Розамунде Пилхер
Завръщане у дома (8)

1945

Тринкомали, Цейлон.

Корабът на Нейно величество „Аделаида“ е снабдителен за Четвърта флотилия подводници, преустроен търговски кръстосвач, с широка напречна греда и с кабина на щурвала отзад. Постоянното му котвено място беше Смийтънс Коув, дълбок тесен морски залив, заобиколен от два обрасли като джунгла носа, и стоеше потънал ниско в дълбоката вода. Стоманените му бордове просто вряха от жегата и с ескорт подводници, завързани край него, приличаше на огромна, изтощена свиня, току-що опрасила се с куп прасенца.

Командващият офицер беше капитан Спайръс от Кралския Южноафрикански флотски резерв и понеже корабът му служеше като чисто административна единица, две базирани на брега машинописки от Женската кралска спомагателна флотска служба се откарваха с лодка всеки ден на борда, за да работят в капитанския офис, да печатат заповедите на подводничарския патрул и неговите доклади, да се занимават с флотските заповеди на Адмиралтейството и да водят тайните дневници. Една от тях беше апатично момиче на име Пени Уейлс, дошла преди от Далечния изток, прекарала две години в Ливърпул в Главната квартира на адмирала, западни подстъпи. Когато не работеше на борда на „Аделаида“, прекарваше голяма част от свободното си време в компанията на млад капитан от кралската флота на база в лагер 39, на няколко мили на север от Тринкомали. Една от привлекателните му страни беше, че разполагаше не само с транспорт (джип на кралската флота), а също и с малка лодка с платна, и те с Пени прекарваха повечето уикенди в този малък съд, като се носеха плавно на кратки разстояния през просторните сини води на пристанището и откриваха недостъпни заливчета, в които да отсядат и плуват.

Другата машинописка беше Джудит Дънбар. Поради очевидната ефективност на работата им много им завиждаха другите момичета, които бяха оставени да пътуват всяка сутрин до скучните здания на брега. Главната квартира на флотата, офисите на капитана на кораба на Нейно величество „Хайфлайър“, счетоводството и офиса на Базовото снабдяване. Но фактически Джудит и Пени намираха, че работата им изисква твърде много и е твърде изтощителна и физически, и психически.

Физически — защото денят им беше много дълъг. Моряците работеха на дежурства, по тропическата рутина, което означава, че дежурството завършва в два часа следобед, за да дремнат в знойния следобед на койка или хамак, или на сенчесто местенце на палубата, и после в четири, когато малко се разхлади, да отидат да поплуват. Но двете момичета пристигаха на борда в седем и половина сутринта, след като вече бяха закусили и извършили пътешествието с лодка през пристанището. И се връщаха в общежитието чак вечерта със служебната лодка в пет и половина.

Дългите часове нямаше да са толкова лоши, ако имаха достъп до душ и можеха да се освежат през деня, но поради липса на място, близките каюти и това, че на кораба гъмжеше от мъже, това не беше възможно. Когато бяха свършили с писането си, преписването и досадното занимание с тайните заповеди, те свършваха потънали в пот и преуморени, с бели униформи — чисти всяка сутрин — вече смачкани и мърляви.

Психическият проблем произлизаше от това, че бяха единствените жени на борда, а освен това — класирането. Това ги правеше нито риба, нито рак. От тях не се очакваше — и действително нямаха никакво желание за това — да бъдат в интимни или дори неформални отношения с Горната палуба, а от Долната палуба, прегладняла за женска компания, негодуваха от пристигането им, наричаха ги офицерски „парчета“ и дебнеха бдително за най-малки признаци на фаворизиране.

Нито Джудит, нито Пени ги обвиняваха за това. Малкият отряд от Женската спомагателна флотска служба в Тринкомали винаги е бил безнадеждно превъзхождан числено дори само от теглото на мъжете, а сега, при войната в цяла Европа, корабите от Кралската флота отплаваха надалече от Обединеното кралство, за да се присъединят към флотата на Източна Индия. Така че и ден не минаваше, без поредният кръстосвач или разрушител да не се промъкне през плаващия бараж на входа на пристанището, да хвърли котва и да не прати на брега първата служебна лодка, претъпкана с похотливи моряци.

На брега те нямаше какво особено да правят, освен да играят футбол, да пийнат във флотския стол или да гледат някой стар филм в служебното кино — огромен хангар на място с нагънат железен покрив. Не намираха познати улици, никакви заведения, никакви уютни кина, никакви момичета. Те бяха малобройни европейски граждани и единственото местно родно село не беше нищо друго, освен купчина колиби, покрити с палмови листа, с кални улички, набраздени от колелата на волски коли. И това на всичко отгоре и по очевидни причини беше забранена територия. Навътре, далече от белите, оградени с ресните на палмите плажове, теренът беше неприветлив, наводнен със змии, комари и мравки, и всички те бяха склонни да хапят.

По време на мусоните нещата се влошаваха още повече, защото игрищата за футбол се наводняваха, пътищата ставаха червени кални реки, а ходене на кино при дъжд, който блъска по тенекиения покрив, беше все едно да седиш в барабан. В резултат обикновените морски хора, след като новостта на новото място беше помръкнала, бяха с доста лошо мнение за Тринкомали. Беше известен като цветна снимка на Скапа Флоу и това не беше комплимент.

Без кръчми, без кина, без момичета.

Най-лошото, разбира се, беше без момичета. Ако някой хубав и решителен млад моряк успяваше да хване окото на някоя от служителките и да я убеди да излезе с него, фактически нямаше къде да я заведе, освен ако не й харесваше чаша чай в мрачното здание на Харбър Роуд, наречено „Слонска къща“. То се управляваше от семейство от Шри Ланка, чиято представа за истинско изискано развлечение беше да върти отново и отново една ужасна грамофонна плоча, наречена „Стари английски спомени“.

И така, човек не можеше да ги осъжда. Но това не улесняваше живота им и ситуацията беше толкова избухлива, че когато върховният съюзнически командир лорд Маунтбатън слезе в Тринкомали от своето орлово гнездо в Канви и направи официално посещение на кралския кораб „Аделаида“, Пени и Джудит предпочетоха да останат долу, в капитанския офис, а не да се строят на палубата до останалия екипаж на кораба. Те прекрасно знаеха, че подобно събитие може само да накара да изплават излишни лоши чувства.

Капитан Спайръс, който не искаше неговите две служителки да постигнат своето, разбра гледната им точка и се съгласи. Когато важното посещение завърши и светилото си отиде, той слезе долу да им благодари за тактичността. Което беше оценено, но не ги изненада, защото той беше капитан и офицер, известен едновременно със здрав разум и с чар.

* * *

Вече е началото на август и очакваният с нетърпение край на поредния зноен ден.

Джудит и Пени стояха на палубата и очакваха служебната лодка да ги закара на брега. Същевременно, зажаднели за малко нощен живот, там бяха двама от командирите на подводници, старши лейтенантът и трима млади младши лейтенанти. Всички изглеждаха неестествено чисти и официални в безупречни униформи.

На завет в Смийтънс Коув корабът на Нейно величество „Аделаида“ все още вреше в жегата. Сред корабите плаващите баражи ги нямаше, защото влачеха въжени стълби, и дълбокото море кипеше от активност, тъй като два тима моряци се състезаваха по ватерполо, пляскаха и цепеха водата като множество делфини.

Джудит ги гледаше и мислеше как ще се върне в общежитието, ще смъкне пропитата си с пот униформа и ще хукне по пътеката към техния частен залив и ще се хвърли от вълнолома за плувци в прохладното, пречистващо море.

До нея Пени се прозяваше.

— Какво ще правиш тази вечер? — попита тя.

— Нищо, слава богу. Няма да излизам. Ще пиша писма може би. А ти?

— Нищо особено. Ще отида в офицерския клуб с Мартин може би. — Мартин беше капитанът от Кралската марина с джипа. — Или може би китайския ресторант. Зависи как се чувства той.

Корабната лодка спря отстрани, задържана стабилно от куките на кораба. В кралската флота корабът се познава по лодките си и тези на „Аделаида“ бяха блестящи екземпляри с бяла боя, излъскани бордове и безупречно навити въжета. Дори членовете на екипажа на тяхната, кормчия и трима матроси, със сигурност бяха избрани поради хубавия им вид, защото всички бяха бронзови от загар, мускулести и красиви, боси, с избелени шапки над веждите. Дежурният офицер даде знак и Джудит и Пени, като последни в редицата, изтичаха надолу по подвижното мостче и влязоха първи. Другите ги последваха: капитанът трети ранг Флеминг, капитанът на подводница Фоксфайър, който завършваше редицата. Матросите се отблъснаха, кормчията отвори клапана и лодката потегли с голям завой, с надигнат нос, с блестящ бял килватер като стрела, устремена към кърмата.

Изведнъж, слава богу, стана по-прохладно и Джудит седна в един ъгъл на откритата кабина върху възглавничката от чисто бяло конопено платно и обърна лице срещу вятъра. От входа на пристанището идваше свеж океански въздух и вълнорезите на лодката вдигаха завеси от пръски, които образуваха дъга на късното следобедно слънце и тя усещаше сол на устните си.

След малко заобиколиха дълъг дървен вълнолом, който пазеше Смийтънс Коув, и сега дърветата отстъпиха място на скали, перести палми и брегове с бял пясък. Бреговата линия се спусна и пристанището — този чудесен природен феномен и едно от най-големите места за закотвяне в света — се отвори пред тях. Под неговата защита се намираше най-голямата част от флотата на Източна Индия. Бойни кораби, кръстосвачи, разрушители, фрегати. Мощ, достатъчна да предизвика ужас сред най-агресивните и безстрашни неприятели. Един кръстосвач от флотата на Нейно величество, „Антигуа“, беше най-скоро пристигналият от Обединеното кралство. Квартердекът му беше засенчен от стряскащо бели тенти и бяло кралско знаме се вееше на кърмата.

След около пет минути приближиха своята цел, вълнолома на Морската главна квартира. Намалиха скоростта, вълнорезите на лодката се спуснаха, докато кормчията се готвеше да тръгне покрай него. Вълноломът беше дълъг, достигаше навътре до дълбоки води, беше построен от бетон и Т-образни форми и винаги беше обкръжен с пристигащи и заминаващи лодки, с товарене на персонал и стоки. На брега, заклещен в завоя на брега, бяха комплексът на Военноморската главна квартира, на Свързочния офис, Административният блок и Офисът на шефа на Женската спомагателна военноморска служба. Всички те бяха бели и квадратни като бучки захар, заобиколени с високи грациозни палмови дървета и висок пилон, на който от вечерния бриз се развяваше бялото кралско знаме. Отзад, като екран, се издигаха джунглоподобните склонове на Слонската планина, хребет, дълъг около миля, който сочеше като пръст към откритото море.

На върха на този хребет имаше три важни сгради. На далечния край с гледка към пристанището, за която всеки здравомислещ човек би умрял, беше резиденцията на капитан Къртис — офицерът, който командваше кораба „Хайфлайър“. Малко по-надолу по склона живееше неговият командир. Третото въздушно и просторно бунгало беше на лазарета на ЖКМС. Всички те бяха заобиколени от дълбоки веранди, зелени площи и високи палми. От всяка градина тръгваха стъпаловидни пътеки, които се виеха през джунглата към брега и водата. Пени Уейлс, която веднъж се беше разболяла от лош пристъп на тропическа треска, беше прекарала седмица в лазарета и после неохотно се върна към примитивната простота на живота в общежитието. Липсваха й прохладата на морския бриз, забравените радости на бани с плочки и приятните часове на безделие, когато я лекуваха и обслужваха медицински сестри и санитари.

Лодката пристана изкусно, като едва закачи предпазните решетки. Двама от матросите вече бяха скочили на вълнолома и завързаха кърмата и предните въжета за коловете. Офицерите слязоха на брега, официално, по старшинство. Джудит и Пени бяха последни и Джудит се обърна и се усмихна на кормчията, защото знаеше, че е един от най-доброжелателните членове на екипажа.

— Благодаря — каза тя.

— Няма защо, мила. — Той вдигна ръка. — Ще се видим утре сутринта.

Клапанът отворен, пълен напред, и лодката на „Аделаида“ бързо се отдалечи. Двете момичета я изгледаха как описва величествена дъга от пенлив фарватер и после една до друга закрачиха уморено по последната отсечка на пътя им до общежитието.

Вълноломът беше дълъг. Едва бяха изминали половината път, когато чуха стъпки да тупат по бетона зад тях и един глас каза:

— Слушайте…

Те спряха и се обърнаха. Чакащата лодка беше пристанала и бе разтоварила товара си от слизащи на брега офицери. Мъжът беше напълно непознат и Джудит сви вежди озадачено и всъщност леко ядосана.

— Извинете… — Той ги настигна. Капитан трети ранг от Кралската флота, колосаната му униформа твърда и съвсем като нова, кепето му надвесено ниско над веждите. — Аз… Аз… Нямах намерение да крещя така, но ви видях и… Вие не сте ли Джудит Дънбар?

Все още напълно объркана, тя кимна.

— Да.

— Така и си помислих. Аз съм Тоби Уитакър.

Което никак не помогна. Джудит никога не беше познавала човек на име Тоби. Тя поклати глава леко объркана.

Като вече изглеждаше доста смутен, той продължи решително.

— Бях свързочният офицер на чичо ви в Девънпорт. Капитан Съмървил. Идвах в къщата на леля ви в Девън точно преди да избухне войната. Капитан Съмървил трябваше да замине за Скапа Флоу…

Мъглата се разсея. Разбира се. Споменът нахлу в нея. Лейтенант Уитакър. И бяха седели заедно в градината в Апър Бикли, а той беше изпушил цигара. Денят, който тя винаги смяташе за самото начало на войната.

— Разбира се, че си спомням. Съжалявам — извини се тя. — Но това беше толкова отдавна.

— Трябваше да си поговорим.

— Разбира се. — Изведнъж тя си спомни Пени. — Това е Пени Уейлс, работим заедно. Тъкмо се прибираме в общежитието.

— Здравейте Пени.

— Здрасти. — Но Пени имаше по-сериозни намерения, отколкото да води случайни разговори. — Вижте, не мислете, че съм страшно груба, но трябва да бързам. Трябва да успея да се преоблека, защото излизам. Ще ви оставя да си размените новините. — Тя вече беше тръгнала. — Приятно ми беше. До утре, Джуд.

Тя нехайно махна с ръка и тръгна, дълги кафяви крака и бели обувки се замяркаха в бързо движение. Тоби Уитакър попита:

— Заедно работите?

— Да. На борда на кораба на Нейно величество „Аделаида“. Той е снабдителен кораб на подводниците. Закотвен в Смийтънс Коув. Работим в капитанския офис.

— Кой е капитанът ви?

— Капитан Спайръс.

— Звучи като грък.

— Всъщност е от Южна Африка.

— А, ето защо тогава се прибирате на брега с офицерска служебна лодка. Не можах да се сетя.

— Ето защо и съм толкова мърлява. На борда сме по цял ден и не можем дори да си вземем един душ.

— Според мен сте си добре.

— Съжалявам, че не ви познах. Истината е, че бях две години на остров Уейк, преди да дойда тук. И освен това, защото всички младши лейтенанти идват тук на курсове и аз познавам по лице почти всички офицери от флотата, но никога не помня имената им. Непрекъснато срещам хора и знам, че би трябвало да ги познавам, но, разбира се, не ги познавам всичките. Откога сте тук?

— От два дни.

— Корабът „Антигуа“?

— Свързочен офицер.

— Ясно.

— А вие?

Един до друг, те бавно вървяха напред.

— Аз съм тук от около година. Дойдох през септември 1944 г. След десанта на съюзническите войски в Европа поисках да ме изпратят отвъд морето, във Франция, както си мислех. Следващото нещо, което разбрах, беше, че съм на военен кораб и пътувам през Индийския океан.

— И как беше?

— Нормално. Няколко подводници ни предупредиха веднъж, че пътуваме през Суецкия канал, но, слава богу, нищо друго не се случи. Корабът беше „Кралицата на Пасифика“. В мирно време е бил страхотно луксозен туристически кораб. И след общежитието в Портсмут все още изглеждаше луксозен. Четири от нас в кабина първа класа, бял хляб. Изядох толкова много бял хляб, че сигурно съм наддала няколко паунда.

— Не ви личи.

— Тук е прекалено горещо и на човек не му се яде. Живея с пресен сок от лайм и сол. Солта е предвидена за предотвратяване на изтощението от жегата. Някога са наричали това слънчев удар и никой не си е помислял да излезе навън без тропическа каска на главата. Но сега никой от нас въобще не носи шапка дори на плажа или при каране на лодка в морето. Научихте ли, че Боб Съмървил вече е контраадмирал? И че вече е в Коломбо като главнокомандващ?

— Да, научих. Всъщност смятах да му се обадя, когато корабът ни акостира в Коломбо, за да се запасим с прясна вода. Но не ни разрешиха да слезем на брега, така че не успях.

— Жалко.

— Виждали ли сте го оттогава?

— Не. Той е там само от около месец. Но получих писмо от него. Телефоните там са невъзможни. Има около четири предавателни пункта и неизменно накрая те свързват с грешен номер. Беше много весело писмо и гласеше, че ако искам, мога да отида да живея при него. Така че, когато получа следващата си отпуска, може и да отида. През последната си отпуска посетих приятели на име Камбъл, които имат чаена плантация близо до Нувара Елиа. Родителите ми някога живееха в Коломбо, знаете ли? И аз живях там, докато майка ми не ме върна в Англия. Семейство Камбъл са техни приятели.

— Сега къде са родителите ви?

— Не знам. — Те продължаваха да вървят напред. — Бяха в Сингапур, когато нахлуха японците.

— О, боже. Какъв ужас. Съжалявам.

— Да. Мина много време оттогава. Почти три години и половина.

— Без никакви вести?

Джудит поклати глава.

— Нищо.

— Вие сте роднина на Съмървил, нали?

— Да, Биди е сестра на майка ми. Затова бях при тях в Девън. — Мина й нещо през ума. — Сигурно знаете, че Нед Съмървил беше убит? Когато „Роял Оут“ беше потопен в Скапа Флоу.

— Да. Това го научих.

— Съвсем в началото на войната. Толкова отдавна.

— Пет години са много време. Какво прави госпожа Съмървил? Още ли живее в Девън?

— Не, тя е в Корнуол. Имам къща там. Тя дойде да живее при мен скоро след смъртта на Нед и когато се присъединих към спомагателните части, тя просто остана там. Не съм сигурна дали някога ще се върне в Девън.

— Ние имаме къща близо до Чъдли.

— Ние?

— Жена ми и аз. Женен съм. Имам две малки момчета.

— Колко хубаво! Откога не сте ги виждали?

— Само от седмици. Получих няколко дни отпуска за преместване.

Този разговор ги доведе до края на вълнолома и те отново спряха и застанаха лице срещу лице.

— Къде отивате? — попита Джудит.

— В къщата на капитан Къртис. С баща ми някога са служили на един кораб. Били са заедно в Дартмут. Той ми изпрати съобщение да го посетя и да му окажа уважение.

— В колко трябва да сте там?

— В шест и половина.

— В такъв случай имате две възможности. Трябва или да минете оттук — тя показа тясната пътека, която вървеше покрай бреговата линия, — и да изкачите около сто стъпала до неговата градина, или можете да тръгнете по не толкова труден път, като вървите по шосето.

— Вие откъде минавате?

— По шосето.

— Тогава ще тръгна с вас.

Така, общувайки, те продължиха бавно по прашното бяло шосе, изрязано от колелата на безброй камиони, което водеше към Главната квартира на флотата. Стигнаха до висока ограда, омотана с бодлива тел, и порта, отворена, защото още беше светло, но пазена от двама млади моряци часовои. Те застанаха мирно и козируваха, когато Тоби Уитакър мина край тях. Зад портата шосето завиваше нататък под палмите, но след малко разстояние дойдоха до други две охранявани порти и входа за общежитието на служителките от помощните служби.

— Аз съм дотук, така че се разделяме.

Той погледна с интерес картината зад портата и стръмния път, който водеше към дълго, покрито с палмови листа здание, където бяха столовата и стаите за отдих на жените от службите. Верандите бяха отрупани с бугенвилия, имаше и кралски делоникс и лехи с напъпили цветя.

— Оттук изглежда извънредно привлекателно — каза той.

— И аз така мисля. Не е лошо. Прилича донякъде на малко село или почивен лагер. Помещенията, в които спим, са на далечния край и гледат към заливчето и имаме свой собствен вълнолом за плуване.

— Предполагам, че е забранено мъже да стъпват там?

— Ако са поканени, може. Да дойдат в столовата за чай или питие. Но жилищата и заливчето са строго забранена територия.

— Доста справедливо. — Той се поколеба за момент и после каза: — Ако те помоля, би ли дошла с мен някоя вечер? Например на вечеря? Единственият проблем е, че съм малко новак тук. Не знам къде бих могъл да те заведа.

— Има офицерски клуб. И китайски ресторант. Друго май няма.

— Би ли дошла?

Беше ред на Джудит да се подвоуми. Имаше много мъже приятели, с които редовно ходеше да вечеря или танцува, да плува или да се вози на лодка, на пикник. Но те всички бяха стари познати от дните в Портсмут, изпитани, верни и строго платонични. След смъртта на Едуард и вероломството на Джеръми тя категорично се противопоставяше на всякакви емоционални връзки, но в Тринкомали това се беше оказало сложно поради огромния брой на съвършено представителни млади мъже, луди за женска компания.

От друга страна, Тоби Уитакър беше човек от миналото, познаваше семейство Съмървил и имаше къща в Девън, би било приятно да поговори с него за миналите дни, за чичо Боб, Биди и Нед. При това беше и женен. Разбира се, обстоятелството, че се срещаш с женен мъж, не означаваше кой знае какво в това необичайно обкръжение, както Джудит беше разбрала от собствен горчив опит. Сексуалните страсти, подклаждани от тропическите луни, шепнещите палми и месеците принудително безбрачие, се оказаха невъзможни за потискане и далечната съпруга с люпилото деца лесно се изхвърляше от съзнанието под пламенността на момента. Тя беше отстоявала решението си неведнъж в такива трудни ситуации и нямаше никакво намерение да се забърква в тях отново.

Тишината се проточи и той чакаше отговор. Предпазлива, тя обмисляше предложението. Не го намираше особено привлекателен, но от друга страна, не приличаше на изрод. Най-вероятно ще прекарат времето, като той й разказва за децата си и — ужасна перспектива — ще й показва снимки.

Достатъчно безобидно. И може би е невъзпитано и обидно да откаже направо.

— Да, разбира се.

— Чудесно.

— Бих искала. Но не на вечеря. По-забавно е да отидем някъде да плуваме. В събота може би. Съботите ми са свободни.

— Много добре. Но аз тук съм нов. Къде бихме могли да отидем?

— Най-добре е в ХАМЖ (Християнска асоциация на младите жени).

Той видимо се запъна.

— ХАМЖ?

— Всичко е редовно. Нарича се приют, но прилича на малък хотел. Не е само с библейски писания и маси за пинг-понг. Всъщност дори обратното. Човек може да получи дори нещо за пиене.

— Къде е това място?

— От другата страна на Форт Фредерик. На брега с прекрасни условия за плуване. Мъже се допускат, ако са гости на някоя жена, така че никога не е претъпкано. И се управлява от знаменита жена на име госпожа Тод-Харпър. Наричаме я Тоди. Страшен образ е.

— Кажи ми още нещо!

— Няма време. Това е много дълга история. Ще ти обясня в събота. (Ако разговорът закъса, което не е невъзможно, Тоди ще предостави тема.)

— Как ще отидем дотам?

— Може да се качим на някой флотски камион. Те сноват напред-назад непрекъснато, ято автобуси.

— Къде ще се срещнем?

— Тук. При портата, в единадесет и половина.

— Чудесно.

Тя го гледаше как върви с енергични крачки нагоре по хълма, белите му обувки вече кафяви от праха. Вече скрита за него, тя се питаше в какво се въвлича, обърна се и мина през портата и контролния офис (нямаше писма за нея в пощенската кутия), после нагоре по алеята. В трапезарията на стола помощници вече сервираха ранна вечеря за дежурните. Джудит се спря, за да си вземе чаша сок от лайм и да го изпие, после излезе на терасата, където две момичета забавляваха приятелите си, които се излежаваха в непривичен комфорт на тръстикови шезлонги. От терасата бетонен път водеше до далечния край на лагера, където спалните бараки и блоковете за къпане бяха струпани както дойде, но много приятно, под дървета, които бяха оставени за сянка, когато точно тази част на джунглата беше изкоренена от сапьорите, за да вдигнат лагера.

По това време на деня винаги имаше доста момичета наоколо и много идваха и си отиваха. Служителките, които работеха на брега, завършваха в четири часа и затова имаха много време за игра на тенис или плуване. От блоковете за миене полуголи фигури се разхождаха нехайно по сандали и обвити с малки хавлиени кърпи и нищо друго. Други щъкаха наоколо по бански, закачваха с щипки бельо на въжетата или вече бяха се преоблекли в кафеникави панталони и ризи с дълги ръкави, които бяха задължително облекло за вечер в тази област, пълна с маларийни комари.

Маларията не беше единствената опасност. Неотдавна се беше появил страх от коремен тиф, който беше докарал стоенето на опашки за мъчителни инжекции с не особено приятни последствия. Освен това тук се спотайваха и множество по-малки неразположения, способни всеки момент да повалят някого на легло. Слънчеви изгаряния и стомашни проблеми неизбежно разболяваха всяко току-що пристигнало от Англия момиче, още несвикнало със слънцето и жегата. Денгата^[1] беше като най-тежките случаи на грип. Състоянието на постоянна изпотеност водеше до епидемии от тропическо импетиго (зачервяване на кожата), а най-тривиалните ухапвания от комари и мравки можеха да станат септични, ако незабавно не се третират с разтвор от детрол. Част от несесера на всяко момиче бе шишенце с детрол и блокът за къпане винаги миришеше на него и на карболова киселина, която нощните метачи използваха, когато изпразваха и измиваха боклукчийските кофи.

Дванадесет легла стояха от всяка страна на дългата барака, донякъде като в училищна спалня, но много по-примитивно. До всяко легло имаше шкафче с чекмеджета и стол. Дървени куки играеха ролята на гардероби. Подът беше бетонен и дървени перки високо на тавана от сухи палмови листа раздвижваха въздуха до някакво подобие на прохлада. Над всяко легло като чудовищна камбана висеше бяла възлеста противокомарна мрежа.

Както винаги, в този час на деня се развиваха известен брой отделни дейности. В далечния край на бараката едно момиче, обвито с кърпа, седеше на леглото си с преносима пишеща машина на голите колене и пишеше писмо до вкъщи. Други лежаха и четяха книги, преглеждаха поща, лъскаха си обувките, пилеха си ноктите. Две седяха и клюкарстваха, като се кискаха над сноп снимки. Друга беше сложила плоча на Бинг Крозби на преносимия си грамофон и слушаше гласа му, докато навиваше косата си на ролки. Плочата беше много стара и изтъркана, стържеше и дращеше под стоманената игла.

Когато залезът смени

цвета на белите стени.

Нейно собствено легло. Най-близкото до дома нещо, което Джудит беше познавала от години насам. Тя пусна чантата си, смъкна мръсните си дрехи, върза кърпа на кръста си и се просна на леглото, подложи ръце под главата си и остана да лежи, вперила поглед във въртящите се перки на вентилатора.

Странно е как стават нещата, редицата от събития. Минаваха дни, без дори да си спомни за Корнуол и Девън, за Дауър Хауз и Нанчероу. Това беше отчасти защото тук имаше малко време за безцелно мислене и отчасти защото беше разбрала, че носталгията е доста безполезно занятие. Старите времена, старите приятели, старият живот — всичко това беше с векове назад, един изгубен свят. Отговорната й работа заемаше голяма част от съзнанието й, спокойните интерлюдии на вглеждане в себе си ставаха невъзможни, поради това че никога не беше сама, беше постоянно заобиколена от други хора, невинаги харесвани и симпатични.

И тогава някакъв момент, една случайна среща. Тоби Уитакър, изскочил неочаквано, сварил я неподготвена. Заговори за Апър Бикли, за Биди и Боб, предизвика поток от спомени, заспали за месеци. Тя си спомняше съвсем ясно деня, когато той пристигна, за да отведе Боб Съмървил надалече. Тя и Боб бяха ходили на разходка с Мораг и Боб още беше в старите си панталони и туристическите си обувки…

А сега „Дийп Пърпъл“^[2] и Бинг Крозби. „Дийп Пърпъл“ бе завинаги вплетена в тези последни дни на лятото на 1939 г., защото Атина беше донесла плочата от Лондон и я пускаше непрекъснато по радиограмофона в гостната на Нанчероу.

В тихия среднощен час

силно те прегръщам аз.

Тя си мислеше за групата приятели. Картината, която никога не беше нарисувана, но остана във въображението й като завършено произведение, в рамка на стената. „Преди обяд“, Нанчероу, 1939. Зелените поляни, синьото небе, морето, бризът, който полюшваше ресните на слънчевия чадър на Даяна, тъмната му сянка на тревата. И фигурите, които седяха на шезлонгите или бяха кръстосали крака на карираните килимчета. Тогава всички бяха заедно, на пръв поглед лениви и привилегировани, но всеки със собствените си задръжки и страхове, мъчително съзнаващ приближаващата война. Но имаше ли някой от тях някаква представа как тя ще разбие живота им, ще ги раздуха и пръсне по всички краища на земята? Мисленият й поглед обикаляше по малката група и ги броеше един по един. Едуард пръв, разбира се. Златистият чаровник, обичан от всички. Мъртъв. Загинал в небето по време на боя за Британия. Едуард никога нямаше да се върне в Нанчероу, никога вече нямаше да мързелува на поляната под неделното слънце.

Атина. Старателно виеща венче от маргаритки. Лъскава руса коса, голи ръце с цвета на тъмен мед. Тогава дори още несгодена за Рупърт Райкрофт. Вече е на двадесет и осем, а Клементина на пет години и почти не е виждала баща си.

Рупърт, проснат на шезлонга, с щръкнали кокалести колене. Идеален образец на гвардейски офицер, висок, мършав, с провлечен говор. Чудесно уверен и изцяло лишен от коварство. Понеже беше оцелял в северноафриканската кампания и се беше бил по целия път към Сицилия, човек можеше да си въобрази, че е благословен с очарователен живот, когато изведнъж пристига смазващата вест, че е почти смъртоносно ранен в Германия, скоро след като съюзниците преминали Рейн, и е завършил във военна болница някъде в Англия, където докторите ампутирали десния му крак. Тази новина беше съобщена на Джудит в писмо на Даяна, която, явно силно потресена, едва успяваше да прикрие облекчението си, че зетят й фактически все пак е жив.

Гас Калъндър. Тъмният, резервиран млад шотландец, приятел на Едуард. Студентът по инженерство, художникът, воинът, който се вмъкна така внезапно в живота им само за да изчезне, унищожен в хаоса на битките по време на защитата на Сингапур. „Мъртъв е“, настояваше Лъвдей, и понеже носеше детето на Уолтър Мъдж, семейството й прие убеждението й, защото ако някой знаеше, че Гас е оцелял, то това щеше да е Лъвдей. Освен това нейното щастие и благополучие са най-важни, а Даяна и Едгар искаха да я запазят при себе си завинаги. И така Гас беше мъртъв. Само Джудит, изглежда, си оставаше със съмнението. Тя остана неубедена до сватбата на Лъвдей, а след това нямаше много причини да държи пламъчето на надеждата запалено. Зарът беше хвърлен. Лъвдей беше омъжена. И сега бе жена на корнуолски фермер и майка на Натаниъл, който пък бе най-едрото, най-жилавото и най-гръмогласното бебе, което Джудит беше виждала някога. Името на Гас повече не се спомена. Той беше си отишъл.

И накрая последният. Джеръми Уелс.

Новините за него също се процеждаха към Джудит чрез писмата от вкъщи. Той беше преминал през битката за Атлантика и беше изпратен в Средиземно море, но това беше всичко, което знаеше. След нощта, която беше прекарала с него в къщата на Даяна в Лондон, не беше получила нито дума. Нито вест, нито писмо. Тя си казваше, че той сам се е извадил от живота й, но понякога, както точно сега, тя копнееше да види познатото му непретенциозно лице отново, да бъде в неговото успокояващо присъствие, да говорят. Може би някой ден той ще се появи внезапно, в Тринкомали, главен хирург на някой кръстосвач или боен кораб. И все пак, ако това стане и той я издири, какво ще могат да си кажат един на друг след всичките тези години без никакво общуване? Ще има само сдържаност и неловкост. Времето беше излекувало болката, която той беше причинил, но раната беше я оставила предпазлива. Парен каша духа. И какъв смисъл има от взаимни обвинения и отваряне на стари рани?

— Тук ли е Джудит Дънбар?

Гласът, висок, разпръсна мислите й. Тя се размърда, разбра, че вече е тъмно, внезапно слънцето беше залязло и зад отворените завеси от палмови листа нощта се беше сгъстила до тъмно, диамантено синьо. Една от другите доброволки идваше към леглото на Джудит. Беше с къса тъмна коса и очила с рогови рамки, облечена в панталони и риза с дълги ръкави. Джудит я позна. Отговорничка на име Ан Докинс, която работеше в счетоводството и се славеше със забавен кокни акцент, който можеше да отрежеш с нож.

— Да, тук съм… — Тя седна на леглото, без да си прави труда да вдигне хавлията и да прикрие голите си гърди.

— Много съжалявам, че нахлувам така, но прегледах пощата си и видях, че съм получила едно твое писмо по грешка. Сигурно съм го взела с моето… Помислих си, че е по-добре да го донеса направо.

Тя й го подаде — дебел и обемист плик. Джудит погледна адреса, видя почерка на Лъвдей и изпита призрачно бодване от случайното съвпадение на обстоятелствата. Тоби Уитакър, после „Дийп Пърпъл“ и сега писмо от Лъвдей. Наистина странно. Лъвдей много рядко пишеше писма и Джудит не беше получавала от нея нищо с месеци. Надяваше се да не е станало нещо лошо.

Ан Докинс още се мотаеше и продължаваше да се извинява.

— Глупаво е от моя страна… не знам къде ми беше акълът.

— Няма нищо. Честно. Благодаря, че го донесе.

Тя си тръгна. Джудит я гледаше как си отива, после ступа възглавниците си и се облегна на тях, отвори плика с нокътя на палеца си. От него извади топка сгънати листове хартия за въздушна поща. Мушици, които влизаха в очите, хвърчаха около лицето й. Тя развърза възела на мрежата срещу комари и я разклати, за да ги прогони, отвори писмото и започна да го чете.

* * *

Лиджи, Розмълиън

22 юли 1945 г.

 

Мила Джудит, не припадай, като получиш писмо от мен. Сигурна съм, че мислиш, че е станало нещо много лошо, но не се страхувай, няма лоши новини. Просто с Нат бяхме на чай с всички в Дауър Хауз и беше толкова странно там без теб, ти ми липсваше толкова много, че реших да ти напиша писмо. Нат, слава богу, сега спи, а Уолтър отиде в кръчмата да пийне халба с приятелите си. Нат не е в креватчето си, а на дивана тук, в кухнята. Ако го сложиш в креватчето, реве и се надига, така че обикновено го оставям да направи това и после с много зор го измъквам от креватчето му. Тежи един тон. Вече е на две години и половина и е най-едрото нещо, което си виждала някога, с черна коса и почти черни очи, безкрайна енергия и ужасен характер. Никога не иска да стои вътре, дори когато вали като из ведро, и иска постоянно да е във фермата и най-вече да кара трактор с баща си. Сяда между коленете му, Уолтър не му обръща внимание и просто върши това, което има да прави. Единственото време, когато се държи прилично, е, когато е в Нанчероу, защото малко се бои от татко и със сигурност от Мери Милиуей, която не му върви по гайдата абсолютно за нищо.

Докато пиехме чай с Биди, тя ми разказа, че чичо ти Боб е преместен в Коломбо и вече е там. Не е ли странно, че и двамата накрая се оказахте там? Или може би не е толкова странно, защото след като войната в Европа вече свърши, смятам, че цялата кралска флота ще бъде отправена на изток. Питам се дали вече си го виждала, чичо Боб имам предвид. Видях на картата, че той е точно на противоположния край на острова от Тринкомали, така че сигурно не си.

И се чудя дали и Джеръми Уелс няма да отиде нататък. Последното, което знаем за него, е, че беше в Гибралтар със Седми флот. Той прекара толкова много в битки насам-натам по Атлантика, че трябва да е божествено след тях да попадне в Средиземно море. Поне слънце колкото щеш!

Новото в Нанчероу. Тук е много празно и тъжно, защото преди два месеца Атина и Клементина си събраха нещата и заминаха, за да живеят в Глостършир с Рупърт. Нито мама, нито Биди или някой друг сигурно не са ти казали, че той е бил ранен ужасно тежко в Германия, точно когато пресичали Рейн и десният му крак е трябвало да бъде ампутиран. (Ужасно жестоко, като си помислиш, че премина през целия път от Западната пустиня през Аламейн до Триполи и стигна до Сицилия без една драскотина, за да го осакатят почти накрая на войната.) Все пак е закаран вкъщи и дълго е бил в болница, а после на нещо като рехабилитация, където се е учил да ходи с железен крак. Атина остави Клементина на Мери и мама и отиде при него за доста време, като се е настанила близо до болницата. Но, разбира се, той не може да се върне в частта си с изкуствен крак и е обявен за инвалид, те с Атина живеят в малка селска къща във фермата на баща му и той трябва да научи всичко за управляването й, когато баща му се оттегли. Беше отвратително да се сбогуваш с Атина и Клементина, но на нея не й беше толкова неприятно да тръгне и мисля, че просто е благодарна, че Рупърт е останал жив. Обади се един-два пъти и казва, че Глостършир е много хубав и че и къщата ще стане хубава, когато й остане време истински да се заеме с нея. Малко е трудно, когато всичко е още с купони, не можеш да си купиш дори пердета, одеяла и чаршафи без тях.

На Нат Клементина много му липсва, но, от друга страна, му харесва всички играчки в детската стая на Нанчероу да са само за него, без тя да се кара всеки път и да го удря по главата с кукла или камионче.

Краят на войната е голямо облекчение, но всекидневният живот не се е променил много — все още имаме само капки бензин, нищо в магазините и храната е оскъдна както винаги. Имаме късмет, че сме във ферма, затова винаги можем да заколим кокошка, а и все още има фазани и гълъби в горите и, разбира се, по някоя риба от време на време. Както и яйца. Живеем с яйца и купихме още две дузини бели легхорни, за да се подмажем тук-там. Копаенето на зеленчуковата градина в Нанчероу дойде малко множко на горкия Нетълбед, така че превърнахме една от долните ниви на Лиджи в обща зеленчукова градина и бащата на Уолтър я изорава, а после работят в нея заедно с Нетълбед. Картофи, зеле, моркови и прочее. Много боб и грах. Бащата на Уолтър не беше много добре, болки в гърдите и лоша кашлица. Докторът му каза да намали работата, но той се разсмя неискрено и продължи, както досега. Госпожа Мъдж все още се трепе в мандрата и така нататък.

Тя обожава Нат и го глези на поразия, което е една от причините за лошото му държание. Може да тръгне на училище чак като стане на пет. Нямам търпение да се случи това.

Мисля, че е време да измия чиниите от вечерята, които са пръснати навсякъде, да отида да затворя кокошките и да сложа Нат да спи. Има и куп за гладене, който май няма да пипна. Това и бездруго е почти безполезно занимание.

Божествено е да си поговоря с теб. Понякога не си спомням за теб с дни, друг път мисля непрекъснато, толкова много, не ми се струва странно да отида в Нанчероу и да трябва да си казвам, че теб те няма там.

Обич, обич.

Лъвдей

* * *

В екзотичната среда на тропиците, когато единствената смяна на сезона е яростната атака на мусона и постоянното слънце, може да стане еднообразно, дните, седмиците и месеците се изнизват с тревожна бързина и е лесно да загубиш дирите на времето. Чувството, че живееш в някаква забрава, се допълва от липсата на ежедневни вестници и дори и на време да слушаш служебните информационни бюлетини, и само най-сериозните момичета правеха усилия да следят отблизо събитията по света. Като че ли последното значително нещо, което беше станало, беше празнуването на победата в Европа, но и то беше минало преди три месеца. Поради всичко това ритъмът на редовната работна седмица, накъсан на равни части от различните уикенди, беше дори по-важен, отколкото е бил вкъщи, и помагаше да се влее усещане за нормалност в ненормалното в основата си съществувание. Съботите и неделите изглеждаха от особено значение — празни дни на свобода, които се очакваха с такова нетърпение, с време за себе си и избор дали да не правиш нищо, или да правиш всичко.

За Джудит най-хубавото беше, че не трябва да става в пет и половина сутринта, за да бъде на края на вълнолома навреме за първата за деня лодка на кралския кораб „Аделаида“. Тя все още се събуждаше в пет и половина, биологичният й часовник беше досадно надежден, но обикновено се обръщаше на другата страна и заспиваше отново, докато й станеше прекалено горещо да стои затворена в противокомарната мрежа и настъпваше крайно време за душ и закуска. Закуската точно в тази съботна сутрин беше бъркани яйца и вместо ежедневната набързо сдъвкана в делник филийка хляб, намазана с конфитюр от праскови, сега тя можеше да бъде изядена бавно, човек можеше на воля да се помайва над чашите чай. В момента при нея седна едно ексцентрично ирландско момиче, Нелън ОʼКонър, родена в графство Кери, и имаше освежаващия вид на пълна аморалност. Беше висока и тънка като върлина, с дълга тъмна коса и имаше репутацията, че колекционира мъже както някои колекционират пощенски марки. Носеше гривна от златна верижка, натежала от амулети, които тя наричаше своите скалпове, и ако човек отидеше в Офицерския клуб, тя винаги беше там, целуваше се под звездите и винаги с нов и страстно влюбен кавалер.

— Какво мислиш да правиш днес? — попита тя Джудит, като запали първата си за деня цигара и изпусна дълга, благодарна струя дим.

Джудит й разказа за Тоби Уитакър.

— Хубав ли е?

— Не е лош. Женен с две деца.

— По-добре внимавай. Тези са най-лошите. Надявах се да дойдеш на лодка с мен днес. Позволила съм си ден на вода и имам странното чувство, че мога да изтърпя придружителка.

Джудит се засмя.

— Премного благодаря, но се боя, че ще трябва да си намериш друга за параван.

— Няма ги много тъдява… Е, добре. — Тя се прозина и се протегна. — Може пък само да си опитам късмета. Да се боря за своята девствена чест… — Сините й очи блестяха весело и Джудит си спомни за Лъвдей и внезапно много я хареса.

След закуската тя слезе до заливчето и поплува, после стана време да се приготви за Тоби Уитакър. Облече си шорти и блузка без ръкави, обу стари маратонки и напълни чанта с необходими за деня неща. Опърпана стара сламена шапка, бански костюм и кърпа. Книга, в случай че разговорът прекъсне или Тоби реши да подремне следобед. За всеки случай сложи кафеникав панталон, риза и чифт сандали с каишки — ако решат денят да продължи до вечеря и след това.

С чанта, увиснала на рамото, тя тръгна надолу към администрацията, Контролния офис и портата. Беше малко подранила, но Тоби Уитакър вече беше там и я чакаше, а блестящата изненада беше, че по някакъв начин се беше добрал до джип, който беше паркирал в сянката на далечния край на пътя. Той седеше в него зад волана, кротко пушеше цигара, но когато я видя да идва, скочи от джипа, захвърли цигарата и прекоси пътя, за да я посрещне. Той също беше облечен небрежно, сини шорти и избеляла риза, но беше от тези мъже, които без униформа изглеждаха леко смалени, незабележими. Подходящо екипиран за деня навън с Джудит, тя реши, че не прилича на нищо друго, освен на добросъвестен семеен мъж, излязъл на море. (Поне не носеше чорапи в сандалите и дано не завърже възли на носната си кърпа и да я сложи на главата си като шапка за слънце.)

— Здравей.

— Подраних. Не мислех, че вече ще си тук. Откъде намери джип?

— Капитан Къртис ми го даде за деня. — Изглеждаше много доволен от себе си, пък и имаше защо.

— Чудесно. Той е направо златен.

— Нямало да го използва днес. Разказах му за теб и той каза, че катеренето на камион не е начин да поканиш момиче на среща. Трябва да го върна тази вечер.

Като изглеждаше необикновено доволен от себе си, той взе чантата й.

— Да тръгваме.

Влязоха в джипа и потеглиха в обичайния облак прах навън и по пристанищния път, който заобикаляше широката дъга на залива. Не напредваха бързо, защото имаше множество какви ли не коли по пътя: морски товарни камиони и платформи, велосипеди и рикши, волски коли. Тълпи хора вървяха по морската стена, боси жени, обвити с памучни сарита, отиваха на пазар, носеха мънички бебенца, водеха редици хлапета без гащи, носеха кошници с плодове на главите си. Оттатък морската стена лежеше пристанището, пълно с хубавите сиви военни кораби на флотата. Флагове се вееха на върха на мачтите, бели навеси потрепваха от горещия вятър, тръбния зов на съответните сигнали се носеше ясно над проблясващата вода.

Но територията беше напълно нова за Тоби.

— Ще трябва ти да бъдеш навигатор — каза той. — Показвай посоката.

Тя това и направи. Поведе го надалече от пристанището, надолу по разбитите пътища през селото, покрай пазара за плодове и през Пета. Оставиха зад себе си грамадата на Форт Фредерик и Суоми Рок и после излязоха на крайбрежния път, който водеше на север към Нилавели.

Вече нямаше трафик и всичко беше за тях, но беше невъзможно да се кара с по-голяма скорост поради всичките коловози, дупки и камъни. Така че се тътреха напред. Като повиши глас, за да може тя да го чуе над мотора на джипа и общата бъркотия от вятър и прах, Тоби каза:

— Обеща да ми разкажеш за дамата, която управлява ХАМЖ.

— Да. Обещах. — Щеше да бъде по-лесно да не говори, но може би малко грубо да му го каже. — Както чу, тя е голям образ.

— Как й беше името?

— Тоди. Госпожа Тод-Харпър. Вдовица на чаен плантатор. Имат имение в Бандереуела. През 1939 г. трябвало да се приберат вкъщи, но тогава избухнала войната и моретата се напълнили с подводници, а кораби нямало, така че останали в Цейлон. А после, преди около две години, господин Тод-Харпър получил инфаркт и починал, така че тя останала сама. Тя отстъпвала чаеното имение ту на един, ту на друг от чужденците и се присъединила към еквивалента на Женската доброволческа служба тук. Искала да отиде в нашата, но била прекалено възрастна за това. Накрая била преместена в Тринкомали и й е казано да управлява новия ХАМЖ. Край на историята.

— Откъде знаеш толкова много за нея?

— Живеех в Коломбо, докато навърших десет години. Семейство Тод-Харпър имаха навика да слизат от планините понякога, да отсядат в хотел „Гал Фейс“ и да общуват с всичките си приятели.

— Познавали са родителите ти?

— Да, но майка ми и Тоди нямаха много общо помежду си. Мисля, че майка ми не я одобряваше. Често казваше, че тя е пикантна. Това си е чисто осъждане.

Тоби се разсмя.

— И така след толкова години вие с нея се срещнахте отново.

— Така е. Тя беше вече тук, когато аз пристигнах преди около година. Беше голяма среща. Става съвсем друго, когато тя е наоколо. Понякога, ако има късно парти и имам разрешение да спя навън, прекарвам нощта в приюта, а ако не й стигат стаи, кара някое от момчетата да сложи легло и противокомарна мрежа навън на верандата за мен. Божествено е да се разхождаш в прохладните сутрини и да гледаш катамараните, които пристигат след нощното плаване.

Областта вече бе безлюдна. Отпред бреговата линия, очертана с палми, беше замъглена в обедната жега. Отдясно се простираше морето с цвят на нефрит, чисто и спокойно като стъкло. След малко приютът ХАМЖ се показа — дълго, ниско здание, приятно разположено между пътя и океана. Палмов покрив, широки веранди, дълбоко в сянката на оазис от палмови дървета. Единственото друго обитаемо място пред погледа беше група от местни колиби на около половин миля по-нататък по брега. Там се надигаше дим от огнищата за готвене и рибарските катамарани бяха издърпани на пясъка.

— Там ли отиваме? — попита Тоби.

— Там.

— Какво идилично място!

— Било е построено преди около две години.

— Не можех да си представя, че Младите християнски жени имат такова въображение.

След около пет минути те вече бяха на мястото. Беше невъзможно да се диша от жега, но се чуваше морето. Те минаха през белия нажежен, доста мръсен пясък, нагоре по дървени стъпала към верандата, после вътре. Дълга стая, отворена от всички страни, за да не се губи никакъв полъх на вятъра, беше мебелирана с най-простите маси и столове за хранене. Сингалски прислужник, облечен в бяла риза и саронг на червени квадрати много бавно ги подреждаше за обяд. Над главите им се въртяха дървените перки, а към морето се редуваха като в рамка небе, хоризонт, море и бял нажежен плаж.

Докато стояха там, рязко се отвори врата в далечния край на трапезарията и се появи жена, която носеше купчина току-що изгладени бели салфетки. Тя видя Джудит и Тоби, спря за момент, позна Джудит, тръсна салфетките на близката маса и измина цялата дължина на стаята, за да ги поздрави.

— Сладурче! — Широко отворени ръце. — Чудесна изненада! Нямах представа, че ще дойдеш днес. Защо не ми съобщи? — Когато стигна до Джудит, ръцете се затвориха в задушаваща прегръдка, целувки се залепиха по бузите й, като оставиха големи отпечатъци червило. — Не си била болна, нали? От години не си идвала да ме видиш…

— От около месец и не съм била болна. — Освободена, Джудит се опита скришно да изтрие червилото от лицето си. — Тоди, това е Тоби Уитакър.

— Тоби Уитакър — повтори Тоби. Гласът му беше силно дрезгав, което не изненада никого, защото пушеше непрекъснато.

— Не съм ви виждала досега, нали? — Тя втренчено го разглеждаше.

Тоби, леко изненадан, каза:

— Така е, не мисля, че сме се виждали. Аз току-що пристигнах в Тринкомали.

— Помислих, че не съм ви познала. Познавам повечето от приятелите на Джудит.

Беше висока жена, мършава, със стройни бедра и плоски гърди като мъж, облечена в панталон и небрежна риза. Кожата й беше кафява и жилава, добре загоряла и сбръчкана като суха слива, но тежкият грим пооправяше това — силно подчертаните вежди, лъскави сини сенки за очи и дебел слой много тъмно червило. Косата й, която би могла да бъде определена в момента като потрес, при естествени обстоятелства би била снежнобяла („снежнобялата коса, сладурче, прави човека да изглежда толкова стар“), но беше боядисана във весел жълто — меден цвят.

— За обяд ли сте дошли? Разкошно! Ще обядваме заедно. Ще ви разкажа всички последни новини. За късмет днес не сме много заети. И имаме риба. Купих я от една от лодките тази сутрин. Искате ли да пийнете нещо? Сигурно умирате от жажда. Джин с тоник? Джин с лайм? — Докато говореше, тя търсеше в джобчето на гърдите си цигарите и запалката и опитно изтръска една от пакета. — Джудит, нямам търпение да ти кажа, че тук онази вечер беше най-ужасната жена. Мисля, че е трети офицер. Прекалено вулгарна за това положение. Но страшно висока класа. Говореше силно колкото й глас държи през цялата вечеря. Дрън-дрън. Сякаш се намираше на ловно поле. Прекалено смущаваща. Не я познаваш, нали?

Джудит се засмя и поклати глава.

— Не интимно.

— Но знаеш за кого говоря, нали? Нищо, няма значение. — Тя щракна запалката си и запали цигарата. Пъхна я на безопасно място между начервените си устни и продължи по темата. — Просто се надявам да не минава повече насам. Сега. Питиета. Джин с тоник става ли и за двама ви? Джудит, заведи… — тя вече беше забравила името му.

— Тоби — каза той.

— Заведи Тоби вън на верандата, а аз ще донеса питиета за всички ни.

Вратата хлопна след нея, но гласът й все още ясно се чуваше, изливащ високопарни нареждания.

Джудит погледна Тоби.

— Изражението ти е на шок след тежка контузия — каза му тя.

Той бързо го смени.

— Разбирам какво точно имаш предвид.

— Пикантна?

— Пикантна, добре. Разпусната, може би. — И веднага, сякаш беше казал твърде много, добави: — Но съм сигурен, че е чудесна компания.

Те оставиха багажа си и отидоха на верандата. Тя беше обзаведена с дълги плетени столове и маси и явно беше обитаемото място на приюта. Малки групи момичета и няколко мъже вече бяха тук оскъдно облечени за плуване. Наслаждаваха се на прохладата, на питието преди обяд. На брега други, изпечени от слънцето, кафяви тела лежаха на пясъка като множество херинги. Малцина плуваха или лениво се излежаваха на малките вълни. Джудит и Тоби отидоха и опряха лакти на дървените перила, за да огледат сцената.

Пясъкът беше ослепително бял. На ръба на морето, очертан с бледорозово, вълните бяха струпали останките от разрушени мидени черупки. Екзотични черупки, на светове далече от познатите миди на Пенмарън. Тук лежаха парченца от раковини и наутилус, черупки от скорпиони и други мекотели, морски ушички със седефените си облицовки и смъртоносните останки от морски таралежи.

— Не знам колко мога да чакам, докато вляза в това море — каза Тоби. — Можем ли да плуваме до онези скали?

— Можеш, ако искаш, но аз никога не го правя, защото са покрити с морски таралежи и последното, което искам, е трън в крака. Освен това не обичам да се отдалечавам толкова. Тук не гъмжи от акули, защото рибарските лодки непрекъснато сноват насам-натам.

— Виждала ли си акули?

— Тук не. Но веднъж отидохме с лодка извън пристанището и по целия път на връщане ни следваше акула, която се прокрадваше под кила ни. Ако беше поискала, можеше да ни прекатури и за секунди да ни схруска за обяд. Беше страшно.

Едно момиче излизаше от морето. Беше с бял бански костюм, стройна и дългокрака и докато я гледаха, тя вдигна ръце да изцеди водата от мократа си коса. После се наведе да вземе плажната си кърпа и се запъти към мъж, който я чакаше.

Тоби я гледаше.

— Кажи ми вярно ли е, че тук всички момичета изглеждат много по-привлекателни, отколкото вкъщи? Или вече съм се поддал на обаянието на редкостта?

— Не си. Мисля, че е вярно.

— Защо?

— Поради обстоятелствата, предполагам. Живеят повече навън, при много слънце, тенис, плуване. Доста интересно е. Пристигат нови попълнения доброволки от Англия и изглеждат наистина ужасно. Дебели, дундести и бели. Фризирани коси и лица, покрити с дебела пудра. А после започват да плуват и от водата фризираните коси стават на дребни къдрици, затова си отрязват косите късо. И много скоро разбират, че тук е прекалено горещо и изпотяващо да ходиш с грим и той отива на боклука. А постоянната жега намалява апетита им и скоро всички отслабват. Накрая те стоят на слънце и стават приятно кафяви. Естествен процес.

— Не мога да повярвам, че си била някога дундеста и бяла.

— Дундеста не бях, но със сигурност бях бяла.

Той се засмя.

— Радвам се, че ме доведе тук. Мястото е хубаво. Никога не бих го намерил сам.

Тоди се върна с питиетата, които бяха леденостудени и много силни. Когато ги допиха, поплуваха бързо и след това обядваха в трапезарията с домакинята. Риба на скара, толкова прясна, че охраненото бяло месо падаше от костите, а за десерт имаше плодова салата от манго, портокали и ананас. И през цялото хранене Тоди говореше, като ги угощаваше със сочни хапки клюки, някои от които имаха известен шанс да са верни, защото тя беше прекарала живота си в Цейлон и беше в християнски отношения с всички — от вицеадмирала в Коломбо до бившия чаен плантатор, който сега управляваше трудовия лагер в Тринкомали.

Тоби Уитакър слушаше учтиво, храбро се усмихваше, но за Джудит беше ясно, че беше малко смутен от такъв шумен скандал и вероятно не го одобряваше. Това пък подклаждаше известно раздразнение. Той нямаше причина да е недоволен и тя откри, че й се иска да го провокира, затова подстрекаваше Тоди към още по-скандална недискретност.

Поради целия този разговор, подгряван от втори джин с тоник („Сладурче, трябва да допием и втората половина“), обядът се проточи доста дълго и накрая бе приключен от Тоди, която загаси цигарата си, стана от стола и обяви, че отива в стаята си да положи глава за следобеден сън.

— Искате ли кафе? Ще кажа на Питър да ви го донесе на верандата. Аз ще се появя отново може би в четири и половина. Ще пием чай заедно. Междувременно се забавлявайте.

Те прекараха следващите часове прострени на шезлонгите и най-сибаритски си посръбваха ледено кафе, изчакаха слизащото слънце да започне да хвърля сенки върху пясъка. Тогава отново стана време за плуване. Джудит излезе да си облече банския, а когато се появи, Тоби вече беше във водата. Тя затича по плажа да отиде при него, скочи в прозрачните зелени вълни и прохладата на морето беше като коприна по загорялата й кожа. Водата премрежи ресниците й и разложи светлината на дъги.

Всичко беше толкова прекрасно, че един час се изниза още преди да обърнат назад към брега. Дотогава плуването им беше мързеливо и отпуснато, но изведнъж Тоби беше сполетян от небивал изблик на енергия или от някакъв основен мъжки импулс да се покаже. Така или иначе каза:

— Ще те изпреваря.

И без предисловия, без дори да й остави време да се стегне, забърза напред, като се плъзна във водата далеч пред нея с един завиден австралийски кроул. Джудит, все още отпусната, леко се обърка и реши да не опитва да участва, защото какъв смисъл имаше да се залавя с такова безнадеждно състезание? И кой би могъл да предположи, че възрастен човек може да се държи толкова детински? Видя го, че стигна до брега, прекрачи линията на пяната и застана триумфално на брега с ръце на хълбоците и загледа нейното нарочно забавено напредване. Имаше подлудяваща усмивка на лицето му.

— Тежка гемия — дразнеше я той.

Джудит не искаше да се изправи. Леките вълни я побутваха напред.

— Ти имаше много нечестно предимство — каза му тя строго.

Още една вълна и коленете й задраха пясъка. Щеше да измине пеша няколкото метра до брега. Спусна крак и се изправи.

Болка като шиш прониза дълбоко стъпалото й, толкова остра, толкова мъчителна, че тя отвори уста да изпищи, но звук не последва. Неочакваността, спазъмът на шока нарушиха равновесието й и тя залитна, падна напред и отворената й уста се напълни със солена вода. Като се задушаваше, на ръба на паниката, тя усети пясъка под пръстите си. Някак успя да измъкне лицето си от водата и после, без капка грижа за достойнството си, запълзя на ръце и крака.

Всичко стана за части от секундата, но Тоби вече беше тук, до нея.

— Какво стана, по дяволите?

— Кракът ми. Стъпих на нещо. Не мога да стоя. Не ме карай да стана.

Той сложи ръце под раменете й и я измъкна, като някакъв ужасно стар кит, на пясъка, където тя остана да лежи, опряна на лакти. Косата ръсеше лицето й с капки, от носа й струеше морска вода. Тя вдигна ръка и я изтри с кокалчетата си.

— Добре ли си?

Смешен въпрос.

— Не, не съм добре — сопна се тя и веднага се разкая за това, защото той беше коленичил до нея и усмивката беше изчезнала от лицето му, заменена с изражение на остра тревога и загриженост.

— Кой крак?

— Левият.

Неуместни сълзи заплашваха да рукнат от очите й и тя стисна челюсти от болка, от страх и просто от неизвестност какво точно беше си причинила.

— Седни спокойно — каза Тоби.

Той взе левия й глезен в ръка, здраво стиснат, и повдигна крака й да провери какво е станало. Джудит затвори очи, защото не искаше да гледа. Чу го да казва:

— О, боже, това е стъкло. Счупено стъкло. Още е там. Ще го извадя. Стискай зъби…

— Тоби, недей!

Но вече беше свършено и нов спазъм от мъчителна болка скочи като огън до всяко нервно окончание на тялото й. Мислеше, че ще припадне, но се размина. След това постепенно, неохотно, болката се отдръпна и тя усети как бавна, лепкава струйка кръв потече от стъпалото на крака й.

— Вече е наред. Всичко свърши. — Тя отвори очи. — Смело момиче. Погледни.

Той вдигна страховит наглед триъгълник стъкло, източено като острие на нож от морето. Парче от бутилка, хвърлена от борда на някой съд, натрошен от скалите, докаран до брега.

— Това всичко ли е? Цялото ли излезе?

— Така мисля.

— От крака ми тече кръв.

Той внимателно пъхна парчето стъкло в джоба на шортите си.

— Сега обвий ръце около шията ми и увисни.

Той я повдигна и тя се почувства странно безтегловна, докато той я пренесе по цялата дължина на брега и нагоре към хладното убежище на верандата, където я остави на един шезлонг с възглавници.

— Не мога… — каза Джудит. — Ще изпоцапам с кръв всичките възглавници на Тоди… — Но Тоби вече беше излязъл и се появи отново с една бяла покривка за маса, смъкната от трапезарията. Сви я на дебела възглавница и я сложи внимателно под крака й. За секунди тя се оцвети в червено.

Тя го чу да казва доста отчаяно:

— Трябва да направим нещо.

— Какво става?

Беше едно от момичетата, които се печаха на плажа, и беше дошла да провери. Със загоряло лице и обезцветена от слънцето коса, тя носеше горнището на банския си и беше увила памучен шарф като саронг.

— Злополука — лаконично обясни Тоби.

— Виж какво, аз съм медицинска сестра.

Държанието му се промени мигновено.

— Слава богу!

— От флотската болница. — Тя се сви, за да прегледа раната. — Хей, това е наистина лошо порязване. От какво е? Изглежда прекалено дълбоко, за да е от черупка.

— Счупено стъкло. — Тоби извади смъртоносното парче от джоба си и показа острата заплаха.

— Господи, да се натъкнеш в пясъка на такова ужасно нещо! И какъв размер! Това трябва да е влязло много дълбоко. — Тя стана делова. — Вижте, тя още кърви като прасе. Трябват ни марля, памук и бинтове. Тук някъде трябва да има сандъче за първа помощ. Къде е госпожа Тод-Харпър?

— Почива си.

— Ще я доведа. Стойте тук и опитайте да спрете тази кръв.

Тя излезе. След като някой пое компетентната отговорност и му даваше инструкции, Тоби си върна хладнокръвието. Той седна на ръба на шезлонга и направи всичко възможно да изпълни даденото му нареждане.

— Толкова съжалявам — повтаряше той непрекъснато.

Искаше й се да спре да го повтаря. Общо взето беше голямо облекчение, когато сестрата се върна с кутия с червен кръст и с Тоди, която я следваше по петите.

— Сладурче! — Тоди, изтръгната от сиестата си, беше облечена толкова набързо, че ризата й висеше извън панталона и всички копчета бяха закопчани в погрешни илици. — Боже мой, как можа да се случи такова ужасно нещо. Добре ли си? Бледа си като смърт, и нищо чудно. — Тя обърна разтревожено лице към младата сестра. — Много ли е лошо?

— Достатъчно лошо — отговори тя. — Раната е много дълбока. Трябва да се зашие, мисля.

Тя беше за щастие не само компетентна, но и внимателна. За нула време раната беше промита, покрита с марля, намотана с топка памук и превързана.

Младата сестра закрепи стегнато края на бинта с безопасна игла. Погледна Тоби.

— Мисля, че трябва да я заведете в лазарета на доброволките или в болница. Там ще я зашият. Разполагате ли с транспорт?

— Да. Джип.

— Това е добре.

Тоди вече беше потънала в близкия стол.

— Просто съм разбита — обяви тя на компанията. — И ужасена. Имали сме всякакви дребни произшествия: опарване от медузи, убождане с бодли на морски таралежи, дори драскотини от акули, но никога наранявания от счупено стъкло. Как може хората да са толкова безотговорни? Но колко сме благодарни, че вие се случихте тук… — Тя се усмихна признателно на медицинската сестра, заета сега с акуратно прибиране на принадлежностите в сандъчето за първа помощ. — Умно момиче. Нямам думи да ви благодаря достатъчно.

— Няма проблеми. Ако може да използвам телефона ви, ще опитам да се свържа с лазарета на доброволките. Да кажа на сестрата да очакват инцидент…

Когато тя си отиде, Тоби каза:

— Ако ме извините, ще отида да облека нещо. Едва ли мога да карам до Тринкомали в чифт мокри бански гащи.

Той излезе и Тоди и Джудит останаха сами. Гледаха се тъжно една друга.

— Такава гадост да се случи. — Тоди порови в джоба на ризата си за необходимата цигара, изтръска една от пакета и я запали. — Толкова съжалявам. Чувствам се отговорна. Много мъчително ли боли?

— Не е много приятно.

— А си прекарвахте толкова добре. Нищо, ще има и други дни. Други хубави дни. И може би ще дойда да те посетя в лазарета. Да ти донеса грозде и да си го изям всичкото сама. Кураж! Трябва да мислим позитивно. След около седмица, не повече, отново ще бъдеш здрава и права. И само си помисли, ще имаш една хубавичка почивка. Ще си лежиш в леглото и нищо няма да правиш.

Но не беше лесно да утешиш Джудит.

— Мразя да нямам какво да правя.

* * *

Но стана така, че това, доста изненадващо, не й се стори тягостно ни най-малко. Беше настанена в стая с четири легла, нейното беше до отворената врата, която водеше навън към голяма тераса, заслонена с покрив от палмови листа. Стълбовете, които го поддържаха, бяха укрепени с бугенвилия, а подът на терасата беше обсипан с паднали цветчета, които създаваха много работа на момчето, което метеше. Зад нея изнемогваше от жега градината, която се спускаше стръмно надолу към брега. А още по-нататък беше чудесният, издигнат над морето изглед към пристанището.

Въпреки предназначението си и неизбежната суетня на болничния живот лазаретът беше общо взето спокойно място, с много въздух, боядисан в бяло и безупречно чист, дори луксозен, с добра водопроводна инсталация, картини по стените (цветни снимки на хълмовете на Съсекс и на района на езерата) и фини памучни пердета, които се вееха и издуваха от постоянния бриз.

Трите съжителки на Джудит бяха в различни фази на оздравяване. Едната беше прекарала денга, другата си беше счупила глезена, като погрешно беше скочила върху камък при оживен пикник. Само третата беше истински болна. Тя страдаше от повтарящи се пристъпи на амебна дизентерия — трайно заболяване, от което всички изпитваха ужас. Тя лежеше потисната, бледа и омаломощена, и сред сестрите беше плъзнал слух, че щом се пооправи, ще я върнат вкъщи.

Истински късмет беше, че нито една от тези пациентки не си падаше по разговори. Бяха идеално приятни и доброжелателни, но след като Джудит беше настанена, чуха подробностите на инцидента й, научиха имената си и общо взето я приветстваха, с това приключи. Момичето с денга вече беше оздравяло достатъчно, за да се задълбочи прилежно в гоблена си. Счупеният глезен беше дълбоко погълнат от дебел роман със заглавие „Вечната Амбър“. От време на време момичето с дизентерия се надигаше достатъчно, за да прелиства страниците на списание, но явно нямаше сили за нищо друго.

Отначало й трябваше известно усилие, за да свикне с това безмълвно необщуване — пълна противоположност на непрекъснатото суетене и бърборене в нейната барака. Но постепенно Джудит си позволи да стане също толкова погълната от себе си, колкото и съжителките й, и като се носеше със собствените си мисли и се дистанцираше от тях, това малко приличаше на самотна разходка. Нещо, което не беше преживявала вече не помнеше откога.

На интервали идваха и си отиваха бъбриви сестри, раздаваха хапчета, сервираха обяд, но повечето време единственият звук беше радиото, което тихо си бърбореше някъде далече по цял ден, настроено на вълната на Морските сили, която непрекъснато предаваше музика с кратки информационни бюлетини. Музиката беше изцяло от плочи и очевидно избирана както падне, нещо като томбола с късметчета, така че сестрите Андрюс („Ром и кока-кола“) бяха пъхнати между ария на Верди и валс от балета „Копелия“. Джудит понякога се забавляваше, като се опитваше да отгатне какво ще е следващото.

Това беше близо до лимита на способностите й. Сестрата (едрогърда, колосана и добросърдечна като старомодна бавачка) беше предложила книги от библиотеката на лазарета и когато те бяха отхвърлени, пристигна с няколко стари екземпляра на списание „Лайф“. Но по някаква причина Джудит нямаше нито желание, нито концентрация за четене. Беше по-лесно и далече по-приятно да обърне глава на възглавницата и да гледа през терасата и градината изумителната панорама на водата и корабите, непрекъснатото щъкане насам-натам на лодките, меко сменящото се синьо на небето. Всичко това изглеждаше много свежо, ободряващо и делово, но също и съвсем мирно, което беше странно, като се има предвид, че флотата е на първо място строго войнствена. Тя си спомни един случай отпреди няколко месеца, когато един неидентифициран обект се беше промъкнал през гика и беше влязъл в пристанището, възникна ужасна паника, защото помислиха, че може да е японска миниатюрна подводница с намерение да торпилира и взриви целия флот на Източна Индия до Второ пришествие. Нашественикът обаче се оказа кит, който търси спокойно убежище да си роди бебето. Когато чудовищното раждане се състоя и майката с бебето се почувстваха готови за пътуване, една фрегата ги съпроводи обратно към откритото море. Беше приятно домашно събитие, което забавляваше и интересуваше всички дълго време.

В гледката имаше и нещо друго, което беше смътно познато, но доста време трябваше да мисли, преди да уточни какво е. Не беше само видът на пейзажа, а това как тя чувстваше всичко. Тя се поблъска малко над това, като се опитваше точно да определи къде и кога беше виждала всичко това по-рано. И тогава разбра, че усещането за „вече видяно“ беше неотделима част от първото й посещение в Дауър Хауз, когато със семейство Кеъри-Луис беше отишла на неделен обяд с леля Лавиния Боскауен. Това беше. Беше погледнала през прозореца на гостната стая и беше видяла градината, спускаща се надолу по хълма, синия корнуолски хоризонт, очертан, прав като линия, над най-високите клони на монтерейските борове. Разбира се, гледката не беше същата, но много приличаше. По това, че беше високо на хълма, и слънцето, небето и морето също така се виждаха над върховете на най-високите дървета.

Дауър Хауз. Тя си спомни онзи специален ден и дните, които последваха и достигнаха кулминация в деня, когато те с Биди се преместиха и влязоха във владение. И не беше всъщност трудно да си представи, че вече е там. И сама. Без Биди, без Филис, без Ана. Само Джудит. Която минава от стая в особено скъпа стая, докосва мебелите, оправя завесите, намества абажура на лампата. Тя чуваше собствените си стъпки по плочките на пода в кухненския коридор, усещаше мириса на старата лампа, на прясно изгладеното пране, на нарцисите. Сега тя се качваше по стълбите, ръката й се хлъзгаше по лъснатите перила, прекоси площадката, за да отвори вратата към собствената си спалня. Видя ограденото с месингови перила двойно легло, където някога беше спала леля Лавиния. Снимките в сребърни рамки. Книгите си. Кедровото си сандъче. Прекоси стаята, за да отвори прозорците, и усети как прохладният влажен въздух докосва страните й.

Като благосклонно вълшебство образите я изпълваха с доволство и удовлетворение. От пет години това вече е собствената й къща, домът й. И осемнадесет месеца бяха минали, откакто го беше видяла за последен път, през отпуската за преместване, за да се сбогува с Биди и Филис. И тогава беше й изглеждал скъп както винаги, но ужасно запуснат, износен и нуждаещ се от много грижи, но нищо не можеше да се направи поради военните недоимъци и ограничения. Досега, помисли си тя горчиво, вече трябва да е пред разпадане…

Кога?… мислеше си тя. След година? Две години? Повече може би… ще свърши най-после тази война и тя ще може да си отиде вкъщи и ще го отпразнува, като си организира истинска оргия от ремонти и подновявания. Приоритет ще бъде централното отопление, да прогони завинаги приемащата застрашителни размери влага на безбройните мокри корнуолски зими. Значи нов бойлер, нови тръби, радиатори навсякъде. Като завърши благополучно с това, мислите й се прехвърлиха на други приятни проекти. Нова бяла боя. Нови тапети може би. Калъфи. Пердета. В гостната пердетата бяха избелели и разнищени от слънцето, бяха висели прекалено много години и когато Джудит и Биди се преместиха там, бяха вече пред издъхване. Но да се избере кретон за замяната им няма да е никак лесно, защото Джудит искаше новите пердета да изглеждат точно като старите. Кой би й помогнал? И после я споходи вдъхновение. Даяна. Даяна Кеъри-Луис. Избирането на кретон беше точно работа за нея. И така, Даяна.

„Нали знаеш, мила. При «Либърти» ще има точно каквото ни трябва. Защо не прескочим до Лондон и не прекараме божествена сутрин в «Либърти».“

Тя задряма. Будните мисли преминаха в сънища. Пак Дауър Хауз. Гостната, пълна със слънчева светлина. Но сега там имаше други. Леля Лавиния седеше на стола си до прозореца, и Джеръми Уелс. Беше дошъл, защото Лавиния беше загубила писмо и той изпразваше бюрото й, за да го намери.

Сигурно си го изхвърлила, повтаряше той, но тя отговаряше, че не е, а го е изпратила на чистачите.

И Джудит излезе навън в градината, вече валеше, дъждът се изливаше от сивото като гранит небе, а когато опита да влезе отново вкъщи, всички врати се оказаха заключени и не искаха да се отворят. Тогава тя счупи стъклото на прозореца, но леля Лавиния беше си отишла, а Джеръми, демоничен и с много зъби, й се присмиваше.

* * *

Часовете за посещение в доброволческия лазарет бяха нещо като подвижен празник, който започваше в ранния следобед и често траеше до десет вечерта, когато прогонваха последните посетители. Свободният подход на сестрата към болничните правила и ограничения беше целенасочена политика от нейна страна, защото знаеше, че повечето момичета, които идваха под нейните грижи, бяха тук, защото бяха твърде уязвими, изтощени и преуморени. И нищо чудно. Всички те по един или друг начин вършеха жизненоважна и отговорна работа и се трудеха дълги часове в условия на омаломощаваща тропическа жега. И понеже бяха толкова малко и толкова търсени социално, техните безценни часове на безделие бяха всичко друго, само не и почивка. Веднага щом се върнеха в жилищата от работа, те можеха да излизат, да играят тенис или да плуват, да бъдат на някакво парти на борда на някой кораб или да танцуват цяла нощ в офицерския клуб.

И така, когато докарваха в лазарета нова пациентка по каквато и да било причина, предписанието на сестрата за възстановяване включваше не просто само хапчета и лекарства, а и сън, свободно разписание, мъничко домашен комфорт и малко глезене. В предишни години това би било наречено лечение с почивка. По твърдото убеждение на сестрата този режим беше обикновен здрав разум.

И така, тук имаше минимални правила. Приятели наминаваха при пациентките на отиване или връщане от работа, носеха поща от вкъщи, чисто пране, книга, плик с пресни плодове. Младежи, свободни от дежурство на корабите или в администрацията, влизаха и излизаха, носеха цветя, списания и американски шоколад и претрупваха отделението със своето мъжко присъствие. Ако момичето беше хубавичко и привлекателно, беше твърде вероятно да има трима млади мъже кацнали до леглото й едновременно, а ако смехът и врявата от гласовете достигнеха неприемливо ниво, сестрата се появяваше, за да прогони пациентката и антуража й на терасата, където те се разполагаха на шезлонги, гледаха как светлината избледнява на вечерното небе и се радваха надълго и нашироко на наситените с флирт разговори.

Понеже тази неделя беше първият й ден в лазарета и още не се беше разпространила новината, че е пострадала и затворена, Пени Уейлс беше единственият й посетител, като намина в пет следобед след цял ден плуване с нейния млад кралски моряк. Тя се появи по риза и шорти върху банския и косата й беше солена и разчорлена от вятъра.

— О, горкичката, съжалявам. Какъв ужасен късмет. Офицерът от администрацията ми каза за това. Донесох ти ананас, купихме го на пазара за плодове. Искаш ли нещо друго? Не мога да остана, защото тази вечер има парти на борда на новия кръстосвач и трябва да се прибера, изкъпя и облека. Ще кажа на капитан Спайръс, че утре ще сме по-малко в офиса. Колко дълго смяташ, че ще те държат тук? Седмица като нищо, както си мисля. И не се притеснявай за всичкото онова досадно писане на машина. Шефчето и аз можем да се оправим сами, а ако не можем ще ти оставим една грамада, за да се занимаваш с нея, като се върнеш…

Тя постоя и побъбри около четвърт час, после погледна часовника, скочи на крака, обеща пак да дойде и си отиде. Джудит изчисли, че това е максималното за днес. Няма да има повече посетители. Но след залез-слънце, когато небето потъмня и запалиха лампите, чу някой да казва името й и като погледна, видя, че госпожа Тод-Харпър крачи по коридора на отделението към нея.

Приятна изненада.

— Сладурче!

Беше облечена в обичайната си униформа от прясно изгладени панталон и риза, но със сигурност се беше отправила към празнична вечер навън, с жълта глава, просветваща като месинг, завършен грим, облак парфюм и огромно количество тежка златна бижутерия, верижки, обеци и пръстени като боксове. Над едното рамо висеше издута торба, а звънливият й глас и странен вид предизвикаха известно разбъркване, като накараха разговорите за малко да секнат и главите да се обърнат към нея.

Тоди или игнорира вниманието им, или пък блажено не го забеляза.

— Ето те и теб! Надникнах само да те видя и да се уверя, че си добре.

Джудит беше много трогната.

— Тоди, не си изминала този дълъг път само за да ме видиш, нали? И то в тъмното? И си шофирала сама?

Тя си помисли, че Тоди е много смела. Първата част на пътя от приюта е съвсем уединена и не е трудно да си представиш банда разбойници или бандити да се появят от храсталаците с намерение да крадат или дори да убиват. Но, разбира се, Тоди беше опитна, старо куче, и не се боеше от нищо и от никого. Всеки бандит, достатъчно глупав да излезе насреща й, несъмнено ще си изпати, замаян от буря от ругатни или от прасване по главата с дебелата сопа, която Тоди винаги държеше подръка, когато шофираше.

— Няма проблеми. — Тя привлече един стол. — И без това трябваше да дойда, за да взема някои стоки от войнишкото кафе. Измъкнах някои благинки за теб. — Тя изсипа съдържанието на торбата, като остави подаръците на кревата. — Консервирани праскови. Винен пестил. И шише със съмнително масло за баня. Господ знае на какво мирише. Може би на „Спомените на мъртвия спасител“. Какво е това голямо нещо в края на леглото?

— Кафез, за да не се допират чаршафите до крака ми.

— Ужасно ли боли?

— Малко.

Иззад отворената врата, от тъмнината на терасата, долетя избухване на мъжки смях. Тоди вдигна нарисуваните си вежди.

— Хммм, прилича на хубаво парти. Обзалагам се, че някое от онези момчета е вкарало плоска бутилка с джин. Мислех да вмъкна една и за теб, но ме беше страх сестрата да не я намери и тогава и двете с теб щяхме да си имаме неприятности. Кажи ми сега всичко за горкото си краче. Какво ти направиха?

— Направиха ми местна упойка и го зашиха.

— Ух! — Тоди изкриви лице с изражението на човек, който току-що е отхапал лимон. — Дано не си усещала как иглата влиза и излиза. Колко време ще стоиш тук?

— Може би десетина дни.

— А работата ти?

— Мисля, че вероятно ще се справят без мен.

— А Тоби Уитакър? Направи ли каквото трябва? Идвал ли е днес?

— Той днес е дежурен.

— Много добър човек, сладурче, но малко скучноват. Далече не толкова забавен колкото другите момчета, които са идвали с теб.

— Той е женен, Тоди.

— Но това не значи, че трябва да е скучен. Не мога да си представя защо си излязла с него.

— Заради старите времена. Някога той беше офицер за свръзка на чичо ми Боб.

— Чичо Боб — повтори Тоди замислено. Тя знаеше за семейство Съмървил, разбира се, и за Дауър Хауз, за Нанчероу и за Кеъри-Луис, защото през месеците от време на време се случваше да седнат и да си поприказват, а Тоди беше жена с жив интерес към подробностите от живота на другите. Но освен това обичаше да научава имената правилно и да разпределя хората по категории. — Искаш да кажеш контраадмирал Съмървил. От щаба в Коломбо?

Джудит се разсмя.

— Тоди, той е в Коломбо само от месец. Дори аз още не съм го виждала. Да не искаш да кажеш, че вече си се срещала с него?

— Не съм, но Джони Харингтън се обади по телефона онази вечер и каза, че са се срещнали на някаква вечеря. А помниш ли семейство Финч-Пейтън? Те са по-стари от Господ знае кого, но често играеха бридж с родителите ти. Е добре, очевидно добрата стара Мейвис Финч-Пейтън се е напила ужасно. Разбира се, тя никога не е знаела кога да спре, но вече започва да си личи.

— Знаеш ли, трябва да ти поверят колоната за слухове във „Флотски вестник“.

— Дори не си го помисляй. Ще ме премахнат от лицето на земята… Колко е часът? — Тя погледна масивния часовник на китката си. — А, всичко е наред, още не трябва да тръгвам.

— Къде ще ходиш?

— Нищо особено. Само ще пийна нещо в клуба с новия групов капитан.

— Новият групов капитан. Нов за Тринкомали или нов за теб?

Тоди направи гримаса.

— Всъщност и двете. А сега ми кажи какво да ти донеса, когато дойда следващия път. Може би пикантен роман, за да минава времето по-бързо?

— Би било чудесно. Точно сега не ми се чете, но съм сигурна, че скоро ще мога.

— Какво прави днес?

— Нищо.

— Нищо? Не одобрявам.

— Ти самата каза, че много ще ми хареса да не правя нищо.

— Имах предвид, че ще си починеш, а не че ще лежиш, потънала в размишления.

— Кой казва, че съм потънала в размишления? Напротив, бях напълно конструктивна. Мислено преобразих къщата си в Корнуол.

— Сигурна ли си, че това е истина?

— Какво толкова те е грижа?

— Ами… Естествено е, нали… — За пръв път Тоди сякаш не намираше нужните думи. — Знаеш ли, когато суетенето на живота се забави в някакъв момент, всеки е склонен да изпадне в размисъл… Изпитах го, когато почина мъжът ми. Това е една от причините да върша тази работа. — Тя се позапъна. — Сладурче, знаеш какво имам предвид…

Джудит знаеше, но явно не беше по силите й да го изрече с думи.

— Мислиш, че може да лежа тук и да се тревожа за мама, татко и Джес.

— Така е просто защото ужасните тревоги, които винаги са около нас, могат да изплуват на повърхността, когато остане време да мислиш за тях. Като пауза в разговор.

— Не им позволявам да изплуват. Това е единственият начин да живея с тях.

Тоди се наведе и взе ръката на Джудит в своята кафява ръка с червени нокти.

— Бих била опасен журналист по клюките, но и превъзходна леля Утешителка. Невинаги е хубаво да държиш нещата дълбоко запечатани. Никога не говоря с теб за семейството ти, защото не искам да се бъркам. Но трябва да знаеш, че винаги можеш да говориш с мен.

— Какъв е смисълът да се говори? С какво ще им помогне? Освен това избягвам да говоря. Единственият човек, с когото можех да говоря, беше Биди, защото тя ги познава всичките. Освен леля Луиза никога не е имало друг такъв човек, но тя загина при ужасна катастрофа, когато бях на четиринадесет години. Дори семейство Кеъри-Луис никога не са познавали мама и Джес, защото чак след като те заминаха за Коломбо и леля Луиза загина, започнах да прекарвам празници с тях в Нанчероу. Разказвала съм ти за всичко това, нали? За семейство Кеъри-Луис? Те са благословени и безкрайно добри, почти семейство за мен, но никога не са познавали мама и Джес.

— Не е задължително да познаваш някого, за да му съчувстваш.

— Да. Но непознаването означава, че не можеш да си спомняш както трябва. Не можеш да си спомняш заедно с някого. Не можеш да кажеш: „Това стана в деня, когато излязохме на пикник и заваля пороен дъжд, и тогава колата пукна гума“. Или „Това стана, когато отидохме в Плимут с влака и беше толкова студено, че мочурището в Бодуин побеля от сняг“. А има и още нещо. Същото е и когато си болен или загубил някого, или ужасно нещастен. Приятелите са чудесни и съчувстват, но те са били чудесни само дотогава. След това, ако продължиш да се оплакваш и скърбиш, и се самосъжаляваш, това им омръзва и престават да те посещават. Трябва да направиш нещо като сделка със себе си. Компромис. Ако не можеш да кажеш нещо весело, по-добре не казвай нищо. Аз вече се научих да живея с това. С несигурността, имам предвид. Незнаенето. То е малко като войната и никой от нас не знае кога ще свърши тя. Само че всички заедно сме в тази лодка. Най-лошото са рождените дни и Коледа. Да не пращаш картички на всички тях и да не им избираш подаръци, да ги опаковаш и изпращаш. И да мислиш за тях по цял ден и да се питаш какво ли правят…

— О, мила — каза Тоди много тихо.

— Има и още нещо, поради което копнея за Биди. Хората пазят спомените си живи за бабите и дядовците си, за старите лели още много дълго след смъртта им просто като говорят за тях. Обратното е също толкова вярно. Ако не си спомняш живите хора, и за тях е много вероятно да избледнеят в мрака, да станат сенки. Понякога е трудно да си спомня дори как изглеждаха мама, татко и Джес! Тя сега е на четиринадесет години. Мисля, че не бих я познала. И четиринадесет години не съм виждала баща си, десет години, откакто мама ме закара в пансиона на училището и ми каза „довиждане“. Колкото и да се опитваш, всичко е малко като при онези стари кафяви снимки, които виждаш в чуждите албуми. „Кой е това?“, питаш, и после може би се смееш. „Наистина ли това е Моли Дънбар? Не може да бъде!“

Тоди мълчеше. Джудит я погледна и видя тъга в грубото й кораво лице и блясък на непролети сълзи в очите й. Веднага я загриза съвестта.

— Каква дълга и объркана реч. Извинявай. Нямах намерение да наприказвам всичко това… — Опита се да намери по-весела тема за разговор. — Поне каквото и да стане, няма да живея в мизерия, защото когато леля Луиза почина, ми остави всичко със завещание. — Това обаче, изречено, съвсем не прозвуча весело, а само доста материалистично и алчно. — Може би сега не е най-подходящият момент да се говори за такива неща.

Тоди бурно възрази.

— Нищо подобно. Човек трябва да е реалист. Парите, всички знаем това, не купуват щастие, но поне човек може да страда в комфорт.

— Независимост на духа. Това старата ми класна наставница набиваше в главите ни. Но обикновената, ежедневна независимост е също ужасно важна. Аз се добрах до това от личен опит. И успях да купя Дауър Хауз, така че поне имам дом. Не съм принудена да живея при когото и да било. Собствени корени. Дори когато бях много малка, винаги съм мислила, че това трябва да е най-важното нещо на света.

— И е.

— Точно сега това изглежда като да тъпчеш на едно място. Защото не е възможно да вървя напред и да правя планове, преди да знам със сигурност какво е станало с мама, татко и Джес. Единственото сигурно нещо е, че един ден някой ще ми каже. Ако е най-лошото и те никога няма да се върнат, поне използвах десетте години, за да се науча да живея без тях. Но и това е себично, защото на тях от него не им става по-добре.

— Мисля, че ако нещо трябва да е основното за теб, е собственото ти бъдеще — каза Тоди, — след края на войната. Но знам, че това е трудно, когато човек е млад. На мен ми е лесно да говоря. Живяла съм доста години, бих могла да ти бъда майка. Мога да погледна назад и да измеря вида и целта на всичко, което е станало в живота ми. И макар да е имало и доста злополучни неща, всичко е имало смисъл. А доколкото виждам, вероятността да останеш дълго сама, е много малка. Ще се омъжиш за някой ценен човек, ще си имаш деца и ще ги гледаш как растат в онази твоя къща.

— Много е далечно, Тоди. На светлинни години. Невъзможна мечта. Точно сега избирането на хипотетични пердета в магазина „Либърти“ е предел на въображението ми.

— Това поне е оптимистично занимание. Надеждата е страхотно важна. Като постоянството. Да крепиш вярата си. И тази омразна война не може да трае вечно. Не знам точно как и кога, но тя ще свърши. Един ден. Може би по-скоро, отколкото всички ние си мислим.

— Предполагам. — Джудит се огледа. Отделението се изпразваше, посетителите се сбогуваха и си отиваха. — Загубих дирята на времето. — Тя си спомни, че Тоди имаше среща в офицерския клуб и се почувства ужасно виновна. — Ти страшно ще закъснееш за срещата си с твоя групов капитан. Ще започне да си мисли, че си му вързала тенекия.

— Е, нищо, може да почака. Но наистина трябва да тръгвам. Добре ли си?

— Да, чудесно. Ти си просто светица, че ме изслуша.

— В такъв случай… — Тоди грабна чантата си и стана, после се наведе да целуне Джудит по бузата. — Пази се. Ако искаш, пак ще говорим. Междувременно ще дойда пак с някой любовен роман, за да минава по-бързо времето.

— Благодаря, че дойде.

Тя си тръгна. През цялото отделение и през вратата в далечния край. Отиде си. Джудит обърна глава на възглавницата и погледна навън звездното небе, видя Южния кръст високо в сапфирената зеленина. Странно, беше невероятно уморена. Отдалечена. Хрумна й, че може би католиците се чувстват така след изповед.

„Тя ще свърши.“ Гласът на Тоди. „Един ден. Може би по-скоро, отколкото всички ние си мислим.“

* * *

Лазаретът, Тринкомали

16 август 1945 г.

 

Мила Биди,

Не знам защо не ти писах толкова дълго, защото от почти две седмици нямам какво да правя. Лежа в лазарета, защото отидох да плувам с Тоди Уитакър (свързочният офицер на чичо Боб в Плимут преди войната) и си порязах крака на ужасно парче стъкло. Така се озовах тук. Зашиха ме, офицерът старши медик се страхуваше от септицемия^[3], после извадиха конците, ходих с патерици, но сега съм добре и следобед се връщам в общежитията. От утре почвам работа.

Но това писмо не е заради мен и причината да не получиш друго преди него е, разбира се, в това, че след онзи пръв понеделник прекарвах повечето време залепена за радиото в отделението и слушах новините. Чухме за бомбата в Хирошима в ранните следобедни новини същия ден. Всички слушаме Глен Милър, заети сме с разнообразни неща и обикновено не превключваме радиото на новините, но внезапно сестрата подскочи и пусна радиото на пълна мощност, така че всички да чуваме. Отначало помислихме, че е обикновена бомбардировка от американските сили, но постепенно загряхме, че е нещо далече по-важно и ужасно. Казаха, че стотици хиляди хора са загинали моментално и че това вече не е огромният град, той просто е изчезнал, заличен. Сигурно си видяла страшните снимки във вестниците и облакът като гъба, и нещастните оцелели, целите обгорени. Просто е непоносимо да се мисли за това! И ужасното е, че ние го направихме. По-лошо е дори от бомбардировката на Дрезден. И звучи малко плашещо, защото мисля само, че тази ужасна сила е при нас, и всички ще трябва да живеем с това до края на живота си.

Но при всичко това ме е срам да кажа, че тук силно се развълнувахме и ужасно бяхме разстроени, че сме болни в лазарета, а не навън, за да не изпускаме никаква новина и да сме част от всичко. Обаче много хора ни посещаваха и ни носеха вестници и това-онова, малко по малко важността на събитието и степента на разрушаване на Хирошима започнаха да проникват до съзнанието ни. После в четвъртък чухме, че и Нагасаки също е бомбардиран и след това стана ясно, че японците не могат да продължават още дълго. Но трябваше да изчакаме още няколко тягостни дни, докато гръмна новината, че най-после са капитулирали.

От онази сутрин всички кораби на флотата отслужиха благодарствени молитви и през водата се чуваше химнът „Всемогъщи Боже, запази ни“, който се пееше на всички кораби, а тръбачите свиреха „последната тръба“ в памет на загиналите.

Беше изключително вълнуващ и доста пиянски ден, тъй като всички правила бяха захвърлени и имаше парти в столовата на Отдела за доброволна помощ, хора идваха и си отиваха цял ден и май никой не вършеше каквато и да било работа. Тази вечер, след като мръкна, имаше голямо празненство, целият флот на Източна Индия беше осветен със сигнални ракети и прожектори, пожарникарски маркучи правеха фонтани, избухваха ракети, виеха сирени. На главната палуба на флагмана свиреше оркестърът на Кралската марина — не церемониални маршове, а мелодии като „Малка кафява кана“ и „Настроение“, и „Цял ще светна, когато светне Лондон“.

Ние всички се струпахме на терасата и гледахме веселбата — старшият медик и двама други лекари, и сестрата, и всички пациенти (някои в инвалидни колички), и много други зяпачи, всеки, който беше дошъл, сякаш е носил по бутилка джин, така че беше доста невъздържано, и всеки път, когато излиташе ракета, ние ревяхме, крещяхме и се веселяхме.

И аз в това число, но в същото време и малко се страхувах. Защото знам, че рано или късно някой ще ми каже какво е станало с мама, татко и Джес и дали те са оцелели през тези ужасни три години и половина. Аз самата оцелях само защото нарочно не мислех за тях прекалено много, но сега трябва да извадя главата си от пясъка и да се изправя с лице пред истината, каквато и да е тя. Веднага щом науча нещо, ще ти пратя телеграма и ще се обадя по телефона на чичо Боб, ако успея да се добера до свободна линия до щаба в Коломбо. Нещата винаги стават малко дезорганизирани, когато всичко кипи от събития. Тоби Уитакър се отби преди два дни и се говори, че флотата тръгва към Сингапур. Вече. Може би корабът на Нейно величество „Аделаида“ също ще тръгне. Не знам. Просто ще трябва да почакаме и да видим.

Друг, който дойде да ме види, беше Тоди. Казвала съм ти за нея, знам, в други писма, но ако си забравила, тя е живяла в Цейлон, откакто се е омъжила (сега е вдовица) и е познавала мама и татко в Коломбо през тридесетте години. Почти единствената личност тук, която ги е познавала, и сме говорили за тях дълго при първото й посещение в лазарета. Беше всъщност в деня преди бомбата да падне в Хирошима, но, разбира се, не знаехме, че това ще стане, а кракът ме болеше и се чувствах малко потисната. И за да ме развесели, тя каза: „Войната ще свърши един ден. Може би по-скоро, отколкото всички ние си мислим.“ И просто на другия ден падна бомбата и това беше началото на края. Не ти ли се струва, че беше необикновено?

Обичам те, и предай поздрави и на Филис, и Ана, на Кеъри-Луис, ако видиш някого от тях, и на Лъвдей и Нат, от

Джудит

* * *

„Рано или късно някой ще ми каже какво е станало с мама, татко и Джес.“

Тя чакаше. Животът продължаваше. Ден след ден. Обичайната рутина, пътуване всяка сутрин до Смийтънс Коув и кораба на Нейно величество „Аделаида“. Дълги, изнуряващи часове в писане на машина, попълване и поправяне на тайни документи. После отново в общежитието всяка вечер.

„Може би сега“, казваше си тя. „Може би днес.“

Нищо.

Тревогите й допълваха късчетата информация, които се процеждаха от първия японски пленнически лагер — затвор. Сага на зверства, робски труд, глад, болести. Други говореха за тях, но Джудит не можеше.

В капитанския офис всички, които работеха там, бяха особено внимателни и мили, почти снизходителни, дори главен старшина Райтър, който беше известен с киселото си настроение и грубия си език. Джудит предполагаше, че капитан Спайръс беше им казал нещо, но как беше научил за обстоятелствата около семейството й, можеше само да се предполага. Тя мислеше, че вероятно му е казал помощник-капитанът и беше трогната, че на по-висше ниво има такава загриженост.

Пени Уейлс беше особено успокояваща. Винаги бяха добри приятелки и добре работеха заедно, но изведнъж се разви истинска близост между тях, безмълвно разбирателство, без да е казано нещо особено. Беше малко като в училището, все едно имаш симпатична по-голяма сестра, която да не те изпуска от очи. Всяка вечер те се връщаха заедно от работа и Пени никога не оставяше Джудит, докато не преминеха контролния офис и се уверяха, че писмо няма. Никакво повикване. Никакви новини.

И тогава се случи. В шест часа вечерта един вторник. Джудит беше в бараката си. Беше плувала в заливчето и беше взела душ. Увита в кърпа, тя решеше косата си, когато една от водещите доброволки, която работеше в контролния офис, дойде да я търси.

— Дънбар?

Тя се обърна от огледалото с гребен в ръка.

— Да?

— Имаш съобщение. Трябва да отидеш при помощник-капитана утре сутринта.

Чу се да казва съвсем спокойно:

— Трябва да отида на работа.

— Съобщението гласи, че трябва да отидеш с една от по-късните лодки.

— Тя кога иска да ме види?

— В десет и половина. — Водещата доброволка чакаше някакъв отговор. — Окей? — напомни й тя.

— Да. Добре. Благодаря. — Джудит се обърна към огледалото си и продължи да се реши.

На другата сутрин тя изпра обувките и кепето си, простря ги на слънце да изсъхнат. Облече си чиста униформа, бяла памучна риза и пола, с все още ясни гънки от ютията на прислужницата. Малко като моряк, който отива на бой. Ако кораб отива на бой, целият корабен екипаж си облича чисти дрехи, та ако те наранят, да намалиш вероятността от инфекция. Обувките й изсъхнаха. Тя ги завърза, сложи си шапката и излезе от бараката на зашеметяващото слънце надолу през администрацията през портата и по познатия път, който водеше към флотската главна квартира.

* * *

Старшата доброволка в Тринкомали беше помощник-капитан Бересфорд. Тя и щабът й, старшина и две водещи доброволки, заемаха три стаи на горния етаж в един от блоковете на главната квартира, с прозорци към дългия вълнолом и пристанището зад него. Гледката, променлива и вечно населена, приличаше малко на чудесна картина, която виси на стената, и посетителите на офиса й неизменно отбелязваха това и спираха да погледат и да я попитат как е възможно да се съсредоточава върху работата си при такова постоянно разсейване.

Но след близо година справяне с многото аспекти на отговорния си пост гледката зад прозореца беше загубила част от магията си и беше станала съвсем банална, част от ежедневието й. Бюрото й беше под прав ъгъл към гледката и ако вдигнеше глава от документите или посегнеше към телефонната слушалка, пред погледа й се изправяха гола стена, два шкафа за картотекиране и странен гущер, забоден на белия гипс като декоративен елемент.

Имаше и три малки снимки с рамки, сложени дискретно на бюрото й, така че да не пречат на професионалната й концентрация. Съпругът й, подполковник от артилерията, и двете й деца. Не беше виждала тези деца от ранното лято на 1940 г., когато, убедена от съпруга си, ги изпрати в Канада да прекарат войната при роднини в Торонто. Споменът за настаняването им във влака на Юстън и сбогуването с тях, може би завинаги, бе толкова ужасен и травмиращ, че повечето време тя го прогонваше.

Но сега войната, толкова ужасно, толкова прибързано, беше свършила. Те всички оцеляха. Семейство Бересфорд един ден ще се събере. Отново ще са заедно. Децата й бяха на девет и на шест, когато заминаха за Канада. Сега бяха на единадесет и тринадесет. Всеки ден раздяла беше мъчителен. Нито ден не беше минал, без да мисли за тях…

Достатъчно. С малко усилие тя се стегна. Не беше моментът да мисли за децата си. Фактически възможно най-неподходящото време. Сега е двадесет и втори август, сряда, и в десет и петнадесет сутринта е вече почти непоносимо горещо, температурата се вдига с приближаването на септемврийското равноденствие. Дори бризът, подухващ откъм морето, и вездесъщото ветрило, което се върти над главата, почти не помагаха да се охлади въздухът и памучната риза на помощник-капитана вече беше мокра и залепнала за гърба й.

Съответните документи лежаха на бюрото й. Тя ги дръпна към себе си и започна да ги чете, макар че вече ги знаеше наизуст.

Чукане на вратата. Външно спокойна, тя вдигна глава.

— Да?

Старшина доброволката подаде глава през вратата.

— Доброволката Дънбар, мадам.

— Благодаря, Ричардсън. Да влезе.

* * *

Джудит влезе през отворената врата. Видя просторния, като за мъж обзаведен работен кабинет, с въртящи се перки на ветрилата, с отворен прозорец на далечната стена, който ограждаше в рамка познатата гледка към пристанището. Подполковникът стана иззад бюрото си, сякаш за да поздрави учтиво поканената си посетителка. Беше висока жена с приятно лице към края на тридесетте си години, с гладка кафява коса, завързана на стегнат кок отзад. По някаква причина никога не беше изглеждала съвсем добре в униформа. Не защото не й отиваше, а само защото беше много по-лесно да си я представи човек в дамски костюм с перли в ролята на гръбнак на Женския институт, докато организира дежурствата за цветя за църквата.

— Дънбар, благодаря, че дойдохте. Вземете си стол и се настанете удобно. Искате ли чаша чай?

— Не, благодаря, мадам.

Столът беше обикновен, дървен и не особено удобен. Тя седна срещу подполковника зад бюрото с ръце в скута си. Очите им се срещнаха. Тогава подполковникът отмести поглед, залови се с излишно подреждане на листовете хартия по бюрото си, протегна ръка за писалката си.

— Получихте ли съобщението ми? Да, разбира се, след като сте тук. Говорих с капитан Спайръс по телефона снощи и той каза, че можете да отсъствате от работа преди обяд.

— Благодаря, мадам.

Нова пауза, и после:

— Как е кракът ви?

— Моля?

— Кракът ви. Имахте злополука с парче стъкло. Оздравя ли вече?

— Да. Да, разбира се. Не беше много сериозно.

— Все пак доста лошо.

Край на встъпленията. Джудит чакаше подполковникът да пристъпи към въпроса. Което, след поредното мъчително колебание, тя и направи.

— Страхувам се, че новините не са много добри, Дънбар. Съжалявам.

— Отнася се за семейството ми, нали?

— Да.

— Какво е станало?

— Научихме чрез Червения кръст и Военноморските социални грижи. Двете организации са работили в тясна връзка помежду си. Аз… Аз трябва да ви кажа, че баща ви е мъртъв. Починал е в затвора Чанги от дизентерия една година след падането на Сингапур. Не е бил сам. Другите наоколо са правили всичко възможно да се грижат за него и да му помогнат, но условията, разбира се, са били ужасни. Никакви лекарства, малко храна. Не са имали възможност да направят много. Но е бил заобиколен с приятели. Опитайте да не си представяте, че е починал сам.

— Разбирам. — Устата й внезапно толкова пресъхна, че едва можеше да изрича думите и те излизаха навън като шепот. Опита отново, този път малко по-успешно. — А майка ми? И Джес?

— Досега нямаме твърда информация. Само знаем, че техният кораб „Раджата на Саравак“ е бил торпилиран в морето край Ява на шест дни път от Сингапур. Преди всичко е бил жестоко претоварен и е потънал почти веднага. Почти не е имало време да го напуснат и официалното мнение е, че дори да е имало оцелели, те биха били само неколцина.

— Намерили ли са някой оцелял?

Подполковникът поклати глава.

— Не. Не още. Има толкова много лагери на Ява, Суматра и Малая, дори няколко граждански в самата Япония. Ще трябва доста време, за да се проверят всичките.

— Може би…

— Мисля, мила, че не трябва да храниш никаква надежда.

— Това ли ви наредиха да ми кажете?

— Да. Страхувам се, че е така.

Ветрилата над тях се въртяха. Иззад отворения прозорец долетя шумът на корабен мотор, приближаващ вълнолома. Някъде мъж ковеше нещо. Те бяха си отишли. Всички са мъртви. Три години и половина очакване и надежда, и сега това. Никога, никога вече нямаше да ги види.

От дълбоката тишина, легнала между тях, тя чу подполковникът да казва:

— Дънбар, добре ли сте?

— Да. — Може би не се държеше добре. Може би трябваше да плаче и хълца. Но сълзите никога не са били толкова малко вероятни, толкова невъзможни. Тя кимна. — Да. Добре съм.

— Може би сега… чаша чай или нещо друго?

— Не.

— Аз… Аз наистина ужасно съжалявам. — И гласът й трепна, и на Джудит й домъчня за нея, защото изглеждаше толкова разстроена и майчински загрижена и защото вероятно беше ужасяващо мъчение да съобщаваш такива унищожителни вести.

Тя каза и беше учудена да чуе собствения си глас толкова безизразен и спокоен.

— Аз знаех, че „Раджата на Саравак“ е бил потопен. Тоест предполагах, че нещо трябва да се е случило, защото той въобще не е стигнал до Австралия. Майка ми казваше, че ще ми пише веднага щом пристигнат, но не получих никакво писмо след това последното от Сингапур.

Тя си спомни писмото, препрочитано толкова често, че знаеше последния му мъчителен пасаж наизуст.

Много е странно, но през целия си живот от време на време се оказва, че си задавам въпроси, на които не може да се отговори. Коя съм аз? И какво правя тук? И къде отивам? Сега това сякаш е станало ужасно вярно и прилича на сън, който ме преследва непрекъснато и съм го преживявала вече много пъти.

* * *

Може би предчувствие? Но сега вече никой никога нямаше да разбере това.

— Разбирах, че нещо трябва да е станало с кораба. Но все пак си казвах, че може да са оцелели, да са влезли в спасителна лодка или на сал. Да са били намерени… или…

Морето край Ява. Акули. Кошмарът на Джудит. Да го премахне.

— … но не вярвах, че са имали шанс. Джес беше малка. А мама никога не е плувала много добре.

— Имаш ли други братя и сестри?

— Не.

Отново подполковникът зарови поглед в документите пред себе си и Джудит сега разбра, че бяха нейните собствени, пълен доклад за служебната й кариера от онзи ден, от деня, в който Едуард беше убит, когато беше отпътувала от Пензанс до Девънпорт и се беше записала за ЖКМС.

— Тук пише, че капитан и госпожа Съмървил са най-близките ви роднини.

— Да. Не можех да посоча родителите си, защото бяха в чужбина. А сега той е контраадмирал Съмървил, наблизо в Коломбо, отговаря за корабостроителницата. Биди Съмървил е сестра на майка ми. — Тя си спомни. — Обещах да й пратя телеграма, когато науча нещо. Трябва да го направя. Тя чака.

— Ние можем да помогнем. Напишете какво искате да й кажете и ще накараме една от водещите доброволки да го изпрати.

— Благодаря.

— Но имате и други приятели в Цейлон, вярвам? Семейство Кемпбъл. Прекарали сте последната си отпуска с тях по страната.

— Да, така е. Те познаваха майка ми и баща ми.

— Споменах ги, защото мисля, че трябва да си вземете отпуска. Да се махнете от Тринкомали. Може би ще пожелаете отново да поживеете с тях?

Сварена неподготвена, Джудит мъчително обмисляше предложението. Нувара Елиа. Планините и прохладния въздух, дъждът. Хълмовете, покрити с храсти чай, и ароматът на миришещите на лимон евкалипти. Небрежно удобното бунгало, жив огън вечер… Но тя се колебаеше и накрая поклати глава.

— Не ви ли привлича?

— Не особено. — Онази отпуска с Кемпбълови беше едно чудесно прекарване, но вече не можеше да бъде същото. Не и сега. Сега й се струваше невъзможно да се изправи пред серия партита в Планинския клуб, множество нови лица. По-скоро копнееше за тихо, спокойно място. Където може да си ближе раните. — Не защото семейство Кемпбъл не е безкрайно любезно… — опита се да обясни. — То е просто защото…

Нямаше нужда да казва повече. Подполковникът се усмихна.

— Разбирам ви напълно. И най-близките приятели могат да бъдат изтощаващи. Тогава друго предложение. Защо не отидете в Коломбо и не прекарате известно време при контраадмирал Съмървил? Официалната му резиденция е на „Гал Роуд“, трябва да е достатъчно просторна и ще има прислуга, която да се грижи за вас. И най-важното — ще бъдете в семейството си. Чувствам, че точно сега имате истинска нужда именно от това. Трябва ви време, за да се примирите с това, което току-що ви казах. Възможност да поговорите за всичко… може би даже да направите някакви планове за бъдещето си…

Чичо Боб. На този безрадостен водораздел в живота си Джудит знаеше, че на света няма друг човек, с когото би искала да бъде повече. Но…

— Той ще е на работа по цял ден. Не искам да му се пречкам.

— Не вярвам това изобщо да е така.

— Той наистина ми каза, че мога да отида и да остана при него. Писа ми веднага щом пристигна в Коломбо. Тогава каза, че това може да стане…

— Какво чакаме тогава? Защо не му се обадим и да му кажем?

— Ами работата ми? Капитан Спайръс и „Аделаида“?

— Ще уредим една от временните машинописки да помага на доброволката Уейлс.

— Кога мога да замина?

— Мисля, че веднага. Няма защо да губим време.

— Колко мога да остана в Коломбо?

— Това е друг въпрос. Полагат ви се две седмици отпуска, но можем да добавим към нея и отпуска по съчувствие, така че ще стане месец.

— Месец?

— Хайде, без възражения, защото го заслужавате напълно.

Месец. Цял месец с чичо Боб. Отново в Коломбо. Спомни си къщата, в която беше живяла първите десет години от живота си. Спомни си майка си, седнала на верандата с бродерията си, и прохладата на морските ветрове, които идваха от Индийския океан. Подполковникът чакаше търпеливо. Джудит вдигна глава и я погледна в очите. Тя се усмихна окуражително.

— Е?

Но Джудит можа само да каже:

— Толкова сте добра към мен.

— Това ми е работата. Договорихме ли се?

След малко Джудит кимна.

— Добре. В такъв случай нека направим необходимото.

* * *

От: Офиса на подполковника от ЖКМС, Тринкомали

До: Г-жа Съмървил, Дауър Хауз,

Розмълиън, Корнуол, Англия

22 август 1945

 

МИЛА БИДИ БОЯ СЕ ЛОШИ НОВИНИ ТОЧКА БРУС ДЪНБАР ПОЧИНАЛ ДИЗЕНТЕРИЯ В ЗАТВОРА ЧАНГИ 1943 ТОЧКА МОЛИ И ДЖЕС ЗАГИНАЛИ КОГАТО „РАДЖАТА НА САРАВАК“ ТОРПИЛИРАН В МОРЕТО ЯВА ТОЧКА ТЕЛЕФОНИРАХ БОБ В КОЛОМБО ТОЧКА УТРЕ ЗАМИНАВАМ ЗА МЕСЕЦ ОТПУСКА И ЩЕ ЖИВЕЯ ПРИ НЕГО ТОЧКА ЩЕ ПИША ОТТАМ ТОЧКА МОЛЯ НЕ МЕ СЪЖАЛЯВАЙ МНОГО ТОЧКА ОБИЧ ЗА ТЕБ И ФИЛИС ТОЧКА ДЖУДИТ

* * *

От: Съмървил, Розмълиън, Корнуол, Англия

До: Джудит Дънбар чрез Контраадмирал Съмървил,

326 „Гал Роуд“, Коломбо, Цейлон.

23 август 1945

 

ТЕЛЕГРАМАТА ПОЛУЧЕНА ТОЧКА СЪСИПАНИ ОТ ВЕСТТА ТОЧКА БЛАГОДАРНА ЧЕ СИ С БОБ ТОЧКА ВСИЧКИ НАШИ МИСЛИ С ОБИЧ ТОЧКА ФИЛИС И АЗ СМЕ ТУК ЧАКАМЕ ДА СЕ ВЪРНЕШ ТОЧКА БИДИ

* * *

Резиденция на контраадмирала

326 „Гал Роуд“, Коломбо

Вторник, 28 август 1945 г.

 

Мила Биди,

Трябваше ми малко време да се поокопитя, за да седна и да ти пиша. Извинявай. Благодаря за телеграмата. От нея се почувствах много по-добре, просто като научих за теб и вече знам, че макар и да сме на светове разстояние, мислим за едни и същи тъжни събития и може би се успокояваме една друга. Но ми се иска да сме заедно. Най-лошото е да знаем, че са починали толкова отдавна, а ние нищо не знаехме, нито думичка не стигна до нас. Условията в Чанги са били неописуеми и как въобще някой е оживял, е просто чудо. Толкова болести и глад, никакви грижи. Горкият татко. Но ме увериха, че е имало приятели наоколо, така че не е бил напълно сам накрая. Колкото до мама и Джес, просто се моля да са загинали веднага, когато „Раджата на Саравак“ е улучен с торпедо. Преди всичко, почти най-лошото е да знам, че нямам нищо от тях, никаква лична вещ, никакъв материален спомен. Сякаш всичко е било погълнато от голяма черна бездна. И тогава си спомних опакованите сандъци, всички дреболии, които скрихме, когато още бяхме в Ривърсайд, преди мама и Джес да отплават за Коломбо. Те са складирани някъде. Когато окончателно се върна вкъщи, може би ще ги намерим заедно.

Мисля си и за Филис, защото беше толкова привързана към мама, и се радвам, че двете сте заедно.

Колкото до мен, тук съм в безопасност с Боб (вече не чичо, той казва, че съм прекалено стара). Живея в неизказан лукс.

Но нека започна отначало.

Новината ми каза подполковникът и тя беше толкова мила и съчувстваща, колкото изобщо може да бъде човек в такъв случай. Мисля, че очакваше да избухна в истерични сълзи, но направих това малко по-късно. Тя научила за мама, татко и Джес чрез Червения кръст, които постепенно разкриват какво е станало с всички, издирват следите на изчезналите хора и разчистват пленническите лагери, така че всичко е официално. После ми каза, че трябва да изляза в отпуска, така че се обадихме на Боб от нейния офис и той каза: „Тя трябва да дойде веднага“.

Подполковникът организира всичко. Вместо да пътувам от Тринкомали до Коломбо с влак (ужасно горещ, мръсен и опушен), пътувах до Канви със служебна кола, като напуснах Тринкомали в шест сутринта. Капитан Къртис и секретарката му отиваха там на заседание на щаба в съюзническата главна квартира. Те седнаха на задната седалка, а аз отпред до шофьора, което беше хубаво, защото не трябваше да говоря. Пътуването е много хубаво, макар че и с кола трае много дълго, защото пътят е само завои, минава през крайпътни села, махаха ни дребни дечица, маймуни навсякъде. Жени седят пред къщите си и плетат покриви от палмови листа, а мъже работят със слонове. Спряхме за обяд в почивен дом близо до Сайджирия (капитан Къртис много любезно ми плати обяда). В Канви прекарах нощта в друг почивен дом и после друга служебна кола ме закара до Коломбо. Пристигнах тук в около пет следобед, докараха ме до вратата.

Боб не беше в офиса си, а ме чакаше тук. Щом колата спря, той излезе на входа и по стълбите надолу и когато изпълзях от колата в доста мръсната си униформа, той просто ме грабна в ръце и здравата ме прегърна, без да каже нито дума.

Биди, ти знаеш по-добре от всеки друг колко огромни и успокояващи са прегръдките му, винаги миришещи на чисти ризи и на лосион за коса. И именно в този момент се разпаднах на парчета и се разревах като бебе, не толкова заради горките мама, татко и Джес, а защото бях страшно уморена и беше такова облекчение просто да бъда с него и да знам, че съм в пълна безопасност и че не трябва да мисля, да правя планове или да бъда храбра оттук нататък.

Той изглежда прекрасно. Малко повече бели коси може би и малко повече бръчици по лицето, но иначе непроменен. Нито по-дебел, нито по-тънък.

Квартирата му е много хубава, бунгало, но огромно. Порти с часовой и множество прислужници. Не е откъм морския край на „Гал Роуд“, а от другия, и има огромна сенчеста градина, пълна с много красиви цъфтящи дървета и храсти. На около шест къщи по-надолу е администрацията на ЖКМС, а почти точно насреща е къщата, където живеехме, преди да преместят татко в Сингапур. Не е ли това най-изумително съвпадение? Не знам кой живее там сега, мисля, че индийско военно семейство.

Къщата на Боб. Качваш се по стълби и влизаш в голям хол, после двойна врата води в страхотна приемна. Тя има врати към верандата и зад нея отново голяма и хубава градина. Спалните и баните са от всяка страна. (Имам чудесна прохладна стая с мраморен под и душ и тоалетна само за мен.) Както може би знаеш, той дели къщата с мъж на име Дейвид Бийти, цивилен, който работи за правителството. Той прилича малко на професор и е страшно умен и ерудиран. Говори най-малко шест езика, в това число хинди и китайски. Има си отделен кабинет и прекарва много време в работа там, но винаги идва на вечеря при нас и е много мил и съвсем забавен, макар някак много сухо и схоластично.

Както казах, пълно е с прислужници. Икономът е приятен мъж, тамилец^[4] на име Томас. Той е висок, тъмнокож като стафида и винаги носи цвете зад ухото. Има куп златни зъби. Той носи питиетата и сервира на вечеря, но има толкова много по-дребни прислужници, че той едва ли прави и нещо друго. И все пак, ако той не е там, съм съвършено сигурна, че цялото домакинство ще се разпадне.

Освен това е известен с умението си да сготви тайно магическо лекарство, което гарантирано лекува махмурлук. Полезно постижение.

Преди всичко от три дни нищо не съм правила, само спя и лежа на верандата, чета книги и слушам прекрасна музика на грамофона на Боб (спомен от Кехам Терас отпреди много години). Той и Дейвид Бийти ходят на работа всяка сутрин, разбира се, така че оставам сама, но това е много спокойно, с Томас, който щъка наоколо и носи студени напитки.

Не бях длъжна да стоя тук и нищо да не правя, защото Боб има две коли и двама шофьори. Кола на щаба на флотата, с шофьор моряк, се появява всяка сутрин да го закара на работа и вечер го връща. Но има и собствена кола с шофьор на име Азид и каза, че мога да я използвам по всяко време, ако ми потрябва да пазарувам или за нещо друго. Но някак не ми се прави абсолютно нищо, което изисква планиране и енергия.

След вечеря, когато Дейвид Бийти се връща в кабинета си, си говорим много. Спомняме си всичко и всички. Говорихме за Нед и дори за Едуард Кеъри-Луис. И ми каза, че смята да напусне флотата. Каза, че се е бил през две световни войни и това е предостатъчно за всеки мъж. Той иска да има повече време, за да го прекарва с теб. При това атомната бомба е променила лицето на бъдещето, военноморските сили вече никога няма да бъдат от такава важност и Кралската флота, както той е знаел цял живот, ще трябва да бъде съкратена, модернизирана и тотално променена. Каза, че ти си мислела от известно време да продадете всичко в Девън и да се преместите в Корнуол. Не искам да правиш това заради мен, но не се сещам за нищо по-прекрасно за мен. Но само те моля да не напускаш Дауър Хауз, преди да се върна!

Това писмо май няма край!

На третата ми вечер Боб се прибра вкъщи и каза, че достатъчно съм седяла сама и ще ме заведе на коктейл на борда на гостуващ кръстосвач. Взех душ, облякох се подходящо и излязохме, беше много забавно. Отидохме в офицерския състав и прекосихме пристанището в един шеметен катер. Много нови лица, хора, които никога не бях срещала — цивилни и военни, истинска смесица.

Посред цялото това сближаване Боб ме запозна с мъж на име Хюго Хали, капитан трети ранг в Кралската флота, който също работи в Извънредния военен съд в техния офис. Когато партито свърши, осем от нас, в това число и Хюго, отидохме на брега и вечеряхме в хотел „Гал Фейс“. Всичко е точно както си го спомням, само че много по-претъпкано. Последната неделя Хюго дойде на обяд и после с колата му отидохме до Маунт Лавиния. Искахме да плуваме, но вълните бяха огромни, с невероятна сила на тегленето навътре в морето след прибоя, затова поседяхме на плажа, после се върнахме в Коломбо и плувахме в басейна на офицерския клуб. Там има и тенискорт, така че може някой ден да играем тенис. Знам, че ако сме заедно, ушите ти ще се наострят за подробности, затова ето ти ги. Хюго е много приятен, изключително представителен, надарен е с шантаво усещане за смешното и не е женен. Не че в момента това има някакво значение въобще или че нещо променя. Той просто е много общителен човек, добър за компания. Така че, моля те, не започвай да фантазираш и да си представяш бяла рокля, скроена така, че да изглежда добре отзад! Все пак той ме покани на друго парти на друг кораб, така че ще трябва да направя нещо за гардероба си. Дамите в Коломбо са много шик и с моите избелели тринкомалийски дрешки приличам на беден роднина.

Приближавам към края на писмото. Странно, но едва сега започвам да разбирам колко тежък е бил товарът на неизвестността, на това, че изобщо не знаех какво е станало с татко, мама и Джес. Сега поне вече не трябва да го мъкна. Празнотата, която тяхното изчезване остави, с нищо не може да се запълни, но постепенно започва да се очертава някаква възможност за бъдеще. Така че съм добре. Не се безпокой за мен.

Всъщност единственият проблем е, че вече съм на двадесет и четири и е малко потискащо да съзнавам, че през всичките тези години не съм постигнала нищо. Дори не съм образована както трябва, защото не съм учила в университет. Като се върна в Англия и възобновя връзките си, ще трябва да започна всичко отначало. Но начало на какво, още не съм измислила. Но се надявам да успея.

Много обич, скъпа Биди, на теб и на всички.

Джудит

* * *

Седем сутринта, бисерно и спокойно, най-прохладните часове на деня. Боса, обгърната в тънка роба, Джудит излезе от стаята си и тръгна по мраморния коридор през цялата къща и отиде на верандата. Малаецът поливаше тревата с маркуч, чуваше се чуруликане на птички на фона на глухото буботене на улица „Гал Роуд“.

Боб беше вече там, закусваше в спокойна самота. Беше изял резенче папая и пиеше вече третата си чаша кафе. Преглеждаше колоните на ранното издание на „Цейлон Таймс“ и не чу влизането й.

— Боб!

— Боже мили! — Изненадан, той бързо остави вестника настрана. — Какво правиш в този ранен час?

Тя се наведе да го целуне и седна срещу него на масата.

— Исках да те помоля за нещо.

— Закуси, докато ме молиш.

Томас, като чу гласове, вече се беше появил на вратата с поднос с още едно блюдо с папая, прясно препечен хляб и чашата на Джудит с китайски чай. Този път зад ухото му имаше цвят от червен жасмин.

— Благодаря, Томас.

Златните зъби огряха една усмивка.

— И варено яйце?

— Не. Само папая.

Томас подреди масата по свой вкус и излезе.

— За какво искаше да ме помолиш?

Сивокос, силно загорял, изкъпан, избръснат и облечен в чиста бяла униформа, с контраадмиралските си еполети, натежали от златни ресни, Боб едновременно изглеждаше и миришеше невероятно приятно.

— Трябва да отида на пазар. Може ли да взема за малко колата и Азид да ме закара?

— Разбира се. Не е трябвало да ставаш толкова рано, за да питаш.

— Реших, че така е по-добре. Пък и без това бях будна. — Тя се прозина. — Къде е Дейвид Бийти?

— Вече излезе. Има ранно съвещание тази сутрин. Какво ще си купуваш?

— Дрехи. Нямам какво да облека.

— Чувал съм го и по-рано.

— Вярно. Хюго отново ме покани и роклите ми свършиха. Нещо като проблем.

— Какъв е проблемът? Пари ли не си получила?

— Не, пари имам достатъчно. Само че никога не съм пазарувала особено и не съм сигурна, че ще се справя добре.

— Мислех, че всички жени са много добри в тази област.

— Това е обобщение. Всичко има нужда от практика, дори пазаруването. Мама винаги се притесняваше, когато трябваше да излизаме и да купуваме нещо, а тя никога не е имала достатъчно пари за харчене дори в най-добрите времена. А докато живеехме заедно с Биди, имаше война и за всичко трябваха купони за дрехи и ужасни стандартни рокли. Много по-лесни за ушиване и поправки. — Тя посегна към чайника и си наля чаша горещ чай. — Единствената личност от познатите ми, която беше истински експерт с голям опит беше Даяна Кеъри-Луис. Тя разсичаше „Харви Никълс“, „Дебенхамс“ и „Фрийбодис“ като горещ нож масло и продавачите никога не я гледаха накриво и не се отегчаваха от нея.

Той се разсмя.

— Мислиш ли, че те ще те гледат накриво и ще се отегчават от теб?

— Не. Но би било наистина добре да има някоя приятелка с мен.

— Страхувам се, че не мога да ти услужа, но съм сигурен, че въпреки неопитността си ще се справиш добре. Кога искаш да тръгнеш?

— Преди да стане прекалено горещо. Около девет?

— Ще кажа на Томас да предупреди Азид. Моята кола вероятно вече чака и трябва да тръгвам. Хубав ден.

* * *

Спомените й за улиците и магазините на Коломбо бяха твърде смътни, а местата им дори още по-мъгляви. Но каза на Азид да я заведе в „Уайтауей и Ледлоу“, магазина, който Моли предпочиташе, като я теглеше към него също както дамите в Лондон ги теглеше към „Хародс“. Щом пристигнаха, той я остави на горещия и оживен тротоар и попита кога трябва да се върне да я вземе.

Застанала на изгарящото слънце, отмествана и блъскана от минувачите, Джудит помисли малко.

— Около единадесет?

— Ще чакам. — Той посочи към краката си. — Тук.

Тя се изкачи по стълбите под сянката на голям навес и влезе в магазина. В първия момент объркване. Но после се ориентира, изкачи се по други стълби към отдела за облекло и попадна в пещерата на Аладин с огледала и манекени, щандове и метални рамки, всичко отрупано с разточително изобилие от дрехи. Не знаеше откъде да започне и стоеше колебливо насред етажа, когато беше подхваната от продавачка, спретната в черна пола и бяла блузка. Дребничка евроазиатка с огромни черни очи и черна коса, завързана на тила с панделка.

— Искате ли да ви помогна? — попита тя нерешително и след това нещата станаха малко по-лесни. — Какво искате да купите? — попита момичето и тя се опита да уточни.

— Рокли за коктейл. Може би дълга рокля за танци. Памучни рокли за всеки ден.

— Имаме всичко. Вие сте много стройна. Елате, ще огледаме.

Дрехите се събираха от щандове и шкафове, трупаха се на ръката на продавачката.

— Трябва да ги пробвате всичките.

В скрита зад завеси пробна Джудит съблече ризата и басмената си пола и изтърпя роклите една след друга да бъдат нахлузвани през главата й, да им се възхищава, да ги обмисля и накрая да ги отстранява, като веднага ги заместваше с други. Коприни, памук, фини воали. Бляскави паунови оттенъци, пастелни тонове и скованата простота на черното и бялото. Бална рокля от индийска розова коприна за сари, със златни звездички, втъкани около края. Коктейлна рокля от лазурно син крепдешин, напръскана с едри бели цветя. Тясна цяла рокля от шантунг с цвят на пшеница, много проста и изискана. После черна рокля от муселин, ефирните й поли, подплатени с фусти и огромна бяла яка от органза, обграждаща дълбокото деколте…

Мъчително беше да избира, но накрая купи балната рокля и три коктейлни рокли (в това число и неустоимата черна с бялата яка). Освен това три ежедневни рокли и плажна рокля без гръб.

Вече всичките й задръжки се бяха стопили и тя ги отхвърли изцяло. Новите рокли изискваха нови аксесоари. Целенасочено се отправи към отдела за обувки, където си купи сандали и ярки обувки лодки, и чифт черни без пети с токове десет сантиметра. По-нататък намери чантите, една златна и една черна за вечер и много красива в убито червено за през рамо. После шалчета и гривни, кашмирен шал, тъмни очила и кафяв кожен колан с релефна сребърна тока.

Сега се върна на партерния етаж при козметиката, която ухаеше и съблазнително проблясваше. Щандовете бяха претъпкани с пастелно оцветени кутийки и бурканчета, шишенца с парфюм от шлифован кристал, златисти червила и украсени с камъни пудриери и пухчета за пудра от лебедов пух, обвити в облаци шифон. Да ти потекат лигите. Тя много отдавна беше свършила запасите си от „Елизабет Арден“, а Тринкомали не можеше да се похвали поне с една прилична дрогерия. Тя накупи червила и парфюм, талкова пудра и сапун, моливи за вежди и сенки за очи и грим, масло за вана и шампоан, лак за нокти и крем за ръце…

Тя закъсня за Азид, но той я чакаше, когато залиташе по улицата, натоварена с кутии, торби и пакети. Като я зърна, той скочи да я разтовари и струпа багажа отзад в колата, отвори й вратата и я задържа, докато влезе и се отпусне на скърцащата кожа на седалката.

Той скочи зад волана и хлопна вратата. В огледалото улови погледа й и се усмихна.

— Хубаво ли прекарахте?

— Да, Азид. Благодаря. Съжалявам, че те накарах да чакаш.

— Това не е важно.

Като пътуваха назад към „Гал Роуд“, с обвитите в бяло пакети, струпани край нея, с отворени прозорци на колата и бриз, който охлаждаше потното й лице, Джудит разбра две неща. Едното беше, че поне за два часа тя не беше мислила за мама, нито за татко, нито за Джес. Другото беше, че макар и прегряла и изтощена, тя в същото време се чувстваше стимулирана и… добре поддържана. Нямаше друга дума. Тя помисли малко върху това и стигна до заключението, че за пръв път в живота си разбра силния импулс, който тласка жените към магазините да купуват и пръскат пари и да трупат край себе си излишество от материални притежания, луксозни и дори излишни.

Изглежда пазаруването може да доставя утешение, когато човек е нещастен, да внася полъх вълнение, когато си отегчен, самоугаждане, когато си отхвърлен. Може би това е екстравагантно и лекомислено, но е по-хубаво от самосъжаление, което те хвърля за утешение в ръцете на случайни любовници или те залепва за бутилката.

Откри, че се усмихва. Черната рокля беше прелестна. Трябва пак да ходи да пазарува.

Тогава си спомни колко пари похарчи и добави благоразумно допълнение: „Но не много често“.

* * *

Свечери се. Зад отворения прозорец се очертаваше силуетът на палма на фона на кадифеносиньо небе, набодено с първите звезди. Джудит седна пред тоалетката си и закачи една обеца. Откъм верандата, където седеше Боб Съмървил с уиски със сода и лулата си, долетяха звуци на пиано, приглушени от разстоянието и затворената врата, и тихите ноти се просмукваха през къщата като капки вода. Беше сложил плоча на грамофона си, музиката все още беше постоянното му удоволствие и утешение. Тя спря да послуша. Рахманинова тема от Паганини. Тя посегна към другата обеца. Като я закрепи, избра едно от новите червила, отвинти златното капаче и съсредоточено начерви устните си. Отражението й в меката светлина я гледаше. Бледосини очи, обградени с потъмнени ресници, едва нанесени леки сенки под скулите, кривата на начервените устни. Беше измила косата си и тя лежеше лъскава и къса на главата й, избеляло руса от слънцето. Парфюм. От новото шишенце. „Час на мечтите.“ Тя докосна капачката до основата на шията си, от вътрешната страна на китките. Ароматът изпълни ноздрите й и предизвика усещане за почти сибаритски лукс, тя изведнъж си спомни за Даяна Кеъри-Луис и как ли тя би оценила и одобрила тази нова и изискана Джудит.

Тя стана, смъкна робата си от раменете и тя падна на пода, пъхна крака в обувките без пета с много високите токове и след това отиде да вземе роклята, която беше проснала на леглото си. Облече я, нагласи фустите, които се носеха на талази като черни облаци и после, с цялата си наивност, посегна към ципа.

Сериозно затруднение. Ципът се простираше по цялата дължина на корсажа на гърба и по никакъв начин не желаеше да се споразумее с човека, който трябваше да носи дрехата. Продавачката в магазина я беше закопчала и разкопчала и Джудит и за миг не предвиди проблема. Но това явно беше рокля, която изискваше помощта на второ лице. Прислужница или съпруг, може би, или дори постоянен любовник. Но Джудит не притежаваше нито една от тези три притурки, така че трябваше да бъде Боб. Тя прибра широките поли на черната вечерна рокля, излезе от стаята и тръгна по коридора, за да намери Боб. Токчетата й тракаха по мраморния под и безтегловната дреха се изхлузи от раменете й.

Той лежеше в шезлонг при осветлението само на една лампа с уиски в ръката и неизменната лула, и Рахманинов. Изглеждаше толкова потънал в покой, че беше жалко да го разбутва.

— Боб?

— Здравей.

— Трябва да ми затвориш ципа.

Той се засмя, изправи се до седнало положение, а тя коленичи с гръб към него и той дръпна ципа с цялата опитност на женен мъж. Тогава тя стана и се обърна с лице към него. Тя внезапно започна да се срамува.

— Харесваш ли я?

— Сензационна е. Тази сутрин ли я купи?

— Да. Страшно е скъпа, но не можах да й устоя. И нови обувки. И нова чанта.

— Изглеждаш прекрасно. А казваше, че не умееш да пазаруваш!

— Не беше много трудно. Научих се. — Тя седна срещу него на края на шезлонга. — Божествен Рахманинов. Иска ми се и ти да дойдеш.

— Къде отиваш?

— На някакъв кораб. Мисля, че на австралийски разрушител.

— А, онова парти. Между теб, мен и дирека на вратата, и аз бях поканен, но отказах. Заявих, че имам по-стар ангажимент. Така че не издавай тайната ми.

— Няма. Обещавам.

— Ставам прекалено стар за всички тези късни нощи. От време на време имам нужда от някоя и друга вечер и за себе си.

— Ами ако си легнеш рано, как ще съблека роклята си?

— Можеш да помолиш Томас да смъкне ципа. Той със сигурност ще чака, докато се върнеш.

— Няма ли да се смути?

— Нищо не може да смути Томас.

Позвъни се на външната врата. Те седяха и чакаха. Чуха Томас да прекосява хола и да отваря входната врата.

— Добър вечер, сахиб.

— Добър вечер, Томас.

— Адмиралът е на верандата.

— Благодаря. Ще го намеря.

След миг той беше тук, пристъпи в сумрака след ярката светлина вътре, облечен и безкрайно изискан. Държеше шапката си в ръка.

Джудит му се усмихна.

— Здравей, Хюго.

Предложиха му питие, но той учтиво отказа. Вече и без това малко закъсняваха и щяха да бъдат бомбардирани с коктейли, щом стъпят на борда.

— Тръгвайте тогава. — Боб стана на крака. — Ще ви изпратя.

Той явно нямаше търпение да се отърве от двойката и да бъде оставен на спокойствие с лулата и грамофона си. Изпрати ги до главната врата. Джудит го целуна за лека нощ и го увери, че ще прекарат много приятно. След това влезе в колата на Хюго и те отпътуваха за вечерта си навън. Когато излязоха от портата, Боб затвори вратата след тях.

Тази вечер имаше пълна луна, кръгла и сребърна като чиния, която се надигаше от изток над покривите на града, те караха по цялата дължина на „Гал Роуд“ през крепостта до пристанището на далечния край.

Австралийският разрушител беше пристанал до кораборемонтния завод. Палубата му искреше от вериги светлини. Коктейлът беше в разгара си, така че Джудит последва Хюго нагоре по трапа към бръмченето на гласове и звъна на чашите. Това много приличаше на другото парти, на което беше дошла с Боб, и някои от лицата бяха същите, разпознаваеми, но без да помни имената им. Хюго, с ръка на лакътя й, я насочваше към капитана и те се запознаха и издадоха правилните възгласи на взаимна оценка. Бяха им връчени питиета и богати сандвичи с хайвер, риба или сирене от щъкащите стюарди. След това всичко мина в графата общи разговори, направо безсмислени, но не неприятни.

В момента Джудит, отделена от Хюго, но приятно разговаряща с двама млади австралийски лейтенанти, усети ръка като менгеме да се стяга около китката й и като се обърна видя загоряла, обветрена дама в тясна рокля с цветовете на паун.

— Мила… Срещали сме се. Боб Съмървил ни запозна онази вечер. Мойра Бъридж. А вие сте Джудит Дънбар. Божествена рокля, много ми харесва. Къде е страхотният човек?

Менгемето леко се разхлаби и Джудит най-после успя да измъкне ръката си. Единият от младите австралийски лейтенанти под учтив предлог се отдалечи. Другият остана стоически до Джудит със замръзнала усмивка, сякаш му беше приятно.

— Трябва да го намеря.

Мойра Бъридж се повдигна на пръсти (не беше висока) и се огледа наоколо над главите на другите. Имаше огромни очи, бледи като грозде, и гримът й беше започнал да се топи и размазва.

— Никъде не го виждам, звярът му със звяр.

— Той… Той не е тук. Предшестващ ангажимент.

— О, по дяволите. Половината удоволствие от тези купони се пропуква заради Боб. — Разочарована, тя се обърна към Джудит. — Ами кой тогава те доведе?

— Хюго Хали.

— Хюго? — Тя беше от хората, които като говорят навират лицето си в твоето. Джудит инстинктивно се дръпна възможно най-дискретно, но Мойра Бъридж просто натисна напред. — Кога се запозна с Хюго? Ами че ти си тук само от две минути. Живееш при Боб, нали? Колко време ще бъдеш в Коломбо? Трябва да дойдеш да ни видиш. Ще имаме парти. Кой ден ще е най-подходящ според теб?

Джудит измърмори нещо за това, че не е съвсем сигурна какво прави Боб…

— Ще позвъня на Боб. Имаме квартира в крепостта. Родни е в щата… — Мисъл я осени. — Познаваш Родни, нали? — Джудит усети как част слюнка от Мойра Бъридж кацна на бузата й, но беше прекалено възпитана, за да я изтрие. — Не го познаваш? Ще ти го покажа.

Стюард мина край тях с поднос питиета и през това време Мойра Бъридж със скоростта на светкавица остави на него празната си чаша и си взе пълна.

— … Ето го там. — Тя не спря дори само за да си поеме дъх. — Говори с оня капитан втори ранг от Индийската флота.

Джудит не без затруднение локализира капитан Бъридж. Беше невероятно висок мъж с плешива глава и крушовидно лице, но преди да успее да направи някакъв коментар, Мойра Бъридж включи отново.

— Сега ми разкажи. Още не съм наясно с теб. Някаква роднина си му, знам. От Англия, или напълно съм объркала конците?

Джудит каза нещо за Тринкомали.

— О, само не ми казвай, че си разпределена там. Горкичката. Гадно място. Комари. Не мога да си представя защо си помислих, че идваш от вкъщи. Ние сме оставили двама наследника в пансион. Прекарват ваканциите при майка ми. Не съм виждала горките малки негодници от две години…

Единственото хубаво нещо от разговора с Мойра Бъридж беше, че явно никой не очаква да отговаряш. От време на време Джудит кимаше или поклащаше глава, или слабо се усмихваше, но иначе госпожа Бъридж, вече добре почерпена, просто трещеше, без да млъкне, съвсем безцелно. Джудит започваше да се чувства като прегазена от влак. Приклещена, в безизходица, се отчайваше все повече.

Хюго, къде си? Идвай бързо и ме спасявай.

— … Но честно казано, всъщност хич не умирам от нетърпение да се върна в Англия. Дадоха ни къща в Питърсфийлд, но там има купони, няма бензин и вали. И най-лошото е, че няма прислуга. Тук просто дяволски ни разглезиха. Къде ще вечеряш след този купон? Защо не се съберем и да отидем да хапнем в „Гранд Ориентал“?

Ужас.

— Джудит! — Той се появи и съвсем не преждевременно. Тя щеше да припадне от облекчение. Чаровната й усмивка грейна към Мойра Бъридж.

— Добър вечер, госпожо Бъридж, как сте? Тъкмо разменихме две думи със съпруга ви.

— Хюго, дявол такъв. Доверили са ти да придружаваш най-хубавото момиче на борда. Тъкмо предлагах, какво ще кажете да вечеряме заедно? Отиваме в хотел „Гранд Ориентал“.

— Колко страхотно любезно. — На лицето на Хюго се изписа най-дълбоко съжаление. — Но се страхувам, че не можем. Ние сме поканени на вечеря и вече закъсняваме. Мисля, Джудит, че трябва да си тръгваме…

— О, колко дяволски жалко. Наистина ли трябва да отидете? Ние така добре се забавлявахме, нали, скъпа? Такъв хубав разговор и остана още толкова много да си кажем. — По това време тя вече леко се олюляваше на нестабилните си високи токове. — Нищо, друг път. Тогава ще се съберем…

Най-после Джудит и Хюго успяха да се освободят. На горния край на трапа Джудит погледна назад и видя, че госпожа Бъридж още веднъж беше напълнила чашата си, беше заклещила друг нещастен гост и отново потегли на пълна скорост.

Вече в безопасност до кораборемонтния док и когато не можеха да бъдат чути от часовоя, тя каза на Хюго:

— През целия си живот не съм срещала толкова отвратителна жена.

— Извинявай. Трябваше по-добре да се грижа за теб. — Той я хвана под ръка и те тръгнаха през дока, заобикаляха кранове и кафези, прескачаха гигантски кабели и вериги. — Тя е всеизвестна заплаха. Щеше да ми е жал за горкия Родни, ако и той не беше досаден стар пръдльо. Напълно си я заслужава.

— Помислих си, че ще ми се наложи да прекарам остатъка от вечерта с нея.

— Нямаше да го позволя.

— Мислех да получа страшно главоболие. Мигрена. Хюго, не знаех, че сме канени на вечеря.

— Не сме. Но ангажирах маса в „Саламандър“ и не исках Мойра Бъридж да научи, защото иначе щеше да опита да се залепи и тя.

— Не съм чувала за „Саламандър“.

— Това е частен клуб. Аз съм му член. Там можем да вечеряме и танцуваме. Ако, разбира се, не предпочиташ хотел „Гранд Ориентал“ със семейство Бъридж. Винаги мога да изтичам и да им кажа, че сме променили решението си.

— Направи го и ще те застрелям.

— В такъв случай, напред към „Саламандър“.

* * *

Бяха оставили колата му пред портата на ремонтния док. Влязоха в нея и потеглиха, като отминаха крепостта и продължиха на юг в район с широки улици и стари холандски къщи, който беше непознат на Джудит. След десет минути пристигнаха. Внушителна сграда с фронтон, построена навътре от улицата, с висока порта и кръгова автомобилна алея, която водеше до главния вход. Много дискретна — никакви знаци, никакви ослепителни светлини. Имаше портиер в зелена униформа и великолепен тюрбан и пореден раболепен служител, за да паркира колата. Те се изкачиха по широкото стълбище и през гравирана врата влязоха в мраморно фоайе с колони и чудесно украсен таван. После след още две-три врати влязоха в голям затворен двор под открито небе и заобиколен с широки тераси, за да вечерят. В центъра беше дансингът. Повечето маси бяха вече заети, всяка осветена с лампа с червен абажур, но единственото осветление на дансинга беше огромната изгряваща луна. Малък оркестър свиреше музика от Южна Америка. Самба, румба или нещо подобно. Доста двойки кръжаха по пода, някои експерти, други не толкова, но правеха всичко възможно да не изостават и да спазват коварния ритъм.

— Командир Хали.

Главният сервитьор, с колосана куртка и бял саронг, дойде да ги поздрави. Заведоха ги до масата им, настаниха ги в столовете и огромни салфетки бяха разгънати и постлани на скута им. Донесоха им меню. Главният сервитьор се отдалечи с тихи стъпки.

През масата очите им се срещнаха.

— Одобряваш ли това? — попита той.

— Изумително! Нямах представа, че съществува подобно място.

— То работи само от шест месеца. С много ограничен брой членове. Имах късмет, че получих маса на партера. Сега вече има списък на чакащи.

— Кой го управлява?

— Ами някакъв човек. Полупортугалец, струва ми се.

— Прилича малко на откъс от изключително романтичен филм.

Той се засмя.

— Не затова те доведох тук.

— А защо ме доведе?

— Заради храната, глупаче такова.

Сега главният сервитьор се завърна с келнера за напитки след себе си, който носеше сребърен съд за лед с изпотена зелена бутилка в него.

Джудит беше смаяна.

— Кога поръча това?

— Когато запазвах масата.

— Не е шампанско, нали? Не може да е шампанско.

— Не е, но е най-хубавото, което можех да направя. „Сахтефрикан.“

— Моля?

— Южноафриканско. От Носа. Скромно малко искрящо бяло вино без велик произход и без претенции. Истински ентусиаст по виното би се присмял. Но мисля, че е чудесно.

Тапата беше извадена, виното налято, съдът с бутилката — оставен до масата. Джудит вдигна чашата си с високо столче.

— За твое здраве — каза Хюго.

Тя отпи само една глътка, и ако това не беше шампанско, то беше просто следващото след него най-хубаво нещо. Охладено, кипящо от мехурчета, възхитително свежо.

Той остави чашата си и каза:

— Трябва да ти кажа две неща незабавно.

— Какво имаш да ми кажеш?

— Първото… е нещо, което може би съм ти казвал и преди. То е, че си просто невероятно прекрасна.

Тя беше много трогната от това. И малко смутена и объркана.

— О, Хюго…

— Виж какво, не се шашвай. Английските жени са пословично лоши в справянето с комплименти. Американките, от друга страна, са особено добри в това. Те приемат любезните думи и оценки като нещо, което просто им дължат.

— Добре, много мило от твоя страна. Роклята ми е нова.

— Очарователна е.

— Какво е второто?

— То е малко по-различно.

— И така?

Той остави чашата си и се наведе напред до масата.

— Знам за семейството ти. Знам, че току-що си научила, че никой от тях не е оцелял… след Сингапур. Знам, че три години и половина си чакала известия и накрая са ти казали, че вече няма никаква надежда. Ужасно съжалявам за това. И ако искаш, никога вече няма да говорим по въпроса. Но не исках да започнем вечерта, без да ти кажа, че знам. Не искам между нас да има неизречени думи като нещо, което трябва да заобикаляме… Нещо като забранена зона.

След малко Джудит каза:

— Така е. Не трябва. Напълно си прав. Може би аз трябваше първа да кажа нещо. Но просто това не ми се стори много лесно…

Той изчака, но след като тя не продължи, каза:

— Нямам нищо против да говорим за това, ако искаш.

— Не искам особено.

— Добре.

Мисъл мина през главата й.

— Кой ти каза?

— Адмирал Съмървил.

— Преди да се запознаем ли ти каза? Или винаги си знаел?

— Не знаех до последната неделя, когато те върнах на „Гал Роуд“, след като ходихме да плуваме. Ти изчезна за десетина минути да се преоблечеш и за малко останахме с него сами. Тогава ми съобщи.

— Но ти нищо не ми каза.

— Нямаше подходящ момент.

— Радвам се, че не си знаел преди. Иначе щях да подозирам, че просто искаш да си добър с мен.

— Не разбирам.

— О, нали знаеш. „Довел съм доста тъжната си племенница на това парти. Искам да се погрижиш за нея.“

Хюго се разсмя.

— Спокойно. Не съм много полезен за тъжни племенници. Бягам на цяла миля, когато срещна някоя.

Последва кратко мълчание. После той каза:

— Значи това е. Темата е приключена. Точка по въпроса?

— Така е по-добре.

— Да говорим за нещо друго. Кога се връщаш в Тринкомали?

— Вече след три седмици. Трябва да се явя на работа в понеделник сутринта. Боб ще провери дали може да ми осигури превоз до Канви и после ще продължа нататък.

— Защо не летиш?

— Това би трябвало да стане със самолет на военновъздушните сили, а там не се попада лесно.

— Не чак толкова. Спешността вече я няма. Понеже войната свърши, мисля, че е въпрос само на разчистване, хората постепенно ще се приберат по домовете си. Мисля, че „Аделаида“ — снабдителната подводница, на която работя, и Четвърта флотилия може би ще бъдат изпратени в Австралия. Така че ще трябва да си намеря някаква работа на брега.

Тя посегна към чашата си, отпи още глътка от превъзходното вино и отново я остави.

— Всъщност до гуша ми дойде от всичко това — призна тя. — Това, което всъщност искам да направя, е да скоча на някой военен кораб и да си отида вкъщи веднага. Но това едва ли ще стане.

— А когато стане? Какво ще правиш?

— Ще си отида вкъщи. — Тя му беше разказала за Корнуол, за Дауър Хауз, за Биди Съмървил и Филис онзи ден, когато отидоха на Монт Лавиния да плуват, но само гледаха невъзможните за плуване огромни вълни, седнали на пясъка. — И няма да си търся работа и няма да правя нищо, което не ми се прави. Ще пусна косата си до кръста, ще си лягам, когато искам, ще ставам, когато искам, ще излизам и ще се веселя до малките часове. Живяла съм с правила и ограничения цял живот. Училището, войната, доброволческата работа. А съм на двадесет и четири години, Хюго. Не си ли съгласен, че е време да направя някоя и друга щуротия?

— Напълно. Но всеки на твоята възраст беше засегнат от войната. Цяло поколение. Трябва да разбереш, че за някои тя е имала точно обратното въздействие. Нещо като освобождение. От конвенционалното обкръжение, от тягостна работа без изход, от ограничените хоризонти. — Джудит си спомни за Сирил Еди, вкопчил се във възможността да напусне най-после калаената мина и да осъществи амбицията на живота си да отиде в морето. — Познавам най-малко две жени, добре възпитани, омъжени в ранните си двадесет години просто защото не са могли да си помислят за нещо друго. После идва войната и те, освободени от непоносимите си съпрузи, с достъп до Свободните французи, Свободните поляци и Свободните норвежци — да не говорим за армията на Съединените щати — са успели да преживеят най-хубавото време в живота си.

— Ще се върнат ли при съпрузите си?

— Очаквам да го направят. По-старите и по-мъдрите жени.

Джудит се засмя.

— Е, добре. Всички не са еднакви.

— И светът щеше да е много отегчителен, ако бяха.

Тя си помисли, че той е много мъдър.

— На колко години си? — го попита.

— На тридесет и четири.

— Никога ли не си искал да се ожениш?

— Много пъти. Но не във военно време. Никога не ме е привличала перспективата да бъда убит, но би било ужасно да умра и да знам, че оставям след себе си вдовица и деца без баща.

— Но войната вече свърши!

— Вярно. Но бъдещето ми все още е във флотата. Освен ако ме пропуснат или прехвърлят в резерва, или ме сложат в нафталина в някаква ужасна брегова служба…

Главният сервитьор се върна да вземе поръчките им, което отне известно време, защото дори не бяха погледнали менюто. Накрая и двамата избраха едни и същи неща — стриди и пиле. Сервитьорът напълни чашите им и отново се отдалечи. Известно време помълчаха. После Джудит въздъхна.

— Това пък за какво беше? — попита Хюго.

— Не знам. Може би от мисълта, че трябва да се върна в Тринкомали. Почти като да се върнеш в училището с пансион.

— Не мисли за това.

Тя промени мисленето си.

— Добре, няма. Изобщо не знам как поведохме този доста сериозен разговор.

— Вероятно вината е моя. Тогава да му сложим край и да станем лекомислени.

— Не знам добре как да започна.

— Можеш да ми разкажеш виц или да ми зададеш гатанка.

— Жалко, че си нямаме шапки от хартия.

— Но това би ни направило забележими за всички. Ако направим изложба от себе си, може да си изрежа всички копчета и да ни помолят да напуснем. Мисли си за скандала. Изхвърлени от „Саламандър“. На Мойра Бъридж мед ще й капне на сърцето, ще има тема за приказки за месеци напред.

— Ще разправя, че така ни се пада, щом сме я излъгали и сме били недружелюбни.

— Мисля, че трябва да си направим план за следващите три седмици и да не губим нито миг. Така че да се върнеш в Тринкомали с пламъче в очите и куп щастливи спомени. Ще те заведа в Негомбо и ще ти покажа старата португалска крепост. Тя е особено красива. И ще плуваме в Панадура, ще отидем с кола до Ратанапура. В почивния дом там по масите са наредени стари супени чинии, пълни със сапфири. Ще ти купя един, за да го забодеш на ноздрата си. Какво друго би искала да правиш? Спорт? Бихме могли да играем тенис.

— Ракетата ми не е тук.

— Ще ти намеря някоя.

— Зависи. Ти страшно добър ли си?

— Блестящ. Самото мъжествено благородство, когато се залепвам на мрежата да поздравя победителя.

Оркестърът засвири отново. Вече не южноамериканска музика, а стара чувствена мелодия, водена от тенор саксофона.

Мога да ти дам само любов, бейби,

само от нея имам много, бейби.

Внезапно Хюго стана.

— Ела да танцуваме.

Слязоха на дансинга и тя се обърна и влезе в ръцете му. Той танцуваше, както и беше очаквала, с лекота и опит, нито пристъпваше от крак на крак, нито я влачеше по пода като прахосмукачка — две опасности, с които Джудит се беше научила да се справя през годините. Той я държеше много близо, навел глава така, че бузите им се допираха. И не говореше. И нямаше нужда да казва каквото и да било.

Ще ми се да бъдеш шик, бейби,

с диаманти и злато, бейби,

чак докато разбереш, бейби,

че любов само мога да ти дам.

Над рамото му тя погледна луната в лицето и почувства, че за момент е докосната от самия крайчец на щастието.

* * *

Два и половина сутринта, и той я закара обратно на „Гал Роуд“. Часовоят им отвори портата и колата обиколи по алеята и спря пред портала на входната врата. Слязоха от колата. Въздухът беше напоен с аромата на местни цветя и сенките в градината бяха черни като туш. В началото на стълбите Джудит спря и се обърна към него.

— Благодаря ти, Хюго. Беше много хубава вечер от началото до края.

— Дори госпожа Бъридж?

— Тя поне ни разсмя. — Поколеба се за момент и после каза: — Лека нощ.

Той я хвана за ръцете над лактите и се наведе да я целуне. Отдавна никой не беше я целувал толкова цялостно. И дори по-дълго от другите, защото тя толкова пълно се наслаждаваше. Тя го прегърна и отвърна на целувката му с нещо като благодарна страст.

Вратата се отвори и те попаднаха в ивица жълта електрическа светлина. Отдръпнаха се развеселени и ни най-малко сконфузени, и видяха Томас, застанал на най-горното стъпало. Тъмните му черти не издаваха нито укор, нито доволство. Тогава Хюго му се извини, че го е накарал да стои до толкова късно и Томас се усмихна, а луната проблесна по златните му зъби.

Джудит каза отново „Лека нощ“, изкачи се по стълбите и влезе през отворената врата. Томас я последва, като заключваше и залостваше тежките ключалки зад себе си.

* * *

След това дните отминаваха, течаха все по-бързо един след друг и както при всички приятни ваканции, преди някой да забележи, дните бяха станали седмица, после друга, после трета. Вече беше осемнадесети септември. Още три дни и щеше да е време да започне дългото пътуване към Тринкомали, за да пише безкрайни доклади и да трябва да се върне в службата навреме. Никакви магазини, никакво светско градско суетене. Никаква приятна, подредена къща, в която да се връщаш. Никакъв Томас. Никакъв Боб. И никакъв Хюго.

Той беше удържал на думата си. „Не трябва да губим нито миг“, беше казал. Даже още по-добре, не беше показал никакво съжаление за ранното си обещание. Никога отегчен, той никога не беше скучен и макар и очевидно очарован от компанията й и благодарно оценяващ времето, което Джудит прекарваше с него, Хюго си беше останал привлекателно невзискателен, така че тя можеше да се чувства в безопасност и защитена, и нито за момент обсебена.

В момента те вече бяха станали толкова близки и толкова спокойни, че можеха безпроблемно да говорят за това, докато лежаха на пустите, изнуряващи пясъци на Панадура и чакаха слънцето да ги изсуши след плуването.

— Не че не те намирам очарователно привлекателна и не че не искам да правя любов с теб. И мисля, че ако го бях направил, и за двама ни това би било огромно удоволствие. Но сега не е подходящият момент за това. Прекалено си уязвима. Като оздравяваща, имаш нужда от покой. Време да ближеш раните си, отново да се върнеш в живота. Последното, от което имаш нужда, е травма от физическо сближаване. Безразсъдна постъпка.

— Няма да е безразсъдна, Хюго.

— Но може би глупава. Зависи от теб.

Беше прав. Мисълта да трябва да взема каквито и да било решения малко я плашеше. Тя просто искаше да плава гладко, без клатушкане, носена от течението. Тя каза:

— Не съм девствена, Хюго.

— Мило момиче, нито за миг не съм си помислил, че си.

— Спала съм с двама мъже. И двамата ги обичах много. И двамата ги загубих. След тях се пазя от влюбване. Боли прекалено силно. И зараства много бавно.

— Ще опитам с всички сили да не те наранявам. Но не искам да се намесвам в чувствата ти. Не сега. Прекалено се привързах към теб.

— Ако можех да остана в Коломбо… Ако не трябваше да се връщам в Тринкомали… Ако имахме повече време…

— Колко много „ако“. Това би ли променило нещата?

— Ами не знам, Хюго.

Той вдигна ръката й и целуна дланта й.

— И аз не знам. Затова нека пак поплуваме.

* * *

Азид обърна колата през отворената порта покрай часовоя и по кръглата алея за коли и спря пред входната врата. Изключи мотора и преди Джудит да успее да го направи, скочи и отвори вратата пред нея.

Вниманието му винаги я караше да се чувства като кралска особа.

— Благодаря, Азид.

Беше пет и половина вечерта. Тя тръгна нагоре по стълбите, влезе и прекоси прохладния коридор и празната приемна и излезе на покритата с цветя веранда. Там намери, както и очакваше, Боб Съмървил и Дейвид Бийти, отпуснати след дневната работа в шезлонги и отдадени на удоволствието от споделения покой. Между столовете им имаше малка масичка, отрупана с всички традиционни джунджурии за следобеден чай.

Дейвид Бийти беше погълнат от своите дебели научни томове, а Боб четеше лондонския „Таймс“, който получаваше всяка седмица с въздушна поща. Беше още в униформа. Бели шорти, риза, три — четвърти бели чорапи и бели обувки. След като прочете вестника, щеше да отиде да вземе душ, да се избръсне и преоблече. Но първо искаше да се отпусне за следобедния чай — ежедневен ритуал, който му правеше удоволствие с това, че успокояващо напомняше простите домашни удоволствия на къщата, Англия и далечната му жена.

Той вдигна очи и остави вестника.

— Ето те най-после! Чудех се какво е станало с теб. Вземи си стол. Налей си чай. Томас сътвори някакви сандвичи с краставици.

— Колко цивилизовано. Добър ден, Дейвид.

Дейвид Бийти се размърда и замига, видя Джудит, свали книгата си, смъкна очилата си и направи нещо като опит да надигне мършавата си фигура от стола и да стане. Беше пантомима на вежливост, която се състоеше всеки път, когато тя го изненадваше неподготвен. Тя беше свикнала да казва: „Не ставайте“ точно преди обувките му да докоснат пода.

— Съжалявам. Зачел съм се. Не чух.

Той се усмихна просто да покаже, че няма лоши чувства, върна очилата си на мястото им, потъна отново във възглавниците си и се върна към книгата си. Загубен за света. Празните разговори никога не са били силната му страна.

Боб наля чай във фината порцеланова чаша, пусна вътре резен лимон и й я подаде.

— Играла си тенис — отбеляза той.

— Как позна?

— Поради способността ми за наблюдения и дедукция, както и по белите спортни дрешки и ракетата.

— Блестящо!

— Къде играхте?

— В клуба. С Хюго и още една двойка. Сериозен състав.

— Кой спечели?

— Ние, разбира се.

— Ще излизаш ли тази вечер?

— Не. Хюго трябва да отиде на някаква вечер на гостите в бараките. Само за мъже.

— Това означава твърде много пиене и опасни лудории след вечеря. Когато го видиш следващия път, сигурно ще е със счупен крак. Докато не съм забравил, уредих да те закарат до Канви. С кола, следващата събота сутринта. Ще те вземат оттук в осем сутринта.

Джудит изслуша тази информация със смесени чувства. Нацупи се като дете.

— Не искам да заминавам.

— И аз не искам. Дяволски ще ми липсваш. Но това е положението. Дългът зове. И като говорим за дълг, имам и друго съобщение. От самия подполковник на доброволките, не по-малко. Обади ми се днес следобед. Попита дали ще бъдеш тук утре сутринта, и ако да, щяла да те помоли за помощ.

— Помощ за какво? — попита Джудит предпазливо. Беше служила прекалено дълго, за да не знае, че човек никога не трябва да се съгласява доброволно да върши нещо, без да знае подробностите. Взе си сандвич с краставица и отхапа от вкусната му хрупкавост.

— Да отидеш и да посрещнеш множество момчета, които го заслужават.

— Не разбирам.

— Има кораб, който ще спре там, на път за Англия. „Орион“. Болничен кораб. Първата партида военнопленници от железницата Банкок — Бирма. Били са в болница в Рангун. Позволяват им да слязат на брега тук за няколко часа като първа стъпка назад към цивилизацията. Ще има нещо като прием за тях в крепостта. Чай с кифли, предполагам. Подполковникът организира няколко доброволки да действат като домакини, да говорят с хората и да ги накарат да се чувстват като у дома.

— Ти какво каза?

— Че трябва да го обсъдя с теб. Обясних й, че баща ти е починал в Чанги и може би срещата с няколко измършавели пленници ще те накара да се почувстваш по-близо до вкъщи.

Джудит кимна. Беше свършила сандвича си и сега разсеяно взе друг. Военнопленници от Бирманските железници. В края на войната, когато войската навлезе там заедно с медицински служби, с Червения кръст (лейди Маунтбатън) плътно по петите, лагерите по железницата бяха отворени и лъсна целият им ужас. Докладите и снимките във вестниците предизвикаха вълни от неверие и отвращение, съзвучни само на реакцията на западния свят, на всеобщата угнетеност, когато Съюзническите армии по пътя си на изток откриха лагерите в Освиенцим, Дахау и Равенсбрюк.

По железницата хиляди хора бяха загинали, а оцелелите работеха в задушаващата джунгла по цели осемнадесет часа на ден. Брутални пазачи карали болните да работят въпреки глада, изтощението, маларията и дизентерията, докарани от мръсотията, в която били принудени да живеят пленниците.

Но сега те се връщаха вкъщи. Тя въздъхна.

— Трябва да отида. Ако не отида, няма да мога да се погледна в очите до края на живота си. Ще бъде ужасно мекушаво.

— Не се знае. Може да те накара да се почувстваш по-добре около това, което става.

— След всичко, което са преживели, човек се пита дали някой от тях въобще ще е в състояние да слезе на брега…

— Те са прекарали известно време в болница и са се грижили за тях, хранили са ги както трябва. И на семействата им е съобщено, че са живи и на път към вкъщи…

— Какво ще трябва да правя?

— Нахлузвай униформата и отивай на сбора в девет часа.

— Къде?

— В учреждението на доброволките на „Гал Роуд“. Там ще получиш нареждания.

— Добре.

— Браво. Изпий още чай. И ще вечеряш днес с Дейвид и мен? Ще кажа на Томас, че ще бъдем трима.

* * *

Тази сутрин, след като се изкъпа и се омота в тънката си роба, Джудит закусва сама, защото Боб и Дейвид Бийти вече бяха отишли на работа. Закуската беше грейпфрут и китайски чай. Нищо повече. По неизвестна причина не беше особено гладна. След закуската се върна в стаята си и откри, че Томас беше извадил чистата й униформа върху прясно оправеното легло с кепе и обувки, изчистени до ослепително бяло. Тя се облече и се почувства малко като в онзи последен ден в Тринкомали, когато, отрупана с грижи, беше си облякла чиста униформа и тръгнала по прашния път, за да изпълни нареждането на подполковника си. И сега отново е в битката. Закопча копчетата, завърза си обувките, сложи си шапката, малко червило и парфюм. Помисли си дали да вземе чанта, после се отказа. Няма нужда. Ще се върне вкъщи около обяд. Но за всеки случай взе от чантата си пачка рупии и ги натъпка в джоба на полата си.

В хола намери Томас, който я чакаше до отворената врата.

— Искаш ли Азид да те закара?

— Не, Томас, благодаря. Ще отида пеша. Съвсем близо е.

— Много хубаво е това, което ще направите. Храбри хора. Тези ужасни японци! Бих искал да им кажете, че са много смели.

Тъмното му лице се сгърчи от мъка и Джудит много се трогна от неговото малко избухване.

— Да. Напълно си прав. И ще им кажа, че са смели.

Тя излезе навън в ослепителното слънце и жегата, през портата и надолу по претъпканата улица. След малко се появи сградата на доброволческата администрация — голямо здание в едуардиански стил, бяло и украсено като сватбена торта, на два етажа и с плосък покрив, увенчан с украсена балюстрада. Някога е било дом на богат търговец, но вече беше загубило част от лустрото си и градините, които го заобикаляха, обширни площи с пътеки и поляни, бяха застроени с покрити с палмови листа бараки и умивални.

Тя влезе през портата и младият часовой й отправи оценяваща усмивка. Видя камион, паркиран на чакъла, здравеняка моряк, седнал зад волана и погълнат от старо списание. Тя се изкачи по издълбаните стъпала под сянката на впечатляващ портал и във висок хол, който сега играеше ролята на контролен офис. Имаше бюра, пощенски кутии за писма и много доброволки, пристигнали вече, стояха наоколо и чакаха да им се каже какво да правят. Млада жена, трети помощник-капитан, като че ли беше натоварена да стои до подполковника на доброволките за морална подкрепа. Тя имаше известни затруднения с имената и бройките.

— Тук трябваше да има четиринадесет доброволки. Колко са дошли досега? — С молив в едната ръка, тя полагаше усилия да преброи главите. — Една… две…

— Дванадесет, мадам. — Водещата доброволка явно я биваше повече от шефката.

— Значи ще дойдат още две. — Тя видя Джудит, която се мотаеше в края на малката група. — Коя си ти?

— Дънбар, мадам.

— Откъде?

— От кораба на Нейно величество „Аделаида“, Тринкомали. Тук съм в отпуска.

— Дънбар. — Помощник-офицерът погледна списъка си. — А, да, има те. Отбелязвам те. Но чакаме още една. — Тя неспокойно погледна часовника си. Цялата тази отговорност явно я сриваше. — Закъснява…

— Не, не закъснявам. — Последната доброволка влетя през отворената врата и рапортува. — Девет без пет е. — Малко, набито момиче, кафяво като зърно кафе, със светли, весели сини очи и къса тъмна коса, която се къдреше около долния край на шапката й.

— О, добре. Справи се. — Нейният уверен маниер леко обърка третия помощник-офицер. — Ъъъъ, ти Съдлоу ли си?

— Точно така. От кораба на Нейно величество „Ланка“. Имах свободна сутрин.

Накрая решиха, че всички са се събрали и могат да тръгнат. Дадоха се нареждания. Камион ще ги закара до укреплението, където бившите пленници ще слязат от малките снабдителни кораби.

— Защо не от кораборемонтния док? — попита едно от момичетата.

— Уредихме автобуси да ги превозят до укреплението. След това те ще могат да отидат сами до Гордънс Грийн, това е много близо. Там има хелинг и вълнолом. А когато стигнат до брега, ще ги посрещнете, ще разговаряте с тях и ще ги придружите до тентите, които са направени за тях, там ще бъдат сервирани закуски.

— Бира? — попита с надежда доброволката Съдлоу.

— Не — беше категоричният отговор. — Чай с кифлички, сандвичи и подобни. Други въпроси?

— Колко дълго ще трябва да останем?

— Докогато прецените, че ще бъдете полезни. Направете така, че да им е приятно, да са нахранени. Спокойни.

— Само ние ли ще сме там, мадам? — попита друго момиче, очевидно уплашено.

— Не, разбира се, че не. Ще има сестри от болницата, контингент от гарнизона. И мисля, че бенд, който ще свири. И освен това под тента ще има старши офицери от всичките три служби и един-двама местни началници и големци. Така че няма да сте сами. — Тя се огледа наоколо. — Всичко ясно ли е? Добре. Да тръгваме тогава.

— И най-добър британски късмет — завърши вместо нея доброволката Съдлоу и се засмяха всички без помощник-офицера, която се направи, че не е чула.

Четиринадесетте момичета чинно излязоха под палещото слънце и сръчният моряк, като чу гласовете им, скочи от кабината и отиде да смъкне задната дъска на каросерията и да помогне на всеки, който има нужда от това. Натоварени, те насядаха на дървените пейки, сложени отпред и отстрани. Когато всички се качиха, задната дъска беше вдигната и закрепена. След малко моторът запали и те потеглиха, като подскачаха и залитаха, през портата нагоре по „Гал Роуд“.

Беше доста ветровито, защото платнищата на камиона бяха навити и той беше открит от всички страни. Джудит и доброволката Съдлоу, които се качиха последни, седяха една до друга отзад.

— Каква суматоха — каза Съдлоу. — Мислех, че няма да успея. Опитах да намеря някой да ме докара, но не успях, така че предприех рисковано шоу. Затова едва не закъснях. — Тя погледна Джудит. — Не те познавам. От Коломбо ли си?

— Не. От Тринкомали. В отпуска съм.

— Не познавам лицето ти. Как се казваш?

— Джудит Дънбар.

— Аз съм Сара Съдлоу.

— Здрасти.

— Тая помощник — офицерка не беше ли просто покъртителна? Мокра като парцал за дъски. Не горя от нетърпение за това събитие, а ти? Чай с кифлички във войнишка палатка не ми прилича на прием след всичко, през което тези нещастници са преминали.

— Не мисля, че те го очакват с прекалено голямо вълнение.

Зад тях „Гал Роуд“, широка и с плътен трафик, струеше прашно напред между високите палми. Джудит гледаше как тя бяга след тях и си мислеше за баща си, живял в Коломбо и шофирал по този път ден след ден до и от офисите на „Уилсън-Маккинън“. Представяше си как е умирал в мръсотията и безнадеждната мизерия на Чанги и се опитваше да си спомни точно как беше изглеждал, как беше звучал гласът му, но това беше невъзможно. Беше прекалено отдавна. Това беше жалко, защото точно сега, тази сутрин, тя имаше нужда от малко бащинска подкрепа, която да втвърди гръбнака й. „Татко, ако си там. Правя това за теб. Не ми позволявай да бъда съвсем безполезна.“

До нея Сара Съдлоу се въртеше на твърдата пейка.

— Господи, какво не бих дала за една цигара. — Явно и тя се чувстваше не по-малко тревожна от самата Джудит. — Прилича малко на шамар, не мислиш ли? Имам предвид какво трябва да дрънкаме. Разговор като на коктейл едва ли е подходящ и изпитвам ужас от напрегнатите паузи. — Тя обмисляше проблема и после излезе с блестяща идея. — Знаеш ли какво, по-добре да го правим по двойки. Тогава, ако на едната й свършат думите, другата ще може да се намеси. Какво ще кажеш? Да се залепим ли една за друга?

— Да, моля те — веднага отговори Джудит и веднага се почувства много по-добре. Не можеше да си представи по-устойчив партньор по време на стрес.

* * *

Познати забележителности препускаха край тях. Хотел „Гал Фейс“, „Гал Фейс Грийн“. Камионът затрополи по мост и тръгна по пътя, който беше от източния край на крепостта. Морето беше крясък от синьо, простряло се до хоризонта. Вятърът от югозапад тласкаше напред непоклатима процесия от вълни, които се разбиваха в скалите. Те пристигнаха до целта с фара накрая, който образуваше естествен пристан, защитен от капризите на времето. Водата в него беше спокойна. Тук имаше дига и наклонена плоскост за плъзгане, и, построен наблизо, безупречно подреден и застанал мирно, впечатляващ сикски оркестър от гайди в пълна церемониална премяна: шорти и туники в цвят каки, великолепни тюрбани. Техният старши барабанчик беше мъж с величествени ръст и осанка, носеше огромен сребърен жезъл и шарф от алена коприна, разточително украсен с ресни, преметнат през рамото и гърдите му.

— Не знаех, че сикхите свирят на гайда — каза Сара. — Мислех, че свирят на индийска лютня и на някакви странни флейти, за да омагьосват змии.

— Но изглеждат много добри, не мислиш ли?

— Ще запазя мнението си за след като чуя що за шум произвеждат.

Камионът спря и всички скочиха долу. Преди тях бяха дошли други. Официалният комитет по посрещането: офицери от гарнизона и флотската главна квартира, линейки и някои морски медицински сестри, чиито бели касинки и престилки се развяваха от вятъра.

На брега очакваха и часовниковата кула, правителствените сгради, кралският дворец и разни банки и министерства. На тревното пространство на Гордънс Грийн (място за срещи при тържествени случаи като обявяване на поражение или градинско парти при посещения на кралски особи) се виждаха палатките цвят каки, издигнати от армията. Те бяха украсени с ярки флагчета, а над всички, на висок пилон, се вееше националното знаме на Обединеното кралство.

„Орион“ беше на котва на около миля от брега.

— Прилича малко на предвоенен лайнер за приятни пътувания, не мислиш ли? — отбеляза Сара. — Каква ирония е да знаеш, че всъщност е кораб болница и повечето му пасажери са вероятно прекалено болни или омаломощени, за да могат дори да слязат до брега. О, боже, те всъщност идват…

Джудит погледна и видя да приближават до мястото на фара три малки кораба, подредени един зад друг, насочени към вълнолома. Всички бяха отрупани с хора, превърнати от разстоянието и заслепяващото слънце в петно от каки и бледи лица.

— Май че са доста, нали? — Бърборенето й, Джудит знаеше това, вероятно беше от нерви, непрестанен поток от думи. — Трябва да кажа, всичко ми се струва малко странно. Имам предвид този опит да се свържат отвратителни факти с този уж празничен бизнес. И знамената, оркестърът и прочее. Само се надявам те да не са… Божичко!

Тя беше заставена да млъкне, доста уместно, от гласа на главния барабанчик, който изкрещя първата си заповед и накара Сара почти да изхвърчи от кожата си. Той явно беше добре инструктиран за етапите. Слънцето блесна на жезъла му, страничните барабани задумкаха, гайдарите вдигнаха инструментите си до раменете. След това долетя зловещ, причиняващ тръпки по гърба погребален звук, докато надуваха гайдите си през тръстикови тръби. После засвириха. Не военни маршове, а стара шотландска песен.

Лодко прекрасна, като птица лети,

напред, моряци зоват…

— О, боже — каза Сара, — надявам се да не се разрева.

Корабите приближиха, пътниците им са трупаха рамо до рамо. Вече беше възможно да се различат чертите на хората на борда.

Отведи момчето, родено за крал,

отвъд морето, до Скай.

Нито особено прекрасни лодки и със сигурност никакви крале не можеха да слязат на брега, а само обикновени хора, оцелели в ада, които отново се завръщаха в своя истински и познат свят. Но какво хрумване да посрещнеш първото им слизане на земята с музика на гайди. Някои хора, реши Джудит, са били вдъхновени. Беше слушала оркестри от гайди и преди, разбира се, по радиото или от прегледите в киното, но никога не бе част от тях, като ги гледаше и слушаше дивата музика да шурти на вятъра под открито небе. Тази музика, заедно с обстоятелствата на случая, караше мравки да лазят по гърба й и тя, като Сара, чувстваше сълзи да напират в очите й.

Тя ги избърса и каза с възможно най-спокойния и твърд тон, който можа да постигне.

— Защо свирят шотландски мелодии?

— Може би само тях знаят. Всъщност повечето от пленниците са от леката пехота на Дърам, но мисля, че има и някои от Гордънските планинци.

Всички сетива на Джудит настръхнаха.

— Гордънски?

— Така ми каза моята заместник — шефка.

— Познавах някога гордънски планинар. Беше убит в Сингапур.

— Може да срещнеш някои от другарите му.

— Не познавах никого от приятелите му.

Първият кораб пристана и го завързваха. Пътниците му в строй започнаха да се катерят по вълнолома.

Сара изправи рамене.

— Хайде. Не виси тук. Сега е моментът да се присъединим. Приятни усмивки и бодри маниери.

* * *

След всичките им притеснения се оказа, че не беше никак трудно. Не бяха пришълци от друга планета, а обикновени млади хора и веднага щом ги чу да говорят с удостоверяващите акценти от Нортъмбърланд, Къмбърланд и Тайнсайд, страховете на Джудит се изпариха. Кожа и кости, с голи глави, с черти, все още носещи бледността на болестите и гладуването, те все пак бяха чисти и спретнати, прилично облечени (от Червения кръст в Рангун?) в джунглено зелени памучни бойни дрехи и платнени обувки с връзки. Никакви знаци за ранг и старшинство, никакви белези на военни поделения. Слизаха от вълнолома по двама и трима, приближаваха бавно, сякаш не съвсем сигурни какво да очакват, но когато облечените в бяло доброволки и медицински сестри се смесиха с тях, говореха и стискаха ръце, стеснителността се стопи.

— Здравейте. Аз съм Джудит. Радвам се да ви видя.

— Аз съм Сара. Добре дошли в Коломбо.

— Дори сме организирали оркестър за посрещането ви.

— Толкова се радваме да ви видим.

Скоро всяко момиче съвсем естествено беше насъбрало около себе си много мъже и всички явно бяха силно облекчени от това, че бяха им казали какво да правят.

— Ще ви заведем до Гордън Грийн, където са палатките.

— Чудесно.

Една от старшите сестри плесна с ръце като учителка, която иска да привлече внимание.

— Никой не трябва да ходи, ако усеща, че не може. Имаме предостатъчно транспорт, ако някой предпочита да се вози.

Но групата на Джудит, вече набъбнала до двадесет човека, каза, че предпочита да върви.

— Добре. Да тръгваме тогава.

Те се отправиха, без да бързат, по лекия склон, който се надигаше от брега. Оркестърът от гайди вече свиреше друга мелодия.

Ела отвъд морето, Чарли, горд Чарли, смел Чарли,

ела отвъд морето, Чарли, и поздрави Маклийн.

Макар и да си уморен, ще те развеселим…

Мъжът до Джудит каза:

— Онази сестра, дето плесна с ръце. Имахме също такава учителка вкъщи, когато бях малък.

— Къде вкъщи?

— Аник.

— Били ли сте в Коломбо преди?

— Не. Спряхме тук по пътя за Сингапур, но не слизахме. Само офицерите слизаха. Предполагам са мислели, че можем да офейкаме.

Друг от мъжете се намеси.

— Нямаше да е зле да го бяхме направили. — Той имаше белези на врата от нещо, което приличаше на циреи, и вървеше с мъчително накуцване.

— Можете ли да вървите? Не е ли по-добре да ви закарат?

— Малко тренировка на крака няма да ми навреди.

— Откъде сте?

— От близо до Уолсингам. Баща ми отглежда овце.

— Всички ли сте от леката пехота на Дърам?

— Да.

— Има ли високопланинци от Гордън с вас?

— Има, но те са на последния кораб. Идват след малко.

— Малко е недружелюбно да свирят шотландска музика на новопристигналите. Би трябвало да свирят песни от Нортъмбърланд, специално за вас.

— Коя например?

— Не знам. Нито една не знам.

Приближи друг мъж.

— Знаеш ли „Когато лодката пристига“?

— Не. Съжалявам. Много съм невежа.

— Как казахте, че ви е името?

— Джудит.

— В Коломбо ли работите?

— Не, в отпуска съм.

— Защо тогава не се забавлявате?

— Това и правя.

* * *

Дълго след това, когато всичко свърши, Джудит си спомняше официалния прием за завърналите се военнопленници почти така, както училищните дни за края на годината или градинските празненства в Англия. Всички елементи на някакво църковно набиране на средства присъстваха. Миризмата на стъпкана трева, платнища и прегрято човешко множество. Оркестърът на Кралската флота на Грийн, който свиреше леки пиеси от Гилбърт и Съливан. Задушните палатки, гъмжащи от облечени в каки мъже и посещаващи сановници, дошли да изразят уважението си. (Викарият, губернаторът и полковник Кеъри-Луис не биха изглеждали никак не на място тук). После почерпката. Около стените на палатката бяха наредени импровизирани маси със закуски. Кифлички, сандвичи, кейкчета, всичко се омиташе за нула време и се заместваше моментално от един или друг бездънен източник. За пиене имаше айскафе, лимонада и топъл чай. (И отново човек почти очакваше да види госпожа Нетълбед или Мери Милиуей, отговарящи за самовара, с госпожа Мъдж до тях, която се разправяше с каните с мляко и захарта.)

Палатката така се препълни, че масите започнаха да не достигат, така че като доведоха благополучно поверените им хора, Джудит и Сара влязоха по неволя в ролята на сервитьорки, товареха подноси с пълни чинии и чаши и се грижеха всеки мъж да получи дела си от празненството.

Вече имаше много разговори и беше много горещо и шумно. Но най-после събраната компания, окончателно заситена, престана да яде и излезе по двама и по трима на тревата на Грийн, наляга по тревата, запали цигари и се заслуша в оркестъра.

Джудит погледна часовника си и видя, че вече е единадесет и половина. Сара Съдлоу не се виждаше никъде, а стюардите разчистваха остатъците от партито. Ризата й беше залепнала за гърба и като че ли нямаше какво повече да се прави, така че излезе от палатката, пъхна се под платнището над главата си и прекрачи две въжета. Застана с лице към морето и вятърът беше блажено прохладен.

Постоя малко, като вдишваше свеж въздух и гледаше спокойната картина. Поляните на Гордънс Грийн, оркестъра на Кралската флота (подходящо тържествен в бели шлемове), който вече свиреше мелодии от кораба „Пинафор“, тук-там групи почиващи си мъже. И тогава погледът й беше привлечен от сам мъж, който не беше легнал по очи или подпрян на лакът, а стоеше с гръб към нея, явно заслушан в музиката. Забеляза го, защото беше различен. Дългурест и безтелесен като останалите, но без анонимната униформа от джунглено зелено и платнени гимнастически обувки. Вместо това разнебитени пустинни ботуши от типа на тези, които винаги се описват от офицерите на кралската флота като велурен разкош. На тъмната му глава имаше гордънска шотландска шапка с ленти отзад, които се вееха на вятъра. Износена риза, ръкави, навити до лактите. И килт^[5]. Гордънски килт. Дрипав и избелял, плисетата — пришити аматьорски с канап. Но все пак килт.

Гас!

За миг си помисли, че може би е Гас, и после видя веднага, че не е, защото Гас беше мъртъв. Загубен, убит в Сингапур. Но може би той го е познавал.

Измих прозорците и пометох пода,

и полирах дръжките на входната врата,

полирах дръжките толкова грижливо,

че сега на флотата господар съм аз.

Тя прекоси поляната към него. Той не чу приближаването й и не се обърна. Тя каза:

— Здравейте.

Стреснат, той се обърна и тя погледна право в лицето му. Тъмни очи, дебели вежди, хлътнали бузи, кожа, набраздена с тънки бръчици, които липсваха преди. Тя изпита необикновеното физическо усещане, че сърцето й е спряло да бие и за миг е замръзнала във времето.

Той пръв наруши мълчанието.

— Мили боже! Джудит!

О, Лъвдей. Ти сгреши. Грешала си през цялото време.

— Гас!

— Откъде изскочи?

— Оттук. Коломбо.

Не е убит в Сингапур. Не е мъртъв. Той е тук. При мен. Жив.

— Ти си жив!

— Мислеше, че не съм ли?

— Да. От години мислех, че си мъртъв. Веднага след Сингапур. Всички мислехме така. Когато те видях да стоиш, знаех, че не си ти, защото беше невъзможно.

— Приличам ли ти на труп?

— Не. Изглеждаш чудесно. — И тя наистина мислеше така, и беше вярно. — Ботите, килтът, шапката. Как за бога си успял да ги запазиш?

— Само килтът и шапката. Ботите откраднах.

— О, Гас!

— Не плачи.

Но тя направи крачка към него, обви ръце около кръста му и притисна лице до износения памук на старата кафеникава риза. Усещаше ребрата му и костите му и чуваше ударите на сърцето му. Ръцете му я обвиха и те просто стояха така, много близо един до друг, за всеки, който би могъл да ги види и им направи забележка. И тя отново си помисли за Лъвдей, а после престана да мисли за нея. За момента единственото важно нещо беше, че отново беше намерила Гас. След малко се отделиха един от друг. Тя не се разплака, той не беше я целунал. Свършено. Обратно по местата си.

— Не те видях в палатката — каза тя.

— Бях там съвсем за малко.

— Трябва ли да останеш тук?

— Не непременно. А ти?

— Не непременно. Кога трябва да се върнеш на парахода?

— Корабчето е в три следобед.

— Можем да отидем на „Гал Роуд“. Където живея в момента. Да пийнем нещо и да обядваме. Време е.

— Това, което искам всъщност, е да отида в хотел „Гал Фейс“. Имам там нещо като среща. Но не мога да отида сам, защото нямам техните пари. Нямам рупии. Само японски хартиени пари.

— Имам пари. Ще те заведа. Ще дойда с теб.

— Как?

— Ще вземем такси. Има стоянка на пътя до часовниковата кула. Можем бързо да отидем дотам.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Няма ли да имаш неприятности?

— В отпуска съм. Свободен агент.

* * *

Те се измъкнаха. Отново никой не ги забеляза или дори да беше, нищо не каза. Сега преминаха през цялата вече почти празна палатка, прекосиха тревата и излязоха на „Куин стрийт“ и по нея до кръстовището и Часовниковата кула. Тук чакаха няколко нетърпеливи таксита. Шофьорите щом ги зърнаха скочиха на крака, за да се спазарят помежду им за цената, но Джудит и Гас влязоха в първото на опашката такси, което спести много караници.

— Знаеш ли — каза тя, — допреди малко никога не съм си давала сметка колко невероятно трудно е да бъдеш свидетел. В съда. При дело за убийство или друго. Можеш слепешката да се закълнеш в библията, че никога не си виждал някого в някакъв жизненоважен момент. Но вече знам, че всъщност какво виждаш, зависи от това какво вярваш или смяташ, че си видял.

— Мен ли имаш предвид?

— Не беше ти, докато не видях лицето ти.

— Най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, беше да видя твоето. Кажи ми за себе си. В отпуска си. Не работиш ли тук?

— Не. В Тринкомали. Сигурно не помниш Боб Съмървил, чичо ми? Мисля, че никога не си го виждал. Той е контраадмирал във Военноморския щаб. Живея при него.

— Ясно.

— Жена му, Биди, беше сестра на майка ми.

— Беше. Минало време.

— Да. Родителите ми бяха в Сингапур почти по същото време като теб…

— Знам. Срещнах ги веднъж на парти на военната ми част в Селаринг Баракс. Беше точно преди Пърл Харбър, когато все още правехме партита. Какво стана с тях? Измъкнали ли са се?

Джудит поклати глава.

— Не. Баща ми е починал в Чанги.

— Съжалявам.

— А майка ми и малката ми сестричка опитали да заминат за Австралия, но корабът им бил торпилиран в морето край Ява. Не са се спасили.

— О, боже. Толкова съжалявам!

— Затова съм в отпуска. Цял месец. Да поживея при Боб. Трябва да се върна в Тринкомали в края на тази седмица.

— Значи само след няколко дни щяхме да се разминем.

— Така е.

Таксито пътуваше по ръба на „Гал Фейс Грийн“. Група малки момчета играеха футбол, дриблираха и ритаха въпреки босите си крака. Гас обърна глава да ги погледа.

— Не е точно като при теб, но и моите родители починаха. Нито от глад, нито са потопени, а в собствените им легла, или в болница, или може би в някакъв приют. — Той отново обърна глава към нея. — Те бяха доста възрастни. Били са вече възрастни, преди да се родя. Бях единствено дете. Може би и те са мислели, че съм мъртъв.

— Кой ти каза за това?

— Една любезна дама, нещо като социален работник в болницата в Рангун.

— От Сингапур не можеше ли да изпратиш вест на никого, дори на родителите си?

— Опитах да промъкна писмо навън от Чанги, но не мисля, че някога са го получили. После никога не се появи някакъв шанс.

Таксито завиваше в предния двор на хотела и спря под сянката на голяма тента. Те влязоха в дълго фоайе, обградено с цъфнали храсти в кашпи и стъклени изложбени витрини с много красиви и скъпи бижута: златни колиета и гривни, сапфирени и диамантени брошки и обеци, пръстени с рубини и смарагди.

— Гас, каза, че имаш среща.

— Имам.

— С кого?

— Почакай и ще видиш. — Зад бюрото на рецепцията стоеше служител сингалец. — Кутан още ли работи тук?

— Но, разбира се, сър. Той отговаря за ресторанта.

— Бих ли могъл да му кажа две думи? Няма да го бавя никак.

— Мога ли да кажа кой го търси?

— Капитан Калъндър. Приятел на полковник Камерън. Гордънски планинци.

— Много добре. Бихте ли искали да почакате на терасата, може би? — Той показа посоката с мършава кафява ръка. — Бихте ли желали нещо за освежаване? Айскафе или нещо от бара?

Гас се обърна към Джудит.

— Какво искаш?

— Лимонада, моля.

— Лимонада за дамата и бира за мен.

— Много добре, сър.

През полирания мраморен под на фоайето те излязоха на терасата, Гас водеше и избра масата, намести тръстиковите столове. Тя го следваше и се чудеше на хладнокръвието, независимостта му, властния му вид, които бяха вродени и нищо не можеше да ги унищожи. Той не само беше оцелял на Бирманските железници, но и оцелял с някакъв стил. Остатъците от парцалива униформа на него не изглеждаха нито смешни, нито странни, просто защото ги носеше толкова гордо. Но имаше и още нещо. Вътрешна сила, която беше осезаема, но и страшновата. Това й се стори малко плашещо. Рано или късно щеше да се наложи да му каже за Лъвдей. В древността на носителите на лоши вести им режели главите. Тя реши, че няма по своя инициатива да дава никаква информация, докато той сам не попита. Те седяха на терасата, донесоха им питиетата. Няколко деца, с бдителни бавачки, които ги следяха, плуваха в басейна. Вятърът шумолеше в листата на палмите и в края на градината зад богато украсен парапет се простираше морето.

— Същото е. Не се е променило.

— Бил ли си тук?

— Да, когато напускахме Сингапур. Дойдох с военен кораб покрай Кейптаун с група други хора от частта ни. Спряхме тук за четири дни и после взехме друг кораб. Беше особено бурно време. Партита и хубави момичета. Хубаво време.

— Капитан Калъндър!

Не бяха го чули да идва, но той беше тук. Гас стана.

— Кутан! — Той стоеше грейнал, бялата му туника беше украсена с еполети от червена коприна, които бяха отличителния знак на офиса. Косата му беше пригладена и намазана с брилянтин, върховните му мустаци като на раджа бяха безупречно подстригани. Носеше в лявата си ръка сребърен поднос, на който имаше бутилка уиски „Блек енд уайт“.

— Не повярвах на ушите си, боже мой, когато чух, че си тук. Че си жив и здрав.

— Радвам се да те видя, Кутан.

— И аз. Бог е много добър. Пристигнал си с кораба от Рангун.

— Да. Отплаваме този следобед.

— Ще гледам кораба ви да се отдалечава в морето. По тъмно светлините му ще се виждат. Много красиво. Ще гледам как си отиваш у дома.

— Ще мисля за теб, Кутан.

— А това е бутилката „Блек енд уайт“ на полковник Камерън, която ме помоли да му запазя. Държах я заключена през цялото време. — Той се огледа. — Полковник Камерън не е ли с теб?

— Той е мъртъв, Кутан.

Старият човек замръзна с тъжни очи.

— О, капитан Калъндър, това е много лоша новина.

— Не исках да замина от Коломбо, без да ти кажа това.

— Никога няма да забравя дните, които прекарахте тук. И полковник Камерън. Прекрасен джентълмен. — Той погледна бутилката уиски. — Бях толкова сигурен, че ще дойде да си я получи, както обеща. Плати я онази вечер. И каза: „Кутан, пази я за мен. В лед. Ще празнуваме пак, когато се връщаме у дома“. А сега не дойде. — Той взе бутилката от подноса и я остави на масата. — Значи ти трябва да я вземеш.

— Не дойдох за уискито, Кутан. Дойдох да те видя.

— Признателен съм. Ще дойдете ли в ресторанта за обяд?

— Не мисля. Нямам време да оценя прекрасната ви храна, нито, както се страхувам, стомахът ми е за нея в момента.

— Бил си болен?

— Вече съм добре. Кутан, ти си зает човек. Не трябва да преча на работата ти. — Той протегна ръка. — Довиждане, стари приятелю. — Те си стиснаха ръцете. После Кутан направи крачка назад, притисна дланите си една към друга и се поклони с много привързаност и уважение.

— Бог да ви пази, капитан Калъндър.

Когато той си отиде, Гас седна отново и погледна бутилката уиски.

— Ще трябва да намеря някаква чанта или кошничка, за да я сложа. Едва ли много ще се церемонят с мен всички други на борда на „Орион“, като видят, че го нося. Няма да пристигне въобще.

— Ще намерим нещо — обеща Джудит. — Ще можеш да си го занесеш до Шотландия.

— Вятър работа.

— Какво ще стане, когато се прибереш?

— Не знам със сигурност. Ще рапортувам в Главната квартира в Абърдийн, предполагам. Медицински преглед. Отпуска.

— Много болен ли си бил?

— Не повече от другите. Бери-бери^[6]. Дизентерия. Възпаления и циреи. Плеврит, малария, холера. Изчисляват, че са загинали около шестнадесет хиляди британци. Хората, които днес слязоха на брега, са три пъти по-малко от другите, които останаха на кораба.

— Неприятно ли ти е да говориш?

— За какво?

— За Сингапур и за това как започна всичко. Получих последно писмо от майка ми… Но то всъщност не ми говори за нищо, освен за объркване и хаос.

— Ами това може би най-точно описва случилото се. Ден след Пърл Харбър японците нахлуха в Малайзия. Гордънците бяха натоварени с бреговата защита, но в началото на януари бяхме преместени нагоре от страната, в Малая, и се присъединихме към австралийската бригада. Но нямахме никаква надежда в ада и в началото на януари се оттеглихме назад към Козуей на остров Сингапур. Но кампанията беше обречена, незащитима без подкрепа от въздуха, а имахме само сто и петдесет самолета, защото основната голяма част от Кралските военновъздушни сили се биеха в Северна Африка. И после бежанците. Мястото беше претъпкано с тях. Изпратиха ни в ариергарда в Козуей. Задържахме позицията си три-четири дни, но това беше с пушки и щитове, защото артилерийските ни снаряди свършиха за нула време. Имаше спорадични разговори да опитаме да избягаме и да се измъкнем до Ява или другаде, но бяха само слухове. После, седмица след влизането в Сингапур, японците се добраха до всички резервоари, които ни снабдяваха с прясна вода. В града имаше най-малко милион хора, а японците затвориха крановете. Това е. Капитулирахме.

— Какво стана тогава с теб?

— Стигнахме до Чанги. Не беше прекалено зле, пазачите бяха сравнително разумни. Попаднах в работеща част, изпращаха ни по улиците да поправяме разрушенията от бомбите. Станах много добър в отмъкването на храна и допълнителни дажби. Дори продадох часовника си за сингапурски долари и ги използвах да подкупвам един от пазачите, за да пусне писмо до родителите ми, но не знам дали въобще го е направил и дали те са го получили. Предполагам, че вече никога няма да разбера. Освен това той ми носеше хартия и моливи, блок за рисуване и успявах да ги изпълвам и да ги съхранявам следващите три години и половина. Нещо като рекорд. Но не за човешка консумация.

— Още ли ги имаш?

Гас кимна.

— На борда са. Заедно с новата ми четка за зъби и новото ми парче сапун и последното писмо на Фърги Камерън, което трябваше да предам на вдовицата му.

— А после какво стана, Гас?

— Ами останахме в Чанги около шест месеца, после се понесе слух, че японците са построили чудесни лагери за нас в Сиам. Следващото, което разбрахме, беше, че ни натовариха в стоманени камиони за говеда и пътувахме на север към Банкок пет дни и нощи. Бяхме по тридесет в камион, нямаше място да легнеш. Беше ужасно. Имахме по една купичка ориз на човек и по една купичка вода на ден. Докато стигнем до Бирма, много от нас бяха вече болни, някои умряха. В Банкок всички изпопадахме от камионите за говеда, но с облекчение, че изпитанието е свършило. И през ум не ни минаваше, че това е едва началото.

Децата бяха престанали да плуват и бавачките им ги поведоха навън за лек обяд. Басейнът лежеше спокоен. Гас вдигна чашата си и допи последната бира.

— Това е всичко — каза той. — Нищо повече. Точка. — Той й отправи през масата призрачна усмивка. — Благодаря, че ме изслуша.

— Благодаря, че ми разказа.

— Стига вече за мен. Искам да разкажеш за себе си.

— О, Гас, много е бледо в сравнение с твоето.

— Моля те. Кога постъпи при доброволките?

— Ден след смъртта на Едуард.

— Беше зловещо. Писах им след това. Тогава бях в Абърдийн, в Сен-Валери. Толкова исках да отида и ги видя, но нямаше нито време, нито възможност, преди да отплавам за Кейптаун. — Той смръщи вежди, като си спомни. — Ти си купила къщата на госпожа Боскауен, нали?

— Да. След смъртта й. Беше много хубава. Винаги много съм харесвала къщата. Това означаваше да имам дом. Биди, жената на Боб Съмървил, дойде да живее при мен. И Филис, която работеше при майка ми. И момиченцето й Ана. Те още са там.

— Там ли ще се върнеш?

— Да.

Тя чакаше. И той го изрече.

— А Нанчероу?

— Все същото е. Само дето Нетълбед престана да е иконом и стана градинар. Все още управлява, разбира се, и четка дрехите на полковника, но се интересува много повече от своя градински боб.

— А Даяна? Полковникът?

— Все същите.

— Атина?

— Рупърт беше ранен в Германия. Инвалид от Кралските драгуни. Сега живеят в Глостършир.

Тя чакаше.

— А Лъвдей?

Той я наблюдаваше.

— Лъвдей е омъжена, Гас.

— Омъжена? — На лицето му се изписа абсолютно неверие. — Лъвдей? Омъжена? За кого?

— За Уолтър Мъдж.

— Момчето с конете?

— Да.

— Кога?

— През лятото на 1942 г.

— Но… Защо?

— Мислеше, че си умрял. Беше абсолютно сигурна, че са те убили. Нямаше никаква вест от теб, никакви новини. Само мълчание. Тя просто се предаде.

— Не разбирам.

— Не знам дали ще мога да ти обясня. Но след Сен-Валери тя имаше нещо като предчувствие, някакво откровение, че си жив. И ти беше наистина. Върна се. Тогава не беше убит, не беше пленен. Това… Това я накара да повярва, че съществува някаква огромна телепатия между вас двамата. След Сингапур тя опита отново, като мислеше за теб невероятно силно, и чакаше някакъв знак или послание от теб. Че не си мъртъв, а жив. Но не го получи.

— Едва ли можех да се обадя по телефона.

— Ох, Гас, опитай се да разбереш. Знаеш каква е Лъвдей! Като си внуши нещо, като й влезе някаква увереност в главата, е непоклатима. По някакъв странен начин убеди всички ни. — Тя уточни това. — Най-малко поне убеди Даяна и полковника.

— Но не и теб?

— И аз бях в същата лодка. Имах семейство в Сингапур и никакви новини. Но продължих да се надявам, защото надеждата беше единственото, което ми остава. Продължих да се надявам и за теб до деня, когато тя се омъжи, а след това сякаш нямаше особен смисъл.

— Щастлива ли е?

— Моля?

— Попитах дали е щастлива?

— Така мисля, макар че не съм я виждала от много отдавна. Има си бебе, Натаниъл. Ще навърши три години през ноември. Живее в малка къща във фермата Лиджи. О, Гас, толкова съжалявам. Изпитвах ужас да ти кажа това. Но то е станало, факт от живота. Няма защо да те лъжа.

— Мислех, че ще ме чака — каза той.

— Не бива да й се сърдиш.

— Не се сърдя.

Но изведнъж той стана отчаяно изтощен и уморен. Сложи ръка на лицето си, разтри очите си. Тя си представи връщането му у дома в Шотландия към нищото. Без родители, без семейство. Без Лъвдей.

— Трябва да поддържаме връзка, Гас. Каквото и да стане, трябва да бъдем във връзка. Ще ти дам адреса си и ти трябва да ми дадеш своя, за да мога да ти пиша. — Тя помисли върху това и разбра, че и двамата са уникално зле оборудвани. Стана на крака. — Ще отида да намеря някаква хартия и писалка. И ще отмъкна нещо, в което да скриеш бутилката уиски. Почакай тук, ще се върна след малко.

Тя го остави да седи сам. Излезе навън, плати сметката от бара и получи кафяв хартиен плик, в който да скрие бутилката уиски. След това отиде в стаята за бридж, откъдето взе няколко листа хартия за писма на хотела и молив. Когато се върна при Гас, видя, че не беше помръднал. Седеше, както го беше оставила, с поглед, фиксиран върху невидима линия между два различни оттенъка на синьо на хоризонта.

— Ето. — Тя протегна едно от парчетата хартия за писма и молива. — Напиши ми адреса си. — Той го написа, после бутна листа към нея.

Ардврей, Банчари, Абърдийншър

Тя сгъна листа и го пъхна в джоба си. После на свой ред написа:

Дауър Хауз, Розмълиън

— Ако ти пиша, обещаваш ли да отговориш, Гас?

— Разбира се.

— На нито един от нас не му е останало много, нали така? Затова трябва да се поддържаме един друг. Важно е.

Сега той сгъна хартията и я закопча в горното джобче на ризата си.

— Да. Важно е. Джудит… Мисля, че вече трябва да се връщам. Не бива да закъснявам за товарното корабче. Ще изпусна кораба.

— Ще дойда с теб.

— Недей. По-добре да отида сам.

— Ще намерим такси. Ето…

— Какво е това?

— Пари за таксито.

— Чувствам се като мъж на издръжка.

— Не, не на издръжка. Просто много специален.

Той взе пакета си, който все още приличаше на бутилка, макар и увит, и те излязоха на терасата, върнаха се във фоайето и потеглиха навън. Портиерът повика такси и задържа вратата на Гас, за да влезе в него.

— Довиждане, Джудит. — Гласът му беше леко прегракнал.

— Обещай да пишеш. Ще те осведомя веднага щом се върна в Англия.

Той кимна и после каза:

— Само още едно нещо. Ще кажеш ли на всички в Нанчероу за днес?

— Разбира се, че ще им кажа.

— Кажи, че съм добре. Прекрасно.

— О, Гас.

Тя се протегна и го целуна по двете бузи. Той влезе в таксито и вратата хлопна след него. След това го откараха, първо на улицата, после по цялата дължина на „Гал Фейс Грийн“. Джудит му махаше усмихната, гледаше как се отдалечава, но щом колата се загуби от погледа, усети как смелата усмивка се смъква от лицето й.

„Поддържай връзка“, мислено му каза тя. „Не трябва да изчезваш отново.“

— Може ли да ви повикам такси?

Тя се обърна и погледна портиера, грижлив и сияен в бутилково зелената си униформа. За момент тя не се сети какво трябваше да прави, нито къде трябваше да бъде. Но нямаше смисъл да се връща в крепостта. Ще си отиде вкъщи, ще вземе душ, ще се пъхне в леглото си.

— Да, още едно такси. Благодаря.

И отново „Гал Роуд“, но този път в обратна посока, и този път в известен комфорт, без лашкане на всички посоки в тритонния камион.

„Ще кажеш ли на всички в Нанчероу за днес?“

Тя си помисли за Уолтър Мъдж, за Натаниъл и Лъвдей. За сватбата, която не трябваше никога да се състои. За детето, което не е трябвало да бъде заченато, нито родено. Лъвдей беше най-близката й приятелка. Никой на света не би могъл да бъде по-добра компания и никой не би могъл да бъде по-вбесяващ. Тя гледаше през прозореца прашните тротоари, минувачите, тичащите край колата палми. Едва понасяше мисълта за мрачното завръщане на Гас вкъщи, което го чакаше. Беше толкова неимоверно несправедливо и съвсем не това, което той заслужаваше. С натежало сърце, гневна заради него, тя обърна цялото си възмущение към Лъвдей в мълчалив бяс.

Защо трябва винаги да бъдеш толкова вироглава, толкова прибързана? Защо не ме послуша онзи ден в Лондон?

„Вече ще имам бебе!“ Лъвдей, която й крещеше, сякаш Джудит беше глупачка. Лъвдей, която не оставаше длъжна никому.

Ти направи такава каша от всичко. Гас е жив и се връща у дома и няма семейство, защото старите му родители са починали. Би трябвало да дойде в Нанчероу, да те намери очакваща го. Всичко можеше да бъде толкова прекрасно. Той би трябвало да се върне у дома при теб. Вместо това се връща в Шотландия в една празна къща, без семейство, без любов.

„Какво ще му попречи да идва в Нанчероу? Той беше приятел на Едуард. Мама и татко смятаха, че е страхотен. Нищо не може да го спре.“

Как може да дойде в Нанчероу, когато си омъжена за Уолтър? Той те обичаше. Беше влюбен в теб. Прекарвал е цялото си време, като е строял гадна железопътна линия в Бирма и си е казвал през цялото време, че го чакаш. Как може да дойде в Нанчероу? Трябва да нямаш сърце и въображение, за да допуснеш такава мисъл.

„Трябваше да ми съобщи, че е жив.“ Сега тя звучеше нацупено.

Как би могъл? Както бе казал, едва ли е могъл да ти се обади по телефона. Успял е да изпрати само едно писмо до родителите си и дори не е сигурен, че са го получили. Защо не продължи да се надяваш? Защо не го дочака?

„Не мога да разбера защо изведнъж това толкова те засяга.“

Не ме засяга. Но се чувствам отговорна. Той трябва да знае, че има приятели. Не можем да го оставим да изчезне отново. Но не мисля, че той ще се върне в Нанчероу, и се съмнявам, че дори може да дойде на гости при мен в Дауър Хауз, защото знае, че всички сме тясно свързани и рано или късно ще трябва да те види. Не виждаш ли, че ме поставяш в непоносимо положение?

„Ние със сигурност не сме единствените му приятели.“

Но ти знаеш, че той обича Корнуол. Това беше нещо като рай за него, с теб и рисунките му. Как можеш да бъдеш толкова упорита? Защо винаги правиш от всичко такава каша?

„Ти не знаеш дали съм направила каша от всичко. Почти не сме се виждали пет години. Откъде знаеш, че не съм щастлива с Уолтър?“

Защото той не е човекът, който ти трябва. Трябваше да дочакаш Гас.

„О, млъкни.“

Таксито вече намаляваше скоростта си и отбиваше настрани. Тя видя познатата порта, часовоя. Беше си вкъщи. Излезе от колата, плати на шофьора и влезе.

И тогава, в този необикновен ден с необикновени събития се случи последното необикновено нещо, което трябваше да измести всички мисли за Гас и Лъвдей от главата на Джудит. Вратата на бунгалото на Боб беше отворена и още докато крачеше по автомобилната алея, той беше там, тичаше надолу по широките стълби през подравнения чакъл към нея, за да я посрещне.

— Къде беше? — През целия си живот той никога не й е бил сърдит, но сега звучеше съвсем обезумяло. — Чакам те от обяд… Защо не се върна? Какво прави толкова време?

— Аз… Аз… — Напълно зашеметена от това избухване, тя едва намираше думи да обясни. — Срещнах някого. Бях в хотел „Гал Фейс“. Съжалявам…

— Не съжалявай. — Той не беше ядосан, само разтревожен. Сложи ръце на раменете й и я хвана здраво, сякаш можеше да се разпадне всеки момент. — Само слушай. Тази сутрин ми се обади по телефона твоя втори офицер от Тринкомали… Пристигнал е сигнал от Портсмут, военния кораб на Нейно величество „Екселант“… Джес е оцеляла! Ява, Джакарта… „Раджата на Саравак“… спасителна лодка… млада австралийска медицинска сестра… концентрационен лагер…

Тя гледаше грубоватото му лице, очите му, пламтящи от възбуда, устата му, която се отваряше и затваряше и изричаше думи, които тя едва разбираше.

— … Утре… или вдругиден… Кралски военновъздушни сили… Джакарта за Ратмалана… тя ще е тук.

Най-после това достигна до нея. Той й казваше, че Джес е жива. Малката Джес. Не се е удавила. Не е убита при експлозията. Спасена.

— … от Червения кръст ще ни кажат кога трябва да дойде… Ще отидем заедно и ще я посрещнем от самолета.

— Джес? — Струваше й огромно усилие дори да произнесе името й.

Внезапно Боб я дръпна към себе си и я прегърна толкова силно, че си помисли, че ребрата й ще се строшат.

— Да, Джес! — И гласът му секна и той дори не се опита да го скрие. — Тя се връща при теб!

* * *

— Доста вълнуващ ден за теб.

— Да.

— Сестра ти — каза груповият капитан.

— Да.

— На колко години е?

— Четиринадесет.

Беше пет следобед. Джудит и Боб, закарани малко не на себе си в неговата служебна кола, се представиха в пункта на кралските ВВС в Ратмалана в четири и петнадесет. Там ги посрещна командирът на базата и ги придружи до стола, където получиха чай и чакаха, докато пристигне съобщение от контролната кула, че самолетът от Джакарта ще кацне всеки момент.

— Мислиш ли, че ще я познаеш?

— Да, така мисля.

Те излязоха от стола и през прашния параден плац тръгнаха към контролната кула. Боб Съмървил и груповият капитан бяха избързали напред, и двамата в униформа, потънали в дълбок служебен разговор. Младшият офицер — капитан от авиацията на някаква по-мощна длъжност (Секретар? Старши лейтенант? Адютант?) беше изравнил крачките си с нейните и сега я занимаваше с разговор. Имаше огромните мустаци на боен пилот и носеше вехто, леко накривено кепе. Тя предположи, че се радва на репутацията на кавалер. Във всеки случай, той явно беше доволен от бонуса да придружава младо момиче, а не грозна жена, на това отгоре издокарано в хубава рокля — приятна промяна от вездесъщия кафеникав памучен габардин на Женските помощни въздушни сили.

— Дълго ли ще бъдете в Коломбо?

— Наистина не знам.

Външно спокойна, вътрешно тя трепереше от нерви. Ами ако самолетът не пристигне? Или като кацне и Джес я няма на борда? Ами ако нещо ужасно се е случило, някаква засечка? Или експлозия, която пръсва самолета в небето и загиват всички пътници?

— При адмирала ли работите?

— Не, само му гостувам.

— Отлично! — Той се стараеше с всички сили, но тя не искаше да говори.

Пред контролната кула те се присъединиха към другите и към наземния персонал, облечен в мърляви комбинезони, който беше натоварен с поддържане на камионите и цистерните с гориво. На далечния край на пистата имаше хангари и строго подредени групи самолети „Торнадо“ и „Ураган“. Пистата беше свободна. Вятърът издуваше ветропоказателите.

Известно време никой нищо не казваше. Тогава капитанът от авиацията прекъсна мълчанието.

— Вече пристига.

Сърцето на Джудит подскочи. Разбърканата група на земния екип започна да се отделя, да се преподрежда, да се струпва около своя камион. Служител в алено яке се появи в далечния край на пистата. Джудит засенчи очи, вторачи се в небето, но не виждаше нищо поради блясъка на спускащото се слънце. Като напрягаше слуха си, чуваше само тишина. Чудеше се дали авиационният капитан не притежава свръхестествени сили. Може би мустаците му бяха чувствителни като тези на котка и той може да…

И тогава тя видя самолета, сребриста играчка, висяща във въздуха. Чу бръмченето на моторите, докато той се спускаше от югозапад, губеше височина, блестеше на слънцето със спуснат колесник, приближаваше земята. Той докосна пистата с оглушителен гръм, колелата плющяха по пистата и Джудит инстинктивно вдигна ръка да запази лицето си от настъпилия шум и издуханите облаци задушаващ прах.

След това, щом прахът падна, още пет минути висене и чакане дакотата да маневрира бавно назад от края на пистата и да спре накрая на линията на контролната кула. Перките не се въртяха. Тежките предни врати се отвориха отвътре и временните стълби затрополиха към тях. Пътниците започнаха да слизат малко по малко и тръгваха през бетоновия плац. Ескадронен водач от ВВС, група американски пилоти, трима спретнато облечени тамили, които носеха куфарчета за документи. Два войника, единият с патерици…

Накрая, когато Джудит беше на път да изгуби всяка надежда, се показа тя и заслиза надолу по стълбата. Костелива и кафява като момче, облечена с шорти и избеляла зелена риза, с изгоряла от слънцето коса, късо подстригана. Тромави кожени сандали, които изглеждаха с поне два номера по-големи, малка платнена раница висеше на кльощавото й рамо…

Тя спря за малко да се ориентира, тревожна и загрижена. После момичето смело тръгна след другите, като се приведе под крилото на самолета. Идваше.

Джес. В този миг те можеха да бъдат единствените две същества на света. Джудит отиде да я посрещне, като търсеше в това костеливо, каменно малко лице следи от пухкавото бебе, сладко ридаещото четиригодишно същество, на което беше казала „довиждане“ преди всичките тези години. И Джес я видя, и спря закована, но Джудит продължи, и беше чудесно, защото очите на Джес бяха вперени в нея, и те бяха също толкова сини и прозрачни, както винаги са били.

— Джес!

— Джудит? — Тя трябваше да попита, защото не беше сигурна.

— Да. Джудит.

— Мислех, че няма да те позная.

— Аз знаех, че ще те позная.

Тя протегна ръце. Джес се поколеба само още миг, след това се хвърли напред право в отворените обятия на Джудит. Тя вече беше толкова висока, че темето й докосваше брадата на Джудит, и да я държиш, беше като да си хванал нещо твърде чупливо, като гладувало птиче или пръчка. Тя зарови лице в твърдата коса на Джес, тя миришеше на дезинфектант и ужасно слабите й ръце се сключиха около талията на Джудит, те се целуваха една друга, но този път нямаше сълзи.

Беше им разрешено малко време за тях двете и когато се приближиха до тримата търпеливо чакащи мъже, бяха посрещнати мило и с такт. Джес беше поздравена с възможно най-непринуден тон, сякаш се връщаше от много важно пътуване от Джакарта всеки ден от живота си. Боб дори не опита да я целуне, само разроши косата и с ръка. Тя не опита да каже много, не се и усмихна. Но беше добре.

Груповият капитан вървя назад с тях в сянката на постройка с палмов покрив. Тук Боб се обърна към него.

— Нямам думи да ви благодаря.

— Беше удоволствие, сър. Ден, който няма да забравя.

И не си тръгна веднага, а изчака, изпрати ги, козирува чинно, когато колата потегли, стоя и им маха, докато преминат през охраняваната порта, и излезе на улицата, когато те вече не можеха да го видят.

— Сега — Боб се настани удобно на седалката и се усмихна на малката си племенница — Джес, ти наистина си на път.

Тя седеше между тях на задната седалка на огромната кола. Джудит не спираше да я гледа, искаше да я пипне, да поглади косата й. Изглеждаше наред. Имаше три грозни пурпурни белега на десния й крак, всеки с размера на около половин крона, и се виждаха подутини по ребрата й под тънкия памук на изтърканата риза. Но беше добре. И зъбите й бяха прекалено едри за лицето й, косата й приличаше на окълцана с месарски нож. Но беше добре. Беше хубава.

— Когато видя чичо Боб, позна ли го? — попита Джудит.

Джес поклати глава.

— Не.

Боб се разсмя.

— Как да ме познае? Би ли могла, Джес? Та ти беше само на четири години. И бяхме заедно толкова за малко. В Плимут. Беше Коледа.

— Помня Коледа, но не си спомням теб. Спомням си сребърното дърво, един, който се казваше Хобс. Правеше ми препечени филийки, които капеха.

— Знаеш ли какво, Джес? Говориш като малка австралийка. Харесва ми. Напомня ми едни мои стари приятели от едно време, с които служехме на един кораб.

— Рут беше австралийка. — Тя го произнесе „австрилийка“.

— Тя ли е момичето, което се е грижило за теб? — попита Джудит.

— Да. Беше страхотна. Имам в чантата си писмо от нея за теб. Написа го вчера. Искаш ли го сега?

— Не. Почакай да се приберем. Тогава ще го прочета.

Те вече бяха оставили Ратмалана зад себе си и летяха обратно на север, по широк път, който водеше в града. Джес гледаше с известен интерес през прозореца.

— Прилича малко на Сингапур, какъвто беше преди.

— Не знам.

— Къде точно отиваме?

— В моята къща — каза Боб. — Джудит е на гости при мен.

— Голяма ли е къщата?

— Достатъчно голяма.

— Аз там ли ще остана?

— Разбира се.

— Ще имам ли отделна стая?

— Ако предпочиташ това.

Джес не отговори. Джудит каза:

— В моята стая има две легла. Можеш да спиш при мен, ако искаш.

Но Джес не искаше да се обвързва.

— Ще си помисля. — И после: — Може ли да си сменим местата с теб така, че да мога да гледам през прозореца?

След това тя не каза нито дума повече, седеше с гръб към Боб и Джудит и поглъщаше всичко, край което минаваха. Първо ниви и ливади, после малки ферми с волски коли и кладенци, и после първите къщи, крайпътни магазини и разнебитени бензиностанции. Накрая влязоха в широката и дълга „Гал Роуд“ и чак когато колата намали скорост и се вмъкна през портата, проговори отново.

— Има пазач на вратата. — Звучеше малко разтревожено.

— Да. Часовой — каза й Боб. — Не е тук да ни пречи да излезем, а само да не пуска да влязат неканени гости.

— Той твой часовой ли е?

— Да, мой личен. Има си и градинар, и готвач, и иконом. Те всички са истински мои. Градинарят напълни къщата с цветя за теб, готвачът направи специален лимонов пудинг за вечеря, а икономът, който се казва Томас, те очаква с нетърпение… — Колата намали и спря. — Всъщност той вече е тук, дошъл е да те поздрави.

Беше голямо посрещане. Томас вече беше слязъл по стълбите и отваряше вратата на колата с прясно намазана с брилянтин коса, с цветче от хибискус зад ухото. Сияеше от радост и възхищение, златните му зъби грееха. Помогна на Джес да слезе, поглади косата й с огромната си тъмна ръка. Взе раницата й и я поведе вътре с ръка на тънките й раменца, и въобще се държеше така, сякаш тя беше собственото му загубено дете, а той любящ баща.

— Добре ли пътува? На аероплана? Гладна си, нали? Ще искаш да похапнеш?

Но Джес, която изглеждаше малко объркана, каза, че иска да отиде в тоалетната, така че Джудит пристъпи напред, взе раницата й и я поведе по коридора към спокойното убежище на собствената си стая.

— Не трябва да придиряш на Томас.

— Не му придирям.

— Той е толкова развълнуван още откакто разбра, че идваш. Банята е там…

Джес застана на отворената врата, просто погледна блестящия мрамор, полираните кранове, лъскавия бял порцелан.

— Всичко това за теб ли е?

— За теб и мен.

— Имаше само две тоалетни в целия лагер в Азулу. Воняха. Рут често ги миеше.

— Едва ли е било много приятно занимание.

Това беше мъчително неподходящо, но не можа да измисли друг коментар.

— Така е, не беше.

— Защо не отидеш вътре и после ще се чувстваш по-добре.

Джес така и направи, без да се потруди да затвори вратата.

След малко Джудит чу вода да тече от крана и плясък на ръце и лице, които се миеха.

— Не знам коя кърпа да използвам.

— Която искаш. Няма значение.

Тя седна пред тоалетната си масичка и понеже нямаше какво друго да прави, започна да си реши косата. Тогава Джес се върна и приседна на края на едно от леглата. В огледалото очите им се срещнаха.

— По-добре ли си вече?

— Да-а. Наистина много исках да отида.

— Голяма мъка е, нали? Е, реши ли вече? Искаш ли да спиш тук при мен?

— Окей.

— Ще кажа на Томас.

— Мислех, че приличаш на мама, но не е така.

— Съжалявам.

— Няма защо. Просто си различна. По-хубава си. Тя никога не слагаше червило. Когато слязох от аероплана, мислех, че може и да не си дошла да ме посрещнеш. Рут ми каза, ако те няма, да стоя в базата на ВВС, докато дойдеш.

Джудит остави гребена и се обърна към Джес.

— Знаеш ли какво? С мен беше абсолютно същото. Непрекъснато си казвах, че няма да си в самолета. И като те видях… толкова ми олекна.

— Да-а. — Джес се прозина. — При чичо Боб ли живееш?

— Не, на гости съм. Работата ми е в Тринкомали. Това е голямото пристанище на Кралската флота от източната страна на Цейлон.

— Служителите по рехабилитация в Азулу не можаха да открият никого за мен. Трябваше да стоим в лагера, докато открият къде си.

— Не мога да си представя как изобщо се справят с такъв проблем. Все едно да търсиш игла в купа сено. Накрая ми казаха, че мама и татко са загинали. И ти също, ако е въпросът. Дадоха ми малко отпуска, нарича се „от състрадание“, и Боб ме покани да дойда тук.

— Винаги съм знаела, че мама е мъртва. Още откакто корабът потъна. Но за татко ми казаха току-що. Получиха писмо от Червения кръст в Сингапур. Умрял е в затвора. В Чанги.

— Да, знам. Още не съм свикнала да живея с това. Опитвам да не мисля за него прекалено много.

— В Азулу умираха жени, но те винаги имаха приятели.

— Мисля, че и татко сигурно е имал.

— Да-а. — Тя погледна Джудит. — Заедно ли ще живеем? Аз и ти?

— Да. Заедно. Никакви раздели повече.

— Къде ще отидем? Къде ще живеем?

— В Корнуол. В моята къща.

— Кога?

— Не знам, Джес. Още не знам. Но ще уредим нещо. Чичо Боб ще помогне. Сега — тя погледна часовника си — е шест и половина. По това време обикновено вземаме душ и се преобличаме, след това седим малко на верандата. Пием по нещо. После идва вечерята. Днес тя ще е по-рано заради теб. Смятахме, че сигурно ще си уморена, ще трябва да се наспиш.

— На вечерята ще сме само с теб и чичо Боб?

— Не, ще бъде и Дейвид Бийти. Той дели къщата с Боб. Много приятен човек е.

— В Сингапур мама винаги си обличаше специална рокля за вечеря.

— Ние също се преобличаме. Не за да сме елегантни, а за да ни е хладно и удобно.

— Аз имам само тези дрехи.

— Ще ти заема някои от моите. Ще ти станат, висока си почти колкото мен. Други шорти и може би друга хубава риза. И имам чифт червено-златни сандали, които ти давам.

Джес протегна крака и погледна с отвращение стъпалата си.

— Тези са ужасни. Не съм носила обувки цяла вечност. Само това можаха да ми намерят.

— Утре ще заемем колата на Боб и ще отидем на покупки. Ще ти купим цял нов гардероб и топли дрехи също, защото ще ти трябват в Англия. Дебел пуловер. Дъждобран. Подходящи обувки и топли чорапи.

— Могат ли да се купят такива неща в Коломбо? В Сингапур никой никога не е обличал нещо топло.

— Нагоре в планините става доста влажно и студено. Там отглеждат чай. А сега какво искаш да правиш? Да вземеш душ?

— Иска ми се да отида да видя градината.

— Защо първо не вземеш душ и не се преоблечеш и после ще се почувстваш ново момиче? Тук има всичко, каквото ти трябва в банята, а когато свършиш, можеш да си избереш какво да облечеш и после ще отидем при Боб или ще изследваме градината, преди да е станало тъмно.

— Имам четка за зъби.

Джес посегна към раницата си. Развърза връвчиците и от дълбините извади четка за зъби, малко парченце сапун и гребен. После нещо, обвито в избелял парцал, което, след като беше внимателно развито, се оказа малка свирка, нещо като права флейта, изработена от бамбук.

— Какво е това?

— Даде ми го едно от момчетата в лагера. Сам го направи. Свири истински мелодии. Веднъж имахме концерт. Организираха го Рут и една от холандските дами. — Тя остави свирката на кревата и продължи да рови в раницата.

— Какво стана с Голи?

— Експлодира на кораба — отговори Джес с безразличен тон. Извади от чантата сгънат лист хартия — листове с редове, откъснати от жълт бележник. Тя го протегна към нея. — Това е за теб. От Рут.

Джудит го взе.

— Прилича на много дълго писмо. Ще го задържа за по-късно.

Тя го остави на тоалетната масичка и го притисна с тежкото шишенце от шлифован кристал с парфюм „Син час“.

Тя показа на Джес как да работи с душа и я остави. Когато след известно време излезе, беше гола, само с малка кърпа за лице около кръста. Мократа й коса стърчеше на клинове и беше толкова слаба, че спокойно можеше да се преброят ребрата й до едно. Но детските й гърди вече бяха започнали да набъбват като малки пъпки и вече не миришеше на дезинфектант, а на сапун „Розов гераниум“.

Известно време избираха дрехи и накрая се спряха на бели шорти за тенис и синя блуза от китайска коприна. Когато я закопчаха и навиха ръкавите над острите лакти на Джес, тя взе гребена си и среса мократа си коса.

— Изглеждаш отлично. Добре ли се чувстваш?

— Да-а. Бях забравила какво е коприна. Мама често носеше копринени рокли. Къде ли е чичо Боб?

— Очаквам да е на верандата.

— Ще отида да го намеря.

— Добре.

Беше хубаво, макар и за миг да остане сама, изтощена от емоции и изпълнена с благодарност, но все още запазила хладнокръвие. Беше важно да го запази, защото така ще може да изгради отново отношенията си с Джес от партерния етаж, така да се каже. От страна на Джес срещата в Ратмалана, спонтанният изблик на физическа привързаност беше породен не от спомена за сестринска обич, а от чистото облекчение, че не е забравена и изоставена. Десет години са прекалено дълъг срок за оцеляването на една обич и през това време Джес беше преживяла прекалено много. Но всичко ще е наред, ако Джудит е търпелива, не я пришпорва, не се намесва и се държи с Джес така, сякаш вече е голяма. Връстница. Тя се върна. Това е начало. Наглед нормална, спокойна, нетравматизирана. Тръгваме от тази точка.

След малко тя стана и се съблече, изкъпа се и се облече отново в тънък панталон и тениска без ръкави. Сложи си малко червило, докосна със запушалката на „Син час“ тила и зад ушите. Остави парфюма и взе жълтите страници с писмото на австралийското момиче.

* * *

Джакарта,

19 септември 1945 г.

 

Драга Джудит,

Казвам се Рут Мълъней. На двадесет и пет години съм. Австралийка.

През 1941 г. завърших обучението си за медицинска сестра в Сидни и заминах за Сингапур на гости при приятели на майка ми и баща ми.

Когато японците завзеха Малая, баща ми ми прати телеграма да се прибирам и успях да си намеря за „Раджата на Саравак“. Това беше една развалина, претъпкана с бежанци.

След шест дни бяхме торпилирани в морето на Ява към пет часа следобед. Майката на Джес слезе за малко долу и ме помоли да я наглеждам.

Корабът потъна много бързо. Имаше много писъци и бъркотия. Грабнах Джес и единствената спасителна жилетка и скочихме в морето. Успях да се задържа за нея и след това мина спасителна лодка и успяхме да се качим в нея. Но бяхме последните, защото тя вече беше прекалено препълнена и ако друг се опиташе да се качи, трябваше да го блъскаме обратно или да го удряме с веслата.

Нямаше достатъчно лодки, нито салове. В лодката нямаше нито прясна вода, нито храна, но аз имах бутилка вода, както и една друга жена. При нас имаше китайци, малайци и индийски моряк от екипажа. Четири деца и една възрастна дама починаха още първата нощ.

Носехме се по водата тази нощ, следващия ден и втората нощ. На сутринта ни видя индонезийски рибарски кораб и ни взе на буксир. Закараха ни до Ява, до селото си на брега. Исках да отида до Джакарта и да опитам да намеря друг кораб за Австралия, но Джес беше болна.

Някак беше си порязала крака, той се възпали, тя вдигна температура и беше силно обезводнена.

Другите оцелели продължиха, но ние останахме при рибарите в тяхното село. Мислех, че Джес ще умре, но тя е силна като кученце и успя да се оправи.

Когато вече можеше да се движи, японски самолети се появиха на небето. Накрая ни взеха на една волска кола по пътя към Джакарта и вървяхме пеша последните петнадесет мили. Но японците вече бяха там, хванаха ни и ни закараха в лагер в Бандунг заедно с много холандски жени и деца.

Бандунг беше първият ни лагер. Последният, в Азулу, беше най-лош от всички. Беше трудов лагер и всички ние, жени, трябваше да работим на оризищата или да чистим отводнителните канали и отходните места. Джес беше достатъчно малка, затова не трябваше да работи. Вече бяхме изгладнели и понякога просто гладувахме. Едно от наказанията беше никой да не получава храна два дни.

Хранеха ни с ориз, каша от палмово нишесте и супа от зеленчукови отпадъци. Понякога индонезийците хвърляха малко плодове над оградата, или успявах да разменя нещо за едно яйце или малко сол. Имаше още две австралийки, сестри. Едната от тях умря, а другата я застреляха.

Джес фактически вече не се разболя, но често имаше рани и циреи, които й оставиха белези.

Опитахме да направим нещо като училище за децата, но тогава пазачите взеха всичките ни книги.

Разбрахме, че войната е към края си, защото някои смели жени бяха успели да внесат части от радио, после го сглобиха и го скриха.

После към края на август ни казаха, че американците са бомбардирали Япония и че съюзниците ще дойдат в Ява. След това командването и пазачите изчезнаха, но останахме в лагера, защото нямаше къде да отидем.

Американски самолет прелетя над нас и пусна кафези с консерви и цигари. Това беше хубав ден.

После дойдоха британците и холандските съпрузи, които също бяха оцелели в лагерите си. Мисля, че бяха доста шокирани, като видяха в какво състояние сме.

Има две причини, поради които толкова късно научихте, че Джес е жива.

Едната трудност се корени в Индонезия, защото индонезийците не искат холандците отново да се върнат като колонизатори. Това много забави нещата.

Втората е, че Джес беше записана под моето име като Джес Мълъней и казвахме на всички, че сме сестри. Не исках да я отделят от мен. Дори на холандските жени не казвахме, че не сме сестри.

Беше ме страх да не ме репатрират преди нея и да я изоставя, затова не казах нищо, докато не стана време да заминем. Чак тогава армията научи, че тя всъщност е Джес Дънбар.

През тези три години и половина Джес стана свидетел на ужасни събития, жестокости и смърт. Тя сякаш се научи да приема всичко това и да си отваря очите. Децата като че ли могат да остават настрана от събитията. Тя е страхотна малка личност и е много смела.

Докато бяхме заедно, станахме много близки и важни една за друга. Тя лети утре и е много нещастна от предстоящата раздяла. В същото време приема, че не е възможно да останем заедно оттук нататък.

За да улесня нещата, й казах, че това не е сбогуване завинаги, че някой ден тя трябва да дойде в Австралия и да погостува на мен и семейството ми. Ние сме съвсем средни хора. Баща ми е строителен предприемач и живеем в Турамера, предградие на Сидни.

Но ще бъда признателна, ако когато тя порасне още малко, й разрешите да направи това пътешествие.

Връщам се вкъщи след Джес веднага щом намеря билет за кораб или самолет.

Грижете се за малката си сестра.

Поздрави

Рут Мълъней

* * *

Тя два пъти прочете внимателно писмото и после още веднъж, сгъна го и го сложи в горното чекмедже на тоалетката. „Грижете се за малката си сестра.“ Три години и половина Рут е била сигурността на Джес, макар и оскъдна. Там е причината за нейната обич и лоялност. И сега е трябвало да се сбогува и да остави всичко това зад гърба си.

Вече беше станало тъмно. Джудит стана и излезе от стаята си, за да потърси Джес. Намери я сама на осветената веранда. Прелистваше един от масивните албуми със снимки на Боб. Когато се появи Джудит, тя вдигна очи.

— Ела да гледаш с мен. Те са толкова смешни. Мама и татко. Преди години. Изглеждат толкова млади.

Джудит се настани до Джес на възглавницата на плетения стол и обгърна раменете й с ръце.

— Къде е чичо Боб?

— Отиде да се преоблече. Той ми даде албума да го разгледам. Това е, когато са живели точно тук, в Коломбо. А ето те и теб с ужасна шапка. — Тя обърна страницата. — Кои са тези хора?

— Нашите баба и дядо. Родителите на мама.

— Изглеждат доста стари.

— Бяха. И ужасно скучни. Мразех да им ходя на гости. Мисля, че и те не обичаха особено това, дори когато съм била просто бебе. А това е Биди, жената на чичо Боб. Сестрата на мама. Ще я харесаш. Тя е забавна, кара те да се смееш непрекъснато.

— А този?

— Това е Нед, когато беше приблизително на дванадесет години. Техният син. Наш братовчед. Беше убит в началото на войната, когато потопиха кораба му.

Джес не каза нищо. Просто обърна страницата.

— Прочетох писмото на Рут — каза Джудит. — Тя изглежда е много специална личност.

— Така е. И е много смела. Никога от нищо не се бои.

— Тя казва, че и ти си доста смела. — Джес претенциозно сви рамене. — В лагера тя е казвала, че сте сестри.

— Преструвахме се, че сме. Отначало. А после то стана нещо като истина.

— Трябва да е било доста трудно да се сбогуваш с нея.

— Да-а.

— Тя пише, че като пораснеш още, иска да й отидеш на гости в Австралия.

— Говорихме за това.

— Мисля, че е страхотна идея.

Джес рязко вдигна глава и за пръв път погледна Джудит в лицето.

— Може ли? Бих ли могла да отида?

— Разбира се. Абсолютно, разбира се. Да кажем, когато станеш на седемнадесет? Дотогава има само три години.

— Три години!

— Ще трябва да тръгнеш на училище, Джес. Когато се приберем. Имаш много да наваксваш. Но не трябва да ходиш далече. Можеш да отидеш в „Сейнт Урсула“, където учих аз. И да бъдеш дневна ученичка, без пансион.

Но Джес не се интересуваше от разговори за училище.

— Мислех, че ще кажеш, че не мога да отида. — Тя бе твърдо решила да уточни въпроса докрай. — Мислех, че ще бъде прекалено скъпо. Австралия е толкова далече от Англия…

— Няма да е прекалено скъпо, обещавам. И, може би, когато се връщаш от Австралия, ще можеш да доведеш Рут да ни погостува.

— Наистина ли?

— Наистина.

— О, искам това повече от всичко на света. Ако трябваше да имам само едно желание, щеше да е това. Това беше най-лошото, когато се сбогувахме с нея тази сутрин. Мисълта, че никога вече няма да я видя. Може ли да й пиша и да й го кажа? Знам адреса й в Австралия. Научих го наизуст, в случай че загубя листчето хартия.

— Мисля, че можеш да напишеш писмото утре. Без да губиш нито миг. И после ще започнеш да очакваш това да стане. Много е важно винаги нещо да очакваш. Но… — Тя се поколеба. — Може би ти и аз трябва да започнем да правим по-близки планове.

Джес смръщи вежди.

— Като например?

— Мисля, че е време да се върнем у дома.

* * *

Джудит си събираше багажа. Беше занимание, което винаги й се беше струвало неприятно, а сега беше и по-сложно, поради това че трябваше да опакова за двама и в четири различни бройки багаж, в които да опакова. Две за необходими по пътя, и два — ненужни по пътя.

За ненужните по пътя беше определила два големи, здрави кожени куфари, опасани със заключващи се каиши. Доста здрави, човек се надява да понесат малтретирането от докерите на пристанищата както на Коломбо, така и на Ливърпул, и да не се разпаднат, ако ги пуснат от голяма височина. За нуждите по пътя щеше да използва собствения си куфар, с който беше дошла от Тринкомали, но за Джес беше купена обемна кафява кожена чанта.

„Уайтауей и Ледлоу“, този „Хародс“ на Изтока, не ги разочарова.

Колкото до дрехите, голямата експедиция за пазаруване отне почти цял ден и Джудит се развихри, като заряза всякакво благоразумие. Знаеше, че в Англия снабдяването с дрехи беше по-ограничено от всякога и щом си отидат вкъщи, няма да има надежда да купят нещо кой знае какво. Да не говорим за това, че вероятно ще трябва много време за всички формалности по официализирането им и промъкването през разните параграфи, така че докато това стане, нито тя, нито Джес ще имат достъп до купони за дрехи. Какво остава пък за купоните за храна, бензин и всички ограничения на военното време, които още преследваха лишаваната и дълго страдала нация.

И така, за Джес пълен гардероб, от бельото нагоре. Блузи, пуловери, вълнени три — четвърти чорапи, пижами, четири чифта обувки, дебел пеньоар, топъл и функционален дъждобран. Всичко това лежеше на леглото на Джес на спретнато подредени купчини, предназначени за изпращане с военен кораб. За пътуването до вкъщи тя отдели само най-основните неща. Казаха им, че корабът, с който щяха да пътуват, е претъпкан със завръщащи се военни групи и личното пространство е свръхдефицитно. И така, памучни шорти и плетени блузки, тънка нощна дреха, платнени гуменки. И за деня, в който ще слязат — чифт панталони и мек, светлокафяв велурен жакет…

Сега, в четири следобед, дъхът ти спираше от жега и беше почти невъзможно да си представиш, че само след три седмици тя и Джес всъщност ще се радват на всички тези тежки, бодливи, дебели дрехи. Самото усилие да сгъваш шотландски пуловер напомняше малко плетенето на дебела прежда в горещо време, и тя усещаше как потта се стича по врата й и влажната й коса, залепнала на челото.

— Госпожице Джудит!

Мекият глас на Томас. Тя се изправи и обърна, като отметна косата от лицето си. Беше оставила вратата отворена, за да стане течение и сега видя Томас, застанал там, стеснителен, че я прекъсва.

— Какво има, Томас?

— Посетител. Чака те. На верандата.

— Кой е?

— Командир Хали.

— О!

Инстинктивно тя бе сложила ръка пред устата си. Хюго! Тя наистина се чувстваше виновна пред него, защото след завръщането на Джес преди седмица не беше го виждала, не беше му се обаждала, и ако трябва да се каже истината, почти не се беше сещала за него. А през последните няколко дни трябваше да се свършат толкова много неща, да се уредят толкова въпроси, че не се беше появил нито един подходящ момент да вдигне слушалката и набере номера. С изнизването на дните вината ставаше все по-досадна и точно тази сутрин тя беше си написала строга бележка, която беше закачила на рамката на огледалото: ОБАДИ СЕ НА ХЮГО. А сега той беше тук. Беше взел инициативата в свои ръце, и тя се чувстваше и засрамена, и сконфузена от липсата си на светски маниери.

— Аз… Аз ще бъда при него след миг, Томас. Ще му кажеш ли?

— Ще ви донеса следобеден чай.

— Прекрасно.

Томас се поклони и излезе. Джудит, като изпитваше определено неудобство, остави опаковането, изми потните си ръце и лицето си и се опита да направи нещо с провисналата си коса. Памучната й рокля без ръкави не беше нито чиста, нито свежа, но ще трябва да мине и с нея. Пъхна босите си крака в чифт сандали и отиде да се изложи.

Намери го прав, опрял рамо на един от стълбовете на верандата с гръб към нея, загледан в градината. Беше в униформа, но беше оставил шапката си на седалката на един стол.

— Хюго!

Той се обърна.

— Джудит!

Изражението му не беше нито упрекващо, нито сърдито, което бе голямо облекчение. Вместо това изглеждаше както винаги очарован да я види.

— О, Хюго, умирам от срам.

— Защо?

— Защото отдавна трябваше да ти се обадя, да ти разкажа донякъде какво става. Но имаше толкова много работа да се свърши, и така и не можах да стигна до това. Много е грубо. Извинявай.

— Престани да се самообвиняваш. Дори не съм си помислил това.

— А пък аз съм отвратително мърлява, но всичко чисто вече е опаковано.

— Изглеждаш добре. И със сигурност по-чиста от мен. Цял ден бях в Катакарунда и реших просто да се отбия на връщане към крепостта.

— Много се радвам, че го направи. Защото заминаваме утре.

— Толкова скоро?

— Сложих бележка на тоалетката си да ти се обадя тази вечер.

— Може би аз трябваше да поддържам връзката с теб. Но като знаех какво е положението, не исках да се бъркам.

— Никога нямаше да си тръгна, без да се сбогувам с теб.

Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Да забравим това. Изглеждаш капнала, а и аз се чувствам капнал. Защо и двамата не седнем и просто да се отпуснем?

Което беше най-добрата идея, хрумнала на някого през целия ден. Джудит се отпусна на шезлонга на Боб с крака на поставката за целта и полегна назад на възглавниците с въздишка на облекчение, докато Хюго привлече стол и седна с лице към нея, наведен и с лакти, опрени на голите му кафяви колене.

— И така, да почнем отначало. Заминаваш утре?

— Цял следобед се мъча да опаковам багажа.

— А какво става с доброволческата служба? С работата ти?

— Излизам в безкрайна отпуска по съчувствие и когато пристигна вкъщи, ще получа освобождаване по съчувствие. Всичко е уредено. Главният офицер на Коломбо уреди всичко.

— Как се връщаш вкъщи?

— С военен кораб. Боб ни уреди две места в последния момент.

— „Кралицата на Пасифика“?

— Да. Странно, това е същият кораб, с който пристигнах. Но пътуването май ще е наистина голяма теснотия. Семейства от Цейлон се прибират и набор войници от ВВС от Индия. Но няма значение. Важно е само, че ще сме на борда. — Тя се усмихна и отново се почувства виновна. — Ужасно е да се каже, но наистина помага да имаш контраадмирал роднина. Боб не само дърпаше конците, той просто въртеше крика. Гърмеше по телефоните, строяваше всички. Той свърши всичко.

— А Тринкомали?

— Няма да се връщам там.

— Какво ще стане с нещата ти? Които си оставила там?

— Всичко ценно си донесох в Коломбо. Там останаха само няколко книги, избелели дрехи и зимната ми униформа. Нищо от това не ми трябва. Не е важно. Освен това миналата седмица Джес и аз отидохме в „Уайтауей и Ледлоу“ и прекарахме цял ден там. Изкупихме магазина. Така че и двете сме екипирани за всичко.

Той се усмихна.

— Харесва ми как каза това.

— Кое как казах?

— Джес и аз. Звучи сякаш никога не сте били разделени.

— Не е ли чудо, Хюго? Не е ли като нещо, дошло от някой сън? Аз може и да звуча сякаш не сме се разделяли, но все още се будя нощем и се чудя дали не съм си го измислила и трябва да включа лампата, за да я видя на съседното легло и да се уверя, че това е истина.

— Как е тя?

— Изумително. Толкова жилава. По-късно може да имаме проблеми. Физически или психически. Но засега тя като че ли е удържала пълна победа.

— Къде е сега?

— Боб я заведе в зоологическата градина. Искаше да види алигаторите.

— Съжалявам, че я изпуснах.

— Те ще се върнат по някое време. Остани, докато се върнат.

— Не мога. Наредено ми е да отида на питие в щаба и ако закъснея, ще ме съди военен съд.

Тук бяха прекъснати от Томас, който приближаваше по дългата веранда с подноса с чай. Хюго се протегна напред и привлече масичка и Томас с привичната си официалност остави подноса, поклони се и излезе.

Когато той си отиде, тя каза:

— Знам, че Боб ти е разказал всичко за Джес, за лагера в Ява и всичко останало, но каза ли ти нещо за Гас Калъндър?

— Кой Гас Калъндър? Искаш ли да разлея чая?

— Бъди така добър. Очевидно нищо не ти е казал. Това е просто най-необикновеното нещо. Всичко стана в един и същи ден. Сутринта на същия този ден, когато разбрахме, че Джес е жива. Нали знаеш за кораба — болница? „Орион“? С хората от бирманските железници?

— Да. Той стоя тук един ден, отплава вечерта.

— Е, аз отидох да посрещна мъжете, които слязоха на брега. — Той й протегна чашка с чинийка и тя вдъхна аромата на пресен китайски чай и резенчето лимон, но чаят беше още прекалено горещ, затова тя го остави на скута си. — И там беше този мъж, капитан от Гордънските планинци…

Тя му разказа за странната среща. Увереността си, че Гас е мъртъв, и внезапното откритие, че е жив. Отиването с него в хотел „Гал Фейс“. Трогателната среща със стария сервитьор, бутилката уиски „Блек енд Уайт“. Разказа му как е изглеждал Гас, как е бил облечен и как накрая го е настанила в друго такси и е заминал към крепостта и кораба — болница и са се сбогували.

— … И после се върнах тук и още преди да вляза в къщата, се появи Боб и ми каза, че Джес е жива. Двама души, които смятах за отишли си завинаги. В един и същи ден. Нима това не е най-странното нещо, Хюго?

— Съвсем смайващо — отговори той и очевидно беше искрен.

— Единственото лошо е, че не се радвам за Гас толкова, колкото за Джес. Старите му родители са починали, докато е бил в плен и е работил по жп линията. В Рангун му казали, че са починали. Той няма друго семейство. Нито братя, нито сестри. Чувствам, че това ще е доста тъжно завръщане у дома, когато се прибере в Шотландия.

— Къде е домът му?

— Някъде в Абърдийншър. Не знам. Никога не съм го познавала много добре. Той е приятел на мои приятели в Корнуол. Гостува им през лятото преди войната. Там се запознах с него и оттогава не бях го виждала. Докато не го видях отново, застанал на Гордън Грийн.

— Има ли къща, в която да се върне?

— Да. Мисля, че е нещо като страхотно голямо имение. Там със сигурност има много пари. Бил е в Кеймбридж, а преди това в Ръгби. И пътуваше с много елегантна, много нова лагонда.

— Изглежда всичко ще му бъде наред.

— Но хората имат значение, нали? Семейството. Приятелите.

— Щом е служил в шотландска част, ще бъде заобиколен от приятели.

— Надявам се, Хюго. Наистина се надявам.

Чаят й беше поизстинал. Тя вдигна чашата и отпи и това и я стопли, и я освежи. Все още мислейки за Гас, тя каза:

— Но трябва да поддържам връзка.

— А при кого се връщаш ти? — попита Хюго.

— При хубава къща, пълна с жени — засмя се тя.

— А Джес?

— Рано или късно тя ще трябва да тръгне на училище. Може би по-късно. Заслужава малко време да дойде на себе си, да се ориентира, да се позабавлява.

— Приятели и семейство?

— Разбира се.

— Никакъв любим, който чака да те поиска? Да ти надене брачна халка на пръста?

Беше трудно да се разбере шегува ли се Хюго или не. Тя го погледна в лицето и видя, че е сериозен.

— Защо питаш?

— Защото ако имаше, щях да кажа, че е щастливец.

Тя вдигна чинийката и чашата си и се наклони напред да ги остави на масата.

— Хюго, ужасно ще ми е неприятно, ако някога си помислиш, че съм те използвала.

— Никога няма да си го помисля. Просто се случих наоколо, когато ти имаше наистина лоши дни. Само ми се щеше да имахме повече време заедно.

— Говорили сме си за това. Не мисля, че то много би променило нещата.

— Така е. Сигурно е така.

— Но това не значи, че не беше хубаво. Това, че те срещнах и всичко, което правихме заедно. И че войната свърши, и съзнанието, че не е успяла да убие всички тривиални, лекомислени, забавни неща, които хората бяха свикнали да правят, преди тя да избухне. Като например „Не мога да ти дам нищо, освен любов, бейби“, и танци на лунна светлина, и носенето на нова рокля, и умирането от смях покрай оная ужасна Мойра Бъридж. Всичко това без особено значение, но в същото време ужасно важно. Не мога да си представя някой друг, който би могъл да върне всичко това, да го направи отново реално по толкова прелестен начин.

Той протегна ръка и взе нейната в своята.

— Когато се върна в Англия — някога — ще се видим ли пак?

— Разбира се. Трябва да ми дойдеш на гости в Корнуол. Мечтая за къща, толкова близо до морето. Можеш да идваш през лятната отпуска. Сам или с някаква пищна приятелка. А след време и с жена си и децата си, и всички ще ходим заедно с кофичките и лопатките.

— Това ми харесва.

— Какво ти харесва?

— Ясните намерения.

— Не искам да се залепвам за теб, Хюго. Нещата никога не клоняха към това. Но и не искам да те загубя.

— Как да те намеря?

— В телефонния указател. Дънбар, Дауър Хауз, Розмълиън.

— И ако ти позвъня, обещаваш ли, че няма да чуя: „Кой си ти, по дяволите?“.

— Няма да чуеш. Не мисля, че някога ще кажа това.

Той остана още малко и те продължиха да говорят за нищо конкретно и после той погледна часовника си и каза, че е време да тръгва.

— Трябва да се обадя на няколко места, да напиша писмо и да се представя в щаба в добро работно състояние пет минути преди началото на събитието.

— Кога е то?

— В шест и половина. Коктейли. Тържествен случай. Лорд и лейди Маунтбатън, не по-малко.

— Мойра Бъридж ще присъства ли?

— Да пази Господ!

— Поздрави я от мен.

— Ако не внимаваш, ще й дам адреса ти в Корнуол и ще й кажа, че очакваш с нетърпение да ти дойде на гости.

— Направи го и ще те застрелям.

Тя отиде с него до вратата и по стъпалата надолу, където стоеше колата му, паркирана на напечения чакъл. Той се обърна.

— Довиждане.

— Довиждане, Хюго.

Те се целунаха по двете бузи.

— Беше страхотно.

— Да. Страхотно. Благодаря.

— Толкова се радвам, толкова се радвам, че всичко така се нареди за теб.

— Още не се е наредило — отвърна тя. — Но започна.

* * *

„Кралицата на Пасифика“, Средиземно море

Петък, 12 октомври 1945 г.

 

Драги Гас,

Седя на доста ветровитата горна палуба, заобиколена от ревящи деца, объркани майки, множество много отегчени летци. Няма на какво да се седне, така че всички клечим на палубата, както много бежанци, и ставаме все по-мърляви, защото няма къде да се измием.

Но трябва да ти разкажа. Най-добре да започна от момента, когато ти казах „довиждане“ пред „Гал Фейс“. Прибрах се вкъщи този ден, за да науча от Боб (чичо, контраадмирал Съмървил), че малката ми сестричка Джес е намерена в концентрационен лагер в Ява. Първо ти, после тя! Ден на чудеса. Боб, с лова на фазани в акъла, го нарече „Отляво и отдясно“.

Тя вече е на четиринадесет години. Долетя до Коломбо от Джакарта със самолет на американските ВВС и с Боб я посрещнахме на летището на Ратмалана. Тя е кожа и кости, силно загоряла, и скоро ще стане висока колкото мен. Добре е.

И така имахме седмица на огромна организация, в резултат на която двете се връщаме у дома. Получих уволнение по съчувствие и сега с нея пътуваме към Дауър Хауз.

Толкова много мислих за теб… Може би вече си се върнал в Шотландия. Ще изпратя това писмо до адреса, който ми даде, и ще го пусна в Гибралтар.

Беше най-чудесното нещо да те намеря отново и да прекарам малко време с теб. Само ужасно съжалявам, че трябваше да ти кажа за женитбата на Лъвдей. Напълно разбирам, че поне известно време няма да искаш да дойдеш в Корнуол заради нея. Но когато се установиш в Ардврей и възобновиш живота си, може би ще се почувстваш иначе. Когато стане това, знаеш, че огромно „добре дошъл“ те чака тук. Не само аз, но и Нанчероу. По всяко време. Само ела. И си донеси скицника!

Моля те, пиши ми и ми разкажи какво става и какви са ти плановете.

С обич,

Джудит

* * *

Дауър Хауз, Розмълиън

Неделя, 21 октомври

ДЕН НА ТРАФАЛГАР

 

Мили мой Боб,

Те са вкъщи. Здрави и прави. Наех огромно такси и отидох в петък да ги прибера от Ривиера в Пензанс. Влакът дойде и ето ги на перона, заобиколени с планини багаж. Мисля, че никога не съм била по-развълнувана.

И двете изглеждат добре, макар и изморени и измършавели. Джес няма нищо общо с онова дебеличко разглезено детенце, което ни гостува онази Коледа в Кийхам. С изключение на това, че сините й очи са все така грейнали, и говори много за теб и за краткото време, което е прекарала при теб в Коломбо.

Най-трогателното беше, когато тя отново видя Филис. Когато таксито пристигна в Дауър Хауз, Филис и Ана, с Мораг след тях, излязоха от портата да ни посрещнат. Никой нищо не каза на Джес, но тя погледна Филис и изхвърча от таксито, преди още да е спряло напълно, и се хвърли в прегръдките й. Мисля, че Ана малко ревнува, но Джес е особено мила с нея. Казва, че е прекарвала много време в лагерите в грижи за най-малките деца.

Джудит ми показа писмото на онова мило австралийско момиче, което се е грижило за Джес в лагерите. През какъв ад са минали двете! Сигурна съм, че рано или късно Джес ще започне да разказва за кошмарните си преживявания. Сигурна съм и в това, че ще заговори за тях първо на Филис.

Тази сутрин отидох на църква, за да благодаря на Бога.

Сега е неделя следобед, хладен октомврийски ден. Всички листа са опадали от дърветата, вали, духа хаплив вятър. Джудит заведе Джес в Нанчероу, за да пият чай в детската с всички тях, с Лъвдей и Нат. Тръгнаха за там преди около час, обвити с дъждобрани и с гумени шушони. При първа възможност трябва да купим велосипед за Джес. Наистина е много важно, заради само чаената лъжичка бензин седмично, и колата на Джудит е все още на трупчета в гаража, замразена, докато тя получи купони за бензин за себе си.

В къщата сме малко натясно, но се оправяме. Ана отиде при майка си, Джес получи нейната стая. Мисля, че вече е време за мен да отлетя от това гнездо и да започна да строя ново за теб и мен. Видях чудесна къща в Портскато миналата седмица, с три спални, две бани, не в селото, а горе на хълма с изглед към морето. Само на половин миля от селския магазин и на две-три мили от Сейнт Мос (пристан за твоята лодка?). Тя е в отлично състояние и можем да се преместим още утре, ако поискаме, така че смятам да направя оферта и да я взема. Говорих с Хестър Ланг онзи ден и тя обеща да дойде на гости и да ми помогне с преместването. Искам всичко да е уредено и готово, когато се върнеш у дома и отново бъдем заедно.

Колкото до Филис, новината е, че Сирил е решил да остане във флотата като редовен моряк. Представил се е много добре, вече е старшина, с отлично военно досие и медал за храброст. Мисля, че направихме много добре, че настанихме Филис. Без Моли се чувствам малко отговорна за нея след толкова години, които преживяхме съвсем щастливо заедно. Ще зависи колко от заплатата си Сирил ще може да спестява, но те трябва да си имат собствен дом някъде, където той ще може да си идва през отпуските. Може би малка къща на склона в Пензанс. Ако не им стигнат парите, ще можем ли малко да им помогнем? Сигурна съм, че и Джудит ще помогне, но тя сега трябва да мисли и за Джес и образованието й и така нататък. Ще си поприказвам с нея, когато вълнението поутихне.

Толкова за това. Ако не спра веднага, ще изпусна пощата. Представи си ме как тичам надолу по хълма, за да пусна това писмо в пощенската кутия. Ще взема Мораг с мен за малка тренировка. Тя вече остарява, но все още е пълна с ентусиазъм, когато чуе думата „Разходка“.

Мили Боб, какви късметлии сме. Вече не мога да чакам да си дойдеш у дома. Не се бави много.

С любов както винаги,

Биди.

* * *

— Бях забравила, колко е дълъг този път.

— Сякаш вървим цяла вечност.

— Така е, защото вървим. С колело се стига за нула време.

В Нанчероу автомобилната алея изглеждаше малко неподдържана, пълна с дупки и локви, и тревните пространства от всяка страна бяха започнали да преливат към пътя. Хортензиите отдавна бяха прецъфтели, съцветията им бяха кафяви и като хартиени, увиснали от влагата, от дъждовете, които идваха откъм морето и продължаваха цял следобед. Високо горе клоните бяха голи, вятърът ги люлееше, а зад тях небето беше бледо, по него се носеха сиви дъждовни облаци.

— Първия път, когато дойдох в Нанчероу, пътят беше толкова дълъг и криволичещ, че си мислех, че къщата вероятно ще е съвсем призрачна, когато най-после стигнем до нея. Но разбира се, не беше. Съвсем нова е. Ще видиш. А после, когато прочетох „Ребека“, си спомних Нанчероу и го видях цялото като за пръв път.

— Не съм чела „Ребека“.

— Не си имала големи възможности. Но пък какъв подарък си получила. Купища подаръци. Ще те подхранвам с книги, както подхранваме Мораг с месо за кучета.

— Когато бях малка, имах една книжка, която ще помня винаги — подариха ми я за Коледа. Беше огромна, цветна и пълна с картинки и приказки. Какво ли е станало с нея?

— Мисля, че е запазена. С всички други неща. Цели сандъци. Ще трябва да ги вземем от склада. Неща, които принадлежаха на мама. Украшения и порцелан. Ще прилича на отварянето на кутията на Пандора…

Дърветата ставаха все по-редки. Изминаха последния завой на алеята и къщата се изправи пред тях, но връхлетя буря и скри като сива завеса изгледа към морето. Те спряха и я гледаха, от дъждобраните капеше вода, шалчетата се вееха от вятъра.

Тогава Джес каза:

— Наистина е голяма.

— Те имаха нужда от голяма къща. С три деца, много прислужници, множество приятели, които идваха на гости. Аз си имах своя стая. Розовата. След чая ще ти я покажа. Хайде, иначе съвсем ще прогизнем.

Пресякоха чакъла и достигнаха убежището на портата точно когато дъждът зашиба отново. Тук свалиха дъждобраните, смъкнаха гумените шушони. Тогава Джудит отвори вътрешната врата и с мокри чорапи с Джес влязоха в хола.

Непроменен. Съвсем същият. Същата миризма. Беше малко студено, може би, въпреки дървата, които тлееха в огромното огнище, но букет от хризантеми и есенни листа стоеше ярък като пламък по средата на кръглата маса, където имаше още каишки за кучета, книга за посетители и малка пачка писма, които чакаха да ги отнесе пощальонът.

Никакъв звук. Само тиктакането на стария часовник.

— Къде са всички? — прошепна Джес малко уплашено.

— Не знам. Ще отидем да видим. Първо горе.

По средата на площадката те чуха слаби звуци на радиото от детската, които се носеха по коридора. Вратата на детската беше открехната. Джудит леко я побутна да се отвори и видя Мери, съсредоточена в гладенето на куп дрехи. Тя я повика.

— О, Джудит! — Ютията беше оставена с трясък и яките ръце на Мери се отвориха да я прегърнат. — Не мога да повярвам, че си дойде при нас. И че наистина си отново тук. Мина толкова много време! А това е Джес? Здравей, Джес, много се радвам да се запознаем. Я си вижте главите, прогизнали сте. Пеша ли дойдохте?

— Да. По целия път. Имаме само едно колело. Къде е Лъвдей?

— Ще дойде направо тук. Ще вървят пеша от Лиджи с Нат. Трябвало е да помогне на Уолтър да затвори няколко животни.

— Как е Нат?

— Същински ужас.

Мери имаше малко повече сиво в косата, малко повече бръчици по лицето и беше по-слаба, но някак странно всичко това й отиваше. Имаше замрежени места по старата й жилетка, яката на блузата й беше малко оръфана, но все още миришеше на бебешки сапун „Джонсън“ и прясно изгладени дрехи.

— Видяхте ли госпожа Кеъри-Луис?

— Не. Дойдохме право горе да видим теб.

— Хайде тогава да слезем и да й кажем, че сте дошли.

Тя спря само за да изключи ютията и радиото и да сложи ново дърво в огъня („Добре че имахме толкова много дървета тук, иначе всички щяхме да измрем от студ“), после ги изведе от детската и надолу по стълбите, после по коридора до вратата на малката приемна. Тя почука, открехна вратата и провря главата си в стаята.

— Имате гости! — И драматично отвори широко вратата.

И ето ги тях, седнали от двете страни на огъня — Даяна с гоблена си, полковникът със „Сънди Таймс“. В краката му спеше старият Тайгър, но Пико, който дремеше на дивана и сега заподозря крадци, застана мирно и изстреля какофония от лай. Даяна вдигна очи, свали очилата си, остави бродерията и скочи на крака.

— Пико, млъкни. Това е Джудит. — Пико, лишен от удоволствието, потъна нацупено отново във възглавниците. — Джудит! О, мила! Минаха хиляда години. Ела да те прегърна здравата! — Беше стройна, висока и хубава както винаги, въпреки че косата й беше сменила царевичния си цвят със сребрист. — Ти се върна, безценна моя трета дъщеричке. Изглеждаш върховно прекрасно! И си довела Джес. Джес, аз съм Даяна Кеъри-Луис. Слушали сме толкова много за теб, а сега се виждаме за пръв път…

Освободена от прегръдките на Даяна, Джудит се обърна към полковника, който търпеливо стоеше и чакаше реда си. Той винаги бе изглеждал по-стар от годините си, а сега сякаш времето беше изравнило нещата. А и дрехите, които висяха занемарено на дългурестата му фигура — много старо сако от туид, чифт избелели джинси, които някога не би облякъл за нищо на света.

— Мила! — Официален както винаги, малко стеснителен. Тя хвана ръцете му в своите и те се целунаха. — Колко е приятно да те видим вкъщи отново.

— Съвсем не колкото аз съм признателна, че отново съм тук. — Сега Тайгър, винаги учтив, се надигна до седнало положение и Джудит спря да погали главата му. И каза тъжно: — Изглежда остарял. — И такъв беше. Не дебел, но натежал, с артрит и симпатичната му муцуна беше съвсем посивяла.

— Никой от нас не е станал по-млад. Трябва да започна да си търся друго кученце лабрадор, но някак сърце не ми дава…

— Едгар! Мили, трябва да поздравиш Джес.

Той протегна ръка.

— Приятно ми е, Джес. Трябва да те запозная с кучето Тайгър. Това е Джес, Тайгър. — Той се усмихна с меката си, чаровна усмивка, на която никое дете не бе могло да устои. — Изминала си много дълъг път. Какво мислиш за Корнуол? Е, не вали така всеки ден.

— Аз всъщност си спомням Корнуол — каза Джес.

— Така ли? Господи! Та това е било преди много години. Защо не седнем и не ни разкажеш за това… Тук, на тази табуретка край огъня… — Той отмести няколко списания и писма. — На колко години беше, когато замина?

— На четири.

— Не разбрах, че си на толкова. Разбира се, от четиригодишен човек вече има спомени. Аз си спомням дори от двегодишен. Седя в количката си и някакво друго дете пъха бонбон лакта в устата ми.

В този момент Мери леко повиши тон и каза, че отива да сложи чайника и всички се съгласиха, че това е много добра идея. Когато тя излезе, Даяна отново потъна в стола си, а Джудит седна на края на дивана, който не беше зает от Пико.

— Мила, през какво си преминала. Много си отслабнала. Ужасно елегантна. Добре ли си?

— Разбира се, добре съм.

— Лъвдей умира от желание да те види и да ти покаже своя немирник Нат. Ще дойдат тук всеки момент. И малката Джес! Какво храбро дете. Такива премеждия. Биди ни се обади в мига, когато е получила телеграмата от Боб. Тя вече ни каза, че… — Тя разбра, какво щеше да каже, и то пред Джес, и замълча. Погледна Джес, която седеше с гръб към тях, погълната от разговора си с полковника. И Даяна изрече само с устни: — Мислела е, че Джес е мъртва. — Джудит кимна. — И после на глас: — … е очаквала да й каже, че това не е вярно. Ти трябва да си полудяла от радост.

— Беше много вълнуващо.

— Миличка, толкова е тъжно това за родителите ти. Немислимо. Канех се да ти пиша, но ти не ми остави време. Биди ми разказа всички ужасни неща, но преди да се хвана за писалката, разбрахме, че си идваш. Как беше пътуването?

— Трудно би могло да се нарече пътуване. По-скоро тест за издръжливост. Корабът беше претъпкан. Три смени за храна. Можеш да си представиш.

— Кошмар. Като каза храна, Нетълбед ти изпращат поздрави и казват, че скоро ще те видят. Днес имат свободна неделя и отидоха в Камборн да посетят стар роднина в старческия дом. Не беше ли прекрасно да се върнеш в Дауър Хауз? Градината не е ли чудесна? Дадох на Филис няколко речника.

Обхваната от вълнение, тя продължаваше да бърбори, а Джудит опитваше да изглежда, че я слуша, но не беше така. Мислеше за Гас Калъндър. Беше ли сега моментът да каже на Даяна и полковника, че той е жив? Не, реши тя, не е. Първата, на която трябва да каже, беше Лъвдей. По-късно днес, някак, някъде, Джудит ще го направи.

— Къде спи малката Джес?

— В стаята на Ана. Място има достатъчно. Ана отиде при Филис. Временно.

— Какви са ти плановете за Джес?

— Смятам да се срещна с госпожица Като и да видя дали ще я приеме в „Сейнт Урсула“.

— Но, мила, разбира се, че ще я приеме. Помисли си, не е ли необикновено как животът прави пълен кръг? Боже, ама че съм и аз! Не съм ти казала нищо за Атина. Ще си има второ дете. През пролетта, струва ми се. Много вълнуващо. Не мога да ти опиша колко ни липсваха, когато заминаха. Къщата съвсем се изпразни без дете в нея…

Още не доизрекла това, точно навреме се чу пронизващото гласче на Натаниъл Мъдж, запътил се към кухнята, в разгара на разправия с майка си.

— Не искам да си събуя ботушите.

— Трябва да ги събуеш. Целите са в кал.

— Не са!

— Са! Изцапа с кал целия под на кухнята. Ела тук…

— Няма.

— Нат!

Рев. Лъвдей явно го беше хванала и му събуваше ботушите. Даяна каза тихо:

— О, боже…

Миг по-късно вратата се отвори рязко и внукът й се катапултира в стаята, освободен от обувки, с бузи, алени от възмущение, с долна устна, щръкнала напред като стреха.

— Какво става тук? — попита Даяна и Нат й отговори без сянка колебание.

— Мама ми събу ботушите. Те са нови. И червени. Исках да ви ги покажа.

Даяна се опита да го успокои и каза примирително:

— Ще ги видим друг път.

— Но аз искам да ги видите сега.

Джудит стана от дивана. В този момент Лъвдей се появи на отворената врата. Изглеждаше точно както беше изглеждала винаги, размъкната тийнейджърка, и ни най-малко не приличаше на майка на този неуправляем тригодишен хлапак. Носеше панталон и стар пуловер, чифт червени чорапи и косата й все още обгръщаше главата й с тъмни, лъскави къдрици.

Последва пауза, когато те просто стояха ухилени една срещу друга. После:

— Я виж ти кой бил тук! — каза Лъвдей. — Господи, колко е хубаво да те видя! — Те се приближиха една към друга, прегърнаха се и се разцелуваха небрежно, както винаги го бяха правили. — Съжалявам, че малко закъсняхме, но… Нат, не си дръж пръстите около очите на Пико. Знаеш, че не ти е разрешено.

Нат гледаше майка си с предизвикателни кафяви очи и Джудит, въпреки добрите си намерения, избухна в смях.

— Май си си намерила майстора.

— О, той е ужас. Нали така, Нат? Много си сладък, но си ужас.

— Моят татко ми казва, че съм малък мръсник — осведоми Нат компанията изобщо и тогава видя Джес, друга непозната, и впери поглед в нея и се вторачи, без да мигне.

Джес, явно развеселена, каза:

— Здравей.

— Ти коя си?

— Аз съм Джес.

— Кво праиш тук?

— Дойдох да пия чай.

— Ние донесохме шоколадови бисквити в една чанта, моята мама и аз.

— Ще ми дадеш ли една?

Той размисли над това и отговори:

— Не. Ще ги изям всичките сам.

След това се покатери на дивана и започна да скача и за миг изглеждаше, че целият следобед ще се превърне в хаос, но Мери се върна да спасява деня, да им каже, че чаят е сервиран на масата, да грабне Натаниъл във въздуха след поредния скок и да го отнесе, пищящ, както се надяваха от ликуване, по посока на детската стая.

— Тя е единственият човек, който може да излезе на глава с него — каза Лъвдей с нещо като обнадеждена гордост.

— А Уолтър?

— О, той е по-лош от него. Хайде, мамо, да отидем да ядем.

И те всички тръгнаха към приемната. Полковникът се спря да постави предпазната решетка пред огъня и да събере последните от групата. Там чайната маса бе сервирана и наредена с всички познати лакомства — сандвичи с конфитюр, с пастет от дрожди, плодов кейк, печен в кръгла форма с дупка в средата, и донесените от Лъвдей шоколадови бисквити.

Масата беше много намалена в сравнение с тези, които помнеше Джудит от старите дни. Всички растения бяха махнати и останалото изглеждаше странно малко и неадекватно в средата на огромната официална зала. Нямаше я тежката покривка от бяла дамаска и на нейно място беше сложена скромна, но практична такава — от крепон на сини и бели квадрати. Тъй като чаят беше домашен, Мери седна на единия край на масата близо до големия кафяв чайник (Джудит си спомни, че още в началото на войната цялото традиционно сребро беше прибрано) с Нат до себе си на висок стол. Но той не искаше да седи на този стол. Всеки път, когато го слагаше отново на него, той се изхлузваше, докато накрая Мери го въдвори там с такъв плесник по дупето, че той взе под внимание предупреждението и остана на мястото си.

Полковникът, с лице към Мери, седеше с Джес от лявата му страна.

— Какво искаш, сандвич с конфитюр или с пастет? — попита я той любезно и тя отговори, че иска конфитюр, докато Нат удряше по масата с лъжица и уведоми събраната компания, че той иска шоколадова бисквита и то веднага.

Но накрая той беше укротен, нахранен със сандвич с пастет, гюрултията утихна и нормалният разговор можеше да продължи. Мери наля чай. Раздаде чашите. Даяна, топла и чаровна, и винаги отлична домакиня, се обърна към Джес.

— Сега, Джес, трябва да ни разкажеш за всички хубави неща, които смятате да направите с Джудит, след като отново сте си у дома. Какво беше първото ти вълнение?

Джес, усетила всички очи върху себе си, малко се смути. Тя бързо глътна една хапка сандвич и каза:

— Ами всъщност не знам — и през масата погледна Джудит: явен зов за помощ.

— Какво ще кажеш за колело? — подсети я Джудит.

— А, да. Ще купим велосипед за мен.

— Може да се наложи да е на старо — предупреди Даяна. — Сега е страшно трудно да ги купиш. Както и колите. Сега не можеш да купиш нова кола, а старите струват повече от новите някога. Какво друго? Смятате ли да отидете да видите старата ви къща в Пенмарън? Където живеехте?

— Мислехме да отидем с влака някой ден. Също и в Порткерис.

— Много добре.

— Не можем да влезем в къщата. В Ривървю, имам предвид, защото сега в нея живеят други хора. — Тъй като никой не я прекъсна и всички я слушаха с любезен интерес, внезапният пристъп на смущение на Джес умря от естествена смърт. — Но мислехме, че можем да я погледнем. И ще отидем да видим… — Но тя беше забравила името и отново се обърна към Джудит.

— Госпожа Бери — напомни й Джудит. — В селския магазин. Тя често ти даваше плодова дъвка. И може би господин Уилис, при ферибота. Само че той беше мой приятел. Мисля, че изобщо не е познавал Джес.

— Порткерис ще ти хареса, Джес — каза полковникът. — Пълен е с лодки, художници и странни малки улички.

— И семейство Уорънс — намеси се Лъвдей. — Трябва да я заведеш да ги види, Джудит. Госпожа Уорънс ще се обиди страшно, ако отидете в Порткерис и не се отбиете и да изядете един огромен чай с нея.

— Какво стана с Хедър? Не съм я виждала от години. Още ли работи в онова ужасно шпионско място?

— Не, тя е в Америка, заминала за някаква мисия с началника си от Външно министерство. Когато за последен път чух за нея, беше във Вашингтон.

— Боже мили! Би могла поне да ме уведоми.

Лъвдей режеше кейка.

— Кой иска парче плодов кейк?

Джес, която беше свършила сандвича си, си взе огромно парче и каза:

— Не знам коя е Хедър?

— Тя някога беше наша приятелка, в старите дни — каза Лъвдей. — Джудит и аз гостувахме на семейството й. През лятото преди войната, слънцето грееше непрекъснато и прекарвахме цялото време на плажа. Джудит тъкмо си беше купила кола и се чувствахме страшно пораснали.

— Заедно ли учехте с нея? — попита Джес.

— Не. Тя беше в друго училище. Ние бяхме в „Сейнт Урсула“.

— Джудит смята, че аз трябва да ходя в него.

— Поредната новичка в женския манастир.

— Лъвдей! — Седнала на края на масата, зад огромния чайник, Мери прозвуча много сърдито. — Наистина ме ядосваш, когато говориш такива глупости. При това и на Джес. „Сейнт Урсула“ е много добро училище. И на теб ти беше добре в него. Спомни си каква олелия вдигна, за да отидеш там.

— Ама, Мери, ами униформите?! И всички онези щури правила.

Джес сякаш беше малко обезпокоена. Като видя това, полковникът сложи ръката си върху нейната.

— Не обръщай никакво внимание на тази моя глупава дъщеря. Училището е превъзходно, а госпожица Като е прекрасна дама. Ако не беше, нямаше да може да се справи с Лъвдей.

— Благодаря, татко, много ти благодаря.

— Във всеки случай те вече не носят униформа — каза Даяна, като протегна чашата си към Мери да я напълни. — Войната сложи край на това. И едно друго девическо училище от Кент беше евакуирано при тях, така че униформите и без това са други. И трябваше да построят бараки по цялата градина, защото не им достигаха класни стаи за всичките момичета.

— Вече никаква униформа ли не носят? — попита Джудит.

— Само училищни вратовръзки.

— Какво облекчение. Никога няма да забравя безкрайния списък, с който горката мама трябваше да ходи и да пазарува.

— В Медуейз, мила. Тогава за пръв път те видяхме. Всички ние купувахме ужасните униформи. Не ви ли се струва, че това беше преди векове?

— То е преди векове — внезапно каза Лъвдей. И после: — Добре, Нат, добре. Вече можеш да получиш шоколадовата си бисквита.

Докато свършат чая, влажният октомврийски следобед беше станал тъмен. Беше съвсем облачно, дъждът валеше упорито. И все пак никой не стана да спусне пердетата.

— Какво блаженство — каза Даяна. — Няма вече затъмнения. Още не съм свикнала със свободата от тях. Да си седя вкъщи, да гледам здрача и да не трябва да скривам всичко това. Толкова време правихме всички затъмнителни завеси и ги окачвахме, а само за три дни ги откачихме и ги смъкнахме. Мери, не започвай да тракаш с чашите и чиниите, ще ги измием по-късно. Заведи Нат в детската и остави на Лъвдей няколко мига за себе си. — Тя се обърна към Джес. — Може би и Джес ще поиска да дойде. Не защото искаме да се отървем от теб, мила, а защото има много приятни неща горе, които може да поискаш да видиш. Книги, пъзели, доста скъпи мебели за кукленска къща. Но не оставяйте Нат да се добере до тях. — Джес се колебаеше. — Само ако искаш — усмихна се Даяна.

— Да, бих искала да отида.

Мери избърса лицето на Нат със салфетка.

— Нат не обича кукленски мебели. Той обича кубчетата и малките тракторчета, нали, патенцето ми?

Тя стана и го взе на ръце.

— Хайде, Джес, ще видим какво можем да ти намерим.

Когато те излязоха, всичко стана много мирно и спокойно. Даяна изпразни последните струйки чай от чайника в чашата си и после запали цигара.

— Колко приятно момиче, Джудит. Трябва да се гордееш с нея.

— Гордея се.

— Толкова доверчива.

— Това е измамно. Тя все пак си има собствени усещания за всичко.

Полковникът беше станал, за да донесе от шкафа пепелник за жена си. Той го остави на масата до нея, тя го погледна и му се усмихна признателно.

— Няма сълзи? Няма кошмари? Няма лоши последствия?

— Не мисля, че е така.

— Може би малък преглед от лекар ще свърши работа. Макар че трябва да кажа, че ми изглежда достатъчно здрава. И като заговорихме за здраве, старият доктор Уелс се отби онзи ден да погледне Нат, който кашляше и кихаше, и Мери и Лъвдей малко се тревожеха за него. Нищо сериозно, само лека простуда. Но каза, че Джеръми се надява да получи скоро някаква отпуска и ще си дойде за малко. Не е излизал в отпуска от около две години. Бил е закотвен в Средиземно море. През цялото време. Къде беше?

— Малта — каза полковникът.

— Не помня дали беше Малта или Гибралтар. Знам, че беше някъде там.

— Бих казала, че вероятно скоро ще го демобилизират — каза Джудит и се възхити от небрежността на тона си. — Като се има предвид фактът, че той беше от първите, които постъпиха във войската.

Лъвдей разсеяно си взе ново парче кейк.

— Не мога да си го представя да се закотви отново в Тръроу след цялото това весело кръстосване на морета и океани.

— Аз пък мога — каза Даяна. — Един перфектен селски доктор с куче на задната седалка. Не си ли го срещала някъде, Джудит?

— Не. Винаги съм мислела, че може да пристигне на изток с флотата. Всички, които някога е познавал човек, рано или късно минаваха през Тринкомали. Но не и той.

— Винаги съм мислела, че се е оженил. Може би Малта няма много местни таланти. — Тя се прозина, облегна се назад на стола си и загледа отрупаната с трохи бъркотия на масата. — Май трябва да разчистим това и да отидем да го измием.

— Не се тревожи, мамо — каза Лъвдей с пълна уста. — Ние с Джудит ще направим това. Ще бъдем две малки училищни приятелки, които печелят червени точки.

— Какво стана с Хети? — попита Джудит.

— Ами накрая се измъкна от хватката на госпожа Нетълбед и отиде на военна работа. Санитарка в една болница в Плимут. Горката Хети. От трън, та на глог. Ще се справите ли с всичко това, душички? Всъщност вече минава шест и обикновено звъним на Атина в неделя вечер.

— Поздравете я от мен.

— Ще го направим.

* * *

Кухнята, просторна и старомодна, както винаги и малко по-топла от останалите помещения, изглеждаше странно празна без семейство Нетълбед и Хети, която да трака със съдове в миялната.

— Кой сега води сметка за чинийките? — попита Джудит, като завързваше престилка на кръста си и пълнеше старата глинена мивка с гореща вода от крана.

— Предполагам, че госпожа Нетълбед. Или Мери. Със сигурност не майка ми.

— Нетълбед още ли отглежда зеленчуци?

— Заедно с господин Мъдж. Всички ние ядем маса зеленчуци, защото друго почти няма. И макар че къщата е празна този уикенд, тук обикновено винаги има толкова гости, колкото винаги. Мама прие безкрайни военнослужещи, настанени наоколо, и те все още текат навътре и навън. Боя се, че когато всички прекратят работата си и напуснат, наистина ще й липсва цялата тази суетня и компания.

— А какво става с Томи Мортимър?

— О, той все още наминава от Лондон от време на време. С разни други стари приятели. Забавляват мама. Когато Атина и Клементина си отидоха, за нея беше ужасно.

Джудит добави малко течен сапун към водата, разбърка я до мехури и пусна вътре първата серия чинии.

— Как е Уолтър?

— Добре е.

— Как върви фермата?

— Много добре.

— А господин Мъдж?

— Все още работи, но май вече му е по-трудно.

— Какво ще стане, когато се пенсионира?

— Не знам. Предполагам, че Уолтър и аз ще се преместим във фермата. Ще си разменим къщите или нещо такова. Не знам.

Отговорите й бяха толкова лаконични, толкова безучастни, че сърцето на Джудит се сви.

— Какво правите, когато той не работи? Ходите ли някога на кино, на пикник или в някой пъб?

— Аз понякога ходех в пъба, но вече не мога заради Нат. Винаги мога да го оставя при госпожа Мъдж, но честно казано не си падам толкова по ходенето на пъб. Затова Уолтър ходи сам.

— О, Лъвдей.

— Защо е този мрачен тон?

— Не ми звучи много забавно.

— Всичко е наред. Понякога ни идват приятели на вечеря, или нещо такова. Само дето не съм добра готвачка.

— Какво става с конете? Още ли яздите заедно?

— Не много. Продадох Флийт и така и не успях да си купя друг кон. И вече няма лов, защото всички ловни кучета бяха ликвидирани в началото на войната.

— Но тя свърши, може би ще започнат отново?

— Да. Може би.

Тя беше намерила подходяща кърпа и сега бършеше чиниите и чашите много бавно, една по една, и после ги слагаше на групи върху масата за съдове.

— Щастлива ли си, Лъвдей?

Лъвдей взе поредна чиния от рафта.

— Кой беше казал, че бракът е нещо като летен птичи кафез, закачен в градината? И всички птички наоколо искат да влязат вътре, а всички от кафезите искат да излетят?

— Не знам.

— Ти си птичка във въздуха. Свободна. Можеш да отлетиш, накъдето си поискаш.

— Не мога. Имам Джес.

— Но не искаш да влезеш в летен кафез?

— Не искам.

— И никакъв нещастно влюбен моряк? Не ми казвай, че още обичаш Едуард.

— Едуард е мъртъв от години.

— Извинявай. Не трябваше да казвам това.

— Нямам нищо против да го казваш. Той ти беше брат.

Лъвдей избърса още една-две чинии.

— Винаги съм мислела, че Джеръми е влюбен в теб.

Джудит остърга упорита троха от лепкавия плодов кейк.

— Мисля, че вероятно не си била права.

— Поддържахте ли връзка с него? Пишехте ли си писма?

— Не. За последен път го видях в Лондон в началото на 1942 г. Тъкмо преди да замина за Сингапур. Оттогава нито съм го виждала, нито съм получила някаква вест.

— Да не сте се скарали?

— Не сме се карали. Предполагам, че просто негласно решихме да тръгнем по различни пътища.

— Чудя се защо той така и не се ожени. Вече е страшно стар. Трябва да е на тридесет и седем. Предполагам, че когато се върне, баща му ще се пенсионира и той ще започне да отговаря за всички циреи и подути палци в околността.

— Той винаги е искал точно това.

Последната чиния, после чайника. Джудит измъкна тапата и гледаше как изтича сапунената вода.

— Това е всичко.

Тя развърза възела на престилката и я закачи на мястото й, после се обърна и застана, опряна на ръба на мивката.

— Съжалявам. — Лъвдей взе чиния от рафта и я избърса.

Джудит сбърчи вежди.

— За какво?

— Задето казах онова за Едуард. Казвам на хората такива ужасни неща напоследък, а не го искам. — Тя остави чинията върху купчината. — Ще ми дойдеш на гости, нали? В Лиджи. Не си виждала моята смешна къщичка, откакто я завършихме. И обичам фермата и животните. И обичам и Нат, макар че е такъв терорист. — Тя вдигна нагоре оръфания маншет на пуловера и погледна часовника си. — Мили боже, трябва да тръгвам. Кухнята ми е бъркотия, а трябва да направя чая на Уолтър и да сложа Нат да спи…

Джудит каза:

— Не отивай.

Лъвдей я погледна малко изненадана.

— Трябва.

— Само пет минути. Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Обещай ми да слушаш, да не ме прекъсваш и да ме изслушаш!

— Добре.

Лъвдей се опря на масата и седна на нея със свити рамене, като клатеше обутите си в панталон крака.

— Давай.

— Отнася се за Гас.

Лъвдей замръзна. Във ветровитата, покрита с плочки миялна единственият звук беше бръмченето на хладилника и бавните капки на единия от месинговите кранове. Кап. Кап. Мънистата на водата падаха в глинената мивка.

— Какво за Гас?

Джудит й разказа.

— … И когато той каза, че е време да се връща в кораба болница, взехме такси за него и се сбогувахме. И той си отиде. Край на историята.

Лъвдей удържа на думата си. Нито коментари, нито въпроси. Просто седеше там, неподвижна като статуя, и слушаше. И сега не каза нищо.

— Аз… Аз му писах от военния кораб и пуснах писмото в Гибралтар, но той не ми отговори.

— Той добре ли е? — попита Лъвдей.

— Не знам. Изглеждаше смайващо, като се има предвид през какво е преминал. Слаб, но пък и никога не е бил пълен. И малко изнемощял.

— Защо не ни е уведомил?

— Обясних ти. Не е могъл. Имало е само едно писмо и то е било до родителите му. Те не са знаели нищо за теб, Даяна и полковника. Дори ако са получили писмото, не са знаели на кого да съобщят вестта.

— Бях толкова сигурна, че е мъртъв.

— Знам, Лъвдей.

— Бях сигурна сякаш с всяка костица от тялото си. Някаква празнота. Пустота.

— Не трябва да се обвиняваш.

— Какво ще стане с него?

— Ще се оправи. Шотландските части са известни с взаимовръзката си. Като семейство. Всичките му приятели ще се въртят наоколо и ще му помагат.

— Не искам да идва тук — каза Лъвдей.

— Мога да те разбера. Честно казано, не мисля, че и Гас много ще си падне по такава идея.

— Вярвал ли е, че ще го чакам?

— Да. — Друг отговор не можеше да има.

— О, боже!

Седнала под студената светлина на лампата над главата й, лицето на Лъвдей беше в сянка и измъчено, виолетовите й очи бяха безизразни.

— Съжалявам, Лъвдей.

— Ти не си виновна. Всичко е по моя вина. Всичко.

— Ужасно неприятно ми беше да ти го кажа.

— Той е жив. Би трябвало да се радвам. А не да седя тук и да приличам на дъждовен уикенд.

— Аз и на Гас не исках да казвам. Че си омъжена.

— Това е различно. То е краят на нещо. За Гас е начало на остатъка от живота му. Поне не е разорен и безимотен. Има нещо, към което би могъл да се върне.

— А ти?

— О, аз си имам всичко. Съпруг, син, ферма. Нанчероу. Мама и татко. Мери. Нищо не се е променило. Всичко, което винаги съм искала. — Тя замълча за известно време, после каза: — Мама и татко знаят ли за Гас?

— Не. Исках първо да кажа на теб. Ако искаш, мога да отида и да им кажа сега.

— Недей. Аз ще им кажа. Когато вие с Джес си отидете. Преди да се върна в Лиджи. Така е най-добре. — Тя пак погледна часовника си. — А после просто ще трябва да си тръгна. — Тя се смъкна от масата. — Уолтър ще скърца със зъби за чая си.

— Добре ли си?

— Да. — Лъвдей помисли малко, после широко се усмихна и лошото, безстрашно, опърничаво малко момиче, каквото беше някога, внезапно се появи отново. — Да. Много добре съм.

* * *

На следващата сутрин Даяна дойде в Дауър Хауз.

Понеделник. След закуската малкото домакинство се беше пръснало. Ана първа, като крачеше надолу по хълма към началното училище на Розмълиън. Ученическата чанта беше на гърба й, в джоба й имаше сладкиш за втората закуска в единадесет. После замина Биди, защото беше дежурна в Червения кръст в Пензанс. Джес, която беше открила хижичката при свое частно изследване и се беше влюбила в нейния чар, уединеност и малки размери, беше снабдена с метли и бърсалки за прах и много въодушевена изтича надолу в градината, за да се заеме с чистенето й.

Вече е единадесет и тя още не се е върнала. Филис извършваше ежеседмичните процедури по прането, а Джудит готвеше супа в кухнята. Скелетът на вчерашното пиле беше сварен и съхранен, и тя чистеше зеленчуци на мивката и белеше лук. Беше открила, че правенето на супа притежава огромни терапевтични възможности (малко като правенето на куп за компост) и ароматът, докато готвеше, подсилен от подправки от градината, беше успокояващ колкото и миризмата на прясно изпечен хляб или топлото ухание на горещи курабийки с джинджифил. Когато режеше моркови, чу шум от кола, която се катереше по хълма и през отворената порта спря пред входа на къщата. Тя никого не очакваше. Погледна през прозореца и видя Даяна да слиза от малкия очукан пикап на рибаря, който за икономия на бензин беше купен в началото на войната и беше служил ежедневно оттогава.

Джудит излезе от миялната през отворената задна врата. Даяна говореше с Филис край живия плет от ескалония, който ограждаше поляната за простиране на прането. Беше с тясна пола от туид и свободен жакет и носеше голяма старомодна кошница за пазаруване в ръка.

— Даяна!

Даяна се обърна.

— О, мила, не те прекъсвам, надявам се? Нося ти малко зеленчуци от Нанчероу и пресни яйца. — Тя тръгна с елегантните си лъснати обувки през чакъла. — Помислих си, че ще ги използваш, а и искам да си поговорим.

— Аз съм в кухнята. Ела там и ще ти направя кафе.

Тя я поведе през задната врата. В кухнята Даяна остави кошницата на масата, привлече стол и седна. Джудит взе чайника и отиде да го напълни, после го сложи на печката.

— Божествен аромат, мила.

— Супа. Имаш ли нещо против да продължа да режа?

— Ни най-малко.

Тя вдигна ръце да развърже копринения си шарф, елегантно надиплен около стройната й шия. И каза:

— Лъвдей ни разказа за Гас.

— Да. Тя каза, че ще го направи.

— Разтревожи ли се, когато ти й разказваше?

— Мисля, че беше явно разстроена. Но без сълзи.

— Мила, сълзите са за мъртвите, не за живите.

— Тя самата каза нещо такова.

— Голяма бъркотия е, нали?

— Не. Не мисля, че е бъркотия. Тъжно е, че беше толкова непреклонна за смъртта на Гас, и е тъжно, че не й стигна вяра да го чака да се върне. Но не е бъркотия. Просто те не са заедно. И никога не могат да бъдат. Лъвдей устрои своя живот, а Гас трябва да нареди своя.

— От това, което Лъвдей ми каза, изглежда, че ще му трябва малко помощ.

— Много ще е трудно да му се помага, щом не отговаря на писма и не поддържа връзка.

— Но той беше такъв приятел на Едуард. По тази причина смятам, че всички трябва да му помагаме. И той написа толкова прекрасно писмо, когато загина Едуард. И ни изпрати своя скица на Едуард. Тя е най-ценното притежание на Едгар. Казва толкова много повече от една снимка. Стои на бюрото на Едгар, така че той я гледа всеки ден от живота си.

— Знам. Но е много трудно да помагаш, когато къщата на Гас е на другия край на страната.

— Той може да дойде да ни гостува. Мислиш ли, че мога да му напиша и да го поканя на гости в Нанчероу?

— Не. Не мисля, че това е добра идея въобще. По-късно, може би. Но не сега.

— Заради Лъвдей?

— Тя не иска той да идва тук. И дори да го поканиш, мисля, че няма да дойде. По същата причина.

— Какво да правим тогава?

— Ще му пиша отново след известно време, дори само за да получа някакъв отговор от него. Ако го накарам да реагира, поне ще знаем къде сме. Сега той се лута. Мъчи се да се успокои.

— Бяхме толкова привързани към него, Едуард и аз. Знам, че той беше при нас съвсем за малко, но толкова го обикнахме…

Гласът й трепна. Тя въздъхна.

— Даяна, не се рови в това, което би могло да стане. От това никой няма полза — да гледаш назад и да казваш „ако само…“.

— Обвиняваш ли ме?

— Да те обвинявам?

— Задето й позволих да се омъжи за Уолтър.

— Ти едва ли можеше да я спреш. Тя вече имаше Натаниъл.

— Натаниъл нямаше значение. Той можеше да се роди и да живее в Нанчероу с всички нас съвсем щастливо. И какво от това, че хората щели да говорят? Никога не ме е било грижа какво казват хората.

Чайникът кипна. Джудит сложи кафе в него и за малко го остави на печката.

— Но тя искаше да се омъжи за Уолтър.

— Да. И ние не просто й разрешихме, ние донякъде я окуражихме да го направи. Нашето изтърсаче. Едуард си отиде и не можех да понеса да загубя и Лъвдей. Да се омъжи за него, означаваше да остане до нас. И винаги сме го харесвали, въпреки отсъствието на гланц и грубостта му. Едгар го харесваше, защото беше толкова добър към конете и защото винаги е бил толкова грижовен към Лъвдей, като винаги я е държал под око в дните на лов и й помагаше, когато започна да работи във фермата. Беше й приятел. Винаги съм мислела, че най-важното нещо при един брак е да се омъжиш за приятел. Страстната любов охладнява след време, но приятелството остава завинаги. Наистина вярвах, че са добър избор един за друг.

— Има ли причина да се смята, че не са?

Даяна въздъхна.

— Не. Всъщност няма, предполагам. Но тя беше само на деветнадесет. Може би трябваше да бъдем малко по-твърди, да й кажем да почака…

— Даяна, ако сте опитали да възразявате, тя само е щяла да става все по-решителна да постигне своето. Тя си е такава. Аз се опитах да споря онзи път в Лондон, когато ми каза, че е сгодена, и си ударих главата в стената в резултат на усилията си.

Кафето беше готово. Джудит наля две канчета и сложи едното пред Даяна. От горния етаж започна монотонно бучене, малко като от кацащ аероплан. Филис, която бе свършила с прането, беше започнала да чисти площадката с прахосмукачка.

— Аз пък наистина мислех, че ще подейства. То подейства при мен — каза Даяна.

— Не разбирам.

— Едгар никога не е бил моята любов, но винаги ми е бил приятел. Винаги съм го познавала, още откакто бях малко момиченце. Беше приятел на родителите ми. Мислех, че е на средна възраст. Много стар. Често ме водеше в парка и хранехме патиците. И после войната започна… Първата световна. Тогава бях на шестнадесет и лудо влюбена в един младеж, когото срещнах на четвърти юни в Итън. Беше в гвардията на Колдстрийм и замина за Франция. После си дойде в отпуска. Но, разбира се, скоро се върна във Франция и беше убит в окопите. Тогава бях на седемнадесет. И бременна.

Гласът на Даяна оставаше непроменен. Разказваше всички тези неща, събуждащи бог знае какви спомени, и продължаваше да звучи толкова незначително, сякаш описваше нова прекрасна шапка.

— Бременна?

— Да. Прекалено безгрижна, миличка, но не бяхме много опитни в онези дни.

— И какво стана?

— Стана Едгар. Не можех да кажа на родителите си, затова казах на него. И той заяви, че ще се ожени за мен и че ще бъде баща на малкото ми бебе, и че аз никога, никога повече няма да имам неприятности или да се тревожа до края на живота си. — Даяна се засмя. — Ето това стана.

— А бебето?

— Атина.

— Но… — Нямаше какво повече да се каже.

— Хайде, мила, не си шокирана, нали? Това просто беше друг вид любов. Никога не съм се чувствала, сякаш съм се възползвала от Едгар. И след цялата бъркотия, страсти, трагедии и отчаяние, да съм с него, беше като да влезеш в тихо пристанище и да знаеш, че никога вече нищо няма да те нарани. И така си и остана. Така беше винаги.

— Атина. Никога не съм подозирала, нито за един-единствен миг.

— И защо да подозираш? Защо да подозира който и да било? Едуард беше първото дете на Едгар, но никоя дъщеря не е обичана повече от Атина. Тя прилича на мен, знам. Но в нея има и нещо от баща й, което само аз и Едгар можем да видим. Той беше толкова красив млад човек. Висок и със сини очи, рус. Майка ми го наричаше Адонис. „Това момче“, казваше тя, „е истински Адонис.“

— Атина знае ли?

— Разбира се, че не. Защо въобще да й казвам? Едгар беше неин баща. Винаги е бил. Странно, не бях мислила за това от години. Всъщност не съм сигурна защо ти го разправям.

— Заради Лъвдей.

— Разбира се. За да оправдая постъпката си. Историята се повтаря. Поредна омразна война, бебе на път, и един постоянен човек се оказва под ръка. Нечий приятел. — Тя отпи от кафето си. — Никога на никого не съм казвала.

— Никога няма да спомена и дума.

— Мила, знам, че няма да го направиш. Само се опитвам да кажа, че Едгар е моят живот.

— Знам.

Те замълчаха. Джудит мислеше за Томи Мортимър и загадката на близките му отношения с Даяна, която тя никога не разбра напълно. Но сега, като знаеше истината, разбра докрай. „Едгар е моят живот.“ Но той е по-стар, със собствени разбирания, селски човек от начало до край. Даяна беше загубила любовта си, но не и младостта си. Тя винаги се бе нуждаела от това допълнително измерение, Лондон, от концерти, партита, магазини и дрехи. И обеди в „Риц“. Томи Мортимър беше ключът към този друг свят.

— Скъпа, за какво така дълбоко се замисли?

— За Томи Мортимър.

— Той никога не ми е бил любовник.

— Не съм мислила това.

— Той не е такъв тип човек. Не искам да кажа, че е гей. Просто е удобно безполов.

— Когато за пръв път дойдох в Нанчероу, и той беше тук, не можех да го проумея.

— О, мила, да не си очаквала, че Едгар трябва да го изхвърли през вратата?

— Не съвсем.

— Той никога не е бил заплаха. Едгар знаеше това. Беше тъкмо човекът, който ми трябва. И Едгар ми позволи да го имам. Защото той е най-скъпият, най-благородният човек на света. И ме направи толкова щастлива. Виждаш ли, при мен това наистина проработи. Затова си помислих, че ще бъде добре и за Лъвдей.

— Даяна, това беше решение на Лъвдей, не твое.

В този момент, може би за щастие, те бяха прекъснати. От предната част на къщата се затръшна врата и проехтя:

— Джудит!

— В кухнята съм! — извика тя.

— Джес — каза Даяна. — Какъв ужас, напълно бях забравила, че тя е тук. — И те се смееха над това, когато вратата рязко се отвори и се появи Джес, доста мърлява и омотана в паяжини, но сияеща от задоволство.

— Свърших всичко, но ми трябва нещо да измия прозорците. — Тя видя Даяна и каза колебливо:

— Аз… Аз съжалявам. Не знаех, че сте тук.

— О, мила Джес, не съжалявай. Просто се отбих да оставя малко яйца и зеленчуци. Ти какво правеше?

— Чистех къщичката. Беше пълна с паяжини, мъртви сини мухи и други боклуци и аз ги изметох. И имаше две умрели мишки на пода. Наистина ни трябва котка. Имаш ли нещо за миене на прозорци?

— Не знам. Ей сега ще погледна.

Даяна се усмихна.

— Нали това е прекрасна малка къщичка? Направиха я за моите деца, Атина и Едуард, и те прекарваха тук часове, дни, седмици. Бяха като на лагер и готвеха някакви ужасни миризливи наденички.

— През лятото ще спя там. През цялото време.

— Няма ли да си самотна?

— Ще взимам и Мораг при мен за компания.

— Искаш ли кафе? — попита Джудит.

— Не много — смръщи нос Джес.

— Тогава изпий канче мляко. С бисквити или нещо такова.

— Искам да измия прозорците.

— Пет минути да похапнеш за напълняване, и можеш да продължиш с чистенето си.

— А, добре.

— Млякото е в хладилника, бисквитите в кутията. Вземи си.

Джес отиде до хладилника и взе шишето с мляко.

— Обади ли се в „Сейнт Урсула“? — попита тя.

— Да, и имаме среща с госпожица Като утре следобед.

— Говори ли с нея?

— Разбира се.

— Не трябва да започвам веднага, нали?

— Не трябва. Може би от средата на срока.

— Кога е тая среда?

— Може би около пети ноември.

— Денят на Гай Фокс^[7] — каза Даяна.

Джес сбърчи вежди.

— Какъв е тоя ден?

— Това е най-отвратителното празнуване на едно зловещо събитие и тогава изгаряме фигурата на горкия Гай Фокс на голям огън на открито. И пускаме фойерверки и въобще се държим като тълпа диваци.

— Изглежда доста забавно.

— Само денем ли ще ходиш или ще си на пансион?

Джес направи едно от изящните си свивания на рамене.

— Нямам представа. — Тя извади чаша от шкафа и си наля мляко.

— Само денем би било най-добре, но възниква въпросът за транспорта и бензина. Автобусите са безнадеждни. Може би на седмичен пансион. Ще видим. Просто ще трябва да помислим.

Джес беше отворила кутията с бисквити и намери две „Богат чай“. Докато ядеше първата, тя отиде до Джудит, опря се на рамото й и каза:

— Джудит, искам да ми потърсиш нещо за миене на прозорците.

* * *

— Всичко доста зависи от това колко добра основа е получила Джес в училището си в Сингапур — каза госпожица Като. — На колко години е била, когато е заминала?

— На единадесет.

— И на какво училище след това?

— Никакво официално обучение. Но холандските жени в лагера повечето са били жени на чаени плантатори, следователно образовани и културни. Те организирали класове за децата, но японците им отнели книгите. Така че се ограничили до разказване на истории, общи познания и учене на песни. Те дори са успели да изнесат един-два концерта. Едно от момчетата направило за Джес нещо като флейта от парче бамбук.

Госпожица Като поклати глава. Тя каза тъжно:

— Почти е невъзможно човек да си представи това.

Седяха в кабинета на госпожица Като, посещаван толкова пъти при съществени и жизненоважни случаи. Тук госпожица Като беше съобщила на Джудит за фаталната катастрофа на леля Луиза. И в тази стая господин Бейнс й каза за завещанието на леля Луиза и животът на Джудит се промени коренно оттогава.

Сега беше четири часът следобед. „Сейнт Урсула“ беше странно тиха. В три часа уроците свършват и всички момичета се изсипват навън към игрищата, за да тичат около калните вратички за хокей или да играят нетбол. Едно-две от по-големите момичета останаха назад, за да учат в библиотеката или да се упражняват по пиано или цигулка. От много далече се чуваха тихи звуци на гами, свирени отново и отново.

Колкото до външния вид, училището се беше променило и то не към по-добро. Военните години бяха оставили белезите си. Това бяха години, в които госпожица Като се беше борила, като вече е отговаряла не за едно, а за две училища, и някак се е справяла с натиска на безкрайни проблеми — недостиг на пространство, мизерна храна, затъмнения, предупреждения за въздушна тревога, полуквалифициран или възрастен персонал и възможно минималната вътрешна и външна помощ.

В резултат всичко носеше видими белези. Площите, макар и не точно буренясали, нямаха нищо общо с безупречно подредените градини от миналите години и от прозореца на кабинета на госпожица Като се виждаха шест грозни бараки, построени върху някогашните тенис кортове и игрища за крикет.

Дори спретнатият малък кабинет на госпожица Като изглеждаше малко овехтял и разхвърлян, с куп документи на бюрото и стар електрически чайник на празната решетка на камината. Пердетата (които Джудит позна) съвсем очевидно доживяваха последните си дни, красивите хлабави калъфи на мебелите бяха избелели и на дупки, килимът беше протрит и износен.

Госпожица Като също не беше преминала през всичко това без следи. Все още в четиридесетте си години, сега изглеждаше доста по-стара. Косата й вече беше съвсем сива, на челото и около устата й имаше бръчки. Но тя все още притежаваше онази аура на спокойна компетентност, очите й си бяха същите, мъдри и добри, излъчващи интелигентност и хумор. Джудит, след един час в нейната компания, нямаше никакви задръжки срещу това да повери Джес на грижите й.

— Мисля, че е най-добре да я запишем в долния четвърти клас. Ще бъде с момичета с една година по-малки от нея, но те са особено приятна група и не искам тя да се бори с уроците и може би да губи увереността си.

— Струва ми се, че е умна. Ако се окуражава, мисля, че не след дълго ще ги настигне.

На Джес явно госпожица Като й допадна. Отначало, малко изплашена и нервна, тя отговаряше на въпросите й едносрично, но не след дълго се отпусна, притеснението й изчезна и след това официалното интервю премина в приятелски разговор с много смях. След малко на вратата се почука и едно от големите момичета се представи и каза, че е дошла да разведе Джес и да й покаже училището. Момичето носеше сива фланелена пола и яркосин пуловер, дебели бели чорапи и чифт протрити обувки. Джудит си помисли, че тя изглежда много по-привлекателно, отколкото те с Лъвдей на същата възраст, опаковани тогава в безформения зелен туид и кафяви памучни чорапи.

— Благодаря, Елизабет, много мило от твоя страна. Мисля, половин час? Ще имате достатъчно време. И не забравяй да покажеш на Джес спалните, гимнастическия салон и кабинетите по музика.

— Да, ще ги покажа, госпожице Като. — Беше усмихната. — Хайде, Джес.

… Те още не бяха се върнали.

— Тя говори ли някакви езици?

— Мисля, че малко френски. Но сигурно вече напълно го е забравила.

— Може би ще трябват допълнителни уроци. Но не искаме да претоварваме детето. Кога искаш да започне?

— А вие как мислите?

— Бих предложила да е възможно най-скоро. След средата на срока може би. Това е шести ноември.

Изглеждаше ужасно скоро.

— Може ли да го обсъдим с Джес? Искам тя да е част от всичко. Да има чувството, че сама взема решенията си.

— Съвършено си права. Ще направим делово обсъждане трите, когато тя се върне. А всеки ден ли ще идва или ще е на пансион? Може да е на седмичен пансион, ако иска, но това не е положение, което често препоръчвам. То може да бъде много разстройващо, особено ако обстоятелствата около детето са необикновени. Но пак казвам, че това зависи изцяло от теб и Джес.

— Мисля, че не може да бъде на дневен режим. Не е възможно при толкова малко бензин и ненадеждните автобуси.

— Значи на пансион? Ще говорим за това. Сигурна съм, че когато завърши малката си обиколка, ще се почувства по-уверена и ще разбере, че няма да бъде затворена в поредния концентрационен лагер.

— Предполагам, че ще получим списък с необходимите дрехи?

Госпожица Като се усмихна.

— Ще ти е приятно да чуеш, че той е значително съкратен. Вече едва запълва една страница. Правилата и ограниченията ще се научават от персонала. Понякога мисля, че бяхме ужасно старомодни, със сигурност викториански преди войната. Фактически обичам да виждам момичетата, облечени в собствените им весели дрехи. Децата никога не трябва да бъдат хомогенизирани. Сега всяко момиче е до голяма степен своя собствена личност, моментално разпознаваема. — През бюрото очите им се срещнаха. — Обещавам ти, скъпа, че ще направя всичко възможно да осигуря Джес да бъде доволна.

— Знам, че ще го направите.

— А ти, Джудит? Ти как си?

— Добре съм.

— А животът ти?

— Така и не постъпих в университет.

— Знам. Всичко знам за теб, защото се виждаме с господин Бейнс от време на време и той ме осведомява за теб. Бях истински съсипана за майка ти и баща ти, но поне все още имаш Джес. И, което е по-важно, си в състояние да й създадеш дом. — Тя се усмихна. — Но не затъвай в тресавището на домакинството, Джудит. Имаш прекалено добър ум за това, прекалено ярко бъдеще.

— Вече не мога да постъпя в университет.

Госпожица Като въздъхна.

— Така е. Не мисля, че би могла. Би било някакво понижение. Нищо. Имаме добър опит… Виждала ли си Лъвдей Кеъри-Луис?

— Да.

— Щастлива ли е?

— Като че ли да.

— Никога не можех да реша какво ще стане с Лъвдей. Обикновено мога да преценя модела, посоката, в която ще тръгне животът на едно дете. Да имам някаква идея каква ще е съдбата му. Но не и за Лъвдей. Тя все беше между еуфория и катастрофа и така и не можах да реша кое от двете ще стане.

Джудит помисли над това.

— Може би по средата?

Госпожица Като се засмя.

— Доста справедливо. А сега какво ще кажеш за чаша чай? Джес ще се върне всеки момент и намерих малко шоколадови бисквити за нея. — Тя стана, като загърна раменете си с опърпаната си черна наметка. — Дните на прислужниците и подносите с чай отдавна си отидоха. Така че сама си варя чая и чудесно се справям и без тях.

— Никога не съм си представяла, че можете да се занимавате с домакинска работа.

— Не се занимавам.

* * *

Дауър Хауз, Розмълиън

Събота, 3 ноември

 

Скъпи чичо Боб,

Съжалявам, че не ти писах досега, но бях заета да посещавам хора с Джудит и да чистя къщичката в градината, където ще спя, когато стане достатъчно топло.

Много ти благодаря, че ми позволи да ти гостувам в Коломбо.

Много ми хареса, особено алигаторите.

Тръгвам на училище във вторник. Не мислех, че ще бъда на пансион, но ще бъда, защото госпожица Като казва, че те правят множество специални неща през уикендите като театрални представления, четене на глас или участие в експедиции. И ще ми разрешават да се обаждам на Джудит, когато искам. Но вечер, не през деня.

Госпожица Като е чудесна и много забавна.

Мораг е добре.

Надявам се, че ти също си добре.

Моля те, поздрави сърдечно господин Бийти и Томас.

С обич от

Джес

П. С. Биди също ти изпраща поздрави.

* * *

— Не искам да влизаш, Джудит. Искам да се сбогуваме навън пред входната врата. Ако влезеш, всичко ще се проточи.

— Наистина ли искаш това?

— Да. Онова приятно момиче Елизабет каза, че ще бъде там да ме посрещне и да ми покаже спалнята и всичко. Каза, че ще ме чака до вратата.

— Много хубаво от нейна страна.

— И каза, че до края на срока ще бъде мой специален наставник и ако се объркам или нещо сбъркам, трябва да я потърся и тя ще ми помогне.

— Изглежда добро обещание.

Бяха почти пристигнали. Джудит обърна колата встрани от главния път и нагоре по хълма, през имота с малки къщи, където беше портата на училището. Беше два и половина следобед, валеше постоянен ръмеж от морска мъгла, бавно напояваща неприветливите градини и голите дървета. Чистачките на колата не бяха спирали, откакто излязоха от Розмълиън.

— Толкова е странно — каза Джудит.

— Кое е странно?

— Историята се повтаря. Когато мама ме доведе в „Сейнт Урсула“ за пръв път, казах й точно същото: „Не влизай. Сбогувай се на стълбите пред вратата“. И тя това и направи.

— Но сега е различно, нали?

— Да. Слава богу, сега е друго. Казах й „довиждане“ и мислех, че е за четири години. Изглеждаше ми завинаги. Било е завинаги, но за щастие тогава не го знаех. Ти и аз всъщност не трябва да се сбогуваме. Само ще си кажем „довиждане“. Защото Филис, Биди и аз никога няма да сме далече. Дори когато Биди се премести и си купи нова къща, всички ще бъдем много близо едни до други. И следващото, което знаем, е, че ще има Коледа.

— Тя истинска ли ще бъде?

— Най-хубавата.

— Ще имаме ли елха като Биди в Кийхам?

— Бяла и сребърна. Достигаща до средата на стълбите.

— Странно ще ми е без теб — каза Джес.

— И на мен ще ми липсваш.

— Но няма да изпитвам носталгия.

— Няма, Джес. Като те познавам, мисля, че няма.

Раздялата им не трая дълго. Както беше обещала, старшото момиче Елизабет беше там, до голямата главна врата, и ги чакаше. Като видя колата, тя се намъкна в дъждобрана и излезе да ги поздрави.

— Здравейте. Ето ви и вас. Какъв ужасен ден. Много мъгла ли имаше по пътя?

Нейното самообладание и приятелско отношение напълно разпръснаха всяка възможна неловкост или напрежение на ситуацията.

— Ще взема куфара ти и стика за хокей. Ще се справиш ли с останалото? И ще отидем право горе по стълбите да ти покажа къде ще спиш.

Всичко съответно беше внесено вътре. Елизабет тактично се отдалечи така, че да не чува какво си говорят. На стъпалото пред входната врата, под ръмящия дъжд, Джудит и Джес застанаха една срещу друга.

Джудит се усмихна.

— Ами ето, това е. Тук те оставям.

— Да. — Джес беше сдържана, но непреклонна. — Точно тук. Всичко ще е наред с мен. — И толкова хладнокръвна, толкова отговорна за ситуацията беше тя, че Джудит се засрами от собствените си опасения и от съзнанието, че при най-малкото поощрение може да започне да се държи като най-сантименталните майки и да й се напълнят очите. — Благодаря, че ме докара.

— Довиждане, Джес.

— Довиждане.

Целунаха се. Джес й отправи смешна лека усмивка, обърна се и си отиде.

Джудит си поплака малко в колата на път за вкъщи, но само защото Джес беше толкова страхотна и защото Дауър Хауз щеше да бъде празен без нея, и защото беше им отпуснато толкова малко време заедно. После намери кърпичка, издуха носа си и престана да плаче, и си каза строго да не бъде такава глупачка. Джес в „Сейнт Урсула“ щеше да разцъфти като растение. Духовно стимулирана, постоянно заета и сред приятната компания на момичета на нейната възраст. Беше живяла прекалено дълго с възрастни. Твърде дълго в глад, мизерия и лишения и всички ужаси на един жесток свят на възрастни. Сега най-после ще има време и пространство, в които да преоткрие радостите и предизвикателствата на нормалното детство. Това й беше необходимо. В края на краищата, това беше единственото разумно нещо, което можеха да направят.

И така, всичко е за най-доброто. Но беше трудно да не се чувства малко празна и ограбена. Като се тътреше обратно през разкиснатото от дъжда мочурище, Джудит реши, че сега й трябва малко компания от връстници, затова ще отиде да види Лъвдей. Още не беше ходила в Лиджи, просто защото цялото й време напоследък беше заето с Джес. Организира обещаното пътуване до Пенмарън, взеха влака в Порткерис, разгледаха очарователното градче, отбиха се при семейство Уорън и получиха класическия чай на госпожа Уорън. Освен това Джес трябваше да бъде екипирана за „Сейнт Урсула“. Списъкът за дрехи съвсем не беше нито толкова дълъг, нито толкова сложен както по времето на Джудит, и благодарение на пазаруването в Коломбо Джес беше добре обзаведена с всички необходими дрехи. Но имаше и много други, неподходящи неща, които трябваше да бъдат доставени в оголените магазини на Пензанс. Стик за хокей, обувки за хокей, хартия за писма, кутия с бои. Престилка за уроците, автоматична писалка, ножица за шев, комплект по геометрия. И, накрая, но не на последно място, библия и „Молитвена книга с химни, стари и нови“, и двете задължителни за всяко уважаващо себе си висше англиканско учреждение.

И после всичко трябваше да бъде опаковано.

Поради това Лъвдей беше до известна степен пренебрегната. Но сега, този следобед, се представи чудесна възможност: тя ще спази обещанието си да ги посети и прекара час-два с Лъвдей и Нат. Искаше й се да беше помислила за това по-рано — тогава щеше да купи цветя в Пензанс за Лъвдей и може би играчка или нещо сладко за Нат. Но вече беше твърде късно. Подаръците ще почакат за по-късно.

Тя караше през Розмълиън и нагоре по хълма, покрай портата на Нанчероу, и по-нататък около миля, и стигна до завоя, който водеше към фермата. Уличката потъваше надолу тясна и с дълбоки коловози като корито на поток, хлътнало между гранитните огради и гъсталаците от прещип. В началото му стоеше дървен пътепоказател с надпис ЛИДЖИ и каменната платформа, където Уолтър оставяше гюмовете всеки ден, за да ги вземе камионът на пазара за мляко.

Следваше още една миля изровен, друсащ, криволичещ път до главната къща на фермата, но по средата му отляво бе каменната къщурка, която полковникът беше обновил, когато Лъвдей и Уолтър се ожениха. Тя се гушеше в завоя на хълма, покритият с плочи покрив блестеше под дъжда и можеше моментално да се познае по въжето с пране, което шляпаше и се издуваше от мокрия вятър.

Тя отиде до портата, която беше отворена, подпряна с камък, а зад нея водеше тревясал участък, който би трябвало да бъде градина, но не беше. Имаше само въже с пране, още няколко храста прещип и няколко играчки, разхвърляни наоколо. Ръждясал детски триколесен велосипед, тенекиена кофичка и лопатка. Тя спря колата и угаси мотора, и чу вятъра. Някъде лаеше куче. Тя излезе от колата, тръгна по постланата с гранитни плочи пътека и отвори изцапаната с боя врата.

— Лъвдей!

Намираше се в мъничко антре със стари палта, дъждобрани и с покрити с кал обувки на пода.

— Лъвдей!

Отвори следваща врата.

— Аз съм!

Кухня, всекидневна — всичко едновременно. Почти копие на къщата на госпожа Мъдж. Корнуолска готварска печка, на която къкреше нещо, дрехи, закачени на макара много високо, подове с плочки, тук-там черги. Маса, глинена мивка, купи за кучета, кофа за отпадъци, купища стари вестници, бюфет, отрупан с какво ли не, хлътнал диван.

Нат лежеше на дивана с палец в устата. Спеше дълбоко. Носеше мръсен гащеризон, прогизнал на мястото, където го беше напикал. Радиото, кацнало на един от рафтовете на бюфета, нещо си бърбореше само. „Пак ще се срещнем, не знам къде, не знам кога.“ Лъвдей гладеше.

Когато вратата се отвори, тя вдигна глава. Джудит съвсем без нужда каза:

— Аз съм.

— Добре. — Лъвдей тръшна ютията на мястото й. — Откъде идваш?

— От „Сейнт Урсула“. Току-що оставих Джес там.

— О, боже, тя добре ли е?

— Просто ме смая. Реалистка. Никакви сълзи. Аз бях тази, която едва не се разкисна.

— Мислиш ли, че ще й хареса?

— Да, мисля. Има разрешение да ми се обади, ако се почувства потисната. Всъщност потиснатата съм аз, затова дойдох да си оправя настроението.

— Не съм сигурна, че си дошла, където трябва.

— На мен ми изглежда съвсем добре. Умирам за чаша чай.

— Ще сложа чайника. Свали си палтото. Метни го някъде.

Джудит го съблече, но не намери къде да го метне, защото на стола имаше огромен куп пране, на другия — огромна тигрова котка, да не броим Нат на дивана. Тогава тя се върна в малкото антре и закачи дъждобрана си на една кука над чифт кални черни мушамени панталони.

— Наистина съжалявам, че не съм идвала досега, Лъвдей, но нямах и миг свободно време. Толкова неща трябваше да се направят около Джес… — Джудит се приближи до дивана и погледна спящия Нат. Бузките му бяха яркочервени, едната повече от другата, и стискаше с дебелата си ръчичка старо парцаливо одеяло с останки от бие по краищата. — Винаги ли спи следобед?

— Обикновено не. Но тази нощ не заспа до два часа. Ужасно се измъчих с него. Мисля, че му растат зъби. — Лъвдей напълни чайника с вода на мивката и отиде да го сложи на печката. — Честно казано никога не знам кога ще спи и кога ще е буден. Винаги е бил ужасен със съня. И когато заспи, не го будя, защото това са единствените мигове спокойствие, които имам. Затова се мъча да свърша с гладенето.

— Може би, ако го събудим сега, ще спи по-добре през нощта.

— Да. Може би. — Но тя никак не изглеждаше благосклонна към тази идея. — След като стане, е станал и туй то. А е прекалено мокро, за да го пусна навън да играе. — „Но знам, че ще се срещнем с теб в някой слънчев ден“, мечтаеше радиото. Тя отиде до бюфета и го изключи. — Блудкава мелодия. Пускам го просто за компания. Сега ще разчистя всичко и ще ти направя място.

Тя започна да сграбчва неизгладените дрехи, но Джудит я спря.

— Остави на мен. Ще го довърша, докато направиш чая. Обичам да гладя. И ще събудиш Нат, и заедно ще пием чай…

— Сигурна ли си? Изглежда ми малко трудно…

— За какво са приятелите, мила? — попита Джудит с тона на Мери Милиуей и взе смачкана риза от върха на купа и я простря върху дъската. — Безупречно ли трябва да изглежда това, когато го свършиш? Защото в такъв случай ще трябва леко да го навлажня.

— Не, няма значение. Просто трябва да се сгъне, за да мога да я сложа в чекмеджето на Уолтър. — Лъвдей се тръшна на дивана до спящия си син. — Той пак се е намокрил, малкият злодей. — Но тонът на Лъвдей беше извиняващ. — Хей, Нат! Събуди се. Ще пием чай.

Тя сложи ръка на кръглото му коремче и се наведе да го целуне. Заета с прането на Лъвдей, Джудит си помисли, че тя изглежда ужасно. Изглеждаше уморена до предела, с тъмни кръгове под очите. Джудит се питаше дали въобще има поне един ден, в който малката къща да е чиста и спретната, и реши, че няма.

Очите на Нат се отвориха. Лъвдей го повдигна и го прегърна за малко, като му говореше, докато се събуди напълно. Като се оглеждаше наоколо, той зърна Джудит.

— Коя е тази дама?

— Това е Джудит. Вече си я виждал онзи ден. При баба и дядо.

Тъмните очи на Нат бяха като две сочни зърна грозде.

— Не я помня.

— Да, ама тя те помни и е дошла да те види. — Тя стана с Нат на ръце. — Хайде, ще отидем да те преоблека.

— Може ли и аз да дойда и да видя останалата част на къщата? — попита Джудит.

— Не, не можеш — чу тя твърдият отговор. — Прекалено е разхвърляно. Ако беше ми казала, че ще дойдеш, щях да изритам целия хаос под кревата. Трябва да ме предупреждават, преди да извършвам организирани екскурзии. Нещо като исторически замък. Следващият път ще те разведа.

В далечния край на кухнята имаше врата и тя изчезна зад нея, като я остави леко открехната, така че Джудит можа да хвърли поглед към огромна месингова рамка за легло. Като правеше всичко възможно да изглади гънките на страшно изсъхналата смачкана риза, тя чуваше гласа на Лъвдей, която говореше на Нат. Чуваше как отваря и затваря чекмеджета, пуска кранове, промива тоалетната. След това те се върнаха. Нат в чист гащеризон и сресана коса, изглеждаше доста кисел. Лъвдей го сложи на пода, намери му малко камионче и го остави да прави каквото ще.

Водата в чайника кипеше. Тя посегна към чайничето за запарка.

— Изгладих една риза.

— О, престани да гладиш. Изключи ютията. Ако искаш да помогнеш, сложи масата… Чашите са в шкафа. И чинийките. Има малко шафранов кейк в кутията за хляб и масло в онази чиния върху хладилника.

Те направиха между двете импровизирана маса за чай, като бутнаха няколко броя на „Седмица на фермера“ настрана, за да направят място. Нат беше поканен да дойде при тях, но отказа, като явно предпочиташе пода и камиончето си, което буташе и бръмчеше, за да изобрази шума на мотор. Лъвдей го остави на мира.

— Извинявай за бъркотията и че не ти показах къщата — каза тя.

— Не ставай глупава.

— Ще направя пролетно почистване и ще ти изпратя официална покана. Всъщност тя е доста приятна и новата баня е много хубава. С плочки и горещи тръби за кърпите и всичко. Милият татко беше много щедър. Единственото лошо нещо е, че имаме само една спалня. Знам, че Нат би спал по-добре, ако си имаше отделна стая, но нищо не може да се направи по този въпрос. — Тя наля чай на Джудит. — Твоята къща винаги е толкова спретната, нито едно нещо не е, където не му е мястото.

— Това е заслуга на Филис, пък и ние си нямаме тригодишен разрушител наоколо.

— Не е толкова зле в хубав ден. Пускам го да играе навън през повечето време. Но когато вали, е невъзможен, само кал се разнася навътре-навън.

— Къде е Уолтър?

— Ами някъде. На горните ниви, мисля. Скоро ще се върне за доенето.

— Още ли му помагаш при това?

— Понякога. Ако госпожа Мъдж е някъде.

— А днес?

— Не, днес не, слава богу.

— Изглеждаш уморена, Лъвдей.

— И ти щеше да изглеждаш, ако не си спала до три сутринта.

Тя замълча, седнала с костеливи лакти, опрени на масата, с ръце, обвити около чашата с топъл чай, с наведен поглед. Дългите тъмни ресници лежаха върху бледите й страни. Джудит я погледна и видя смаяно, че в очите й блестяха сълзи.

— О, Лъвдей!

Лъвдей с нещо като сърдито отричане поклати глава.

— Просто съм уморена.

— Ако нещо не е наред, знаеш, че можеш да ми кажеш.

Лъвдей отново поклати глава. Сълза се промъкна, потече по бузата й. Тя вдигна ръка и грубо я избърса.

— Няма смисъл да държиш всичко в себе си. От това няма никаква полза.

Лъвдей не каза нищо.

— Нещо за теб и Уолтър ли е? — Трябваше известна смелост да попита това, защото знаеше, че ще си строши главата, но все пак го каза. Беше изречено. И Лъвдей не й се нахвърли. — Нещо не върви ли при вас?

Лъвдей смотолеви нещо.

— Моля?

— Казах, че има друга жена. Той си има друга жена.

Джудит усети, че й премалява. Внимателно остави чашата на масата.

— Сигурна ли си?

Лъвдей кимна.

— Откъде знаеш?

— Знам. Той се среща с нея. Вечер, в кръчмата. Понякога не се връща вкъщи до разсъмване.

— Но как разбра?

— Госпожа Мъдж ми каза.

— Госпожа Мъдж?!

— Да. До нея са стигнали слухове от селото. Каза ми, защото смята, че трябва да знам. Да го изясня с Уолтър. Да му кажа да престане.

— На твоя или на негова страна е тя?

— На моя. Донякъде. Мисля, че според нея, ако един мъж тича след друга, нещо и с жена му не е наред.

— Защо не му вдигне скандал? Той е неин син.

— Казва, че не е нейна работа да се бърка. И трябва да кажа, че никога не го е правила. Трябва да й призная това.

— Коя е тази жена?

— Приходяща. Дошла е в Порткерис някъде през лятото. Била е с някакъв съмнителен художник или някакъв такъв. От Лондон. Живяла малко с него, после или се скарали, или той си е намерил друга, така че тя се лепнала за Уолтър.

— Тя къде живее сега?

— В каравана от другата страна на хълма Веглос.

— Уолтър къде се среща с нея?

— По кръчмите.

— Как се казва?

— Няма да повярваш.

— Провери ме.

— Арабела Лъмб.

— Не може да бъде.

И внезапно, да не повярваш, те и двете се разсмяха, само за миг, Лъвдей още със сълзи в очите.

— Арабела Лъмб. — Името, като го повториш, звучеше още по-неправдоподобно. — Виждала ли си я някога?

— Да. Веднъж. Беше в Розмълиън една вечер, когато бяхме излезли на бира с Уолтър. Седеше на ъгъла на бара цялата вечер, зяпаше го, но не си говориха, защото аз бях там. Стар номер за прикритие. Да свиквам. Прилича на едра цицеста повлекана… Нещо като Майка Земя, нали знаеш. Гривни, мъниста, сандали и зелен лак на доста мръсните й пръсти на краката.

— Звучи страшно.

— Обаче е секси. Това просто се излъчва от нея. Похот. Като огромен презрял плод. Нещо като възбуда. Мисля, че точната дума е „осезаема“. Може би ще трябва да потърсим в речника.

— Няма смиел. Мисля, че я описа точно.

— Имам ужасното чувство, че Уолтър е сляпо влюбен.

Лъвдей се облегна назад на стола си и бръкна в джоба на панталона си, откъдето измъкна смачкан пакет цигари и евтина запалка. Извади цигара и я запали. След малко каза:

— И не знам какво да правя.

— Послушай госпожа Мъдж. Изяснете го двамата.

Лъвдей изсумтя страхотно. После вдигна глава и прекрасните й очи през масата срещнаха тези на Джудит.

— Опитах снощи. — Гласът й беше обезверен. — Бях ядосана и беше ми писнало. Уолтър се прибра в единадесет часа и беше пил уиски. Когато е пиян е агресивен. Избухна ужасна кавга, Нат се събуди, защото си крещяхме един на друг. Той каза, че ще прави каквото му скимне, по дяволите, и ще се среща с когото си иска, дявол да го вземе. И каза, че във всички случаи аз съм виновна, защото съм толкова проклета безполезна жена и майка, и в къщата е винаги такава бъркотия, и дори не мога да готвя като хората…

— Това е грубо и невярно.

— Знам, че не съм добра в готвенето, но е ужасно да ти го кажат. А има и нещо друго. Той не иска да водя Нат в Нанчероу. Това го засяга, струва ми се. Сякаш по някакъв начин е омаловажаван…

— От всички мъже на света Уолтър е последният, който има право да се заяжда за това.

— Казва, че се опитвам да превърна Нат в малък глезльо, в мамино детенце. Той иска детето да е Мъдж, а не Кеъри-Луис.

Всичко беше напълно разбираемо, но и объркващо.

— А обича ли Нат?

— Да, когато Нат е добър, забавен или смешен. Не когато е уморен, взискателен и иска внимание. Понякога с дни не му говори. Той може да е раздразнителен дявол. А напоследък е направо невъзможен.

— Искаш да кажеш, откакто Арабела Лъмб се появи на сцената?

Лъвдей кимна.

— Това сигурно не е сериозно, Лъвдей? Всички мъже имат такива шантави моменти, когато излизат от релси и си загубват ума. А ако тя е насочила към него големите си оръдия, не ми изглежда, че той ще се поддаде за дълго.

— Тя няма да се махне, Джудит.

— Може и да се махне. — Но още като казваше това, Джудит знаеше, че не изглежда много обнадеждаващо. — Били сте щастливи с Уолтър. Мисли, че просто трябва да продължиш да се усмихваш широко и да го понасяш и да го чакаш да се вразуми. Няма смисъл да се обяснявате, да се карате. Това само ще влоши нещата.

— Малко е прекалено късно да се каже това.

— Не ти помогнах много, нали?

— Напротив, помогна ми. Дори, защото ме накара да заговоря за това. Най-лошото е, че няма с кого да говоря. Мама и татко биха… — тя затърси подходящата дума — експлодирали, ако разберат.

— Изненадана съм, че още не знаят.

— Единственият човек, до когото би могъл да стигне слухът, е Нетълбед. А и двете го познаваме и знаем, че никога не би гъкнал пред някого от тях.

— Да. Да. Никога не би го направил.

През цялото това време Нат лежеше по корем, погълнат от играта си. Сега реши, че е гладен. Скочи на крака и дойде при тях, застана на пръсти и заразглежда масата.

— Искам нещо да ям.

Лъвдей загаси цигарата си в близката чинийка, наведе се и го вдигна на коляното си. Залепи целувка върху гъстата му тъмна коса и с ръце около него намаза с масло парче шафранов кейк и му го даде.

Той дъвчеше шумно, вторачен, без да мигне в Джудит. Тя му се усмихна.

— Исках да ти донеса подарък, Нат, но нямаше откъде да го купя. Следващият път ще ти донеса нещо. Какво искаш?

— Кола.

— Каква, малка кола?

— Не. Голяма, в която да мога да влизам.

Лъвдей се разсмя.

— Не играеш на дребно, нали? Джудит не може да ти купи кола.

Джудит разроши косата му и каза:

— Не слушай майка си. Аз мога да направя каквото поискам.

Вече беше минало пет часът. Джудит каза:

— Наистина трябва да си тръгвам. Биди и Филис ще се чудят какво е станало с мен и ще си въобразяват ужасни драми с Джес.

— Много хубаво беше да те видя. Благодаря ти, че дойде.

— Радвам се, че дойдох. Другият път ще изгладя прането. — Тя отиде да си вземе дъждобрана. — А ти трябва да доведеш някой път Нат в Дауър Хауз. На обяд или нещо подобно.

— Много бихме искали. Нали, Нат? Джудит, няма да кажеш нито дума, нали? За това, което ти разказах.

— Нито дума. Но трябва да продължиш да говориш с мен.

— Добре.

Лъвдей взе Нат на ръце и тръгнаха към отворената врата да изпратят Джудит. Навън мъглата се беше сгъстила и всичко беше посивяло, течеше и капеше. Джудит вдигна яката на дрехата си и затича към колата, но Лъвдей я повика по име и тя се обърна.

— Имаш ли вече новини от Гас?

Джудит поклати глава.

— Нито дума.

— Просто попитах.

* * *

Джудит караше към вкъщи в тъмната, унила вечер, към Розмълиън, нагоре по хълма, и после през портата на Дауър Хауз. Прозорците на кухнята светеха топли и жълти през мрака и някой беше запалил лампата над входната врата. Тя прибра колата на Биди в гаража, докато нейният малък Морис стоеше на трупчета без колела, завит с мърляв плат срещу прах. Необходимите купони за бензин още не бяха изпратени от съответните власти и докато дойдат, нямаше никакъв смисъл да й слагат колелата, да зареждат акумулатора и да открият, че изоставената малка кола е овехтяла от неизползване.

Тя прекоси чакъла и влезе в къщата през задната врата. В кухнята завари Филис да точи тесто, а Ана седеше на другия край на масата и се мъчеше да си напише домашното.

— Трябва да напиша изречение с думата „говоря“ в него.

— Е, това не е толкова трудно. Джудит! Къде беше досега? Чакахме те да се върнеш още преди часове.

— Отидох да видя Лъвдей и Нат.

— Чудехме се дали нещо лошо не се е случило с Джес и са те задържали.

— Знам. Трябваше да ви се обадя. Никакви тревоги. Напълно самостоятелна. Дори не ми позволи да вляза вътре с нея. Трябваше да си кажем довиждане на стълбите.

— Олекна ми. Малко е странно без нея, нали? Сякаш винаги е живяла тук. И на Ана ще й липсва, нали, Ана? Хайде, продължавай, довърши най-после това домашно.

Ана въздъхна престорено.

— Не мога да измисля какво да напиша.

Джудит дойде на помощ.

— Какво ще кажеш за „Телефонирах на Джес и говорих с нея“?

Ана се замисли.

— Не знам как да напиша „телефонирах“.

— Тогава сложи „видях“. Видях Джес и говорих с нея.

— Става. — С пръстчета около молива и прехапан от сериозно съсредоточаване език, Ана го написа.

— Искаш ли чаша чай?

— Не, благодаря, вече пих. Къде е госпожа Съмървил?

— В гостната. Чака те да се върнеш. Цялата е в треска. Имала нещо да ти каже.

— Какво?

— Не е моя работа да ти казвам.

— Надявам се да е нещо ведро.

— Тогава върви и разбери.

Джудит отиде, като по пътя смъкна мокрия си дъждобран. Тя отвори вратата на приемната и видя уютна картина. Лампите бяха запалени, пламтеше огън. Пред него на килимчето лежеше Мораг. Биди бе във фотьойла си, близо до огъня, и беше заета в плетене на едно каре. Плетенето на карета беше горната граница на способностите й. Правеше ги от остатъци вълнена прежда и когато ставаха около дузина, ги предаваше на Червения кръст, където някоя по-сръчна дама ги зашиваше заедно и ги превръщаше в крещящи одеяла. След това ги изпращаха на Червения кръст в Германия и ги разпределяха по лагерите, все още пълни с тъжни бездомни изселени хора.

— Джудит! — Тя остави плетката си и свали очилата си. — Всичко наред ли е? Имаше ли проблеми с Джес?

— Абсолютно никакви.

— Браво на нея. Тя е толкова странна малка смесица. Малко момиченце в един момент, много зряла в следващия. Ще се справи великолепно, сигурна съм, но малко е празно в къщата без нея. Ти къде беше?

— При Лъвдей. — Джудит отиде да дръпне пердетата срещу влажния здрач на тъмната ноемврийска вечер. — Филис каза, че имаш някаква новина за мен.

— Да. Вълнуваща. Колко е часът?

— Шест без петнадесет.

— Да пийнем нещо. Уиски и сода. Какво ще кажеш?

— Казвам да. Изтощена съм.

— Емоционално изцедена, мила. Настани се удобно и аз ще ти донеса едно.

Тя стана и излезе от стаята, защото по традиция бутилките и чашите винаги се държаха в трапезарията. Джудит, вече сама, сложи дърво в огъня и потъна в другия фотьойл. Емоционално изцедена, беше казала Биди, и това беше вярно. Но което Биди не знаеше, беше, че не само Джес беше причината за това, а и разговорът й с Лъвдей. И което беше сигурно, не можеше да бъде обсъждан.

След малко Биди се върна с чашите. Даде едната на Джудит и седна, като с известно внимание остави своята на масичката до себе си. Запали цигара. Накрая, с всичко удобно под ръка, каза:

— Така.

— Казвай.

— Получих къщата. Тази в Портскато. Научих от агента по продажба на имоти този следобед.

— Биди, това е чудесно.

— Мога да се преместя по всяко време след средата на януари.

— Толкова скоро?

— Но има много какво да се прави. Мислих, направих списъци. Ще трябва да отида в Девън и най-после да продам Апър Бикли.

— На кого ще я продадеш?

— На флотското семейство, което я нае и живее в нея през цялата война. От две години искат да я купят, но ако бях я продала, трябваше да оставя всичките си мебели някъде на склад. А така те всъщност се грижеха за тях.

— Все още ли искат да я купят?

— Нямат търпение. Така че трябва да замина в Боуви Трейси и да уредя това, да направя опис на имуществото си, после да се погрижа за опаковачи и преносвачи и разни такива неща. Ще се обадя на Хестър Ланг тази вечер и ще я попитам дали мога да остана при нея. Много по-лесно ще се оправя с всичко, ако съм там, на мястото. И така… — Тя посегна към питието си и вдигна чашата. — Наздраве, миличка.

— За Портскато!

Те пиха за новата къща. Джудит попита:

— Кога искаш да заминеш?

— Мислех да е през следващата седмица. И ще остана там с Хестър известно време.

Джудит се разтревожи.

— Но ще се върнеш за Коледа, нали?

— Само ако ме искаш.

— О, Биди, ти трябва да си тук за Коледа. Обещах на Джес истинска Коледа, а никога не съм правила аз самата, така че ще ми трябват много указания и помощ. И трябва да имаме елха, и истинска коледна вечеря с всичките там салтанати. Трябва да се върнеш.

— Добре, тогава ще се върна. Само до към средата на януари. И после ще направя голямото преместване. Искам всичко да е уредено преди Боб да се прибере вкъщи.

— Ужасно е вълнуващо, но боже мой, ще ни липсваш.

— И вие всички ще ми липсвате. А без Филис ще трябва да започна да се уча на домакинство пак съвсем отначало. Но човек трябва да не престава да върви напред, дори стари кранти като мен. А има и още нещо, което си мислех. Когато отида при Хестър, ще взема влака и ще ти оставя колата си. На теб ти трябва транспорт, а аз мога да мина без нея, защото знам, че ако много закъсам, Хестър ще ми услужи със своята.

— Биди, това е прекалено великодушно.

— Не, не е. И имам спестени няколко купони за бензин с изтекъл срок. Строго погледнато, те са незаконни, но на бензиностанцията нагоре по пътя са много склонни да си затварят очите. Така че вероятно ще ти стигнат. — Тя отново взе плетивото си. — Всичко е наистина доста раздвижващо, нали? Не мога да повярвам, че всъщност вече получих къщата. Точно каквато винаги съм искала. И най-хубавото е, че не сме много далече от теб. Само един час с кола. И има тази прекрасна гледка към морето и човек може пеша да слезе по пътеката до скалите и да плува. И градината е голяма точно колкото трябва.

— Нямам търпение да я видя.

— И аз не мога да дочакам да ти я покажа. Но не и преди да съм уредила всичко и още съм потънала до шия в работа.

— И ти не си по-добра от Лъвдей. Тя не ми показа къщата си, защото каза, че е много разхвърляно.

— О, горката Лъвдей. Сигурно си отишла неочаквано. Как е тя? Нат много ли безобразничи?

— Не. Беше много кротък. Иска да му купя кола, в която да може да пътува наоколо.

— Боже, какво алчно момче.

— Ни най-малко. Защо пък да си няма? — Джудит се протегна. От топлината на огъня, от уискито й се доспа. Тя се прозина. — Ако ми стигнат силите, ще отида да постоя във ваната.

— Направи го. Изглеждаш изтощена.

— Ами денят си го биваше. Всичко наведнъж. Промяна. Хора се местят. Първо Джес, после ти. Не се чувствам нещастна за Джес, но прекалено дълго бях разделена с нея. Всичко, което стана, е само за добро, но дойде прекалено скоро.

— Ти направи най-правилното за нея.

— Да. Знам това. Просто… — Тя сви рамене. — Всичко.

Всичко. Джудит се сети за хороскопите. Не ги четеше често, но когато го правеше, те винаги говореха за сблъскване на планетите — Меркурий бил не където трябва спрямо слънцето, Марс бил избухлив някъде си и така създавал безредие в твоя собствен зодиакален знак, който в нейния случай беше рак. Може би това беше особено бурна и активна фаза, и безкрайните небеса са й имали зъб. Тя само знаеше, че откакто бяха й казали, че майка й и баща й двамата са мъртви, беше бомбардирана от немислими събития. Хюго Хали беше едно от тях, намирането на Гас жив и Джес, невероятно завърнала се жива и здрава от Ява. Но Джес вече беше си отишла, отнесена от течението на новия си живот. А сега и Биди също тръгва по свой път. Рано или късно и Филис с Ана също ще си отидат, за да си създадат нов дом за себе си и старшина Сирил Еди.

Но може би най-лошото от всичко бяха личните й грижи. Нарастващото й безпокойство за Гас, тревожно и обезкуражаващо едновременно. И да изслушва изповеди, които никога не би искала да чуе. Атина не била дъщеря на Едгар, този отвратителен Уолтър Мъдж, който ходи с Арабела Лъмб и прави Лъвдей така отчаяно нещастна.

Тя каза доста тихо:

— Всичко става толкова бързо.

— Войната вече свърши, всички сменяме предавката, намаляваме скоростта, правим всичко възможно да се върнем към някакъв вид нормалност. Животът на хората никога не може да замръзне, иначе всички ще спрем с вой на спирачки и ще атрофираме.

— Знам.

— Уморена си. Върви във ваната. Можеш да използваш последната капка от моя „Флорис Стефанотис“, което е огромен жест от моя страна. А Филис готви специалния икономичен зеленчуков пай на доктор Ултън за вечеря. Трябва да си направим празник. Ще отворя бутилка вино.

И тя така възхитено заискри от блестящата си идея, че Джудит въпреки състоянието си се разсмя.

— Знаеш ли какво, Биди? Понякога имаш най-блестящите хрумвания. Какво ще правя без теб?

Биди смени иглите и започна нов ред.

— Много неща.

* * *

Дауър Хауз, Розмълиън

14 ноември

 

Драги Гас,

Питам се дали въобще си получил писмото ми, което написах на военния кораб и пуснах в Гибралтар? Изпратих го в Ардврей, но може би още не си се прибрал вкъщи. В такъв случай ще изпратя това през Главната квартира на Гордън до Абърдийн и тогава сигурно ще го получиш.

Ние се прибрахме около 19 октомври и беше чудесно да си си вкъщи. Бях много заета с Джес. Тя постъпи в старото ми училище на пансион. Госпожица Като, директорката, беше същата и при мен, и е особено мила и разбираща. Не съм виждала Джес, откакто я оставих, но ни написа няколко весели писма и изглежда свиква с обстановката.

Видях всички в Нанчероу. Лъвдей също. Синът й Нат е едър и много жив, тя го обожава. Успях да му купя автомобил с педали втора ръка и той толкова го харесва, че иска да спи с него.

Питам се какво ли ще правиш на Коледа. Сигурна съм, че имаш много приятели в Шотландия, които ще се редят на опашка за компанията ти.

Моля те, пиши ми как си и че си добре.

С обич,

Джудит

* * *

Дауър Хауз, Розмълиън

5 декември 1945 г.

 

Драги Гас,

Все още нито дума от теб. Иска ми се да не живееше толкова далече, за да можех да те потърся. Моля те, изпрати ми нещо, поне картичка с общинските цветни градини на Абърдийн. Обеща да поддържаме връзка и да ме успокоиш, но ако искаш да те оставя на мира и да не ти пиша повече, просто ми го кажи и ще те разбера напълно.

Тук домакинството ни намаля. Биди Съмървил замина да продаде къщата си в Девън. Купила си е нова в място на име Портскато, близо до Сейнт Мос. Смята да се премести там към средата на януари. Взе кучето си Мораг със себе си. Джес много го обичаше, така че смятам да й подаря едно, за да го замести, когато те си отидат за постоянно…

Тук Джудит спря и започна да умува какво да пише по-нататък и как да го каже. „Не искам Гас да идва тук“, беше настояла Лъвдей. Но може би веднъж в живота си Лъвдей ще трябва да заеме второ място в залога на приоритетите. Нейните проблеми, макар и потресаващи, не са от същата категория като тези на Гас Калъндър. Каквото и да стане с нея, тя е заобиколена от семейство, което я обича и подкрепя, докато Гас като че ли няма никой близък да се погрижи за него по време на оздравяването му от ужасите на железницата в Бирма. Освен това, смътно, докато се нижеха дните без никаква вест и писмо от него, тревогата на Джудит за Гас нарастваше. Старата поговорка гласи, че липсата на новини е добра новина, но инстинктът й подсказваше, високо и ясно, че той съвсем не е добре.

Тя въздъхна дълбоко, взе решение и отново вдигна писалката.

… Биди ще се върне за Коледа. Ние сме домакинство от пет жени, но ако искаш, моля те, ела и прекарай Коледа при нас. Може би не си сам, но не знам това, защото никога не ми пишеш. Ако наистина дойдеш, няма да те карам да ходиш в Нанчероу, или при Лъвдей, или каквото и да било. Обещавам. И можеш да прекараш времето си точно както поискаш.

Ако ти се бъркам и ставам досадна, моля те, кажи ми. Няма да ти пиша вече, докато не получа вест от теб.

С обич,

Джудит

* * *

С приближаването на Коледа времето се влошаваше и Корнуол показваше най-грозното си лице: гранитно небе, дъжд и хаплив източен вятър. Старите неплътно пасващи прозорци на Дауър Хауз не помагаха той да не влиза, спалните бяха ледени и понеже огън се палеше само в гостната в девет часа всяка сутрин, купчината дърва намаляваше видимо и трябваше спешно да се телефонира на снабдителя, а именно Имоти Нанчероу. Полковникът не измамваше надеждите им и докарваше новата партида сам с трактор нагоре по хълма с натоварено ремарке, което се тътреше отзад. Вчера беше неделя и Филис, Джудит и Ана прекараха по-голямата част от времето в подреждане на дървата на спретната камара до стената на гаража, където голямата стреха ги пазеше от намокряне.

Сега беше вече понеделник и още валеше. Филис, тази заклета традиционалистка, беше изпрала прането, но беше изключено да го простре навън, затова го накачи на кухненската макара, откъдето то изпускаше влажна пара над топлата печка.

Джудит, която се бореше с една рецепта за военен коледен пудинг (настъргани моркови и лъжица портокалов конфитюр), счупи едно яйце в сместа и започна да бърка. В хола позвъни телефонът. Тя изчака с надежда Филис да вдигне слушалката, но тя чистеше спалнята на тавана и не чу звъна, така че Джудит намери хартиен плик, пъхна в него брашнените си ръце и го използва като ръкавица, за да хване слушалката.

— Дауър Хауз.

— Тук е Даяна.

— Добро утро. Какъв отвратителен ден.

— Ужасен. Но поне получихте дървата си.

— Да. Твоят свят съпруг ни ги докара и отново ни е приятно вкъщи.

— Мила, имаме страхотна новина. Джеръми Уелс се е върнал. В отпуска. И най-хубавото е, че не е просто отпуска, а е демобилизационна. Скоро ще го демобилизират и ще си дойде вкъщи завинаги. Не е ли невероятно? Очевидно е подал молба за това по причина на дългата си служба в Кралската флота като доброволец от запаса, пък и защото старият доктор Уелс наистина е твърде стар и уморен, за да се справя с всичко това съвсем сам. И са му разрешили да напусне… Джудит! Там ли си още?

— Да. Да, тук съм.

— Не каза нищо, затова помислих, че са прекъснали.

— Не са. Слушам те.

— Не е ли вълнуващо?

— Да. Чудесно е. Наистина се радвам. Кога… Кога научихте?

— Дошъл си е в събота. Звънна ми тази сутрин. Ще дойде в Нанчероу в сряда и ще прекара тук няколко дни. Затова решихме да направим истинско парти за посрещане. В сряда вечерта. Лъвдей, Уолтър, Джеръми и ти. Моля те, ела. Едгар се кани да отвори последното шампанско. Пази го през цялото това време и просто се моля то да не се е развалило. Ако е така, ще трябва да намерим нещо друго. Ще дойдеш, нали?

— Да, разбира се. Много ще се радвам.

— В осем без петнадесет? Такова блаженство е да ви видя всичките отново около себе си. Добри новини от Джес?

— Да, новините са добри. Тя е звезда на хокея и е влязла във втората единадесеторка.

— Умничкото ми то. А Биди?

— Обади се в събота. Продала е къщата, така че има с какво да плати за новата.

— Поздрави я от мен, когато пак се обади.

— Добре.

— Ще се видим в сряда, мила.

— Чудесно. Едва ще го дочакам.

Тя затвори телефона, но не се върна веднага в кухнята. Джеръми. Върнал се е. Демобилизиран. Вече не на безопасно разстояние в Средиземно море, а вкъщи завинаги. Тя си казваше, че нито съжалява, нито се радва. Тя само знаеше, че преди да продължат някакви спокойни отношения трябва да изяснят всичко и тя трябва да е готова да застане пред него с болката, разочарованието и дори възмущението, които е предизвикал у нея. Фактът, че всичко беше станало преди цели три и половина години, не променяше нищо. Джеръми беше дал обещание и го беше нарушил, следователно не направи никакъв опит нито да обясни вероломството си, нито да се извини. Тоест — конфронтация.

— Какво правиш тук до телефона, зазяпана в пространството?

Филис слизаше с панера за пране и бърсалки за прах. Като видя Джудит, тя се спря насред пътя доста объркана с ръка на кръста.

— Моля?

— Ами лицето ти е като на булдог. Да не иска човек да те срещне в тъмна нощ. — Тя слезе до долу. — Беше ли някой на телефона?

— Да. Госпожа Кеъри-Луис.

— Какво толкова ти каза?

— О, нищо. — За да придаде малко тежест на думите си, Джудит безгрижно се усмихна. — Просто ме покани на вечеря в сряда. — Филис чакаше за още информация. — Джеръми Уелс се е върнал.

— Джеръми! — Челюстта на Филис увисна от чисто възхищение. — Джеръми Уелс? Добре. Това е чудесно. В отпуска ли?

— Да. Не. Демобилизационна отпуска. Връща се завинаги.

— Ама че работа! Помисли си само. И през ум не можеше да ми мине, че ще чуя точно това. Тогава защо е тази физиономия? Според мен би трябвало да се почувстваш на луната!

— Стига, Филис.

— Добре, защо не? Той е много приятен човек. И ти е добър приятел от деня, в който сте се запознали във влака от Плимут. И беше като скала, когато Едуард Кеъри-Луис беше убит.

— Знам, Филис.

— Ами той винаги си те харесваше, Джеръми де. Всеки глупак можеше да види това. И е време край теб да се завърти мъж в тази къща. Да стане малко по-весело. Тук е претъпкано с жени. Не това трябва да ти е писано.

Това някак си стана последната капка. Джудит загуби търпение.

— Не знам за нищо такова.

— Какво е това, дето не го знаеш?

— Ами такова. Трябва да правя коледен пудинг.

С това тя решително приключи разговора и се върна назад по каменния коридор към кухнята. Но от Филис не беше така лесно да се отървеш и тя просто я последва по петите.

— Не си довършихме приказката…

— Филис, това не е твоя работа.

— А по-добре да е. Кой друг е тук, освен мен? Някой, който да ти даде малко акъл, ако се каниш да започнеш да се мяташ наоколо щом само се спомене името на Джеръми. — Тя прибра панера и парцалите в шкафа и поднови атаката си. — Карали ли сте се с него?

— Всеки това ме пита. Не, не сме се карали.

— Ами тогава?

Беше невъзможно да се спори.

— Липса на общуване. Недоразумение. Не знам. Знам само, че нито съм го виждала, нито чувала три години и половина.

— Но имаше война. Тя вече свърши. — Джудит нищо не каза. — Виж какво, твоят пудинг и кучетата няма да го ядат. Махни се и ме остави да го направя като хората. — Без нежелание Джудит й връчи дървената лъжица. — Малко е сух, не мислиш ли? Ще взема да му сложа още едно яйце. — Тя завъртя лъжицата много майсторски и седна на ръба на масата и я загледа. — Какво ще облечеш?

— Дори не съм помислила.

— Добре, помисли си сега. Нещо ефектно. Сега си толкова хубава, като истинска кинозвезда си, когато си сложиш малко грим. Знам, че искаш да го събориш от пръв поглед.

— Не, Филис. Не мисля, че искам това.

— Добре тогава. Бъди си дебелоглава, щом искаш. Дръж всичко в себе си. Но едно ще ти кажа. По-добре миналото да си остане в миналото. Никакъв смисъл няма да мъкнеш в себе си недобри чувства. — Тя счупи второто яйце над купата и започна така да налага сместа, сякаш тя беше виновна за цялата ситуация. — Недей заради бълхата да изгаряш юргана.

Май нямаше какво да се възрази на тази бележка. Но Джудит остана с неприятното усещане, че може би Филис беше права.

* * *

Рупърт Райкрофт, бивш майор от Кралската драгунска гвардия, излезе куцайки от портала на „Хародс“, прекоси до края на тротоара и спря, като се чудеше накъде да тръгне. Беше дванадесет и половина, време за обяд, а декемврийският ден беше мразовито студен, с остър, суров вятър, но поне великодушно не валеше. Неговата уестминстърска среща беше отнела почти цялата сутрин, а набегът му в „Хародс“ беше довършил останалата част от нея. През остатъка от деня можеше да прави каквото си иска. Помисли си да помаха на такси, да отиде до Падингтън и да се върне с влак до Челтнъм, където беше оставил колата си в паркинга на гарата. Или пък можеше да обядва в клуба си и после да отиде до Падингтън. Тъй като чувстваше глад, предпочете второто.

Но въпреки — или може би защото — имаше толкова много хора наоколо, чиновници и пазаруващи за Коледа, млади мъже в униформа, по-възрастни с куфарчета за документи, всички изпълзели от метрото или наскачали от натоварените автобуси, таксита определено не достигаха. Ако някое се мернеше пред погледа, непременно беше вече заето. Ако беше здрав и читав, Рупърт щеше с удоволствие да вземе автобус 22, за да го закара до Пикадили. Никога не е бил подхранван от измамни илюзии за собственото си величие. Но кракът му изключваше физическото усилие да се качва в автобус и по-лошо — да слиза от проклетото нещо на другия край. Значи ясно — такси.

Той чакаше, висока и представителна фигура, с тежък морско син шлифер, униформена вратовръзка и бомбе. Носеше не задължителния затворен чадър, а бастун, който му беше нещо като трети крак и без който той все още не можеше да се оправя. Стълбищата и стъпалата бяха особено проблемни. При това, в другата му ръка имаше тъмнозелена пазарска чанта от „Хародс“. Тя съдържаше бутилка хубаво шери, кутия пури, скъп копринен шарф, подарък за жена му. В други магазини той се чувстваше малко неуверен, унижен и объркан, но да купуваш в „Хародс“, беше като да харчиш парите си във великолепен, изключителен и сигурен клуб за джентълмени и следователно, доставяше удоволствие.

Беше на път да се откаже от всяка надежда да хване такси, когато едно се появи най-после, като се движеше от отсрещната страна на улицата. Рупърт му махна, като вдигна пазарската си торба като знаме, защото ако вдигнеше бастуна, можеше и да падне. Шофьорът го видя, направи обратен завой и спря до него.

— До къде, сър?

— До Кавалерийския клуб, моля.

— Добре.

Рупърт се наведе да отвори вратата. При това той видя потока идващи насреща минувачи и в този момент забрави да влезе в таксито, защото погледът и цялото му внимание бяха привлечени от вида на млад мъж, който вървеше към него. Висок, почти колкото Рупърт, смътно познат, лошо облечен, небръснат и изнемощял. Мъчително слаб. Буйна черна коса стърчеше над вдигнатата яка на опърпаното му кожено сако, стария сив фланелен панталон и протрити нелъснати обувки. Носеше бакалска щайга, от която се подаваха глава целина и гърлото на бутилка, а тъмните му, дълбоко поставени очи не поглеждаха нито наляво, нито надясно, а бяха вперени напред, като че ли единственото, което можеше да има значение, беше посоката, която беше си избрал.

След пет секунди, не повече, той щеше да мине край Рупърт по пътя си. Други нахълтваха след него. Миг колебание, и той щеше да отмине. Тъкмо преди да стане прекалено късно, Рупърт повиши глас и извика след него:

— Гас!

Той закова на място, замръзна като прострелян. Постоя и след малко се обърна. Видя Рупърт, застанал до таксито и очите им се срещнаха. Дълго нищо повече не стана. И после бавно той се върна назад.

— Гас. Аз съм Рупърт Райкрофт.

— Знам. Спомням си. — Отблизо видът му беше още по-безнадежден и тъмната небръсната четина на челюстта му го правеше да прилича на съвсем закъсал. Единственото, което Рупърт знаеше за него, беше, че е бил пленник при японците. Смятаха го за убит, а излиза, че е оцелял. Но не знаеше нищо повече. — За мъртъв ли ме смятахте?

— Не, знаех, че си се справил. Ожених се за Атина Кеъри-Луис, така че до нас стигна вест от Нанчероу. Чудесно е да те видя отново. Какво правиш в Лондон?

— Ами наминах за малко.

В този момент шофьорът на таксито, на когото му писна от тяхното мотаене, се намеси.

— Ще вземете ли колата, сър, или няма?

— Да — отговори му Рупърт студено, — ще я взема. Почакайте за миг. — Той се обърна към Гас. — Къде отиваш?

— На Фулъм Роуд.

— Там ли живееш?

— В момента да. Дадоха ми квартира назаем.

— Какво ще кажеш за обяд?

— С теб ли?

— Че с кой друг?

— Благодаря, но не мога. Ще те злепоставя. Дори не съм се избръснал…

Това беше отказ, но Рупърт съвсем внезапно разбра, че ако изпусне Гас от погледа си, никога вече няма да го намери. Затова продължи да настоява.

— Имам цял ден време. Никакви ангажименти. Защо не се върнем в квартирата ти, там ще се оправиш и ще отидем в някой пъб или другаде. Можем да поговорим. Да наваксаме изгубеното. Мина толкова време…

Но Гас все още се колебаеше.

— Квартирата е съвсем долнопробна.

— Няма значение. Без извинения. — Беше дошло време да се действа. Рупърт отвори вратата на таксито и застана до нея. — Хайде, старче, влизай.

И Гас влезе, седна на далечния край на седалката и остави щайгата си на пода между тях. Рупърт го последва със своята не толкова ловка походка, намести крака си и след това затръшна вратата.

— Остава ли Клубът на кавалеристите, сър?

— Не. — Той се обърна към Гас. — По-добре ти му кажи.

Гас каза на шофьора своя адрес на Фулъм и таксито потегли и се вля в слабия поток на трафика. После каза:

— Ранили са те.

Това не беше въпрос.

— Да. В Германия, само месец преди края на военните действия. Изгубих крака си. Откъде знаеш?

— Джудит ми каза. В Коломбо. По пътя към вкъщи.

— Джудит. Разбира се.

— Вече не си в армията?

— Да. Живеем в Глостършир, в къща в имението на баща ми.

— Как е Атина?

— Както винаги.

— Все още убийствено красива?

— Така мисля.

— И май че имате момиченце?

— Клементина. Вече е на пет години. Атина ще има друго дете през пролетта.

— Лъвдей някога ми пишеше и ми съобщаваше всички семейни новини, затова знам. Какво правиш в Глостършир?

— Зубря всичко, което е трябвало да науча още преди години… Как се управлява имение, ферми, гори и лов. Реших, че армията не подготвя човека за цивилен живот. Известно време дори предъвквах идеята да се запиша в селскостопанския колеж в Сисистър, но реших, че вместо това ще трябва да насоча скромните си заложби в друга посока.

— И каква е тя?

— Политиката.

— Мили боже, каква мисъл. — Гас ровеше в джоба на сакото си и извади пакет цигари и запалка. Запали една и Рупърт видя колебливото треперене на ръката му. Дългите му пръсти с широк, заоблен край. Бяха кафяви от никотина. — И кой ти напъха в главата точно това?

— Не знам. А, всъщност знам. Когато излязох от болницата, отидох да посетя семействата на някои от хората в моята част, които бяха убити или ранени. Танкови екипажи и подобни. Хора, с които съм се бил през целия път от Западната пустиня и Сицилия. Достойни мъже. А семействата им живеят в толкова бедни и мизерни условия. Индустриални градове, опрени една до друга къщи, пушещи комини, всичко мръсно и грозно. За пръв път в живота си видях как живее другата половина от хората. Откровено казано, намирам това за отвратително. И пожелах да направя нещо, за да подобря положението. Да направя тази страна такава, че хората да могат да живеят в нея с гордост. Звучи малко наивно и идеалистично, но твърдо съм убеден, че това трябва да стане целта ми.

— Браво. Щом мислиш, че това може нещо да промени.

— Тази сутрин бях на среща в Палатата на общините с председателя на Консервативната партия. Ще трябва да ме приемат като вероятен кандидат на някоя избирателна колегия… може би в някоя крепост на лейбъристите, в която никой не може да спечели и за милион години, но все пак ще натрупам опит. И после, с течение на времето и малко късмет, може и да стана член на парламента в Уестминстър.

— Какво мисли Атина по въпроса?

— Подкрепя ме.

— Вече я виждам, седнала на площадката на консерваторите с шапка на цветя…

— Това още много дълго няма да стане…

Гас угаси цигарата си и се наведе да говори с шофьора.

— Това е от дясната страна на улицата, веднага след болницата.

— Окей, сър.

Явно бяха почти пристигнали. Рупърт погледна през прозореца на колата с известен интерес, тъй като тази част на Лондон му беше напълно непозната. Собствената му маркирана територия, която включваше „Риц“, Бърсли, клуба му и големите градски здания на приятелите на майка му беше очертана от ясни граници към всички посоки на света: реката, „Шафтсбъри авеню“, Риджънтс Парк и „Хародс“. Зад тях лежеше непозната страна. Сега той видя доказателства за силни бомбардировки, кратери, затворени зад временни огради, празни стени, където някога е имало малка къща от еднотипните жилища. Всичко изглеждаше малко порутено и неустойчиво. Магазинчета излагаха стоките си направо на тротоара: зеленчуци, вестници, мебели втора ръка, малко кафене — ресторантче с влажни, изпотени от пара прозорци.

Тогава таксито спря и Гас излезе, като спря да вземе щайгата си. Рупърт го последва. На бордюра той започна да рови в джоба на панталона си за дребни пари, но Гас го изпревари.

— Задръжте рестото.

— Много благодаря.

— Хайде — каза Гас.

Той прекоси тротоара, Рупърт след него. Между кафенето и малката бакалничка имаше тясна врата, от която се лющеше тъмнокафява боя. Гас извади ключ и я отвори. Влезе в усоен задушен коридор, със стъпала, които вървяха нагоре в мрака. На пода и стълбите имаше линолеум, както и спарена миризма на престояло зеле, котараци и нечисти тоалетни. Когато вратата след тях се затвори, стана почти съвсем тъмно.

— Казах ти, че е долнопробна — обади се Гас и тръгна нагоре по стълбите. Рупърт прехвърли бастуна си в ръката с торбата и бойко го последва, като се изтегляше нагоре по перилата.

На завоя на стълбите имаше отворена врата, която разкриваше влажна баня, набръчкан линолеум и източника на миризмата на тоалетна. Пак нагоре до площадката на първия етаж. Стълбите продължаваха, издигаха се в полуосветения сумрак, но пред тях стоеше друга врата и Гас я отключи и поведе към голяма предна стая с висок таван и два прозореца, които гледаха към улицата. Първото нещо, което порази Рупърт, беше страшният студ. Имаше огнище, но не и огън, и то беше станало гробище за недогорели клечки кибрит и фасове. До решетката бе малка електрическа печка, но не беше включена, а пък и да беше, човек не можеше да си представи как с двата си реотана би могла поне да посмекчи студа. Стените бяха покрити с тапети на нервно разпръснати цветя от типа, който Атина наричаше кошмар за пчелите, но те вече бяха мръсни и започваха да се отлепват по ъглите. Пердетата, тесни и много по-къси от прозореца, явно бяха правени за друга стая, а върху черния мрамор на рамката на камината имаше зелена ваза, пълна е прашна пампаска трева. Мержелеещите се диван и столове бяха в калъфи от износен кафяв плат и върху тях имаше по някоя опърпана възглавница, а масата, вероятно замислена като маса за хранене, беше отрупана със стари вестници, списания, мръсна чаша и чинийка и оръфана чанта за документи, от която се изсипваха нещо като писма и сметки.

Не е никак весело това място, реши Рупърт. Гас остави на масата щайгата си. После се обърна към Рупърт.

— Съжалявам. Но наистина те предупредих.

Нямаше смисъл да извърта.

— През живота си не съм виждал нещо толкова потискащо.

— Ти го каза. Както живее останалата половина. Това дори не е квартира. Просто стаи. Използвам банята на стълбището, а кухнята и спалнята са от другата страна на стълбищната площадка.

— Какво по дяволите правиш тук?

— Наех го. Не исках да ходя на хотел. Исках да живея сам. Някой друг е живял тук и го е оставил мръсно. Не успях да го изчистя. Всъщност прекарах грип и бях на легло три дни. Затова не съм избръснат. А тази сутрин трябваше да изляза, защото вече всичко ми свърши. Трябваше да си купя нещо за ядене. Малко е сложно, защото нямам купони.

— Ако ми позволиш да ти го кажа, можеш да се организираш по-добре.

— Възможно е. Искаш ли нещо за пиене? Имам бутилка съмнително уиски, но може и да е просто вода. Или може би чаша чай. Боя се, че нямам нищо друго.

— Не искам, благодаря. Нищо не искам.

— Добре, седни и се настани удобно. Ще се преоблека. Дай ми пет минути. Ето… Той бръкна в зеленчуковата си щайга и извади „Дейли Мейл“. Почети го, докато се върна.

Рупърт взе вестника, но не започна да чете. Щом Гас излезе, той го остави на масата и сложи своите покупки от „Хародс“ до тези на Гас. Прекоси стаята и застана до прозореца, погледна трафика долу по „Фулъм Роуд“ през мъглата на немитото стъкло.

В мислите му цареше бъркотия. Той се замисли за миналото, опита се да подреди всичко, което можеше да си спомни за Гас Калъндър и онова златно лято на 1939 г., когато бяха заедно в Нанчероу. Той се беше появил от нищото със страхотна лагонда, пристигнал от Шотландия, приятел на Едуард от Кеймбридж. Сдържан, необщителен младеж, тъмен, хубав и с несъмнени белези на благосъстояние. Какво беше им казал за себе си? Че е учил в Ръгби, че къщата на родителите му е в Дийсайд — област, известна с богатството и огромните имоти на установилите се там собственици, стари благородници и дори кралски роднини. Някъде там е трябвало да има много пари. Какво бе станало?

Той си спомни други страни на Гас, не така материалистични. Начинът, по който гладко се включи в стила на живот на семейство, което никога преди това не беше виждал, и стана незабелязано един от тях. Талантът му да скицира, рисува и прави портрети. Скицата на Едуард, която гордо заемаше място на бюрото на Едгар Кеъри-Луис, притежаваше най-категоричното и убедително сходство, което Рупърт беше виждал някога. И после малката Лъвдей. Тя беше само на седемнадесет, но любовта й към Гас и неговата грижовност към нея бяха трогнали сърцата на всички тях.

След като Сингапур падна, именно Лъвдей беше толкова сигурна, толкова убедена, че Гас е загинал, че по някакъв начин убеди цялото си семейство, че той никога няма да се върне. По това време Рупърт беше в Северна Африка с бронираната дивизия, но идваха писма от Атина, които му разказваха с всички подробности какво става или предстои да стане.

В края на което Лъвдей се омъжи за Уолтър Мъдж.

Той въздъхна дълбоко. Разбра, че замръзва все повече, и че остатъкът от отрязания му крак започва да пулсира, което беше сигурен знак, че е стоял прав прекалено дълго. Обърна се от прозореца и в този момент влезе Гас, леко подобрен, избръснат, със сресана дълга коса, облечен в морско син пуловер с поло яка и старо сако от туид.

— Извинявай, че те накарах да чакаш. Трябваше да седиш. Сигурен ли си, че не искаш това питие?

— Сигурен. — Рупърт нямаше търпение да се измъкне от тази дупка. — Хайде да намерим някой пъб.

— Има един малко надолу по улицата. Можеш ли да вървиш дотам?

— При положение че не очакваш да тичам.

— Ще вървим кротко — каза Гас.

* * *

Заведението беше едно от онези, старите, което някак беше избегнало бомбите, макар че сградите от двете страни бяха натрошени на парчета и така „Корона и котва“ беше останало изолирано, щръкнало край тротоара като стар зъб. Вътре беше тъмно и успокояващо, с много махагон и месинг, аспидистри в саксии, и огнище, в което гореше огън с кокс, което го правеше малко да мирише като стара чакалня на някоя гара.

На бара си поръчаха две бири и барманката каза, че може да им направи сандвичи, но може да намери само мляна шунка от консерва и туршия. И те се съгласиха, взеха бирите си и ги занесоха близо до огъня, където намериха празна маса, и след като Рупърт свали палтото и бомбето си, се настаниха удобно.

— Откога си в Лондон, Гас?

— Май съм загубил следите на времето. — Гас палеше поредната си цигара. — Какъв ден е днес?

— Вторник.

— Аз пристигнах в петък? Да, така е. И незабавно бях повален от грипа. Поне си мисля, че беше така. Не ходих на лекар, нищо не правих. Просто лежах и спах.

— Сега добре ли си?

— Чувствам се малко отслабнал. Нали знаеш как е?

— Колко ще стоиш тук?

Гас сви рамене.

— Нямам планове.

Рупърт усети, че така доникъде няма да стигне, и беше време да престане да ходи на пръсти около същественото.

— Виж, Гас, имаш ли нещо против да ти задавам въпроси? Защото, ако имаш, ще замълча. Но трябва да разбереш, че аз естествено искам да разбера как си се оказал в това положение?

— То не е толкова лошо, колкото изглежда.

— Работата не е в това.

— Откъде искаш да започна?

— Може би от Коломбо. Там ли си срещнал Джудит?

— Да, Джудит. Това беше едно от най-хубавите неща, да я намеря отново. Тя е толкова приятен човек и е толкова добра към мен. Нямахме много време, само два-три часа, и после трябваше да се върна на борда. Имах бутилка уиски с мен. „Блек енд Уайт“. Старият келнер в хотел „Гал Фейс“ я е пазил за Фърги Камерън, когато се върне, но тъй като Фърги е мъртъв, даде я на мен.

— Кога се върна в Англия?

— О, не знам. Някъде в средата на октомври, предполагам. Първо Лондон, после всички бяхме върнати в Абърдийн. Знаеше ли, че родителите ми са починали?

— Не, не знаех. Съжалявам.

— Казаха ми, че са починали, когато влязох в болницата в Рангун. Те бяха доста стари. Вече бяха на средна възраст, когато бях малко дете. Но много бих искал да бях могъл да ги видя отново. Писах им от Сингапур, от Чанги, но не са получили писмото. Мислили са, че съм мъртъв, и майка ми получила масивен удар. Лежала е в частен приют три години и е починала. През това време баща ми продължил да живее в Ардврей с домакини и прислуга да се грижат за него. Не искал да се върне в Абърдийн. Предполагам, че се е страхувал да не загуби престижа си, ако се върне. Беше много твърдоглав старец и много горд.

Рупърт сви вежди.

— Какво искаш да кажеш с това „да се върне в Абърдийн“? Мислех, че винаги сте живели в Ардврей.

— Винаги всички мислеха така. Приемаха го за даденост, представяха си обширни имения, поля, бъкащи от яребици, твърдо установени земевладелци и величия. А аз никога не ги разубеждавах, защото ми беше по-лесно да вървя напред при такова мнение. Но истината е, че родителите ми не бяха нито земевладелци, нито величия. Баща ми е скромен абърдийнец, който сам си е спечелил парите и се е издигнал самостоятелно, със собствени сили. Когато бях малък, живеехме в една къща в Абърдийн и трамваи вървяха в подножието на градината. Но баща ми искаше нещо по-добро за мен. Бях единственото му дете. Искаше да стана джентълмен. И така се преместихме от Абърдийн в Дийсайд в грозна викторианска къща, където майка ми никога не се почувства щастлива. А аз бях изпратен в частно училище, после в Ръгби, после в Кеймбридж. Джентълмен с произход и възпитание. Кой знае защо произходът и възпитанието бяха важни по онова време преди войната. Аз не се срамувах от родителите си. Фактически имах много време за всеки от тях. Възхищавах им се. Но в същото време знаех, че те са социално неприемливи. Дори да произнеса това ме притеснява.

— Какво е станало с баща ти?

— Починал е от инфаркт скоро след майка ми. Когато се върнах в Абърдийн, си мислех, че поне ще мога да живея горе-долу сносно, ще имам достатъчно пари, за да започна отново. Но всичко изхвърча. Парите ни са изтекли малко по малко. Върхът на всичко е сривът на цените на собствеността, стойността на лечението на майка ми, продължаването на живота в Ардврей за един старец, плащане на прислуга, готвачка, градинари. Никога не е мислил за понижаване на стандарта си по какъвто и да било начин. И после капиталът. Акции и дялове. Никога не съм знаел, че е инвестирал толкова много в Малая, каучук и калай. И разбира се, всичко това изчезна.

Рупърт реши, че не е време да смекчава думите.

— Банкрутирал ли си? — попита той направо.

— Не. Не. Не съм банкрутирал. Но трябва да си намеря някаква работа. Обявих Ардврей за продан…

— Какво стана с колата ти? С будещата завист лагонда?

— Представи си, помниш я! Тя е в гаража в Абърдийн.

— Съжалявам, Гас. Това не прилича особено на завръщане у дома.

— Никога не съм и мислил, че ще бъде. — И добави тихо: — Но поне съм в страната си.

Те бяха прекъснати от барманката, която им донесе сандвичите.

— Абе не са квото трябва, ама толкова има. Сложих им по малко горчица, та да си представите, че е шунка.

Те й благодариха и Рупърт поръча още две бири. Тя отнесе празните чаши. Гас запали нова цигара. Рупърт попита:

— А Кеймбридж?

— Какво за Кеймбридж?

— Не помня какво следваше там…

— Инженерство.

— Можеш ли да се върнеш в университета и да си завършиш обучението?

— Не. Не мога да направя това. Не мога да се върна.

— А какво стана с рисуването ти?

— Не съм правил нищо, откакто армията ни освободи и ни взеха в болницата в Рангун. Желанието да рисувам изглежда ме е напуснало.

— Ти си толкова дяволски добър, сигурен съм, че можеш да живееш от това.

— Благодаря.

— Онази скица на Едуард. Великолепна е.

— Това беше много отдавна.

— Талант като твоя не умира.

— Не съм сигурен. В нищо не съм сигурен. В болницата непрекъснато ме убеждаваха да започна да рисувам отново. Донесоха ми хартия, моливи, бои…

— Имаш предвид болницата в Рангун?

— Не, не в Рангун. Бях в друга болница през последните седем седмици. Психиатрична болница в Дъмфри. Докторите ме приеха там, защото се разпаднах на части. Не можех да спя. Кошмари. Треска. Потоци сълзи. Някакъв срив, предполагам.

Рупърт беше ужасен.

— Скъпи човече, защо не ми каза по-рано?

— Толкова е досадно. Срамно. Не се гордея особено…

— Помогнаха ли ти?

— Да. Изумителни са. Мъдри и търпеливи. Но не преставаха да ме карат да се върна към рисуването и това ми причини пълен духовен блок. Така че отказах, а те ме накараха вместо това да правя кошница. Там имаше красиви места и хубавичка млада доброволка често ме водеше на разходка. Имаше небе, трева и гори, но нищо не изглеждаше реално. Сякаш гледах нечий чужд свят през дебело стъкло и в същото време съзнавах, че нищо от това няма каквато и да било връзка с мен.

— Все още ли се чувстваш така?

— Да. Затова дойдох в Лондон. Помислих си, че ако дойда в най-анонимния, претъпкан и стресиращ град, за който мога да се сетя, и оцелея в него, тогава ще мога да се върна в Шотландия и да започна отначало. Един от мъжете, които бяха с мен в болницата, ми каза, че мога да използвам квартирата му. Тогава това ми се стори добра идея. Но после дойдох тук, разболях се, и то престана да е толкова добра идея. — И добави припряно: — Но вече съм добре.

— Искаш ли да се върнеш в Шотландия?

— Не съм решил.

— Би могъл да отидеш в Корнуол.

— Не, не бих.

— Заради Лъвдей?

Гас не отговори. Барманката се върна с бирите им и Рупърт плати за тях, и остави щедър бакшиш на подноса й.

— О, благодаря, сър. Още не сте си изяли сандвичите. Ще изсъхнат.

— Ще ги изядем веднага. Много ви благодаря.

Огънят загасваше. Тя забеляза това и добави кокс към въглените. За момент всичко стана черно и задимено, но след малко пламъците заблещукаха отново.

— Лъвдей беше най-лошото — каза Гас.

— Моля?

— Когато Джудит ми каза, че Лъвдей се е омъжила. Точно мисълта за Лъвдей и Нанчероу ме запази жив на онази проклета жп линия. Веднъж получих толкова лоша дизентерия, че едва не умрях, и това щеше да бъде най-лесното нещо на света — просто да се изплъзнеш — но не го направих. Някак си удържах. Не си позволих да умра, защото знаех, че трябва да се върна при нея, защото ще ме чака. Мислех, че ще чака. Но тя е мислела, че съм мъртъв, и не е чакала.

— Знам. Много съжалявам.

— Пазех образа й като лична снимка. Другото нещо беше водата. Мисълта за водата. Торфено кафявите шотландски поточета, преливащи надолу като бира над едрите речни камъни. Вода да я гледаш, когато тече край теб, или връхлита на някой пуст бряг. Вода, за да я слушаш, да я пиеш, да плуваш в нея. Студена течаща вода. Измиваща, лекуваща, пречистваща. Заливчето в Нанчероу, морето с висок прилив, дълбоко, чисто и синьо като бристолско стъкло. Заливчето. И Нанчероу. И Лъвдей.

След известно мълчание Рупърт каза:

— Мисля, че трябва да се върнеш в Корнуол.

— Джудит ме покани. Тя ми писа. Три писма. А не отговорих нито на едно от тях. Опитах един-два пъти, но нищо не излезе. Не можах да измисля какво да кажа. Но се чувствам зле. Обещах й да поддържам връзка, а не го направих. Но вече сигурно е зарязала всякаква мисъл за мен. — Сянка на усмивка премина по мрачното му лице. — Изхвърлила ме е надалече като стара ръкавица или изсмукан портокал. И не я обвинявам.

— Не мисля, че трябва да останеш в Лондон, Гас.

Гас взе сандвича си и отхапа експериментално късче от него.

— Всъщност не е лош.

Но Рупърт не знаеше дали говори за сандвича или за Лондон.

— Виж какво — наведе се той напред. — Ако не искаш да се върнеш в Корнуол и напълно разбирам чувствата ти, ела тогава в Глостършир с мен. Сега. Днес. Ще вземем такси до Падингтън и влака за Челтнъм. Колата ми е там. Ще отидем вкъщи. Ще останеш при нас. Не е Корнуол, но е хубав край. Атина ще те посрещне с отворени обятия, знам. Можеш да останеш колкото поискаш. Само, моля те, заради мен не се връщай вече в оная зловеща квартира.

— Това значи край на разговора. Не мога вечно да бягам.

— Моля те, ела.

— Наистина си много добър. Но не мога. Опитай да разбереш. Аз трябва да се разбера преди всичко със себе си. След като го постигна, мога отново да започна внимателно да се измъквам.

— Не мога да те оставя.

— Можеш. Добре съм. Най-лошото мина.

— Нали няма да направиш някоя глупост?

— Като да се пречукам? Не. Няма да направя това. Но не мисли, че не съм признателен. — Рупърт посегна към джоба на гърдите си и извади портмонето си. За момент Гас погледна леко развеселен. — И имам достатъчно пари. Нямам нужда от заеми.

— Обиждаш ме. Давам ти визитката си. Адрес и телефон. — Той я подаде и Гас я взе. — Обещай да ми звъннеш, ако нещата тръгнат зле или имаш нужда от нещо.

— Много мило от твоя страна.

— И поканата да гостуваш си остава.

— Аз съм добре, Рупърт.

След това едва ли имаше какво друго да се каже. Те довършиха сандвичите и бирата си и Рупърт облече палтото и сложи бомбето си. Той взе бастуна си и чантата от „Хародс“ и двамата излязоха навън в хапливия, сив следобед. Повървяха малко, докато такси затрополи по улицата. Гас му махна и когато то спря до тротоара, се обърнаха един към друг.

— Довиждане.

— Довиждане, Рупърт.

— Всичко хубаво.

— Поздрави Атина.

— Разбира се.

Той влезе в таксито и Гас затвори вратата след него.

— Докъде, сър?

— Гара Падингтън.

Когато тръгнаха, той се обърна на седалката и погледна през задното стъкло. Но Гас вече се беше обърнал и се отдалечаваше от него и след малко се изгуби от погледа му.

* * *

Тази вечер, малко преди девет часа, след като беше обсъдил всичко с Атина, Рупърт Райкрофт поръча междуградски разговор с Дауър Хауз. Там Джудит и Филис приятно прекарваха непретенциозна вечер заедно край огъня, всяка с плетката си, и слушаха по радиото оперетата „Виенска кръв“. Сега тя свърши и двете чакаха новините. Тогава иззад затворената врата зазвъня телефонът.

— По дяволите — каза Джудит не защото кой знае колко искаше да чуе новините, а защото телефонът все още стоеше в коридора и в тази студена декемврийска вечер там беше доста хладно. Тя остави плетката, наметна се с жилетка и храбро излезе на ледените течения.

— Дауър Хауз.

— Джудит, аз съм, Рупърт. Рупърт Райкрофт. Чак от Глостършир.

— Господи! Колко хубаво е да те чуя! — Изглежда разговорът ще е дълъг, помисли си тя, затова посегна към стол и седна. — Как си? Как е Атина?

— Добре сме всички. Но не затова ти се обаждам. Имаш ли малко време?

— Разбира се.

— Малко е сложно, затова не ме прекъсвай…

Не го прекъсна. Той говореше, тя слушаше. Бил е в Лондон за един ден. Срещнал Гас Калъндър. Гас, който живее в някакви долнопробни стаи на „Фулъм Роуд“. Обядвали заедно в някаква кръчма и Гас му разказал всичко, което е станало с него, след като се е върнал вкъщи. Смъртта на родителите му, изпаряването на състоянието на баща му, дългия престой в психиатрична болница.

— Болница? — Това беше тревожна новина. — Защо не ни е съобщил? Трябвало е да ни каже. Писах му, но не ми отговори.

— Каза ми. Три писма. Но мисля, че не е бил в състояние да ти отговори.

— Добре ли е сега?

— Трудно ми е да кажа. Изглежда ужасно. Пуши като комин.

— Защо е в Лондон?

— Мисля, че просто е искал да бъде някъде съвършено сам.

— Не може ли да си позволи да живее в хотел?

— Едва ли е чак толкова зле. Но не иска да отиде в хотел. Както казах, иска да бъде съвършено сам. Да се примири със себе си. Да се увери, че ще може да се справи. Някакъв приятел му дал ключа от онази ужасна бърлога, но щом пристигнал в Лондон, го повалил грип. Може би затова изглеждаше толкова изпаднал, а жилището толкова мръсно.

— Говори ли за Лъвдей?

— Да.

— И?

Рупърт се двоумеше.

— Не каза много. Но мисля, че нейната измяна е до голяма степен причината за срива му.

— О, Рупърт, не мога да понеса това за него. Какво можем да направим?

— Затова ти се обаждам. Поканих го да дойде с мен в Глостършир. Да остане при нас с Атина известно време. Но не пожела. Беше съвършено чаровен, но и абсолютно непреклонен.

— Защо тогава ми звъниш?

— Той е по-близък до теб, отколкото до мен. Именно ти си го открила отново в Коломбо. И не си част от семейството. Атина и аз сме малко по-близки до тях. Помислихме, че може би ти би могла да помогнеш.

— Как?

— Като отидеш в Лондон може би. Имам адреса му. Върви и го намери, опитай да го измъкнеш. Мисля, че може би ще дойде в Корнуол, ако е с теб.

— Рупърт, аз го каних да дойде. В писмата си. В последното дори го поканих за Коледа. Не мисля, че иска да се намесвам…

— Аз пък мисля, че трябва да рискуваш. Можеш ли да отидеш?

— Да. Мога.

Рупърт се колебаеше.

— Наистина не искам да те тласкам насила, но мисля, че не трябва да отлагаме ни най-малко.

— Разтревожен си, нали?

— Да, истински разтревожен.

— В такъв случай тръгвам веднага. Още утре, ако искаш. Биди я няма, но Филис и Ана са тук. Мога да оставя къщата. — Тя мислеше за близките дни, правеше трескави планове. — Мога да отида до Лондон дори с кола. Може би ще е по-добре, отколкото с влак, защото ще ми даде известно преимущество да имам кола там.

— Ами бензина?

— Биди ми остави пачка незаконни купони. Ще накарам в местния гараж да ми ги заменят.

— Това е трудно пътуване по това време на годината.

— Нищо му няма. Правила съм го и друг път. Пък и трафикът не е много голям. Ако тръгна утре, ще мога да пренощувам в Мюз и после да отида до Фулъм веднага на сутринта.

— Когато го видиш, може да си помислиш, че правя от мухата слон, но не мисля, че е така. Смятам, че повече от всичко друго Гас има нужда от стари приятели. Нанчероу е извън сметката, затова оставаш само ти.

— Тогава дай ми адреса му. — Тя намери молив и докато той говореше, го надраска на корицата на телефонния указател.

— … Това е по средата на „Фулъм Роуд“, покрай болница Бромптън, от дясната страна на пътя.

— Не се безпокой, ще го намеря.

— Джудит, ти си светица. Камък ми падна от сърцето.

— Може и да не успея да свърша и капка работа.

— Но можеш да опиташ.

— Да. Ще опитам. И благодаря, че ми се обади. Толкова се тревожех за него. Беше ужасно да се сбогувам с него в Коломбо. Изглеждаше толкова уязвим, толкова самотен.

— Мисля, че е точно такъв. Осведомявай ни как вървят нещата.

— Обещавам.

Те поговориха още малко, после се сбогуваха, и Джудит остави слушалката. Осъзна, че трепери, замръзнала до костите, но не само от температурата в коридора, а и от увереността, че всичките й страхове за Гас се потвърждават. След малко стана и се върна в гостната, за да сложи още едно дърво в огъня и да се свие до успокояващия му пламък.

Новините току-що свършиха. Филис протегна ръка и изключи радиото.

— Разговорът беше доста дългичък — каза тя.

— Да. Беше Рупърт Райкрофт. Съпругът на Атина. За Гас Калъндър.

Филис знаеше всичко за Гас, защото през дългите седмици, откакто се беше върнала у дома, Джудит й беше разказала за срещата им в Коломбо и как на нея се е паднало да е тази, която му е казала, че Лъвдей е омъжена за Уолтър Мъдж.

— Какво за него? — попита Филис.

Джудит й разказа. Тя остави плетката си и я изслуша, и изражението й стана доста скръбно.

— О, горкият. Никак не е справедливо, нали? Нищо ли не е могъл Рупърт да направи за него?

— Поканил го е в Глостършир, но Гас не е приел.

Филис изглеждаше малко изплашена.

— И какво иска от теб?

— Да отида в Лондон и да се опитам да го убедя да дойде тук, предполагам.

— Не е буйстващ, нали?

— О, Филис, разбира се, че не е, горкият човек.

— Човек никога не знае при тези душевно болни… Чета ужасни неща по вестниците.

— Случаят не е такъв. — Тя си мислеше за Гас. — Той никога не може да бъде такъв.

— Значи отиваш?

— Да, мисля, че трябва.

— Кога?

— Утре. С колата. Ще се върна в четвъртък.

Последва дълга пауза. Тогава Филис каза:

— Не можеш да заминеш утре. Утре е сряда. Вечерята в Нанчероу. Джеръми Уелс. Не можеш да я пропуснеш.

— Бях забравила.

— Забравила? — Филис започваше да се възмущава. — Как си могла да забравиш? Защо трябва да тичаш за приятеля на друга, когато трябва да помислиш за собствения си живот? Отложи го с един ден, това заминаване за Лондон. Тръгни в четвъртък. Никой няма да умре, ако го отложиш с един ден.

— Филис, не мога.

— Е, мисля, че това е много невъзпитано. Какво ще си помисли госпожа Кеъри-Луис? Какво ще си помисли Джеръми, който се надява да те види след всичките тези години и открива, че си хукнала за Лондон при някакъв друг мъж?

— Гас не е просто някакъв друг мъж.

— Според мен е такъв. Дори и да е бил приятел на Едуард, това не е причина да те кара да объркваш всичко в живота си.

— Филис, ако не отида, няма да мога да се погледна в очите до края на живота си. Не разбираш ли какво е преживял? Три години и половина истински ад при строежа на онази проклета железопътна линия през парника на джунглата. Болен и изнемощял, почти умиращ от дизентерия. Бит и измъчват от може би най-жестоките и садистични пазачи. Свидетел на това как приятелите му умират или ги убиват. Или още по-лошо. Учудва ли те след това, че се е сринал? Как мога да мисля за себе си или за Джеръми след всичко това?

Това избухване накара Филис да замълчи. Тя седеше, вперила очи в огъня, все още заинатена, но поне престана да спори. А после каза:

— Това е като немците и евреите. Не знам как човешки същества могат да се отнасят толкова нечовешки едни към други. Джес ми разказа много неща. Какво ли не ми разказа! Понякога, когато оставахме само двете, готвехме или отивах да й кажа „лека нощ“, когато си лягаше. Може би не е било толкова лошо за нея и онова австралийско момиче. Поне не е трябвало да строят железница. В онзи последен лагер, в който са били, Азулу, условията са били толкова лоши, храната толкова малко, че десет от жените, водени от доктор, отишли в командването да се оплачат. И всички били пребити, обръснали им главите и ги затворили в бамбукова клетка за пет дни. Това ме преследва, Джудит. Ако са могли да постъпват така с жени и деца…

— Знам — каза Джудит. Джес никога не беше й разказвала, но е говорила с Филис и Джудит беше благодарна, защото означаваше, че целият ужас няма да бъде запечатан вътре в нея. — Знам — повтори тя.

Филис въздъхна.

— Добре, значи така. Кога тръгваш?

— Рано сутринта. Ще взема колата на госпожа Съмървил.

— Мислиш ли, че той ще дойде с теб?

— Не знам.

— Ако дойде, къде ще спи?

— Ще трябва да бъде в стаята на госпожа Съмървил.

— Ще я изчистя. Ще сменя чаршафите. Ти по-добре се обади на госпожа Кеъри-Луис.

— Ще се обадя. След малко.

— Изглеждаш съсипана след всичко това. Не искаш ли чаша топло какао?

— Обожавам го.

— Отивам да направя тогава. — Филис намота плетката си на руло и я забоде с иглата за кълбото. — Ще ни ободри малко, преди да си легнем.

* * *

Отново в коридора, Джудит се обади в Нанчероу.

— Ало!

— Даяна, Джудит е.

— Мила!

— Извинявай, че ти звъня толкова късно.

— Какво има?

Отново обяснения. От време на време Даяна издаваше малки викове от ужас, но като се изключи това беше много добра и нито задаваше въпроси, нито прекъсваше.

— Затова утре заминавам за Лондон. Ако нямаш нищо против, ще остана в Мюз, и да се надяваме, че ще доведа Гас вкъщи в четвъртък.

— А моята вечеря! Моето парти по случай връщането у дома?

— Знам. Съжалявам. Не мога да дойда.

— Скъпа, това е непоносимо! Планирали сме такова празнично меню.

— Наистина съжалявам.

— Каква досада! Защо всички тези неща се случват не когато трябва?

Този въпрос нямаше отговор, затова Джудит попита:

— Ами Лъвдей?

Последва дълго мълчание и Даяна въздъхна силно.

— Да. Разбирам.

— Лъвдей не иска Гас да идва в Корнуол. Не иска да го вижда. Каза ми го.

— Боже мой, всичко е толкова трудно.

— Мисля, че не трябва да й казваш за Гас. Ако той дойде в Дауър Хауз, не мисля, че тя трябва да знае. Няма причина да й се казва.

— Но тя непременно ще научи рано или късно.

— Да, но не незабавно. От думите на Рупърт става ясно, че Гас не е в състояние да се справи с емоционални сблъсъци.

— Мразя тайните.

— Аз също. Но само за ден-два, докато се ориентираме как стоят нещата. Продължете си с твоята тържествена вечеря и кажи на Лъвдей, че е трябвало да замина. И кажи на полковника и Джеръми Уелс, че също нищо не трябва да казват. Ако Гас дойде с мен и остане за малко, разбира се, че Лъвдей ще трябва да научи. Но за момента мисля, че всички трябва да мълчим.

Даяна мълча дълго. Джудит сдържаше дъха си. Но когато тя заговори отново, каза само:

— Да. Разбира се. Права си, разбира се.

— Съжалявам, че развалям твоето парти.

— Мисля, че и милият Джеръми също ще съжалява.

* * *

Той получи старата си, добре позната стая, сам отиде на горния етаж, като тътреше очукания си зелен, покрит с флотски плат куфар. Толкова отдавна не беше идвал в Нанчероу, че не започна веднага да разопакова нещата си, а остави куфара на подставката за багаж до краката на леглото и отиде да отвори прозореца. Огледа с известно задоволство добре познатата гледка. Беше почти пладне. От време на време колебливото слънце проблясваше иззад облаците. Простряно пране се вееше на въжето, а гълъбите се перчеха по калдъръма или се трупаха на групички по платформата на гълъбарника и си гукаха нещо помежду им, вероятно се оплакваха от студа. Беше време за приятно отпускане. От време на време трябваше да си напомня, че войната е свършила и че наистина се е върнал в Корнуол завинаги. И този път беше така, и той знаеше, че при малко късмет никога вече няма да го отделят за дълго от това вълшебно място, което винаги беше чувствал като свой втори дом. И беше безкрайно благодарен, че беше останал жив, не го убиха, и така стана възможно да се върне.

Сега той затвори прозореца и се обърна да се оправя с куфара, но тогава чу бързи стъпки в коридора и гласа на домакинята.

— Джеръми! — Тя бурно отвори вратата и влезе, обута благоразумно в панталон от сиво трико и огромен бледосин пуловер от мохер, и все пак успяваше да изглежда крехка и непоклатимо женствена. — Скъпи! Извинявай, че не бях долу да те посрещна, но говорех по телефона, както обикновено. Как си? — Тя го целуна с много обич и после седна на леглото му, като явно се готвеше за дълъг разговор. — Как беше шофирането? — Сякаш идваше от хиляди мили, а не само от Тръроу. — Божичко, колко е хубаво да те видим отново. Изглеждаш прекрасно. Със средиземноморски тен. Мили, посивели коси ли виждам на слепоочията ти?

Леко смутен, Джеръми вдигна ръка и докосна видимите белези на напредващата възраст.

— Да, това виждаш.

— Не се тревожи. Мисля, че е съвсем достолепно. Я ме виж мен. Посребрена като шест пенса. Чуй сега. Имам да ти разкажа толкова много, че не знам откъде да започна. Най-важното, знаеш ли, че Джудит си е дошла?

— Да, знам. Баща ми ми каза. И ми каза, че родителите й са починали, че Джес се е върнала.

— Горкичкото малко същество, преживяла е толкова зловещи неща, но е наистина много смела. Мразя да я наричам разумна, защото това е толкова притъпяваща дума, но никога не съм срещала някого с толкова много здрав разум. Освен всичко е и застрашително хубава. С божествена фигура. Но Джудит не е най-жизненоважното нещо, за което искам да говоря с теб. Джеръми, помниш ли Гас Калъндър? Той ни гостува онова последно лято.

— Да, разбира се. Любовта на Лъвдей. Човекът, който беше убит в Сингапур.

— Мили, не е бил убит. Оцелял е. Като пленник. Бирманските железници. Прекалено зловещо. Джудит го срещнала в Коломбо по пътя му към дома. Казала му, че Лъвдей се е омъжила, и разбира се, той е бил ужасно разстроен. И после, когато тя се върна, каза на Лъвдей, че Гас е жив, а Лъвдей каза на нас с Едгар.

На всичко това Джеръми можа да каже само:

— Мили боже!

— Знам. Малко е объркано, нали? Във всеки случай се е върнал в Шотландия и почти изчезнал. Джудит му писала — чувствам, че беше разтревожена за него и се чувстваше малко отговорна — но той въобще не й отговори. И тогава вчера Рупърт, мъжът на Атина, бил в Лондон и го срещнал там. Скитал по улиците, приличал на съвсем изнемощял. Съвсем потискащо. Но той успял да го убеди да обядват заедно и Гас му разказал, че е претърпял съвършено ужасен нервен срив и е бил в нещо като психиатрия, а собствените му майка и баща са починали, докато е бил пленник, и цялото семейно богатство е изчезнало… Пълен списък с неволи. Рупърт страшно се разтревожил. Опитал да отведе Гас със себе си в Глостършир, но той не се съгласил.

— Къде живее?

— В някаква мизерна квартира в някакво ужасно място, където никой никога не ходи.

— И по-нататък?

— О, скъпи, това е много дълга история, но е много важна. Стана това, че Джудит заминава днес за Лондон да види дали не може с нещо да помогне. Може би да го доведе в Дауър Хауз.

— А Лъвдей?

— Тя ни каза, че не иска да вижда Гас. Мисля, че се чувства засрамена. Но се вижда… — Гласът й трепна. Тя погледна с надежда Джеръми. — Ти виждаш, нали, Джеръми, скъпи?

Той въздъхна.

— Да, мисля, че разбирам.

— Всичко е леко потискащо, защото вечерта беше планирана като мило чудесно завръщане вкъщи за теб, и Нетълбед беше оскубал фазани, и госпожа Нетълбед се канеше да направи сливов крем с каймак, и Едгар беше безкрайно щастлив и беше слязъл в избата да избере виното. Но когато Джудит ни звънна и каза, че заминава за Лондон, а Лъвдей също звънна и каза, че Уолтър няма да може да дойде, решихме да забравим за вечерта за момента. Толкова е разочароващо.

— Не се тревожи — храбро я увери Джеръми. — Беше много мило от твоя страна дори, че беше го намислила.

— Добре. Предполагам. Друг път. — Тя помълча малко, после погледна мъничкия си златен часовник. — Трябва да тръгвам. Обещах на Едгар да се обадя на търговеца на зърнени храни за храната на кокошките. Не дойде и горките създания гладуват. — Тя стана. — Обяд в един часа става ли?

— Отлично.

Тя стигна до вратата и вече с ръка на дръжката се обърна към него.

— Джеръми, ако Гас дойде с Джудит, нищо няма да казваме на Лъвдей. Поне засега. Докато видим накъде ще тръгнат нещата.

Джеръми разбра.

— Добре.

Тя поклати глава с много разстроен вид.

— Мразя конспирациите. А ти?

Но преди той да успее да отговори, тя излезе.

Тя го остави с незапочнато разопаковане и в главата му цареше някаква бъркотия, защото този нов, мирен живот явно беше отрупан с проблеми, с необходимостта да се вземат решения, и въпроси, които бяха се протакали прекалено дълго, да бъдат най-после изяснени.

Оставаха само няколко формалности, преди да напусне Кралските военноморски сили от запаса окончателно, с отлична атестация от главния военен хирург и малка благодарност от признателното отечество. Но се върна вкъщи и намери стария си баща в дълбоко униние. Управлението вече беше в ръцете на лейбъристите и се носеха слухове, че проектираната Национална здравна служба ще промени цялото лице на медицинското обслужване и ще отхвърли старата традиция на семейно здравеопазване. Джеръми чувстваше, че това никак няма да е лошо, но разбираше, че баща му беше прекалено възрастен, за да се занимава с разместването на пластовете, до което то щеше да доведе.

И така, вместо да се върне към практиката си в Тръроу, може би това беше моментът за промяна? Ново място, нови партньори, млади хора, модерни методи. Колега от флотата вече беше го сондирал по този въпрос с идея, която се стори на Джеръми изключително привлекателна. Той не можеше да се обвърже обаче, преди да е говорил с Джудит.

Тя беше неговото последно и най-притискащо затруднение. Той повече от всичко копнееше да я види отново, но в същото време изпитваше ужас от конфронтация, която можеше да унищожи завинаги дълго лелеяните му мечти. През годините след онази нощ, която бяха прекарали заедно в Лондон, постоянно бе мислил за нея. Посред Атлантическия океан, от Ливърпул, Гибралтар и Малта той беше започвал до нея писма, които никога не завърши. Всеки път, един след друг, не му достигаха думи, губеше търпение, мачкаше неуверените страници и ги хвърляше в коша. И си казваше: каква полза? Казваше си, че досега той вече отдавна е забравен, тя си е намерила друг и така нататък.

Тя не е омъжена. Знаеше това. Но разкритията на Даяна за Гас Калъндър го изпълниха с безпокойство. Заключенията за Лъвдей във връзка със завръщането на Гас бяха напълно разбираеми. Но сега, изглежда, и Джудит също е дълбоко замесена. Фактът, че беше решила да не участва в партито на Даяна и е изхвърчала за Лондон, за да бъде при Гас, не предвещаваше нищо добро за Джеръми Уелс. Но пък Гас е бил приятел на Едуард, а той е голямата любов в живота на Джудит. Може би двете неща са свързани. Или може би съчувствието й е преминало в по-дълбока емоция. Любов. Той не знаеше това. Не беше знаел нищо прекалено дълго време.

Внезапно му се прииска повече от всичко на света да пие. Розов джин. Разопаковането може да почака. Той отиде в банята, изми си ръцете, прекара гребен по косата си и слезе долу да потърси някакво утешение.

* * *

Джудит се огледа за последен път, за да се увери, че не е забравила нещо. Леглото е оправено, чашата и чинийката от закуската са измити, изплакнати и оставени на скарата да изсъхнат. Хладилникът изключен, прозорците затворени и заключени. Тя взе малката си чанта с необходими за нощуване неща, слезе по тесните стълби, излезе през предната врата и силно я затръшна след себе си.

Беше девет сутринта и все още не беше съвсем съмнало. Небето беше тъмно и плътно покрито с облаци и през нощта се беше появила съвсем силна слана. В Мюз светлините все още горяха в малките къщи, като хвърляха жълти квадрати върху заледените едри павета. Нямаше цветя в кашпи и сандъчета по прозорците, но някой си беше купил коледна елха и я беше подпрял до стената пред входната врата. Може би днес щяха да я внесат вътре, да я украсят и окичат с феерични светлинки.

Тя вдигна сака си до пода на колата на Биди и седна зад волана. На колата не беше й харесало да я оставят на студа навън през нощта и затова се изкашля два-три пъти, преди да запали. Най-после тя с мрънкане се върна към живота, като изхвърли облаци изгорели газове. Джудит включи габаритите и тръгна надолу по Мюз, после излезе през арката в далечния й край.

Беше странно да бъдеш в Лондон, без преградни балони да се носят над главата ти, със запалени улични светлини. Но доказателства за разрушенията от бомбите и военните лишения имаше навсякъде. Като караше по „Слоуън стрийт“ тя видя, че макар и дъските от витрини да бяха разковани и заменени със стъкло, коледните експозиции в хубавите магазини нямаха нищо общо с разточителния лукс от предвоенните дни.

В този час все пак имаше доста много хора наоколо. Майки бързаха с децата на училище, чиновници на тълпи бяха всмуквани надолу в лабиринтите на метрото или търпеливо чакаха на опашки по автобусните спирки. Всички изглеждаха малко изтощени и изтормозени, както и дрехите им, а някои от жените изглеждаха занемарени като селянки, омотани като тях в палта, ботуши и забрадки.

Най-горе на „Слоуън стрийт“ тя зави при светофара наляво, влезе в „Бромптън Роуд“ и така във Фулъм. Докато караше, казваше си наум: едно по едно. Беше си повтаряла това, откакто излезе от Розмълиън рано вчера сутринта. „Напълни резервоара за бензин и резервните туби (крайпътните бензиностанции можеха и да не бъдат склонни да приемат незаконни купони). Стигни до Лондон. Стигни до Мюз. Пренощувай.“ Следваше „Намери квартирата на Гас. Позвъни. Изчакай да излезе на вратата“. Ами ако не излезе, какво би направила? Да я разбие? Да позвъни на полицията или на пожарната? А ако го направи, какво би им казала? Помисли си за Даяна. На нея никога не й липсваха думи. „Скъпи Гас, здравей. Аз съм. Каква хубава сутрин.“

Тя караше покрай болницата Бромптън и като забави започна да гледа номерата на къщите над магазините или входовете. Наблизо е. Между двете странични улици, редица магазинчета, чиито собственици се появяваха и редяха щайги с брюкселско зеле на тротоара или подреждаха щандовете си с вестници и списания. Тя видя кафе-ресторантчето, един от маркерите на Рупърт, и спря до бордюра. Излезе от колата и я заключи. Тясната врата беше вклинена между кафето и малка бакалничка. До вратата имаше два звънеца, отбелязани с парчета картон, на които имаше две имена: НОЛАН и ПЕЛОВСКИ. Не й помогнаха особено. След известно колебание натисна копчето на ПЕЛОВСКИ. И зачака.

Нищо не последва. Тя го натисна отново. Ако пак нищо не излезе, ще позвъни на Нолан. Краката й в подплатени с овча кожа ботуши започваха да замръзват. Заледеността на тротоара проникваше през гумените подметки. Може би Гас още не е станал и спи. Може би звънецът не работи. Може би да потърси убежище в кафенето и да изпие чаша чай…

И тогава се чуха стъпки, някой слизаше надолу по стълбите. Тя не отместваше поглед от вратата. Щракна ключалка, тя хлътна навътре и там, просто да не повярваш, стоеше Гас.

За малко без думи се гледаха, Джудит в момента онемяла, просто защото изпита огромно облекчение от това, че всъщност беше изровила Гас от убежището му, а той явно тотално слисан да я види на входа на жилището си.

Тя трябваше да каже нещо.

— Не знаех, че се казваш Пеловски.

— Не се казвам. Това е друг човек.

Той не изглеждаше съвсем зле. Не толкова, колкото тя със страх предполагаше. Ужасно слаб и блед е, разбира се, но избръснат и облечен небрежно в дебел пуловер поло и джинси.

— Трябвало е да смениш табелката.

— Джудит, какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох да те видя. И замръзнах. Може ли да вляза?

— Разбира се. Извинявай… — Той се дръпна назад и я пропусна да мине. — Ела…

Когато тя влезе, той затвори вратата след нея. Беше почти тъмно, застояла, неприятна миризма насищаше непроветрения въздух.

— Не е кой знае какъв вход — каза той с извиняващ се тон. — Върви нагоре.

Той я поведе и тя го последва по мрачните стълби. Като стигнаха площадката, тя видя врата на отсрещната стена, открехната, и те влязоха в стаята зад нея с дразнещи очите тапети и мизерни пердета. В огнището решително гореше малка електрическа печка, двата й реотана излъчваха слаба топлина, но мръсните прозорци бяха все още замръзнали, покрити със скреж, и беше ужасно студено.

— По-добре не си сваляй палтото — каза той. — Извинявай, всичко е доста мизерно. Вчера сутринта се опитах малко да поизчистя, но особено подобрение не настъпи.

Имаше маса. Тя видя, че той беше отместил към единия край куп книжа и остатъците от вчерашен вестник, а на другия имаше остатъци от закуска, чаена чаша и коричка препечен хляб в чиния.

— Обезпокоих те — каза тя.

— Ни най-малко. Бях свършил. Настани се удобно…

Той отиде до огнището и взе пакет цигари и запалка от рамката на камината. След като запали цигара, той се обърна и опря рамене на рамката, и над износеното килимче те застанаха лице срещу лице. Джудит седна на облегалката за ръце на единия огромен диван, но Гас остана прав на мястото си.

Нямаше смисъл да шикалкави. Тя каза:

— Рупърт ми се обади.

— Ааа. — Сякаш всичко моментално се изясни. — Ясно. Така и си помислих, че може да е нещо такова.

— Не трябва да му се сърдиш. Той наистина е много загрижен.

— Той е толкова добър човек. Но се страхувам, че ме намери в много лош ден. Грип и прочее. Сега съм по-добре.

— Той ми каза, че си бил болен. И в болница.

— Да.

— Получи ли писмата ми? — Гас кимна. — Защо не отговори на нито едно от тях?

Той поклати глава.

— Не бях в състояние да общувам с когото и да било, какво остава пък да редя думи на хартия. Извинявай. Неблагодарник. А ти беше толкова мила.

— Когато нищо не получих, наистина се разтревожих.

— Не трябва да се тревожиш. Имаш си достатъчно свои проблеми. Как е Джес?

— Чудесно. Свикна с училището.

— Какво чудо е това за теб. Да я намериш отново.

— Да. Но, Гас, не дойдох тук да говорим за Джес…

— Кога пристигна в Лондон?

— Вчера. Шофирах. Оставих колата отвън, паркирана на улицата. Прекарах нощта в къщата на Даяна. После дойдох тук. Рупърт ми даде адреса ти. Не беше трудно да го намеря.

— За Коледа ли ще пазаруваш?

— Не, не съм дошла да пазарувам. Дойдох да те намеря. Нямам друга причина.

— Колко приятно. Много хубаво от твоя страна.

— Искам да дойдеш в Корнуол с мен.

Той каза моментално, без никакво колебание.

— Не. Не мога. Благодаря, но не мога.

— Защо трябва да бъдеш в Лондон?

— Тук не е по-лошо от всякъде другаде.

— За какво?

— За да бъда себе си. Да се приведа в ред. Да свикна да живея сам, да стоя на собствените си крака. Една психиатрична болница е обезсилващо преживяване. И по някое време трябва да започна да си търся работа. Тук имам познати. Стари училищни приятели, момчета от армията. Нещо като мрежа.

— Срещал ли си се вече с някои от тях?

— Не още.

Тя не вярваше напълно на всички тези приказки, но предположи, че той се опитва да я успокои и така да се отърве от нея.

— Толкова ли е важно? Да намериш работа?

— Да. Не е спешно, но е необходимо. Рупърт може би ти е разказал подробности за смъртта на баща ми. Когато е починал, капиталът му така или иначе се е стопил до мизерна струйка. Вече не мога да си позволя живота на рентиер.

— Като те познавам, не мога да си представя, че това би било проблем.

— Така е. Но то предизвиква известна необходимост от положителни действия.

— Но не незабавно. Трябва да си дадеш шанс. Бил си болен. Преживял си отвратителни неща. Сега е посред зима, невесело, а Коледа е зад ъгъла. Не можеш да стоиш сам на Коледа. Ела с мен. Сега. — Тя чу своя умоляващ глас. — Опаковай един сак, заключи вратата и ще заминем заедно за вкъщи.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Не мога да го направя.

— Заради Лъвдей ли? — едва посмя да попита тя.

Мислеше, че той ще започне да отрича, но не го направи. Кимна.

— Да.

— Няма да е необходимо да я виждаш…

— О, стига, Джудит, не ставай прекалено глупава. Как може да не стане? Невъзможно е да си представя как ще трябва да се срещнем…

— Не е необходимо да казваш нищо… на никого…

— И какво очакваш да правя? Да обикалям наоколо с фалшива брада и тъмни очила, да говоря гърлено като изселен средноевропеец?

— Можем да те кръстим господин Пеловски.

Не беше голяма шега и не му се видя смешна.

— Не искам да развалям всичко за нея.

„Няма да го развалиш. Уолтър Мъдж и Арабела Лъмб вече много компетентно са се погрижили за това.“ Тя бутна думите обратно, макар и да бяха на върха на езика й, което беше добре. Ако беше ги казала, никога нямаше да може да ги върне назад.

Вместо това каза:

— Лъвдей не е важна колкото теб, Гас. Човекът, за когото трябва да мислим, си ти. — Той не отговори на това. — Виж какво, ако не искаш да дойдеш в Розмълиън, нека те закарам в Глостършир и ще те оставя при Рупърт и Атина. Те много ще се радват да им гостуваш, знам това.

Лицето му остана безизразно, очите хлътнали и мрачни. Тя не можеше да измъкне нищичко от него. Беше на края на търпението си през цялото време и започна да се ядосва. На света няма нищо по-вбесяващо от заинатен, непоклатим мъж.

— О, Гас, защо трябва да си толкова затворен и упорит? Защо не искаш никой от нас да ти помогне?

— Не ми трябва помощ.

— Това е нелепо! Себично и ужасно. Не мислиш за никого, освен за себе си. Как мислиш, че се чувстваме всички ние, като знаем, че си сам, без семейство, без дом и… нищо. Нищо не можем да направим за теб, ако сам не искаш да си помогнеш. Знам, че си минал през ада, знам, че си бил болен, но трябва да си дадеш шанс. Не да седиш в тая отвратителна квартира, да се ровиш в нещастията си, да мислиш за Лъвдей…

— О, млъкни.

За един ужасен миг Джудит помисли, че ще избухне в сълзи. Тя стана от дивана, отиде до прозореца и се загледа в трафика на улицата, докато горещите бодли зад очите й се разнесоха и не разбра, че няма да заплаче в края на краищата.

Зад нея той каза:

— Извинявай.

Тя не отговори.

— Бих искал да дойда с теб. Част от мен много иска да дойде. Но се боя от себе си. От това, което може да стане. Или от пълен разпад отново.

— Нищо не може да е по-лошо от тази дупка — промърмори тя.

— Моля?

— Казах, че нищо не може да бъде по-лошо от това.

Настъпи тишина. След известно време тя го чу да казва:

— Виж какво, свършиха ми цигарите. Ще сляза за малко да си купя от будката. Стой тук. Не си отивай. След миг ще се върна. Тогава ще ти направя чаша чай и нещо друго.

Джудит не помръдна. Чу го да излиза, стъпките му тичаха по тъмното стълбище. Входната врата се отвори и затвори с трясък.

Замръзнала, уморена и обезкуражена, тя въздъхна дълго, на пресекулки. Какво да прави сега? Какво да каже? Тя се огледа наоколо в потискащата стая. Отиде до масата и взе вчерашния вестник, който изглежда предлагаше само развлечения. Зле сгънатите му страници бяха прикривали други предмети, които се показаха сега: очукано куфарче за книжа, което лежеше отворено, пълно със стари вестници, писма и сметки, картонена папка — скицник и подвързана с платно книга, може би албум, стегнат с дебел ластик. Заинтригувана, тя остави вестника и го дръпна към себе си. Видя мръсната корица, на петна и мазна, подвитите ъгли. Спомни си гласа на Гас, когато седяха заедно на терасата на хотел „Гал Фейс“, а той й разказваше за последните си дни в Сингапур. Как е продал часовника си за сингапурски долари и подкупил затворнически пазач да му донесе хартия, моливи и скицник.

Неговият скицник. „Нещо като отчет. Но не за употреба от хора.“

Тя знаеше, че не би трябвало да любопитства и не искаше да го прави. Но ръцете й сякаш притежаваха някакъв независим от волята й импулс. Тя разхлаби гумената връзка и отвори наслуки скицника. Скици с молив. Много подробни. Страница след страница. Дълга редица измършавели мъже, полуголи, с гърбове прегънати под тежестта на железопътни траверси, които си пробиваха път в колона по един в джунглата. Една оклюмана фигура, завързана за кол, оставена да се обезводни и да умре под безмилостното слънце. Японски надзирател с приклад на пушка, вдигнат над затворника като скелет, проснат по очи в калта. После друга страница. Екзекуция, кръв шурнала като две червени пръчки от прерязаната шия…

Повдигна й се, усети кисел вкус в устата.

Тя чу да се затваря входната врата и после стъпките на Гас. Затвори скицника и стоеше притиснала кориците му с дланите си, сякаш затваряше капака на кутия, пълна с живи, смъртоносни, гърчещи се ужаси.

— Достатъчно. — Тя произнесе това на глас. — Това е достатъчно.

Той беше на вратата.

— Каза ли нещо?

Джудит се обърна към него.

— Да, казах. И няма да те оставя тук, Гас. Не те моля да идваш с мен, казвам ти го. И ако не дойдеш, ще стоя тук и ще те тормозя, докато дойдеш.

Смаян от избухването й, очите му се отместиха от лицето й към масата и той видя албума, който лежеше там със стягащото ластиче до него. И каза много спокойно:

— Не трябваше да го отваряш.

— Е, добре, отворих го. И го погледнах. Не трябва да го разнасяш със себе си, сякаш това са единствените спомени, които си имал някога. Те винаги ще са тук. Никога няма да изчезнат. Но един ден ще избледнеят, ако им позволиш. И не можеш да направиш това сам. Трябва да споделяш. Не е добре да не дойдеш с мен. Всичко ще е напразно. Шофирах по целия този дълъг път, а колата на Биди не вдига повече от четиридесет и пет мили в час, и трябваше да пропусна партито на Даяна по случай завръщането на Джеръми Уелс, и сега трябва да карам назад по целия този път отново, а ти през това време ще стоиш тук като мумифицирано зомби…

— Джудит…

— Не искам повече да говоря за това. Но за последен път, моля те. Ако не си тръгна сега, никога няма да стигна вкъщи. Толкова дълго пътуване, и мръква още около четири…

Внезапно всичко й дойде в повече. Разочарованието, отказът му да я слуша, зловещото съдържание на скицника. Гласът й секна и усети как лицето й се сбръчква. Накрая избухна в емоционални и изтощителни сълзи.

— О, Гас…

— Не плачи — каза той и приближи, обгърна я с ръце и я държа така, докато най-силният плач премина. — Наистина ли се отказа от парти с Даяна, Джеръми и всички тях… заради мен?

Като търсеше кърпичка, тя кимна.

— Няма значение. Може да стане и друг път. — Тя издуха носа си.

— Не мога да си представя да караш сама по целия път назад до Корнуол. И с четиридесет и пет мили в час.

Джудит избърса с пръсти сълзите от лицето си.

— Не можеш нищо да направиш срещу това.

— Мога, мога. — За пръв път той се усмихна. — Дай ми само пет минути.

* * *

Те тръгнаха на запад по пътя за Хамърсмит и Стейнс и излязоха на шосе А30. Джудит караше, защото мислеше, че Гас може би иска да поспи, пък и защото добре познаваше особеностите на старата кола на Биди. Гас седеше до нея и следваше пътя им на опърпана пътна карта, смучеше бонбони, защото каза, че е прекалено добре възпитан, за да пуши цигари в чужда кола. При Хартли Уинтни последното от предградията се плъзна зад тях. След това градовете, през които минаваха, бяха провинциални, с пазари, пъбове наречени „Червеният лъв“ или „Кралската глава“, и разкривени къщи от червени тухли, които ограждаха главните улици. Солсбъри, Крукерн, Чард и Хънитън. В Хънитън те спряха колата и докато Гас пълнеше резервоара с последната останала туба бензин, Джудит отиде да потърси нещо за ядене и се върна с две съмнителни пълнени хлебчета и две бутилки бира с джинджифил. Изядоха тези мижави провизии в колата.

— Пълнени хлебчета — каза доволно Гас и отхапа от своето. Подъвчи малко и после погледна Джудит втрещен. — Това няма вкус на пълнено хлебче.

— А на какво?

Той отново отхапа, подъвка и отговори:

— На мишка и кал, обвити в хавлия.

— Не можеш да очакваш хлебчетата на госпожа Нетълбед. Не и след шест години война. Трябва ти най-хубава пържола за истинско пълнено хлебче, а повечето хора са забравили дори как изглежда една пържола. Във всеки случай това е Девън. Тук не ги наричат пълнени хлебчета, а тиди-огис.

— Откъде си изровила тази безполезна информация?

— Всеки, който е бил във флотата, знае, че се наричат тиди-огис.

— Добре, дявол да го вземе!

Те продължиха. Лондонските облаци бяха изчезнали и вечерта беше ясна и студена. Зимното слънце, кръгло и червено като портокал, лежеше ниско над хълмовете на Дартмут. Ексетър, Окхемптън, Лонстън. Вече е тъмно, на фарове са, и само пустош от двете страни на тесния път.

Корнуол.

Гас замълча. Доста дълго не обели нито дума, после каза:

— Имаш ли понякога фантазии, Джудит? — попита той.

— Какъв вид фантазии?

— О, знаеш какви. Когато си била малка, докато си растяла. Например галопираш през пустинята на седлото на хубав шейх. Или спасяваш живота на давещ се собственик на яхта и изведнъж откриваш, че е любимата ти филмова звезда.

— Не такива, не. Не от този вид. Но често си представях, че корнуолският влак „Ривиера“ е „Ориент експрес“ и пътувам за Истанбул с тайни документи, които трябва да предам, и разни зловещи шпиони са по следите ми. Смесица от Агата Кристи, страшно вълнуваща. А ти?

— Моите съвсем не бяха толкова авантюристични. Мисля, че не бях особено авантюристичен юноша. Но за мен те бяха много реални. Имаше три от тях. Съвсем отделни. Едната беше, че ще дойда в Корнуол, където никога не съм бил, и ще потъна в живота на художник бохем. Ще живея в боядисан в бяло рибарски котидж с калдъръм на двора, ще си пусна дълга коса и ще нося шапка като Огъст Джон, и еспадрили, и френска работническа блуза. И ще пуша цигари „Житан“, ще имам студио и ще ходя отпуснато в някой прелестен пъб, където ще бъда толкова известен и уважаван, че хората ще се трупат край мен да ме почерпят.

— Това е доста безобидно. Но защо Корнуол, след като никога не си бил тук?

— Познавах го от много снимки, картини, произведения на изкуството. Статии в „Студио“. Училището в Нюлин. Училището в Порткерис. Цветът на морето и скалите, необикновеното качество на светлината.

— Като художник ти ще имаш успех. Сигурна съм.

— Може би. Но това беше малкото ми хоби. Така го наричаше баща ми. Така че основното стана Кеймбридж и инженерството. Съвсем друго направление. — Той замълча, като видимо обмисляше нещо. — Може би ние сме последното поколение, което никога няма да прави това, което му казват.

— Какви бяха другите ти две фантазии?

— Отново картини. Една на Лора Найт, която откъснах от едно списание, сложих я в рамка и я носех със себе си в училище, вкъщи, в университета. Момиче на скала. Облечено в стар пуловер и с чифт обувки за тенис. Кафяво като циганче, с плитка червеникавокафява коса, която пада над рамото й. Красиво.

— Още ли я имаш?

— Не. Поредната загуба от Сингапур.

— А третият ти дневен сън?

— Той не е така специфичен. По-трудно е да се разкаже. Беше да намеря място, къща в някакво място, на което да принадлежа. Да бъда в съгласие със себе си. Да бъда добре дошъл, независимо от произход, богатство, репутация. Където да мога да изоставя предпазливостта си и да показвам собственото си лице.

— Никога не бих помислила, че това може да бъде проблем.

— Беше, докато не се запознах с Едуард Кеъри-Луис. След като го срещнах, всичко се промени. Дори името ми. Преди Едуард аз бях Ангъс. След него станах Гас. Отидохме през ваканцията във Франция заедно. След това ме покани в Нанчероу. И никога не бях ходил в Корнуол, но шофирах сам през целия път от Абърдийншър. И когато пресякох границата на графството, бях завладян от необикновеното чувство, че си идвам у дома. Че съм го виждал и по-рано. Всичко ми беше изцяло познато и много скъпо. И когато стигнах в Нанчероу, всичко се обедини, сякаш беше оркестрирано. Планирано. Очаквано. В Нанчероу намерих Лъвдей. И когато Едуард ме представи на баща си, полковникът каза: „Гас, мило мое момче, колко се радвам да те видя. Колко е прекрасно, че си тук“, или нещо подобно. И изведнъж фантазията ми стана реалност. Всичките ми мечти, съвсем за кратко, се осъществиха.

Джудит въздъхна.

— О, Гас. Не знам дали това е къщата или хората, които живеят в нея. Но ти не си единственият, който се чувства така, щом стане дума за Нанчероу. И не всичко е в миналото. Едуард си отиде, знам. И предполагам, че за теб и Лъвдей. Но все още има бъдеще. Какво ти пречи да станеш художник? Да живееш в този край, да си намериш студио, да работиш с таланта, който обичаш и може би трябва да развиеш. Вече нищо не може да те спре.

— Така е. Нищо. Освен собствената ми несъществуваща увереност. Липсата ми на воля. Страхът от провал.

— Това е временно. Бил си болен. „Сега“ не може да трае вечно. Ще бъдеш по-добре. По-силен. Нещата ще се променят.

— Може би. Ще видим. — Той се размърда на мястото си, намести схванатите си крака. — Трябва да си уморена, горката.

— Вече е близо.

Той смъкна стъклото на прозореца си и моментално ги връхлетя вълна студен, свеж въздух. Той обърна лицето си и пое огромна глътка от него.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Долавям мириса на морето.

— Аз също.

Той затвори прозореца.

— Джудит!

— Какво има?

— Благодаря ти.

* * *

Като носеше пастелно синя чаша от фин порцелан, пълна със силен, димящ чай, Джудит почука на вратата на спалнята на Биди.

— Гас?

Тя отвори вратата за струя леденостуден въздух. Прозорците бяха широко отворени, пердетата се вееха от течението и вратата с тежестта си едва не се изтръгна от ръката й. Тя бързо я затвори зад себе си и пердетата малко се успокоиха.

— Ти сигурно си замръзнал.

— Не съм.

Той лежеше на кревата, подпрян на възглавниците, с ръце хванати зад главата. Горната част на пижамата му беше синя и нощната набола брада тъмнееше на челюстта му.

— Нося ти чаша чай. — Тя я остави на малката масичка до леглото му.

— Ти си светица. Колко е часът?

— Десет и половина. Имаш ли нещо против да затворя прозореца? Течението минава през цялата къща, а се опитваме да я държим топла.

— Извинявай. Трябваше да се сетя. Просто е толкова хубаво да усещам свеж въздух на лицето си. Болницата беше общо взето прегрята, пък и лондонският въздух винаги е малко тежък и застоял, да не говорим за шума и трафика.

— Знам за какво говориш.

Тя затвори стария прозорец и за малко постоя, загледана в деня навън. Небето беше воднисто и промито с облаци. Беше валяло и скоро щеше да завали пак. Локви блестяха по пътеките и от голите клони на дърветата капеше вода върху рошавата зимна трева на поляната. Вятърът виеше, блъскаше по къщата, дрънчеше по рамката на прозореца. Тя се обърна и се върна, за да се облегне на месинговата рамка на двойното легло на Биди.

— Как спа?

— Не много лошо. — Той се изправи до седнало положение с колене, вдигнати под завивката, и дълги пръсти, обвили топлата чаша. Кичур черна коса падаше на челото му. — Беше още тъмно, когато се събудих. Лежах и гледах как небето се изпълва със светлина. Трябваше ли да съм станал на разсъмване за закуска?

— Снощи ти казах, че не трябва. Обезпокоих те само защото трябва да отида до Пензанс да купя храна и исках да попитам дали не искаш нещо специално.

— Цигари?

— Добре.

— И някакъв сапун за бръснене.

— В туба или течен?

— Още ли се намира течен?

— Мога да опитам.

— Ще ми трябва и четка.

— Това ли е всичко?

— Май че да. Ще ти дам пари.

— Не се безпокой. Ще ти представя сметката, като се върна. Няма да се бавя. Ще се върна за обяд. Филис прави пай от заешко и гълъби. Ядеш ли такъв пай?

— След като съм ял тиди-огис, мога да ям всичко.

Тя се засмя.

— Стани, когато искаш. Вземи си вана, ако искаш. Сутрешният вестник е в гостната стая, ще запаля огъня там. — Тя отиде до вратата и я отвори. — Доскоро.

— Довиждане.

* * *

Когато тя се върна, кухнята беше изпълнена с приятната миризма на заешки пай, а Филис слагаше да се вари съд с брюкселско зеле. Джудит остави пълната си кошница на края на излъсканата маса и разтовари придобивките си.

— Успях да намеря малко прясна скумрия, може да вечеряме с нея. И кости с мозък за супа. И взех дажбите ни за захар и масло. Те май стават все по-малки всяка седмица.

— Господин Калъндър има ли купони?

— Трябва да го попитам. Не очаквам да има.

— Ще му трябват — предупреди Филис. — Такъв голям мъж сигурно ще яде два пъти повече от нас.

— Ще трябва да го тъпчем с картофи. Станал ли е?

— Да, на крак е. Дойде тук да поздрави, после излезе за малко в градината. Сега е в гостната и чете вестник. Казах му да поддържа огъня. Да слага по дърво, когато трябва.

— Според теб как изглежда?

— Слаб, та слаб. Горкият! Просто непоносимо е да мислиш за онова, което е преживял.

— Да — каза Джудит.

Последните бакалски покупки бяха извадени и в чантата останаха само нещата, които беше купила за Гас. Тя ги събра и отиде да го търси. Намери го спокоен, потънал във фотьойла на Биди да чете вестник. Когато тя се появи, той го остави настрана.

— Вече ме гризе съвестта, защото се показах толкова мързелив.

— Точно това се иска от теб. Искаш ли да пийнеш нещо? Мисля, че има бутилка бира.

— Не, благодаря.

— Ето ти нещата. — Тя седна на стола до огъня и му ги подаде едно по едно, като ги вадеше от дълго използван хартиен плик. — Лавандулов сапун „Ярдли“ в кутия от кедър, ни повече, ни по-малко. Получили ги за Коледа и продавачът ми го даде изпод тезгяха. И четка от язовец. И цигари. А това е подарък от мен.

— Джудит! Какво е това?

— Ами виж го сам.

Беше голям и доста тежък пакет, обвит в бяла хартия и завързан с канап. Той го сложи на коляното си и развърза канапа, разкъса хартията и видя дебел блок с плътна хартия за рисуване, кутия с моливи HB, черна емайлирана кутия с бои, три хубави четки от самур.

Тя побърза да каже:

— Знам, че точно сега нямаш никакво желание да рисуваш, но съм сигурна, че то скоро ще се появи. Надявам се, че тези неща вършат работа. Всичко купих от магазина за художници. Хартията може би не е с качеството, което би искал, но тази им беше най-хубавата.

— Всичко е отлично, чудесен подарък. — Той се наведе напред и сложи ръка на рамото й. Привлече я към себе си и я целуна по бузата. — Ти си най-милият човек. Благодаря ти.

— Няма повече да командвам и да ти се бъркам. Обещавам.

— Мисля, че не бих имал чак толкова против, ако го правиш.

* * *

Те обядваха тримата в топлата кухня и след пая и сливите от консерва с каймак Джудит и Гас облякоха дъждобрани и излязоха навън във ветровития, дъждовен следобед. Вървяха не надолу към морето, а нагоре по хълма от Розмълиън по пътя към торфените равнини. После оставиха пътя и тръгнаха през обширната площ със зимна трева, кафява орлова папрат и туфи пирен, като тръгнаха по тесните кози пътечки, които водеха към грамадата камъни на върха на склона. И сенки на облаци ги прогонваха нагоре от морето. Над главите им летяха чайки и свирци и когато накрая се покатериха на скалата и застанаха напрегнали сили срещу вятъра, цялата област се простираше пред тях и те бяха заобиколени от хоризонта.

* * *

Върнаха се вкъщи по друг път, от което разходката им стана много дълга, вече беше четири и половина и стана тъмно, преди най-после да завият към портата на Дауър Хауз. Ана се беше върнала от училище, прилежно седеше на кухненската маса и се бореше с домашните си. Когато се появиха на вратата, обветрени и изтощени, тя остави молива си и вдигна поглед, заинтригувана да види най-после странния мъж, който беше им дошъл на гости и за когото майка й беше й разказвала толкова много.

Чайникът беше сложен от Филис, готов за чай.

— Ама че се забавихте. Сигурно не можете да стоите на краката си от умора.

— Много е странно да се ходи на разходка без Мораг. Ще трябва да си намерим куче. Здравей, Ана. Това е Гас Калъндър. Още не го познаваш, нали?

Гас, който размотаваше шалчето си, й се усмихна.

— Здравей, Ана.

Ана се изчерви от притеснение.

— Здравей.

— Какво правиш?

— Домашно. Събиране.

Той дръпна стол и седна до нея.

— Събиране на пари… То винаги е най-трудното.

Филис мажеше филийки шафранов хляб с маргарин. Тя каза, без да вдигне поглед.

— Обади се Джеръми Уелс от Нанчероу.

Джудит усети, че сърцето й неволно подскочи и веднага й стана досадно, че е била толкова глупава.

— Какво иска?

— Нищо особено. — Поредната филийка с маргарин. — Просто попита дали си се върнала. Казах, че си. Че сте излезли с господин Калъндър на разходка.

— Как е минало партито за завръщането вкъщи?

— Госпожа Кеъри-Луис го е отложила. Ти не си била там, Уолтър е имал някаква работа другаде.

Джудит очакваше Филис да каже нещо повече, но това не стана. Тя явно все още беше малко ядосана от цялата работа около Джеръми. За да я умиротвори, Джудит попита:

— Искал ли е да му се обадя?

— Не, каза да не те занимавам. Нямало значение. Нищо важно.

* * *

Единадесет часът, само час до полунощ, и той още не се е върнал.

Лъвдей, свита на края на дивана, седеше и гледаше големия часовник, който отброяваше бавните минути. Вятърът се беше надигнал, нахлуваше откъм морето, ревеше в прозорците на малката къща и караше вратите да дрънчат. От време на време от кучкарниците тя чуваше лая на кучетата на Уолтър, но не посмя да провери какво ги е смутило. Лисица може би. Или язовец, който се търкаля покрай кофите за боклук.

Беше излязъл в седем. Приключил с доенето, измит и преоблечен, и веднага хукна към колата, без дори да изяде овчарския пай, който беше приготвила за чая му. Той още беше тук, в долната фурна, вече може би съвсем изстинал и изсъхнал. Нямаше значение. Тя го остави да излезе, като пазеше намусено мълчание, защото ако беше казала каквото и да е, беше възразила, протестирала, искала обяснения, знаеше, че ще последва избухване — поредната кавга между тях, последвана от оглушително затръшване на вратата, когато той излизаше. Сякаш не беше останало нищо, което можеха да си кажат, което да е поне отдалечено градивно, и единствено възможни бяха само жестоки и обидни думи, които си разменяха.

Безгрижната покана на майка й за вечерята в чест на завръщането на Джеръми Уелс в Нанчероу изпълни Лъвдей с нещо като паника, защото при сегашното му състояние Лъвдей не вярваше, че той ще може да нахлузи най-добрата си физиономия, а и да го направи, родителите й не можеха да не усетят лошите чувства и щяха да започнат да задават въпроси. Дори да съобщи на Уолтър за поканата изискваше известна смелост и затова беше почти облекчение, когато той каза, че има по-хубави неща да прави, отколкото да кисне по вечерни партита, пък и вече бил планирал друго за вечерта си.

— Ти харесваше Джеръми.

— Той е наред.

— Не искаш ли да го видиш отново?

— Скоро ще го видя. А ако той иска да се срещнем, може да дойде във фермата и да ме намери.

Тогава Лъвдей телефонира на майка си, с извинения от Уолтър, но научи, че малкото парти се отлага засега, защото и Джудит не можела да дойде.

— Какво прави тя? — попита Лъвдей.

— Заминала е за Лондон.

— За Лондон? Защо?

— Ами не знам. Пазаруване за Коледа? Във всички случаи, мила, в момента всичко се отлага. Ще го направим друга вечер. Как е Нат?

— Много добре.

— Целуни го от мен.

И така една тревога по-малко, но все още беше пълно с други.

След онзи следобед, когато беше идвала Джудит на чай, и Лъвдей беше й се изповядала, отношенията между нея и Уолтър се влошаваха с тревожна скорост и тя започна да мисли, че той не само не я обича вече, но и започва да я мрази. Не беше говорил мило с Нат от четири-пет дни и ако всички успяваха да седнат на масата заедно за хранене, Уолтър изтрайваше това в мълчание, като четеше вестник или прелистваше страниците на „Фармърс Уикли“. Отначало тя опитваше да задава въпроси за фермата и животните — почти единственото останало общо между тях, но той отговаряше едносрично и тя оставаше победена. Напоследък тя дори не се опитваше да пробие навъсената му и съвсем плашеща антипатия. Имаше ужасното усещане, че ако отиде по-далече, той може просто да стане и да я удари.

Единадесет и петнадесет. Неспокойна, Лъвдей реши да направи чаша какао. Стана от дивана и сложи тенджерката с мляко на печката, за да я стопли и после за компания включи радиото. Радио „Люксембург“ винаги предаваше хубава музика. Тя чу Бинг Крозби да пее „Дийп Пърпъл“, любимата мелодия на Атина през онова последно лято преди войната. Когато Гас беше дошъл в Нанчероу.

Започна да мисли за Гас. Повечето време не мислеше за него, защото споменът за това, което беше извършила, я изпълваше с такава болка, съжаление и отвращение към себе си, че беше сигурна, че всичко това вероятно беше точно същото, което той изпитваше към нея. Когато беше на деветнадесет, тя сега разбираше, се беше оказала невероятно слаба и в същото време детински твърдоглава в настояването си да стане непременно каквото е намислила. Отхвърляше допускането, че може би е сбъркала в непоклатимото си убеждение, че Гас е умрял в Сингапур. Напълно решена да остане завинаги в Нанчероу и никога да не се измъква от обичащите ръце на семейството си, сграбчи първата сламка, която се изпречи на пътя й, когато се давеше, и тази сламка се оказа Уолтър. С поглед назад тя вече знаеше, че Арабела Лъмб е само някакъв катализатор, който поставя нещата на мястото им. Ако не е Арабела, щеше да е нещо или някоя друга. Единственото хубаво нещо, което беше произлязло от цялата тази катастрофа, беше Нат.

Беше съвсем сигурна, че никога вече няма да види Гас. „Не искам той да идва тук“, беше казала на Джудит, но то беше не защото не искаше да го види, а просто защото толкова много се срамуваше от това, което му беше причинила. И ако тя мислеше всички тези гадни неща за себе си, какво би могъл да мисли той? Любов без силата на вярата, на доверието, не носи нещо хубаво на никого. Ако вече той я е изхвърлил от съзнанието си и се е насочил към съвсем други неща, тя не би могла да го упреква. Обвиняваше само себе си.

Но времето с него беше прекрасно.

Докато чакаше млякото да кипне, тя усети, че сълзи напълват очите й, но дали бяха за Гас или за самата нея, тя не знаеше.

От спалнята се чу Нат. Плачеше, викаше я. Тя отмести млякото и почака със слабата надежда, че може да се успокои и пак да заспи, но това, разбира се, не стана, той просто зарева по-силно, така че тя отиде, взе го от леглото му, увит в голямо одеяло, донесе го в кухнята и го сложи на дивана.

— И защо плачеш сега?

— Искам маамааа…

— Аз съм тук. Престани да плачеш.

Той запуши уста с палец и лежеше, загледан в нея изпод спускащите се клепки. Тя намери чаша и направи какао, после се върна при него и му поговори малко, като му даде глътки от топлата сладка течност, която той много обичаше. След малко заспа отново. Когато свърши какаото, остави чашата на дъската за съхнене, изключи радиото и легна до него с ръка под стегнатото му малко телце. Одеялото му ги зави и двамата. Меката му косичка опираше в устните й. Миришеше сладко и сапунено. След малко и тя затвори очи и двамата заспаха.

* * *

Тя се събуди в седем часа. Електрическата крушка беше горяла цяла нощ и тя видя часовника и разбра веднага, че Уолтър не е вкъщи и че изобщо не се е прибирал. Нат продължаваше спокойно да спи. Тя измъкна ръката си изпод него, внимателно седна и се изплъзна от дивана, като намести завивката около закръгленкото му телце.

Тя се протегна. След нощ на такова тясно и неудобно място краката я боляха, вратът й се беше схванал. Навън вятърът беше малко отслабнал, но все още беше доста бурен, а тук, горе на хълма, нямаше какво да ги защити от него. Ослуша се за кучетата, но лай от тях не се чу. Предположи, че Уолтър, като е приключил с нощните си похождения, се е върнал във фермата за сутрешното доене и ги е пуснал от кучкарниците по пътя към краварника. Тя се питаше, някак отдалечено, дали той страда от ужасен махмурлук или дори от угризения на съвестта. Вероятно нито от едното, нито от другото. Както и да е. Няма значение. Някога имаше, но след последната нощ благополучието на съпруга й вече не я засягаше.

Тя отиде до печката и отвори вратата на долната фурна, извади втвърдените останки на овчарския пай и ги остърга над кофата за боклук. След това разрови пепелта и разпали огъня. Печката, която тихо пламтеше, беше готова за деня. Това беше всичко, което се канеше да свърши.

В преддверието свали от куката дебелия си шлифер и го облече. Върза вълнена кърпа около главата си, пъхна мокрите си крака в гумените ботуши. Върна се в кухнята, взе Нат, омота го като бебе в дебелото му одеяло. Не се събуди. Угаси лампата и излезе от тъмната кухня, после навън в студения черен вятър на декемврийската сутрин. Нямаше нужда от фенерче, познаваше всяка стъпка по пътя, всеки камък и прелез наизуст. Вървеше по пешеходната пътека, която минаваше през нивите и в основата на хълма се вля в алеята, която водеше към Нанчероу. С Нат на ръце, Лъвдей се отправи по дългия път за дома.

* * *

В седем часа сутринта Нетълбед винаги беше първият, слязъл долу. В отминалите дни дори в този ранен час негова практика беше да се облича в съответствие с официалността и важността на поста си. Но годините на война, през които той бе поел и функциите на градинар за зеленчуци успоредно с тази на иконом, сложиха край на това величие и за себе си той беше измислил някакъв компромис. Раирана фланелена риза, подвижна бяла яка, черна вратовръзка и морско син пуловер с V-образно деколте. Над всичко това, ако беше зает с цапаща работа като готвене или скубане на фазани, или лъскане на месинга, той си връзваше месарска престилка на сини и бели райета, за която госпожа Нетълбед беше решила, че е приемлива, практична и не намалява достойнството му по никакъв начин.

Сутрешните процедури следваха неизменна рутина. Отключване и отваряне на външната главна врата. Дръпване на пердетата в трапезарията и гостната, открехване на прозорците, за да влезе чист въздух и излезе миризмата на цигарения дим. После право в кухнята. Чайник на печката за ранния чай на полковника. Отключване на вратата на миялната, която водеше към задния двор. След това отиване до задния коридор към стаята с пушките, където Тайгър още спеше. (През годините Пико се беше настанил в спалнята на госпожа Кеъри-Луис и спеше там с нея. Той имаше подарена му кошница в ъгъла на стаята, но всички знаеха, че предпочита да спи на леглото в краката й.)

Тайгър сутрин беше схванат и Нетълбед съчувстваше на старото куче, защото и той страдаше от ревматизъм на своите вече шестдесет и пет години, като беше на крака по цял ден. Когато почваше да духа източният вятър, подутите му колене го измъчваха здравата.

— Хайде, момчето ми — ласкаво го будеше той, и Тайгър се надигаше на четирите си лапи и тромаво излизаше навън в черния мрак и гадния вятър. Нетълбед излизаше с него, защото иначе не можеше да е сигурен, че Тайгър ще си свърши работата.

Тази сутрин това трая ужасно дълго и Нетълбед измръзна до кости, докато най-после се върне вътре. Беше тъжно да гледа как старее доброто куче. Нетълбед никога не беше имал много време за кучета, тъй като не беше роден и отгледан като джентълмен, който да има време за разходки с тях, но беше привързан към Тайгър. Кучето беше виждало полковника през всичките години на война и безкрайна мъка. Не беше минал и ден, без Нетълбед да мисли за Едуард.

С Тайгър, който се тътреше и хриптеше по петите му, той се върна в кухнята. Тук кучето се настани на одеялото си до печката. Чайникът кипеше. Нетълбед стопли малката бяла каничка. Часовникът показваше седем и половина. Той посегна към кутийката с чая и в това време задната врата на миялната се отвори рязко, като при това нахлу порив на вятъра, който прелетя по плочките на пода. Стреснат, той извика:

— Кой е там? — и отиде да види.

— Ами аз съм, Нетълбед.

Лъвдей ритна вратата зад себе си, защото ръцете й бяха заети с безформен пакет в одеяло, който би могъл да бъде само малкия Нат. Тя не приличаше, помисли си Нетълбед, на нищо по тази земя — с кални обувки, омотана с шалове, абсолютно като бежанка.

— Лъвдей! Какво правиш тук в този безбожен час?

— Просто идвам от Лиджи.

Той беше ужасен.

— С Нат на ръце?

— Да. По целия път. Капнала съм. Нямах представа, че е толкова тежък. — Тя мина през миялната и влезе в кухнята, и остави внимателно Нат на огромната изчистена до блясък маса, като му направи възглавничка от ъгъла на одеялото и настани сина си колкото беше възможно по-удобно.

Нат не помръдна. Лъвдей предпазливо се изправи, с ръце на кръста.

— А! — От нея се изтръгна въздишка на огромно облекчение.

Изумлението на Нетълбед премина във възмущение.

— Не е трябвало да носиш Нат по целия този дълъг път. Ще си причиниш някакво увреждане и това е факт.

— Нищо ми няма. Но е много студено навън. — Тя отиде до печката и протегна ръце да ги стопли за малко, после се наведе да поговори с Тайгър.

— Здравей, миличък.

Тайгър размаха опашка. Те винаги много се бяха обичали.

Нетълбед, с натежало сърце, гледаше малката сцена. Той се страхуваше и предполагаше най-лошото. От известно време знаеше, че има неприятности в Лиджи. Той имаше навика два пъти седмично, не по-често, да ходи в една кръчма в Розмълиън, за да си кажат по две приказки с един-двама стари приятели, да поиграят на дартс, да пийнат по бира. Беше забелязал Уолтър с онази жена, наричаха я Арабела Лъмб, и Нетълбед усети приближаването на лоши новини. Беше ги виждал заедно неведнъж, скрити заедно на една маса в ъгъла, и беше очевидно за всеки човек с две очи на главата, че не са се срещнали случайно.

Уолтър Мъдж играеше двойна игра. Някога Нетълбед много харесваше младия Уолтър, но това беше преди той да се ожени за Лъвдей, когато си беше на мястото (конюшните) и доставяше мляко и сметана през задната врата. Когато беше обявено, че те с Лъвдей ще станат съпрузи, Нетълбед и госпожа Нетълбед никак не одобряваха това, но от уважение към желанията на работодателите си си мълчаха. Единственото, което Нетълбед можа да направи, беше да облече Уолтър с приличен костюм за сватбата, така че да не засрами семейството пред губернатора и техните високопоставени приятели.

Но едва напоследък той беше започнал да мисли, че е било по-добре да удуши Уолтър Мъдж с вратовръзка, да го удави в морето и да си поеме последствията.

Тайгър отново задряма. Лъвдей се изправи, като опря гръб в печката.

— Къде е госпожа Нетълбед?

— Горе в квартирата. Има свободна сутрин. Разширените й вени й правят ужасни номера. Цяла мъченица е с тях.

— О, горката. Може би ще трябва да я оперират. Съжалявам.

— Тази сутрин аз правя закуската. Искаш чаша чай, нали?

— Може би. След малко. Не се тревожи. Аз мога да си направя и сама. — Тя развърза вълнения шал от главата си и го натъпка в джоба на палтото си. Нетълбед видя тъмните кръгове от умора под очите й и въпреки дългото ходене от Лиджи страните й бяха съвсем бледи.

— Всичко наред ли е, Лъвдей? — попита той.

— Не, Нетълбед. Не е наред. Всичко е криво и косо.

— Уолтър ли?

— Той не се прибра вкъщи тази нощ. — Прехапала устна, тя срещна тъжния му и загрижен поглед. — Знаеш за нея, нали? Арабела Лъмб. Бях почти сигурна, че знаеш.

— Да. — Той въздъхна. — Предполагах.

— Мисля, че всичко свърши. С мен и Уолтър, имам предвид. Знам, че свърши. От самото начало, предполагам, това беше огромна, ужасна грешка.

— Вкъщи ли си идваш?

— Да. И няма да се върна там.

— А какво ще стане с малки Нат? Той е син на Уолтър.

— Не знам за Нат. Всъщност за нищо не знам. Нямах време да помисля за всичко. — Тя се намръщи. — Трябва да изясня всичко в главата си, преди да се изправя пред всички. Татко, мама и Мери. Мисля, че това, което наистина бих искала, е да остана сама за известно време. Да повървя. Да си проясня мислите.

— Не си ли отишла вече твърде далече?

— Няма да взема Нат. — Тя погледна неподвижното дете, все още дълбоко спящо върху импровизираното си легло. — Ако те видят Нат, ще знаят, че съм си дошла. Не искам да разберат това точно сега… Не и преди да съм стигнала до всички отговори на всички въпроси.

Като слушаше равния й глас, като я гледаше, Нетълбед си помисли, че това е една Лъвдей, която никога преди не е познавал. Никакви сълзи, никакви избухвания, никакви преструвки. Просто стоическо приемане на едно отвратително положение и нито дума на негодувание или упрек. Може би, помисли си той, тя най-после е пораснала и се изпълни с ново уважение и възхищение към нея.

— Мога да занеса малкия Нат в нашата квартира. Госпожа Нетълбед ще го държи под око засега. Така никой няма да разбере, че е тук, докато ти не поискаш, докато не се върнеш.

— Но какво ще стане с вените й?

— Тя само ще го държи под око. Няма да го вдига.

— О, Нетълбед, толкова си добър. И няма да казваш на никого, нали? Искам аз да кажа всичко.

— Закуска в осем и половина. Ще си мълча, докато се върнеш.

— Благодаря ти.

Тя се приближи до него, обгърна талията му с ръце и леко го прегърна, като притисна буза до вълната на пуловера му. Той не помнеше тя някога да е правила нещо подобно и за момент беше силно изненадан и не знаеше какво да прави с ръцете си. Но преди да отвърне на прегръдката й тя се беше отдалечила, наведе се над масата, взе в ръце спящия Нат и му го подаде. Детето сякаш тежеше цял тон и ревматичните колене на Нетълбед леко се огънаха под тежестта. Но той го пренесе през кухнята и нагоре по тесните задни стълби, които водеха до частните квартири над гаража. Когато се върна, след като остави Нат на изумената си жена, Лъвдей беше излязла и взела Тайгър със себе си.

* * *

Събуждането приличаше на изплуване от дълбок, тъмен басейн с вода. Черно отначало, постепенно просветляващо до синьо като индиго, после лазурно, и накрая излизаш на повърхността под заслепяващата светлина. Той отвори очи и с учудване разбра, че все още е тъмно. Небето зад прозореца беше нощно, осеяно със звезди. Отдолу, от дълбочината на коридора, той чу приятния звън на останалия от дядовците часовник, който меко удари седем. Не помнеше откога не беше спал толкова дълго, толкова здраво, толкова тотално необезпокояван. Никакви сънища, никакви кошмари, никакво будене в малките часове, готов да изкрещи. Чаршафите бяха гладки, а не смачкани — сигурен знак, че почти не е помръдвал и цялата дължина на тялото му лежеше неподвижна, отпусната и спокойна.

Спомни си вчерашния ден, като се опитваше да проумее причината на това непривично блажено състояние и си спомни един ден на подредено спокойствие, много движение и огромно количество чист въздух. Вечерта, след като беше настъпила тъмнината, с Джудит играха на пикет и слушаха концерт на Брамс по радиото. Когато стана време за лягане, Филис му приготви чаша топло мляко с мед, гарнирано с лъжица уиски. Може би тази вълшебна глътка беше го съборила, но знаеше, че по-вероятно това беше необикновеното, извън времето лечебно свойство на старата къща на Лавиния Боскауен. Светилище. Не можеше да намери никаква друга дума.

Така отпочинал, усети, че прасците му са пълни с непозната, отдавна забравена енергия. Не можеше да лежи повече. Стана, отиде до отворения прозорец и се наведе навън, с лакти на перваза, и вдъхна студения въздух и мириса на море. Слушаше фученето на вятъра в клоните на монтерейските борове в подножието на градината. Към осем часа ще изгрее слънцето. Беше обхванат от старите си мечти за вода, дълбока, студена и прозрачна, за вълни, които с пяна се разбиват на брега, за звука, който пораждат, като се хвърлят върху скалите.

Помисли си за новия ден пред него. Слънцето, което изпълзява иззад хоризонта, първите лъчи на зората, обагрящи в розово здрача на небето и тази светлина, отразена в оловносивото, подвижно море. И отново беше завладян от старото желание да закове всичко това, да го преведе на собствения си език. Да грабне, с молив и щрихи на четката и цветни петна, слоевете избледняващ мрак и призмите светлина. И беше толкова благодарен за това възраждане на собствения му творчески инстинкт, че едва не затрепери от нещо като екстаз.

Или може би беше от студ. Той се отдръпна от прозореца и го затвори. На тоалетната масичка бяха акуратно подредени скицника, моливите, боите и четките, които Джудит беше му купила. Той ги погледна и им каза: „По-късно. Не точно сега. Когато има светлина на небето, и сенки, и проблясване на дъжда в тревата, тогава ще се заловим за работа“. Той съблече пижамата си и бързо се облече. Джинсите, ризата, тежкия пуловер, коженото сако. Като носеше в ръце обувките си (като дебнещ по коридорите с романтични аспирации) той отвори вратата на стаята си, тихо я затвори зад себе си и слезе по стълбите. Меко старият часовник чукна за втори път. Той мина през кухнята, обу си обувките и върза връзките им. После вдигна резето на задната врата и излезе на студа.

Беше прекалено далече, за да се отиде пеша. Той си спомни дължината на автомобилната алея в Нанчероу и нямаше търпение да отиде там. Така че отвори тежката врата на гаража, където бездействаха, паркирани надлъжно, двете стари коли. И колелото на Джудит. Той го хвана за ръчките на кормилото и го изкара на чакъла. То имаше предна лампа, която той запали, но нямаше задни. Няма значение. В този час няма да има движение по този селски път.

Велосипедът, който беше избиран за четиринадесетгодишно момиче, беше прекалено малък за него, но и това нямаше значение. Той преметна крак през седлото и потегли, спусна се бързо по хълма и през Розмълиън с костеливи колене, стърчащи встрани. Ето го на моста, и той беше принуден да слезе отново, защото трябваше да бута колелото нагоре по баира. Пред портата на Нанчероу той се качи отново и завъртя педали по тъмната улица с три реда движение, като залиташе и тракаше по издълбаната от коловози автомобилна алея, която някога беше покрита с безупречен макадам. Високо над него голите клони на брястовете и брезите докосваха върховете си от вятъра, като издаваха лек скърцащ звук и от време на време заек се стрелваше през потрепващия лъч светлина от малкия фар.

Излезе от дърветата, и къщата изникна, бледа грамада. Над входната врата светеше лампа иззад спуснатите пердета на един прозорец. Банята на полковника. Гас си го представи застанал пред огледалото да се бръсне със старомодния си бръснач. Колелата на велосипеда тракаха по чакъла и той се изплаши, че пердето ще се дръпне настрана и полковникът ще надникне навън и ще зърне зловещата прокрадваща се фигура. Но това не стана. До входната врата той остави колелото, опряно на стената. Угаси фара, внимателно заобиколи предната част на сградата и накрая стъпи на тревата.

Небето просветляваше. Зад оголените дървета, под дълго петно от тъмносив облак, слънцето едва се подаваше от морето, кървавочервено и гладко закръглено, и долната част на облака придоби розов оттенък. Звездите избледняваха. Във въздуха миришеше на прах и влажна земя и всичко беше чисто и току-що измито, девствено и чисто. Той тръгна надолу по склона през поляните и влезе в пътеката, която водеше надолу през гората. Чу потока, падането и плискането на водата. Насочи се към него, мина по малкото дървено мостче и гмурна глава в тунела от гунера. Преди да стигне до кариерата, беше вече достатъчно светло, за да види стъпалата, издълбани от едната й страна, и да прекоси каменистото дъно между гъсталаците от къпини и прещип. Мина над портата, излезе на пътя, после каменната стена и прелеза, и вече беше на върха на скалата.

Тук той спря, защото за това беше дошъл. Имаше отлив, брегът на заливчето, сив сърп от пясък, беше ограден с тъмен кръг морска трева и водорасли, оставени от отлива. Слънцето вече се беше издигнало и първите дълги сенки лежаха през торфения връх на скалите. И си спомни деня, онзи августовски следобед, лятото преди войната, когато се запозна със сестрата на Едуард за пръв път и тя беше го довела тук, в заливчето. Бяха седели на завет и той имаше чувството, че седи до човек, когото е познавал цял живот. И когато стана време да си тръгват, тя застана и се обърна да погледне морето, и той позна като своето момиче на скалата, картината на Лора Найтли, която беше едно от най-ценните му притежания.

Гас потърси точно онази скала, на която бяха стояли с Лъвдей. И точно тогава той ги видя и разтри очите си, невярващ, срещу заслепяването от изгрялото слънце. Тя седеше с гръб към него, с кучето притиснато плътно до нея, свита до скалата, ръката й обгърнала шията му. За секунда си помисли, че отново полудява, че още не е оздравял, че преживява някаква самопораждаща се халюцинация. Но тогава, инстинктивно, Тайгър усети присъствието му, надигна глава и дойде залитайки на тревистия, покрит с едри камъни връх на скалата, за да се разправи с неканения гост. Той излая, предупредителен лай: „Кой си ти? Стой далече!“. И после старите му очи видяха Гас и той не лая повече, а приближи, размаха опашка, присви уши и бързо, колкото му позволяваха артритните му крака, дойде, като издаваше доволни звуци в дъното на гърлото си.

Тайгър дойде до Гас и той се наведе да погали главата му, видя сивата му муцуна и тежестта на изминалите години.

— Здравей, Тайгър. Здравей, старо момче.

И после се изправи, и погледна, и тя стоеше там с ръце в джобовете, с гръб към морето. Вълненият шал се беше смъкнал от главата й и той видя тъмните къдрици, огрени отзад от слънцето като ореол.

Лъвдей. Нищо не се беше променило. Нищо. Той почувства буцата да се надига в гърлото му просто защото я беше намерил отново, и тя още беше тук. И всичко беше сякаш тя е знаела, че той ще дойде, и го е чакала.

Той я чу да казва името му.

— Гас! — И вятърът го подхвана и го понесе навътре по земята, над обветрените поля. — О, Гас! — И тя хукна нагоре по склона към него и той отиде да я посрещне.

* * *

Неделна сутрин бе и Джеръми Уелс спа до късно. Беше може би, защото беше си легнал чак в малките часове, като беше изпил три чаши кафе след вечеря и се беше насладил на чаша превъзходно бренди с полковника. И после беше лежал с широко отворени очи, мислите му препускаха и слушаше все по-силния вятър и потракването на кепенците. Час по час палеше лампата, за да види колко е часът. Накрая беше я оставил да свети и започна да чете час-два, но всичко това не беше съвсем както трябва.

А сега беше проспал. Не много, но закуската в осем и половина в Нанчероу е закон и той слезе долу чак в девет без петнадесет. В трапезарията намери Даяна, полковника и Мери Милиуей, вече на препечен хляб с портокалов конфитюр и втора чаша чай или кафе.

Той се извини.

— Съжалявам. Не можах да се събудя.

— О, мили, няма никакво значение. Тази сутрин Нетълбед е приготвил закуската, така че тя е само варени яйца. Мисля, че сме си изяли цялата дажба бекон. — Тя отваряше пощата си, около нея имаше недочетени писма и разкъсани пликове.

— Какво е станало с госпожа Нетълбед?

— Има свободна сутрин. Има ужасни разширени вени, горката. Може би ще можеш да ги погледнеш. Опитваме се да я убедим да се погрижим за тях, но тя изпитва ужас от операция. Казва, че не иска ножа. Трябва да кажа, че я разбирам. Господи, тук има покана за алкохолно парти. Във Фалмът. Защо хората смятат, че някой ще използва цялата си дажба бензин заради някаква мизерна чаша шери?

Въпросът не изискваше отговор. Полковникът беше погълнат от своя „Таймс“. Като минаваше покрай него на път към бюфета, Джеръми сложи ръка на рамото му.

— Добро утро, сър.

— О, Джеръми. Здравей. Добро утро. Добре ли спа?

— Не особено. Комбинация от черно кафе и ревящ вятър.

Мери дойде при него до бюфета.

— Малко поутихна, но все още духа. — Тя махна капачето на кафеника и го обхвана с ръце. — Струва ми се поизстинало. Ще отида да ти направя ново.

— Няма нужда, Мери. Мога да пия чай.

— Но ти винаги си бил кафеджия, нали те познавам. Ще стане за миг. — И тя излезе от стаята.

Джеръми взе вареното си яйце от кошницата с мека подложка на дъното с форма на кокошка, наля си чаша силен чай, защото винаги по-късно можеше да мине и на кафе, и отиде да седне на масата. Полковникът, без да каже дума, му подаде акуратно сгънат „Уестърн Морнинг Нюз“. Даяна беше потънала в пощата си. В Нанчероу никога не се поощряваха разговорите на закуска. Джеръми взе лъжичката си и ловко счупи горната част на черупката на вареното яйце.

* * *

В девет без двадесет Нетълбед започна да нервничи, защото Лъвдей още не се беше върнала. Не че си представяше някаква злополука, нито нещо катастрофално като падане от скала и счупване на глезен. Лъвдей познаваше скалите като пръстите на ръката си и беше с много сигурни крака, като козичка. Но отговорността му за нея го глождеше. Вече съжаляваше за тайното си споразумение с нея и просто искаше тя да се върне сега, преди да бъде принуден да каже на полковника не само че Лъвдей е напуснала съпруга си, но освен това е и изчезнала. Замислен и разсеян, той се щураше по много нехарактерен начин из кухнята, отиваше до прозореца, пийваше глътка чай, носеше по една-единствена чинийка в миялната, попиваше капка разлято мляко, пак се връщаше до прозореца.

Ни следа от злочестото момиче. Загрижеността му вече се смесваше с раздразнение. Когато се върне, ще й се поскара, също както майка би шляпнала детето си, което едва не е прегазила кола.

В девет без десет, когато му писна да се мотае наоколо и да гледа часовника, той излезе през вратата на миялната, тръгна през двора и отиде на задната автомобилна алея. Застана там на вятъра и започна да я търси с поглед по цялата градина и към морето. Но на пътеката откъм гората нямаше никого. От изгодната си позиция обаче той виждаше големия гараж, където се съхраняваха всички коли на семейството и едната му врата беше отворена. Той отиде да провери и видя, че малкият рибарски пикап беше изчезнал. Изводите от това бяха сериозно заплашителни. Ако, разбира се, не ставаше дума за крадец, който през нощта е дошъл и го е откарал. Но крадец едва ли би взел пикапа при наличието на бентлито на госпожа Кеъри-Луис, което стоеше до него и просто молеше да го отмъкнат.

Вече доста разтревожен, той се върна в къщата, но този път влезе през вратата на оръжейната. И там намери Тайгър, уморен и дълбоко заспал в кошчето си.

— Къде отиде тя? — попита той, но Тайгър само примигна и отново заспа.

И тогава се случи нещо трето, което беше капакът на всичко. Когато Нетълбед се върна в кухнята, чу от горния етаж, от собственото си жилище, неистовия бесен рев на Натаниъл Мъдж.

Време е, си каза той.

В този момент Мери Милиуей се появи на вратата от коридора, като носеше кафеника за трапезарията.

— Тъкмо отивам да… — започна тя и замълча. — Каква е тая врява?

Нетълбед се почувства като ученик, заловен да краде ябълки.

— Това е Нат Мъдж. Той е горе в жилището с госпожа Нетълбед.

— Какво прави там?

— Лъвдей го остави. В седем и половина сутринта.

— Оставила го е? Къде е отишла тогава?

— Не знам — призна Нетълбед отчаяно. — Излезе да се разходи. Трябвало да проясни главата си, да обмисли много неща. Каза, че ще се върне за закуска. И не се върна.

— Да обмисли много неща? Какво значи това?

— Знаеш. За нея и Уолтър.

— О, боже — каза Мери, което беше индикация за отчаянието й, защото през всичките години, в които бяха работили заедно, Нетълбед едва ли някога беше я чул да споменава Господ напразно.

— Тя взе Тайгър, но той се е върнал тук в оръжейната — продължи Нетълбед с тона на човек, решил да си признае всичко. — И малкият пикап не е в гаража.

— Мислиш, че е избягала?

— Не знам.

Писъците на Нат вече бяха достигнали кресчендо. Мери остави кафеника.

— По-добре да отида да видя това дете. Горката госпожа Нетълбед, направо ще полудее. — И тя тръгна през кухнята нагоре по тесните стълби. — Я да видим кой вдига тая врява тук, иска да знае Мери?

Поне единият от проблемите беше разрешен. Нетълбед, останал сам, развърза престилката си на иконом и я преметна на облегалката на един стол. Приглади оскъдната си коса с ръка и тръгна, изправен и изпълнен с достойнство, да намери полковника и да си излее душата.

Той влезе в трапезарията и затвори вратата след себе си. Никой не му обърна внимание. Той се прокашля.

Полковникът вдигна глава от вестника.

— Какво има, Нетълбед?

— Може ли две думи, сър?

— Разбира се.

Сега и госпожа Кеъри-Луис, и младият доктор наостриха уши.

— Ами… Много е деликатно, сър.

Госпожа Кеъри-Луис се намеси.

— Деликатно, Нетълбед? Колко деликатно?

— Семейно, мадам.

— Добре, ние всички тук сме семейство, Нетълбед. Освен ако не е нещо, което ти специално не искаш Джеръми и аз да чуем.

— Не е, мадам.

— Добре, разкажи ни всичко.

— Става дума за Лъвдей, мадам.

— Какво за Лъвдей?

Тонът на полковника беше остър. Той познаваше кризата веднага щом я зърне.

— Тя дойде в кухнята ми тази сутрин, сър, в седем и половина. С малкия Нат. Дошла пеша от Лиджи. Изглежда… — Той се прокашля и започна отново. — Като че ли е имало някакви неприятности между младата двойка. Между Уолтър и нея.

Дълго мълчание. И тогава госпожа Кеъри-Луис каза:

— Оставила ли го е? — И гласът й вече не беше шеговит.

— Така изглежда, мадам.

— Но какво е станало?

— Смятам, мадам, че очите на Уолтър е хванала друга личност. Млада жена. Среща се с нея в пъб в Розмълиън. Снощи въобще не се е прибрал вкъщи.

Тримата се вторачиха в него онемели, явно тотално слисани. „И през ума им не е минавало“, каза си Нетълбед, което никак не го улесняваше.

Проговори полковникът.

— Къде е тя сега?

— Там е работата, сър. Тя излезе да се разходи, да постои сама. Каза, че ще се върне в осем и половина, за закуската.

— А сега е почти девет.

— Да, сър. И тя не се върна, сър. Но тя взе Тайгър със себе си, а той си е вкъщи, в оръжейната. А малкият ван е изчезнал от гаража.

— О! — Госпожа Кеъри-Луис звучеше безнадеждно, и нищо чудно. — Не казвай, че е избягала.

— Упреквам себе си, мадам. Оставих я да си тръгне и после не чух да се връща. Занимавах се със закуската. И заради този вятър, който блъска наоколо, мадам, предполагам, че не съм чул мотора на малката кола.

— О, Нетълбед, за нищо от това не може да си виновен. Тя е много непокорна и лоша, за да си отиде така. — Тя помисли върху това. — Но къде, по дяволите, може да отиде? И къде е Нат?

— Госпожа Нетълбед го гледаше горе в нашето жилище. Беше заспал, но вече се е събудил. Мери е при него.

— О, горкия, милия, безценния. — Госпожа Кеъри-Луис изостави писмата си, бутна стола си назад и стана. — Трябва да отида и да видя момченцето… — Когато мина покрай полковника, спря да го прегърне и целуне темето му. — Не се впрягай заради това. Тя ще е наред. Ще я намерим… — И излезе от стаята.

Полковникът погледна Нетълбед, който срещна погледа му.

— Според теб това дребна интрижка ли е, Нетълбед?

— Не съвсем, сър. Виждал съм Уолтър и тази млада жена неведнъж заедно в пъба на Розмълиън.

— Коя е тя?

— Името й е Арабела Лъмб, сър. Никак не е приятна. Не по-добра, отколкото би следвало да бъде.

— Никога нищо не си ни казвал.

— Не съм, сър. Не е моя работа. И се надявах, че ще затихне.

— Да. — Полковникът въздъхна. — Разбирам.

Отново мълчание и тогава заговори Джеръми Уелс.

— Сигурен ли си, че тя не е още долу на скалите?

— Възможно най-сигурен, сър.

— Мислите ли, че трябва да отида и да погледна?

Полковникът обмисли това предложение.

— Може би не е зле. Поне за успокоение на съвестта ни. Но смятам, че прогнозата на Нетълбед вероятно е правилна. И Тайгър никога не би се върнал сам вкъщи без нея.

Джеръми стана.

— Все пак ще отида. Ще огледам наоколо.

— Ще бъде много хубаво от твоя страна. Благодаря ти. — Полковникът също стана на крака, сгъна вестника си и го остави на масата до чинията си. — И мисля, че преди да направим или кажем нещо друго, аз трябва да отида до Лиджи и да разбера какво по дяволите става.

* * *

В рамките на половин час Джеръми изтича с бързи крачки надолу до скалите, бързо огледа всичко и после на бегом се изкачи на хълма. Добре, че беше във форма.

Намери всички в кухнята — Даяна, Мери, Нетълбед и малкия Нат, все още в пижама и най-после умиротворен с храна — сериозна закуска, която той вече довършваше, седнал на единия край на кухненската маса. Мери беше до него, а другите — разположени наоколо в различни пози просто за компания, както правят хората във време на несигурност и тревога. Преди да отвори вратата, той чу бръмченето и мърморенето на гласовете им и над всички високия глас на Нат, който изискваше внимание. Но щом той влезе в стаята, всички млъкнаха и впериха очи в него.

— Няма и следа от нея. Минах по целия бряг чак до отсрещния нос. Лъвдей я няма там.

— И не мислех, че ще е там — каза Нетълбед, но Даяна благодари на Джеръми, задето е проверил. Госпожа Нетълбед, чиито дебели крака бяха обвити с еластични чорапи, държеше под ръка на печката чайника, готов да се направи чай.

— Искаш ли чай, доктор Уелс?

— Благодаря, не искам.

— Мислиш ли… — започна Даяна, но замълча и погледна Нат, като пъхаше коричка сухар в устата му. — Джеръми, опитваме се да не кажем прекалено много пред знаеш кого.

— Малките стомни имат големи дръжки — каза Мери.

— Може би като свърши закуската си трябва да го заведеш в детската, Мери. И му намери нещо да облече вместо тая пижама. — Тя погледна без надежда Джеръми. — Чудя се какво става? Искам час по-скоро Едгар да се върне и да ни разкаже.

Което той и направи почти веднага, щом тя изрече това. Беше отишъл пеша до Лиджи, защото не си струваше да вади колата и да обикаля толкова дълго по околния път. И пеша се беше върнал. Прекоси задния двор и влезе през оръжейната. Те чуха екота на затворената врата и в следващия миг той беше при тях, свали каскета си от туид и с толкова мрачно и гневно изражение на лицето, каквото Джеръми никога не беше виждал.

— Мери, изведи момчето — каза той, и когато тя измъкна Нат от кухнята и вратата се затвори след тях, полковникът дойде до масата, привлече стол и седна.

Всички чакаха с трепет и той им разказа тъжната сага. Когато пристигнал в голямата сграда на фермата, намерил семейство Мъдж в състояние, което може да се нарече единствено шок.

Господин Мъдж, онемял от смайване и срам, едва промълвил нещо, но госпожа Мъдж, която винаги с наслаждение е преразказвала бедствия, дори ако са сполетели самата нея, гръмогласно и възмутено, между безбройни чаши чай, представила на полковника живо описание на случилото се.

Уолтър не се върнал навреме, за да издои животните, и двамата му стари родители трябвало да направят това сами. Чак когато свършили, кравите били изведени, доилното помещение изчистено и излъскано, се появил техният блуден син, все още в хубавите си дрехи, които изглеждали доста овехтели.

Не показал никакво разкаяние. Когато му потърсили сметка, им казал, че му е писнало тук, че е приключил, че това е краят. До гуша му дошло от Нанчероу, от Лиджи, от Кеъри-Луис, от крепостничеството. Писнало му е от отговорности за жена и дете заради женитба, която го принудили да приеме, от роднини, които го гледали отвисоко. Той се измъква. Предложили му работа в гараж по пътя за Нанкледра и ще живее на хълма Веглос в караваната на Арабела Лъмб.

Когато полковникът свърши, последва дълго мълчание, нарушавано единствено от тежкото тиктакане на кухненския часовник и слабото мъркане на електрическия хладилник. Те всички се държаха, помисли си Джеръми, като строени за проверка войници, които чакаха заповедите на капитана. Само Даяна отвори уста сякаш да каже нещо, зърна нехарактерно стоманения поглед на съпруга си и благоразумно я затвори отново.

— Така че, това е положението. Направих всичко възможно да успокоя семейство Мъдж. Те по никакъв начин не са отговорни за поведението на сина им. Помолих ги също засега да не говорят нищо. Мъдж няма да има проблеми с това, но госпожа Мъдж е природно бъбрива жена. Но те разбират, че нищо добро не може да произлезе от много клюки, макар че се боя, че няма да мине и ден и новината ще се разпространи по целия район на Западен Пенуиз. Дискретността важи и за всички нас. За доброто на Лъвдей. Първата личност, която ще бъде осведомена и подготвена, трябва да бъде нашият адвокат, Роджър Бейнс. — Той бръкна в джоба на гърдите си и извади златния си ловджийски часовник. — Десет часа. Той вече трябва да е в кантората си. — Полковникът стана от стола. — Ще отида да говоря с него по телефона от кабинета ми. — Той се огледа наоколо, от едно сериозно лице към друго. Всички кимнаха съгласни с предложението му. И тогава погледът му просветля, когато попадна на лицето на съпругата му, изражението му се смекчи и той се усмихна. — Извинявай, мила Даяна, ти искаше да кажеш нещо.

— Беше само, че… Помислих, че Лъвдей може да е отишла при Джудит. Джудит е тъкмо личността, към която тя би се обърнала.

— Нямаше ли Джудит да ни се е обадила досега?

— Може би не. Вероятно те още разговарят.

— Това е идея. Искаш ли да позвъниш в Дауър Хауз?

— Не — каза Даяна. — Не мисля, че трябва да говорим по телефона. Телефонните разговори могат да бъдат доста сдържани и може би тежки. Ако Лъвдей не е там, Джудит може много да се разтревожи. Мисля, че някой трябва да отиде в Дауър Хауз и да обясни положението на Джудит. — Тя обърна глава и през масата прекрасните й очи срещнаха тези на Джеръми. Тя се усмихна убедително. — Джеръми ще направи това за нас, сигурна съм.

— Разбира се. — Той се питаше дали тя съзнава на какво го подлага. Или може би несъзнателно му помага. Той стана и каза: — Тръгвам веднага.

* * *

Джудит по изключение беше сама. Беше неделя, Ана не ходеше на училище и Филис прие предложението на господин Дженингс, чиято жена оглавяваше пощата в Розмълиън и веднага след закуската, в осем часа, старата остин на господин Дженингс спря пред задната врата, Филис и Ана се качих в нея и бяха закарани, с известен стил, до Сейнт Джъст за деня на Филис с майка й.

Вече минаваше десет сутринта и другият обитател на Дауър Хауз, Гас, още не се беше появил. Вратата на стаята му оставаше здраво затворена и Джудит се радваше, защото това означаваше, че спи и наистина си почива добре. Когато най-после се появи, ще му приготви закуска, но до тогава други задачи я занимаваха.

Защото реши, че това е добра възможност да свърши това, което бе планирала от отдавна, а именно да измери прозорците на гостната за нови пердета. Старите вече бяха толкова изпокъсани, че при всяко дръпване се появяваше нова цепнатина. Беше напълно възможно да свърши това с помощта на Филис, но работата беше там, че Филис беше толкова веща и сръчна, че щом започнеше да прави нещо избутваше другия, като даваше едно-две указания и накрая свършваше всичко сама. Малка причина за ядосване, но издръжлива.

И така тя намери подвижната стълба, дървения метър и рулетката и се залови за работа. Купоните й за дрехи най-после пристигнаха от някакво министерство и беше изчислила, че ще има достатъчно за плат за нови пердета, ако използва старите или излишните чаршафи за подплата. Веднага щом изчисли размерите и реши колко ярда ще й трябват, може да напише писмо до магазин „Либърти“ в Лондон и образци какво иска. Ще отреже по малко от старите пердета и ще изпрати и тях, защото цветовете не трябва да бъдат нито прекалено крещящи, нито много ярки.

Закрепена на върха на подвижната стълба, с език, прехапан между зъбите от силно съсредоточаване, Джудит измери рамката и тъкмо си мислеше, че е по-добре да купи плат с два инча повече, когато чу да се отваря и затваря входната врата. Лека досада, защото в момента наистина не искаше да я безпокоят. Престана да мери и зачака с надежда, че посетителят, който и да е той, няма да чуе нищо, ще си помисли, че къщата е празна и ще си отиде.

Но не си отиде. Стъпки по коридора, после вратата на гостната се отвори и влезе Джеръми.

Носеше дебел пуловер, беше омотал ален шал около шията си и първата й мисъл беше, че изглежда толкова абсолютно същия, толкова непроменен, че годините, които бяха се изнизали след последната им среща, сякаш изобщо не ги бе имало. А втората й мисъл беше същата като реакцията й онази нощ в Лондон, когато беше толкова болна и нещастна, и той внезапно се появи в Мюз, неочакван и необявен, и беше го гледала да се качва по стълбите и беше разбрала, че й се е случило най-хубавото, че той беше единственият човек, когото наистина искаше да види.

Това беше неочаквано и доста досадно, защото я оставяше беззащитна, а беше решила да бъде съвсем твърда и студена с него.

— Какво правиш? — попита той.

— Меря прозорците.

— Защо?

— Трябват ми нови пердета.

И тогава той се усмихна.

— Здравей.

— Здравей, Джеръми.

— Може ли да слезеш? Искам да говоря с теб, а ако стоиш там горе, ще ми се разтегне шията.

И така тя слезе внимателно, а той дойде да й подаде ръка по последните разклатени стъпала. Когато тя стъпи на пода, той продължи да държи ръката й, след това я целуна по бузата и каза:

— Мина толкова много време. Чудесно е да те видя отново. Сама ли си вкъщи?

— Филис и Ана заминаха за Сейнт Джъст…

— Току-що пристигам от Нанчероу…

— Те отидоха да видят майката на Филис.

— Лъвдей не е ли тук?

— Лъвдей? — Джудит го погледна в лицето и разбра, че той не е дошъл в Дауър Хауз просто за да я види. Нещо не беше наред. — Защо Лъвдей да е тук?

— Изчезнала е.

— Изчезнала??!

— Напуснала е Уолтър. Или по-скоро Уолтър си е отишъл. Виж, всичко е доста сложно. Защо не седнем и ще ти обясня.

Тя не беше запалила огъня и стаята беше студена, но седнаха на широкото място за сядане под еркерния прозорец — място не точно топло, но поне докосвано от ранното слънце. И съвсем просто, но ясно, Джеръми й разказа какво беше станало в Нанчероу тази сутрин, като започна с пристигането на Лъвдей и Нат от Лиджи и завърши с наученото от полковника и заключителното решение.

— И така, всичко е свършено. Бракът явно се е разпаднал на парченца. И не знаем къде да търсим Лъвдей.

С нарастваща тревога Джудит слушаше тъжния разказ. Сега не знаеше какво да каже, защото всичко беше дори по-страшно, отколкото беше си го представяла.

— О, боже! — Беше доста неподходящо, като се имат предвид обстоятелствата. — Непоносимо ми е да мисля това за нея. Горката малка Лъвдей! Знаех, че стават много лоши неща. Уолтър с цялата му грубост. Знаех и за Арабела Лъмб, но не можех да кажа нищо, защото Лъвдей специално ме помоли да не го правя.

— Значи не е дошла при теб? — Джудит поклати глава.

— Не.

— Гас тук ли е?

— Да, разбира се. Той живее тук.

— А къде е?

— Горе. Още не се е събудил. Още спи.

— Сигурна ли си?

Джудит сви вежди. Джеръми изглеждаше подозрителен, сякаш тя говореше ужасни измислици.

— Разбира се, че съм сигурна. Защо да не съм?

— Просто ми мина през ума. По-добре отиди да провериш. Или аз ще отида, ако предпочиташ.

— Не. — Тонът й беше студен. — Аз ще отида. Нищо не ми струва.

Тя още държеше шивашкия метър. Сега внимателно го нави на ръката си и го остави на възглавницата на седалката под прозореца, после стана, излезе от стаята и нагоре по стълбите.

— Гас?

Никакъв отговор.

Тя отвори вратата на стаята на Биди и видя празното легло, чаршафите отметнати, отпечатъка от главата му върху възглавницата, на която беше лежал. Прозорецът беше затворен. На тоалетката стояха малкото му неща: гребени с дървени дръжки, шишенце с хапчета, скицникът и кутията с бои, които беше му подарила. Синята му пижама беше преметната на стол, но дрехите му ги нямаше, обувките, коженото сако. И Гас също.

Озадачена, тя затвори вратата и слезе долу.

— Прав си — каза тя на Джеръми. — Няма го тук. Трябва да е станал рано, преди да сме се събудили. Нищо не съм чула. Мислех, че още спи.

— Имам чувството, че е с Лъвдей — каза Джеръми.

— Лъвдей и Гас?

— Трябва да се обадим в Нанчероу.

Но докато каза това, телефонът звънна.

— Може би е Даяна — каза Джудит и отиде да отговори. Джеръми я последва, така че беше до нея, когато вдигна слушалката.

— Дауър Хауз.

— Джудит!

Не беше Даяна. Беше Гас.

— Гас, къде си? Какво правиш?

— Аз съм в Порткерис. Обаждам ти се от дома на приятелите ти, семейство Уорън.

— Какво правиш там?

— Лъвдей иска да ти обясни. Иска да говори с теб.

— Тя е с теб?

— Разбира се.

— Обадила ли се е на майка си и баща си?

— Да. Преди минута. Те бяха първите, ти — втората. Виж какво, преди да ти я дам, има три неща, които искам да ти кажа. Едното е, че много съжалявам, но ти откраднах велосипеда и той е още в Нанчероу, опрян до стената до входната врата. Второто е, че приемам съвета ти да стана художник. Или да се опитам да бъда. Ще видим как ще тръгне.

Всичко това беше прекалено много, за да го възприеме или дори поне да почне да разбира.

— Но ти кога…

— И последното, което искам да ти кажа. Вече го казах веднъж, но трябва да го повторя.

— И какво е то?

— Благодаря!

— О, Гас…

— Ето ти Лъвдей…

— Но… Гас…

Но той беше изчезнал и вече Лъвдей беше на линията. Нейният глас, преливащ от вълнение, бълбукаше и заглъхваше, както когато бяха деца, млади и безотговорни, без никаква грижа на този свят.

— Джудит, аз съм.

И Джудит беше толкова благодарна, толкова облекчена, че говори с нея, че забрави всичките си тревоги и това, че дори беше малко сърдита.

— Лъвдей, ще ме умориш. Какви ги вършиш?

— О, Джудит, не се тревожи. Първо, говорих с мама и татко, така че не се безпокой вече за тях. И съм с Гас. Отидох долу при скалите, съвсем сама, просто за да се опитам да измисля какво да кажа на всички, и взех милия Тайгър с мен, седяхме си оклюмани в тъмното и гледахме как слънцето изгрява и следващото, което разбрах, беше, че Тайгър излая уф — уф и погледнах, и там стоеше Гас. Той не е знаел, че ще бъда там. Просто е дошъл, защото също е искал да отиде при скалите. А дотогава бях решила никога да не се връщам при Уолтър, така че това беше просто специално чудесно и отново бяхме заедно. А аз дори не знаех, че се е върнал в Корнуол. Дори не знаех, че е при теб. И внезапно той се появи точно там, точно в мига, когато най-много го исках.

— О, Лъвдей, толкова се радвам за теб.

— Нито за миг не можеш дори да си представиш, колко съм щастлива аз самата.

— И така, какво направихте?

— Говорихме и говорихме. И после не можех да понеса да спра да говоря, така че трябва да продължим и да имаме повече време заедно. Така се върнахме вкъщи, на пръсти, на пръсти, пуснах Тайгър в оръжейната и Гас запали рибарския пикап и отидохме в торфищата на Порткерис.

— Защо Порткерис?

— Защото само дотам можехме да стигнем с наличния бензин. Не, не по тази глупава причина. Избрахме Порткерис, защото знаехме, че тук можем да намерим студио за милия Гас. Да работи и дано и да живее в него, и никога да не се връща в ужасната Шотландия. Той винаги е искал да рисува. Винаги и винаги. Но, разбира се, ние не знаехме как да почнем да търсим студио. И тогава се сетих за семейство Уорън, знаех, че ако някой познава Порткерис, то това е господин Уорън и той ще може да ни каже с кого да се срещнем, а може и да знае за някакво студио, което да наемем или да купим. А и не можехме да отидем никъде другаде, защото никой от нас нямаше пари или чекови книжки или каквото и да е. Милият Гас преброи монетите в джоба си и те излязоха петнадесет шилинга и четири пенса и половина. Много глупаво и безполезно за някого от нас. Затова отидохме там. И те бяха върховно възхитителни, както винаги, госпожа Уорън ни приготви най-огромната закуска, която си виждала някога, а господин Уорън заседна до телефона и веднага щом приключа с разговорите отиваме да видим квартира на северния бряг. Само студио, но има нещо като баня и нещо, което се нарича кухничка. Не знам какво е това кухничка, но съм сигурна, че чудесно ще свърши работа…

Тя можеше да бърбори безкрайно, но Джудит реши, че е време да я прекъсне.

— Кога се връщаш вкъщи?

— О, тази вечер. Ще се приберем довечера. Не сме избягали тайно или нещо подобно. Просто сме заедно. Планираме нещата. Животът си.

— А Уолтър?

— Отишъл си е. Татко ми каза. Арабела Лъмб е победителката на деня и й пожелавам късмет.

— А Нат?

— Татко е говорил с господин Бейнс. Смятат, че мога да взема Нат. Ще видим. А Гас каза, че винаги е искал да има момченце, и смята, че е много хубаво да започнеш семейния си живот с бонус като вече готово семейство. — Тя замълча за малко и после каза със съвсем различен тон: — Винаги съм го обичала, Джудит. Дори когато знаех, че е мъртъв, но беше трудно да ти обясня, на теб и на другите. Гас е единственият мъж, когото истински съм обичала. Когато ти каза, че се е върнал от Бирма, това беше най-лошото и най-хубавото нещо, което бяха ми казвали някога. Но не беше много лесно да говоря за това. Знам, че бях невъзможна…

— О, Лъвдей, ако не беше невъзможна, нямаше да си ти. Точно затова всички ние толкова те обичаме.

— Ела тази вечер — каза Лъвдей. — Нека всички сме заедно. Точно както бяхме. Само Едуард си отиде. Но съм сигурна, че и той ще е там, не мислиш ли? Сигурно ще е там някъде и ще пие за наше здраве…

Джудит каза през сълзи:

— Не бих пропуснала това за нищо на света. Пожелавам ти щастие, Лъвдей.

— Обичам те.

Тя остави слушалката, обляна в сълзи.

— Не плача, защото страдам, а защото всичко е толкова прекрасно. Имаш ли носна кърпа?

Разбира се, че Джеръми имаше носна кърпа. Извади я, девствено чиста, безупречно сгъната от джоба си и й я подаде. Тя издуха носа си и избърса глупавите безпричинни сълзи.

— Смятам, че всичко е наред — каза Джеръми.

— Блажено. Те са заедно. Обичат се. Винаги са се обичали. Той ще се заеме с рисуването си и ще живее в студио в Порткерис. С кухничка.

— И Лъвдей.

— Вероятно. Не знам. Тя не ми каза. Това няма значение. — Плачът престана. — Ще задържа кърпичката ти. Ще ти я изпера.

Тя я пъхна в маншета на пуловера си и му се усмихна и изведнъж останаха само двамата. Никакви други отклоняващи събития. Никакви други хора. Само те. И за пръв път се появи някакво стеснение, някакво смущение. За да го избегне, Джудит попита:

— Искаш ли кафе или нещо друго?

— Не. Не искам кафе, нито Гас, нито Лъвдей или когото и да било. Искам теб и мен. Време е да поговорим.

Което така си и беше. Те се върнаха в гостната към местата под прозореца и сега ниското слънце проблясваше от време на време по старите мебели, избелелите килими и пръскаше искри с цветовете на дъгата от висулките на кристалния полилей на Лавиния Боскауен.

Джудит попита:

— Откъде да започнем? Да говорим?

— От началото. Защо въобще не отговори на писмото ми?

Тя смръщи вежди.

— Но ти въобще не ми писа.

— Писах ти. От Лонг Айлънд.

— Не съм получила писмото ти.

Той се намръщи.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Сигурна съм. Чаках и чаках. Каза, че ще ми пишеш, онази сутрин в Лондон. Обеща да пишеш, а никога не го направи. Никога не съм получила писмо. И реших, че просто си променил решението си, изплашил си се. Реших, че, в края на краищата, не искаш да поддържаме връзка.

— О, Джудит. — Той въздъхна така, че прозвуча повече като стон, отколкото като въздишка. — Всичките тези години. — Той протегна ръка и взе нейната. — Написах ти. Живеех в къща в Лонг Айлънд и почти се разкъсвах на части, докато се мъчех да намеря точните думи. После взех писмото със себе си в Ню Йорк и го пуснах със служебната поща, в пощенската кутия на борда на кораба „Съдърланд“.

— Какво е станало тогава?

— Сигурно корабът е потънал. Боят в Атлантика беше във върхов момент. И пощата, и моето писмо сигурно са се оказали на дъното на океана.

Тя поклати глава.

— И през ум не ми е минало това. — И след малко: — Какво пишеше в него?

— Много неща. Пишеше, че никога няма да забравя онази нощ, която прекарахме заедно в Лондон, когато беше толкова нещастна, а аз трябваше да си тръгна рано сутринта, за да не си изпусна кораба. И казваше колко много те обичам. Колко много съм те обичал винаги, от мига, в който те зърнах за пръв път, седнала във вагона в Плимут, и като гледаш навън да видиш Флийт, докато трещяхме по моста Салташ. И после всичко беше усилено от това, че те намерих отново в Нанчероу и чух да се носи от стаята ти мелодията „Исусе, радостта на живота“, и разбрах, че си там, и колко върховно важна си ти в живота ми. И в края на писмото си те молех да се омъжиш за мен. Защото бях стигнал до връх, където не можех да си представя живота си без теб. И те молех да ми пишеше. И да ми отговориш. Да кажеш „да“ или „не“ и така да се успокои съзнанието ми.

— Но не получи отговор.

— Не получих.

— Това не ти ли се стори доста странно?

— Не всъщност. Никога не съм се смятал за изгодна партия за брак. Тринадесет години съм по-стар от теб, никога не съм имал материални богатства. А ти имаш всичко. Младост, красота, финансова независимост. И може би заслужаваш повече в живота си от това да си жена на селски доктор. Така че — не. Като не получих отговор от теб, съвсем не си помислих, че това е странно. Просто го приех като край на всичко.

Джудит каза:

— Може би аз трябваше да ти пиша, но не бях толкова сигурна в себе си. Спахме заедно, любихме се, знам. И всичко изглеждаше съвършено. Но Едуард ме обичаше, защото ме съжаляваше. Искаше да ми даде някаква радост, каквато мислеше, че ми липсва. И толкова се боях, че и твоите мотиви са били същите. Че аз в момента бях много зле и ти просто ми достави комфорт.

— Нищо подобно, мила.

— Сега разбирам. Но тогава бях по-млада. Не толкова сигурна в себе си. Неопитна. — Тя го погледна. — И има нещо, за което не сме говорили. Джес. Сега имам Джес. Тя е част от мен. Ние сме семейство една за друга. Каквото става с мен, ще стане и с Джес.

— Тя ще има ли нещо против аз да остана с теб? Защото на мен много ми харесва тримата да бъдем заедно. Винаги си я спомням във влака, беше ужасно немирна и хвърляше Голи по теб. Нямам търпение да я видя.

— Тя вече е на четиринадесет години и е много пораснала. А горкият Голи вече го няма. Умрял е в морето.

— Ужасно ме е срам. Не съм казал и дума за родителите ти, нито за Джес. Говоря само за себе си. Но ужасно ми беше мъчно за теб. И бях толкова благодарен, когато баща ми ми каза, че Джес се е върнала. Постъпила е в „Сейнт Урсула“?

— Да, и е доволна. Но докато не порасне и не стъпи на собствените си крака, аз ще съм отговорна за нея.

— Скъпа Джудит, това не е нещо ново. Ти носиш отговорности още от деня, когато те срещнах за пръв път. Отговорност за себе си, за Биди Съмървил, за Филис, за своя собствена къща. И после войната, и постъпването ти при доброволците. — Той отново въздъхна. — Това е единствената ми задръжка.

— Не разбирам.

— Може би, преди да се насочиш към семеен живот, може да поискаш малко време, за да се позабавляваш. Както правеше Атина преди войната. Нали знаеш, да бъдеш лекомислена, да си купуваш шапки и да ходиш по нощни клубове. Да те водят навсякъде главозамайващи мъже, да обядваш в „Риц“. Да обикаляш моретата в частни яхти, да посръбваш мартини на окъпани в слънце тераси.

Джудит се разсмя.

— Какъв полет на фантазията. Направи го да звучи като нощен кошмар.

— А ако сме сериозни?

Беше много сладък. Тя се замисли над това и после каза:

— Срещал ли си се във флотата с човек на име Хюго Хали?

— Не, не мисля.

— Беше наистина добър. Запознах се с него в Коломбо, когато живях при Боб Съмървил. И войната беше свършила, така че не трябваше вече да мислим за нея. И правехме всички тези неща, които ти току-що изброи. И не бяхме влюбени, нямаше никакви ограничения, това просто беше най-забавното, най-славно време. Така че ми е познато. Опитала съм го. За мъничко. Така че, когато се оженим, обещавам, че няма да прекарам остатъка от живота си, като се чувствам разочарована или измамена по какъвто и да било начин.

— Наистина ли го каза?

— Кое?

— „Когато се оженим.“

— Мисля, че да.

— Аз вече имам сива коса.

— Знам. Видях го, но съм прекалено възпитана, за да го отбележа.

— Аз съм на тридесет и седем. Ужасно стар. Но толкова те обичам, че мога само да се надявам, че старостта ми няма значение.

Той очакваше тя да каже: „О, разбира се, че няма“, но тя не го каза. Вместо това просто седеше там, с лице — етюд за интензивно съсредоточаване.

— За какво толкова дълбоко си се замислила?

— Правя изчисления. А никога не съм била много бърза в аритметиката наум.

— Изчисления?

— Да. Знаеш ли, че точно най-правилната възраст за женитба е, когато жената е на възраст половината от възрастта на мъжа плюс седем?

Главоблъсканица. Затруднен, Джеръми поклати глава.

— Не.

— Значи си на тридесет и седем. А половината на тридесет и седем е осемнадесет и половина. А осемнадесет плюс седем е…?

— Двадесет и пет и половина.

— Е, аз съм на двадесет и четири и половина, така че това е достатъчно близко. Попадение. Ако не бяхме почакали три и половина години, нямаше да си подхождаме. Може да е било катастрофално. Както е…

Внезапно тя се разсмя и той целуна отворената й смееща се уста, и всичко това отне много дълго време, той усети физически подем в тялото си и го прониза мисълта да я сграбчи в ръце, да я отнесе на първото подходящо място и дълго, страстно да се люби с нея. Но здравият смисъл се прокрадна на ръба на съзнанието му и му нашепна, че това не е най-удобният момент. Драмите в Нанчероу бяха начело на разписанието, а когато пак щеше да се люби с нея, той искаше да не бърза, времето да не съществува, и ако трябва да трае цяла нощ.

Внимателно той я освободи. Отстрани се, протегна ръка да махне кичур с цвят пчелен мед от лицето й.

— Кой беше този, който беше говорил за данданията върху един шезлонг и дълбокия, дълбок покой на едно двойно легло?

— Госпожа Патрик Кемпбъл.

— Сигурен бях, че знаеш. Искаш ли в момента да си съберем мислите и да опитаме да направим план за бъдещето си?

— Не съм сигурна, че точно сега мога да правя планове.

— Тогава ще ги направя аз. Само дето дори не съм решил още нищо за себе си, да не говорим за теб и Джес.

— Ще се върнеш ли в Тръроу и да продължиш работата на баща си?

— Това ли искаш?

Джудит беше честна. Отговори:

— Не. Съжалявам, но ужасното е, че никога не съм искала да напусна тази къща. Знам, че човек не бива да оставя тухлите и хоросанът да управляват живота му, но това място е толкова специално. Не само заради леля Лавиния, а защото е било нещо като рай за толкова много хора. Дом. Биди дойде тук, когато беше толкова съсипана заради Нед. После Филис и Ана. И Джес, като си дойде тук, след всичко, което беше преживяла. И дори Гас, който се разпадна на парчета и мислеше, че никога повече няма да бъде щастлив. Разбираш ли?

— Напълно. Значи задраскваме Тръроу от списъка.

— Баща ти няма ли да бъде разтревожен?

— Не мисля.

— Тогава какво ще правиш?

— Имам един стар колега от флота. Добър приятел. Началник на медицинската служба на военноморските доброволчески сили от запаса. Казва се Бил Уотли. Даде ми една идея преди два месеца, когато и двамата бяхме в Малта. Да предположим, че двамата започнем нова практика точно тук? В Пензанс?

Джудит, която почти не смееше да се надява, погледна Джеръми.

— Можеш ли да направиш това?

— Защо не? Войната свърши. Можем да правим всичко. Бил е лондончанин, но иска да установи семейството си в провинцията, по-добре на море. Той е много добър по плуване с платна. Говорили сме за това надълго, но не исках да се обвързвам, преди да разбера как са нещата при теб. Не исках да се навирам непохватно в живота ти, ако не искаш да бъда наоколо. Малко е смущаващо да се навърта изгарящо от любов старо гадже пред вратата ти.

— Пензанс едва ли е вратата ми. И ако ти си личен лекар в Пензанс, прекалено е далече, за да живеем тук. Нощни повиквания и прочее.

— На практиката ще сме двама. Аз мога да се сменям. Ще построим хубава модерна хирургия с престой по желание. Полезна квартира за нощни дежурства.

— С кухничка?

Но Джеръми се смееше.

— Знаеш ли какво, мила? Спорим за дреболии. Преминаваме мостове, до които още не сме стигнали. Трябва да позволим на бъдещето само да се погрижи за себе си.

— Какво клише. Приличаш на политик.

— Е, добре. Можеше да бъде и по-лошо. — Той погледна часовника си. — Мили боже, дванадесет без петнадесет. Напълно забравих за какво дойдох при теб. Мисля, че трябва да се връщам в Нанчероу, иначе Даяна ще помисли, че съм се присъединил към клуба и също съм избягал тайно с гадже. Ще дойдеш ли с мен, мила моя Джудит?

— Ако искаш.

— Искам.

— Ще им кажем ли на всички? За теб и мен?

— Защо не?

По някаква причина перспективата беше малко плашеща, смущаваща.

— Ами какво ще кажат те?

— Защо пък не отидем да разберем?