Розамунде Пилхер
Завръщане у дома (7)

1942

ЖКМС^[1]

Норт Енд, Портсмут

Петък, 23 януари

 

Мили мамо и татко,

Не съм получавала от вас писмо след онова, което ми писахте веднага след Нова година, и толкова ме е страх, че не можете да ми пишете, или може би просто нещо е станало с писмата, или пък няма достатъчно кораби (за пощата), или самолети и прочее. Във всеки случай ще пратя това писмо до „Орчард Роуд“ с надеждата, че още сте там или че някой ще ви го предаде. Чета вестници и слушам новините всеки ден и много се тревожа за вас, защото всеки ден сякаш японците напредват все повече и повече във Филипините, Манила, Рангун и Хонконг, и че са потопени както „Принцът на Уелс“, така и „Отпор“, а сега и Куала Лумпур е паднала. Всичко това е прекалено близо до вас. Какво става? Защо като че ли никой не е в състояние да ги спре? Опитах да позвъня на чичо Боб в Скапа Флоу да видя дали може да получи някаква информация за вас, но не можах да се свържа, разбира се. Дори и да бях, не мисля, че щях да мога да говоря с него.

Затова тогава се обадих на Лъвдей, за да разбера дали е получила вести от Гас. (Гас Калъндър, който е в щаба на Гордънс в Сингапур. Преди известно време ми писахте и ми казахте, че сте го виждали на парти в Селаринг Баракс, и той е дошъл и ви се е представил. Спомняте ли си?) Е, Гас и Лъвдей си пишат често и си помислих, че тя може да има някакви новини, но и тя скоро не е имала писма. Тя мисли, че той е на някакви маневри или нещо от сорта.

Така че никакъв лъч и оттам.

Тази сутрин отидох в кабинета на капитан трети ранг Кромби, за да ми подпише някои писма (той ми е шеф, офицер по методическата подготовка). Той четеше вестник, което съм сигурна, че не трябва да прави, и ми каза:

— Семейството ти е в Сингапур, нали?

Беше доста неочаквано, защото обикновено не е много дружелюбен. Не знам откъде е разбрал, предполагам, че главният офицер на доброволците му е казал. Така или иначе, му разказах за вас и че много се тревожа, а той отговори, че нещата наистина изглеждат в момента доста зле навсякъде (не се справяме много добре никъде, дори в Северна Африка), но ме увери, че Сингапур е непобедим не само защото е крепост, но и защото ще бъде защитаван много интензивно. Надявам се да е прав, но не искам да си представям нещо като обсада. Моля те, мамо, ако се появи възможност да те евакуират на по-безопасно място, върви. Винаги можеш да се върнеш, когато отмине опасността.

Сега, след като махнах това от гърба си, ще ви разкажа за себе си. Тук е абсолютен кучешки студ и тези квартири са като хладилници, имаше лед във водата ми за пиене тази сутрин. Събудих се и Портсдаун Хил беше не зелен, а бял от сняг… Не много дебел и вече се стопи. Винаги се радвам да отида на работа, защото поне в тази барака, където е офисът ни, е топло. Утре имам кратък уикенд и отивам в Лондон за една нощ. (Не се тревожете, най-лошият въздушен рейд като че ли завърши за момента.) Нощувам в Кадоган Мюз, който още е цял и не е бомбардиран. Хедър Уорън също идва в Лондон от своето свръхсекретно каквото и да е. Не съм я виждала от началото на войната, защото докато се местих в Дауър Хауз, тя е започнала да работи и напусна Порткерис. Два-три пъти се мъчихме да си уредим среща, но я пускат в отпуска в много странно време, никога през уикенда, който пък за мен е единствена възможност. Но накрая го уредихме и наистина с нетърпение очаквам да я видя. Нали ви казах, че Чарли Лейниън е пленник в Германия. Не му е много добре, но е за предпочитане пред алтернативата. Така или иначе имам среща с нея пред вратата на „Суон и Едгар“ и после ще отидем да обядваме, а след това може би и на концерт. Бих искала да си купя, както казва Атина, „дрешка“, но сега съм в униформа и не получавам купони за дрехи и трябва да ги врънкам от Филис и Биди. От време на време получавам писмо от Нанчероу. Писа ми Атина, защото искаше да ми изпрати снимка на Клементина, която вече е на осемнадесет месеца и започна да ходи. Трябва да кажа, че е доста сладка. Съпругът на Атина Рупърт сега е в Африка в бронираната дивизия. Вече не кавалерия, а танкове. Тя е получила писмо от него и той й е изпратил този виц: британски офицер отива в пустинята на секретен патрул съвсем сам, яхнал камиш. След няколко дни Главната квартира получава сигнал, който гласи: Връщам се веднага, Ромел хванат и всички празнуват и скачат нагоре и надолу. Но истинският текст бил: Връщам се веднага, камилата разкъсана. Не е много смешен, но татко може би ще се засмее.

Моля ви, свържете се с мен веднага щом стане възможно, нека поне за вас да не се тревожа.

С много обич,

Джудит

* * *

Квартирите на ЖКМС, в които живееше Джудит през последните осемнадесет месеца, бяха реквизиран блок с жилища в Норт Енд на Портсмут, набързо изграден от няколко жилищни строители спекуланти през тридесетте години на двадесети век. Той стоеше на кръстовището между главното шосе и сляпа уличка от предградието и по грозотия, неудобства и затруднения трудно би могъл да бъде надминат. Построен от червени тухли, в съвременен стил, той имаше плосък покрив, заоблени ъгли и ужасни стоманени прозорци. Никакви градини или балкони не омекотяваха бездушната фасада, а отзад имаше циментиран двор, където някога нещастните му обитатели са простирали прането си, но сега ЖКМС беше го превърнал с рамки и навеси в място за паркиране на велосипедите на служителите.

Висок три етажа, той съдържаше дванадесет апартамента, всичките еднакви. До тях се стигаше по каменни стълби, асансьори нямаше. Бяха много малки. Всекидневна, две спални, кухня и баня. Нямаше централно отопление, нито камини, нито комини. Само всекидневната и тесният коридор имаха електрически нагреватели, вградени в стената, и дори те заради икономия на горивото бяха изключени. Студът през зимата беше толкова непоносим, че фактически ставаше мъчителен.

Десет момичета обитаваха всяка квартира, като спяха на двуетажни двойни морски койки. Четири във всекидневната, четири в главната спалня и две във втората спалня, която явно беше предвидена за много малко дете или може би също толкова малко и маловажно възрастно лице. Джудит и момиче на име Сю Форд деляха този претъпкан апартамент, който беше по преценката на Джудит с размера на килера в Дауър Хауз и три пъти по-студен. Сю беше високо и отпуснато създание, което идваше от Бат, и беше водещ служител на ЖКМС в свързочния отдел, което означаваше, че работеше на дежурства. Това беше много хубаво, защото нямаше място дори за двама да се облекат или съблекат едновременно.

Столът на ЖКМС беше в мазето, перманентно затъмнен и снабден с чували пясък, тъй като служеше и за бомбоубежище. Закуската беше в седем часа, вечерята също в седем и понякога Джудит си мислеше, че ако още веднъж види филия с мляна шунка от консерва, поредното преразпределено бъркано яйце и поредното парче жълт карфиол от буркан с туршия, просто ще закрещи.

И така, във всички случаи беше някакво облекчение да се измъкнеш, да се махнеш, да отидеш в Лондон, та макар и само за една нощ. Навлечена с шинела си, в ръка с чантата с необходимите й неща, Джудит се разписа в присъствената книга на контролния офис и излезе навън в мразовитата сутрин с намерението да хване автобус до гарата. (Би могла да отиде с велосипеда, разбира се, но тогава трябваше да го остави на гарата и после може би да не го намери, като се върне. А той беше толкова жизненоважна част от съществуванието й, че не можеше да рискува да й го отмъкнат.)

Но не се наложи да чака автобус, защото щом застана на спирката, се показа камион на Кралската флота, младият моряк зад волана я забеляза, отклони колата към нея и спря, наведе се навън и попита:

— Да ви закарам?

— Да. — И тя се покатери в кабината и затръшна вратата след себе си.

— Къде?

— На гарата. Благодаря — добави тя.

— В отпуска, така ли?

Той отново излезе на пътя с такова тряскане на скоростите, от което стискаш зъби.

— За кратък уикенд.

— Закъде заминавате?

— За Лондон.

— Късметлийка. Лондон, а? Аз съм от Хакни. Поне бях. Майка ми я бомбардираха на бърза ръка. Сега живее при братовчедката си в Балъм. Кучешки студ, а? Цигара?

— Благодаря, не пуша.

— Кога ви е влакът?

— Трябва да е в десет и петнадесет.

— Ако е навреме.

* * *

Не беше. Закъсня, но това никого не изненада. Късно дойде, късно тръгна. Тя постоя малко, като потропваше с крака да се стопли, и после, когато най-после позволиха на пътниците да се качат, се запъти решително към първа класа. Пътническото й разрешително беше за трета класа, но отряд млади моряци, в пълна екипировка, също пътуваха за Лондон и тя просто нямаше сили да си пробива път през претъпканите коридори и да си търси място, в резултат на което накрая щеше да се окаже седнала на войнишка раница, заклещена в ъгъла до някоя воняща тоалетна. Ако мине кондуктор между Портсмут и Уотърлу — което много често не ставаше — тя просто ще доплати пет шилинга и ще си остане там.

Във влака беше блажено душно и много топло. Тя свали шинела си и шапката и ги закачи заедно с чантата на мястото за багаж, после се настани в ъгъла до мръсния прозорец. Единственият й спътник беше командир от Кралските доброволчески военноморски сили от запаса, вече дълбоко погълнат от вестника си и явно несклонен да разговаря. Джудит също си беше купила „Дейли Телеграф“, но го сложи на скута си и се загледа към гарата през мръсния прозорец. Тя почти не забелязваше повредите от бомби, защото бяха станали толкова познати, сякаш са просто част от живота. Започна да прави планове в главата си. Ще слезе на „Ватерло“. Ще вземе метрото до Слоуън Скуеър. Ще отиде пеша до Кадоган Мюз. Ще си разопакова багажа, ще смени униформата с цивилни дрехи. После пак метрото до Пикадили Съркъс…

На това място тя усети неприятно, сухо дразнене в основата на гърлото, което винаги беше класическо начало на ужасните й простуди. Като дете не беше страдала от настинки, но откакто дойде в ЖКМС и живееше в толкова тясна близост с толкова много хора, беше изтърпяла поне три, една от които беше преминала в грип, който изискваше пет дни престой в лазарета.

„Няма да ти обръщам внимание“, каза тя на дразненето, като прогони от главата си спомена за Сю Форд, която снощи се прибра с подсмърчащ нос. „Изобщо няма да те забелязвам и ще се махнеш. Имам два дни отпуска, няма да ми я съсипеш.“ Имаше аспирин в чантата си. Ще вземе нужното количество, като стигне в Кадоган Мюз. Това ще я оправи за днес, а утре ще се погрижи за себе си.

Тя чу пазачът да идва по платформата, като затръшваше тежките врати, което означаваше — дано! — че скоро ще тръгнат. И в този момент при тях с командира от морските доброволци от запаса влезе трети човек, лейтенант от Кралската флота в пълен екип на най-хубавата си униформа и дълъг, много елегантен шинел с цвят каки. Той влезе от коридора.

— Извинете. Това място заето ли е?

Каквото то явно не беше. Командирът едва забеляза присъствието му, но Джудит каза:

— Не.

— Отлично!

Той затвори вратата, свали си шапката и шинела, прибра ги на лавицата над седалките, приклекна, за да провери вида си в огледалото на стената, приглади косата си с ръка и накрая се настани срещу Джудит.

— Ух! Едва успях.

Сърцето й се сви. Познаваше го. Не искаше да го познава, но го познаваше. Антъни Бордън-Смит. Беше го срещала в Клуба на младшите офицери в Саутсий, където беше ходила със Сю Форд и двама младши лейтенанти. Антъни Бордън-Смит беше сам и правеше всичко възможно да се присъедини към тях, като висеше наоколо в края на групата по най-досаден начин, като се намесваше в разговора и поръчваше питиета за всички със смущаваща щедрост. Но се беше оказал дебелокож като носорог, не се трогваше от закачки и дори обиди и накрая Джудит, Сю и придружителите им бяха принудени да вдигнат платната и да се преместят в „Сребърната скарида“.

Антъни Бордън-Смит. Сю го наричаше Антъни Боуринг^[2]-Смит и каза, че произлиза от знаменитата фамилия Боуринг, че баща му е досаждал за Англия, а баба му е била прочута олимпийска досадница.

За съжаление той я позна моментално.

— Охо, здравей! Брей, какъв неочакван късмет!

— Здравей.

— Джудит Дънбар, нали? Така си и мислех. Помниш ли, запознахме се в ДЖОК. Страхотно парти. Жалко, че трябваше да си тръгнете.

— Да.

Влакът най-после тръгна. Но това влоши нещата още повече, защото сега тя беше в капан.

— Отиваш в града?

— В Лондон, да.

— Отлично. Аз също. Отивам да се срещна с майка си за обяд. Тя е отишла там от нашето място в провинцията за няколко дни.

Джудит го погледна с отвращение, опита се да си представи майка му и реши, че тя прилича на кон. Той също малко приличаше на кон. Ужасно тънък кон, с огромни уши, много зъби и дълги, дълги, проточени крака. Малки мустачки стърчаха над горната му устна. Единственото привлекателно нещо у него беше хубавата му униформа.

— Къде служиш?

— Във Военноморското училище на Великобритания.

— О, Уейли! Как се оправяш с всички онези обути в гамаши артилерийски офицери? Обзалагам се, че не е много весело там.

Джудит си спомни с обич и съпричастие тактичния капитан трети ранг Кромби.

— Много добре, благодаря.

— Изкарах там артилерийския си курс, разбира се. Никога през живота си дотогава не бях тичал толкова. Къде ще отседнеш в Лондон?

— Имам къща там — излъга Джудит.

Той вдигна вежди.

— Така ли, за бога? — Тя не се впусна в уточнения и го остави да си представя шест етажа на Итън Скуеър. — Аз обикновено отсядам в клуба си, но понеже майка ми е в града, вероятно ще бъда с нея. Пемброук Гардънс.

— Колко хубаво.

— Заета ли си тази вечер? Не би ли искала да дойдеш в Куогс с мен? Ще ти предложа вечеря. Можем да потанцуваме. Да отидем в Кокънът Гроув. Там ме познават. Винаги мога да намеря маса.

Тя си помисли: никога не съм познавала, не съм срещала мъж толкова непоносим като теб.

— Съжалявам, боя се, че не мога.

— Предварителен ангажимент, а?

— Среща с приятел.

Той се усмихна насочващо.

— М или Ж?

— Моля?

— Мъж или жена?

— Приятелка.

— Страхотно. Ще доведа и друг приятел. Ще станем четирима. Тя колкото теб ли е хубава?

Джудит се двоумеше, като се чудеше как да отговори на това. Няколко варианта се въртяха в главата й. „Просто е грозна.“ „Невероятно хубава е, но за съжаление е с дървен крак.“ „Тя е треньор по физическа подготовка и е омъжена за боксьор.“

Но истината беше най-добра.

— Тя е с много голяма власт и е влиятелен граждански служител.

Това свърши работа. Антъни Бордън-Смит сега изглеждаше леко обезкуражен.

— Господи — каза той. — Мозък. Но извън моята лига, страхувам се.

След като най-после беше продупчила егото му, Джудит продължи, за да го доубие.

— И без това не можем да ходим в Куоглино тази вечер. Отиваме на лекция в Британския музей. Произведения от времето на династията Мин в Китай. Очарователно.

От другия край иззад вестника на командира от военноморските войски от запаса се чу тихо хъмкане, което можеше да означава неодобрение или просто развеселяване.

— Е, добре. Друг път.

Но на нея беше й писнало. Тя разгърна „Дейли Телеграф“ и намери убежище зад страниците му. Изведнъж малкият й триумф от това, че най-после накара да млъкне Досадник-Смит, беше помрачен от последните плашещи събития в Далечния изток.

„ЯПОНСКО ПРИДВИЖВАНЕ ЗАПЛАШВА СИНГАПУР“ беше заглавието и трябваше известна смелост, за да погледне картите и да прочете текста.

Времето изтича за силно притиснатите защитници на Малая. С Куала Лумпур в японски ръце и бягащото му население японските Пета и Гвардейска дивизии настъпват на юг към щата Джохор, където предстоящата битка ще реши съдбата на Сингапур… Индийска бригада победена на река Муар… Армията на генерал-лейтенант Пърсивал, принудена да отстъпи към Сингапур…

Обхвана я силна тревога. Помисли си за родителите си и Джес и се молеше да са вече някъде другаде, да са напуснали хубавата къща на Орчард Роуд и да са заминали. Да са оставили Сингапур. Да са отишли на Суматра или Ява. Където и да е. Някъде на безопасно място. Джес вече беше на десет години, но Джудит още си я представяше каквато беше, когато се сбогуваха: на четири години, хленчеща и залепена за Голи. О, Боже, молеше се тя, направи така, че нищо лошо да не им се случва. Те са семейството ми, толкова са ми скъпи. Запази ги невредими. Нека бъдат невредими.

Влакът спря в Питърсфийлд. Командирът слезе и беше посрещнат на перона от жена си. Никой друг не влезе в купето. Антъни Бордън-Смит беше заспал и тихо похъркваше. Гърлото на Джудит започваше да я боли ужасно силно. Тя сгъна вестника, остави го, загледа сивия зимен ден и замръзналите ниви на Хемпшир, мразеше войната, която съсипва всичко.

* * *

Имотът на Даяна в Лондон, който тя винаги наричаше своята малка къща, беше приспособен точно преди Първата световна война от две жилища на кочияши с конюшни под тях. Главната врата беше в средата, с гараж от едната страна и кухня от другата. Тясна стръмна стълба водеше право към горния етаж, който беше неочаквано просторен. Дълга всекидневна стая (място за много незабравими предвоенни партита), голяма спалня, баня, още една тоалетна и малка спалня, най-вече използвана като склад за куфари, дъска за гладене и малко дрехи, които Даяна никога не бе си правила труда да закара в Корнуол. Тя все още обаче можеше да се похвали с креват и беше полезна при препълване.

Трапезария нямаше. Това ни най-малко не беше тревожило Даяна, защото когато беше в Лондон, вечеряше навън повечето пъти, освен в редките вечери на самота, които споделяше с Томи Мортимър, вечеряше на поднос и слушаше хубава музика от радиограмофона.

Госпожа Хиксън, която някога беше работила за Даяна, като се грижеше за домакинството, когато тя беше в града, и държеше под око къщата, когато я няма, сега беше заета на пълен работен ден с военна работа като сервитьорка на чай във военния стол на гара „Падингтън“. Но тя живееше в блок с общински квартири наблизо и две-три вечери в седмицата надникваше в Мюз да види какво става. Госпожа Кеъри-Луис вече не идваше в Лондон и на госпожа Хиксън ужасно й липсваше нейната компания. Но тя беше дала ключ от Мюз на цял куп млади хора извън семейството й и госпожа Хиксън никога не беше сигурна дали ще намери Атина в нея или непознат млад офицер на кратко гостуване. Понякога единственото доказателство за присъствие бяха няколко парчета храна в хладилника или куп чаршафи на пода на банята. В такъв случай тя почистваше, оправяше леглата с чисти чаршафи и отнасяше мръсните вкъщи в голям хартиен чувал, за да ги изпере. Тя по-скоро се радваше на тези кратки срещи и почти винаги имаше пет шилинга на тоалетната масичка, които да прибере в джоба на престилката си.

През ранните месеци на 1940 г., докато войната все още беше неистинска, Едуард Кеъри-Луис беше най-честият посетител, винаги водеше някого със себе си и използваше Мюз за забавляването на множество зашеметяващо хубави момичета. Госпожа Кеъри-Луис сама беше й позвънила, за да й каже, че Едуард е убит, и госпожа Хиксън не престана да плаче целия ден. Накрая нейният шеф във военния стол, правилно заключил, че сълзите на госпожа Хиксън не правят нищо за укрепването на бойния дух на борците, я изпрати вкъщи.

Като по чудо малката къща оцеля от блиц нападенията. В разгара на рейдовете голяма бомба беше паднала наблизо и госпожа Хиксън се беше изплашила здравата. Но единствената повреда бяха няколко пукнатини в стените и изпочупените стъкла на прозорците. Парчета стъкло по целия под и върху всичко — мебели, порцеланови съдове, стъкло, картини, килими и черги — обвити в дебел слой кафеникав, мръсен прах. Трябваше й цяла седмица, за да изчисти всичко това.

* * *

Джудит извади ключа си, завъртя го и влезе вътре, като затвори вратата зад себе си. От дясната й страна беше кухнята. Тя погледна и видя хладилника, празен и отворен, затова отиде да затвори вратата му и да го включи. Той забръмча. По-късно, преди малкият магазин на ъгъла да затвори, тя ще отиде да купи нещо от дажбите за ядене. Но в момента пазаруването можеше да почака.

Като мобилизира всичките си сили, тя се изкачи по стръмните стълби, които водеха направо във всекидневната. Нямаше централно отопление и беше малко студено, но по-късно, когато се върне пак, ще запали газовата печка и ще се стопли за миг. Зад всекидневната бяха спалнята и банята. Втората спалня и тоалетната бяха над кухнята.

Почувства се блажено облекчена, когато най-после пристигна. Всеки път, когато идваше в Мюз (а като се възползваше от великодушното предложение на Даяна беше идвала от Портсмут вече три-четири пъти), я обземаше успокояващото усещане, че си е дошла вкъщи. Това се дължеше на докосването на Даяна. Нейният стил, нейният вкус бяха толкова уникални и лични, че усещането беше като да си влязъл в миниатюрно Нанчероу. Комфортно, дори луксозно обзаведено: пердета от сурова коприна с цвят на каймак, дебели бежови килими във всички стаи и коридори, като монотонността се нарушаваше тук-там от персийски килимчета. Диваните и фотьойлите бяха покрити с дамаска, мебелите бяха малки и елегантни. Имаше картини и огледала, меки възглавници, семейни снимки. Липсваха единствено свежи цветя.

Тя отиде в спалнята. Отново кремави пердета, пухкавото двойно легло беше покрито с дантелен балдахин. Покривка от кретон на леглото, отрупана с рози, и същите рози на волани висят от тоалетната масичка и покриват малкия викториански шезлонг. Даяна не беше оставала тук от началото на войната, но шишенцето с парфюм още стоеше на тоалетната масичка и застоялият въздух беше напоен с този запомнящ се парфюм.

Джудит свали шапката и палтото си и ги метна на леглото, после седна и си погледна часовника. Дванадесет и половина. Няма време да си смени униформата. Хедър ще трябва да я приеме както е, с униформа. Тя отвори сака си и извади тоалетната си чантичка, влезе в банята (розов мрамор и постелка от овча кожа), за да налее чаша вода и да изпие един аспирин. След това отвори огледалния шкаф и потърси в него, намери шише с глицерин с тимол и си направи гаргара с него с надеждата, че с това лечение ще изкара деня. Изми ръцете и лицето си и после са върна в спалнята, седна пред огледалото да оправи косата си, сложи си малко грим и парфюм, провери бялата си якичка за петна от влака и затегна възела на черната си сатенена вратовръзка (най-хубавата й, от „Гийвс“). Зад нея отражението на леглото беше не само примамливо, но и привличащо. Помисли си да скочи между чаршафите, със студените възглавници и бутилка с топла вода, да заспи и да си боледува спокойно.

Но вече закъсняваше за срещата с Хедър и така леглото заедно с всичко друго ще трябва да почака.

* * *

Тя имаше намерение да вземе метрото до Пикадили, но когато стигна до Слоуън стрийт, пристигна автобус, така че си купи билет до Пикадили Съркъс. Беше все още студено и сиво, с мирис на сняг във въздуха, и улиците на Лондон бяха разнебитени и мръсни, бомбардираните сгради зееха като липсващи зъби, витрините бяха заковани с дъски, само с мъничко прозорче, през което да надзърнеш и пазаруваш. Над парка защитните балони летяха високо, загубени в облаци, и зелените площи бяха затрупани с чували пясък и противовъздушни укрития. Всички декоративни решетки от ковано желязо бяха изчезнали, за да ги претопят за оръжия, и прекрасната стара църква „Сейнт Джеймс“, която беше улучена директно, беше развалина. На Пикадили Съркъс известната статуя на Ерос беше махната, евакуирана на някое безопасно място, но тълпи все още седяха по стъпалата на цокъла, който поддържаше статуята, хранеха гълъби и продаваха вестници.

Беше град във война и всеки втори човек беше в униформа.

Автобусът спря, тя излезе и закрачи по тротоара край „Суон и Едгар“ и зави зад ъгъла към главната врата. Хедър вече беше там. Моментално се набиваше на очи с тъмната си блестяща коса, с предизвикващо завист алено палто и високи велурени ботуши, подплатени с пухкава кожа.

— Хедър!

— Мислех, че никога няма да дойдеш.

— Извинявай! Закъснях с десет минути. Замръзна ли? Не, не ме прегръщай и целувай, защото се разболявам и не искам да те заразя.

— О, по дяволите заразите!

И те се прегърнаха все пак, после се разсмяха, защото беше така хубаво след толкова време отново да са заедно.

— Какво ще правим? — попита Хедър.

— Колко време имаш?

— Само днешния ден. Този следобед. Трябва да се върна тази вечер, утре съм дежурна.

— Утре е неделя.

— Където работя, недели няма.

— Много лошо. Мислех, че ще можеш да дойдеш с мен в къщата на Даяна и да спиш там.

— Много бих искала, но не мога. Нищо. Влакът ми тръгва чак в седем и половина. Целият ден дотогава е наш. Умирам от глад. Нека отидем някъде да обядваме и след това ще решим къде да отидем. И така накъде?

Те обсъдиха това и отхвърлиха кафе „Кардома“ и „Лайънс Корнър Хауз“. Накрая Джудит каза:

— Да отидем в „Бъркли“.

— Но там е много тежкарско.

— Няма значение. И без това не е разрешено да струва повече от пет шилинга. Ако имаме късмет, ще си намерим маса.

Те тръгнаха към „Бъркли“, като изминаха малко разстояние назад по Пикадили. Влязоха вътре през постоянно въртящата се врата и попаднаха в свят на комфорт, топлина и скъпи аромати. Имаше твърде много хора и барът беше претъпкан, но Хедър зърна свободна маса и два празни стола, които бързо запази, докато Джудит се оглеждаше в ресторанта за главния сервитьор, за да го попита дали би било възможно да им намери маса за двама. Той беше доста приятен човек и не я погледна надменно (с униформата й на ЖКМС, без да е дори офицер), а отиде при бюрото си да провери в тетрадката и като се върна, каза, че ако нямат нищо против да почакат петнадесет минути, ще има такава маса.

— Надявам се, че не е до вратата на кухнята — каза тя, и той погледна малко изненадан от самоувереността й, но все пак почтително.

— Не, мадам, ще е до прозорец.

— Прекрасно. — Тя му подари най-прелестната си усмивка.

— Ще дойда и ще ви заведа, когато масата се освободи.

— Ще бъдем на бара.

Тя се върна при Хедър, като направи лек знак с вирнат палец, и изведнъж всичко стана забавно. Свалиха палтата си, веднага се появи портиер и ги занесе в гардеробната, после сервитьор доплува и попита какво биха желали да пият и преди Джудит да си отвори устата, Хедър поръча шампанско.

— По чаша ли, мадам?

— Не, мисля, че половин бутилка.

Той си отиде и Джудит измърмори:

— Сенки от Общинското училище в Порткерис — и двете се закискаха, а Джудит започна да хруска тънки резенчета пържени картофи от малка порцеланова чинийка. Хедър пък запали цигара.

Като я разглеждаше, Джудит реши, че изглежда изумително. Не висока, но идеално стройна, и тъмните цветове я правеха ярко различна. Носеше тясна сива фланелена пола, фин морскосин пуловер с поло яка, на шията й висеше дълга златна верижка, на ушите — златни халки.

— Изглеждаш страхотно, Хедър. Аз исках да се преоблека, но не ми остана време.

— Мисля, че и ти изглеждаш страхотно. И ми харесва униформата. Слава богу, че не избра да си в Противотанковите или в Женската спомагателна служба към ВВС. Тя е само джобове, копчета и бюст. А шапките са самият ужас. Отрязала си си косата.

— Трябваше. Правилото е да не докосва яката ти. Трябваше или да я отрежа, или да ходя с кок.

— Харесва ми така. Отива ти.

Сервитьорът се върна с техните чаши и бутилката, която той церемониално и ефикасно отвори. Виното пенливо потече в чашата на Хедър, без капка да се пролее навън, после напълни и чашата на Джудит.

— Благодаря.

— За мен е удоволствие, мадам.

Те вдигнаха чаши и пиха, почти веднага Джудит се почувства безкрайно по-добре.

— Трябва да запомня. Шампанското е лекарството за простуди.

Седяха, отпиваха шампанско и оглеждаха наоколо елегантните жени, щабните полковници, свободните френски офицери, младите гвардейци. Всички говореха до побъркване, пиеха, смееха се, сякаш нямаха никаква грижа на света. Много от тях забавляваха дами, които явно не им бях съпруги, но това само пораждаше полъх на пикантност. Военновременни афери, полутонове на забранена любов. Особено едно момиче беше невероятно бляскаво, с червена коса, с пищна гъвкава фигура, насочващо обгърната в прилепнала рокля от черно жарсе. Ноктите й бяха като на тигър, кърваво червени, а палто от норки беше метнато на облегалката на стола й.

Придружаваше я оплешивяващ капитан от авиацията, като либидото му от средната възраст просто се задъхваше от младежка похот.

Силно развеселена, Джудит каза:

— Той просто не може да свали очи от нея.

— Да не говорим за ръцете му.

Тъкмо допиха шампанското си и главният сервитьор се появи, за да им каже, че масата им е готова и да ги поведе през пълния ресторант и да ги настани на местата им. Той разгъна големи ленени салфетки и ги постла на скута на всяка, даде им по едно огромно меню и ги попита дали не искат аперитив.

Те не поискаха, защото и двете вече се чувстваха крайно доволни.

Обядът беше хубав, ресторантът толкова просторен и приятен, толкова различен от тъмните, разбити, мръсни улици зад покритите с мрежа стъкла. Ядоха охлюви, пиле и сладолед, като междувременно си поделиха бутилка бяло вино. Те говореха, за да си наваксат за дългите месеци, през които не се бяха виждали. Някои събития бяха наистина много тъжни. Смъртта на Нед. Едуард Кеъри-Луис. Племенникът на госпожа Мъдж, обявен за изчезнал и вероятно убит, беше загинал на бреговете на Дюнкерк. Но Чарли Лейниън е имал повече късмет, оцелял е при обстрелването и сега е пленник в Германия.

— Пишеш ли му, Хедър?

— Да, пиша му. Всяка седмица. Не знам дали получава писмата ми или не, но това не е причина да престана да му пиша.

— Имаш ли новини от него?

— Ограничават го, така че пише на майка си и баща си и те ме осведомяват. Но като че ли е добре… и получава някои от колетите ни с храна.

— Ще го чакаш ли?

Хедър сви вежди, изненадана.

— Да го чакам?

— Да. Да го чакаш. Да останеш постоянна.

— Не. Не го чакам. Никога не е било така между Чарли и мен. Аз просто го харесвах. Нали бях ти казала, че не съм луда по женитбата. Искам да кажа, че ще го направя, ако поискам. Някой ден. Но това не е всичко и край на всичко за мен. В живота има прекалено много неща. И твърде много, които да се правят. Прекалено много, които трябва да се видят.

— Има ли свестни момчета, където работиш?

Хедър се засмя.

— Множество чудаци. Повечето са толкова умни, че са почти смахнати. Колкото до харесването на някого… Тях просто не ти се ще да ги погледнеш. Но това не значи, че не са интересни… от научна гледна точка. Много културни. Абе просто особняци.

— Ти какво правиш? Каква е работата ти?

Хедър сви рамене и наведи очи. Взе нова цигара и когато отново вдигна поглед, Джудит разбра, че тя млъкна и повече няма да каже нито дума. Може би вече я беше страх, че е казала твърде много.

— Не искаш да говориш за това, нали?

— Не искам.

— А харесва ли ти?

Хедър изпусна облак дим.

— Вълшебно е. Хайде сега да говорим за теб. Каква е работата ти?

— Не особено интересна. Аз съм в Артилерийската школа. Работя при офицера за обучаване.

— Той с какво се занимава?

— С изследвания и разработване на приспособления, с които ще помагат да се обучават хора да стрелят с оръдия. Симулационни куполи. Фалшиви противовъздушни оръдия. Такива работи. Изкуствени визуални тренажори. Устройства за преподаване на принципите на центробежните сили. Това е безкрайно. Нови идеи никнат постоянно.

— Имаш ли приятел?

Джудит се усмихна.

— Много.

— И нито един по-специален?

— Не. Не отново.

— Какво искаш да кажеш?

— Едуард Кеъри-Луис. Няма да си навлека всичко това отново. Ще чакам да свърши войната и тогава може би ще се влюбя лудо в някакъв невероятен мъж, ще се омъжа, ще наредя редица с бебета и ще стана абсолютна скука. Няма да искаш да ме познаваш.

— Била си влюбена в Едуард Кеъри-Луис?

— Да. С години.

— Не съм знаела.

— Не съм ти казвала.

— Съжалявам.

— Вече е свършено.

Те не говориха повече за Едуард, а навлязоха в по-весели, положителни теми, като това, че господин Уорън е станал опълченец в Порткерис, а Джоуи Уорън е получил препоръка за офицерски чин.

— Как е майка ти? — попита Джудит.

— Както винаги. Нищо не я вълнува. Не ми пише много. Прекалено е заета, предполагам. Но ми написа, когато старият ексхибиционист Фосет умрял в банката. Нямала търпение да нанесе тази хапка информация на хартия. Помниш ли сцената онази вечер, когато Ели се върна от кино в истерия, защото старият гадняр си е показал всичко? Няма да забравя това, докато съм жива.

— Стига, Хедър, ти дори не си била там.

— Но чух всичко все пак. Живях с него цели дни. Мама не спираше да говори за него. „Трябваше да видиш Джудит“, все ми повтаряше тя. „Като истинска малка фурия.“

— Умрял е от апоплексия, струва ми се. Защото банковият чиновник му казал, че е в преразход. Господин Бейнс ми разказа това и само се разкискахме. Ужасно неприлично.

— Добро отърваване от лош боклук, бих казала. А как са семейство Кеъри-Луис? Добре ли са?

И те заговориха за Нанчероу и как скръбта на Даяна след смъртта на Едуард е била донякъде смекчена от появяването и постоянното отвличане на вниманието й от внучката й Клементина. Също както и по някакъв неясен начин невзискателната компания на Филис и Ана бяха помогнали на Биди Съмървил отново да стъпи на краката си.

— Значи те живеят заедно в Дауър Хауз?

— Да, и това помогна. Ти не си виждала къщата ми. Някога, когато получиш някаква отпуска, трябва да дойдеш и ще ти я покажа. Ще я обикнеш. Като мен. Обичам я до последното парченце.

— Още не мога да повярвам, че си имаш собствена къща — удивляваше се Хедър. — Наистина като голяма. Разбери, ни най-малко не ти завиждам, защото последното нещо, което бих поискала, е къща, която да ме завърже за себе си. Но за теб това трябва да е осъществена мечта. Особено когато семейството ти е толкова далече. — Тя замълча и после каза: — Извинявай.

— Защо да извинявам?

— Нетактично е. Сингапур. Прочетох вестника във влака тази сутрин.

— И аз го прочетох.

— Чувала ли си нещо за семейството си?

— От много отдавна не.

— Тревожиш ли се?

— Да. Скована съм от тревога. Надявам се да са се евакуирали. Поне мама и Джес. Всички казват, че Сингапур няма да падне, че е твърде добре защитен, прекалено важен, всичко ще бъде хвърлено в боя. Но дори ако Сингапур издържи, ще има въздушни нападения и всякакъв вид ужаси. И май няма никакви изгледи нещо или някаква войска да може да спре японците. Просто ми се иска да разбера какво става. — Тя погледна Хедър през масата. — Ти не би ли могла да научиш нещо? Нещо изпод тезгяха, между другото?

Сервитьорът донесе кафето. Хедър загаси цигарата си, запали нова. Седяха мълчаливи, докато черното силно кафе се наливаше в малките чашки. Когато той се отдалечи толкова, че да не чува, Хедър поклати глава и каза:

— Не мога. Ние работим само с Европа.

— Не трябваше да питам — въздъхна Джудит. — И Гас е там. Гас Калъндър. Той е в щаба на Гордънските части.

— Кой е той?

— Приятел на Едуард от Кеймбридж. Беше дошъл за няколко дни в Нанчероу. Той и Лъвдей… Как да кажа? Сприятелиха се.

— Лъвдей? — В гласа на Хедър имаше истинска изненада. — Лъвдей го е харесала? Тя никога не ми е казвала нищо такова.

— Не мисля, че би ти казала. Беше необикновено. Беше само на седемнадесет и то просто се случи. Мигновена хармония. Сякаш са се познавали вечно. Сякаш винаги са били двойка.

— Ако е военен и е в Сингапур, значи е в самия център на събитията. Не бих заложила много на шансовете му.

— Знам. И аз си мислех същото.

— Отвратителна война! Горката Лъвдей. И горката ти. Мисля, че просто трябва да стоим и да чакаме. Да видим какво ще стане.

— Да чакаме най-лошото. Да чакаме новини. Да се опитваме да се правим, че най-лошото няма да стане. Не трябва да стане. Искам родителите ми и Джес да останат живи, да са в безопасност и един ден да се върнат и да дойдат в Дауър Хауз. И искам Гас да остане жив за Лъвдей. След Сен-Валери мислехме, че е убит, но е успял да се измъкне и да стигне до вкъщи, и когато Лъвдей научи това, стана съвсем друг човек. Не мога да понасям мисълта, че може да й се наложи да преживее целия този ужас още веднъж.

— Джудит, каквото и да се случи с Лъвдей, тя ще оцелее.

— Защо мислиш така?

— Познавам я. Тя е едно жилаво дребосъче.

— Но… — Джудит беше готова да скочи в защита на Лъвдей, но Хедър я прекъсна.

— Виж какво, ние можем да си приказваме цял следобед, но денят ще си отиде и няма нищо да сме направили. В чантата ми има два билета за Албърт Хол. Шефът ми ги даде. Концерт, който трябва да почне след половин час. Искаш ли да отидем на концерт или да пазаруваме?

— Какво ще свирят?

— Цигулковият концерт на Уилям Уолтън и Втория концерт за пиано на Рахманинов.

Те допиха кафето си, платиха сметката (със солидни бакшиши навсякъде) взеха си палтата от гардероба (нови бакшиши) и се гмурнаха в кучешкия студ на Пикадили. Когато се появиха, такси се приближи до бордюра на тротоара, от което излязоха морски капитан и невзрачната му съпруга. Те изчакаха да си плати и бързо се вмъкнаха в колата, преди някой да ги изпревари.

— Накъде, мила?

— Албърт Хол. И ужасно бързаме.

Концертът беше чудесен, надмина очакванията на Джудит. Уолтън беше нов за нея, но Рахманинов — познат и любим, и тя седеше, потънала в музиката, пренесена в някакво безвремие, потвърждение за друг, траен свят, разположен далече от тревога и смърт, от боеве и бомби. Останалите от огромната публика бяха също погълнати и когато изпълнението свърши и замряха последните ноти, изразиха оценката си с аплодисменти за диригента и оркестъра, които траяха най-малко пет минути.

Но накрая всичко свърши и стана време да си тръгват. Джудит се чувстваше сякаш бе плувала два часа без усилия най-високо във въздуха и сега трябваше да слезе отново на земята. Толкова беше погълната от музиката, че настинката беше забравена, но сега, когато бавно вървяха напред през многолюдното, покрито с килими крило към фоайето и главната врата, главоболието и болката в гърлото се върнаха отмъстително и тя разбра, че започва да се чувства определено не добре.

Бяха планирали да отидат пеша до Мюз или да вземат автобус, но когато се появиха в потока на другите в черната, без светлини вечер, откриха, че е започнало да вали — дребна, остра суграшица, а нито една от тях нямаше чадър.

Те стояха, блъскани и притискани, на мокрия тротоар и обсъждаха шансовете си да хванат такси, които бяха близки до нула.

— Не можем да вървим пеша, ще прогизнем. Защо не си взех чадър? — Хедър, винаги толкова ефективна, беше бясна на себе си.

— Аз не можех да взема, защото не ни е разрешено да носим чадър, когато сме в униформа.

И тогава, докато се чудеха как, по дяволите, да се приберат вкъщи, късметът им се усмихна. Една частна кола, която бе поръчана от един командир от Кралските въздушни сили и половинката му, спря. Явно беше предвидлив и си беше осигурил собствен транспорт. Той отвори вратата, жената се пъхна вътре на сухо възможно най-бързо и командирът тъкмо щеше да се качи, когато зърна двете момичета, осветени от слабия лъч светлина, който се процеждаше от вътрешността на колата, застанали безнадеждно и ставащи все по-мокри всеки миг.

— В каква посока искате да отидете?

— Към Слоуън Скуеър — отговори Джудит.

— Ние сме към Клапам. Искате ли да ви закараме?

Беше прекалено хубаво, за да е вярно. Те приеха с благодарност и Хедър седна на задната седалка, а Джудит до шофьора. Вратите бяха затворени и те тръгнаха по тъмната, мокра улица, с чистачки, които се движеха на пълна мощност, а шофьорът напипваше пътя само с помощта на слабия лъч на затъмнените и полупокрити фарове.

Зад нея Хедър оживено заговори със спасителите им.

— Наистина е много любезно от ваша страна — каза им тя. — Не знам какво щяхме да правим без вас.

— Винаги е адски мъчно да се прибереш вкъщи след театър или концерт. Особено в такава отвратителна вечер.

Джудит престана да слуша. Беше стояла в локва и краката й бяха мокри. Започваше леко да я тресе. Когато се приберат, ще запали газовата печка и ще се стопли, но преди да стане това, възникваше малкият проблем с храната, защото не бе имала време да си купи нищо за ядене.

Те вече караха по „Слоуън стрийт“. На задната седалка разговорът още вървеше без паузи. Бяха вече обсъдили концерта и преминаха на ужаса от разрушаването от бомбите на Куинс Хол, после на прелестните обедни рецитали, които Мойра Хес устройваше в църквата „Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс“.

— Те винаги са претъпкани. Хората просто влизат вътре да послушат малко, когато отиват или се връщат от работа…

Командирът от въздушните сили се наведе напред.

— Къде точно искате да отидете? — обърна се той към Джудит. — Можем да ви оставим пред вратата, ако не е много далече от нашия път.

— Кадоган Мюз. — Тя се обърна към него, за да му отговори. — Но… — Тя се двоумеше. — Лошото е, че трябва да отида до магазина. В къщата няма нищо за ядене. Дойдох от Портсмут тази сутрин и нямах време… Но ако можете да ни оставите пред местната дрогерия…

— Не се безпокойте — каза той и благодарение на добротата му всичко мина гладко.

Тя го насочи към паянтовото ъглово магазинче, което винаги е било най-близкото и най-удобно за Мюз. Там продаваха бакалски стоки, вестници и цигари и докато другите чакаха, тя влезе, въоръжена със своята Спешна карта за снабдяване с най-необходимото, и купи хляб и яйца, по мъничко бекон, захар и маргарин, половин литър мляко и бурканче съмнително изглеждащ малинов конфитюр. Старата жена зад щанда изрови смачкан хартиен плик, в който сложи всичко това, Джудит плати сметката и се върна при другите.

— Много ви благодаря. Отлично стана. Поне имаме какво да хапнем с чая.

— Не можехме да ви оставим да гладувате. Сега накъде?

Те бяха оставени стилно точно пред вратата. В Мюз, в приглушената светлина на забулените фарове, камъните на настилката блестяха и мокра котка пресече улицата в търсене на подслон. Джудит и Хедър излязоха от колата с фонтан от прочувствени благодарности, дори предложиха да си платят част от бензина, но бяха отпратени с думите, че това е най-малкото, което всеки би направил, и да влизат бързо вътре, иначе ще се измокрят още повече.

Звучеше като заповед и те така и направиха. Когато затвориха вратата след себе си, колата вече завиваше по своя път. Те стояха много близо една до друга в мастилената тъмнина на мъничкия коридор.

— Не пали светлините — каза Джудит на Хедър, — докато не спусна затъмнителните завеси. Стой, където си или ще паднеш от стълбите.

Тя пипнешком отиде в кухнята и спусна завесите, остави плика с храната на масата. После, все още на тъмно, се появи отново, внимателно се изкачи по стълбите и се зае с черните и обикновени дебели завеси на всекидневната. Чак тогава вече можеше спокойно да натисне копчето на осветлението.

— Можеш вече да дойдеш — каза тя на Хедър и двете обиколиха всички помещения, дори тези, които Джудит нямаше намерение да използва, така че отникъде да не се процежда и най-малкият светъл лъч. Като свършиха това, Хедър започна да придобива домашен вид, като свали мокрото палто и ботуши, запали газовата печка и щракна ключовете на две-три лампи. Почти веднага всичко стана съвсем друго, подредено и уютно.

— Умирам за чаша чай — каза Хедър.

— Аз също, но първо трябва да взема един аспирин.

— Зле ли ти е?

— Да, доста.

— Горката. Наистина изглеждаш недобре. Мислиш ли, че си пипнала грип?

— Дори не споменавай тази дума.

— Добре, върви се лекувай, а аз ще направя чай. — Тя вече слизаше по стълбите. — Не се безпокой, ще намеря всичко.

— Има малко хляб. Можем да си препечем филийки на печката.

— Чудесно.

Джудит съблече шинела си и го простря на леглото, после свали обувките и влажните си чорапи и обу чифт рунтави чехли. Свали и куртката си и вместо нея навлече шотландски пуловер, който си носеше от Портсмут. После взе още аспирин и пак си направи гаргара. Отражението й в огледалото не направи и опит да я развесели. Лицето й изглеждаше с изострени черти и измъчено, с тъмни кръгове като натъртвания под очите. Ако Биди беше тук, щеше да й предпише горещ пунш, но тъй като Джудит нямаше нито уиски, нито мед и лимон, от това знание нямаше особена полза.

Докато тя се върна във всекидневната, Хедър беше направила чая и носеше подноса нагоре по стълбите. Те седнаха до газовата печка, направиха си препечени филийки на една дълга вилица и после оскъдно ги намазаха с маргарин и малинов конфитюр.

— Вкус на пикник — каза Хедър доволно. Тя облиза лепкавите си пръсти. — Мама винаги слагаше малинов конфитюр в кремовете. — Тя се огледа наоколо. — Харесва ми тази къща. Харесва ми всичко в нея. Светлите пердета и всичко. Често ли идваш тук?

— Винаги, когато идвам в Лондон.

— По-добра е от хотел на ЖКМС, във всеки случай.

— Щеше ми се да можеше да останеш.

— Не мога.

— Няма ли как да се обадиш на някого и да му кажеш, че внезапно си получила главоболие?

— Няма как. Утре съм дежурна.

— Кога е влакът ти?

— В седем и половина.

— От коя гара тръгваш?

— От Юстън.

— Как ще стигнеш дотам?

— С метрото от Слоуън Скуеър.

— Искаш ли да дойда с теб? Да те изпратя?

— Не — каза рязко Хедър. И добави: — Не и при тази простуда. Днес не трябва да излизаш повече. Трябва да лежиш.

Но Джудит имаше чувството, че дори да беше в най-прекрасно здраве, Хедър пак не би искала тя да отиде до Юстън, защото не искаше Джудит да види дори в какво направление пътува. Всичко беше толкова секретно, че чак тревожно. Джудит просто се надяваше, че приятелката й не се обучава за шпионка, защото не понасяше мисълта, че могат в тъмното да я хвърлят от някой аероплан на опасна вражеска територия.

Имаше още маса неща, за които не бяха говорили, но много скоро стана време Хедър да тръгва.

— Толкова рано?

— Не мога да рискувам да изпусна този влак, защото само за него ще има кола, която да ме вземе.

Джудит си представи някаква далечна селска гара, официалната кола, която чака търпеливо, последвалото шофиране мили и мили по криволичещи пътища. И после пристигането. Заключени и електрически управлявани врати, високи огради с бодлива тел, дебнещи кучета пазачи. Зад оградата дълги улици, водещи към издигащата се маса на огромна провинциална къща или викториански замък. Почти чуваше бухането на бухали.

По някаква причина тази представа я накара да потрепери, трепване от отвращение, и тя беше благодарна за своята открита, банална работа да изпраща съобщенията на своя капитан трети ранг Кромби, да приема телефонни разговори и да му пише на машина. Поне не беше заключена в секретност. И поне не трябваше да работи в неделя.

Хедър се готвеше да тръгне. Вдигна ципа на ботушите си, които бяха поизсъхнали до печката, закопча хубавото си алено палто и завърза шарфа си от скъпа коприна върху гарваново черната си коса.

— Беше страхотно. Чудесен ден — каза тя.

— Благодаря ти за концерта. Всеки момент от него беше просто божествен.

— Трябва да опитаме да се видим отново. Да не чакаме толкова дълго този път. Не слизай по стълбите. Ще се изпратя сама.

— Все още ми се струва, че трябваше да дойда с теб.

— Не ставай глупава. Вземи си гореща вана. И си легни.

Тя целуна Джудит. И после внезапно каза:

— Не искам да те оставя. Не ми харесва, че те оставям.

— Аз съм добре.

— Дръж ме в течение. За майка ти, баща ти и Джес, имам предвид. Ще мисля за теб. Уведоми ме, ако имаш новини.

— Добре. Обещавам.

— Имаш ли адреса ми? Номерът на пощенската кутия и прочее. Малко е неясен, но писмата, в края на краищата, стигат до мен.

— Ще ти пиша. Ще те осведомявам.

— Довиждане, мила.

— Довиждане.

Бърза прегръдка и целувка, и тя си тръгна. Надолу по стълбите и през вратата. Тя се затвори след нея. Стъпките й заглъхнаха, когато забърза по улицата. Отиде си.

И сега никакъв звук, освен капещия дъжд, далечното бучене на оскъдния трафик по „Слоуън стрийт“. Джудит се надяваше, че няма да има въздушно нападение, но реши, че вероятно така и ще стане, защото времето беше толкова отвратително. Бомбардировачите обичат ясни нощи с луна. Изглеждаше малко тъпо без компанията на Хедър, но тя сложи плоча на Елгар на грамофона. Първите плътни акорди на концерт за виолончело изпълниха стаята и стоплена от тях, тя престана да се чувства изоставена. Джудит взе подноса за чай, занесе го долу, изми малкото съдове и ги остави да съхнат на дъската за отцеждане. Сложи чайника да се нагрява, намери гумена грейка, напълни я с топла вода и се качи горе, оправи леглото за сън и сложи грейката между чаршафите. После взе още два аспирина (вече се чувстваше наистина отвратително), влезе във ваната с гореща вода и се потопи в ароматната пара за почти цял час. Избърса се, облече нощницата си и после вълнения пуловер. Сега концертът на Елгар беше свършил. Тя изключи грамофона, но остави огъня да гори и отвори вратата на спалнята, за да се разпространи топлината. След това намери стар брой на „Вог“ и се пъхна в леглото. Лежеше на меките възглавници, прелисти няколко от лъскавите страници, после се отпусна изтощена и затвори очи. И почти веднага, или поне така й се стори, ги отвори отново.

Шум. Сърцето й подскочи тревожно. Долу. Щракане на ключ. Главната врата се отвори и меко се затвори отново.

Неканен гост. Някой беше дошъл в къщата. Вкаменена от ужас, един миг тя лежа неподвижно, неспособна да помръдне. След това скочи от леглото и изтича през отворената врата и всекидневната към горната площадка на стълбите, решена, ако новодошлият се окаже враг, а не приятел, да го фрасне по главата, докато се качва, с някой тежък предмет, който се окаже под ръка. Той вече беше по средата на пътя, омотан в тежко палто, с блестящо злато на еполетите, фуражката му — напръскана от дъжда. Носеше в едната ръка багаж за през нощта, а в другата здрава торба от дебело платно с дръжки от въже.

Джеръми. Тя го видя и усети как краката й се огъват от облекчението и трябваше да се опре на перилата. Не неканен гост, нахълтал, за да краде, насилва или убива. Вместо това, единственият човек — ако беше имала възможност да избира — когото наистина би искала да види.

— Джеръми!

Той спря, погледна нагоре, лицето му заслонено от козирката на шапката и изпито под неласкавата светлина от горната площадка.

— Господи, това е Джудит!

— А кой си мислеше, че ще е?

— Нямах представа. Но разбрах, че има някой веднага щом отворих вратата, защото лампите светеха.

— Мислех, че си в морето. Какво правиш тук?

— И аз мога да те попитам същото. — Той се изкачи по стълбите, пусна багажа, свали мократа си шапка и се наведе да я целуне по бузата. — И защо посрещаш един джентълмен по нощница?

— Бях си легнала, разбира се.

— Сама, вярвам.

— Имам простуда, ако искаш да знаеш. Чувствам се скапана.

— Тогава веднага се връщай в леглото.

— Няма. Искам да поговоря с теб. Ще останеш ли през нощта?

— Така мислех.

— А сега аз окупирах спалнята.

— Няма значение. Ще отида при дъската за гладене и дрехите на Даяна. И по-рано съм спал там.

— Докога ще останеш?

— Само до сутринта. — Той остави шапката си на горната опорна колона на парапета и започна да разкопчава шинела си. — Трябва да хвана влак в седем сутринта.

— А откъде идваш? Точно сега, имам предвид.

— От Тръроу. — Той се измъкна от тежкия шинел и го преметна на парапета. — Имах два-три дни отпуска и отидох в Корнуол, за да ги прекарам при нашите.

— Не съм те виждала от векове. Години. — Тя не можеше да си спомни откога.

Но Джеръми помнеше.

— Откакто дойдох да се сбогувам с теб в Дауър Хауз.

— Това сякаш беше друг живот. — Тя внезапно си спомни нещо наистина сериозно. — Тук няма нищо за ядене. Само парче хляб и тънко резенче бекон. Гладен ли си? Магазинът на ъгъла вече ще е затворен, но…

Той се засмя.

— Но какво?

— Винаги можеш да излезеш навън да се нахраниш. Може би в „Роял Корт Хотел“?

— Това изобщо няма да е забавно.

— Ако знаех, че ще дойдеш…

— Знам, щеше да опечеш кейк. Не се безпокой. Използвах предвидливостта си. Майка ми ми помогна да опаковам малка чанта с провизии. — Той подритна платнената чанта. — Ето я.

Джудит погледна надолу и видя блясъка на бутилка.

— Виждам, че правилно си определил приоритетите си.

— Нямаше нужда да мъкна всичко по стълбите. Тежи цял тон. Оставих го в кухнята, но когато видях светлината, първата ми мисъл беше да видя кой е тук.

— Кой друг би могъл да бъде, освен мен? Или Атина. Или Лъвдей. Рупърт е в пустинята, а Гас в Далечния изток.

— Ааа, има и други. Нанчероу е станал втори дом, нещо като постоянна столова за млади действащи офицери. Те идват от Кълдроуз и Кралския флотски учебен лагер в Бран Тор. Всеки по-особен, към когото Даяна почувства симпатия, получава ключ.

— Не съм знаела това.

— Така че клубът вече не е толкова изключителен. Често ли идваш тук?

— Не особено. Понякога през уикендите.

— И това е един от тях?

— Да. Но утре трябва да се върна в Портсмут.

— Иска ми се да можех да остана. Щях да те заведа на обяд.

— Но не можеш.

— Така е. Не мога. Искаш ли питие?

— В шкафа няма нищо.

— Но достатъчно в моята торбичка. — Той се наведе и я вдигна, тя леко издрънча и изглеждаше страшно тежка. — Ела, ще ти покажа.

Той пръв тръгна надолу по стълбите и те влязоха в малката кухня. Той остави торбата на масата и започна да я разтоварва. Кафявият линолеум беше доста студен под босите й крака, затова Джудит седна от другия край на масата и това беше като да гледаш как някой отваря торбата на дядо Коледа. Човек изобщо не може да си представи още какво съкровище ще излезе оттам. Бутилка уиски „Блек енд Уайт“. Бутилка джин „Гордън“. Два лимона. Портокал. Три пакета с картофен чипс и паунд домашно масло. Черен шоколад „Тери“ и най-накрая зловещ, изцапан с кръв пакет, обвит най-отгоре във вестник.

— Какво има вътре? — попита Джудит. — Отрязана глава?

— Пържоли. — Той го каза сричка по сричка. — Пър-жо-ли.

— Откъде си намерил пържоли? И домашно масло? Майка ти не се занимава с черна борса, нали?

— От благодарни пациенти. Включен ли е хладилникът?

— Разбира се.

— Добре. Някакъв лед?

— Предполагам.

Той отвори хладилника и остави маслото и кървавия пакет до микроскопичната дажба бекон, която Джудит вече беше оставила там, после извади табличка с кубчета лед.

— Какво искаш да пиеш? Уиски ще подейства добре на простудата ти. Уиски със сода?

— Тук няма сода.

— Обзалагаш ли се?

Той я намери, разбира се, сифон, набутан в тъмен шкаф. От друг шкаф извади чаши, после с ръце освободи кубчетата лед от гнездата им, наля уиски, цръкна вътре сода. Питиетата приятно засъскаха и той подаде на Джудит една от високите чаши.

— Гледам в теб.

Тя се усмихна.

— И аз вдигам чаша.

Те пиха. Джеръми видимо се отпусна, въздъхна доволно.

— Имах нужда от това.

— Хубаво е. Обикновено не пия уиски.

— Има време за всичко. Тук е доста студено. Хайде да се качим горе.

Те се качиха, Джудит водеше и се настаниха удобно до печката.

Джеръми седна в един фотьойл, а Джудит се сви на килимчето по-близо до топлото.

— Хедър Уорън беше тук днес. Правихме си препечен хляб за чая. Заради това дойдох тук от Портсмут. Да я видя. Обядвахме заедно и после отидохме на концерт, но тя трябваше да хване влак и да се върне в секретния си департамент.

— Къде беше концертът?

— В Албърт Хол. Уилям Уолтън и Рахманинов. Билетите ги бяха дали на Хедър. Но разкажи ми за себе си, моля те. Какво става?

— Обикновени неща.

— Дали са ти отпуска?

— Не, всъщност не. Трябваше да дойда в Лондон да видя Негова светлост в адмиралтейството. Получих повишение. Командир на флотските хирурзи.

— О, Джеръми! — Тя беше очарована и впечатлена. — Браво! Ставаш висш офицер.

— Още не е официално, така че не звъни на хората и не го разгласявай.

— Но нали си казал на майка си?

— Да, разбира се.

— Какво друго?

— Местя се на друг кораб. Кръстосван от флотата на Нейно Величество, „Съдърланд“.

— Още в Атлантическия ли?

Той сви рамене. Стана предпазлив.

— Може би ще те изпратят в Средиземно море? Време е да се попечеш малко на слънце.

— Имаш ли новини от семейството си? — попита той.

— Не след началото на този месец. Не знам защо. А общите новини са толкова кошмарни.

— Още ли са в Сингапур?

— Предполагам.

— Много жени и деца вече заминаха.

— Не съм чула.

Той погледна часовника си.

— Осем и петнадесет е. Ще чуем новините в девет.

— Не знам дали искам.

— По-добре е да знаеш истината, отколкото да си въобразяваш най-лошото.

— В момента и едното, и другото изглеждат еднакво лоши. И всичко става толкова бързо. По-рано, когато наистина бяха зле, като по времето на Дюнкерк например, или в Портсмут по време на бомбардировките, се успокоявах, че поне те са в безопасност. Мама, татко и Джес имам предвид. И че когато всички стоим на опашки за дажбите си по купон и ядем ужасни изрезки от месо, те всички са добре, с хубава храна, обслужвани от маса прислужници, и се виждат с приятели в клуба. А когато японците бомбардираха Пърл Харбър и изведнъж нищо от това вече не е вярно, те са в по-голяма опасност, отколкото аз някога съм била. Вече ми се иска да бях заминала за Сингапур, когато се очакваше да го направя. Тогава поне щяхме всички да бъдем заедно. Не да съм толкова далече и нищо да не знам…

За неин ужас гласът й затрепери. Не можеше и дума да става да продължи да говори, щеше да избухне в безполезен плач. Тя отпи още глътка уиски и се вторачи в синкавите пламъчета на газовата печка.

— Струва ми се, че да не знаеш, е най-ужасното от всички мъчения — каза той меко.

— Няма нищо. Добре съм. Обикновено съм добре. Само тази вечер всъщност не се чувствам много добре.

— Върви да си легнеш.

— Наистина съжалявам.

— За какво да съжаляваш?

— Толкова време не сме се виждали, а когато се срещнахме, ме хвана тая проклета простуда. И съм прекалено изплашена, за да слушам новините, и не съм много добра компания.

— Харесвам те точно в такова състояние. Такава, каквато си. Единственото ми съжаление е, че трябва да те оставя толкова рано сутринта. Заедно сме, за да бъдем почти моментално разделени отново. Но всичко това е заради проклетата война.

— Няма значение. Заедно сме. Толкова се зарадвах, че си ти, а не някой мъж, когото не познавам. Някой от любимците на Даяна.

— И аз се радвам, че бях аз. А сега… — Той стана. — Ти си в лошо настроение, а аз умирам от глад. И на двамата ни трябва хубаво топло ядене и може би малко случайна музика. Ти си върви в леглото, а аз ще се погрижа за черната работа.

Той отиде до радиото и го включи. Танцова музика. Характерните напеви на Каръл Гибънс напомняха живота от хотел „Савоя“. „Да започнем танца.“ Тя си представи вечерящите, които масово стават от масите и отиват на дансинга.

— Какво има в менюто? Пържоли?

— А какво друго? Готвени с масло. Съжалявам само, че няма шампанско. Искаш ли още питие?

— Още не съм свършила това.

Той й подаде ръка, тя я хвана и бе издърпана на крака.

— В леглото — каза той, обърна я и я побутна лекичко към спалнята.

Тя влезе вътре и го чу да слиза по стълбите, като тичаше опитно, сякаш слизаше по корабна стълба. Но не си легна веднага. Седна пред тоалетната масичка, погледна бледото си отражение в огледалото и се чудеше защо той не беше казал нищо за служебната й подстрижка, къса и накъдрена, толкова различна от дългите къдрици с цвят на пресен мед от юношеството й. Може би дори не беше я забелязал. Някои мъже не забелязват такива неща. Чувстваше се малко замаяна. Вероятно и уискито се прибави към много горещата вана и аспирина. Усещането не беше неприятно. Тя среса косата си, сложи си малко червило, малко парфюм и й се искаше да има хубава сутрешна дреха с волани за обличане върху нощницата, каквито имаха и винаги носеха Атина и Даяна — отрупани с дантели, които те правят да изглеждаш уязвима, крехка и женствена. Старият вълнен пуловер едва ли беше романтичен. Но това беше Джеръми, така че искаше ли тя да изглежда романтична? Въпросът я свари неподготвена и явно нямаше разумен отговор, затова тя стана от тоалетката, намести възглавниците и се пъхна отново в леглото. Седна, отпиваше уиски и се наслаждаваше на чудесната миризма на пържоли с масло, която вече започна да се носи от кухнята.

Сега „Да започнем танца“ беше свършила и Каръл Гибънс и пианото му свиреха мелодия от един стар номер на Ървинг Бърлин^[3] — „Всичко, което си“…

Ти си обещаното докосване на пролетта…

Сега тя чу стъпки този път да се качват по стълбите. В следващия момент Джеръми се появи на отворената врата. Беше си свалил куртката и завързал нещо като месарска престилка върху тъмносивия си пуловер.

— Как обичаш пържолата?

— Не помня. Не съм яла пържоли от векове.

— Средно изпечена?

— Звучи добре.

— Как е питието?

— Свърших го.

— Ще ти налея друго.

— Ще падна от преливане.

— Не можеш да паднеш, когато лежиш в леглото. — Той взе празната й чаша. — Ще ти я донеса заедно с вечерята вместо шампанско.

— Джеръми, не искам да вечерям сама.

— Няма.

Той донесе яденето изненадващо бързо, като носеше нагоре тежкия поднос и го остави до леглото до нея. Обикновено когато хората носят някаква храна в леглото, като закуска например, забравят по нещо. Мармаладът, или ножа за масло, или лъжичката за чай. Но Джеръми явно не беше забравил нищо. Пържолите на загрети до червено чинии още съскаха, сервирани с тънки резенчета пържени картофи и грах от консерва, който беше намерил в шкаф в килера. Беше направил дори сос. Имаше ножове, вилици, сол и пипер, бурканче прясна горчица и салфетки, само че не истинските ленени, а две чисти кърпи за чай — единствените, които успя да намери. Както и две отново напълнени чаши с питие.

— Защо трябва да са напълнени отново? — каза тя. — Човек никога не казва „Би ли ми напълнил чашата отново“.

— Така е.

— Какво има за десерт?

— Половин портокал или сандвич с конфитюр.

— Любимото ми. Най-хубавата вечеря. Благодаря, Джеръми.

— Яж си пържолата, докато не е изстинала.

Всичко беше невъобразимо вкусно и незабавно я възстанови. Джеръми беше прав. Джудит не си беше дала сметка, че е гладна, и като се чувстваше толкова зле и като здраве, и като дух, остро се нуждаеше от солидна подкрепа. Той беше приготвил пържолата безупречно, потъмняла и с коричка отвън, леко розова отвътре. Беше толкова крехка, че почти нямаше нужда да отхапва, и се хлъзгаше леко през болното й гърло. И беше изключително засищаща. Може би след месеци на еднообразна неапетитна храна, стомахът й се беше свил.

— Не мога да ям повече — каза тя накрая. — Натъпках се напълно. — Тя остави ножа и вилицата и се облегна на възглавниците доволна. И каза на кокни диалект: „Амчи ич ни е кът оная рънъ с купонито“, и той се разсмя. — Не ми остана място за десерт, така че изяж целия портокал. Никога не преставаш да ме изненадваш. Нямах представа, че можеш да готвиш!

— Всеки мъж, който някога е плавал с малка лодка, може да готви, та дори ако е само да опържи скумрия. Ако успея да намеря малко кафе, искаш ли чашка? Не, по-добре не трябва. Няма да можеш да спиш. Кога започна тази настинка?

Изведнъж той беше станал професионалист.

— Тази сутрин, във влака. Гърлото започна да ме боли. Мисля, че се заразих от момичето, с което живея. И ме боли главата.

— Вземала ли си нещо?

— Аспирин. И правех гаргара.

— Как си сега?

— По-добре. Не така зле.

— В куфара ми има вълшебни хапчета. Получих ги в Америка, донесох малко и тук. Приличат на малки бомби, но обикновено правят магията. Ще ти донеса едно.

— Не искам да бъда съборена.

— То няма да те събори.

Зад отворената врата програмата с танцова музика завърши и Каръл Гибсън с оркестъра си изсвири сигналната крайна мелодия. Кратка тишина и зазвъняха камбаните на Биг Бен, бавно и плътно, и по асоциация, съдбовно. „Говори Лондон. Новините в девет часа.“ Той въпросително погледна Джудит и тя кимна одобрително. Колкото и да са потресаващи и сериозни, тя трябва да ги чуе и да ги понесе, просто защото Джеръми е тук, седнал на ръка разстояние от нея. Човек едновременно и съчувстващ, и разбиращ. А също и силен и общителен, присъствието му създаваше необикновено чувство за сигурност. Да се опитва да бъде храбра и разумна сама беше толкова уморително. Двама души могат да се утешават взаимно. Могат да споделят. Могат да се успокояват.

И въпреки това беше доста зловещо, почти толкова лошо, колкото се беше бояла, че ще е. В Далечния изток японците се концентрираха по шосето за Джохор. Град Сингапур беше подложен на бомбардировки втори ден… копаят се окопи и укрепления… жестоки боеве на река Муар… Британски самолети продължават да бомбардират и обстрелват с картечници нахлулите японски баржи… Нападната е австралийска територия… пет хиляди японски части на островите на Нова Британия и Нова Ирландия… малък защитен гарнизон, принуден да отстъпи…

В Северна Африка Първа бронирана дивизия отстъпва пред натиска на генерал Ромел… Разклонено нападение над Адждабия… Цяла индийска дивизия застрашена от обкръжаване…

Джеръми стана и каза:

— Стига — и мина през всекидневната и изключи радиото. Култивираният, безстрастен глас на говорителя замлъкна. Той се върна. — Не звучи много добре, нали?

— Мислиш ли, че Сингапур ще падне?

— Ако падне, това ще е катастрофа. Ако падне той, цялата холандска Източна Индия ще го последва.

— Но със сигурност, щом островът е толкова важен и винаги е бил много важен, трябва и да е защитим.

— Всички големи оръдия са насочени на юг, отвъд морето. Предполагам, че никой никога не е очаквал нападение от север.

— Гас Калъндър е там. В щаба на Гордън.

— Знам.

— Горката Лъвдей. Горкият Гас.

— Горката ти.

Той се наведе и я целуна по бузата, после сложи ръка на челото й.

— Как се чувстваш?

Тя поклати глава.

— Не знам как се чувствам.

Той се усмихна.

— Ще отнеса подноса и ще разчистя кухнята. После ще ти донеса хапчето. На сутринта ще бъдеш добре.

Той излезе и Джудит остана сама, отпусната в топлото, меко легло, заобиколена от грижливо подбирания лукс на Даяна Кеъри-Луис: полупрозрачни драперии, кретон на рози, мека светлина на лампи. Беше странно тихо. Единствени звуци — дъждът, който валеше зад спуснатите пердета, и потракването на стъкло на прозорец при първия порив на надигащия се вятър. Представяше си вятъра като нещо цяло, което духаше от запад, покриваше квадратни мили от пуста площ, преди да направи небето тъмно. И тя лежеше неподвижно, вторачена в тавана, мислеше за Лондон и за това, че е в центъра му в този момент, тази нощ, единствено човешко същество в столица с хиляди и хиляди. Бомбардиран, изгорен, разрушен и все пак пулсиращ от жизненост, която извираше от хората, обитаващи неговите улици и сгради. Ийст Енд и доковете бяха почти разрушени от немските бомбардировачи, но тя знаеше, че там все още имаше малки тераси с къщи и в тях се събираха семейства в уютните предни стаи, за да пият чай, да четат вестници, да говорят, да се смеят и да слушат радио. Също както други се събираха всяка вечер на пероните в метрото, за да спят там, докато влаковете гърмяха в двете посоки, защото това беше все пак някакво общуване, нещо като парти, и категорично по-приятно, отколкото да си сам.

А имаше и хора навън в тази мразовита януарска нощ. Артилеристите от противовъздушната отбрана, наблюдателите за пожари от покривите на къщите, дежурните от противовъздушната отбрана, които седяха до телефоните в малки временни постройки, пушеха и четяха „Картинна поща“, за да съкратят безкрайните часове на дежурене. Имаше военни в отпуска, които крачеха по тъмните тротоари по двама и по трима, като търсеха развлечения и накрая се гмурваха през завесите в някоя обещаваща кръчма. Мислеше си за проститутките от Сохо, които стояха пред вратите навън на дъжда и осветяваха с фенерчета надолу обутите си с мрежести чорапи и обувки на токове крака. А от другия край на скалата млади офицери, дошли в града от отдалечени летища и военни бази, които канят на обяд приятелките си в „Савоя“ и отиват да танцуват през нощта в „Мирабела“, „Багател“ или „Кокънът Гроув“.

И тогава, съвсем внезапно, неволно, без да го е искала, започна да мисли за майка си. Не как ли е сега. Не в този момент, на другия край на света, заплашена всеки момент от смъртна опасност, паника, вероятно ужасена и със сигурност объркана. А каквато беше. Както Джудит я помнеше от последните дни в Ривървю.

Шест години. Но толкова неща бяха се променили оттогава. Толкова неща бяха станали. Постъпването й в помощ срещу войната се беше състояло, и Дауър Хауз, и преди това мрачната зима, която Джудит беше прекарала с Биди в Апър Бикли. Войната беше избухнала, златните години в Нанчероу, за които винаги беше си въобразявала, че ще продължават вечно.

Ривървю. Част и владение на детството, неотделима част от края му, и затова дълбоко носталгично. Ривървю. Временно, може би. Под наем, и никога тяхно собствено, но през онези четири години то беше техен дом. Спомни си дремещата градина в летните вечери, когато сините води на високия прилив нахлуваха от откритото море, за да наводнят тинестото пространство на устието. И как малкият влак през целия ден трополеше по брега, като сновеше за и от Порткерис. Спомни си как слизаше от този влак след училище, изкачваше стръмната, засенчена от дърветата алея към вкъщи, нахлуваше вътре през предната врата с вик: „Мамче!“. И майка й винаги беше там. В своята всекидневна, с готов чай на масата, заобиколена с хубави дреболии и предмети, и винаги миришеше на ароматен грах. И видя майка си, седнала зад писмената маса или като се преобличаше за вечеря, решейки косата си или слагайки си ухаеща пудра върху незначителния нос. И чуваше гласа й, когато четеше приказка на Джес преди лягане.

Безметежни дни, в които почти не се е мяркал мъж вкъщи. Само понякога чичо Боб, който идваше с Биди, и понякога Нед, за да прекарат няколко дни през лятото. Гостуването на семейство Съмървил беше голямо събитие в спокойния им живот наред с коледните пантомими, изпълнявани от Клуба за изкуства на Порткерис, и пикниците до Веглос Хил по Великден през сезона на цъфналата дива иглика. Иначе дните преминаваха един в друг, сезон след сезон, без да се е случило нищо забележително през цялото време. Но и никога нищо лошо не беше ставало.

Но имаше, разбира се, и обратна страна на медала. Друга истина. Моли Дънбар, добра и отстъпчива, беше една безрезултатна, слаба майка. Нервна, когато трябваше да шофира. Нежелаеща да седи на влажен плаж на студения северен вятър, сдържана при сприятеляване с нови хора, неспособна да вземе каквото и да било решение. Перспективата за промяна винаги я хвърляше в тревога. (Джудит си спомни истеричното й поведение, когато разбра, че се връща не в Коломбо, с което беше свикнала, а в Сингапур, който й беше непознат.) При това не беше издръжлива, лесно се уморяваше и бързаше да си легне и при най-малка причина.

Тя винаги бе имала нужда от насочване и подкрепа. Вместо съпруг, който да й казва какво да прави и как да го направи, тя се беше обръщала към жени, по-силни от нея. Леля Луиза, Биди Съмървил и Филис. В Ривървю Филис беше тази, която въртеше къщата, организираше всичко, разправяше се с търговците, отнасяше Джес далече от ушите, когато детето изпадаше в поредния си пристъп на разглезен плач.

Нейната слабост и мек характер не бяха нейна вина, просто си беше родена с тях. Но това знание сега не подобряваше нещата. Всъщност ги влошаваше. Война, катастрофи, глад, лишения изваждаха на бял свят най-доброто у редица жени — непоколебим кураж, предприемчивост, ясна решимост да оцелеят. Но Моли Дънбар беше лишена от тези качества. Тя ще бъде победена. Ще пропадне. Ще бъде смазана.

— Не — чу се да казва на глас Джудит, в мъчително отхвърляне на собствените си страхове. Сякаш беше възможно да прогони образите на отчаяние, тя се обърна и зарови лице във възглавницата, тялото й се сви в ембрионалната поза на неродено дете, все още в безопасност в майчината утроба. В този момент чу, че Джеръми се връща от кухнята, качва се по стълбите и прекоси пода на всекидневната.

— Извика ли ме? — чу гласа му. Все още заровена във възглавницата, тя завъртя глава. — Донесох ти вълшебното хапче. И чаша вода, за да го преглътнеш.

Тя не помръдна.

— Джудит! — той седна на ръба на леглото до нея и тежестта му стегна одеялата на раменете й. — Джудит!

Ядосана от плача си, тя се обърна по гръб и го погледна с потънали в сълзи очи.

— Не искам лекарства — каза тя. — Нищо не искам. Искам само да бъда при майка ми.

— О, миличката.

— А ти си само един доктор. Ти си просто ужасно професионален.

— Не съм искал да бъда.

— Мразя се задето не съм при нея.

— Не трябва да правиш това. Прекалено много хора те обичат. Ще се съсипеш.

Той остана невъзмутим от поведението й и толкова делови, че внезапният й изблик на гняв заглъхна и тя се изпълни с разкаяние.

— Извинявай.

— Наистина ли се чувстваш скапана?

— Не знам как се чувствам.

Той не каза нищо на това. Само посегна към хапчето, което наистина приличаше на мъничка бомба, и към чашата с вода.

— Глътни това и после ще поговорим.

Тя го погледна със съмнение.

— Сигурен ли си, че няма да ме тръшне?

— Напълно. Само ще се почувстваш много по-добре и най-после ще заспиш. Не изглежда много апетитно, но ако го глътнеш направо с една огромна глътка вода, няма да те задави. Нужно е малко време, за да подейства, затова го глътни веднага.

— Добре — въздъхна тя.

— Браво.

Джудит с известно усилие се повдигна на лакът, пъхна таблетката в устата си и я пробута с малка глътка, миришеща на тенекия лондонска чешмяна вода. Джеръми се усмихна одобрително.

— Чудесно. Дори не се задави. — Той взе чашата от нея и тя благодарно се отпусна на възглавниците. — Искаше ли да опиташ да заспиш?

— Не.

— Искаш ли да говориш?

— Толкова е глупаво да не можеш да престанеш да мислиш. Бих искала да получа хапче, което ще анестезира мозъка ми.

— Съжалявам. — И в тона му наистина имаше съжаление. — Нямам такова.

— Толкова е глупаво. Аз съм на двадесет години и искам майка си. Искам да я прегърна, да я докосна и да знам, че е в безопасност.

Сълзите, които цялата вечер нито за момент не бяха много далече, сега отново напълниха очите й и тя се почувства прекалено слаба, прекалено лишена от всякаква гордост, за да се опитва да ги спре.

— Мислех си за Ривървю и живота ми там с нея и Джес… И как никога нищо не се случваше, но всичко беше толкова тихо и спокойно… и бяхме щастливи, струва ми се. Невзискателни. Нищо не ни караше да се чувстваме разкъсани на части… Непрекъснато бяхме заедно. А станаха вече шест години… Голям отрязък от живота ни… И сега… Не знам…

Беше й невъзможно да продължи. Джеръми каза скръбно:

— Знам. Шест години са прекалено много. Съжалявам.

— Не знам… Нищо не знам. Искам само едно писмо. Нещо. От което да разбера, че още ги има…

— Разбирам.

— … Толкова е глупаво…

— Не. Не е глупаво. Но не трябва да губиш надежда. Понякога липсата на новини е добра новина. Кой знае, те вече може би са далече от Сингапур… Може би на път към Индия или друго безопасно място. Комуникациите в такова време винаги се нарушават. Опитай да не бъдеш толкова обезверена.

— Ти само се опитваш да ме успокоиш…

— Не е време за утешаване, нито за развеселяване. Просто опитай да бъдеш разумна. Запази чувството си за пропорция…

— Представи си, че това бяха твоите майка и баща…

— Щях да съм разстроен. Крайно объркан. Но мисля, че бих направил всичко, за да не губя надежда.

Джудит помисли малко над това. После каза:

— Твоята майка не е като моята.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че е различна.

— Откъде знаеш?

— Защото се запознахме на погребението на леля Лавиния. Поговорихме малко по време на чая след това. Тя е силна и разумна, практична. Просто я виждам как успокоява пощурели пациенти по телефона и никога не обърква важните съобщения.

— Много си проницателна.

— Моята майка не е такава. Ти си я виждал само веднъж, във влака, и тогава дори не се познавахме. Тя не е силна. Не е уверена, никога не е била сигурна в себе си. Винаги я безпокои какво мислят другите и е безполезна, когато трябва да се погрижи за себе си. Леля Луиза винаги й казваше, че е глупава, и тя никога не се защити, нито направи нещо, за да покаже, че не е.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че ме е страх за нея.

— Тя не е сама. При нея е баща ти. При нея е Джес.

— Джес е само малко момиче. Тя не може да взема решения вместо майка ми.

— Джес е на десет години. Вече не е бебе. Някои малки момичета на десет години могат да имат съвсем страхотни характери. Пълни с идеи, заинатено решени да осъществят каквото са намислили. Каквото и да стане, както и да свърши това, сигурен съм, че Джес ще й бъде източник на неизменна подкрепа.

— Как можем да знаем…

Сълзите рукнаха отново, потекоха по бузите й, и тя опита пипнешком да намери края на чаршафа и да ги избърше с него. Направи това толкова покъртително непохватно, че Джеръми не издържа. Стана и отиде в банята, намокри и изстиска една кърпа за лице със студена вода, намери друга и се върна при нея.

— Ето така.

Той сложи ръка под брадичката й и повдигна лицето й, леко го избърса и после й подаде сухата кърпа, в която тя бързо си издуха носа.

— Обикновено не плача така — каза му тя. — За последен път плаках, когато Едуард беше убит, но онова беше друго. То беше краят на нещо. Категоричен и жестоко окончателен. Този път ми се струва, че всичко това е едва начало на нещо безкрайно по-лошо. — Пое дълбоко дъх, прекъсван от хлипания. — Тогава не бях изплашена.

И тя звучеше толкова отчаяно, че Джеръми направи това, което беше копнял да направи цялата вечер. Легна до нея, взе я в ръцете си, привлече я до себе си, като я обви в комфорт и близост. Тя лежеше пасивна, признателна, но с една ръка докосна вълната на пуловера му и я стисна здраво, и това му напомни бебе, вчепкало се в шала на майка си.

— Знаеш ли — каза той, — когато бях малък и отчаян от едно или друго, майка ми обикновено ме утешаваше, като казваше: „Това ще мине. Един ден ще погледнеш назад и ще видиш, че вече е свършило“.

— От това нещата ставаха ли по-хубави?

— Не особено. Но помагаше.

— Не мога да си те представя като малко момче. Познавам те само като пораснал. На колко години си, Джеръми?

— На тридесет и четири.

— Мисля си, че ако не беше войната, щеше да си женен и да имаш семейство… Странно е да се мисли така, нали?

— Истерично. Но мисля, че не е много правдоподобно.

— Защо?

— Прекалено съм зает с медицината. Прекалено зает, за да преследвам момичета. И обикновено хронично безпаричен.

— Трябва да специализираш. Да станеш хирург или гинеколог, или нещо друго. Кабинет на „Харли стрийт“, месингова табелка на вратата. „Господин Джеръми Уелс, ВККХ“^[4]. И ще има опашка по цялата улица от богати бременни дами, пощурели за твоето внимание.

— Каква хубавичка измислица.

— Не ти ли изглежда привлекателна?

— Не е точно в моя стил.

— А какъв е стилът ти?

— Мисля, че като на баща ми. Селски личен лекар с куче в колата.

— Наистина успокояващо.

Тя вече бе започнала да звучи повече като себе си, но пръстите й с побелели кокалчета все още бяха вкопчени във вълната на пуловера му.

— Джеръми!

— Какво?

— Когато си бил залепен за оня надуваем плот насред Атлантическия океан за какво си мислел?

— Да остана на повърхността. Да оцелея.

— Не си ли си спомнял нещо? Приятни събития? Красиви места? Хубави времена?

— Опитвах се.

— Какво по-точно?

— Не знам.

— Но трябва да знаеш!

Явно това беше важно за нея и Джеръми, като с усилие игнорираше физическата възбуда в собственото си тяло, породено от нейната близост и нейната явна нужда от него, направи огромно усилие на волята и изрови от подсъзнанието си първите зле сглобени спомени, които му хрумнаха.

— Есенните недели в Тръроу, камбаните на катедралата, които звънят за вечерня. И разходките по скалите на Нари с море, синьо като стъкло, и всичките диви цветя, които запълваха долчинките. — И тук в съзнанието му нахлуха и се струпаха други спомени, картини и звуци, които все още в ретроспекция го изпълваха с очарование. — Посещенията в Нанчероу, струва ми се. Ранното сутрешно плуване с Едуард, връщането обратно през градините, за да изядем възможно най-страхотната закуска. Играта ми за пръв път в Туикнам, когато спечелих шест точки. Ловът на фазани в заскрежените декемврийски сутрини, когато чакахме птиците, кучетата душеха, а голите дървета бяха като дантела на фона на много бледото зимно небе. Музиката. И да знам, че си се върнала в Нанчероу.

— Музиката е нещо хубаво, нали? Постоянно. Издига те във въздуха. Далече от света.

— Това бях аз. Сега е твой ред.

— Не мога да мисля. Прекалено уморена съм.

— Само едно нещо — придумваше я той.

Тя въздъхна.

— Добре. Моята къща. Собствената ми къща. Моят дом. Той е все още на леля Лавиния, защото тя е оставила толкова много от себе си в него, но сега той е мой. И това как се чувствам, и часовникът, който тиктака в хола, и гледката към морето, и боровете. И знанието, че Филис е там. И че мога да се върна, когато поискам. Да си отида у дома. И един ден никога да не го напускам.

Той се усмихна.

— Вкопчила си се в това. — Тя затвори очи. Той погледна надолу към лицето й и видя дългите мигли, тъмни на фона на бледото лице, формата на устата й, чистата извивка на челюстта и брадичката. Той се наведе и целуна челото й. — Ти си уморена, а мен ме чака ранно ставане. Мисля, че трябва да приключим този ден.

Изведнъж очите й се отвориха в паника и тя още по-здраво стисна пуловера му. Джеръми си каза, че трябва да е решителен, и започна да се измъква.

— Ще те оставя да спиш.

Но тя изведнъж се развълнува.

— Не трябва да си отиваш. Моля те. Не ме оставяй. Искам да си с мен.

— Джудит…

— Не, не си отивай… — И добави, сякаш той имаше нужда от окуражаване. — Това е двойно легло. Има огромно място. Нямам нищо против да останеш. Моля те.

Разкъсван между желанието и вродения си здрав разум, той се двоумеше. Накрая попита:

— Мислиш ли, че това е добра идея?

— Защо да не е?

— Защото ако прекарам нощта с теб, по всяка вероятност ще правя любов с теб.

Тя не изглеждаше нито шокирана, нито особено изненадана.

— Няма значение.

— Как така няма значение?

— Казвам, че ако искаш да правиш любов с мен, бих искала да го направиш.

— Знаеш ли какво говориш?

— Мисля, че много ще ми хареса. — Внезапно тя се усмихна. Цялата вечер той едва ли бе видял усмивка на лицето й и почувства как сърцето му отново се преобърна и в същото време здравият му разум изтече като вода от отпушена вана. — Всичко е наред, Джеръми. Няма да ми е за пръв път.

— Едуард — каза той.

— Разбира се, че Едуард.

— Ако се любим с теб, ще мислиш за Едуард.

— Няма. — Тонът й беше много твърд. — Не. Няма да мисля за Едуард. Ще мисля за теб. Тук. В Лондон. Тук, когато истински имах нужда от теб. И още имам нужда. Не искам да ме оставяш. Искам да ме прегърнеш и да се чувствам в безопасност.

— Не мога да правя любов с теб с всичките тези дрехи на мен.

— Тогава върви и ги съблечи.

— Не мога. Ти не пускаш пуловера ми.

Тя отново се усмихна. Пръстите й се отпуснаха, но той все още не помръдваше.

— Изпитвам ужас да те оставя от страх да не изчезнеш.

— Не изпитвай ужас.

— Ще дойда след две минути.

— Опитай да е една.

* * *

— Джудит!

Глас от много далече, от тъмното.

— Джудит!

Тя се размърда. Протегна ръка да го докосне, но леглото беше празно. С усилие отвори очи. Нищо не се промени. Лампата до леглото светеше, пердетата дръпнати, точно както когато беше заспала. Джеръми седеше до нея, на ръба на леглото. Беше облечен в униформата си, избръснат. Усети чистия мирис на сапун.

— Донесох ти чаша чай.

Чаша чай.

— Колко е часът?

— Шест сутринта. Тъкмо тръгвам.

Шест часа. Тя се протегна и се прозина, надигна се и седна, и той й протегна димящата чашка, все още прекалено гореща, за да се пие. Тя замига да прогони съня от очите си, все още почти заспала.

— Кога си станал?

— В пет и половина.

— Не съм те чула.

— Знам.

— Закуси ли?

— Да. Едно яйце и едно резенче бекон.

— Трябва да вземеш всичките си продукти със себе си. Да не си и помислял да ги оставиш.

— Не се тревожи. Опаковал съм си багажа. Само исках да се сбогуваме. И да ти благодаря.

— О, Джеръми, аз съм тази, която трябва да благодари.

— Беше прекрасно. Съвършено. Паметно.

Джудит кой знае защо малко се притесни. Наведе очи, отпи от врелия чай.

— Как се чувстваш тази сутрин? — попита той.

— Добре. Малко унесена.

— Гърлото?

— Минало ми е.

— Ще се пазиш, нали?

— Разбира се.

— Кога трябва да се върнеш в Портсмут?

— Тази вечер.

— Може да намериш писмо от семейството ти, което те чака.

— Да. — Тя помисли за тази възможност и изведнъж се оказа изпълнена с надежда. — Да. Може би.

— Опитай да не се тревожиш много. И се грижи за себе си. Толкова ми се иска да остана. Снощи поговорихме, но има хиляди неща, за които не успяхме нищо да си кажем. А вече няма време.

— Не трябва да изпускаш влака си…

— Ще ти пиша. Веднага щом намеря капчица време за себе си. Ще ти пиша и ще се опитам да ти кажа всичко, което исках да ти кажа снощи. На хартия може би ще се справя по-добре.

— Справи се не много лошо. Но един ден бих се радвала да получа писмо.

— Трябва да тръгвам. Довиждане, скъпа Джудит.

— Ако вземеш този чай от мен, ще мога да се сбогувам с теб както трябва.

Той се засмя и я освободи от чашата и чинийката и те се прегърнаха, силно притиснаха и се целунаха като приятели, каквито винаги са били, но сега и като любовници.

— Не се взривявай вече, Джеръми.

— Ще направя всичко възможно да не се случи.

— И пиши. Както обеща.

— Ще пиша. Рано или късно.

— Преди да си тръгнеш, ще направиш ли нещо за мен?

— Какво?

— Дръпни всички пердета, за да мога да гледам разсъмването.

— Няма да съмне още часове.

— Ще чакам.

Той се откъсна от нея и се изправи. Наведе се да загаси лампата и отиде до прозорец. Тя чу как дръпна копринените пердета и после и черното затъмнително. Зад стъклото на перваза на прозореца зимното утро беше безпросветно, но дъждът беше спрял, а вятърът намалял.

— Така е много добре.

— Трябва да тръгвам.

— Довиждане, Джеръми.

— Довиждане.

Беше прекалено тъмно, за да го види, но тя чу как се придвижи, отвори вратата и внимателно я затвори. Отиде си. Тя остана да лежи на възглавниците и заспа почти веднага.

Събуди се чак в десет часа, така че, в края на краищата, не видя как зората просветли небето. Вместо това денят я връхлетя облачен, но с парцали бледосиньо небе. Представи си Джеръми в някакъв влак, който гърми на север, към Ливърпул, или Инвергордън. Мислеше за последната нощ и се усмихваше на себе си, като си спомняше неговото любене, което беше едновременно и безкрайно нежно, и в същото време страстно, така че нейното удоволствие съответстваше на неговата пламенност, и двамата достигнаха до върха на физическата страст. Епизод на вълшебна неочакваност и дори радост.

Джеръми Уелс. Сега всичко се беше променило. Преди никога не бяха си писали. Но беше обещал, че рано или късно ще й пише. Което означаваше, че има нещо специално, което да очаква.

Междувременно отново беше сама. Останала в леглото, като се замисли за състоянието си, констатира, че е оздравяла. Простуда, грип, инфекция — каквото и да беше, вече го нямаше и беше отнесло със себе си всички симптоми като главоболие, отпадналост и потиснатост. Макар че колко от това се дължеше на Джеръми Уелс, професионалното му лечение или пълноценния нощен сън, беше трудно да се каже. Каквото и да беше, нямаше значение. Тя беше отново себе си, изпълнена с обичайната си енергия.

Но как да я изразходва? Не беше длъжна да се яви в щаба преди вечерта, но перспективата на празен, самотен ден в Лондон през една военна неделя без нито църковни камбани, нито компания да оживи свободното й време, не беше особено примамлива. Освен това в дъното на съзнанието й се мяркаше възможността да е дошло писмо от Сингапур. Колкото повече мислеше за това, толкова по-сигурна ставаше, че то ще е там, в Контролния офис, в пощенската кутия, надписана с буквата Д. Тя мислено го видя да я очаква и изведнъж стана страшно важно да се върне в Портсмут без никакво отлагане. Тя отметна завивките и скочи от леглото, после в банята, за да пусне ваната да се пълни, и си направи още една гореща вана.

Изкъпана, облечена, събрала багажа си, тя свърши малко бърза домашна работа. Събра чаршафите от леглото, сгъна ги, слезе долу, изпразни хладилника и го изключи. Джеръми като всеки моряк беше оставил кухнята излъскана и в отлично състояние. Джудит надраска бележка за госпожа Хиксън, притисна я с две монети от половин крона, взе чантата си и излезе, като хлопна вратата след себе си. Взе метрото до „Ватерло“, хвана първия влак за Портсмут и после нае такси покрай развалините на Гилдхол. В два часа беше вече в седалището на ЖКМС. Плати за таксито и влезе през главната врата, после в Контролния офис, където главният дежурен офицер, момиче с кисело лице и ужасен тен, седеше зад бюрото и си гризеше ноктите от скука.

— Малко си подранила, а? — каза й тя.

— Да, знам.

— Мислих, че имаш отпуска за уикенда.

— Така е.

— Добре, не ти знам работите. — Главният офицер й отправи подозрителен поглед, сякаш Джудит се беше появила не за добро. — Лесно им е на някои — каза тя.

Това не предполагаше отговор и Джудит замълча. Само се записа и после отиде при дървената решетка с пощенските кутии. На „Д“ имаше тъничка купчинка писма. Тя ги прегледа внимателно. Рен Дърбридж, старшина Джоан Дейли. Тогава, на дъното, синия тънък плик за въздушна поща, надписан с почерка на майка й. Пликът беше с подгънати и оръфани краища и изпоцапан, сякаш беше претърпял какви ли не превратности и беше обиколил земята поне два пъти. Джудит върна другите писма в кутията и го загледа. Инстинктът й беше веднага да го отвори и да го прочете набързо, но недружелюбното око на дежурната все още я гледаше, а тя не искаше никой да я наблюдава, затова взе чантата си и се качи по циментовото стълбище до най-горния апартамент и влезе в мъничката мразовита кабинка, която делеше със Сю. Понеже беше неделя, наоколо нямаше никого. Сю вероятно беше караул. Тя свали шапката си и седна на долната койка, все още навлечена в шинела си, разряза плика и извади листовете хартия за въздушна поща, сгънати на снопче и изписани с почерка на майка й. Тя ги разгъна и започна да чете.

* * *

Орчард Роуд, Сингапур

16 януари

 

Мила, скъпа Джудит, нямам много време, затова ще бъда кратка. Утре ние с Джес ще отплаваме на кораба „Раджата на Саравак“ за Австралия. Куала Лумпур падна под японско владичество преди четири дни и те напредват като прилив към остров Сингапур. Не така отдавна, на Нова година, тръгна слух, че губернаторът е препоръчал евакуирането на всички безполезни гърла. Това означава жени и деца, и предполагам на френски не звучи така обидно като „безполезна уста“. Но след Куала Лумпур баща ти заедно с почти всички други прекарваше повечето си време в корабните офиси в опити да намери превоз за Джес и мен. Освен това всички бежанци се изсипват тук и всичко е невъобразима бъркотия. Обаче в този момент (11 часа преди обяд) той се появи да ни каже, че е намерил две легла за нас (с подкуп?) и утре сутринта отплаваме. Позволяват ни само по малко куфарче на човек, тъй като корабът е страшно претъпкан. Няма място за багаж. Баща ти трябва да остане тук. Не може да тръгне с нас, защото отговаря за офиса на компанията и за персонала. Много ме е страх за безопасността му и изпитвам ужас от раздялата. Ако не беше Джес, щях да остана и да опитам късмета си, но както винаги, предаността ми е разкъсана на две. Да изоставя прислугата, къщата и градината е почти толкова лошо, колкото да те изскубнат с корените. Какво мога да направя?

Джес е много обезпокоена от напускането на Орчард Роуд, А Лин, Ама и градинаря. Всичките са й приятели. Но й казах, че ще пътуваме с параход, и че това ще бъде приключение, и те с Ама сега стягат куфара й. Изпълнена съм с тревога, но непрекъснато си повтарям, че имаме късмет, като заминаваме. Когато стигнем в Австралия, ще ти пратя телеграма, за да разбереш, че вече сме пристигнали и къде сме, за да можеш да ни пишеш. Моля те, кажи на Биди, защото нямам време да й пиша.

Писмото беше започнато с нормалния, ученически почерк на Моли Дънбар. Но с напредването на страниците почеркът се разваляше и вече беше станал една разхвърляна, изпъстрена с мастилени петна драсканица.

Много е странно, но през целия си живот съм задавала въпроси, които нямат отговор. Коя съм? И какво правя тук? И къде отивам? И сега всичко сякаш става ужасно вярно и прилича на преследване на мечта, което съм преживявала много пъти по-рано. Искам да ти кажа „довиждане“ както трябва, но точно сега писмото изглежда единственият начин. Ако нещо стане с баща ти и мен, ще се грижиш за Джес, нали? Обичам те толкова много. Непрекъснато мисля за теб. Ще ти пиша от Австралия. Милата ми Джудит!

Мама

* * *

Това беше последното писмо от майка й. След две седмици, в неделя на 15 февруари, Сингапур беше завзет от японците.

И след това нищо.

Кораб на Нейно Величество

Съдърланд

Чрез Централна поща

Лондон

21 февруари 1942 г.

 

Скъпа ми Джудит,

Казах ти, че ще ти пиша рано или късно, и явно стана късно, защото мина около месец, след като се сбогувах с теб. Можех да ти надраскам бърза бележка, но тя нямаше да е особено задоволителна, а и знаех, че ако закъснявам, ще разбереш.

Адресът ми е нарочно измамен. Корабът ми не е сврян в някой гълъбарник на Централната поща, а е на ремонт в Бруклинската корабостроителница (мечтата на всеки британски моряк). За Кралската флота Ню Йорк е винаги отворен… Никога не съм срещал такова гостоприемство и партитата пристигат в мига, в който се доберем безопасно до някой сух док, и работата започва. Старши лейтенантът (Джон Къртин, австралиец) и мен веднага ни закарват на коктейлно парти в шикозен апартамент на Ийст Сайд в Сентръл Парк и се отнасят с нас като с герои, каквито не сме, и ни ценят много високо. Точно на това събитие (а е имало прекалено много като него за това, което може да понесе черният дроб на отделен човек) се запознах с прелестната двойка Илайза и Дейв Барман, които моментално ни поканиха на уикенд в малката им къща на Лонг Айлънд. Те съответно ни взеха с кадилака си от сухия док и ни закараха по експресното шосе на Лонг Айлънд до малката си „къща“ за почивка. Тя се оказа просторна дървена сграда в село Лийспорт на южния бряг на Лонг Айлънд. Стигнахме за два часа, не беше хубаво шофиране, всички билбордове, крайпътни ресторанти и гаражи с коли втора ръка са изчезнали, но селото е настрана от разнебитения път и много чаровно. Зелена трева, огради от колове, широки улици, дрогерия и дървена църква с камбанария. Точно както винаги съм си представял Америка като от старите филми, които често гледахме, когато момичето носи памучна рокля на карета и накрая се омъжва за съседското момче.

Къщата е на ръба на водата, със зелени поляни, които слизат до брега. Това не е океанът, защото Големият южен залив е нещо като лагуна, заобиколена с дюните на Огнения остров. Зад далечния край на Огнения остров е Атлантическият океан. Тук има малка морска част, със звезди и ивици, които се развяват от вятъра, и множество съблазнителни яхти и лодки с платна и котви. Така, описах ти сцената. Навън е студено, но стегнато и сухо. Хубава сутрин. Вътре, където в момента седя на бюро и гледам лятната платформа и плувния басейн, е чудесно топло, с централно отопление, което се излъчва от декоративни решетки. Понеже къщата е обзаведена за лято, подовете са без килими и лакирани, завесите са от бял памучен плат и всичко е много леко и свежо. Всичко мирише на кедър с нюанси на пчелен восък и плажно масло. На горния етаж Джон и аз имаме отделни спални с баня до тях. Както виждаш, обкръжени сме с лукс.

Както казах, любезността и гостоприемството, които намираме тук, са невероятни и дори смущаващи, защото няма с какво да им отговорим. Те изглежда са неделима черта от американския характер и моята теория е, че идват от старите дни на първите пионери. Местен жител, като види далечен облак прах на пътя и разбере, че странник минава оттам, казва на жена си да прибави някой картоф към яденето в тенджерата. В същото време посяга към пушката си, която е обратната страна на американската монета.

Сега ще спра да говоря за себе си, а за теб. Мисля за теб всеки ден и се питам дали имаш новини от семейството си. Падането на Сингапур е катастрофа, може би най-голямото поражение, понасяно някога от Британската империя, и защитата на града изглежда изцяло дезориентираща и зле замислена. Това никак не е утешително за теб ако още нямаш новини. Но помни, че войната все някога ще свърши, и макар че това може да продължи известно време, сигурен съм, че ще дойде ден, когато всички ще се съберете отново. Най-лошото е, че Червеният кръст не може да осигури връзките… Пленниците в Германия поне могат да използват организацията в Швейцария. Така или иначе не преставам да се надявам за всички вас. И за Гас Калъндър също. Горкото момче. Мисля за сегашното си положение и какво ли търпи той, и се чувствам ужасно виновен. Но личната вина винаги е била доста безполезно упражнение…

Тук Джеръми остави писалката. Погледът му беше отклонен от малък ферибот, който пухтеше през спокойните сребристи води на пролива към Огнения остров. Вече беше изписал страници хартия за писма и още не беше стигнал до основното в писмото си до Джудит. Мина му през ума, че несъзнателно го отлага, защото беше толкова лично, толкова важно, че се боеше, че няма да може да намери нужните думи, с които да образува изреченията. Беше започнал писмото много уверено, но сега, когато ножът опря до кокала, вече не беше толкова сигурен в себе си. Той гледа ферибота, докато изчезна от полезрението му, скрит зад гъсталака от храсти. Тогава отново взе писалката и продължи.

Срещата ни в Лондон, това, че те намерих в къщата на Даяна, беше един от най-хубавите и най-неочакваните подаръци на съдбата. И съм толкова благодарен, че се случих там, когато ти се чувстваше зле и толкова мъчително разтревожена. Това, че бях с теб онази нощ, че ми позволи да споделя и, надявам се, да те успокоя по най-съществения начин, стана в ретроспекция нещо като малко чудо и никога няма да забравя твоята сладост.

Истината е, че те обичам твърде много. Мисля, че винаги е било така. Но не бях го осъзнал до деня, в който ти се върна в Нанчероу, чух „Исус — радостта на човека“ да звучи от стаята ти и разбрах, че си се върнала. Мисля, че пишеше писмо на майка си. Знам, че точно в онзи момент най-после осъзнах колко важна си ти за мен.

Както и онова чувство за лична вина, че да се влюбиш във време на война, когато изпълняваш задачи, е доста безполезно упражнение, но съм почти сигурен, че и ти се чувстваш така. Ти обичаше Едуард, но той беше убит и това не е преживяване, което някой би искал да се повтори в живота му. Но един ден войната ще свърши и при малко късмет всички ще я преживеем и ще се върнем в Корнуол и ще съберем отново нишките на живота си. Когато това стане, повече от всичко на света бих искал да бъдем отново заедно, защото в момента не мога да си помисля за бъдеще без теб.

Тук той спря отново, остави писалката, взе страниците и ги прочете. Питаше се дали последният пасаж не изглежда прекалено приповдигнат. Знаеше, че не е човек, способен да изложи най-дълбоките си чувства на хартия. Някои, като Робърт Бърнс или Браунинг, можеха да изразят страстта с няколко добре подредени реда, но писането на поезия беше талант, с какъвто Джеръми Уелс не беше надарен. Това, което беше написал, би трябвало да е достатъчно, но все пак беше обхванат от съмнения в себе си и малодушие, когато поразмисли.

В края на краищата повече от всичко на света той искаше да се ожени за Джудит, но беше ли честно към нея дори да й предлага нещо подобно? Толкова по-възрастен от нея, трябваше да признае, че не беше особена примамка със съвсем неинтересното бъдеще на селски доктор и то такъв с недостиг на земни блага на всичко отгоре. Докато Джудит, благодарение на покойната си леля, беше момиче и с богатство, и с имот. Няма ли тя да си въобрази, няма ли другите да кажат, че тича след нея заради парите й? Животът, който й предлагаше той, беше на жена на селски лекар и знаеше от опит, че той се управлява от безкрайни телефонни обаждания, безсънни нощи и отменени отпуски, и хранене, което не е нищо друго, освен случаен, непостоянен празник. Може би тя заслужава нещо повече. Мъж, който ще й даде нещо, което тя никога не е познавала — силен и сигурен семеен живот, както и състояние, съответстващо на нейното. Беше израсла толкова хубава, толкова желана… (само като си помисляше за нея сърцето му подскачаше…), че беше съвършено очевидно, че мъжете ще се влюбват в нея и ще падат като ябълки от дърво. Не беше ли безнадеждно егоистично в такъв особен момент да иска от нея да се омъжи за него?

Той просто не знаеше отговора, но беше отишъл вече толкова далече, че трябваше да довърши. Разкъсван от неувереност, той взе писалката отново и продължи.

Казвам всичко това, без да имам и представа какво чувстваш към мен. Винаги сме били приятели, поне ми харесва да мисля така, и бих искал това да се запази. Затова не искам да пиша или казвам нищо, което би могло да развали хубавите ни отношения завинаги. Междувременно това обявяване на любовта ми към теб трябва да е достатъчно. Но, моля те, пиши ми веднага щом можеш и ме уведоми за чувствата си и дали с течение на времето бихме могли да обмислим възможността да прекараме остатъка от живота си заедно.

Обичам те много дълбоко. Надявам се това да не те е разтревожило или разстроило. Просто знай, че съм готов да чакам, докато станеш готова да вземеш решение. Но моля те, пиши ми възможно най-скоро и дай покой на мислите ми.

Винаги твой, моя скъпа Джудит,

Джеръми

Завърши. Остави писалката за последен път, прокара пръсти през косата си и после се загледа унило в страниците, които бе съчинявал цяла сутрин. Може би не трябваше да губи толкова време. Може би трябва да ги скъса, да забрави всичко, да напише друго писмо, като този път не иска нищо от нея. От друга страна, ако направи това…

— Джеръми!

Неговата домакиня беше тръгнала да го търси и той беше благодарен за намесата й.

— Джеръми!

— Тук съм. — Той бързо събра страниците на писмото си, сгъна ги и ги скри под корицата на папката за писма. — Във всекидневната.

Той се завъртя в стола си. Тя се появи през отворената врата, висока и загоряла, със сребристорусата си коса, бухнала и лъскава, сякаш беше излязла от ръцете на опитен фризьор. Носеше лек вълнен костюм и риза на райета, с колосана яка, ръкавите — закопчани с тежки златни копчета за ръкавели, и обувки на високи токове подчертаваха елегантността на дългите й американски крака. Илайза Барман и удоволствието да я гледаш.

— Ще ви заведем в клуба за обяд — каза тя. — Тръгваме след петнадесет минути. Ще бъдеш ли готов?

— Разбира се. — Той събра нещата си и стана на крака. — Извинявай. Не забелязах, че е толкова късно.

— Завърши ли писмото си?

— Почти.

— Искаш ли да го изпратим?

— Не… Не, може да поискам да добавя нещо. По-късно. Ще го изпратя, когато се върна на кораба.

— Добре, щом си сигурен…

— Само ще отида малко да се приведа в ред.

— Нищо официално. Само вратовръзка. Дейв се питаше дали след обяда няма да пожелаеш да поиграете малко голф?

— Нямам стикове.

Тя се усмихна.

— Това не е проблем. Ще вземем назаем. И не се притеснявай. Заникъде не бързаме. Освен че би било добре да изпием по мартини, преди да ядем.

* * *

В края на април, след един много дълъг ден, Джудит завърши печатането на последното писмо на капитан трети ранг Кромби (с копия за капитана, кораба на Нейно Величество „Екселант“ и директора на морската артилерия) и измъкна страниците от пишещата си машина.

Беше почти шест часа. Другите две служителки от ЖКМС, които работеха в същия кабинет, бяха вече събрали нещата си и тръгнали на велосипедите си обратно към общежитието. Но капитан трети ранг Кромби по-късно този следобед беше дошъл с дълго официално писмо, не само строго секретно, но и спешно на това отгоре, и Джудит, с леко нежелание, остана, за да го напише.

Беше уморена. Навън времето беше хубаво, приятен пролетен ден с топлинка във ветреца, и всички нарциси в капитанската градина климаха с глави по най-безразборен начин. На обяд, когато се отправи към столовата за овнешко задушено и пудинг със стафиди, беше видяла зелените склонове на Портсдаун Хил, издигащи се към небето, и беше постояла и погледала малко с копнеж към хълмистия хребет на хълма. Беше вдъхнала миризмата на прясно окосена трева и беше усетила как цялото й тяло отговаря на този млад сезон с надигащи се сокове и обновление. Беше си помислила: на двадесет години съм и никога вече няма пак да бъда на двадесет. Копнееше за бягство и свобода, да бъде навън и да се разхожда, да вдишва чистия въздух, да легне на пружиниращия торф и да слуша шумоленето на вятъра в тревата и песните на птичките. Вместо това половин час за овнешкото задушено и после обратно в душната барака, която беше временна главна квартира на Офиса по учебна тренировка.

Сега тя подреди страниците на документа, отдели горните екземпляри от трите копия с индиго. Остави последния екземпляр настрана за съответната папка, после подравни останалите, пъхна ги в картонена папка и ги занесе за подпис.

Това включваше излизане от машинописната канцелария и минаване през главния офис, където лейтенант Армстронг и капитан Бъртън от Кралската флота бяха още по местата си. Когато прекоси пода, те нито се обърнаха, нито вдигнаха глави. Прекалената познатост поражда ако не презрение, то поне професионална липса на интерес. В далечния край имаше врата с инициали О. У. Т.

Страстта към съкращения беше една от най-объркващите опасности на войната. Капитан трети ранг Кромби прекарваше много от работните си часове в опити да предизвика интереса на своите началници към развитието на приспособление, известно като ИВТ1, което означаваше изкуствен визуален треньор, ниво 1. Джудит, която беше написала през последните шест месеца безброй писма за това проклето приспособление, беше го кръстила в себе си ЗННС, като това съкращение беше служебно название за вътрешна употреба и означаваше „За нищо не става“. Точно след Нова година, когато капитан трети ранг Кромби празнуваше рожден ден и като реши, че той ще може да си позволи малко хумор в живота си, тя му нарисува и оцвети картичка и написа стихче към нея.

ЗННС е ваша свидна творба —

плод на много усилия, на ужасна цена.

С малки изменения

и почти без риск

кухнята ще го използва

да вари ориз.

Шегата не беше оценена. Капитан трети ранг Кромби нямаше никакво настроение да се смее. Тревожеха го напредващите години, възможностите му за повишение и училищните такси на сина му. Поради всичко това поздравителната картичка беше пълен провал и след два дни Джудит я намери в кошчето му за боклук.

— Влез!

Той седеше зад бюрото си, в гети, без усмивка. Понякога имаше изражението на човек, който страда от мъчителна язва в стомаха.

— Ето писмото ви, сър. Адресирах пликовете. Ако искате да го прочетете и после да ми звъннете, ще ги изпратя тази вечер.

Той погледна часовника си.

— Мили боже, толкова ли е късно? Не е ли време да си тръгваш?

— Ами ако не се прибера в общежитието до седем, няма да успея да вечерям.

— Не трябва да го допуснем. Ако ми донесеш пликовете, ще се погрижа да заминат. Тогава няма да гладуваш.

Той беше човек, който можеше да ти се накара, но не причиняваше зло. Много по-рано Джудит беше разбрала това и оттогава не изпитваше никакво страхопочитание към него. След падането на Сингапур и затъмнението във връзките й със семейството й той беше силно загрижен за нейното благополучие по някакъв безцеремонен, свойски начин. Винаги я питаше за новини, а после, когато те дълго не идваха, тактично престана да задава въпроси.

Той имаше къща във Фаръм, където живееше с жена си и сина си, и скоро след като вестта за капитулацията на Сингапур се пръсна сред ужасения свят, той покани Джудит на обяд със семейството си. Без ни най-малкото желание да отиде, но много трогната, Джудит прие веднага, като грейна в благодарни усмивки, сякаш перспективата й достави удоволствие.

В неделя нямаше автобуси до Фаръм и затова тя трябваше да кара колело пет мили, за да се добере до неговата незабележителна къща. Гостуването беше дори още по-неуспешно от поздравителната й картичка, защото госпожа Кромби явно беше силно подозрителна за сексуални заплитания, а капитан трети ранг Кромби не беше човек, опитен поне малко във воденето на незначителен разговор. За да отстрани съмненията, Джудит го наричаше „сър“ на всяка втора дума и прекара повечето време от следобеда на пода във всекидневната, като помагаше на малкия син на Кромби да построи вятърна мелница с частите на своя конструктор. Беше истинско облекчение, когато дойде време да яхне велосипеда си и да завърти педалите по дългия път до общежитието.

Но това беше замислено с добри намерения.

Като го остави да изчете писмото си, тя се върна в своя офис, покри пишещата машина с калъфа, взе пликовете, палтото и кепето си. Лейтенант Армстронг и капитан Бъртън също бяха решили да разчистят бюрата си и да приключат. Лейтенант Армстронг беше запалил цигара и когато тя мина покрай него, каза:

— Отиваме в „Корона и котва“ да пийнем нещо. Искаш ли да дойдеш?

Тя се усмихна. Явно бяха решиш, че е дошло време да сменят тактиката, да се отпуснат и да започнат да се забавляват.

— Благодаря, но мисля, че нямам време.

— Жалко. Ще презаверим билета.

Това беше фраза, която лейтенант Армстронг беше научил от пристигналите неотдавна американски части.

— Благодаря — каза Джудит, която още не беше открила какво значи това. — Ще дойда.

Когато се върна при шефа си, тя сгъна писмата с безупречна прецизност, пъхна ги в пликовете, събра ги и ги сложи на подноса „изходящи“.

— Ако това е всичко, тръгвам си.

— Благодаря, Джудит.

Той вдигна поглед и й отправи една от редките си усмивки. Искаше й се той да се усмихва по-често. Да я нарече с малкото й име беше също нещо извънредно. Питаше се колко ли от неговите задръжки са причинени от студената му и явно ревнива жена и й стана жал за него.

— Няма защо. — Тя си облече палтото и закопча копчетата, а той се облегна назад на стола си и я гледаше.

— Откога не си била в отпуска? — внезапно попита той.

Тя едва си спомни.

— От Коледа.

— Прекалено дълго.

— Искате да се отървете от мен ли?

— Точно обратното. Но ми изглеждаш малко изнемощяла.

— Зимата беше много дълга.

— Помисли за това. Можеш да си отидеш вкъщи, в Корнуол. Да се върнеш у дома, при своите. Пролетна отпуска.

— Ще видя.

— Ако искаш, ще кажа две думи на твоя помощник-офицер.

С известна тревога Джудит поклати глава.

— Не, не трябва да го правите. Полага ми се дълъг уикенд, знам. Може би ще поискам такъв.

— Мисля, че трябва. — Той седна и отново стана рязък, както обикновено.

— Изчезвай тогава.

Тя му се усмихна с голяма привързаност.

— Хубава вечер, сър.

— Хубава вечер, Дънбар.

В златната пролетна вечер тя караше колелото си към общежитието, през пешеходния мост, нагоре по Стенли Роуд и после извън главния път, който водеше на север навън от града. Като въртеше педалите, тя мислеше за излизане в отпуска, за връщане в Корнуол… само за няколко дни. Да постои при Филис, Биди и Ана, да се помотае из къщи, да коленичи със слънце на раменете да плеви бурени от лехите с рози. Беше време хижата в градината да се обработи с креозот за новия сезон, а може би е и време да започне да търси нов градинар. Само няколко дни, само толкова й трябваха, и дълъг уикенд би свършил работа.

Беше странно, но може би най-лошата празнота, която беше останала след прекъсването на връзката със семейството й, беше съзнанието, че вече писма няма да има. От толкова дълго — почти седем години — тя беше живяла с малкото и приятно очакване на редовно пристигащ плик с обикновени, скъпоценни новини от Сингапур, които бяха станали привични, и всеки път, когато се връщаше в общежитието, трябваше да си напомня, че няма за какво да поглежда в пощенската кутия, отбелязана с „Д“.

Дори не заради обещаното писмо от Джеръми Уелс. Повече от два месеца бяха минали, откакто бяха се сбогували в Лондон и той я беше оставил заспала в леглото на Даяна. „Ще ти пиша“, беше обещал той. „Толкова мога да кажа. Рано или късно.“ И тя беше му повярвала, а нищо не идваше. Нищо не ставаше. Това беше ужасно обезсърчаващо и с изнизването на седмиците и липсата на всякаква вест тя беше обхваната от съмнения не само за него, но и за себе си. Неизбежно възникваше подозрението, че Джеръми се беше любил с нея по същата причина, по която и Едуард. В края на краищата, това беше тя, болна и дълбоко разтревожена, която го беше умолявала да остане при нея, да не я оставя. „Мила моя Джудит“, беше я нарекъл той, но колко от неговата любов беше породена от съчувствие? „Ще ти пиша“, беше обещал той, но не беше й писал и тя вече беше престанала да поглежда за писма. От време на време беше мислила дали да не му пише. Като каже шеговито: „Ах ти, злодей такъв, аз тук жадувам за новини, ти каза, че ще ми пишеш. Никога вече няма да ти вярвам“. Или нещо подобно. Но се страхуваше да не прибърза, да не каже нещо прекалено. Да го прогони със своя ентусиазъм също както беше прогонила Едуард с ненавременното си обявяване на вечна вярност.

В края на краищата имаше война, която вече вилнееше в целия свят. Не беше време за обвързване (думи на Едуард). Нито за спазване на обещания.

Но от друга страна, това не беше Едуард. Беше Джеръми Уелс, самото въплъщение на човек, на когото можеш да разчиташ, на самата честност. Тя можеше да помисли само, че е размислил. Далече от Джудит, здравият смисъл е надделял. Любенето им в Лондон е било само интерлюдия, прелестна, но прекалено повърхностна, за да продължи с възможната цена на едно безгрижно приятелство.

С нарочно хладнокръвие тя си казваше, че го разбира. Но това не беше вярно. Защото не разбираше. Истината беше, че се чувстваше не само разочарована от него, а и ужасно наранена.

Тези не особено весели мисли я преследваха по целия път до общежитието. Тя караше откъм гърба на грозното здание, пъхна колелото си в рамката и влезе през Контролния офис. Комендантът на общежитието беше на смяна — една солидно тапицирана дама в средата на тридесетте си години, която в мирно време е била матрона в малко момчешко подготвително училище.

— Здравей, Дънбар. Работила си до късно, а?

— Писмо в последната минута, мадам.

— Горката. Не е честно. Търсиха те по телефона. Оставих бележка в кутията ти.

— О, благодаря.

— По-добре побързай, че ще изпуснеш кльопачката.

— Знам.

Тя се разписа и после отиде до рафта с пощенските кутии, там намери писмо за себе си (от Биди) и парче хартия, на която комендантката беше написала: „Служител Дънбар, 16 ч. 30 мин. Обаждане от Лъвдей Кеъри-Луис. Моля, обади й се“.

Лъвдей. Какво ли иска Лъвдей?

Но нямаше време да се обажда преди вечерята, така че Джудит отиде право в стола и изяде резен говеждо в саламура, пържени картофи и гарнитура от преварено зеле. Десертът беше квадрат пандишпан, намазан със сливов конфитюр. Изглеждаше толкова отблъскващо, че не го взе, а се качи горе в стаичката си, където си пазеше щайга с ябълки за когато прегладнее. Като дъвчеше ябълка, тя отново слезе долу и потърси свободен телефон. Бяха всичко три, на стратегически места, заобиколени с квартири, и вечер обикновено опашки от момичета седяха на стълбите и слушаха всяка дума на говорещите, докато чакаха реда си. Но тази вечер Джудит имаше късмет. Може би поради топлото време, повечето доброволки бяха излезли и имаше свободен телефон.

Тя избра телефона на Нанчероу, пусна монетката и зачака.

— Нанчероу.

Тя натисна копчето и монетата дрънна, като падна в кутията.

— Кой е насреща?

— Атина.

— Атина, тук е Джудит. Получих бележка да се обадя на Лъвдей.

— Не затваряй, ще я извикам. — Тя направи това като извика силно името й и едва не оглуши Джудит. — Идва.

— Как е Клементина?

— Великолепно. От автомат ли говориш?

— Да.

— Не приказвай тогава, мила, иначе ще ти свършат шилингите. Ще се видим някога. Ето ти Лъвдей.

— Джудит! Много хубаво, че се обади. Извинявай. Опитах да се свържа с теб, но казаха, че си на работа. Слушай, ще говоря много бързо. С мама отиваме в Лондон този уикенд, ще бъдем в Мюз. Моля те ела да се видим. Можеш ли? Опитай.

— Лондон? Та ти го мразиш. За какво ще ходите в Лондон?

— Ще ти обясня. Отиваме заедно. И наистина много искам да те видя. — Звучеше малко безумно. — Имам да ти казвам толкова много. Можеш ли да дойдеш? Можеш ли да си вземеш отпуска?

— Добре, мога да опитам да взема кратък уикенд…

— О, направи го. Направи го. Кажи, че е ужасно важно. На живот и смърт. Мама и аз заминаваме утре с влака. Няма бензин за горкото старо бентли. Утре е четвъртък. Кога най-рано можеш да дойдеш?

— Не знам. Ще трябва да проверя. Най-рано в събота.

— Чудесно. Аз ще бъда там дори мама да не е. Ще те чакам, освен ако не ми кажеш друго…

— Може да не успея да…

— О, разбира се, че ще успееш. Използвай старото извинение. Поради състрадание или каквото и да е. Ужасно важно е.

— Ще опитам…

— Чудничко. Копнея да те видя. — Бип-бип-бип… продължи телефонът.

— Довиждане. — Клик. Разговорът свърши.

Джудит, озадачена, остави слушалката. Какво, по дяволите, е станало с Лъвдей? И защо ще ходи в Лондон, като се беше клела, че го ненавижда? Но това бяха въпроси без отговор. Единственото, което беше съвършено ясно, бе, че утре сутринта преди всичко друго трябва да се представи в бърлогата на своя шеф — помощник-офицер и някак си да убеди тази страшна жена да й подпише разрешение за уикенд просто за следващия ден. Ако откаже, Джудит ще трябва крещящо да заобиколи правилата и да действа по най-бързия начин, като поиска съдействие от капитан трети ранг Кромби. Представата за него, като влиза в битка на нейна страна, беше много успокояваща.

* * *

Помощник-офицерът, както и предполагаше Джудит, беше крайно неотзивчива и трябваха доста неприятни молби, докато тя накрая крайно неохотно и без капка благосклонност подписа разрешението за уикенда. Състраданието беше проработило. Джудит й благодари дълбоко и после избяга възможно най-бързо, преди озлобената като вещица стара мома да е размислила.

Във външния офис дежурната вдигна глава от пишещата машина и в очите й имаше мълчалив въпрос. Джудит направи гримаса и вдигна ръка с палец нагоре.

— Браво на теб — измърмори другото момиче, — тя днес е в безобразно настроение. Мислех, че си обречена от самото начало. — И Джудит, като я остави при пишещата й машина, се върна в офиса на Учебното развитие в отлично настроение и без някой да я кара, направи кафе на милия капитан трети ранг Кромби просто от благодарност, че работи за него, а не за някоя сбръчкана мадама с комплекс за власт.

* * *

Съботата започна с хубава априлска сутрин без облаче на небето. Като се измъкна от пещерния мрак на гара Уотърлу, тя реши да си позволи лукса да вземе такси и да пътува удобно до Кадоган Мюз. На топлото пролетно слънце Лондон изглеждаше изненадващо хубав. Дърветата имаха свежи зелени листа. Разрушенията от бомби контрастираха с младата зеленина на върбовката. Зеленоглава патица плуваше в спокойната повърхност на временните резервоари с вода. В парка виолетови минзухари покриваха килима трева, нарцисите кимаха жълти главички от лекия ветрец. Високо горе преградни балони блестяха сребристо на слънцето, знамена шляпаха на важните здания, лицата на минувачите, които се бутаха по многолюдните тротоари, бяха пълни с надежда и усмихнати от милосърдното време.

Таксито спря на улицата до каменната арка, която водеше към Мюз.

— Така добре ли е, мила?

— Отлично.

С малкия си багаж в ръка тя премина по каменната настилка до Мюз, където малките къщи стояха една срещу друга с напъпили цветя в качета и сандъчета по прозорците. Котка се припичаше на слънце и се миеше, а някой беше вързал въже и прострял пране, което напомняше за Порткерис. Прозорците на къщата на Даяна бяха широко отворени, развяваше се перде и дървено каче до входната врата на жълтата фасада грееше с кадифен полиантус.

— Лъвдей! — извика тя.

— Ало! — Главата на Лъвдей се появи на отворения прозорец. — Тук си! Ти си чудесна. Ще сляза да ти отворя.

— Не си прави труда. Имам си ключ.

Тя отвори вратата, а Лъвдей стоеше на горната площадка на стълбището.

— Изпитвах ужас, че може да не успееш. Ужасни лъжи ли трябваше да разправяш, за да получиш разрешение?

— Не. Само да правя малко реверанси. — Тя се изкачи по стълбите. — И да ми трият кофа сол на главата за това, че не съм предупредила шефката навреме, създала съм излишна работа на персонала и да ми издава пътни ваучери и прочее, дрън-дрън-дрън, като съм толкова невнимателна. — Тя тръсна чантата си, свали шапката си и те се прегърнаха. — Къде е Даяна?

— Пазарува, излишно е да се казва. Ще се видим с нея в един без петнадесет в „Риц“. Томи Мортимър ни кани на обяд.

— Божичко, колко прекрасно. Нямам никакви дрехи.

— Изглеждаш зашеметяващо както си, в униформа.

— Не знам да е така. Няма значение, с малко късмет няма да ме изгонят с трясък от ресторанта за това, че не съм офицер. — Тя се огледа. Последният път, когато беше идвала, беше посред зима и беше мрачно и студено. Сега всичко беше различно. Хубавата стая грееше от слънце, беше прохладна от чистия въздух и пълна с цветя. Цветя от Нанчероу, донесени от Корнуол, запазената марка на Даяна.

Тя се строполи на един от огромните, просторни дивани и въздъхна с удоволствие.

— Божествено. Все едно съм си вкъщи.

Лъвдей се сви срещу нея в един от големите фотьойли.

— Трябва да призная, че макар и да не си падам по Лондон, това е една доста приятна малка къща.

— Къде ще спим?

— Ти и аз на двойното легло, а мама в гладачницата.

— Не е много справедливо.

— На нея й е все тая. Тя каза, че предпочита уединението пред лукса. Пък и леглото там е съвсем удобно.

— Кога пристигнахте?

— В четвъртък. С влак. Не беше много лошо. А на Падингтън ни посрещна Томи с кола, което винаги си е много удобно. — Лъвдей се изкиска. — Научи ли, че той е получил медал за страшна храброст по време на въздушните нападения? Прекалено е скромен, едва сега ни каза това.

— Медал? За какво го е получил?

— Извадил е едно старо момиче от горящата му къща. Скочил вътре през пушека и пламъците и я измъкнал за краката изпод масата в трапезарията й.

Джудит зяпна от възхищение и изумление. Не беше лесно да си представи абсолютно градския тип Томи Мортимър с копринените му ризи и безупречни костюми, замесен в такива геройства.

— Браво на него! Надявам се, че е била благодарна.

— Ни най-малко. Била бясна, задето не е спасил и канарчето й. Неблагодарна стара кранта.

Тя се смееше. Изглеждаше според Джудит по-хубава от всякога, очарователно изискана във фина вълнена зюмбюлено синя рокля с къси ръкави и бяла якичка от пике. Копринени чорапи на стройните й крака, черни лачени обувки лодки с високи токчета, ярко червило, тъмни ресници и искрящи виолетови очи, но имаше нещо различно…

— Лъвдей, отрязала си косата си.

— Знам. Мама казва, че приличам на кукла негърче. Тя ме закара вчера при Антоан. Голямо чакане падна.

— Много ми харесва.

Лъвдей разтърси глава.

— Малко прекалено къса е, но ще израсте. Вкъщи никога не ми е оставало време да го направя. Между другото всички ти изпращат обичта си. Татко и Атина, Мери и всички. В това число и двамата Нетълбед. Клементина е цял хулиган. Получи страшна количка за кукли и я тътри навсякъде.

— Има ли новини от Рупърт?

— Бие се някъде в Западната пустиня. Но пише дълги писма на Атина и изглежда е съвсем весел. — Тя спря и замълча. През стаята погледите им се срещнаха и смехът замря на лицето на Лъвдей. И след малко: — Поне научава нещо за него. Получава писма. — Тя въздъхна. — Предполагам, че нищо не знаеш за семейството си?

Джудит поклати глава.

— Нито дума.

— Много съжалявам.

— Това е като спуснати кепенци. Но корабът, с който мама и Джес отпътуваха, не е стигнал до Австралия. Това е всичко, което знаем.

— Ако са спасени, сигурно са в плен.

— Предполагам.

— А баща ти?

Тя отново поклати глава.

— Нищо. — И после, понеже трябваше да го каже, попита: — А Гас? Сигурно нямаш нищо от него, иначе щеше да ми съобщиш.

За момент Лъвдей остана с наведени очи, пръстите й ровеха в ресните на фотьойла. И после внезапно скочи на крака, отиде до прозореца и се загледа надолу по Мюз с гръб към Джудит и слънцето образуваше ореол около къдравата й тъмна коса. След малко каза:

— Гас е мъртъв.

Джудит замръзна в шок, в момента не можа да измисли какво да каже.

— Но тогава значи си научила? Получила си известие?

— Не съм. Но знам.

— Как можеш да знаеш, че е мъртъв?

Вторачена, ужасена, тя видя Лъвдей да свива костеливите си рамене.

— Просто знам. — После се обърна с лице към Джудит, като се опря с цялата си тежест на перваза. — Щях да знам, ако е жив. Както знаех след Сен-Валери. Тогава това беше като обаждане по телефона, но без думи. Веднага ти казах за него и бях права. Тогава той е бил спасен. Но сега е мъртъв. След като Сингапур падна, всеки ден седях на прелеза до фермата Лиджи, затварях очи и мислех и мислех за него, и се опитвах да изпратя послание до Гас и да го накарам да ми изпрати вест. Но нямаше нищо друго, освен мрак и тишина. Той си е отишъл.

Джудит беше потресена.

— Но Лъвдей, това е все едно да го убиеш ти самата. Не трябва да губиш надежда. На него му е необходимо да не губиш надежда и да мислиш за него през цялото време.

— Ти така ли правиш?

— Не говори толкова ужасно, толкова снизходително. Разбира се, че правя така. Просто съм длъжна.

— Вярваш ли, че майка ти, баща ти и Джес още са живи?

— Казах ти, че съм длъжна да вярвам. Не виждаш ли колко важно е това?

— Не е важно, ако вече знам, че Гас е мъртъв.

— Престани да го повтаряш по сто пъти. Нямаш право да бъдеш толкова сигурна. Само защото веднъж се е случило, онова с телепатията, съвсем не означава, че ще се случи отново. Онзи път Гас беше във Франция, съвсем близо. Този път е на другия край на света.

— Разстоянието няма значение. — Лъвдей беше непоклатима, упорита, каквато е била винаги, когато си е наумила нещо, и беше решила да не се отклонява от своята линия. — Пренасянето на мисли става през хиляди мили за милионни части от секундата. Щях да знам, ако още е жив. А аз знам, че е бил убит.

— Боже мой, Лъвдей, не бъди толкова категорична.

— Не мога да не съм. Такава съм.

Май нямаше какво повече да се каже. Джудит въздъхна.

— Това ли имаше да ми кажеш? — попита тя накрая. — Затова ли ме накара да дойда в Лондон?

— Затова. И за други неща. — Джудит чакаше с лека тревога. Тогава Лъвдей хвърли бомбата си. — Ще се омъжвам.

Каза го небрежно, сякаш съобщаваше някакво маловажно сведение, и за момент Джудит помисли, че сигурно не е чула добре.

— Какво?!!

— Ще се омъжа.

— Ще се омъжиш. — И този път тотално слисана. — За кого?

— За Уолтър.

— Уолтър. Уолтър Мъдж?

— Познаваш ли друг Уолтър?

Цялата идея беше толкова немислима, че Джудит съвсем престана да диша, сякаш някой беше й нанесъл удар в слънчевия сплит и я беше оставил без дъх и способност да говори. Накрая можа да промълви:

— Но… какво те е прихванало, та искаш да се омъжиш точно за Уолтър?

Лъвдей сви рамене.

— Харесвам го. Винаги съм го харесвала.

— И аз го харесвам, но това не е причина да прекараш остатъка от живота си с него.

— Не ми казвай, че е от по-долна класа или че не е подходящ, защото ще ти се разкрещя…

— Не съм и помисляла да ти говоря такива неща и знаеш, че никога не бих могла…

— Така или иначе, ще се омъжа за него. Искам това.

Преди да успее да се спре, Джудит каза:

— Но ти обичаш Гас… — и Лъвдей се нахвърли върху нея.

— Гас е мъртъв! — извика тя. — Казах ти вече. Така че никога няма да се омъжа за него. И не ми казвай да го чакам, защото какъв смисъл има да чакам човек, който никога няма да се върне при мен?

Джудит благоразумно не каза нищо на това. Помисли си, че трябва да е много практична и много хладнокръвна, иначе между тях щеше да избухне най-шумна кавга и щяха да си кажат ужасни неща, които нямаше как да се върнат обратно, а от това нямаше да има никаква полза.

Тя смени тактиката.

— Виж какво. Ти си само на деветнадесет. Дори ако си права и Гас е мъртъв, на света има хиляди други мъже, точно като за теб, които просто чакат да влязат в живота ти. Разбирам ви с Уолтър. Винаги сте били приятели. Работите заедно, виждаш го непрекъснато. Но това не значи, че трябва да се омъжиш за него.

— Знам, че работя с него — каза Лъвдей. — Но може и да не мога да го правя повече. Мобилизират момичетата на моя възраст, а аз официално не съм фермерка или нещо такова. Не съм в униформа като теб.

— Но ти вършиш важна работа в помощ на отбраната…

— Не искам да рискувам да ме мобилизират. Да ме изпратят някъде по дяволите да правя муниции. Никога няма да напусна Нанчероу.

— Искаш да кажеш, че се омъжваш за Уолтър от страх да не те мобилизират? — Джудит не успя да скрие в гласа си колко невероятно й изглеждаше това.

— Казах ти. Знаеш какво мисля за изпращането ми далече. Ще се разболея. Ще умра. От всички на света ти най-добре трябва да ме разбереш.

Това приличаше на спор с тухлена стена.

— Но, Уолтър… Лъвдей, какво общо имаш ти с Уолтър Мъдж?

Лъвдей хвърли виолетов поглед към небето.

— О, боже, пак се връщаме на това. Може и да не го казваш, но го мислиш. По-долна класа, зле възпитан, земеделски работник. Брак под стойността ми. Понижаващ стандартите ми…

— Не мисля така…

— Вече съм слушала всичко това, най-вече от Мери Милиуей, която почти не ми говори. Но никога не съм чувствала нещо подобно към Уолтър, нито към майка му. Не повече, отколкото ти към Джоуи Уорън или дори Филис Еди. Уолтър е мой приятел, Джудит. С него ми е леко и приятно, обичам да работим заедно, и двамата обичаме конете, обичаме да яздим и да работим на нивите. Не виждаш ли, че сме еднакъв тип хора? Освен това е хубав. Мъжествен, привлекателен. Винаги съм смятала, че безхарактерните добре възпитани приятели на Едуард са съвършено отвратителни и непривлекателни, ама нито капчица. Защо трябва да седя и да чакам някой известен ученик без мозък в главата да дойде и да избие почвата под краката ми?

Джудит поклати глава.

— Как едно момиче може да натрупа толкова вятърничави предразсъдъци за толкова кратко време? Просто главата ми не го побира.

— Мислех, че ще ме разбереш. Ще ми симпатизираш. Ще ме подкрепиш.

— Знаеш, че ще те подкрепям до края на света. Но просто не мога да седя и да гледам как объркваш живота си. В края на краищата, не е задължително да се омъжваш за него.

— Задължително е. Ще имам бебе — изкрещя Лъвдей, сякаш Джудит внезапно беше напълно оглушала. След това, разбира се, вече не можеше да има съмнения.

— О, Лъвдей!

— Недей да го казваш толкова загрижено. Случва се всеки ден. Хората забременяват. Имат деца. Не е кой знае какво.

— Кога?

— През ноември.

— От Уолтър ли е?

— Разбира се.

— Но… но… кога… Искам да кажа…

— Не опитвай да деликатничиш. Ако питаш кога заченах, радвам се да ти кажа. В края на февруари, в сеновала край конюшните. Малко е банално, знам. Лейди Матърлей или Мери Уеб, или дори „Студената удобна ферма“. Нещо мръсно в бараката за дърва. Но така стана и ни най-малко не се срамувам.

— Мислеше, че Гас е мъртъв?

— Знаех, че е. Бях толкова самотна, толкова нещастна и никой не можеше да ми помогне с нищо. А с Уолтър се грижехме за конете и внезапно се разплаках, казах му за Гас и той ме прегърна и изми с целувки сълзите ми, и изобщо не подозирах, че може да бъде толкова нежен, толкова силен и приятен… А сеното миришеше силно на трева, на свежест и конете бяха под нас, чувах ги като се движат, и това беше най-успокояващото нещо, което някога беше ми се случвало. Не изглеждаше лошо ни най-малко. — Тя помълча известно време, после каза: — И досега не изглежда. И няма да се оставя да ме накарат да се чувствам виновна.

— Майка ти знае ли?

— Разбира се. Казах й веднага, щом бях сигурна. И татко също.

— Какво казаха?

— Бяха малко изненадани, но мили. Казаха, че не трябва да се омъжвам за него, ако не искам. Още едно бебе в детската стая на Нанчероу няма да промени много нещата и ще бъде чудесна компания за Клементина. А после, когато казах, че искам да се омъжа за Уолтър и то не само заради бебето, те леко се опънаха, но казаха, че това е мое решение и моят живот. Освен това винаги са имали много време за семейство Мъдж и след като Едуард си отиде, поне знаеха, че няма да ги напусна и винаги ще съм наблизо. Мисля, че това за тях има по-голямо значение от глупави неща като произхода и образованието на Уолтър.

Всичко това, когато познаваш семейство Кеъри-Луис, беше съвършено разбираемо. По своя очарователен модел на хора от висока класа те винаги са били закон в самите себе си. Щастието на децата им винаги е било над всичко и предаността им към тези деца винаги ще бъде от първостепенна важност, като натежаваше над социалните нрави или въпроса какво ще кажат хората. Даяна и полковникът, рамо до рамо, явно използваха най-добре ситуацията: ще продължат точно както преди и с течение на времето ще бъдат сляпо влюбени в новото си внуче. А Джудит знаеше, че пред лицето на такава солидарност мнението и отношението на останалия свят — в това число и нейното — просто нямаха значение.

Това означаваше, че няма смисъл от каквито и да било спорове. Даяна и полковникът вече бяха дали благословията си и най-разумното, което Джудит можеше да направи, беше да се присъедини към техните редици и елегантно да приеме неизбежното, каквито и да са последиците. Това, в края на краищата, беше огромно облекчение, защото вече можеше да престане да е възмутена и сърдита и вместо това да стане радостна и развълнувана.

— Те трябва да са най-добрите. Родители, имам предвид — каза тя. — Винаги съм знаела, че са такива. — Внезапно тя се усмихна въпреки бодването на странни сълзи в очите й. Тя скочи от дивана.

— О, Лъвдей, извинявай, нямам право да споря толкова. — И Лъвдей тръгна към нея, двете се срещнаха на средата на стаята и се разсмяха, и се разцелуваха. — Мисля, че просто бях силно объркана. Изненадана. Забрави всичко, което казах. Вие с Уолтър ще се чувствате прекрасно.

— Исках аз самата да ти го кажа. Да ти обясня. Не исках да чуеш от някой друг.

— Кога е сватбата?

— Другия месец. По някое време.

— В Розмълиън?

— Разбира се. И след това обяд в Нанчероу.

— Как ще си облечена? Във волани от бял сатен и наследствени дантели?

— Да пази бог. Може би роклята на Атина от подписването или нещо друго. Всъщност няма да се омъжвам като девственица, но все пак трябва да се спазва приличие.

— А приемът? — Съвсем неочаквано това започна да става доста интригуващо.

— Мислехме за сутрешна венчавка и после обяд… Мразя следобедните сватби. Истинско съсипване на деня. Ще дойдеш, нали?

— Не бих го пропуснала за нищо на света. Веднага ще си уредя седмична отпуска. Искаш ли да ти бъда шаферка?

— А ти искаш ли?

— С тафта в кайсиен цвят и мрежеста фуста?

— Надиплен шал и боне?

— Букет от карамфили и богородична папрат?

Всичко беше наред. Те отново бяха заедно. Не бяха се загубили една друга.

— И огромни официални обувки от кайсиен сатен с токове като мивка?

— Не искам да бъда шаферка.

— Защо?

— Може да засенча булката.

— Ха-ха-ха!

— А къде ще живеете с Уолтър?

— В Лиджи има стара колиба, малко разнебитена, но татко ще я оправи за нас и ще й добави истинска баня. Има само две стаи, но засега ще свърши работа, а Уолтър ще изчисти цялата коприва и рамки от стари кревати наоколо.

— Истинско малко любовно гнездо. А меден месец?

— Всъщност не съм мислила за него.

— Трябва да имате меден месец.

— Атина нямаше.

— Какво ще кажеш за дълъг уикенд на Гуидиан Роуд?

— Или две-три нощи в Камборн? Много ще е хубаво. Виж… — Лъвдей погледна часовника си. — Обед е. Трябва моментално да тръгнем за „Риц“. Нека пийнем нещо. Купихме джин и бутилка портокалов нектар от Нанчероу. В хладилника са.

— Мислиш ли, че трябва? Като познавам Томи Мортимър, мисля, че обядът ще е доста пиянски.

— Ама това сме само ние с теб. Пък и аз съм жадна. Много ме беше страх да ти кажа за цялата дандания, да не направиш физиономия като кокоши задник и да ми кажеш, че няма вече да ми проговориш.

— Такава ли е Мери Милиуей?

— О! — Лъвдей престана да мисли за Мери. — Ще се оправим с нея. Тя вече се включи. Само тя може да направи от роклята на Атина нещо далечно напомнящо булчинска рокля. Хайде, върви сега и се издокарай като за „Риц“, а аз ще забъркам коктейлите. — Тя тръгна към стълбите и после, още най-горе, спря и се обърна, ухилена като дяволитото малко момиче, което Джудит помнеше от училищните дни.

— По колко върви днес „Сейнт Урсула“?

— Дирдри Ледингам ще е зашеметена. Може би ще ни напише и на двете забележка в дневника.

— Слава богу, че пораснахме. Никога не съм мислила, че това ще е много забавно. Но е забавно, нали?

Забавно. Хубавото настроение на Лъвдей беше заразно и Джудит почувства внезапен подем в сърцето си. Тъмните отливи на войната, с всичките си тревоги и терзания, се отдръпнаха и тя изведнъж се изпълни с безпричинното щастие на детството — което отдавна не беше изпитвала. В края на краищата, те и двете бяха млади и хубави, слънцето грееше, въздухът беше изпълнен с аромата на пролетни цветя. Лъвдей щеше да се омъжи и Томи Мортимър им е устроил първокласен обяд в „Риц“. И по-важно от всичко, те все още са приятелки.

Тя се усмихна.

— Да. Да. Забавно е.

* * *

Почерпката на Томи Мортимър беше всичко, на което някой би могъл да се надява. Маса до прозореца на хубавия ресторант с изглед към парка и домакинът им в най-чаровния си вид. Те с Даяна вече бяха пристигнали, седяха във фоайето и чакаха, докато двете момичета бъдат катапултирани във великолепния хотел от въртящата се врата. Последваха множество шумни поздравления, всеки беше извънредно радостен да види всеки от другите. Томи Мортимър, при цялата си слава и галантност, изглеждаше почти както винаги, а Даяна, облечена като за Лондон, беше много приятна гледка с прилепналия си малък черен костюм и с щурата си флиртуваща черна шапка, накривена над едното й око. Те не спряха за аперитив, а отидоха право в ресторанта, където изстиваше бутилка шампанско в сребърен съд с лед в центъра на тяхната престижна маса.

Беше страхотен обяд. Слънцето струеше навътре, храната беше великолепна, виното се лееше. Даяна беше в блестяща форма. Това беше първото й посещение в Лондон след началото на войната, а все пак би могла и изобщо да не излезе. Други обядващи — стари приятели, невиждани от години, я зърваха и спираха да побъбрят по пътя към масите си. Други пък я виждаха от другия край на стаята, махаха й и й пращаха въздушни целувки от местата си.

А тя говореше развълнувано за предстоящата сватба на Лъвдей така, сякаш това беше най-прекрасното нещо, което някога е ставало, и точно каквото е планирала за най-малката си дъщеря.

— Точно затова дойдохме в града, разбира се, за да раздадем покани и да опитаме да купим нещо като чеиз. Вчера целия ден обикаляхме магазините, като търсехме бонбони, нали така, скъпа?

— А какво става с купоните за дрехи? — пожела да узнае вечно практичната Джудит.

— Няма проблем, мила, направих мъничка сделка с Хети. Дадох й цяла грамада от изхвърлените от Атина неща, а тя в отговор ми даде купоните си за шест месеца. И признава, че тя е тази, която е спечелила от сделката. Разбира се, че е тя.

— Горката Хети — трябваше да каже Джудит.

— Ни най-малко. Тя беше очарована. Никога не е имала такъв гардероб. И ще бъде поканена на сватбата. И, разбира се, ще поканим Филис, Биди и Боб.

Боб. Джудит сви вежди. Като живееше далече от Нанчероу и Дауър Хауз, тя леко беше загубила следите на събитията и споменаването на името на Боб (той никога не е бил част от Корнуол) я изненада.

— Имаш предвид чичо Боб? Боб Съмървил?

— Разбира се. Той си идва в отпуска през пролетта, само за няколко дни, и Биди го доведе на обяд в Нанчероу. Те с Едгар се разбраха чудесно. Толкова приятен човек!

— Сигурно Биди ми е писала, но съм забравила. Дано успее да дойде.

— Надявам се. Ще имаме лек недостиг на привлекателни мъже. Само пейки с глуповати старци с патерици.

— Кажи ми за сватбата. Какви са плановете ти?

— Ами… — Даяна беше в стихията си. — Мислехме за нещо като празник на открито в двора… Много по-привлекателно е от душен обяд вътре. Нещо като бали със сено, бурета с бира и маси на дървени „магарета“…

— Ами ако вали?

— О, няма да вали. Поне не мисля, че ще вали. Не и за мен. Няма да посмее.

Томи се разсмя на самодоволството й.

— Колко души ще дойдат на този празник? — попита той.

— Пресмятахме ги във влака, нали, мила Лъвдей? Църквата на Розмълиън побира най-много осемдесет души, така че няма да са повече от толкова. В църквата мислим да наслагаме глинени вази с диви цветя и гирлянди от девесил. Арки в края на всеки ред. Наистина направено да изглежда селско. Томи, защо е тази физиономия?

— Спомних си „Далече от подлудяващата тълпа“.

— Но тя е прекалено мрачна. При нас ще е много по-весело.

— Какви църковни песни ще пеем? „Орем нивите и сеем“? Или „Кротко се полюшва царевица златна“?

— Не е смешно, Томи. Прекаляваш.

— Може ли да облека редингота си, или се очаква да дойда с рибарски панталон и въдица в шапката?

— Можеш да облечеш каквото ти хрумне. Джинси и въже за връзване, ако ти харесва.

— Всичко, което харесва на теб, харесва и на мен — заяви Томи, тя му залепи целувка и каза, че май е време да поръчват кафето.

Нейното поривисто, безгрижно настроение се запази до края на деня и тя предаде на двете момичета своята енергия и самоувереност. Като приключи обядът, малката група се разпръсна. Томи се върна на „Риджънт стрийт“, Даяна и Лъвдей се върнаха в „Хародс“, а Джудит се отправи да търси подходящ сватбен подарък за Лъвдей и Уолтър. Тя взе автобус за Слоуън Скуеър и там обходи целенасочено щандовете с тенджери и дървени лъжици, изтривалки и лампи с абажури. Но нищо от тези неща не й се стори особено подходящо или примамливо. Тя излезе от магазина и тръгна към мрежата от малки улички на север от „Кингс Роуд“. След малко тя попадна в магазинче за дребни стоки, заобиколено с малки кръчми, изсипало съмнителни стари мебели на тротоара. Зад прашната му витрина имаше тапицирани с кадифе кутии от сребро за прибори, единични чашки и чинийки, оловни войничета, фигури за шах от слонова кост, стари нощни гърнета, бронзови статуетки и купища избелели плюшени завеси. Обнадеждена, тя влезе вътре и когато отвори вратата, звънна камбанка. Замириса на мухъл и плесен. Беше тъмно и прашно, задръстено с мержелеещи се мебели, кофи за въглища, месингови гонгове, но от някаква задна стая се появи стара дама с престилка и забележителна шапка. Тя включи някакво мижаво осветление и попита дали Джудит иска нещо. Тя й обясни, че търси сватбен подарък, и старата дама каза:

— Не бързайте.

Тя величествено се настани в хлътнал фотьойл, запали фас. И Джудит прекара петнадесет щастливи минути в провиране из малкия магазин и разглеждане на различни невероятни предмети, но накрая намери точно това, което търсеше. Масонски чинии за хранене от бяла керамика, неолющени и в идеално състояние, с наситено синьо, богато като морето, и топло неизбеляло червено. Бяха едновременно и декоративни, и използваеми, и ако Лъвдей не искаше да се яде в тях, винаги можеше да ги нареди на някой рафт.

— Ще взема тези — каза тя.

— Добре.

Старицата пусна угарката от цигарата си на пода, стъпка я с тока на домашните си чехли и се надигна от стола. Отне й известно време да опакова чиниите, като обвиваше всяка във вестник, и после ги сложи в бакалска кутия, която в резултат тежеше цял тон. Джудит плати за покупката си, взе на ръце обемистия товар и се отправи назад към „Кингс Роуд“, където след малко чакане успя да вземе такси, за да я закара в Мюз.

Беше вече четири и половина, но Даяна и Лъвдей се върнаха след още цял час, натоварени с пакети и вързопи. И двете гръмогласно се оплакваха от уморени крака, но слава богу, все още, за чудо, в добри отношения. Прекарали бяха чудесно, но и двете умираха за чаша чай. Джудит сложи чайника и нареди подноса, направи топли препечени филийки с масло и прекара приятен половин час в показване и разглеждане на хубавите току-що купени нови дрехи. И когато най-после Лъвдей стигна до края и стаята беше затрупана с дрехи и опаковъчна хартия, Джудит извади бакалската кутия иззад дивана, където беше я скрила, остави я в краката на Лъвдей и каза:

— Това е сватбеният ти подарък.

Най-горната чиния беше разопакована и грабна благодарното възхищение и на майката, и на дъщерята.

— О, божествени са!

— Не разопаковайте другите. Всичките са еднакви и са дванадесет.

— Страхотно. Просто не можеше да ми подариш нещо по-красиво. Гледахме за чинии, но те всичките са ужасно практично бели. Тези са прекрасни. Прекрасни! Къде ги намери?

Джудит обясни. Тя каза:

— Боя се, че ще трябва да ги вземете с вас във влака. Ужасно са тежки. Мислите ли, че ще се справите?

— Няма проблеми. Ще намерим носач или количка, а татко ще дойде да ни посрещне в Пензанс.

— Те са прекалено красиви, за да се използват.

— Ще ги наредя да се виждат — каза Лъвдей. — Ще накарам някого да ми даде кухненски бюфет и ще ги изложа. Те безкрайно ще развеселят малката ми къща. Благодаря ти, мила Джудит. Много, много ти благодаря.

И така, всички бяха много доволни. Седнаха, пиха чай и ядоха препечени филийки, докато Даяна не погледна малкия си часовник и се разбра, че трябва да се стягат за вечерното забавление, защото Томи беше намерил билети за ревюто „Удари го отново“ и щеше да ги заведе всичките на театър.

Поради всички тези приятни дейности Джудит се оказа насаме с Даяна чак на другата сутрин. Лъвдей още не беше станала, така че те двете закусваха заедно на кухненската маса. Истинска закуска — варени яйца от Нанчероу и изобилни количества прясно сварено кафе. И чак след това стана възможно да обсъдят по-тежките и сериозни въпроси от сватбата на Лъвдей, а именно съдбата на семейство Дънбар, заклещено в Далечния изток от японската война.

Даяна искаше да знае всяка една подробност на всичко, което беше станало и кога беше станало. И беше толкова съчувстваща и загрижена, че не беше много трудно да се говори за тъжното развитие на събитията. Тяхната кулминация беше последната новина, която се беше процедила — че корабът „Раджа на Саравак“ не беше стигнал до Австралия.

— Мислиш ли, че корабът им е бил торпилиран?

— Възможно е, макар и да няма официално потвърждение.

— Ужасно е. Горката ти майка. Благодаря, че ми каза. Понякога е хубаво да не мълчиш. Нарочно не казах нищо, когато вчера бяхме всички заедно, защото изглеждаше доста неуместно. А и исках вчерашният ден да е на Лъвдей. Наистина се надявам да не мислиш, че съм страшно нехайна и безгрижна. Но каквото и да стане, знаеш, че сме винаги до теб. Едгар и аз. Смятаме те за наша дъщеря. Ако някога имаш нужда от рамо, на което да си поплачеш, трябва само да вдигнеш телефона.

— Знам. Толкова си добра.

Даяна въздъхна, остави кафето си и посегна за цигара.

— Мисля, че човек трябва да продължи да се надява на най-доброто.

Седнала там, в прасковената си копринена домашна роба, с хубавото си лице, лишено от всякакъв грим, тя изведнъж започна да изглежда неизмеримо тъжна. Джудит чакаше тя да каже нещо за Гас, защото името му, неизречено, висеше във въздуха между тях. Но Даяна продължаваше да мълчи и Джудит разбра, че ако трябваше да говорят както трябва, тогава тя първа трябваше да произнесе това име. Трябваше й известна смелост, защото винаги имаше вероятност Даяна да отвори сърцето си, да й повери опасенията си за намеренията на Лъвдей, и както бяха близки, Джудит изпитваше ужас от такава изповед, която би я поставила заклещена в жестокия капан на разделена преданост. И каза:

— Винаги съм смятала, че надеждата е нещо като меч с две остриета. Лъвдей престана да се надява, нали? Тя е сигурна, че Гас е вече мъртъв.

Даяна кимна.

— Знам. Напълно убедена. Прекалено трагично. Какво може да каже човек? Струва ми се, че щом го чувства толкова силно, може би и наистина е убит. Бяха толкова близки, нали знаеш. Получи се такова моментално съзвучие между тях. Беше много приятно да ги гледаш, необикновено. Той попадна в Нанчероу неочаквано, а се получи така, сякаш винаги е бил там. Толкова спокоен, очарователен човек и толкова талантлив и артистичен. И толкова влюбен. Те и не опитваха да скрият любовта си.

Тя замълча. Джудит чакаше да продължи, но тя нямаше какво да каже. Гас беше си отишъл и сега Лъвдей носеше бебето на Уолтър и щеше да се омъжи за Уолтър. Прекалено късно е за промяна на решението, няма време за опасения. Даяна и Едгар, така да се каже, твърдо отстояваха позициите си и абсолютно никой, дори Джудит, никога нямаше да разбере как се чувстваха.

Не след дълго тя каза:

— Може би Лъвдей е права. Не можеш на едната надежда да построиш живота си. Но алтернативата е толкова немислима и ако това е всичко, което ти е останало… — И после, без да мисли, добави: — Джеръми каза, че е важно да продължиш да се надяваш… — И веднага едва не си прехапа езика, защото Даяна моментално стана бдителна.

— Джеръми? Кога си видяла Джеръми?

— О, някога. — Смутена, ядосана на себе си, Джудит се запъна. — Мисля, че беше през януари. Не помня. Точно преди да падне Сингапур. Той минаваше през Лондон.

— Не сме го виждали от векове. Добре ли е?

— Така мисля. Повишили са го. Главен хирург.

— Сега, като ми казваш, се сещам, че баща му беше казал на Едгар. Умно момче. Трябва да му изпратя покана за сватбата. Къде е?

— Нямам представа.

— А адрес?

— НВК, Съдърланд, чрез Централна поща.

— Много мъгляво. Нищо не казва. О, тази проклета война. Навсякъде по света. Разбити. Като парченца от шрапнел.

— Знам — каза съчувствено Джудит. — Но няма абсолютно нищо, което можем да направим срещу това.

Внезапно Даяна се усмихна.

— Мила Джудит, какво разумно момиче си ти. Съвършено си права. Сега за мен още чаша кафе и да решим как да прекараме тази хубава сутрин. Томи иска да ни покани всичките на обяд, но ако измъкнем Лъвдей от леглото, ще ни остане време за разходка в парка. Хайде, да не губим време.

* * *

И така, обратно към ежедневието. Но тази вечер, като се връщаше с влака в Портсмут, Джудит седеше, гледаше през прозореца и мислеше за учудващите събития през последните два дни. Лъвдей и Уолтър. Женени. Двойка. Сама, без стимулирането на обедни покани и блестяща компания, тя чувстваше как еуфорията от уикенда затихва и на мястото й изплуват собствените й опасения. Лъвдей е и винаги е била най-специалната й приятелка, но Джудит познаваше своенравието и упоритата й решителност прекалено добре. Най-големият страх на Лъвдей винаги е бил, че войната по някакъв начин ще я измъкне и отдалечи от Нанчероу. Заплахата от обществена мобилизация беше напълно достатъчна, за да я хвърли в паника. С Гас, според убеждението й, мъртъв и загубен завинаги, тя нямаше причина да не се обърне към Уолтър. Омъжена за него, тя ще бъде на сигурно в Нанчероу завинаги. Пътищата на нейното мислене не бяха трудни за разбиране. Но Джудит просто се надяваше, че това, което беше й казано, е вярно. Че Уолтър в сеновала е съблазнил Лъвдей. И че не е Лъвдей тази, която е съблазнила Уолтър.

* * *

Точно след две седмици Джудит получи официална покана за сватбата на Лъвдей. Намери я, като се връщаше в общежитието от остров Уейк, показно голяма, притисната от всички други писма в съответната пощенска кутия. Даяна явно не си беше губила времето. Тежък подплатен плик и двоен лист луксозна хартия с воден знак, за съществуванието на каквато Джудит отдавна беше забравила. Представи си как Даяна е изврънкала от пощенския чиновник срещу безбожна сума да я изрови от безценните си предвоенни запаси и после е навила печатаря да ускори спешната й поръчка. Резултатът беше чудо на разточителния щампован печат на медна плоча за гравиране, почти кралска по великолепие. Тя явно доказваше, че няма да има нищо скрито-покрито по случая.

Полковник и госпожа Кеъри-Луис

молят за удоволствието да ги удостоите с присъствието си на сватбата на         тяхната дъщеря

Лъвдей за господин Уолтър Мъдж

в енорийската църква Розмълиън в събота, 30 май 1942 г. и след това в Нанчероу

 

Моля, отговорете

Нанчероу

Розмълиън

Корнуол

Вътре в поканата беше сложено дълго писмо от Лъвдей. Джудит взе писмото в стаята си, пъхна поканата в рамката на огледалото над скрина и седна на койката си да чете писмото.

* * *

14 май, Нанчероу

 

Мила Джудит, беше толкова хубаво, че дойде в Лондон и че беше толкова сладка, ние много се зарадвахме да те видим. Това е поканата. Нали е шик? Мама е такава прелест, тя винаги прави всичко по най-добрия начин. Тук е истинска лудница, защото всичко трябва да се свърши за толкова малко време. Аз все още работя с Уолтър, защото мама, Мери и госпожа Нетълбед се справят много по-добре от мен и освен да стоя мирно, докато Мери ме боде с карфици (роклята от подписването всъщност не изглежда никак лошо), май че няма какво друго да свърша, освен да не им се пречкам. Когато не сме във фермата, Уолтър и аз опитваме да разчистим градината около къщичката ни. Той откара с трактора купища стари кревати, строшени бебешки колички, кошници без дъно и други нежелателни предмети, след това изора всичко под тях и посади картофи. Той нарича това да разчистиш земята. Дано като изкопаем картофите, посеем някаква трева или нещо такова и тогава ще си имаме ПОЛЯНА. Строителите разкъсаха къщата на парчета. (Мисля, че татко е използвал връзките си в Общинския съвет — нещо толкова не в стила му — но ограниченията при строителството са много строги и ако не беше го направил, никога никъде нямаше да отидем.) И така, всичко беше изтърбушено и после сглобено отново, сега, освен двете стаи има и баня от едната страна и нещо като мръсна стая отзад с циментов под, където Уолтър ще може да събува калните си ботуши и да съблича работните си дрехи и да ги закачи на закачалката. Нова печка и нови подове. Мисля, че ще бъде страшно уютно.

Мама и татко прекарват мъчителни вечери, като се опитват да съставят списък на поканените, защото сме много ограничени в броя. Татко е страшно честен — четиридесет от нашите приятели и четиридесет от тези на семейство Мъдж. Все пак най-важните хора са поканени, в това число и генерал-губернаторът, Биди и Филис, и милият господин Бейнс, и доктор и госпожа Уелс, и разни други наши близки приятели. От страна на Мъдж нещата са малко по-сложни, защото имат толкова много роднини, и доколкото виждам, всички са се изпоженили за свои братовчеди и така нататък. Но ще се зарадваш да видиш, че семейство Уорън, далечни роднини по брак, също са поканени. Писах на Хедър и също я поканих, но отговори, че не може да напуска. Толкова се радвам, че не работя в нейния ужасен Секретен департамент — тя май няма въобще никакъв личен живот.

Може би ще се зарадваш да разбереш, че госпожа Мъдж си е купила нови зъби за случая. Както и нова синя рокля от креп и шапка „в тон“. Роклята и шапката са в тон една с друга, не със зъбите. И се е договорила да намери количка.

Мама е тотална оптимистка за времето и планира обеда в двора. Татко не е толкова сигурен и продължава да прави така наречения от него „план за непредвидени обстоятелства“, което значи всичко да се пренесе в трапезарията, ако се продъни небето. Госпожа Нетълбед иска да приготви всичко, но при купоните това просто не е възможно, така че беше поръчан кетъринг от Тръроу. Мама беше му казала, че не трябва да доставя ония купища дреболии, които съдържат птиче мляко и струват стотици и хиляди. А генерал-губернаторът е обещал две-три сьомги, така че обядът няма да е много лош.

Няма да има шампанско, защото не можем да намерим, а татко казва, че пази последните си бутилки за връщането на Рупърт и края на войната. Но има някакво хубаво искрящо вино (Южна Африка?) и буре с бира.

Господин Мъдж доверил на татко, че е намерил буре с чист спирт, заровено в градината, и го предлага като друг вид алкохолно питие. Явно го е довлякъл горе от скалите след корабокрушение преди две-три години и го е скрил от митницата и акцизните. Много интересно. Съвсем като у Дафни дю Морие. Кой би си помислил, че може да направи нещо такова? Обаче татко му каза, че може да е малко опасно да се поднася на гостите чист спирт и е по-добре той да си остане където е.

Но е страшно щедро.

Господин Нетълбед е толкова странен. Човек би си помислил, че ще е в стихията си с всички тези приготовления за гости, но всъщност най-голямата му грижа, откакто обявихме годежа си, е какво ще облече Уолтър. Можеш ли да повярваш? Уолтър всъщност ще облече собствения му костюм, който понякога облича на погребения, макар че трябва да призная, че изглежда малко странен, защото принадлежи на някакъв чичо, който е имал по-дълги крака от Уолтър и госпожа Мъдж все не сколасва да го оправи. Накрая Нетълбед замъкнал Уолтър в Розмълиън, поръчал две бири и го навил да му позволи той да се заеме с това. И последната събота отишли в Пензанс, закарал го в Медуейз да си избере нов сив костюм, накарал шивача да му го ушие, както трябва, и сега изглежда наистина готин. И с нова кремава риза, и копринена връзка. Уолтър си имаше купони, но Нетълбед платил за всичките нови дрехи и казал, че това е сватбен подарък. Толкова е хубаво от негова страна. И като свършил всичко това, Нетълбед изглежда много по-спокоен и способен да се съсредоточи върху броенето на лъжиците и вилиците и лъскането на чашите за вино.

Сред всичко това още не съм ти благодарила както трябва за чиниите. Донесохме ги вкъщи благополучно и мисля, че госпожа Мъдж се кани да ни подари бюфет, който принадлежал на майка й, така че ще мога да ги наредя в него и ще изглеждат толкова красиво. Беше наистина ужасно мило от твоя страна и Уолтър също мисли, че са прекрасни. Имаме и други сватбени подаръци. Чифт чаршафи (все още със синя панделка около тях и съответно неизползвани, но ужасно мърляви от стоене с години в нечий шкаф за спално бельо). И възглавница, покрита с плетени квадрати, стъргало за обувки и много сладък малък георгиански сребърен чайник.

Силно се надявам, че вече си си уредила отпуска, както обеща, защото наистина имаме нужда от теб. Искаме ти и Биди да ни помогнете да наредим цветята в църквата. Това ще трябва да се направи в петък вечерта, защото всички са диви цветя и увяхват много бързо. Биди каза, че, разбира се, ще помогне. Ти кога пристигаш?

Клементина ще бъде шаферка. Прекалено е малка, но Атина настоява. Фактически, защото е намерила стара моя рокличка от бял муселин с едва забележим розов оттенък и няма търпение да издокара дъщеричката си в нея. Иска ми се да си тук сега, за да участваш в забавленията.

С много обич,

Лъвдей

П. С. Имаме телеграма от Джеръми Уелс, с поздравления, но не може да дойде на сватбата.

* * *

На следващата сутрин, след като капитан трети ранг Кромби беше прегледал дневните съобщения и беше подписал две-три писма, Джудит му представи искането си.

— Мислите ли, че може да поискам малко отпуска?

Той рязко вдигна глава, острите му очи бяха бледи като монета от шест пенса.

— Отпуска? Всъщност искаш отпуска?

Тя не беше сигурна дали това е сарказъм или несъгласие.

— Искам да отида на сватба. Трябва да отида на сватба — храбро се поправи тя. — Тя е на тридесети май.

Той се облегна назад и сключи ръце зад главата си. Джудит очакваше едва ли не да сложи краката си в гети на бюрото, като репортера в един американски филм.

— Чия сватба?

— На моя приятелка. Казва се Лъвдей Кеъри-Луис. — Сякаш това имаше значение.

— Корнуол?

— Да.

— Колко би искала?

— Две седмици?

Тогава той се ухили и престана със сухото си дразнене и тя се почувства на по-здрава почва.

— Колкото до мен, всичко е наред. Ще трябва само да уредиш нещата с главния офицер на ЖКМС.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. Някое от другите момичета ще ми помага. Ще ми липсват твоите любезни услуги, но ще преживея. Ако си спомняш, опитвам се от месеци да те убедя да излезеш в отпуска.

— Преди като че ли нямаше особена причина.

— А тази важна ли е?

— Да. Важна е.

— Отивай тогава в бърлогата на твоя офицер и хващай бика за рогата. Кажи й, че имаш моето одобрение.

— Благодаря. — Тя се усмихна. — Това наистина е много мило.

Главният офицер обаче съвсем не беше толкова сговорчива.

— Служител Дънбар! Пак ли си тук? Ти май сякаш живееш в кабинета ми. Какво има този път?

Не особено окуражително начало. Джудит, като се опитваше да не заеква, нито да се препъва, обясни искането си.

— Но ти току-що бе в отпуска… Ходи в Лондон.

— Това беше кратък уикенд, мадам.

— А сега искаш две седмици?

— Да, мадам.

Накараха я да се почувства сякаш несправедливо иска пътуване до луната. Накрая главният офицер подчерта с най-убедителния си офицерски тон, че както Дънбар знае много добре, точно сега всеки един член на корабната компания на Нейно величество на кораба „Екселант“ работи до изнемогване. В това число и другите две писарки на службата за учебно развитие. Някой едва ли може да очаква, че ще се заемат с допълнителна работа на фона на дългите часове, през които и без това работят. Сигурна ли е Дънбар, че точно в този момент две седмици отпуска е абсолютно съществена?

Джудит, заставена да се чувства като предател или плъх, който напуска кораба, промърмори нещо за сватба.

— Сватба?! Едва ли е причина, заслужаваща отпуска по домашни причини.

— Не искам отпуска по домашни причини… — Главният офицер й отправи убийствен поглед, — мадам.

— Семейни?

— Не, не семейни. Това е най-добрата ми приятелка. — Тя си спомни от училището в Порткерис, че на грубияните трябва да им се опъваш. — Родителите й се грижеха за мен, когато моите заминаха за чужбина. — Изразът на недоверие на главния офицер показа, че мислеше, че служител Дънбар се опитва да я измами. — При това имам само една леля и искам да отида да постоя при нея. Пък и — каза тя накрая, — ред ми е да изляза в отпуска. Не съм излизала отпреди Коледа. Мадам.

Първият офицер наведе поглед, за да прегледа бележката за отпуски на Джудит.

— Говори ли с капитан трети ранг Кромби?

— Да. Каза, че е съгласен, ако я одобрите.

Първият офицер прехапа устна, привидно обмисляйки. Джудит, застанала от другия край на бюрото в раболепна поза, мислеше колко хубаво би било да грабне яката табличка за входяща флотска поща и да я стовари върху подстриганата по итънски модел глава на жената отсреща. Накрая първият офицер подписа.

— Е, много добре. Но седем дни. Това ще ти бъде предостатъчно.

Зла дърта брантия.

— Благодаря много, мадам. — Тя се отправи към вратата, но преди да стигне, първият офицер заговори.

— Дънбар!

— Да, мадам.

— Мисля, че трябва да си подстрижеш косата. Изглежда много небрежно. Докосва яката ти.

— Да, мадам.

— Добре, можеш да си тръгваш.

— Седмица? — повтори капитан трети ранг Кромби, когато тя му каза за незадоволителното интервю. — Какво по дяволите тази стара… — Той се спря тъкмо навреме. — За какво си мисли първият офицер! Няма никаква причина да не излезеш за две седмици. Ще говоря с нея.

— Не, недейте — каза умолително Джудит, като си представи смущаващ конфликт сред офицерите. — Ако говорите с нея, тя никога няма да ми прости. Ще помисли, че аз съм ви настроила.

— Една седмица… едва ще ти стигне да отидеш и да се върнеш.

— А, ще ми стигне. Това е цял куп време. Ще тръгна в четвъртък и ще се върна следващия четвъртък. Моля ви, не казвайте нищо, иначе ще раздуе някаква криза и ще прекрати всякакви отпуски.

— Дори тя не може да направи такова нещо.

— Не съм сигурна. Тя дори ми каза да си подстрижа косата.

Капитан трети ранг Кромби каза:

— Мисля, че косата ти е перфектна точно както е — едно наблюдение, което изненада и двамата. Джудит впери очи в него с известно учудване, а той явно беше объркан от импулсивните си думи, защото изведнъж си намери работа, като започна без нужда да подрежда книжата на бюрото си.

— Е — той прочисти гърлото си, — в такъв случай да оставим нещата както са. Просто ще трябва да използваш всеки ден до минутка.

— Не се безпокойте. — Джудит му отправи топла, пълна с привързаност усмивка. — Ще го използвам.

Тя излезе и затвори вратата след себе си, а той остана сам. Трябваше му малко време да се оправи. Дълбоко съжаляваше за необмислената реплика. Но тя просто му се беше изплъзнала, а пък тя е толкова очарователно и привлекателно момиче. Корнуол. Тя имаше своя малка къща там. Той знаеше, защото беше говорила за нея, беше му я описала. За момент си позволи лукса да се отдаде на собственото си въображение, да се впусне в момчешка фантазия, при която тя би го поканила да я придружи и нищо не би могло да го спре. Отговорността му пред Кралската флота, работата му, жена му и синът му — всичко беше зарязано. „Страна на лято зад моретата.“ Те щяха да се разхождат по ветровитите скали, да плуват в Атлантическия океан, да вечерят в прелестни ханчета на свещи, да спят нощем под шума на прибоя, който им шепне през отворените прозорци…

Телефонът му иззвъня, като стряскащо го върна към действителността.

— Офицер от Тренировъчната база — каза той. От другата страна беше неговият капитан.

Мечтата избледня и си отиде, което, в края на краищата, вероятно беше по-доброто.

* * *

Дауър Хауз, Розмълиън, Корнуол

Неделя, 31 май

 

Мой скъпи Боб,

Е, сватбата свърши и щастливата двойка замина за тридневен меден месец в хотел „Касъл“ в Порткерис. Господи, колко ми липсваше и колко исках да си там не само заради случая, а и заради мен. Никога досега не съм била на сватба без теб и се чувствах много странно. Мога да добавя, че липсваше на всички, но казах малка молитва за теб, забоден си някъде в Скапа Флоу. Сега съм сама. Джудит, Филис и Ана отидоха на пикник в заливчето на Нанчероу, така че мога да седна и да пиша и да ти разкажа за сватбата, докато още всичко ми е прясно пред очите. Започвам от четвъртък, когато пристигна Джудит. Беше доста лош, мокър ден, но взех колата до Пензанс и я посрещнах на Ривиера. Пътувала е много дълго, трябвало е да смени влака в Бристол и да чака два часа лондонския влак. Като стоях на перона, чувствах лека тревога. Не бях я виждала от месеци и толкова много истински разтърсващи неща бяха станали, откакто бяхме заедно последния път. Беше ме страх, че ще се е променила по някакъв начин, ще се е отчуждила и между нас може да е възникнала някаква бариера. Винаги сме били толкова близки и никак не искам това да се промени. Но всичко беше наред, макар че бях шокирана да я видя толкова пребледняла и отслабнала. Сигурно това не е изненадващо, защото е преживяла (и още е така) толкова опустошителни неща.

Все пак пристигнахме в Дауър Хауз и тя точно като малко дете, върнало се вкъщи след ваканция, смъкна бързо униформата си, намъкна стари удобни дрехи и тръгна от стая в стая, гледаше през прозорците, пипаше мебелите, проверяваше всеки детайл от малкото си владение. И трябва да кажа, че всичко беше в най-добър вид. Филис работи като робиня, излъска пода навсякъде, изпра пердетата, оплеви лехите, а стаята на Джудит грейна за нея, пълна със свежи цветя и мирис на чисти чаршафи.

Тази нощ, след като тя си легна, отидох да й кажа лека нощ, и говорихме с часове. Най-много за Моли, Брус и Джес. По техен адрес тя твърдо е решила да се надява, но не мога да си представя, че можем да получим и дума от тях преди края на враждебността. После говорихме за Нед и Едуард Кеъри-Луис и я питах за сърдечните й дела, но май си няма никого и в момента като че ли не иска и да има. Предпазлива, мисля. Парен каша духа. Това е разбираемо. Така че говорихме повече за Лъвдей и Уолтър. Никой от нас не се радва особено на тази сватба, но никой пред никого не си признава, дори Филис. И положително нито Даяна, нито Едгар Кеъри-Луис, които се държаха така, сякаш Лъвдей се е омъжила за единствения човек, когото те биха избрали за нея. Свалям им шапка за това. Както и да е, това не засяга никого от нас, макар и да смятам, че щяхме да се чувстваме по-добре и двамата, ако Лъвдей не чакаше бебе. Оставих накрая Джудит в дванадесет и половина с чаша топло мляко и хапче за сън и на другата сутрин тя изглеждаше съвсем друга. Част от напрежението беше изчезнало от лицето й, беше се появил и малко цвят на страните й. Какво лековито място е това!

И така, в петък тя отиде с колелото в Нанчероу да ги види всичките и да разгледа новата къща на Лъвдей, която още не е довършена. Докато я нямаше, пристигна майката на Филис, която хванала в Сейнт Джъст един зеленчуков камион, и отведе Ана за уикенда, защото не беше поканена на сватбата и Филис щеше да се забавлява много повече без човече да се мотае в краката й. В петък следобед брахме диви цветя, с които да украсим църквата, а вечерта я украсявахме. Атина, Даяна и Мери Милиуей също бяха там и всички работихме до тъмно и вече не се виждаше какво правим. Тогава събрахме целия боклук и се прибрахме вкъщи.

Събота. Сватбеният ден. Ще повярваш ли, всички облаци бяха издухани и денят беше повече от хубав. Представях си как Даяна радостно ликува. Само тя би могла да се отърве така безнаказано от тази ситуация! Късна закуска и после всички намъкнахме доста износените си стари най-хубави дрехи, които няма да ти описвам, защото знам, че ни най-малко не те интересуват. Само ще ти кажа, че Джудит нямаше шапка, затова си сложи една стара сламена на Лавиния Боскауен, която тя използваше при работа в градината. Филис я нагласи с розова панделка и Джудит изглеждаше много сладка.

И така, сватбата. Слязохме пеша по хълма и липсваше само звънът на камбаните. Трябва да призная, че църквата изглеждаше наистина прекрасно — ажурена с девесила и гирляндите от орлови нокти и големите гърнета с диви маргарити. Постепенно пейките се запълниха и стана доста тясно. Едната страна доста елегантна, със сутрешни дрехи. Другата не толкова официална, но издокарана два пъти повече, с всевъзможни карамфили и богородична папрат, забодена на солидните гърди. Даяна беше като мечта в бледо тюркоазена коприна, а полковникът невероятно изискан в сив редингот. Атина Райкрофт носеше кремав костюм, а малката Клементина Райкрофт беше просто най-неквалифицираната шаферка, като си свали обувките и чорапките на портала, почесваше си дупенцето, докато крачеше по прохода между пейките, и накрая се озова при Мери Милиуей, където смучеше бонбони.

Колкото до булката и младоженеца, те бяха необикновено привлекателна двойка. Уолтър наистина е хубавец, по някакъв тъмен цигански начин, и се беше подстригал и обръснал. Шаферът беше малко недодялан, но успя да не изпусне хартата, а Лъвдей изглеждаше очарователна с бял воал, бели чорапи и бели балетни пантофки. Без було, без бижута. Само венче от маргарити на лъскавата й тъмна коса.

После всичко завърши благополучно, фотографите излязоха от църквата, хвърлиха малко конфети и щастливата двойка беше откарана (с Нетълбед зад волана) с откритото бентли на Даяна. Ние, останалите, се натрупахме в екскурзионните автобуси, които Едгар Кеъри-Луис беше уредил, а всички останали бяха закарани с коли. (Хети, кухненската помощница на Нанчероу, която е доста простовата, успя да се нареди в колата на генерал-губернатора. Може пък и да не е толкова проста, колкото изглежда.)

Нанчероу изглеждаше подходящо празнично, с националния флаг на върха на пилона, с цветя навсякъде — навън и вътре. Дворът, огрян от слънце и защитен от вятъра, беше преобразен. Бали със сено навсякъде покрай стените, гълъби прелитаха наоколо, а гълъбарникът беше украсен с цветя и метри цветни ленти, които се развяваха от вятъра. Дълги маси, бели покривки от дамаска и всички прибори за обяд от най-хубаво сребро и стъкло. Най-важното, барът беше отрупан с бутилки и чаши плюс две бурета с бира до него. Сервитьорите от кетъринга сновяха като пчелички и скоро всички бяха с чаша в ръка и веселието започна.

Седнахме да обядваме приблизително в два и половина и при наличието на купонна система и всичко, свързано с ограниченията, сервираното беше истински празник. Всеки беше донесъл каквото бе могъл, така че имаше студена сьомга, печено свинско, чудесни сладкиши, покрити с крем. Седях между господин Бейнс, адвоката на Джудит, и господин Уорън от Порткерис, и намерихме много за какво да говорим. Обядът продължи доста дълго, но накрая губернаторът стана да вдигне тост. По това време вече много от мъжете (да не говорим за жените) бяха доста почерпени и го посрещнаха с голямо въодушевление, с много аплодисменти и няколко дюдюкания, които бяха бързо заглушени. Уолтър произнесе реч (подходяща), последван от шафера (неспособен да говори) и след това всички продължихме да се забавляваме. Вече беше станало почти пет часът и изведнъж разбрахме, че булката и младоженецът вече тръгват, и всички се втурнахме към главната врата и застанахме наоколо да ги чакаме. Те се появиха и Лъвдей хвърли букета си към Джудит, която сръчно го хвана, после те се върнаха в бентлито и Нетълбед ги закара, доста почерпен, до края на алеята, където те се прехвърлиха в старата кола на господин Мъдж и отпрашиха към Порткерис.

(Радвам се, че не се наложи Нетълбед да ги вози до Порткерис, защото за пръв път в живота си той беше малко недискретен и пи прекалено много. Пийналият Нетълбед наистина си заслужаваше да се види, величествен, както винаги, въпреки известната неустойчивост на краката си. В един момент беше забелязан да танцува валс с Хети. Можем само да се надяваме, че с течение на времето госпожа Нетълбед ще му прости този лапсус.)

Това беше. Всички се сбогувахме и се върнахме в Розмълиън и ние с Джудит изведохме Мораг на дълга разходка, защото горкото кученце беше затворено цял ден, а после се върнахме в Нанчероу за семейна вечеря със семейство Кеъри-Луис. След това измихме чиниите от вечерята, защото семейство Нетълбед бяха си легнали.

Съжалявам, че толкова дълго ти описвах всичко, но случаят все пак е много специален. Нещо като веселите празници (сватби) през зимното слънцестоене, в средата на дълга, тъмна, студена зима (проклетата война). Мисля, че на всички ни подейства добре възможността да изхвърлим от мислите си, макар и за кратко, потискащите новини, досадата, самотата, тревогите и просто да се позабавляваме.

Същевременно това ме накара да мисля за бъдещето и да разгледам нашите семейни обстоятелства. Ако стане най-лошото и Моли, Брус и Джес никога не се върнат при нас, мисля, че аз и Джудит трябва да направим всички усилия, за да останем заедно. (В църквата си мислех за деня, когато тя ще се омъжи, и си представях как я водиш към олтара, ние уреждаме всичко, и това изведнъж стана ужасно важно.) Тя вече има тази очарователна къща и е единственото сигурно нещо в живота й, така че не си представям, че някога може да я остави или продаде. В такъв случай след войната и когато най-после се пенсионираш, може би няма да е лошо да намерим нещо някъде не много далече от Розмълиън. Може би Хелфорд Песидж или Роузланд? Където ще можеш да имаш малка лодка, ще си имаме градина с палма. Истината е, че не искам да се върна в Девън и Апър Бикли. Къщата е прекалено пълна със спомени за Нед, а тук вече имам приятели и нов живот, можах да се примиря — повече или по-малко — с факта, че Нед никога няма да се върне при нас. Това е мястото, където бих искала да остана и след двете години и половина мисля, че никога няма да поискам да си отида. Имаш ли нещо против, скъпи ми Боб? Ще помислиш ли по въпроса?

Обичам те. Пази се.

Биди