Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (69)

Преди Великден

Всичките ни квартиранти си имаха своите странности и прищевки.

Например, един от последните — кандидат за съдебна длъжност — държеше в клетка някаква птица, скорец или дрозд, не помня точно. Май скорец. А може би — дрозд.

Настани се при нас на улица „Пироговска“, когато вече се бяхме преместили в новия съпритежателски дом.

Наемателят бе дошъл у нас, когато бях вече на фронта като доброволец артилерист.

Преди Великден помолих за двуседмичен отпуск и без да предупредя татко, за да го изненадам, неочаквано пристигнах от позициите край Сморгон, където тогава имаше затишие, за да прекарам отпуската у дома, в милия бащин дом.

Леля вече не живееше у нас, бе заминала за Полтава при роднини, тъй като смяташе за завършено моето и Женкиното възпитание, и своя дълг пред сестра си, нашата покойна майка, за изпълнен.

Тя жадуваше за личен живот и лично щастие.

… Когато сутринта направо от гарата пристигнах в квартирата, облечен в бойния си артилерийски шинел, с черна раница на гърба, с нож на колана, у дома нямаше никой, само една нова, непозната за мен прислужница извършваше предвеликденско основно чистене. Широко отворените прозорци бяха вече добре измити, избърсани и пролетното небе като че се люлееше на пантите в мокрите рамки.

Априлско течение обикаляше из цялата ни просторна нова четиристайна квартира с електрическа арматура и радиатори за парно отопление и слънцето лежеше на яркожълти восъчни квадрати върху новия лъснат паркет.

Като ми отвори вратата, прислужничката държеше в ръка празна клетка. Тъй като ние никога не сме държали вкъщи птици, разбрах, че телената клетка принадлежи на новия наемател, заел бившата лелина стая, за което татко ми бе писал до военната ми част.

По изплашеното лице на новата прислужничка течаха сълзи и разбрах, че се е случило нещастие: докато тя чистела клетката, дроздът изскочил през вратичката, кацнал върху шкафа, озърнал се насам-натам, а после хвръкнал през широко отворения прозорец — и дим да го няма.

Новата прислужничка каза, че квартирантът, боже опази, страшно ще се разсърди, защото много е свикнал с дрозда и всеки ден сам му сменя водата, насипва му конопено семе и на никого не разрешава да припари до клетката.

Още не бях успял да се нарадвам на свободата и на чистотата на квартирата ни с всички белези на предстоящия Великден: поникналото зелено хълмче крес-салата, тесните саксии с напъпили зюмбюли, чинията с прясно боядисани великденски яйца, фиксирани с оцет и натрити с прясно масло до огледален блясък — червени, зелени, лилави, грейнали от отражението на прозореца, докато празните пакетчета от боята се валяха в кухнята и на всяко пакетче бе нарисувано цветно яйце, от което се излюпва жълто пиленце.

… и в трапезарията на пианото лежеше току-що полученият нов брой на „Лукоморе“ с пъстър букет ярки лалета върху гланцовата корица, което придаваше на дома ни по-празничен вид…

Не бях се порадвал още на всичко това, когато в антрето се чу рязък звън и на вратата се появи нашият нов наемател — доста млад простичък момък с разкопчано цивилно палто, с униформената фуражка на човек от съдебното ведомство и с шалче, свободно омотано около здравата розова шия с пуешка адамова ябълка.

Кандидатът за съдебна длъжност отстрани от пътя си пребледнялата като мъртвец прислужничка и без да ми обърне внимание, с весело подсвиркване влезе в своята, тоест в бившата лелина стая и само след миг свиркането престана.

Настъпи тягостна пауза и току изведнъж квартирантът се показа на прага на бившата лелина стая вече без палто, при което:

… „ликът му бе ужасен“…

— Фрося — едва чуто, с лек украински акцент, попита той, — къде е дроздът?

Фрося покри лице с престилката и зарида.

— Питам къде е дроздът? — още по-тихо продума наемателят.

Фрося продължаваше да ридае.

Наемателят още веднъж погледна към празната клетка, после към широко отворения прозорец, към съседния покрив, над който се синееше чистото великденско небе с трепкащи във въздуха чучулиги, кой ги знае как долетели от полето в града, после с трагично лице, пълно с решителност, ако стане нужда да извърши дори убийство, каза:

— Птицата да бъде налице!

Аз стоях в антрето и се усмихвах, забавляваше ме безсилната ярост на младия човек — бъдещ съдебен бюрократ — непомирисал барута, окопал се в тила и нямащ никаква представа какво е това стрелба на немската тежка артилерия по нашите блиндажи.

… и трябва да си формен неврастеник и тилов герой, та да искаш обратно изхвръкналата на свобода птица. Отлети ли, братко, няма да я хванеш. Свършено е…

Скоро пътувах в празен вагон за фронта край Сморгон и в беларуските гори блестяха езера от снежна вода.

„Далече от южни морета сърцето се чувствува спокойно, сърцето се чувствува спокойно и пълно е то с тишина. В прозорец открит на вагона дърветата пролетни дишат, дърветата пролетни дишат и свежата мокра земя. Блатата затичват се горски и в тях са звездите сребристи, люлени от хладния вятър — от пролетна тръпка трептят. Петна от прозореца светли по брезови клончета бягат, в коприна изтънчено греят, в дантела от млади ели. Предчувствие броди за щастие с априлското опиянение, витаят, горят и запяват пролетни песни в кръвта. Подава се плахият изгрев през сълзи, мъглите полазват по скалните проломи. Пеят градинките гарови росни — на славей звучи песента…“