Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (3)

Глава 2

Забелязах Лиса Хаапанийми веднага заради гъвкавата й балетна стойка, дългата руса коса и безразличието, с което преминаваше покрай мен. За разлика от останалите момичета, тя обикновено се държеше така, сякаш ме няма в стаята, и никога не ме гледаше в очите. Затова един ден, когато беше наблизо, реших, че е време да привлека вниманието й. Протегнах ръка, ощипах я по задника и рекох: „Здрасти, сладур!“. Тя се обърна и ме изгледа така, сякаш съм пръднал в църквата.

В своя защита ще кажа, че бях израснал в студиото — щипех момичетата и флиртувах с тях още по времето, когато ръстът ми не надвишаваше метър. Но Лиса се различаваше от другите момичета. Тя знаеше кой съм, бяха й казали, че съм нещо като Казанова. И още, че при влизането ми в някоя стая таванът трябва да се повдига, за да се побере главата ми, толкова била голяма.

Истината е, че бях имал няколко гаджета и обичах да излизам с момичета, но най-често нещата не надхвърляха обикновен флирт. Никога не се бях влюбвал, но вече бях преживял една нещастна любов по типичния за тийнейджърите мелодраматичен начин — естествено, към „по-възрастна жена“, на име Дикси, която, когато бях на тринайсет, видях да се целува с друг. Тогава се скъсах да рева и дори се зарекох никога да не се влюбвам, въпреки че още не знаех нищо за любовта.

Лиса се оказа права — аз бях фръцльо, но всичко идваше от несигурността, за която не си давах сметка. Знаех да говоря само за нещата, които постигам. Опитвах се да се включа в младежкия олимпийския отбор по гимнастика! Бях звезда от сцената в Хюстън! Тичах по-бързо и удрях по-силно от всяко момче в града! Никога не съм мислил, че хората ще ме харесат заради мен самия; винаги съм смятал, че трябва да ги спечеля.

Когато срещнах Лиса за втори път, опитах да направя точно това, но търсеният ефект не се получи. По време на прослушване за един мюзикъл, който се поставяше от Хюстънския музикален театър, забелязах, че Лиса гледа заедно с още няколко момичета, и реших да се поизхвърля. Изпях песента с възможно най-голямо вдъхновение, а после приключих със спонтанен пирует. Лиса и останалите момичета просто опулиха очи.

Тя бе пълна моя противоположност — тиха, вглъбена и тайнствена: никога не бях срещал момиче като нея. В Хюстън през седемдесетте човек можеше да е сърфист, наркоман или псевдокаубой. Лиса минаваше за човек от втората категория, но макар от време на време наистина да попушваше трева, репутацията й по-скоро се дължеше на факта, че хората не я разбираха. Повечето момичета в Хюстън не изглеждаха тихи и самовглъбени; те имаха бухнали коси и съответстващи на тях характери. Лиса беше от финландски произход — хладни, руси, самоуверени хора — от петимата й братя никой не би се зарадвал, ако Казанова — Бъди Суейзи — се опита да сваля малката им сестричка.

През есента на 1971 г. постъпих в колежа в Сан Джасинто със стипендия по гимнастика, но все още живеех вкъщи, като всеки ден шофирах по около трийсет мили до кампуса. Когато не бях на лекции или не тренирах с отбора по гимнастика, стоях в студиото на майка ми или на ледената площадка в Хюстънската галерия. Като малък се състезавах на летни кънки и сега ми харесваше да се усъвършенствам като кънкьор на леда. Дори започнах да работя в двойка с партньорката ми Каролайн. Но имаше и друга причина да желая да ходя на ледената пързалка — понякога мярвах Лиса да се навърта около Галерията.

Виждах я да идва и да си тръгва със своите приятели, да се отделя понякога с някое момче, за да пушат на паркинга, или да скача в неговата кола и да обикалят наоколо. Въпреки че беше руса и красива като мажоретка, минаваше за „лошо момиче“, най-вече защото не бе лесно да я опознае човек.

Но когато постъпи в Гимназията за сценични и визуални изкуства, Лиса откри балета. Отначало не се интересуваше от него толкова, колкото от театъра — записа балет само защото трябваше да учи и втора дисциплина. Но за своя изненада се влюби в танца и до пролетта на първата си година вече беше решила да стане професионална балерина. Хвана се на работа в парфюмерията на другия край на ледената пързалка, за да събере пари и да се премести в Ню Йорк. И затова вместо да я мяркам да пуши наблизо, вече я срещах, когато отива или се връща от работа с ново изражение на целеустременост върху лицето. От време на време „случайно“ се отбивах да поговоря с нея и да разбера какво става.

Аз също имах своята мечта — да вляза в отбора по гимнастика за Олимпиадата; за целта тренирах дълги часове в Сан Джасинто. Но през първата година в гимназията тази моя мечта се сгромоляса; толкова пот, сълзи и усилия да възстановя коляното си след футболната травма за миг се оказаха напразни.

Случи се на едно състезание, докато загрявах на халките. Това беше най-силният ми уред, най-вече защото не трябваше да се тревожа за коляното си, освен когато се приземявах — успехът зависеше почти напълно от силата на ръцете ми и от торса.

По време на състезания някои от момчетата загряваха много продължително, като на практика изиграваха целите упражнения. Аз обаче обичах да печеля малко психологическо предимство — само пристъпвах до уреда, изпълнявах идеално един елемент и после уверено се оттеглях от състезателното поле. Това беше обичайното ми загряване и обичах този момент — знаех, че противниците ми ме гледат как се оттеглям, без въобще да ми пука, след като съм показал един перфектно изпълнен елемент.

Пристъпих към по-ниските халки и направих стойка с главата надолу с опънати пръсти на краката и стегнато тяло. В стремежа си да удържа идеалната стойка, за част от секундата забравих, че съм на по-ниските халки, а не на високите, които висяха на около метър по-нагоре във въздуха. Така, след като демонстрирах този елемент, тръгвайки да скачам, реших, че разстоянието между мен и подът е по-голямо, отколкото всъщност беше. Направих идеално приземяване със завъртане като за високите халки, но се строполих върху тепиха, забил и двата си крака в пода.

Заслепяваща ме болка прониза цялото ми тяло и разбрах, че пак съм наранил същото коляно. Чувствах се ужасно на състезателното поле; съзнавах, че съм се контузил и че контузията се дължи на глупава грешка.

За втори път за две години ме чакаше операция, гипс и рехабилитация. Няколко дни бях толкова смазан, че просто не можех да сдържам сълзите си. Нямах сили да го понеса, да не мога да тичам, да скачам, да танцувам. Не можех да понеса несигурността дали отново ще мога да правя всичко това. Затова, както беше станало и първия път, отново се зарекох, че каквото и да се случи и колкото и да е трудно, ще възвърна формата си на танцьор.

Продължих да уча в Сан Джасинто и колкото повече време прекарвах далеч от дома, толкова повече разбирах, че светът е голям и чака да бъде опознат. Дори да не успеех да стана олимпийски гимнастик, съществуваха милион други неща, които ме интересуваха. Да, гимнастиката беше старата ми мечта и мисълта, че съм пропуснал шанса си да я осъществя, бе адски болезнена. Но някак си инстинктивно знаех, че когато една мечта умре, трябва да потърсиш нова. Най-нещастни на този свят са хората, които не могат да се възстановят, след като са изгубили мечтата си, защото животът им губи смисъла си. Нямаше да позволя това да се случи с мен. Това проникновение щеше по-късно да спаси живота ми.

Отново се изправих пред въпроса какъв искам да стана. Кой е Патрик Суейзи и какво може да предложи той на света? Все още исках много — да танцувам, да карам кънки, да пея, да играя. Също така исках да стана пилот и научих, че ако завърша след две години в Сан Джасинто и получа диплома за пилот, бих могъл да постъпя в армията, а оттам — в авиационното училище. Известно време смятах да направя точно това, въпреки че на другия край на света бушуваше войната във Виетнам, чиито джунгли поглъщаха младежи като мен и ги връщаха вкъщи променени, ако изобщо ги връщаха.

Скоро обаче осъзнах, че стремежът ми към сцената е прекалено силен, за да мисля за каквото и да било друго. Отново се заех с рехабилитация на коляното и репетиции в студиото на майка ми, възстановявайки своята сила и гъвкавост, с цел да участвам в нови представления. И разбира се, репетициите ми в студиото означаваха, че ще виждам Лиса, за която мислех все повече и повече.

Все така ме интригуваше това тайнствено, красиво момиче, но тя се държеше както винаги хладно към мен. После дойде моментът, когато танцувахме заедно на сцената. И изведнъж всичко се промени.

През 1972 г. участвахме с класически балет на забава на началните класове от гимназията. С Лиса разучихме и репетирахме па-де-дьо-то от балета „Раймонда“. Точно преди да излезем на сцената, аз я целунах по бузата за късмет, но това не беше вълшебният момент. Вълшебството стана, когато тя ме хвана за ръката, за да започнем танца, и очите ни се срещнаха.

Имах чувството, че електрически ток изведнъж прониза тялото ми. Вгледах се в очите й — сякаш я виждах за първи път. Движехме се като едно цяло и дълбоко в душата си усетих вълнение. Мигът беше мимолетен, но аз никога не го забравих. След като изпълнението свърши, не й споменах за случилото се — боях се, че само аз съм изпитал това чувство.

Скоро обаче отново бяхме определени да си партнираме за друго изпълнение — там имаше опасност моите чувства към нея да станат видими. Бяхме в студиото на майка ми и репетирахме по-авангарден балет с някои доста провокативни движения. В един момент аз трябваше да положа Лиса на пода и после да легна върху нея. Е, можете да си представите как ми се отрази това — на мен, здрав, двайсетгодишен младеж в трико.

Хореографията изискваше да лежим така доста дълго време. Аз изпитвах срам и не смеех да я погледна в очите, но тогава за първи път усетих как мирише. А тя ухаеше хубаво. Когато дойде време да се вдигна, изпитах страх, че някой ще забележи „първичните ми вълнения“ и бързо се обърнах да поправя гетите си. Излишно е да казвам с какво нетърпение очаквах следващата репетиция.

Вече беше ясно, че наистина я харесвам, затова направих следващата стъпка и я поканих на среща. Но когато започнеш да харесваш така някого, който ти е бил приятел, ставаш срамежлив и аз не правех изключение. Изведнъж не знаех как да се държа, когато съм край нея. За щастие, тя прие и излезе с мен на няколко срещи, но те не минаха особено романтично.

Първо се появявах пред дома й и един от петимата й високи, силни, скандинавски братя отваряше вратата. Той ме подлагаше на разпит — къде ще водя Лиса? В колко часа ще я върна? Най-после тя излизаше и можехме да тръгнем. Ходехме на вечеря и водехме странни разговори, състоящи се главно от следното: аз й разказвах колко съм страхотен, а тя видимо въобще не се впечатляваше. Просто нямах представа как се говори на момиче, нито пък на друг човек. Знаех само, че я харесвам, и исках и тя да ме хареса. Нямах никаква идея какво да направя, за да се случи това.

Тъй като времето ми в Сан Джасинто изтичаше, изглежда въобще нямаше да имам възможност да опитам. Докато умувах каква да бъде следващата ми стъпка, получих покани да се включа в турнетата на спектаклите „Празник върху лед“ и „Парадът на Дисни“. Обичах кънките и участието ми в едно от ледените представления щеше да означава партньорство с великолепната Рулана Ролен. Но обичах и балета, а още повече — идеята да играя Красивия принц. Затова въпреки продължаващите проблеми с коляното, подписах да се включа в пътуващата компания на „Парадът на Дисни“ за турнето им из САЩ, Канада и Латинска Америка. Настъпваше времето да видя света.

„Парадът на Дисни“ представляваше огромно пътуващо шоу с десетки танцьори и невиждан сценичен декор. Играехме на арени и колизеуми с богати завеси от синьо ламе, дворец с кули в реални размери и гигантски яйцевиден екран, показващ приказки като „Снежанка“, „Фантазия“ и други класики на Дисни. Вълнувах се, защото за първи път щях да танцувам извън Хюстън и да посетя места, за които бях чел само в книгите.

Танцьорите получаваха по 125 долара седмично, което ми изглеждаше много, особено след като разноските се деляха между двама, трима или четирима. Повечето танцьори бяха жени, а сред малцината мъже нормалните бяха още по-малко. Така моите възможности за успех сред жените се оказваха направо неограничени.

За съжаление все още не знаех как да общувам с жените, както и с всеки друг. Говорех като егоцентрично магаре, защото не преставах да дрънкам за себе си. Първо на първо, коляното ми продължаваше да се подува, а след всяко представление ставата болеше от усиленото натоварване в шоуто. Специално един танц — руският казачок, където се изпълняват многократно дълбоки клякания със скръстени ръце и махове на краката — ми причиняваше безкрайни проблеми. Накрая във всеки град бях принуден да ходя в болницата, за да ми правят пункции на коляното. И колкото повече ме измъчваше коляното, толкова повече не спирах да бърборя за него.

Но след като първоначално отблъснах почти всички с непрекъснатото си дрънкане, хората разбраха, че всъщност не съм егоцентрик, а просто съм неуверен. И след известно време започнаха да ме приемат, дори да се сприятеляват с мен. Накрая по време на турнето спечелих купища приятели и започнах да разбирам, че не е необходимо непрекъснато да действам в такава посока, защото по този начин просто ги отблъсквах. Като кутре, което се учи да не дъвче, каквото види, аз се отучих да говоря постоянно за себе си.

Започнах да излизам с една жена, която участваше в шоуто — хубава блондинка с репутацията на царица на купона. Беше доста дива, от онези момичета, които си търсят белята, и отначало ме привлече с опасното си поведение. Част от мен искаше да провери дали мога да я спечеля, но след като успях, разбрах, че тя съвсем не е жената на моите мечти. Звучи старомодно, но аз наистина вярвах в Снежанка и Красивия принц — исках да намеря половинката, с която да потегля към залеза и да споделя живота си. Дори не съм сигурен, че тогава съм си давал сметка, но подсъзнателно сравнявах всички срещнати с Лиса.

Междувременно Лиса се беше върнала в Хюстън заради някакви свои проблеми. Не можеше да спи и безсънието й се влоши дотолкова, че трябваше да напусне гимназията. Винаги й е било трудно да се адаптира и с появата на пълзящата депресия тя се чувстваше още по-отчуждена. Това беше началото на така наречения от нея по-късно „син период“.

В дома й нещата също не изглеждаха розови — родителите й много се караха и това се отразяваше върху цялото семейство. Стигна се дотам Лиса да лежи нощем будна от страх. В емоционално отношение домът й престана да бъде сигурно място и тя започна да изпитва непреодолимото чувство, че ако излезе от стаята си посред нощ, ще бъде изядена от вълци. Това не беше рационален страх, но за тийнейджърка, почувствала, че е лишена от безопасно място, периодът изглеждаше неспокоен. Накрая реши да напусне дома на родителите си, поне докато нещата се поуталожат. И тъй един ден в студиото Лиса попита майка ми дали може да дойде да живее у нас за известно време.

Майка ми, способна на изключителна строгост към собствените си деца, обожаваше Лиса. Първо, защото беше започнала да танцува невероятно късно — никоя сериозна балерина не го прави, като Лиса, в тийнейджърска възраст. Но Лиса бе толкова категорична и надарена, че майка ми вложи цялото си умение на учител и наставник, за да й помогне да се справи. На петнайсет години Лиса промени коренно живота си и взе съзнателното решение да се заеме сериозно с балет. Беше престанала да пуши трева и работеше в студиото на майка ми седем дни седмично — дори получи ключ от нея, за да се упражнява, когато там няма никого.

Отдадеността на Лиса трогваше майка ми, която, от своя страна, стана неин ментор — одобряваше напредъка й и я подкрепяше емоционално. И когато Лиса попита може ли да дойде в дома на Суейзи за две седмици, майка ми се съгласи без никакво колебание.

Лиса остана у нас няколко седмици и се случи така, че почти през цялото време си бях вкъщи. По-рано, още преди истински да познава Лиса, майка ми беше казвала: „Бъди, не искам да ходиш с Лиса. Тя не е за теб“. Но после видя как Лиса се превърна в сериозна балерина и отношението й стана по-различно. „Бъди — каза ми отново тя — не искам да ходиш с Лиса. Не искам да й пречиш“.

Майка ми не знаеше, но привличането между мен и Лиса от известно време се засилваше. През всичките месеци тя изглеждаше безразлична, но излезе, че също се е интересувала от мен. Просто бе срамежлива и прикриваше отношението си под маската на безразличие. През двете седмици на престоя й у нас обаче използвахме всяка минутка, за да бъдем заедно. Когато майка ми се намираше в кухнята, ние отивахме в трапезарията зад летящата врата, за да се целуваме. След като всички в къщата си легнеха, промъквахме се в дневната и се натискахме на дивана. Все още не бяхме гаджета в буквалния смисъл, но Бога ми, ние не можехме да се наситим един на друг.

Всъщност аз се срещах с други момичета и в деня, когато Лиса дойде да живее у нас, имах уговорка с момиче на име Мими получи се известен конфуз. Вики Едуардс, дъщерята на губернатора на Луизиана, Едуин Едуардс, беше заминала извън града и ми бе оставила своята корвета. С такава страхотна кола на разположение аз бях поканил Мими да излезем в онази съботна вечер, за да отидем на Хюстънското родео. Но следобеда, когато Лиса дойде, майка ми очакваше да заведа и нея на родеото.

Корветата, разбира се, беше двуместна, така че Лиса седна отпред, а Мими се вмъкна между нас на тясната конзола. Беше хубавичка, но до голяма степен въплъщаваше онова, на което с Лиса се присмивахме — хюстънско момиче с огромна коса и тежък грим. За мое притеснение по пътя към родеото тя непрекъснато ме гъделичкаше по ухото и ме целуваше, а Лиса седеше безмълвна. Чувствах се неловко и макар за всеки да беше ясно, че Лиса е единственото момиче, което искам да впечатля, аз все още не си давах сметка какво означава тя за мен.

Когато времето ми с „Парадът на Дисни“ изтече, трябваше да реша какво ще правя по-нататък. След голямото натоварване в шоуто коляното ми бе съсипано и се надявах да остане време, за да го лекувам. Но съдбата се намеси — получих стипендия за обучение в балета „Харкнес“ в Ню Йорк.

Турнето с „Парадът на Дисни“ ми помогна да осъзная колко дълбоки корени в душата ми е пуснал балетът. Нещата, които обичах да правя, далеч не можеха да ми дадат усещането, което ми даваше той — чувство за пълна емоционална и физическа свобода; сякаш духът полита едновременно във всички посоки. Трудно е да се изразят с думи радостта и удовлетворението, които донася танцът. Знаех само, че искам винаги да танцувам. А „Харкнес“ беше моят шанс да го правя професионално, на най-високо ниво.

Майка ми, която непрекъснато ме насърчаваше като млад балетист, не искаше да приема стипендията. Тя беше наясно, че балетът е най-трудното изпитание за една коленна става, а компания като „Харкнес“ със сигурност щеше да изисква от мен абсолютния максимум. Майка ми не желаеше да бъда подложен на това, но в същото време не искаше да опитвам нещо, в което, според нейната преценка, няма да съм най-добрият.

Разбира се, най-сигурният начин да накарате Патрик Суейзи да се залови за някаква работа е като му кажете, че няма да успее. Мислите, че няма да мога да танцувам в една от най-големите професионални балетни компании в света, така ли? Стойте и гледайте!

И тъй, напълних два куфара и се приготвих да замина за Ню Йорк. Край — Бъди Суейзи поемаше към ярките светлини и големия град! Вълнувах се от шанса да изпробвам способностите си сред най-добрите балетисти в бранша. И знаех точно с кого искам да прекарам последната си вечер в Хюстън — с Лиса.

Поканих я на вечеря в „Сен Мишел“, изискан френски ресторант в града. Ядохме ескарго (охлюви) и бъбрихме сигурно часове. Заедно вече се чувствахме все по-добре и с лекота говорехме за балета, живота и привлекателното бъдеще, което ни очаква. В края на вечерята тя ми даде една петдесетцентова монета. „За късмет“ — рече и я сложи в ръката ми.

Аз й подарих счупен часовник с Мики Маус, който бях купил по време на „Парадът на Дисни“.

Още не осъзнавах, че се влюбвам в Лиса, но бях сигурен, че тя е човекът, с когото бих искал да живея. Онази вечер й подарих картичка, която тя продължи да пази през всичките тези години. Текстът й дава добра представа какво съм изпитвал към нея:

Лиса, наистина не мога да изразя колко много започна да означаваш ти за мен за толкова кратко време като приятел и човек, на когото истински държа. Помни щастието, което споделихме, и се надявам да разбереш, че не искам то да има край! Много ще ми липсваш и често ще мисля за теб. Работи упорито над балета, аз ще правя същото и един ден може би…

Сърцето ми ще се слее с твоето.

Бъди

Беше вълшебна нощ, поне докато не оставих Лиса в дома й и не потеглих към къщи. Пътувах през предградието Бел Еър и съзрях в огледалото за обратно виждане полицейска кола с пуснати светлини. Стомахът ми се сви. Срокът на регистрационните табели на колата ми бе изтекъл и бях сложил табелите от камиона на баща ми. Полицията ме спираше, защото след направена проверка бяха разкрили несъответствието.

Полицията в Бел Еър се славеше с проклетията и агресивността си и в онази вечер наистина го доказа. След като ме спряха, аз се опитах да обясня защо съм разменил табелите, но полицаите не искаха и да чуят. Те ме закопчаха за една ограда, претърсиха ме и ме вкараха в колата си, за да ме отведат в полицията. Оказах се арестуван.

Прекарах половината нощ в затвора, докато баща ми не дойде, за да ме освободи срещу откуп. Той обаче нямаше в себе си достатъчно пари, нито наблизо успя да намери банкомат. Затова прерових джобовете си и дадох на полицията останалите си пари, в това число и щастливата монета от Лиса.

Арестуване и затваряне в затворническа килия определено не беше голямото изпращане, за което мечтаех. Но на следващия ден все пак потеглих, кръстосал пръсти с надежда в Ню Йорк да имам по-голям късмет, отколкото последната вечер в Хюстън.