Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (9)

Глава 8

Ори Мейн, смелият войник от армията на Конфедерацията в „Севера и Юга“, беше ролята, която изстреля кариерата ми на върха. Дванайсетчасовият минисериал по много популярните исторически романи на Джон Джейкс, „Севера и Юга“ бе телевизионно събитие, което съперничеше на епичния минисериал „Корени“ от края на 70-те.

Историята се въртеше около Ори от Конфедерацията и неговия приятел и войник на Съюза — Джордж Хазард, изпълняван от Джим Рийд. Ори и Джордж се срещат в Уест Пойнт и минисериалът проследява тяхната дружба през безредиците на Гражданската война и след нея. „Севера и Юга“ представляваше огромен проект с повече от 130 ролеви актьори, хиляди статисти, близо девет хиляди костюма и петнайсет хиляди декори и декорации, които се пренасяха с камиони до различните снимачни площадки из целия Юг. Това несъмнено беше ГОЛЯМО телевизионно събитие.

Чувствах се невероятно щастлив, че получих ролята на Ори, не само защото той бе нещо като ренесансов човек, неустрашим джентълмен от Юга, какъвто винаги съм искал да бъда. Да играя Ори означаваше, че ще си партнирам с най-невероятния състав, събиран някога за телевизионен сериал. Елизабет Тейлър, Джеймс Стюарт, Оливия де Хавиланд, Джони Кеш, Дейвид Каръдайн, Лесли-Ан Даун, Джийн Кели, Робърт Мичъм, Джийн Симънс, Кърсти Али, Лойд Бриджис и Уейлън Дженингс — всички те имаха роли в „Севера и Юга“, а това е само част от списъка.

Както се казва във футбола, когато вкараш гол от тъч, трябва да се правиш, че вече си бил в крайната зона. И аз бях решен, въпреки че играех срещу някои от най-добрите актьори на всички времена, да бъда невъзмутим. Особено старателно си напомних това в деня, когато ми се наложи да играя в епизод с Джеймс Стюарт.

Намирахме се в началото на снимките и затова все още не бях участвал в много сцени с големите звезди. Тъй като с Джим Рийд играехме водещите герои в сериала, исках да внушавам увереност. Но когато, крачейки към снимачния терен, чух характерния глас на Джеймс Стюарт, краката ми се подкосиха. А щом го зърнах седнал зад резбовано писалище в ролята на Майлс Колбърт, не можах да повярвам, че съм такъв щастливец — да партнирам на холивудска легенда като него. За млад актьор това беше шансът на живота му.

Освен че се чувствах голям щастливец да съм част от този екип, много харесвах всичко, свързано с моята роля. Сюжетът на „Севера и Юга“ се развиваше във време, когато мъжете са били мъже, жените — жени, а изискаността и южняшкото благородство наистина се нравеха на старомодното в мен. Харесваше ми да крача по улиците на снимачния терен, да срещам мъже във военни униформи и жени в корсети, с дълги рокли, с преливащи деколтета, които си веят с ветрила в жегата.

Групата дори имаше „дъски за облягане“, тъй като жените не можеха да сядат със своите гигантски бални рокли, без да изпочупят кринолините. Вместо това те се подпираха леко на тези дъски, отпускайки задните си части и краката си, без да сядат. Облечен в строгата военна униформа на Конфедерацията, аз минавах покрай цяла редица красавици в корсети и имах чувството, че съм се върнал назад във времето.

Снимахме из целия Юг, в Мисисипи, Арканзас, Луизиана, Южна Каролина, Тексас. И понеже работехме не само за дванайсетчасовия „Севера и Юга“, но и за „Севера и Юга: втора книга“, бяхме ангажирани в продължение на година и половина. Беше чудесно да имаш толкова дълго участие, подсигурено с наистина добро заплащане. Дори за „Аутсайдерите“, който не само бе филм на Франсис Форд Копола, но направи и добър касов сбор, на мен ми платиха единствено по тарифата. Разбира се, усилието си струваше, защото работих с Копола. Но с Лиса бяхме наистина щастливи, че по време на „Севера и Юга“ най-после получавахме истински пари.

Имах обаче чувството, че съм си ги заслужил, като се имаха предвид натоварената снимачна програма и тежките условия.

Снимахме шест дни в седмицата най-малко по дванайсет часа на ден. Някои от най-дългите моменти бяха по средата на лятото в Южна Каролина, когато се случваше да стигаме до осемнайсет часа снимки на ден, облечени в тежките вълнени униформи. Веднъж дори загубих съзнание на терена — ударих си лицето в една бетонна колона, счупих си носа и паднах на земята. Но когато с Джим Рийд поискахме разрешение да си свалим сюртуците за сцена във влака, режисьорът Ричард Т. Хефрон най-напред помоли експерта по Гражданската война да потвърди, че това не противоречи на историческата точност, и едва тогава се съгласи.

Продуцентите правеха абсолютно всичко, за да гарантират историческата автентичност. Някои от костюмите бяха изработени с коприна от деветнайсети век, а други — заети от истински исторически колекции или направени по рисунки от онова време. Най-добрият източник на костюми обаче бяха стотиците изпълнители на възстановки на Гражданската война, участващи в бойните сцени.

Тогава за първи път се срещнах със запалени възстановчици и бях смаян колко стриктно държаха на всичко. Когато възстановяваха битка, те не само носеха типичните за времето дрехи, дори и бельото, но и не ядяха храна, нито пък използваха инструменти или оръжия, които не са съществували по време на Гражданската война. Тези хора, някои от които бяха потомци на участници в някогашните битки, имаха вид на излезли от машината на времето.

За актьорския състав също така се грижеха няколко различни асистенти, които помагаха образите ни да изглеждат максимално достоверно. Специалистът по диалекти Робърт Истън следеше всеки да говори с правилното провлачване, а историкът-хореограф Дезмънд Стробел — да танцуваме автентичен „Сицилиански кръг“ и „Кадрил на копиеносците“. Резултатът от това внимание към детайла беше постигането на минисериал, чието изображение и звучене внушават истинската атмосфера на Гражданската война.

 

 

В зависимост от актьорския състав и общото настроение, филмовите и телевизионните снимки могат да изглеждат диви. При „Червена зора“ си правехме откачени номера, отчасти за да свалим напрежението от физически и психически изтощителните снимки. Но при „Севера и Юга“ номерата на актьорския състав отстъпиха място на забавлението. С Лиса обичахме да излизаме заедно с всички вечер след снимките.

Снимахме много в Чарлстън, Южна Каролина, градче, пълно с фантастични ресторанти в озеленената си, запазена стара част. Едно от тях — това на Филип Милиън, стана любимо място за актьорите. Ходехме там почти всеки уикенд и си поръчвахме пиене. Някои актьори идваха в заведението дори по няколко пъти седмично, в това число Лесли-Ан Даун — както бяхме чули, тя имаше своя причина да прекарва колкото може повече време в скъпи ресторанти.

Лесли, която в сериала играеше обекта на моя любовен интерес — Маделин Фабрей — вече беше изпълнявала главни роли в безброй телевизионни програми и филми, в това число „Розовата пантера напада отново“ и популярния филм на Би Би Си „Нагоре, надолу“. Но по времето на „Севера и Юга“ тя и тогавашният й съпруг, режисьорът Били Фридкин, вървяха към труден развод. На някои от актьорите ни се струваше, че Лесли се опитва да похарчи колкото е възможно повече от парите на Били, преди да са приключили.

Затова вечерите, когато идваше при Филип Милиън, се лееше се френско шампанско „Кристал“ и непрекъснато ни сервираха храна — черпеше Лесли, естествено, без Били да знае за това. В този ресторант за наша актьорска радост тя вероятно похарчи десетки хиляди долари. Всички пиехме и ядяхме колкото ни душа иска, после излизахме и отивахме в близко заведение да танцуваме. Групата бе доста буйна и често си лягахме късно през нощта.

Лесли се почерпи и с квартира, доста по-скъпа от тези на останалите актьори, които не бяха нищо особено. Със собствени средства тя си нае мезонет. В него, с фантастичната гледка към Чарлстън, щедростта й също не секваше — на няколко пъти покани всички ни на чашка.

Една от тези вечери се събра голяма група и купонът продължи до късно през нощта. Последното, което си спомням, бе как говорех с Дейвид Каръдайн, а после изведнъж се събудих на сутринта в моята хотелска стая с лек махмурлук. На следващия следобед Лесли ми рече:

— Патрик, снощи много се разтревожих за тебе!

— Защо? — попитах аз.

— Ами — продължи тя на своя насечен британски английски, — с Дейвид излязохте на тесния перваз на прозореца и демонстрирахте карате с бутилки „Краун Ройъл“ в ръцете. Умрях от страх!

Онемях. Нямах спомен да съм излизал на перваза — защо ми е да правя нещо толкова откачено? Все пак апартаментът й се намираше на дванайсетия етаж. Но явно беше истина. Дейвид се славеше като голям майстор на бойните изкуства — през седемдесетте игра главната роля в телевизионния сериал „Кунфу“ — и двамата сме излезли на перваза, за да покажем колко майсторски умеем да пазим равновесие в ката — форма на бавно боксово упражнение. Слава богу, че дори с алкохол в кръвта сме балансирали достатъчно добре, за да не се строполим върху красивите павета на Чарлстън, дванайсет етажа по-долу.

Излишно е да споменавам, че тъкмо в онзи уикенд Лиса не беше в Чарлстън, иначе едва ли бих излязъл на онзи перваз. Когато тя отсъстваше, определено ме теглеше към повече пиене и будуване до късно — никога не съм бил в състояние да понеса сам празнотата на една хотелска стая. Щом липсваше Лиса, исках нощите да минават по-бързо; и да не се прибирам бе моя начин това да стане.

Неукротимата енергия, която протичаше по време на снимките, включваше и свалки между актьорите и екипа. Лесли-Ан Даун и операторът Дон Фаунтлерой накрая започнаха връзка и оттогава са заедно. Джим Рийд свали Уенди Килборн. А Джени Франсис, прочула се с „Болницата“, започна да ходи с актьора Джонатан Фрейкс, за когото се омъжи няколко години по-късно. Определено с продукцията на „Севера и Юга“ никога не беше скучно — както по време на снимките, така и след тях.

Но колкото и да обичах колегите актьори от „Севера и Юга“, вероятно обичах конете повече. Продукцията разполагаше с великолепни животни, в това число последният кон на Джон Уейн — Парсънс. С Парсънс имахме невероятна връзка — почти телепатична. Трябваше само да си помисля какво искам да направи и той го правеше.

И в двете части на „Севера и Юга“ заснехме доста хубави сцени с коне, но най-успешните бяха във втория сериал. Ори, който е вече генерал, напуска лагера, яздейки с двама свои помощници, когато изневиделица лагерът бива атакуван. Трима души, между които и аз, трябва да се върнем и да го спасим, докато стрелят оръдията.

Точно преди да снимаме епизода, ми хрумна идея. Непрекъснато се опитвах да измислям начини кадрите да стават по-вълнуващи и този път реших, че попадението ми е страхотно: трябваше да държим юздите на конете със зъби, за да можем да стреляме с две ръце, галопирайки през полесражението.

Двамата мъже — моите помощници — бяха опитни, корави възстановчици. Имаха дълги коси и гневен поглед на истински бойци от Гражданската война; през свободното си време пътуваха из страната, за да правят възстановки и да предават знанията си за Гражданската война на бъдещите поколения. Бяха наистина мъжествени хора с гъсти бради, силно телосложение и загрубяла кожа. Знаех си, че с готовност ще приемат да вдигнем залога за тази сцена.

И тримата се намирахме върху конете и точно преди режисьорът да извика „Начало!“, аз им казах:

— Ей, приятели, всички имаме къси ловджийски пушки двуцевки. Хайде да яздим с юзди между зъбите, за да стреляме с двете ръце!

Те само поклатиха глави.

— Хайде! — рекох. — Ще бъде страхотно!

Отново поклатиха глави.

— Няма начин — обади се единият и се облегна назад върху седлото.

— Защо? — попитах ядосан. Имахме шанс да направим епизода наистина изключителен, а те отказваха изобщо да го обсъдим.

— Зъбите — най-после промълви единият, вдигна ръка и направо извади предните си зъби от устата. — Ако конят се спъне, направо ще ти избие зъбите.

В този момент режисьорът викна „Начало!“. Всички тръгнахме и въпреки предупреждението, аз стисках със зъби юздата през целия епизод. Държах гърба си отпуснат, доколкото може, опитвайки се да поемам и най-малкото тръскане с всичко друго, само не и със зъбите си. Но безпокойството ми се оказа напразно, защото Парсънс беше много добър, стабилен кон — преминаваше леко покрай препятствията, в това число и десетките войнишки „трупове“ по земята. Получи се невероятен епизод и за щастие всички зъби си останаха в устата ми.

 

 

Първите серии на „Севера и Юга“ се излъчиха през ноември 1985 г. и изведнъж аз и Джим Рийд открихме лицата си плеснати по всякакви вестници, списания, билбордове и телевизионните програми.

Ей Би Си беше задвижила рекламната си машина и това, съчетано с трайния интерес на американците към Гражданската война, превърна минисериала в огромно телевизионно събитие. През 80-те телевизионният пейзаж не бе толкова сегментиран, както сега, когато стотици кабелни канали, видеорекордери и интернет се борят за внимание, така че милиони хора включваха телевизорите си, за да гледат сериите.

Шлюзовете бяха официално отворени. Започнаха да се появяват фенклубове на Патрик Суейзи, не спираха заявките за интервюта. Където и да се появявахме публично, аз и Лиса бивахме наобиколени от хора. Преди „Севера и Юга“ се случваше да ме разпознаят на улицата и да ме помолят за автограф. Но след излъчването на минисериала изведнъж феновете бяха навсякъде, приближаваха ни от всички страни, независимо къде се намирахме. Трябва да призная, че наистина беше страхотно.

Но с нарастване нивото на славата, нивото на вежливостта се смаляваше. Хората пречеха на разговорите, прекъсваха говорещия, дори скачаха пред колата ни за автограф. А посетяхме ли някакво събитие, организаторите ме хващаха за ръка и се опитваха да ме изведат, без изобщо да обръщат внимание на Лиса, която вървеше с мен. В такива случаи питах на висок глас „Познавате ли жена ми Лиса?“ и те се усещаха. Но невинаги ни беше лесно да сме любезни пред засилващата се вихрушка, която ни обкръжаваше.

Все пак винаги сме се опитвали да задоволим исканията на почитателите си за автографи, снимки или каквото и да било. С Лиса си давахме ясно сметка, че нямаше да сме там, където сме, без феновете; ценим неимоверно много подкрепата им през годините. В повечето случаи хората са много мили, дори когато искат нещо, така че е лесно да им отвърнеш с любезност. И, разбира се, аз съм човек, който винаги е искал да бъде харесван, затова съм допълнително мотивиран да бъда мил с дошлите при нас.

Лиса също се справяше със ситуациите, дори когато фенките се държаха малко по-агресивно. На първо място, тя не е от ревнивите. Освен това, както всички останали, и тя си дава сметка, че цялото им внимание към мен е полезно за кариерата ми.

Веднага след излъчването на „Севера и Юга“ Лиса се разговори с наша приятелка — актриса на име Барб, която между ролите имаше някаква временна работа. Барб току-що бе прекарала целия ден в една офис сграда в Ел Ей и се чувстваше притеснена от чутото при приспособлението за охлаждане на вода.

— Лиса — рече тя, — в онзи офис има едно момиче, което е вманиачено на тема Патрик. Непрекъснато повтаря, че някак си ще успее да се срещне с него, че го желае и ще намери начин да го има! — Барб наистина се опитваше да предупреди Лиса, но тя само се смееше.

— Барб — отговори й Лиса, — това е супер! Направо страхотно! Точно от това имаме нужда. — Барб не можеше да повярва, но отношението на Лиса продължи да бъде такова през цялата ми кариера.

Въпреки радостта ни, че кариерата ми тръгва нагоре, след „Севера и Юга“ се наложи да се справяме с някои трудни ситуации. Първо моят мениджър Боб Лемонд, който ни извика в Ел Ей и ни помогна да започнем, умря след усложнения от СПИН. Боб ни беше истински ментор и приятел и го познавахме още от Хюстън. Да го изгубим в този момент, точно три години след смъртта на баща ми, бе трагедия.

С Лиса си дадохме сметка, че сега трябва да предприемем стъпки, за да защитим личния си живот. Дори в онези прединтернетни дни навред из Холивуд щъкаха папараци, като оставим настрани някои много старателни фенове, които не се свеняха да ни „бройкат“ и у дома. Когато получих ролята на Ори Мейн, успяхме да си купим петакрово ранчо — в него отглеждахме коне и можехме да се радваме на природата, без да бъдем обезпокоявани.

Въпреки че с Лиса виждахме потенциала за къщата на своите мечти, другите бяха шокирани. Те смятаха, че покупката ни е направо кошмар.

* * *

Сгушено в подножието на планината Сан Габриел на около двайсет мили северно от Холивуд, мястото, в което с Лиса се влюбихме, представляваше просто парче буренясала земя.

По него се търкаляха и ръждясваха части от стари коли. Навред беше пълно със сухи клони и речни камъни. Къщата всъщност не можеше да се нарече истинска къща — състоеше се от две порутени помещения, свързани с коридор. Подовете се нуждаеха от ремонт, кухнята — от подновяване, стените бяха от шперплат и цареше бъркотия, но на нас още от самото начало ни се видя рай.

От първия ден, когато в Ню Йорк се захванахме с дърводелство, с Лиса бяхме готови да поемем всякаква поръчка, независимо голяма ли е, или малка. Сега ни очакваше доста солидна „поръчка“, но когато гледахме помещенията и земята не виждахме усилия и тежък труд, а в какво би могло да се превърне това място. Имахме много идеи и бяхме нетърпеливи да се захванем за работа, за да ги реализираме.

Знаехме, че ще ни трябва помощ, затова първото, което направихме, бе да го превърнем в забавно място за приятели, които да идват и да се включват в работата заедно с нас. Първо направихме басейна, още преди да ремонтираме къщата, за да може всеки, който се поти с нас, да има къде да се освежи.

Канехме приятелите си на „рок купони“, въпреки че целите ни нямаха нищо общо с музиката: хората се пръскаха из ранчото, за да събират разпилените навред камъни, а после правехме голямо барбекю. На два пъти превърнахме плевенето от отегчителна работа в урок по фехтовка. Дадох на всички по една сабя и се втурнахме сред плевелите, като артистично се въртяхме и атакувахме общия враг. По време на една от тези акции за почистване новият ни дом получи името си: ранчо „Бизаро“.

Усещането да сме отново сред природата след толкова години живот в Лос Анджелис и Ню Йорк ни даваше невероятна свобода. Ранчото ни граничеше с националния горски парк на Ел Ей и затова имахме чувството, че разполагаме с терен от хиляди акри — можехме да яздим коне навътре в пустошта, която започваше буквално от задната ни врата. Въздухът беше чист, навсякъде ухаеше на салвия и дъб.

През годината, докато ремонтирахме, живеехме в една от малките стаи и си варяхме чай и кафе на туристически газов котлон. При всяка възможност работехме в ранчото и измайсторихме красива кухня с теракотен под; сами лакирахме дървените части, но Лиса каза, че никога повече няма да прави това. Решихме да добавим някои специални, чисто наши елементи и по този начин мястото ни стана много по-скъпо. С времето построихме вътрешен двор с дървени решетки, крило с голяма спалня, музикално студио, танцово студио, къща за гости и офис.

Построихме и дървена конюшня с шестнайсет бокса, защото животът в ранчото не ни привличаше само със свежия си въздух и усамотението. Искахме да се върнем към каубойството. Миризмата на фъшкии и конска пот, както и грубата мъжка сила, от която имаше нужда конюшнята, ме изпълваха с енергия — исках да се върна към този живот.

За щастие, с Лиса познавахме човек, който можеше да ни помогне да намерим чудесни коне. Джийн Маклафлин беше световен шампион на ласо, а неговият син Клиф — дубльор каскадьор в „Севера и Юга“. Джийн свързваше двата края, освен с участия в родео и каубойски програми, с покупка на коне далеч на юг, след което ги превозваше в ремаркета до Лос Анджелис и ги продаваше от три до пет пъти по-скъпо. Купихме втория си кон от него — фантастичен, много надарен кон на име Облак.

Наричахме Облак Малкия голям човек, защото, макар и дребен, бе страхотен за езда. С Облак обикалях хълмовете в националния горски парк зад нашето ранчо, като понякога се губех там с дни. Вземах си храна, вода и спален чувал и с Облак просто хващахме първата пътека. Някои от най-щастливите ми спомени от онова време са как с Облак бродим в най-далечните краища на гората на мили от хора и цивилизация. Това винаги ми напомняше толкова силно за баща ми, че нашите пътувания придобиваха почти духовен смисъл.

Освен всичко друго Облак беше отличен кон за ловене на телета с ласо — според мен, най-трудният родео спорт, тъй като изисква физическа сила, светкавични рефлекси и отлична мигновена преценка. Яздейки, трябваше да впримчиш с въжето бягащото теле, да спреш коня, да отскочиш напред, като се задържиш на крака, да се втурнеш към телето, да минеш от едната му страна и да сграбчиш краката му едновременно, след което да ги завържеш с късо въже на хубав букет.

Цялото нещо отнема около две секунди, но и едно грешно движение е достатъчно, за да нараниш себе си, коня, телето или пък и тримата. Джийн ме обучи и аз ходех на състезанията — обичах да падам в калта и да усъвършенствам уменията си. А с Джийн, Клиф и моя приятел и каубой Томи Хауел участвахме в ловенето на телета и много се забавлявахме.

Щом завършихме конюшнята от бор и се отвори място за повече коне, с Лиса започнахме да мислим да купим от най-красивите, величествени животни — арабските жребци. Но дори с парите, които бях спечелил от „Севера и Юга“, пак не бяхме сигурни, че можем да си го позволим.

Арабските жребци са конете на боговете и са много скъпи. Първоначално развъждани в Близкия изток, те имат горда стойка и великолепна костна структура с извити вратове и високи опашки. Един много красив арабски жребец може да те накара да се смаеш, докато тича наблизо. И те не само са невероятни на вид, а са умни и с безгранична енергия. Арабските коне далеч не са най-лесните за обучаване — винаги се шегувам, че човек трябва да е умен поне колкото коня си, — но резултатът е истинско партньорство между кон и ездач.

Винаги съм изгарял от желание да имам арабски кон, а с Лиса извадихме късмет, че познаваме двама от най-добрите коневъди в страната или всъщност в света — Том и Рита Макнеър. И тъй, една седмица решихме да се отбием, връщайки се от гостуване при родителите на Лиса в Хюстън, и да се видим със семейство Макнеър във фермите Гленлок. Не бяхме сигурни, че ще купуваме, но изведнъж един кон на име Ферук мина през портичката и пристъпи към нас. Ферук беше красавец, забележителен, силен и добре обучен за каубойски изпълнения кон. Тогава за първи път разглеждахме сериозно арабската порода, затова попитахме Том за неговото мнение.

— Този е победител — каза ни той. — С Ферук можете да печелите състезания.

Като гледахме този кон, плавната му походка и тъмните, умни очи, разбрахме, че говори истината.

С Лиса искахме да имаме арабски жребци, за да научим повече и да подобрим ездаческите си умения, но и да ги показваме на състезания. Том го знаеше, а и Ферук като че ли го разбра. Гледаше ни с големите си кафяви очи и сякаш казваше: „Вие и аз! Да вървим!“. На мига разбрахме, че трудно ще устоим на този жребец. Затова попитахме Том колко би могъл да струва Ферук и отговорът му ни порази. Оказа се много по-малко, отколкото очаквах. Том знаеше, че това е цена, на която наистина не можем да откажем.

С Лиса се спогледахме и разцъфнахме в широки усмивки. Без нито дума и двамата знаехме, че ни предстои да купим първия си арабски жребец.

Така започнахме да участваме в изложения на коне. Не че бяхме много наясно, но като балетисти имахме изграден усет към нюансите на физиката. Стойката и държанието ти трябва да впечатляват коня, тъй като той се влияе от теб. След първия урок, получен още на следващия ден, Лиса се включи в състезание и се класира трета. Така я зарибихме.

Ферук беше умен, схватлив кон и с Лиса веднага установиха връзка. Прекарваха заедно с часове, всеки подобряваше представянето на другия и скоро станаха невероятен екип. Лиса бе родена ездачка и за по-малко от година след покупката на Ферук тя го отведе чак до националното първенство на САЩ. Там се състезаваше с хора, участвали цял живот в изложения на коне, но това изобщо не я обезкуражаваше. Лиса прояви феноменални умения и извади на показ най-добрите качества на Ферук. В националното състезание тя се класира в първата десетица — невероятно постижение. Аз стигнах до първата петица в Район 9, най-трудния в страната.

За известно време се състезавахме сериозно и пътувахме по изложения на коне из целите Съединени щати. Хората винаги се изненадваха, че правим всичко сами — от изриването на оборите през вчесването на конете, до настаняването си в Мотел 6, където отсядаха и треньорите ни. Предполагам хората са очаквали двойка примадони, но за нас най-важното беше да сме едно цяло с коня, а не да се изтъкваме. С Лиса обичахме да падаме и да се цапаме, дори понякога да изглеждахме малко глупаво в очите на феновете.

Всъщност хората често не можеха да повярват, че това наистина сме ние. Един уикенд бях включен в регионално състезание и яздех Ферук по кръга. Косата ми бе все още дълга заради „Севера и Юга“ и докато се носех върху нашия красив жребец с развяна коса, един мъж се обърна към жена си и й каза:

— Този човек язди така, сякаш се мисли за Ори Мейн!

Лиса ги чула, но не казала нищо. Когато се приближих, тя доловила мъжът да мърмори:

— Чакай малко! Това наистина е Ори Мейн!

Жена ми само се усмихнала.

За съжаление, колкото по-известен ставах, толкова повече нарастваха затрудненията да участвам в изложения на коне. Работата с тях, също както с балерините, те учи, че не ти си важният. Същественото е да се подчертае красотата, точността и съвършенството на твоя партньор — в случая на коня. Когато феновете започнаха да научават за изложенията, идваха на арените и понякога се навъртаха край ограждението — викаха, размахваха снимки за автограф или, още по-лошо — снимаха със светкавица точно пред лицето на коня ми.

В крайна сметка преминах от яздене към водене за оглавника, където конят е на края на водещото въже. Учиш животното да застава по определен начин, да вдига глава и шия, а после тичаш, като го караш да демонстрира различните видове бяг, показвайки своето послушание и двигателни умения. Това вършеше малко по-добра работа, въпреки че след „Мръсни танци“ се наложи напълно да престана да показвам коне. Просто не бе честно спрямо коня или другите участници.

Работейки по устройването на ранчо „Бизаро“, с Лиса събирахме все повече и повече животни. Скоро се сдобихме с кучета, котки, коне, пауни и кокошарник — от него получавахме значителни количества яйца. Обичах да съм сред животните и с тях чувствах връзка, каквато имах с твърде малко хора. Когато някое животно беше разстроено, аз го успокоявах с думи; животните вършеха същото за мен. Заобиколени от акри великолепна земя и нашата нарастваща менажерия, с Лиса имахме чувството, че ранчото е истински рай.

И скоро щяхме да имаме нужда от този рай повече от всякога, тъй като 1987 г. щеше да ознаменува излизането по екраните на моя най-голям до момента филм и началото на най-лудия период от живота ни.