Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Разбитая жизнь, или Волшебный рог Оберона, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Люба Мутафова, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Валентин Катаев
Заглавие: Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон
Преводач: Люба Мутафова
Година на превод: 1983
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: роман (не е указано)
Националност: руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н В. Ракитин“ 2
Излязла от печат: 30.IX.1983
Редактор: Жела Георгиева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Методи Андреев
Художник: Галя Георгиева
Коректор: Маргарита Чобанова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15085
История
- — Добавяне
Като насън
Мама ме заведе в Екатеринослав, да ме покаже на роднините си, да съм бил тогава на три-четири годинки. Оказа се, че в Екатеринослав съм имал баба, и това ме учуди, тъй като вече си имах една баба — татковата майка — вятска попадия, дребничка старица, която живееше заедно с нас. Тогава разбрах, че всеки човек си има две баби: едната таткова майка, другата мамина майка. След кратко гостуване у бабини в Екатеринослав, където живееха още няколко мамини сестри, мои лели, ние се приготвихме да се върнем обратно в Одеса с влак, който по разписание тръгваше в 10:10 часа вечерта.
О, как добре си спомням тези „десет и десет“, които ме плашеха със своята точност и бяха едва ли не по-черни от нощта, която щях да прекарам във влака.
Дотогава не бях виждал нощ.
Обикновено към седем часа вечерта ми се приспиваше неудържимо, очите ми се затваряха, а в осем, понякога без да чуя съскането, отскачането на стрелката и биенето на часовника в трапезарията, аз пропадах сякаш с намагнетизирани очи в още непознатата и необяснима за мен област — нощта — и почти в същия миг изскачах на повърхността, нейде от бездната на съня, отварях очи и виждах яркото южно утро на новия ден, слънцето, което струеше през пролуките на боядисаните дървени капаци, прикачени към прозорците не откъм външната им страна, а откъм вътрешната, както бе навсякъде в нашия град.
Сега, в къщата на баба и дядо в Екатеринослав, аз седях в трапезарията и току задрямвах, като едва се крепях на неудобния висок, украсен с резба стол с облегало, което завършваше с две струговани топки, и ми се струваше върха на богатството и разкоша. Пред мен стоеше просторна маса за хранене от байцван дъб. Тази правоъгълна маса без покривка имаше някакъв зловещ цвят, толкова тъмен, че не можеше да се освети добре дори от лампата с бял абажур, която висеше на бронзови вериги, също много мрачни.
В просторната екатеринославска стая всичко бе мрачно, всичко ме плашеше, въпреки присъствието на добрата, пълна и красива като възрастна кралица баба — мамината майка, — която ме обичаше от сърце и душа и ме глезеше — ту ми свиреше на пиано весели полки, ту ме хванеше под мишница и ме вдигнеше върху пълните си колене, а аз се завирах в копринената й рокля и сякаш потъвах в шумоленето й. Всички мамини сестри — моите лели, а те бяха много, седем, струва ми се, също ме обичаха и глезеха, стискаха ме в прегръдките си, даваха ми бонбони и ми се възхищаваха какво умничко момченце съм и колко е смешно, дето имам две връхчета на темето, две къдрави въртолчета, което означавало щастие, сполука, късмет в живота. Макар наглед различни, лелите ми по нещо си приличаха — младичката леля Маргарита и леля Наташа, която работеше в земското управление, леля Кльоня — Клеопатра, строга като дама пика, която служеше в Държавния контрол, и хубавицата леля Нина, гордостта и надеждата на семейството, както и останалите лели, сред които плувах като кюфте в масло.
И все пак в тоя дом нещо ме потискаше и плашеше, дори ми действуваше отблъскващо.
Тогава не разбирах кое е това нещо, а сега разбирам: това, което ме плашеше, беше дядо ми — маминият татко, мъжът на баба — генерал-майор в оставка с тесен дълъг военен сюртук с два реда гладки медни копчета, с бакенбарди и костеливо полегато чело, като на царя-освободител. Обичах дядо си, но се и боях от него. Боях се от костеливите му пръсти, с които той можеше да пука, от неговия люлеещ се стол, дето люлеенето му костваше върховни усилия, когато се мъчеше да свие в коленете вдървените си крака, боях се от онова, което се съдържаше в бабините думи, казани на мама: „Втори удар“, и което вселяваше в душата ми необясним ужас…