Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (45)

Историята с котките и стария генерал

Квартирата на генерала в оставка беше на първия етаж на новия кооперативен дом, но старата генералша го наричаше не първи етаж, а ре-дьо-шосе. Тя казваше:

— Ние живеем на ре-дьо-шосе.

Половината от генералските прозорци гледаха към улица „Пироговска“, към дългия каменен зид на военната болница, в която още се помнеше великият военен хирург Пирогов, а другата половина — към двора, където излизаше и малката открита бетонна тераса на генералското ре-дьо-шосе.

На тая тераса генералшата вареше сладко, а генералът седеше в плюшено кресло и четеше черносотнишкия вестник „Русская реч“. Впрочем, той не обичаше да седи на едно място и често слагаше фуражката си от времето на Турската кампания с огромна кожена козирка, обуваше доста износени обувки с гума, снабдени с големи старомодни шпори, които издаваха силен стържещ звук, и излизаше на нашата, тогава още доста тиха, потънала сред зеленина, провинциална улица, дето ние с братовчед ми Саша веднъж дори ловихме жаби.

На улицата генералът се появяваше с някакви страшни зелени очи, кожата на набръчканата му шия, която се подаваше от яката на куртката, много приличаше на кожата на червена пуешка гуша, боядисаните му мустаци бяха наполовина побелели, сивосинкавите александровски бакенбарди, дългият летен шинел с георгиевска лентичка на петлицата, червените генералски лампази и зловещата влачеща се походка внушаваха на цивилните минувачи почит, а у стражарите и нисшите чинове предизвикваха трепет.

Генералът вечно изгаряше от жажда за административна власт, той се чувствуваше като комендант на завзет неприятелски град, населен само с турци — друговерци и поганци, с които няма защо да се церемони.

С висок креслив глас правеше забележки на минаващите дами, в чиито шапки забелязваше да стърчат дълги игли; крещеше на някой вратар, дето е измел лошо улицата; заплашваше с бастуна си с гумичка на края файтонджия, който нарушаваше правилника и караше по средата на улицата; настояваше местните домовладелци да слагат пред къщите си паници с вода, за да се избегне побесняването на домашните животни; издърпваше цигарите от устата на гимназисти и тутакси ги стъпкваше с обувките си; цапардоса по мутрата военния фелдшер, който вървеше под ръка с една модистка, че не му е застанал мирно; не оставяше на мира велосипедистите, а когато се навъдиха автомобили — и автомобилистите, и настояваше дяволските им машини вече да не вмирисват на бензин цялата „Пироговска“.

Но най-много от всички си патеха децата, които играеха на дама срещу генералското ре-дьо-шосе. Кой знае защо не можеше да търпи тая игра, а детските чертежи и рисунки по асфалта с тебешир го вбесяваха. Веднъж той издърпа ушите на брат ми Женка за това, че беше нарисувал с въглен на стената на нашата къща параход с дим и кормило.

С една дума, генералът беше всеобща напаст и с него не можеше да се излезе на глава. Той бе превърнал живота на нашия кооперативен дом и дори на цялата улица „Пироговска“, като се почне от булевард „Французки“ и се стигне до щаба на Одеския военен окръг при Куликово поле, в зона на постоянни скандали, оскърбления и опасности, които дебнеха жителите на всяка крачка. Генералът се заяждаше дори с плахите местни ученички от гимназията на Белен-дьо Бало, известна със строгите си нрави. Той чукаше по тротоара с бастуна си и подвикваше на някоя гимназистка:

— Прибери си чорлите, мръснице!…

Положението беше безизходно. И все пак един прекрасен ден нашият генерал си намери майстора.

Една нощ цялата къща беше разбудена от ужасен котешки концерт. Два или три котарака измежду подивелите, невъзпитани, проскубани котараци, с които се славеха керемидените покриви на нашия град, стояха на генералската тераса и крещяха с отвратителни гласове. Няколко пъти през нощта генералът и генералшата изтичваха на терасата и пропъждаха котараците. Но щом легнеха, котараците отново подхващаха своето и се съдираха да мяукат в хор. Нощта беше загубена. Но и следващата нощ не беше по-добра. Като че ли не само всички котки и котараци от улица „Пироговска“, но дори от съседните улички, та чак от Ботаническата градина и вилата „Валтука“ по съвсем неизвестна, направо загадъчна причина се устремяваха към терасата на генералското ре-дьо-шосе и си устройваха там вакханалия…

Валпургиева нощ — както се изрази леля…

Разюзданите, загубили всякакъв срам котараци и проскубаните малофонтански котки, кресливи като търговки от „Новорибна“, на цели тайфи се въргаляха под генералските прозорци и огласяха тишината с непоносимо мяукане. Животните се търкаляха по терасата, скачаха, дращеха балконската врата. Кичури от котешка козина и някакъв подозрителен памук хвърчаха из въздуха. Генералът и генералшата тичаха посред нощ и се сражаваха с котките, като мятаха по тях празни саксии, точилки, четки, парцали. Но и това не помогна. Котараците и котките бяха направо побеснели. Генералът, по долни гащи, стреляше с бойния си револвер, но старият ръждясал „Смит и Венсън“ четиридесет и четвърти калибър даде подред пет засечки и генералът, проклинайки, го запрати с все сила по котараците, но въпреки всичко валпургиевата нощ не свърши. Отчаян, генералът ходи да се оплаква на одеския градоначалник, подаде жалба до градската управа, обърна се към дружеството за покровителство на животните и дори към бактериологичната станция, като предполагаше, че е станал жертва на някакъв странен, още неизследван бяс сред домашните животни.

Никой не разбираше какво става. Всички се вълнуваха, бяха загрижени.

… Само братчето ми Женка и неговата тайфа се разхождаха най-невъзмутимо под прозорците на генерала и по устните им със следи от пъпеш трептяха особени усмивки…

Но един прекрасен ден леля потърси нещо в домашната аптечка и откри изчезването на всичкия ни валериан. Тя спипа Женка в коридора и го хвана за рамото.

— Какво, леличко? — попита малкият Женка, като я гледаше с невинните си шоколадови очички.

— Ти ли взе валериана? — попита леля.

— Да, леличко — отговори Женка скромно.

— Така си и мислех! — възкликна леля и изведнъж устните й се свиха и тя избухна в смях.

Излишно е да обяснявам, че тайфата на Женка, която отлично знаеше пристрастието на котките към валериана, бе устроила цялата тая суматоха, като всяка вечер разхвърляше по генералската тераса памуци, напоени с валериан.

Вече не помня как свърши всичко това и къде после се дяна генералът. Струва ми се, той доживя мирно и тихо до революцията и умря в първите й години от старост, а погребението му мина незабелязано — без военен оркестър, артилерийски залпове и други подобни глупости.