Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (64)

Топенето на леда

Учителите ни в гимназията имаха униформа: дълги рединготи с позлатени униформени копчета на министерството на народната просвета, а в сините им кадифени петлици блестяха сребърни звездички, посочващи чина. Преподавателите бяха чиновници. Звездичките на статските съветници приличаха на силно увеличени снежинки.

Един или двама учители си позволяваха да идват в гимназията със сака и малки елегантни ромбовидни университетски значки на гърдите. Впрочем и техните сака бяха с позлатени копчета и звезди върху кадифени петлици, така че всъщност не бяха сака, а по-скоро униформени куртки. Обикновено тези волнодумци в униформени куртки бяха млади хора, наскоро завършили университет и още не бяха изхвърлили от главите си либералните идеи. Скоро обаче придобиваха християнски вид и след известно време и те се появяваха вече в дълги сини униформени рединготи със сини жилетки, изпод които се подаваха белите коруби на колосаните им нагръдници.

Учителският цвят беше тъмносин с някой незначителни отклонения: на едни сукното беше по-светло отколкото на други.

Обаче един учител, преподавателят по физика и география, се отличаваше от другите педагози с прекалено светлия тон на униформения си редингот, който по-скоро клонеше към светлосиньо, почти небесносиньо.

Сукното от този небесносин униформен редингот беше тънко, скъпо, униформените копчета на неговия фон не изпъкваха така рязко, не изглеждаха толкова ярко жълти, а по-скоро бледолимонени, особено малките копчета на жилетката и върху маншетите на ръкавите, където почти се сливаха с бледото злато на копчетата върху закръглените добре колосани ръкавели и леко изтракваха, когато Акацапов — така се наричаше учителят по физика — измъкваше от задния джоб на редингота си квадрата на добре изгладена и сгъната на четири носна кърпа от батиста с монограм, от която при разгъване лъхаше приятна миризма на одеколон от цветя, и тя сякаш бледозлатиста, ако миризмата може да има цвят.

Акацапов беше строен слаб мъж с тесни гърди и малка рядка брадичка, винаги старателно подстригана, с бледожълт (някакъв скрофулен) оттенък, който много отиваше на светлосините му лукави очи.

… За него се носеха слухове, че се е оженил изгодно за богата вдовица-търговка и, освен това, взема подкупи от състоятелни ученици…

Правеше впечатление на пълен невежа, бъркаше имената на реките и страните, когато небрежно и неопределено шареше с дългата показалка по изтритата, прокъсана географска карта, а физиката преподаваше дума по дума от дебелия учебник на Краевич, което даде повод да се съчини изразът: „Ние с Круевич сувместно“.

Точно така Акацапов произнасяше тези думи. Изобщо, Борис Алексеевич Акацапов доста често употребяваше гласната „у“. Например: геуметрия или вудурод.

Ние му изкарахме прякор Бурис.

Впрочем Бурис имаше сговорчив характер и дори на върлите двойкаджии пишеше тройки, като казваше:

— Ние с Круевич сувместно решихме да ти пишем три минус.

Като учител беше съвсем бездарен и едва изкарваше всеки урок до спасителния звънец, като непрекъснато бършеше с носна кърпа високото си, но тясно чело.

Най не му се удаваха физическите опити: колбите се чупеха, стъклените запушалки се изплъзваха от пръстите му и ставаха на сол, а сярната киселина заливаше дневника, спиртната лампичка не искаше да се запали, а тлеещата тресчица, пусната в буркан с кислород дълго не искаше да пламне като звезда и да засвети ярко, както предсказваше Краевич.

Акацапов не можеше да направи дори най-простия опит.

Например, когато искаше да докаже, че съществува въздушно налягане, той — точно според препоръките във физиката на Краевич и поместената в нея рисунка — напълваше догоре чаша с вода и я покриваше с квадратче хартия. Според закона, ако чашата се преобърне с дъното нагоре, то водата няма да се излее, тъй като върху хартиения квадрат ще натиска стълб въздух и хартията ще задържи водата в чашата, няма да й позволи да се излее.

… с разтреперана ръка с тънък венчален пръстен от бледо злато, потраквайки с копчетата на маншетите си, нашият Бурис напълваше догоре чашата, донесена от физическия кабинет, после я покриваше с четвъртинка от лист за писма и като казваше с неуверен глас, че въздушният стълб със силата на своето налягане ще задържи водата в съда, обръщаше чашата с дъното нагоре, при което хартията веднага се изместваше встрани и водата изведнъж се изливаше върху колосаната маншета и реверите на редингота и потичаше по добре изгладените панталони, по контешките обувки на Бурис. Уплашен да не загуби авторитета си, Бурис пак подновяваше дуела с действителността, която не искаше да се подчини на природните закони, предписани й от физиката на Краевич, и водата пак се изливаше на паркета при веселия смях на целия клас. Акацаплов изпадаше в безизходно положение, опитваше се да се отърве с шеги и само звънецът, възвестяващ края на часа, го спасяваше.

… справедливостта изисква да отбележим, че не всички опити на Бурис се проваляха. Имаше един опит, който му се удаваше винаги блестящо. Опитът се наричаше: превръщане на течно тяло в твърдо и обратно. Това беше коронният номер на Бурис, триумф на физиката на Краевич…

В такъв ден Акацапов обикновено беше във весело настроение и влизаше в клас с бодра походка, с тържествено усмихнати светлосини очи, съпроводен от прислужника, който, с права войнишка яка и скърцащи ботуши, почтително носеше след Акацапов чинийка с парче лед.

— Както вероятно ви е известно — тържествено, но малко закачливо започваше Бурис, — пък ако не ви е известно, то може да узнаете това от физиката на Круевич, при температура под нулата по Реомюр течното тяло — водата — почва да замръзва и да се превръща в твърдо тяло, така наречения лед. И обратното. При температура над нулата по Реомюр твърдото тяло, така нареченият лед, започва да се топи и постепенно се превръща в течно тяло, наречено вода. В това може лесно да се убедим, като направим опита, за който подробно се говори у Круевич на еди-коя си страница, виж рисунка номер еди-коя си. И тъй. Внимание. Престанете да шумите. Вземаме парче твърде тяло — лед — и го оставяме в стая, затоплена до температура над нулата, например в този клас, където, както виждате, термометърът показва температура над нулата… Дежурния, каква температура показва термометърът в дадения момент?

— Шестнайсет градуса над нулата! — в един глас, изкрещява класът след дежурния, който застанал на пръсти, гледа стъклената тръбичка на стайния термометър.

— Да си отбележим това — многозначително произнася Акацапов — и да поставим чинийката с твърдото тяло на видно място, така че всички да наблюдават опита на превръщането на твърдото тяло в течно. Григорий — обръща се Бурис към прислужника, — сложи чинийката с твърдото тяло върху катедрата.

След като Григорий, с черния си мундир с един ред медни копчета като у Гоголевия Градоначалник, най-внимателно и почтително сложеше на най-видно място върху катедрата чинийката с ледената висулка, отчупена от водосточната тръба, и после, скърцайки с обувките, излизаше на пръсти от класа, Акацапов започваше урока, като от време на време отваряше капака на златния си часовник и после поглеждаше към чинийката, където вече от висулката течеше доста вода.

Към края на урока в чинийката вече нямаше нищо друго освен вода, никакво твърдо тяло, а Бурис хлопваше тържествено капака на часовника и провъзгласяваше опита за сполучлив. Този път звънецът, възвестяващ края на урока, служеше като знак за оповестяване триумфа на Акацапов „сувместно с Круевич“. Класът гръмваше от непозволени сред стените на държавно учебно заведение аплодисменти и сподирян от пляскане и викове „ура!“ нашият Бурис напускаше класа с гъвкава походка и дневник под мишница, а в светлосините му очи играеха загадъчни пламъчета.

… понякога ме измъчваха различни неразрешими въпроси. Е добре, мислех си, при температура сто и повече градуса над нулата водата кипи и се превръща в пара, тоест в газообразно състояние. Но при по-нататъшно повишаване на температурата газът навярно се превръща в нещо друго, а после това друго се превръща в нещо ново, нали? Но какво представлява това ново? Имат ли край тези превръщания?

Нощем се въртях на горещата възглавница и не можех да заспя, като си представях безкрайната върволица от недостъпни за моя ум вечни, постоянни превръщания на едно нещо в друго, които никакви човешки усилия не можеха да спрат.

Тези въпроси и сега още ме измъчват…