Розамунде Пилхер
Диво биле (6)

VI
Понеделник

Това че жиците бяха прекъснати и телефонът не работеше, не притесняваше ни най-малко Роди Дънбийт. Докато другите хора се мъчеха по пет-шест пъти на сутрин да звънят извън селото и накрая захвърляха слушалката в безсмислен гняв и отиваха до най-близката телефонна будка, Роди си остана невъзмутим. Нямаше човек, с който да иска да се свърже, и затова най-усилено се наслаждаваше на удоволствието да живее необезпокояван и недостижим.

Ето защо, когато телефонът на бюрото му внезапно зазвъня в единайсет и трийсет в понеделник, той подскочи стреснато, а след това се ядоса.

През нощта, след като измете всички облаци от небето, вятърът стихна и утрото настъпи ведро и чисто. Небето беше бледо, студено и синьо. Слънцето се издигна над езерото и оцвети заснежените хълмове в розово, а после в ослепително бяло. Поляната пред къщата беше нашарена от заешки стъпки. Един елен беше идвал през нощта и беше опасъл младите храсти, които Джок насади късно предишната есен. Сенките на дърветата тъмнееха върху снега като продълговати следи от натъртвания. Слънцето се изкачи над върховете на хълмовете и, отразена във водите на езерото, небесната синева доби по-плътен цвят. Скрежът блестеше, а мразовитият въздух бе тъй тих, че когато Роди отвори прозореца, за да хвърли шепа трохи на птиците, той чу блеенето на овцете, които пасяха по склоновете от другата страна на езерото.

Денят не предразполагаше към работа. Но с твърда решимост пред наближаващия краен срок Роди успя да завърши черновата на статията за „Скотиш Фийлд“. След като приключи, той отново се отдаде на леност и се настани до прозореца с пурата и с бинокъла. Беше забелязал диви гъски да се хранят в стърнищата на обработваемите поля отвъд боровете. Понякога, в студен ден като днешния, те идваха с хиляди.

Телефонът иззвъня.

— Дявол да го вземе — каза Роди на глас и при тези думи Барни вдигна глава от килимчето пред камината. Опашката му тупаше „туп-туп“. — Няма нищо. Не си виновен ти, приятелю. Роди Дънбийт на телефона.

Чуха се странни писукащи звуци. За миг Роди се зарадва, че досадната машинка все още е повредена, но точно тогава писукащите звуци престанаха, чу се глас и надеждите му се изпариха.

— Бенхойл ли е?

— Да, домът на Роди Дънбийт.

— Роди, обажда се Оливър Добс.

— Кой? — попита Роди след кратка пауза.

— Оливър Добс — беше приятен и млад глас, плътен и смътно познат.

Роди зарови, без особен успех, в ненадеждната си памет.

— Не се сещам, приятелю.

— Срещнахме се на една вечеря в Лондон преди няколко години. Седяхме един до друг…

Изведнъж му просветна. Разбира се, Оливър Добс. Интелигентният младеж. Писателят. Беше спечелил някаква награда. Хубавичко се бяха забавлявали двамата.

— О, разбира се, спомням си. — Той придърпа един стол и седна, за да си поговорят. — Чудесно, че ми се обаждаш, моето момче. Откъде звъниш?

— От Лейк Дистрикт.

— Какво правиш в Лейк Дистрикт?

— Имам малко почивка. Пътувам за Шотландия.

— Разбира се, че ще наминеш към нас.

— За това се обаждам. Мъчих се да се свържа вчера, но казаха, че има скъсани жици. Когато се срещнахме първия път, ти ме покани да те посетя в Бенхойл. Мисля да се възползвам от поканата.

— Въобще не му мисли. Страшно се радвам.

— Чудех се дали можем да дойдем и да останем няколко дни?

— Разбира се — мисълта да прекара няколко дни в компанията на този весел и интелигентен младеж зарадва Роди. — Но кои сте тези „вие“?

— Ами това е малко сложно — отвърна Оливър Добс. — Ние сме нещо като семейство. Аз, Виктория и Томас. Той е само на две годинки, но не е придирчив и е много послушен. Ще има ли място за всички ни, защото, ако няма, Виктория казва, че можем да отседнем в хотел — стига да има наблизо.

— Глупости говориш — възмути се Роди. Гостоприемството в Бенхойл беше пословично. Вярно, че през последните пет години, след като почина Люси, имената в овехтялата, подвързана с кожа книга за гости, която стоеше на масата в коридора на голямата къща, бяха намалели и се появяваха доста рядко, но всеки, който искаше да погостува, беше най-сърдечно добре дошъл. — Разбира се, че ще останете в къщата. Кога пристигате?

— Сигурно в четвъртък. Ще тръгнем по западния бряг. Виктория никога не е била в планинска Шотландия.

— Минете през Стромфери и Акнашийн. — Роди знаеше шотландските магистрали като петте си пръста. — После надолу край Страт Ойкел до Лерг. Такава природа не сте виждали никога.

— Има ли сняг при вас?

— Доста поваля, но времето пак се оправи. Докато стигнете дотук, пътищата ще са чисти.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да дойдем?

— Страшно се радвам. Ще ви чакаме в четвъртък за обяд. И останете — добави той със замаха на бъдещ домакин, който няма намерение да се занимава с отегчителните дейности по сушене на чаршафи, почистване на спалните или готвене — останете колкото искате.

След това обаждане, дошло изневиделица, Роди усети приятен трепет. Затвори телефона, поседя, докато допуши пурата си, и със задоволството на малко момче се замисли за скорошното посещение.

Той обичаше младите хора. Хванат в капана на пълнеещото тяло, на оплешивяващото теме и настъпващата старост, той все още се считаше за млад. Вътре в себе си той все още беше такъв. Спомни си с удоволствие мигновеното разбирателство, което възникна между него и Оливър Добс. Как двамата седяха на оная вечеря със сериозни лица, а всъщност умираха да се хилят на безкрайните банални речи.

В един момент Оливър подметна нещо относно големия бюст на дамата срещу тях и Роди си помисли: „Напомняш ми на самия мен“. Може би в това се криеше тайната. Оливър беше неговото второ „аз“, младежът, който Роди някога е бил. Или може би младежът, който му се искаше да е бил, ако обстоятелствата бяха по-различни, ако беше роден в различно време, ако нямаше война…

Радостта трябваше да се сподели. И не само това, трябваше да предупреди Елън Тарбат. Тя щеше да се намуси, да поклати глава и да приеме новината с мъченическо смирение. Това бе нещо обичайно за нея и нищо не означаваше. Елън винаги се мусеше, клатеше глава и си даваше вид на мъченица, дори ако й носеха щастливи новини.

Роди угаси пурата и без да си облече палтото, стана и тръгна надолу по стълбите. Кучето го последва. Те излязоха в утринния хлад, прекосиха заледените павета на двора и влязоха в голямата къща през задния вход.

Коридорите бяха каменни, студени и сякаш безкрайни. От всички страни имаше врати, които водеха към складове за дърва, складове за въглища, перални, хранилища, мазета, килери. Най-накрая минаха през една врата, покрита със зелено сукно, и влязоха в големия вестибюл на старата къща. Тук температурата бе с няколко градуса по-висока. През дългите прозорци и през остъклената входна врата струеше слънчева светлина. Прашинки танцуваха в лъчите, които огряваха застланите с черги стълби, а слънцето заслепяваше огъня, тлеещ в огромната камина сред купчина пепел. Роди спря, подкладе огъня с торф от коша и продължи да търси брат си.

Разбира се, откри Джок в библиотеката, седнал зад старомодното бюро със сгъваем капак, което беше принадлежало на баща им. Той преглеждаше безкрайните сметки и книжа, свързани с управлението на фермата. Откакто почина Люси, салонът, по негласно споразумение, не се ползваше и Джок прекарваше времето си в тази стая. Макар и позапусната, тя беше любимата стая на Роди — стените бяха в лавици с книги и имаше от онези стари хлътнали кожени кресла, в които човек се чувства удобно като при стар приятел. Днес стаята също бе изпълнена с бледата слънчева светлина на зимния ден. В огнището гореше огън и двата лабрадора на Джок лежаха унесени от топлината.

Щом Роди отвори вратата, Джок вдигна поглед над очилата си, както обикновено кацнали на върха на дългия му като човка нос.

— Добро утро — каза Роди.

— Здравей — Джок свали очилата си и се облегна назад. — Трябва ли ти нещо?

Роди влезе и затвори вратата.

— Нося радостни вести. — Джок чакаше учтиво да го зарадват. — Може дори да се каже, че съм добрата фея, която изпълнява желанията ти.

Джок мълчеше. Роди се усмихна и внимателно положи тежкото си тяло в най-близкия до огъня фотьойл. След разходката през двора и по студените коридори краката му бяха измръзнали. Той изу чехлите си и размърда пръсти пред огъня. На единия му чорап имаше дупка. Трябва да накара Елън да го закърпи.

— Вчера спомена, че свещеникът в Крийгън казал, че се нуждаем от младежка компания в Бенхойл. Е, ще я имаме.

— Кой ще идва?

— Един приятен интелигентен младеж, Оливър Добс, и неговото, както сам се изрази, нещо като семейство.

— Кой е Оливър Добс?

— Ако не беше стар реакционер, щеше да си чувал за него. Много умен младеж, чието име е свързано с поредица от литературни успехи.

— А, от тези значи — каза Джок.

— Ще ти хареса.

Колкото и необичайно да звучеше, Джок сигурно щеше да хареса Оливър. Роди нарече брат си реакционер, но Джок въобще не беше такъв. Той беше либерал във всяко отношение. Под хладната орлова осанка се криеше истинският Джок — кротък, толерантен, възпитан. Джок никога не намразваше човека от пръв поглед. Той беше винаги готов по своя сдържан и скептичен начин да изслуша мнението на събеседника си.

— И какво представлява това „нещо като семейство“? — тихо попита Джок.

— Не съм много сигурен, но каквото и да означава, по-добре ще е да не го разискваме с Елън.

— Кога пристигат?

— В четвъртък. По обяд.

— Къде ще спят?

— Най-добре тук, в къщата. Имат малко дете, а при теб има повече място.

— Трябва да съобщиш на Елън.

— Вече се подготвям психически.

Джок го загледа весело и Роди се ухили. Джок се облегна и разтърка очи като човек, който е будувал цяла нощ.

— Колко е часът? — попита той и погледна часовника си. Роди, на който му се искаше да пийне нещо, каза, че е дванайсет, но Джок или не забеляза намека, или пък не му обърна внимание.

— Излизам да се разходя — каза той.

Роди потисна разочарованието си. Ще си пийне, като се прибере вкъщи.

— Прекрасно утро — рече той.

— Да — отговори Джок и погледна през прозореца. — Прекрасно е. Бенхойл днес е самата прелест.

Поприказваха още малко, после Роди тръгна, събрал смелост, към кухнята, за да потърси Елън. Джок стана от бюрото и следван по петите от кучетата, излезе от стаята, прекоси вестибюла и влезе в оръжейната. Откачи едно ловно яке, свали си чехлите, намъкна чифт зелени гумени ботуши. Взе шапката от закачалката и я нахлупи. Уви един шал около врата си. Намери плетените ръкавици в джоба на якето. Пръстите му се подадоха от отрязаните краища, подути и морави като саламчета.

Взе тоягата си — дълга овчарска гега, и с облекчение напусна къщата. Посрещна го студеният въздух и парещият хлад се впи в дробовете му. От няколко дни се чувстваше зле. Отдаваше го на умората и лошото време, но сега изведнъж, в оскъдната топлина на февруарското слънце, му стана по-добре. Може би трябваше повече да се движи, но усилията за това изискваха достойна причина.

Докато вървеше по скриптящия сняг към езерото, той се замисли за младите хора, които Роди беше поканил на гости, и тази мисъл въобще не го разтревожи, както би станало с повечето хора на неговата възраст. Той обичаше младите хора също като Роди, но се притесняваше в компанията им и не можеше да общува с тях. Знаеше, че държанието му и изправената му войнишка осанка не бяха особено предразполагащи, но човек не е виновен за външността си. Може би ако имаше собствени деца, щеше да е по-различно. Със собствените си деца няма нужда да преодоляваш стеснителността си.

Гости. Ще трябва да приготвят стаите, да запалят камините, може би да се отвори детската стая. Беше забравил да попита на колко години е детето. Жалко, че не може да се лови риба, но все едно, лодката беше зазимена и заключена в бараката.

Мислите му се върнаха към други празненства и други деца. Той и братята му, когато бяха малки. Техните приятели, безбройните племенници и племеннички на Люси. Той им викаше Зайовите роднини и приятели. Усмихна се. Зайовите роднини и приятели.

Беше стигнал брега на езерото. То се простираше пред него. По заледените му краища тук-там на групички растяха пожълтели от зимата папури. Две калугерици прелетяха и Джок вдигна глава да ги погледа. Слънцето го заслепи и той сложи ръка над очите си, за да се предпази от блясъка. Кучетата душеха снега, улавяйки възбуждащи миризми. Те се спускаха плахо към леда, но не събираха достатъчно смелост или безразсъдство, за да стъпят на бляскавата повърхност.

Наистина беше прекрасен ден. Джок се обърна и се загледа в къщата. Тя стоеше горе, върху заснежения склон — сигурна, позната, обичана. Слънцето светеше в прозорците, комините пушеха и димът се издигаше право нагоре във ведрото небе. Миришеше на мъх, на торф и смърчова смола. Зад къщата хълмовете се извисяваха в синевата. Неговите хълмове. Хълмовете на Бенхойл. Почувства се безкрайно щастлив.

Младата компания идваше. Щяха да пристигнат в четвъртък. Ще има смях, гласове, стъпки по стълбите. Бенхойл ги очакваше.

Той се обърна с гръб към къщата и с блажено спокойствие, следван от кучетата, пое напред с тоягата в ръка.

 

 

Когато Джок не се прибра за обяд, Елън се разтревожи. Тя надникна през входната врата, но видя само самотната нишка от стъпки към брега на езерото. Много пъти преди беше закъснявал, но днес планинският й инстинкт вещаеше нещастие. Тя отиде при Роди. Той се обади на Дейви Гътри и след малко Дейви пристигна с колата си и двамата тръгнаха заедно да търсят Джок.

Не беше трудно, понеже стъпките му и следите от кучетата ясно личаха в снега. Намериха ги на завет зад каменната стена. Джок лежеше отпуснат, със светнало лице, извърнато към слънцето. Кучетата скимтяха неспокойно и от пръв поглед беше ясно, че за техния господар грижите на тоя свят бяха свършили.