Патрик Суейзи, Лиса Нийми
Моят танц с живота (15)

Глава 14

В началото на май 2000 г. след особено суха пролет Службата по опазване на националните паркове проведе контролирано изгаряне на храсти и треви в северната част на Ню Мексико. В продължение на месеци в областта имаше рекордно високи температури, а растителността от десетилетия беше изсъхнала. Когато силният вятър изведнъж разпали пламъците, огънят излезе от контрол. За дни обхвана огромни пространства в Ню Мексико.

С Лиса бяхме в ранчо „Бизаро“ до Лос Анджелис, но се тревожехме все повече и повече, като гледахме репортажите за бушуващия огън. Десетки хиляди хора бяха евакуирани и домовете им изгаряха като подпалки. В новините показваха стени от пламъци и бягащи жители, а президентът Клинтън обяви извънредно положение в няколко окръга на Ню Мексико. Единственото, за което си мислех, беше, че нашето хубаво ранчо — нашето убежище и духовен дом — е в опасност.

Изчакахме две седмици в Ел Ей, но тъй като стихията се приближаваше към ранчото, реших, че трябва да направя нещо. Не можех просто да стоя на хиляди мили разстояние, докато любимото ми място изчезва в дима. Никой Суейзи не би стоял със скръстени ръце, когато може да се помогне с действие. Щом чухме, че властите евакуират каньона, където се намираше нашата къща, търпението ми се изчерпа. Реших да отлетя за там, да се добера някак си до каньона и най-малкото с булдозер да прокопая защитна ивица около къщата. Късно вечерта на 31 май казах на Лиса, че на сутринта ще летя до Ню Мексико.

— Къде ще летиш? — попита Лиса. — Бъди, каньонът се евакуира. Няма да можеш дори да се приближиш до ранчото.

В този момент се водех повече от емоцията, отколкото от разума, но просто не можех да бъда безучастен. Знаех само, че остана ли настрани, докато този бушуващ огън унищожава ранчото ни, никога няма да си простя това бездействие.

Лиса се опита да ме разубеди, но аз бях решил. От емоционално вълнение почти не спах, затова преди слънцето да изгрее сложих малко дрехи в един сак и поех към летище „Ван Найз“. Настаних се в кабината на нашата „Чесна“ 414 и преди да е съмнало, бях готов, за тричасов полет до Ню Мексико.

Месец по-рано, докато летяла с чесната край Гранд каньон, за да дойде при мен на снимачната площадка на „Да се събудиш в Рино“, Лиса попаднала в опасна ситуация. Тя се бе научила да пилотира по мое настояване, въпреки че в началото нямаше особен интерес. Щом започна да взема уроци обаче, летенето й хареса и дори се научи на въздушна акробатика — правеше лупинги и други номера. Стана толкова добра, че на състезанията се класираше по-напред от обучавалите я инструктори. Лиса се оказа — и все още е — опитен, хладнокръвен пилот.

Издигала се на по-голяма височина, когато внезапно чула пищящ звук в кабината. Изплашила се, но бързо разбрала, че звукът говори за лоша херметизация при изкачването. Изпускащият вентил бил заял, пречейки на свободното преминаване на въздух — звукът бил като от бавно изпускащ балон. Имахме лошия навик понякога да пушим в кабината и в резултат на това по вентила се бил натрупал катран от цигарите.

За щастие разхерметизацията ставала бавно, така че тя имала време да слезе на безопасна височина, иначе щяла сериозно да пострада. Когато кабината на един самолет не е херметизирана както трябва, няма достатъчно кислород, което води до хипоксия и евентуална смърт. Точно това се случи с голфера Пейн Стюарт, който загина с още петима души, докато летели в разхерметизиран самолет. Пилотите изгубили съзнание и накрая умрели от липса на кислород, а самолетът продължил да лети още няколко часа, докато останал без гориво и се разбил. За щастие Лиса бързо разбрала какво се случва и успяла да слезе на безопасна височина, за да приключи полета. След инцидента самолетът ни претърпя ремонт.

На сутринта на 1 юни реших да летя на сравнително ниска височина — тринайсет хиляди фута — в случай че с херметизацията отново възникне проблем. Издигнах чесната на тази височина, включих автопилота и спокойно продължих полета. И това е последното, което помня, преди изведнъж да разбера, че край мен всичко е зелено и кафяво и се върти. Потърсих с очи синьото небе и се опитах да се ориентирам по него. Но самолетът летеше много ниско и когато видях павираната ивица със странен овал в единия край, една мисъл успя да пробие мъглата в ума ми: Това трябва да е летището.

Завих рязко наляво, за да хвана посоката на нещото, което смятах за писта. След това пред очите ми изникнаха електротабла и смътно си спомням, че се опитах да прелетя над тях или да ги заобиколя. Изведнъж се озовах на земята. За миг останах вцепенен в кабината. Бях толкова смазан и объркан, че току-що случилото се не ми изглеждаше реално. Но когато се обърнах и видях нашите две кучета — Бода и Джаз — да махат опашки в кабината, се убедих, че е истина. Отворих вратата на самолета и стъпих на улица — все още мислех, че се намирам в Ню Мексико и нямах представа, че току-що съм кацнал не на летище, нито пък че самолетът ми е повреден. Всъщност се бях приземил на улицата на новостроящ се жилищен комплекс в Прескот Вали, Аризона. Нямало кой да види снишаващата се чесна, нито как тя отнася два стълба с улични лампи, едно електрическо табло и все пак успява да кацне, без да се разбие.

Дотичаха двама строителни работници и смътно си спомням как единият от тях ми каза, че съм повалил нещо по пътя си. Минах край предната част, за да погледна крилото и като го видях повредено, за първи път се разтревожих.

Държахме на този самолет, а аз го бях повредил. Все още не разбирах сполетелия ме ужас, но полека-лека истината започна да се прокрадва през мъглата на объркания ми от липсата на кислород мозък.

Първото, което направих, беше да се обадя на Лиса — боях се от този разговор, защото знаех, че тя ще се разтревожи.

— Лиса, направих аварийно кацане — казах й. — Мислех, че се намирам в Ню Мексико, а се озовах в жилищен комплекс в Прескот, Аризона. Аз съм добре, но самолетът е повреден.

Както ми каза по-късно Лиса, тя направо се втрещила от чутото. След всички преодолени трудности през последните няколко години това й дойде твърде много. Нещо повече — хипоксията забавя говора и аз звучах сякаш съм пил. Ефектът бързо отшумя, но понеже звъннах на Лиса веднага след приземяването, тя разбрала само, че съм повредил самолета при аварийно кацане, че за малко съм щял да се убия и отгоре на всичкото звучах като човек, негоден да лети.

Обадих се на Федералната авиационна администрация и съобщих за инцидента. Описах случилото се и служителят от ФАА каза, че ще говори с Националния борд по безопасност на транспорта. И тъй, в отговор на инцидента се задвижи цялата бюрократична машина. Аз обаче взех едно решение, което в момента ми се видя смислено, но създаде проблеми.

На борда носех бира и вино, което, разбира се, беше законно — с Лиса често носехме храна и питиета от Ел Ей в Ню Мексико, тъй като ранчото се намираше доста далече от най-близкия магазин. Трябваше да ги оставя на местата им, но вместо това ги раздадох на работниците. Нямаше съмнение, че фотографите пътуват към нас и имах чувството, че ако се разчуе за алкохол на борда, ще се опитат да изкривят историята с „Патрик Суейзи лети пиян“. Опитах се да сведа до минимум възможните усложнения, но когато се разбра, че съм се отървал от напитките, хората решиха, че съм се опитал да скрия нещо.

Исках да се махна от мястото, преди да са се появили фотографите, затова помолих един от работниците да ме закара до някой хотел, където да се настаня и да се погрижа за всичко. Лиса и инструкторът ни по летене, Франк Крацър, също дойдоха по най-бързия начин и заедно зачакахме появата на следователите от Националния борд по безопасност на транспорта, за да се срещнем с тях и да отговорим на въпросите им.

По-късно разследването разкри, че е аварирала клампата на маркуча, свързващ нагнетателната камера с кабината. Това само по себе си би могло да предизвика проблем в херметизацията, но ситуацията се беше усложнила от още два фактора: продължаващото наличие на катран по изходящия гумен вентил и това, че бях заклет пушач. Когато пушиш по три пакета на ден, както аз по онова време, на голяма височина дробовете ти не функционират така добре, както при непушачите. Докладът на НББТ отбелязваше, че комбинацията от всички тези фактори означава, че аз почти сигурно съм получил хипоксия по време на полета. Не се откри наличие на алкохол.

Но най-страшното всъщност беше следното: никой не се събужда след пълна хипоксия. Щом веднъж припаднеш поради липса на кислород в мозъка, не е възможно да се възстановиш, освен ако не слезеш на височина, където може да се диша. Очевидно бях спрял да реагирам на въздушния контрол около Нийдълс, Калифорния, непосредствено до границата с Аризона. Но някак си съм изключил автопилота по пътя за Прескот Вали, което е позволило на машината да се сниши. В противен случай тя щеше да продължи да лети на височина тринайсет хиляди фута, докато остане без гориво, подобно на самолета на Пейн Стюарт. И аз щях да съм мъртъв.

Въпреки че съм спрял да отговарям, моят самолет е продължил полета си. Радарът на въздушния контрол показа, че между Нийдълс и кацането ми в Прескот Вали цели единайсет пъти за малко не съм се разбил в земята. Летял съм на 6500 и 11500 фута, разминавайки се на косъм с планините. Маршрутът ми приличаше на сноп спагети — бях се въртял безцелно около четирийсет и пет минути.

За щастие, наближавайки Прескот Вали, самолетът ми леко се е снижил, докато кислородът във въздуха не станал достатъчен, за да се съживя. Дойдох на себе си точно на двеста фута над земята и все пак успях да кацна безопасно. В това няма никакво чудо. Робърт Криспин от НББТ дори ми каза:

— За първи път говоря с пилот, който е претърпял хипоксия.

Просто пилотите не го преживяват, а аз някак си го преживях.

Това аварийно кацане имаше доста последствия. Първо, с Лиса вече никога не запалихме цигара в кабината. Предложих също така да направя публично съобщение за ФАА, предупреждаващо за опасността от пушене по време на полет, което по онова време не беше широко известно.

Въпреки че проблемът бе технически, трябваше да се боря, за да си запазя пилотския лиценз, минавайки на психологически и практически тест. Това, плюс ремонта, от който се нуждаеше самолетът, означаваше пауза от две години, преди да можем отново да полетим. Но да се кача в кабината се оказа много по-лесно, отколкото да се отърва от кошмарите, които сънувах почти редовно след инцидента. Много нощи се будех целия в студена пот, сънувах, че катастрофирам, или че се рея безцелно във въздуха, без да знам накъде отивам. Пак бях излъгал смъртта, но както при падането в „Писма от убиец“, този инцидент остави трудно лечими, болезнени белези.

На Лиса също не й бе никак лесно да го преживее. По-късно ми каза, че когато съм й се обадил от Прескот, почувствала сърцето си тежко като камък. Вече бяхме заедно двайсет и пет години, през добро и зло, през болки и радости, достатъчни да запълнят стотина животи. Първо, тя не искаше да летя в онази утрин, но когато тръгнах и едва не загинах по пътя, се почувствала предадена — бях подложил на риск всичко, градено от двама ни, всичко, което тя обичаше. Лиса се чувстваше безпомощна и ядосана и трябваше да мине известно време, докато отшумят тези усещания.

 

 

Самолетният инцидент, заедно с чувството ми за уязвимост след падането от коня, наистина объркаха главата ми. Още веднъж бях излъгал смъртта — но защо? Какъв беше смисълът на всичко това? Какво допринасях за света? Намирах се на кръстопът и изминалите няколко години ми бяха показали тъмната страна на славата. Кариерата ми бе стигнала върха с успеха на „Мръсни танци“ и „Призрак“ и точно затова изпитвах голяма трудност отново да започна да се боря.

По-рано преодолявах препятствията, като се фокусирах над следващата си мечта. От футбола през гимнастиката и балета, до актьорството — винаги успявах да се хвърля с всички сили към новата си цел и да не спирам. Никога не съм се съмнявал, че зад ъгъла ме чака нещо прекрасно; никога не се уморих да се стремя към него.

Сега обаче започвах да се чувствам не просто уморен, а обезверен. Дали са си стрували всичките ми усилия и болки? Създадох ли нещо стойностно? Стресът от желанието ми непрекъснато да се доказвам и битката с чувството, че не съм достатъчно добър, влошаваха връзката ми с Лиса и се питах дали през цялото време не съм държал на погрешните неща, пренебрегвайки наистина важното в живота.

Докато се опитвах да намеря добри проекти в Холивуд, самият бизнес на филмопроизводството се променяше. С икономическия спад през 2000–2001 финансирането на големи проекти секна и независимите ленти започнаха да стават по-популярни. И въобще като че ли имаше по-малко филми и не толкова много подхождащи ми роли, от които да избирам. Не беше лесно, но наистина успях да се пренастроя и да получа ангажименти в няколко добри независими филми, сред които „Зеленият дракон“ с Форест Уитакър, „Дони Дарко“ с Джейк Джилънхол и „Да се събудиш в Рино“ с Били Боб Торнтън, Шарлиз Терон и красивата Наташа Ричардсън.

Имаше един проект, който с Лиса копнеехме да осъществим и дълго правихме опити за това, но без успех. Откакто през 1984 г. нашата пиеса „Без думи“ стана хит в театралния свят на Ел Ей, искахме да я превърнем във филм. Тя се игра само един месец, но и след толкова години хората все още ни спираха, за да споделят колко много им е харесала. Разказваха ни как ги е вдъхновила и колко са се вълнували от съдбата на героите, които никога не спират да преследват своята мечта. Молеха ни да направим филм.

Ако кино се правеше само с едни голи усилия, отдавна щяхме да сме завършили този филм. През изминалите две десетилетия с Лиса направихме всичко по силите си, за да качим „Без думи“ на екран. Но за да стане една лента, е нужно да се съчетаят толкова много фактори — все едно да пасеш стадо котки — и ние май не успявахме да съберем всичките по едно и също време.

Лиса отдавна беше преработила пиесата основно, тъй като в нея нямаше сюжетна линия и щеше да е трудно да я адаптираме за филм без традиционно разказана история. Бяхме правили обсъждания с различни продуценти, финансисти, режисьори и сценаристи, но кой знае защо не можахме да получим правилното съчетание. Тръгвахме в една посока, мислехме, че напредваме, но впоследствие проектът се разпадаше.

Основната трудност се коренеше във факта, че нашата артистична представа за филма се различаваше от тази на другите евентуални партньори. Режисьорът на „Кафене Багдад“ Пърси Адлон в един момент искаше да го режисира, но пътищата ни се разделиха, тъй като не се разбрахме за структурата на сценария. Носителят на наградата „Пулицър“ Израел Хоровиц написа няколко варианта, но те се разминаваха с духа на първоначалния текст. С Лиса дори се спречкахме с Никълъс Гън, който беше участвал в работата над пиесата още през 1984 г., заради различия по филмовия сценарий. Не си говорихме три години, въпреки че накрая той се включи в нашите усилия да осъществим проекта.

След като Никълъс се отдръпна, нещата отново забуксуваха. Най-сетне си дадохме сметка, че е крайно време да действаме. С Лиса знаехме, че няма вечно да сме в състояние да изиграем трудните балетни епизоди във филма, затова се налагаше или да го реализираме колкото се може по-скоро, или да се откажем. Никълъс се върна и в екипа се включи и съпродуцент. Но все още не можехме да намерим сценарист, който да напише искания от нас текст.

И в този момент Лиса се активизира. Тя покани на вечеря Никълъс и продуцентката, управлявала продуцентската ни компания във „Фокс“ — Джанис Ярбро. Както си седяхме четиримата на масата, Лиса рече:

— Аз се запалих, трябва да направя този сценарий. Знам от какво има нужда и ще го напиша.

Настъпи мъртва тишина. Погледнах Лиса. По лицето й личеше решителност, каквато не бях виждал. Беше ясно, че Никълъс и Джанис не са убедени в избора й, но въпреки това Лиса не искаше да отстъпи. Тя е от хората, които се съобразяват с другите и подценяват собствените си качества. Но не и този път. През годините Лиса беше работила над сценариите на почти всички мои филми, имаше и един авторски мюзикъл, така че бе напълно подготвена за задачата. И най-важното — познаваше историята до мозъка на костите си. Опълчвайки се на тяхната резервираност, Лиса заяви:

— Аз съм изживяла това. Познавам го по-добре от всеки друг и мога да го напиша по-добре от всеки друг.

Докато говореше, по очите й прочетох, че е абсолютно права; осъзнах с всяка своя клетка, че ще успее. Реших да я подкрепя, каквото и да става — тя го заслужаваше и щеше да се справи най-добре.

Джанис заплаши, че ще напусне, но Лиса не отстъпи. И макар накрая Джанис наистина да се оттегли от проекта, Лиса знаеше, че това е единствено поради професионални различия, така че си останахме приятели. Лиса не се поколеба и освен със сценария се зае и с режисурата. Беше правила няколко професионални видеофилми за коне и самолети, а в течение на годините изучаваше с цялата си сериозност този занаят от режисьори и кинематографисти в различни кинопродукции. Лиса знаеше какво иска и не се стесняваше да се възползва от шанса да го направи.

Това беше филмът, който най-после я подтикна да се изяви по начин, който дълго беше избягвала. В професионално отношение подобен ход представляваше сериозен и радостен за мен завой. Радвах се и за нея, и за нашия филм.

Лиса се вълнуваше, но чувстваше, че освен като сценарист и режисьор, ако се включи и като актриса, може би ще й дойде в повече.

— Лиса — казах й, — ти трябва да изиграеш тази роля. В ДНК-то ти е.

Тя се колебаеше, затова разпитахме наши приятели, режисирали и играли в свои филми, дали са срещали особени проблеми. Даян Лад — сценаристка, режисьор и актриса във филма „Г-жа Мунк“ от 1995 г., увери Лиса, че задачата е напълно осъществима, и й даде някои напътствия за справяне с работата.

Били Боб Тортън беше по-кратък.

— Продуцентите ни уверяват, че това е невъзможно — сподели му Лиса. — Твърдят, че било прекалено сложно едновременно да участваш и да режисираш филм.

Били Боб — сценарист, режисьор и актьор в „Летящо острие“, отвърна:

— Едно ще ви кажа — тъпотии!

Приехме думите му като благословия и с обещание за финансиране от Уорън Треп, плюс пари от собствения ни джоб, най-после потеглихме към пистата. Лиса написа, режисира, участва и копродуцира „Един последен танц“ — заглавието, което избрахме за филма. Събрахме невероятен състав от балетисти, включително малката ми сестра Бамби и фантастичния Джордж де ла Пеня за ролята на Никълъс Гън. Не е лесно да се намерят изпълнители едновременно в областта на танца и актьорската игра и то на най-високо ниво, но Джордж се справяше чудесно. Бивш солист на Американския балетен театър, той беше интуитивен, истински артист, идеален за ролята.

Заснехме филма за трийсет и два дни, главно в Уинипег и с няколко екстериора в Ню Йорк и Ел Ей. Точно преди началото на снимките претърпях нова операция на коляното и някои от балетните епизоди ужасно ме изтормозиха. Лиса на няколко пъти трябваше да изрязва измъченото ми лице. Но когато изрекохме, изтанцувахме, направихме всичко и тя монтира кадрите, „Един последен танц“ отговори напълно на очакванията ни. Целият екип вложи сърце и душа и това си личеше.

Завършеният филм беше кулминацията на двайсетгодишна напрегната работа, отдаденост и постоянство и несъмнено вълнуваше. След излизането му на дивиди той се издигна на първо място, като все още е един от най-хубавите, правени някога за света на балета. Лиса изяви всичките си способности и на мен ми бе изключително приятно да ме режисира. Тя показа естествен инстинкт за тази работа и бях щастлив, че най-после успя да използва своя режисьорски талант.

Никога не съм се гордял толкова с Лиса, но в края на проекта се чувствах напълно изтощен. Снимките бяха уморителни, пък и когато човек завърши една лента с такава емоционална ангажираност, винаги настъпва отпускане. „Един последен танц“ беше дълбоко личен проект и затова усещах още по-остро това отпускане. И докато се обърна, отново започнах да изпадам в тежка депресия.

 

 

До този период от живота си всъщност не бях разбирал какво е депресия. Естествено, бях се борил с дълбока тъга и мъчителни чувства, но роденият ми оптимизъм винаги надделяваше. В годините след „Един последен танц“ обаче този оптимизъм започна съвсем да ме напуска. Просто вече не виждах какъв е смисълът и отново започнах да пия, за да обезболя пълзящото чувство на отчаяние. Бях загубил страстта и целта в живота си и като че ли не можех да си ги върна.

Винаги съм смятал, че съм късметлия, но сега ме обземаше друго усещане — че в края на краищата животът няма да е такъв, какъвто съм се надявал да бъде. Като че ли тъкмо това бе истинският живот — най-после бях пораснал и се бях изправил пред истината, а тя изглеждаше грозна. За първи път го усетих след инцидента с коня и тогава най-сетне си дадох сметка, че никой не може да препуска в живота напълно непобедим. През първите си четирийсет и шест години наистина вярвах в своята непобедимост, или поне се държах като непобедим. Когато изведнъж разбрах, че не съм, за мен това се оказа тежък удар. Същото се случваше и сега в емоционален план.

Всеки има провали в живота си, но не можеш ли да се изправиш след провала, значи си в беда. Мислех, че постъпвам правилно, но въпреки това търпях удари. И това убиваше желанието ми да се надигна отново. Защо да го правя, след като пак ще се повтори, независимо от действията ми? Мразех да се чувствам като хленчещ актьор. Защо не се справям по-успешно? Защо не получавам по-хубави роли? За първи път в живота си много се страхувах, че никога няма да възвърна силата си, че не контролирам нито успеха, нито неуспеха си. А това е убийствено усещане.

Докато потъвах все по-надолу в тази дупка и пиех все повече и повече, Лиса стигна дотам, че не можеше да ме познае. Винаги съм бил гъвкав, но човекът, с когото тя живееше сега, изглеждаше смазан, победен. Чувството за потиснатост обикновено лекувах с работа, но това вече не ми помагаше.

Лиса се бореше със своя проблем. Гледайки мъките ми, не можеше да не изпитва болка. А тогава отказваше и цигарите, което се оказа сто пъти по-трудно от очакваното и допълнително я терзаеше. Много бързо заприличахме на две малки, изгубени в океана лодки, които търсят спасителен бряг, но виждат само бездънна вода, готова да ги погълне.

Винаги бяхме намирали решение на въпросите, възникнали в нашите отношения. Но най-тежкият проблем помежду ни в този момент беше, че не се чувахме. Вероятно това се дължеше на сериозните различия в темперамента ни — един Суейзи се справя със своите демони по един начин, останалите хора — по друг.

Години наред успявах да контролирам демоните си — чувството за неадекватност, гласовете, опитващи се да подкопаят увереността ми, страхът, че никога не съм бил достатъчно добър. Естественият инстинкт е да ги отблъснеш или да ги пренебрегнеш, но истината е, че те винаги се завръщат. Вместо да се мъча да ги победя, аз се опитвах да ги използвам, да впрегна енергията им, а не да я отхвърля. Това е въпрос на деликатно равновесие — опитът да се докосне тази линия. Стигнах до някои много тъмни места, борейки се истински със себе си и с тези свои негативни чувства. Но като всички от семейство Суейзи, не вършех нищо половинчато. Когато в този период дяволите се върнаха по-страшни от всякога, аз се гмурнах в казана заедно с тях.

Открих нива на пропадане, за чието съществуване дори не подозирах. Не става въпрос само за пиенето. Позволих си да достигна тези тъмни кътчета, изпитвайки всичкия страх, гняв и отчаяние, от които повечето хора цял живот бягат. Но колкото и дълбоко да стигах, чувствах, че контролирам нещата. Знаех, че съм опасно близо до линията, но изборът си е мой.

На Лиса обаче това й идваше твърде много. Гледайки ме, обладан от тези чувства, тя се плашеше — плашеше я реакцията ми спрямо тях. По това време бях изтъкан от гняв и грубост и те избухваха във внезапни пориви. Потъвах в очите на Лиса непоносимо дълбоко, въпреки че не си давах сметка точно колко. Тя се боеше, че някой от нас накрая ще умре, и не можеше да понесе подобно усещане.

И тъй, Лиса взе решение. Без да ми казва нищо, събра два куфара и една сутрин си замина, без дори да ме събуди. Знаеше, че ако ми разкрие намеренията си, ще я разубеждавам по всякакъв начин. Тя не искаше да се караме. Смяташе, че за нейно добро е да си тръгне, и не искаше да подлага този въпрос на обсъждане.

Когато се събудих и разбрах, че ме е напуснала, се почувствах съкрушен. И гневен. Не можех да повярвам, че си е отишла; изпитвах ужас, че ще е завинаги. С Лиса бяхме заедно повече от трийсет години — не си представях живота без нея. Преборихме се с толкова много неща — как да се разделим? Не помнех някога да не сме били един до друг. И определено не си представях как ще продължа напред без нея.

Лиса не отиде далече; нае апартамент в долината Сан Фернандо, на около двайсет минути път от ранчо „Бизаро“. Не сподели с никого, че се е изнесла и като по чудо успяхме да запазим тайната от таблоидите и всички останали. Чувахме се всеки ден и тя често идваше в ранчото по работа. Но категорично смяташе, че няма да се върне, докато нещата не се променят. Остана в апартамента цяла година, което става публично известно едва сега.

Трябваше да направя основна преоценка на живота си. Отблъсквах единствения човек, който винаги беше стоял до мен и винаги ме бе обичал, независимо от случващото се. Все още не знаех как да променя чувствата си, но едно можех да направя. След изнасянето й отведнъж спрях да пия — за втори път през живота си.

Годината на нашата раздяла беше време на истинска самооценка; научих се да се отдръпвам от ръба на отчаянието. Постъпката на Лиса ме засегна адски дълбоко, но с времето започнах да разбирам, че не го прави, за да ме накаже. Започнах да осъзнавам нейната гледна точка — в продължение на трийсет години беше вървяла до мен, навлизайки в нива на мрака, които далеч не всички хора достигат. И си отиде едва когато почувства, че няма друг избор.

Гневът и усещането за предателство започнаха да отстъпват на по-продуктивни нагласи. Вместо по цял ден да се давя в гняв и самосъжаление, мислех как да оправя нещата. Как да спечеля Лиса отново.

Беше време на болка, но отново се учех как да се справям с нея, как да я накарам да работи за мен, вместо да ме унищожи. Доста отдавна бях усвоил способността да трансформирам физическата болка. Но сега си давах сметка, че инструментите и методите за преодоляването не са ефективни, ако болката е емоционална. Сега постепенно трябваше да овладея инструментите и методите за справяне тъкмо с нея.

Насред раздялата ни, след като от месеци не пиех, получих ролята на Алан Куотърмейн в „Рудниците на цар Соломон“. Това беше Божи дар — главна роля в един от най-великите героични разкази в литературната история, и тя ме спаси. Оригиналът бе роман от края на деветнайсети век за група британски изследователи в Африка, оцелял във времето като безоблачна приключенска история. Бях щастлив да играя този смел герой, яхнал кон, и се развълнувах от новата среща с Черния континент — мястото, където с Лиса открихме истинско изобилие на духовна храна по време на снимките на „Стоманена зора“.

В Африка се върнах към любимите си неща — да играя във филм, пресъздаващ характерен исторически период, да изпълнявам трудни номера на кон, да прекарвам дълги часове сред красивата природа. Започнах да изследвам африканския буш, учех се отново да живея само с това, което ражда земята, и възвръщах самоуважението си — както винаги, когато водех такъв начин на живот. Снимачният период ме възстанови напълно, сякаш всичко бе заличено и започвах начисто. Възобновявах чувството си за цел и страстта, изгубени от толкова дълго време.

С Лиса говорехме по телефона всеки ден и към края на снимките тя се съгласи да дойде в Африка. Разбира се, изгарях от нетърпение да я видя, но с наближаването на датата изпитвах и страх. Когато ме напусна, болката беше толкова неописуема, че сега подсъзнателно исках да се защитя от вероятността да си отиде завинаги. Мислех си, че идва чак в Африка, само за да ми поиска развод и се готвех точно за това.

Когато Лиса пристигна, тя почувства, че съм малко студен към нея; не можеше да си обясни защо. Не смятам, че бях дистанциран, по-скоро очаквах бомбата с развода, затова се държах странно. Още от онова далечно време, когато я помолих да се омъжи за мен, дълбоко в себе си се боях, че не ме обича толкова, колкото аз нея. През годините бях надмогнал тази си неувереност и се бях научил да й вярвам. Но след като се изнесе, съмненията и отдавна забравените страхове изплуваха отново. Точно те помрачиха радостта ми от срещата.

Мина една седмица, Лиса не поиска развод и аз си отдъхнах. Може би все пак беше дошла, за да е с мен. Най-после свалих гарда и започнах да се наслаждавам на времето, което прекарваме заедно, а след края на снимките отидохме на едноседмично сафари в Ботсуана и нещата продължиха да се подобряват. Още бях изплашен, но с течение на времето ни бе все по-хубаво заедно и дори се осмелих да си мисля, че тя още ме обича.

Все пак кризи, като преживяната, не се лекуват за един ден. След завръщането ни в Калифорния Лиса се върна при мен, но трудностите ни не бяха отминали. Нещо липсваше, нещо не беше истинско и колкото по-дълго продължаваше, толкова по-лошо ставаше. Сякаш си бяхме обещали всичко да е наред, но силите ни не достигаха да го осъществим. Без нужната храна връзката ни бавно умираше. Искахме да спрем това, но не знаехме как.

Накрая стигнахме до една болезнена схема: известно време всичко да бъде чудесно, а после да се върне лошото. В България, където снимах „Иконата“, прекарахме много хубаво, което отдавна не се беше случвало. Казах на Лиса:

— Отново се влюбвам в теб — и пак заговорихме за осиновяване на деца.

Мислехме си, че бедите са зад гърба ни, но някакъв спор или гневни реплики ни връщаха назад.

След като завърших филма „Скачай“ в Австрия, с Лиса се преместихме в Лондон за седем месеца, тъй като играех в „Мъже и кукли“ на Уест Енд. През това време търканията помежду ни ставаха все по-лоши и по-лоши — стигнаха до непоносимост. Мятахме се от гняв в отчаяние и връзката ни изглеждаше отровена от недоверие и язвителност. Когато се върнахме в Ел Ей, се скарахме много жестоко и се видя, че нещата не могат да продължават по този начин.

— Имам чувството, че ме измъчваш, за да ме откажеш от брака — каза ми Лиса с очи, пълни с обида.

— Имам чувството, че ти ми причиняваш същото — отвърнах.

Гледахме се известно време, но нямахме какво повече да си кажем.

В този момент никой от нас не знаеше как да намери обратния път към другия. Но за щастие скоро щяхме да получим помощ и то от много странен източник.

С Джордж де ла Пеня, който игра главна роля в „Един последен танц“, станахме близки приятели още по времето на снимките на филма. През 2007 г. той реши да ми подари за рождения ден една консултация от жена, с която беше писал книга. Елизабет бе известна гледачка и Джордж се кълнеше в способностите й.

С Лиса не си падахме много по гадаенето, но нищо не пречеше да погледнем на нещата от нов ъгъл. И до днес не мога да кажа със сигурност дали Елизабет имаше някаква пророческа сила — и дали изобщо съществуват подобни хора, но когато дойде в ранчо „Бизаро“, успя бързо да ни смае. Може би Джордж я бе подготвил преди идването им или пък тя умееше по невероятен начин да „чете“ езика на тялото. Но моментално бръкна в раната.

Обиколихме къщата стая по стая, за да добие представа за съвместния ни живот. Влизайки в танцовото студио обаче, тя изведнъж се спря.

— Тук много се е плакало — рече.

Погледнах Лиса — стоеше, свела очи към пода. Думите на Елизабет отговаряха на истината и двамата го знаехме много добре. Студиото, някога толкова щастливо място, сега беше пропито от тъга.

Продължихме обиколката и в офиса към обора гледачката каза:

— Нека да седнем тук.

Започна да говори — за нашите коне, за мебелировката, за фън шуй на дома ни. После внезапно се взря право в Лиса:

— Става нещо наистина странно — рече. — Ти седиш тук, но всъщност като че ли си някъде другаде.

Лиса само я гледаше.

— Да, тук си, но всъщност не си — продължи Елизабет. — Като че ли вече си напуснала.

И Лиса избухна в сълзи.

Елизабет се обърна към мен:

— Тя вече си е отишла — каза. — Ти наистина трябва да разбереш какво иска и как да оправиш нещата. Защото тя е прекрачила прага.

Погледнах Лиса — обляното й в сълзи лице.

— Права е — промълви тя. — В сърцето си аз съм си тръгнала. Няма ме.

Почувствах как очите ми се насълзяват. Какво говореше Лиса? Наистина ли я бях изгубил завинаги? Късно ли беше да се направи нещо?

— Какво искаш, Лиса? — попитах я. — Какво мога да направя?

Тя хълцаше тихо до мен и сърцето ми направо се късаше. Исках да я прегърна, да я задържа и никога да не я пусна, но само нежно докоснах рамото й и я погледнах в очите.

И тогава се случи нещо странно и много хубаво. Взирахме се един в друг и някак си изведнъж всеки от нас отново видя човека, в когото се беше влюбил. Дълго време това ми бе убягвало заради многото пластове болка, натрупани през годините. Но в този момент, вместо да видим човека, с когото сме воювали, или към когото сме изпитвали гняв, или омраза — всичко това просто се изпари — почувствах прилив на любов към Лиса, каквато не бях чувствал от години. Прегърнах я и двамата плакахме заедно, а сълзите отмиха страданието, пречило ни да се приближим един към друг.

Започнахме да си говорим, но истински, както го правехме през годините. Когато двама души са сърдити, понякога най-трудното е да решат кой ще мине пръв през вратата и ще опита да оправи нещата. Много често единият е готов за действие, но другият — не. С помощта на Елизабет обаче, с Лиса отново се събрахме. И двамата отворихме сърцата си едновременно, всеки протегна ръка към другия по един забравен начин. По нейна идея и двамата написахме десет пъти върху лист хартия: „Аз ще забравя миналото“, после закопахме тези листове под едно авокадо в задния двор. Беше време за ново начало.

Често ни питат — как успявате да го направите? Как сме опазили брака си трийсет и четири години и то толкова здрав? Не твърдя, че имам някакви велики отговори, но знам едно: с Лиса никога, никога не престанахме да се опитваме да го съхраним, независимо колко зле бяха нещата. Никога не се отказахме един от друг, въпреки че в най-тежките моменти висяхме на косъм. Ако имаше начин да се спаси нашата връзка, щяхме да го намерим. И самият факт, че и двамата винаги сме искали да я спасим, означава, че е имало начин. Защото точно това желание е ключът. Скоро след сеанса с Елизабет, когато се зададе нов скандал, казах на Лиса:

— Спираме незабавно. Не искам никога повече миналото да се връща.

Сеансът с Елизабет определено промени живота ни. Смешното е, че когато се срещнахме с нея втория път, тя сбърка почти във всичко — представяте ли си? По-късно говорихме с нея трети път и тя пак ни смая със страхотни прозрения и съвети. Но единственото, което наистина има значение, е, че ни помогна да се съберем в момент, когато и двамата бяхме отворени за това. А ние продължихме оттам нататък.

След като връзката ни се възстанови, се почувствахме готови за пореден път да се изправим пред света. Винаги ще бъда благодарен на тази жена, защото следващият поврат беше най-жестокият в живота ми.