Робърт Б. Паркър
Шанс (20)

Деветнадесета глава

На другата сутрин Хоук закуси с нас.

— Къде е Антъни? — попита го Сюзън.

— Няма да слезе долу до обед — отвърна той. — Игра до четири и петнайсет сутринта.

— Бедният — промърмори тя. — Сега е седем и половина. Сигурно си капнал.

— Ние никога не капваме, господарке — каза Хоук. — Просто си пеем нашите песни и продължаваме да берем памук. Обаче на малкия май му дойде доста нанагорно.

Боб, сервитьорът, донесе на Сюзън палачинка с мед, а на мен и Хоук — бекон с яйца. Поръчах си и безкофеиново кафе.

— Защо само го следят — продължи Сюзън, — а не предприемат нищо?

— Според мен, защото печели — отвърнах аз. — Ако дребният го следи по поръчка на Джулиъс, на Джино, на Марти или в каквато и да е комбинация от гореспоменатите трима, те ще си искат парите. Сигурно чакат да спечели колкото може повече.

— А той евентуално ще започне да губи, нали? — вметна Сюзън.

— Не знам каква е системата му, но Лени Зелцър ми каза, че е неудачник. И всичко, което знам за него, подкрепя това мнение.

Приключих със закуската. Хоук дояждаше последния си залък. Сюзън капна още малко мед върху палачинката си и отхапа за втори път.

— Какво мислиш за неудачниците? — попита я Хоук.

— Искаш да кажеш, ако изключим глупостта и лошия късмет ли? — отвърна на въпроса с въпрос тя.

— Е, то нищо не остава тогава — отбеляза той и отпи от кафето си, тъпкано с кофеин.

— У почти всички хора, за които хазартът е мания, има голямо чувство за вина — обясни Сюзън. — Знаят, че са пристрастени и че той ги съсипва. Гледат на него като на порок. И се сърдят сами на себе си, задето не се отказват.

— Като алкохолиците са — каза Хоук.

Сюзън кимна:

— Да, и както става с алкохолиците, порокът се превръща в тяхно наказание.

— Значи играят, защото трябва, и губят, за да накажат себе си, така ли? — продължи Хоук.

— Да, нещо такова — отвърна тя.

— Ако си права, както Лени Зелцър и всички нас, Антъни ще започне да губи и щом това стане, те ще го очистят.

— Кои „те“? — попитах.

— Ще разберем, като почне да губи — отговори Хоук.

— Надявах се да научим преди това — казах аз. — Успя ли да видиш жената, с която се е регистрирал?

— Не. Доколкото разбирам, стои си в стаята и не мърда оттам. Храни се от обслужване по стаите. Ако излиза, значи го прави, докато аз съм след Антъни.

— Изглежда ми странно — промърморих.

— И на мен — кимна Хоук.

— Никакво отбиване до масата да окуражи любимия. Никакви обиколки на Модния център.

— Абсурд — реагира веднага Сюзън.

Бе преполовила палачинката си.

— Според мен се пази да не я види някой — предположих.

— Кой точно? — попита Хоук. — Преди да се появи дребосъкът с панамата, ние бяхме единствените, които го наблюдавахме.

— Може би няма да е зле, като се върна от летището, да поразгледам тая работа по-внимателно.

— И докато доживеееем този момент — проточи Хоук, — ето ти един ключ за по-голямо удобство.

След което ми го подхвърли и аз го пъхнах в джоба си.

Дойде Боб със сметката.

— Да ви я пратя в стаята — каза той — или ще платите с кредитна карта?

Тримата вдигнахме едновременно глави към него, дочули роден изговор.

— Ти да не си от Бостън? — попитах го аз.

— Аха. Доочистъ^[1]. Откъде разбрахте?

— Без да искаме — отвърнах.

Подписах сметката и дадох на Боб щедър бакшиш заради правилния му говор.

Двамата с Хоук допихме кафетата си — единият безкофеиновото, а другият — кофеиновото. Сюзън почти приключваше с палачинката — оставаха й само още две хапки, — когато дойде време за летището.

Лестър ни чакаше отвън. Сюзън бе облечена с новото жълто — пардон, охра — сако. В ръка носеше само чантичката си. Вмъкнахме се в линкълна. Дребният тип с панамата не се виждаше никакъв. Този път до летището не ни проследиха никакви буици.

— Какво стана с тоновете багаж, дето го носехме? — изненадах се аз. — Плюс оня, който накупи.

— От хотела ще ми го изпратят — отвърна тя, едва сдържайки победоносните нотки в гласа си.

— Брей! — възхитих се. — Сега остава да направят нещо и по въпроса за пълноценния секс и всичко ще ти е наред.

— Да — засия Сюзън.

На задната седалка имаше списание с наименование Всичко е цици. Взех го. На корицата имаше жена с бюст, напълно отговарящ на заглавието. Беше с руса коса, силен грим и наполовина изплезен навън език. Две розови сърчица прикриваха зърната й.

— Страхотен вкус — бе коментарът на Сюзън.

Имаше телефонен номер за свръзка, до който се виждаше кредитна карта — с една дума звънни, дай си номера на картата и си готов. Разлистих го. Списанието беше пълно с фотоси на полуголи жени с неизменно присъстващите навсякъде розови сърчица, прикриващи ключови места. На всяка снимка имаше кратко описание на предлаганата стока, например: „Стеснителна, но сладка“ или „Пъргава и палава“. И телефонен номер.

— Хареса ми тази с горещите и секси ходила — казах аз.

— И аз така си помислих — отвърна Лестър.

— А аз през всичките тия години — възмути се Сюзън — съм си губила времето с голота.

— Какво ще стане, ако се обадя на някоя от тях? — попитах.

— Като оставим настрана смразяващия ефект, който ще окаже това върху отношенията ни — добави Сюзън.

— Проституцията е законна в Невада — обясни Лестър. — Обаче законите варират в различните окръзи. Не е законна в окръг Кларк например, но в Лас Вегас е законна. Плащаш сто долара, момичето идва в стаята, съблича се и ти прави масаж. Ако искаш нещо повече, с нея уговаряте допълнителна сделка. Ако тя желае. Или мога да те кача в колата, да те закарам до съседния окръг, където съвсем законно ще влезеш в някой публичен дом — и толкова. Затова съм оставил списанието на седалката. Хората питат за момичета и аз ги насочвам към публичните домове.

— Може би по-късно — казах аз.

Сюзън издаде някакъв звук, който у някого по-малко елегантен от нея би прозвучал като изръмжаване.

— Добре, само не забравяй — пропя Лестър. — Добра комисиона плащат хората.

След което бавно подходи към входа на терминала и спря.

— Ще чакам тук — обърна се той към мен.

Двамата със Сюзън бързо прекосихме нажежения от сухата жега участък и влязохме в климатизирания терминал. После тръгнахме навътре покрай двете колони пътници, окупирали игралните автомати в последно усилие да намерят някой забравен долар и да го пъхнат в машината. Стигнахме до изхода и спряхме.

— Проследи ли ни някой дотук? — попита Сюзън.

— Не. Щом видяха Антъни, мен ме забравиха — отвърнах.

— Това предполага, че са търсели Антъни.

— Да.

— Мислиш ли, че е в опасност?

— Хоук е с него — напомних й.

— Щеше ми се предварително да знаеш дали е рисковано и откъде може да изскочи опасността — каза тя.

— Че каква тръпка има в това?

Двамата постояхме малко в мълчание. После Сюзън ме прегърна.

— Обичам те — прошепна.

— Не е сигурно — отвърнах.

— Може би това е единственото нещо, което е сигурно — каза тя.

— Може би е единственото нещо, без което не мога — рекох.

Тя кимна, сякаш бях казал нещо изключително, и ми се усмихна.

— Внимавай и умната — промълви.

— Ще ти се обаждам.

— Често — подсказа ми.

Прегърнахме се и се целунахме. Целувката ни беше нежна, а не дълга и влажна. Сюзън никога не се целуваше така, когато беше с червило.

— Билетът ти в теб ли е? — попитах я.

Тя го вдигна — през цялото време го бе държала в лявата си ръка и сега го размаха. След това сложи дясната си длан на бузата ми, постоя така една-две секунди, после се обърна и мина през изхода. Загледан в гърба й, усетих свития си на топка стомах. Така, както винаги се чувствах при раздяла с нея. Тя повървя още малко нататък, после се обърна и ми махна, преди да изчезне зад ъгъла. Постоях още малко, загледан към мястото, където я видях за последно, страхувайки се да помръдна, докато не усетя, че съм се превърнал в другия — оня, който съм без нея. Това отне около две минути. После изведнъж станах другият. Не беше лошо момче — понякога даже си мислех, че в него има сила, каквато няма у другия. В никакъв случай не бе по-лош. Но не беше и онзи, който исках да бъда непрекъснато.

Извърнах се и бавно се отправих към линкълна и очакващия ме в него Лестър.