станаха неразбираеми. Появиха се други гласове, истинските. Ето момичето, навъсено и агресивно.

— И къде мислиш, че отиваш?

— Отивам в Лондон. Ще си намеря работа.

— И какво му е на Пенистоун? Защо не си намериш работа в Хъдърсфийлд?

— О, мамо, не такава работа. Аз ще стана модел.

— Модел. Най-много да обикаляш нощем улиците на Лондон без гащи.

— Животът си е мой.

— И къде ще живееш?

— Ще намеря. Имам приятели.

— Ако ще живееш при оня Бен Лаури, не те познавам вече. Казвам ти, не те познавам…

— … И скоро няма да остане нито един занаятчия. Имам предвид истински занаятчия, а не тези недоразумения, дето са дошли кой знае откъде, наместили са се из разни бараки и щампосват копринени шалчета, които никой нормален човек няма да си купи. Или пък тъкат вълнени платове като бърсалки. Аз говоря за старите занаятчии. Шивачите на поли, златарите, които изоставят работата си заради големите пари, дето се изкарват на нефтените платформи и в рафинериите. Ето, да вземем човека, при когото ходихме днес на гости. Той върти добър бизнес. Започнал е с двама души, а сега при него работят десет и половината са под двайсет години.

— Какъв е пазарът му?

— Тук е цялата работа. Той си е осигурил пазар, преди да дойде на север. — Роди се обърна към Оливър. — Кое беше издателството, за което е работел преди, докато е бил в Лондон? Той ни спомена името, но аз го забравих.

— Моля? — Оливър отново бе въвлечен в разговора. — Извинявай, аз май не слушах. Издателството? Не беше ли „Хакет и Хансъм“?

— Да, точно така. „Хакет и Хансъм“. Виждаш ли… — Роди млъкна. Изведнъж бе осъзнал, че приказва твърде дълго. Той се обърна към Виктория, за да й се извини, но в този миг, за неин ужас, тя широко се прозя. Всички се засмяха, а Виктория страшно се смути.

— Наистина, не съм отегчена, но ми се спи.

— Не се учудвам. Държим се отвратително. Съжалявам. Трябваше да отложим този разговор за по-нататък.

— Няма нищо.

Но белята беше станала. Прозявката на Виктория развали и приключи дискусията. Свещите догаряха, огънят почти беше угаснал, Роди погледна часовника си и видя, че е десет и половина.

— Боже, толкова ли е часът? — Той продължи с безупречен единбургски акцент: Как лети времето, госпожо Уишарт, когато се улисаш в приятни занимания.

Виктория се усмихна.

— От чистия въздух му се доспива на човек, не от късния час.

— Не сме свикнали — рече Оливър.

Той се облегна и се протегна.

— Какво ще правим утре? — попита Роди. — Можеш да избираш, Виктория. Какво ти се прави? Денят ще бъде хубав, ако вярваме на синоптиците. Можем да идем до водопада. Да си направим ли пикник при водопада? Или някой има по-добро предложение?

Никой не се обади. Доволен от идеята си, Роди уточни плана.

— Ще тръгнем с лодката, ако успея да намеря ключа от бараката. На Томас сигурно ще му хареса да се повози на лодка. Елън ще ни приготви храна. А щом пристигнем, ще си накладем огън, за да ни е топло.

Всички се съгласиха и с това вечерта изглежда свърши. Оливър допи виното си, угаси пурата и стана.

— Може би — рече той тихо — трябва вече да отнеса Виктория в леглото.

Тези думи бяха отправени към цялата компания, но докато ги изричаше, той гледаше Джон. Неговото лице обаче остана безразлично. Виктория дръпна стола си назад, а Джон отиде при нея, за да й помогне.

— Лека нощ, Роди — каза тя и го целуна.

— Лека нощ.

— Лека нощ, Джон. — Тя не целуна Джон.

Оливър отвори вратата. Когато Виктория излезе, той се обърна към полутъмната стая и с най-чаровната си усмивка рече:

— Ще се видим утре сутринта.

— Надяваме се — отвърна Джон.

Вратата се затвори. Роди хвърли още торф в огъня и го поразрови, докато се разгоря. После той и Джон приближиха столовете си до топлината на камината и продължиха разговора.