Розамунде Пилхер
Завръщане у дома (2)

1936

Мрачната сутрин беше толкова студена, че Джудит както бавно вървеше, усещаше носа си като отделно тяло, замразено към лицето й. Миналата вечер, когато си лягаше, стаята беше толкова ледена, че не отвори прозореца, а само дръпна пердетата и сега през замръзналите фигурки на стъклото проблясваше жълтата светлина на уличната лампа. Не се чуваше никакъв звук. Може би беше още полунощ. Тогава чу хлопане на конски подкови — беше колата на млекаря и разбра, че вече е сутрин.

Сега трябваше да направи огромно усилие и да покаже физическа смелост. Едно, две, три! Измъкна ръка изпод топлата завивка и я протегна към ключа на лампата до леглото. Новият й часовник — от чичо Боб — един от най-хубавите й подаръци — показваше седем и четиридесет и пет.

Тя бързо вмъкна ръката си обратно под одеялата и я стопли между коленете си. Нов ден. Последният. Чувстваше се леко потисната. Коледната ваканция беше свършила и се връщаха вкъщи.

Стаята, в която спеше, беше мансарда в къщата на леля Биди и следващата хубава след най-хубавата гостна. В нея на първия етаж настаниха майка й и Джес, но Джудит предпочете тази със скосените тавани, капандура и пердета от кретон на цветя. Най-лошото в нея беше студът, защото слабата топлина от долните стаи не достигаше до последната площадка на стълбището. Леля Биди й даде малка електрическа печка и с нейна помощ, както и с две шишета с топла вода, криво-ляво успяваше да се постопли.

Защото точно преди Коледа температурата падна застрашително. Задава се студена вълна, предупреждаваха синоптиците по радиото, но това не беше достатъчно да подготви хората за арктическия студ, който настъпи оттогава. Когато семейство Дънбар пътуваше из страната с „Корнуелска Ривиера“, мочурливата равнина Бодмин беше побеляла от падналия сняг и слизането в Плимут беше като пристигане в Сибир с пронизващия вятър, който засипваше перона със суграшица.

Това си беше за съжаление, защото леля Биди и чичо Боб живееха сякаш в най-студената къща в Кристендъм. Вината не беше тяхна, защото тя им се полагаше поради работата на чичо Боб като капитан, отговарящ за Кралския флотски инженерен колеж в Кийхам. Къщата беше построена на обърната на север тераса, беше висока и с тънки стени и теченията свистяха в нея. Най-топлото място беше кухнята в сутерена, но тя беше територия на готвачката госпожа Клийз и на пенсионирания оркестрант от Кралската флота Хобс, който идваше всеки ден, за да лъска обувките и да носи въглища. Хобс си го биваше, с бяла коса, напластена мазно върху плешивото петно на главата му, и очи, блестящи и разбиращи като на кос. Пръстите му бяха пожълтели от тютюна, а лицето му — набраздено, обрулено и спечено като стара чанта. Ако вечер имаше парти, той се издокарваше, слагаше си бели ръкавици и поднасяше питиетата.

А там често правеха партита, защото напук на смразяващия студ тази Коледа беше наистина вълшебна, точно за каквато Джудит винаги беше мечтала и вече беше започнала да мисли, че никога няма да преживее. Но Биди, която никога нищо не правеше наполовина, беше украсила цялата къща — като брониран боен кораб, както отбеляза чичо Боб — и коледната й елха, изправена в хола, изпълваше стълбището със светлина, блясък, трепкащи гирлянди и мирис на смола, и тази Коледа беше най-великолепната, която Джудит беше виждала някога. И другите стаи бяха също толкова празнични — със стотици коледни картички, завързани с червени панделки, с гирлянди от бодлива зеленика и бръшлян, обрамчили камината, а в трапезарията и всекидневната големи огнища с въглища горяха непрекъснато като корабни котли, подклаждани от Хобс и засипвани всяка вечер с въглищен прах, така че никога не угасваха.

Човек можеше да прави какво ли не, толкова неща ставаха през цялото време. Обеди и вечери с последвали танци на грамофон. Непрекъснато се отбиваха приятели на чай, на питие и ако случайно настъпеше затишие или се окажеше свободен следобед, леля Биди никога не се изкушаваше от малкото покой и веднага предлагаше ходене на кино или на откритата ледена пързалка.

Джудит разбра, че майка й беше напълно изтощена и от време на време се тътреше нагоре по стълбите за кратка почивка в леглото си, като оставяше Джес на грижите на Хобс. Джес харесваше него и госпожа Клийз повече от всички други и прекарваше повечето време в сутеренната кухня, където я хранеха с неподходящи сладки. Това беше голямо облекчение за Джудит, на която много й харесваше да се забавлява, без мъничето постоянно да се мотае в краката й.

От време на време, разбира се, и Джес се включваше в празника. Чичо Боб беше купил билети за пантомима и отидоха всички заедно с друго семейство, като заеха цяла редица столове. Чичо Боб купи програми за всеки и голяма кутия с шоколади. Но когато се появи Господарката с червена перука, корсети и широки алени шалвари, Джес стана много неспокойна и запищя от страх с такъв неистов рев, че мама трябваше бързешком да я изведе навън и вече не се върнаха. За щастие това стана скоро след началото, така че останалите можаха спокойно да се насладят на шоуто.

Чичо Боб беше най-добрият. Да си с него, да го опознаваш, беше несъмнено най-високата точка на ваканцията. Джудит никога не беше подозирала, че бащите могат да бъдат толкова ценни, толкова търпеливи, интересни, забавни. Понеже беше ваканция, той не трябваше да ходи в колежа всеки ден, така че имаше много свободно време и те прекарваха голяма част от него в тази светая светих — кабинета му, където той й показваше албумите си със снимки, даваше й да пуска плочи на грамофона и я учеше да пише на очуканата преносима пишеща машина. А когато ходеха да се пързалят с кънки, именно той я подкрепяше на пързалката, докато тя успя да се почувства уверено на леда. По време на парти той винаги се стараеше да не е забравена, запознаваше я с всичките си гости, сякаш вече беше голяма.

Баща й, макар и обичан, макар и да й липсваше, никога не е бил толкова забавен. Като призна това пред себе си, Джудит се почувства малко виновна, защото през последните две седмици беше прекарвала толкова хубаво, че почти не се беше сещала за него. За компенсация сега тя мислеше за него много упорито, но първо трябваше да си представи Коломбо, защото той беше именно там, а това беше единственото място, където тя можеше да накара образът му да оживее. Но това беше трудно. От Коломбо беше минало много време. Мислиш си, че можеш да възстановиш в паметта си всяка подробност, но времето беше замъглило остротата на спомена също както от светлината избеляват старите снимки. Тя търсеше възможност по някакъв начин да запечата тези спомени в паметта си.

Коледа! Коледа в Коломбо е незабравима, та дори само защото е толкова несъвместима с нашата, с толкова блестящо тропическо небе, убийствената жега, подвижните води на Индийския океан, ветреца, разрошващ палмите. В къщата на Гал Роуд на Коледа тя беше отваряла подаръците си на проветривата веранда под звука на разбиващите се вълни, а коледната вечеря беше не от пуйка, а традиционно блюдо с къри в хотел „Гал Фейс“. Много други хора също празнуваха, така че това малко приличаше на огромно детско парти, където всички носят хартиени шапки и надуват свирки. Тя си спомни трапезарията, пълна със семейства, всички ядяха и пиеха прекалено много. Прохладният бриз, който навлизаше в стаите от океана. Перките на вентилаторите на тавана, които бавно се въртяха.

Това помагаше. Сега вече тя ясно си го представи. Татко, седнал начело на масата със синя хартиена корона, осеяна със златни звезди. Питаше се как ли е прекарал тази своя самотна Коледа. Когато те го напуснаха преди четири години, един несемеен приятел се премести при него, за да му прави компания. Но някак си беше трудно да си ги представи двамата, отдадени на празнично веселие. Може би накрая са отишли в клуба с всички други неженени и сломени вдовци. Тя въздъхна. Допускаше, че й липсва, но не беше лесно да продължава да ти липсва някой, когато си живял без него толкова дълго и единствената връзка са били ежемесечните му писма, които вече са на три седмици, когато пристигат, и вече не са толкова вдъхновяващи.

Новият й часовник показваше осем. Време е да става. Сега. Едно, две, три. Отметна завивките, скочи от леглото и излетя да включи електрическата печка. След това много бързо се омота в халата си и пъхна босите си крака в пантофите от овча кожа.

Коледните й подаръци бяха акуратно подредени на пода. Взе малкото си куфарче, китайско, направено от плетена ракита, с дръжка и малки закопчалки, за да не се отваря, и го остави долу, напълно готово да поеме съкровищата й. Сложи в него часовника и двете книги, които й беше дала леля Биди: новата на Артър Рансъм със заглавие „Зимна ваканция“ и красив екземпляр в кожена подвързия на „Джейн Еър“. Книгата изглеждаше много дебела, с едър печат, но в нея имаше толкова много илюстрации, цветни табла, защитени с листове прозрачна хартия, толкова примамливи, че Джудит изгаряше от нетърпение да започне да я чете колкото може по-скоро. Следваха вълнени ръкавици от бабите й, стъклен глобус с течност, който при разклащане избухваше в снежна буря. Той беше от Джес. Мама беше й подарила пуловер, но той малко я разочарова, защото беше с кръгло деколте, а тя бе поискала поло. Обаче леля Луиза надмина всичко и въпреки че беше обещала велосипед, под елхата имаше опакован пакет със зеленика за Джудит и в него дневник за пет години, дебел и подвързан с кожа като библия. Подаръкът й от татко още не беше пристигнал. Той обикновено не успяваше да прати нещата навреме, а и пътуването по пощата траеше много дълго. И все пак това беше нещо, което все още предстоеше и щеше да го очаква. Може би най-хубавият подарък беше от Филис, и беше точно това, от което Джудит имаше нужда — бурканче с лепило със собствена малка четчица и малка ножица. Тя ще ги държи в заключено чекмедже на бюрото си, далече от пакостливите пръстчета на Джес, а когато й дойде вдъхновение и реши да направи или изреже нещо, да залепи пощенска картичка в личния си албум за изрезки, нямаше да ходи да иска от нея ножица (която все не можеше да се намери), нито пък ще трябва да си прави сама лепило от брашно и вода. То никога не ставаше добро и миришеше ужасно. Притежаването на тези два непретенциозни предмета даваше на Джудит прекрасното чувство за независимост.

Тя старателно подреди всичко в куфарчето. Мястото в него стигна точно за всичко и капакът лесно се затвори. Тя стегна закопчалките и го остави на леглото си, после светкавично се облече. Закуската сигурно я чакаше, а беше гладна. Надяваше се да са наденички, а не яйца на очи.

* * *

Биди Съмървил седеше накрая на масата в трапезарията, пиеше черно кафе и се опитваше да игнорира факта, че имаше лек махмурлук. Снощи след вечерята двама млади инженер — лейтенанти се отбиха да изкажат уважението си, Боб извади бутилка бренди и при последвалото празнуване Биди прекалено често бе изпразвала чашата си. Сега леко пулсиране в слепите й очи подсказваше, че е трябвало да спре на втората. Не бе споменала на Боб, че леко й се гади, иначе той веднага би й казал същото. Той приравняваше махмурлука със слънчево изгаряне — и двете нарушения еднакво осъдителни.

Лесно му беше на него, защото никога през живота си не беше страдал от махмурлук. Сега седеше на другия край на масата, скрит от Биди зад отворените страници на „Таймс“. Беше напълно облечен, в униформа, защото отпуската му беше свършила, и днес се връщаше на работа. След малко щеше да затвори вестника, да го сгъне, да го остави на масата и да обяви, че е време да тръгва. Останалата част от участниците в малкото им домашно парти още не беше се появила и Биди беше благодарна за това, защото докато дойдат, при повече късмет вече ще е изпила второто си кафе и ще се е пооправила.

Днес те си заминават и Биди истински съжаляваше, че е дошло време да се сбогуват. Беше ги поканила да дойдат по ред причини. Това беше последната Коледа на Моли, преди да се върне в Далечния изток, а тя беше единствената й сестра. При това състояние на света никой не може да знае кога отново ще се видят. Освен това Биди се чувстваше малко виновна, че не беше направила достатъчно за семейство Дънбар през последните четири години, не беше ги виждала често, не бе направила повече усилия, а би могла. Накрая ги беше поканила, защото Нед беше отишъл на ски. Мисълта за Коледа без млади хора наоколо беше безрадостна и това просто не можеше да бъде допуснато.

Обстоятелството, че нямаше много общо със сестра си и едва познаваше двете й момичета не й оставяше голяма надежда за резултата от поканата. Но всичко се бе оказало изненадващо успешно. Наистина Моли се беше оклюмвала от време на време, сразена от темпа на социалната вихрушка около Биди, и се беше оттегляла в леглото си, за да си починат краката й. Трябва да се признае също, че и Джес беше разглезено голямо бебе, ужасно задоволявано и успокоявано, когато плаче.

Но Джудит се беше оказала истинско откровение, момиче, каквато Биди би искала да бъде собствената й дъщеря, ако имаше такава. Сама си намираше занимания, никога не се намесваше в разговора на възрастните, приемаше с радост и благодарност всяко начинание, което й предлагаха за развлечение. Биди си мислеше, че освен това тя е изключително красива… или поне би станала след няколко години. Фактът, че наоколо нямаше никого на нейната възраст не я беше объркал ни най-малко и на партито на Биди тя бе доказано полезна, като раздаваше наоколо ядки и бисквити и откликваше на всеки, който я спираше да поговорят. Разбирателството, което бяха установили с Боб, беше допълнителен бонус, защото очевидно тя му доставяше същото удоволствие, с каквото беше дарил и нея. Той я харесваше по старомодни причини — за добрите й маниери, за начина й, когато говори, да те гледа в очите. Но освен това и при двамата имаше взаимно привличане и стимул да бъдеш с човек от другия пол, отношения като баща и дъщеря, които по някакъв начин бяха липсвали и на двамата.

Може би те би трябвало да имат и дъщери. Може би даже много деца. Но имаха само Нед, отпратен в първоначалното училище, когато беше на осем години, а после в Дартмут. Годините отлетяха толкова бързо и сякаш едва вчера той беше още мъничък, любим, с бебешки бузки и ленено жълта коса, с мръсни колене и твърди, топли малки ръчички. Сега беше на шестнадесет и висок почти колкото баща си. Преди да се усетят, той ще завърши училището и ще бъде изпратен в морето. Ще е пораснал. Ще се ожени. Ще създаде собствено семейство. Въображението на Биди я понесе напред. Въздъхна. Да стане баба никак не я привличаше. Беше млада. Чувстваше се млада. Средната възраст трябваше на всяка цена да се държи притисната до стената.

Вратата се отвори и Хобс влезе със скърцане в стаята с поднос закуска и кана черно кафе. Остави я на котлона до бюфета и приближи, за да поднесе пощата на таблата пред нея. Искаше й се той да направи нещо със скърцащите си обувки.

— Много е студено тази сутрин — отбеляза той с удоволствие. — Всички вадички са замръзнали. Поръсих със сол стълбите пред вратата.

Биди каза само: „Благодаря, Хобс“, защото ако бе отговорила на наблюденията му, той щеше да остане и да бъбри до безкрайност. Разочарован от отчужденото й мълчание, Хобс навъсено смукна зъбите си, намести една вилица на масата, за да оправдае присъствието си, и накрая излезе разочарован. Боб продължаваше да чете вестника си. Биди прехвърли пощата. Нямаше картичка от Нед, а писмо от майка й, може би с благодарност за плетения шал за колене, който беше й изпратила за Коледа. Взе нож, за да отвори плика. Докато го правеше, Боб затвори вестника, сгъна го и силничко го захвърли на масата.

Биди вдигна очи.

— Какво има?

— Разоръжаване. Обществото на народите. И не ми харесва миризмата на това, което става в Германия.

— О, боже! — Мразеше да го вижда потиснат или загрижен. Тя самата четеше само ободряващи новини и бързо обръщаше страницата, ако заглавията изглеждаха мрачни.

Той погледна часовника си.

— Време е да тръгвам.

Дръпна назад тежкия си стол и стана. Висок, добре сложен мъж, фигурата му изглеждаше още по-масивна в полумрака, с двуредна, закопчана със златни копчета куртка. Лицето му, гладко избръснато, с остри черти, беше засенчено с чифт рошави вежди, а гъстата му стоманено сива коса лежеше гладко на главата му, безпощадно подстригвана и твърдо контролирана с марков брилянтин и чифт четки.

— Хубав ден — каза Биди.

Той погледна празната маса.

— Къде са другите?

— Още не са слезли.

— Кога тръгва влакът им?

— Следобед. Пътуват с „Ривиера“.

— Мисля, че няма да успея. Ще можеш ли да ги изпратиш?

— Разбира се.

— Кажи им довиждане и от мен. Кажи го и на Джудит.

— Тя ще ти липсва.

— Аз… — Неемоционален човек, или по-скоро човек, който не показва чувствата си, той търсеше подходящите думи. — Не ми харесва да мисля за нея, че е изоставена. Оставена сама на себе си.

— Няма да е оставена сама на себе си. Луиза ще е с нея.

— Необходимо й е повече от това, което Луиза може да й предложи.

— Знам. Винаги съм мислела, че Дънбарови са най-скучният екип на света. Но това е положението. Моли се омъжи за семейство и явно беше погълната от тях. Не можем с теб да направим кой знае колко по въпроса.

Той се замисли над това, загледан през прозореца към студената, мрачна сутрин, като подрънкваше с монетите в джоба си.

— Винаги можеш да я каниш у нас за няколко дни. Имам предвид Джудит. През ваканциите. Много ли би те затруднило това?

— О, ни най-малко. Но се съмнявам, че Моли ще разреши. Тя започна да се извинява, че не би искала да обиди Луиза. Сестра ми е под нейно влияние, нали знаеш? Луиза се отнася с нея като с глупачка, но тя никога и гък не казва.

— Честно казано, тя наистина си е малко глупава. Но все пак опитай.

— Ще го предложа.

Боб дойде да целуне рошавата й глава.

— До довечера тогава. — Той никога не си идваше вкъщи през деня и предпочиташе да обядва в отделението.

— Довиждане, скъпи.

Той излезе. Беше сама. Допи кафето си и тръгна да си налее нова чаша, после се върна на масата, за да прочете писмото на майка си. Почеркът беше разкривен и несигурен и изглеждаше като написано от ръката на много стара жена.

Скъпа Биди,

Пиша ти два реда, за да ти благодаря за шала. Много е подходящ за студените вечери, а при това застудяване моят ревматизъм се развихри отново. Имахме спокойна Коледа. Паството ни е малко, пък и както знаеш, органистът се разболя от грип, така че го замести госпожа Фел, и както знаеш, не е много добра. Баща ти преживя ужасно подхлъзване с колата, когато се е изкачвал по пътя към Уулском. Колата е посмачкана, а той е ударил главата си в предното стъкло. Лоша рана. Получих картичка от горката Едит, майка й отпада все повече…

Майка ти

Прекалено ранна сутрин е за такова униние. Тя остави писмото и се върна към кафето си, седнала с лакти на масата и пръсти обвити около приятната топлина на чашката. Мислеше за тъжната стара родителска двойка и отново не пропусна да се зачуди на това, че те фактически бяха постигнали невъобразими прояви на сексуално привличане, като са създали при това две дъщери — Биди и Моли. Но още по-учудващо е, че тези дъщери някак си са успели да избягат от църковното жилище, да намерят съпрузи и да се изтръгнат завинаги от задушаващата скука и аристократичната бедност, в която бяха израсли.

Защото нито една от тях не беше подготвена за живота. Не бяха учили нито за медицински сестри, нито в университет, не можеха дори да пишат на машина. Моли беше мечтала за сцената, да бъде танцьорка, балерина. В училище винаги беше звездата на класа по танци и се научи да върви по стъпките на Ирена Баронова и Алисия Маркова. Но от самото начало крехките й амбиции бяха пометени от родителското неодобрение, от липсата на пари и от неизреченото убеждение на свещеник Еванс, че излизането на сцена е равносилно на превръщането в проститутка. Ако Моли не беше поканена на тенис парти със семейство Лъшкъм и не беше срещнала там Брус Дънбар, който се беше върнал вкъщи за пръв път след дългото си отсъствие в Коломбо и отчаяно търсещ съпруга, Бог знае какво би станало с горкото момиче. Цял живот стара мома, може би, която помага на майка си да отглежда цветята на църквата.

Биди беше друга. Винаги знаеше какво иска, излизаше и го получаваше. Още от ранна възраст виждаше ясно, че ако иска да има що-годе добър живот, ще трябва сама да се погрижи за себе си. Веднъж решила това, стана хитра, сприятеляваше се само с тези от съученичките си, за които смяташе, че с течение на времето ще могат да й помогнат да осъществи амбициите си. Момичето, което стана най-добрата й приятелка, беше дъщерята на морски командир, който живееше в голяма къща в Дартмут. При това тя имаше и братя. Биди реши, че тази почва е плодородна и след няколко нехайни намека успя да си изпроси покана у тях за един уикенд. Посещението мина, каквото беше и много твърдото й намерение, много успешно. Беше привлекателна, с дълги крака и блестящи тъмни очи, гъста, къдрава кестенява коса и достатъчно млада, за да няма значение, че не притежава много от подходящите за нея дрехи. Освен това имаше сигурен инстинкт за това какво се очаква от нея: кога да бъде вежлива, кога очарователна, как да флиртува с по-възрастен мъж, който я смята за лека жена и я шляпа по задника. Но братята бяха най-добрите. Те имаха приятели, а тези приятели също имаха приятели. Кръгът на познатите й се разширяваше удивително лесно и не след дълго тя стана приеман член на това семейство заместител, като прекарваше повече време с тях, отколкото вкъщи, и обръщаше все по-малко внимание на предупрежденията и ужасните заплахи на разтревожените си родители.

Безгрижният й стил на живот малко навреди на репутацията й, но не я беше грижа. На деветнадесет години тя се радваше на двусмислената слава да е сгодена едновременно за двама младши лейтенанти, като смъкваше пръстена на другия в зависимост от това чий кораб е пристигнал на пристанището. Но накрая, когато навърши двадесет и една години, тя се омъжи за Боб Съмървил и никога не съжали за това свое решение. Защото Боб беше не само неин съпруг, баща на Нед, но и неин приятел, който си затваряше очите пред поредицата вятърничави спътници, но винаги беше под ръка, когато тя наистина имаше нужда от него.

Бяха имали хубави моменти, защото тя обичаше да пътува и никога не отказваше да вдигне платната, да си събере багажа и да се присъедини към Боб, където и да го изпращаха. Двете години в Малта бяха най-хубавите, но и никоя от останалите не е била лоша. Не, нямаше никакво съмнение. Имала е много голям късмет.

Часовникът на камината в трапезарията удари на половин час. Осем и половина, а Моли още не се появява? Махмурлукът на Биди вече беше поотслабнал и тя реши, че е време да запали цигара. Отиде да вземе една от сребърната табакера на бюфета и по обратния път взе вестника на Боб, за да прегледа заглавията. Не предлагаха весело четиво и тя разбра защо Боб беше изглеждал толкова нехарактерно вкиснат. Испания беше изправена пред кръвопролитна гражданска война, а хер Хитлер произнасяше шумни речи за ремилитаризацията на Рейнланд, в Италия Мусолини се хвалеше с нарастващата си морска мощ в Средиземно море. Нищо чудно, че Боб скърцаше със зъби. Той не можеше да понася Мусолини, когото наричаше дебел фашист, и не се съмняваше ни най-малко, че за да спре с бомбастичните приказки, са достатъчни само два-три залпа от предната палуба на някой британски военен кораб.

Всичко беше малко плашещо. Тя пусна вестника на пода и се опита да не мисли за Нед, шестнадесетгодишен, поверен на кралската флота и готов за борба като зрял плод. Вратата се отвори и влезе Моли.

Биди не се обличаше за закуска. Обикновената й удобна дреха се наричаше домашна роба, и тя всяка сутрин я навличаше върху нощницата си. Така че видът на Моли, спретнато издокарана и обута, със старателно вчесана коса и с лек дискретен грим на лицето, предизвика бодване от сестринско раздразнение.

— Съжалявам, че закъснях.

— Не си закъсняла. Пък и няма значение. Добре ли спа?

— Не особено. Ставах и лягах цяла нощ. Горката Джес сънуваше кошмари и ме държеше будна. Сънувала, че Господарката от пантомимата е дошла в стаята и се опитва да я целуне.

— Коя, онази с корсетите и всичките джунджурии? Не мога да си представя нещо по-лошо.

— Тя все още спи, горкото животинче. Джудит още ли не е идвала?

— Може би си опакова багажа. Не се тревожи за нея. Ще дойде всеки момент.

— А Боб?

— Излезе. Работата го зове. Отпуската свърши. Каза да ви предам довиждане. Ще ви закарам всичките до гарата. Хапни нещо — госпожа Клийз е сготвила наденички.

Моли отиде до бюфета, вдигна капака на съда с наденички, опита да вземе една, поколеба се и я върна обратно. Наля си кафе и отиде при сестра си.

Биди вдигна вежди.

— Не си ли гладна?

— Всъщност не съм. Ще си взема малко препечен хляб.

Претенциите за красота на Моли Дънбар се криеха зад необикновено момичешкия й вид, подредената светла коса, кръгли странни очи, които отразяваха само нещо като смутена невинност. Не беше умна жена, винаги бавно схващаше вицовете, приемаше всяко наблюдение за чиста монета, колкото и да беше натоварено с двусмислие. Мъжете бяха склонни да намират това доста чаровно, защото ги караше да се чувстват по-силни, но патентованата й прозрачност дразнеше Биди. Сега обаче тя изпита известна загриженост. Забеляза, че под нежната пудра имаше тъмни сенки под очите на Моли и страните й бяха необикновено бледи.

— Добре ли си?

— Да. Просто не съм гладна. И страдам от безсъние. — Тя отпи от кафето си. — Мразя да не спя посред нощ. Сякаш си бил в друг свят и всичко става много по-мъчително.

— Кое е най-ужасно преди всичко?

— О, не знам. Просто всичко, което трябва да свърша, когато си отида вкъщи. Да купя училищни дрехи за Джудит, да организирам всичко. Да заключа къщата. Да опитам да помогна на Филис да си намери друга работа. След това да отида в Лондон, да хвана парахода и да се върна в Коломбо. Всичко това беше изчезнало от главата ми, докато бях тук с вас, хич и не помислях за него. Сега трябва да започна отново да бъда разумна. И понякога мисля, че ще е нужно просто да опитам да прекарам няколко дни с родителите ни. Което създава поредното усложнение.

— Трябва ли да ходиш?

— Да, мисля, че наистина трябва.

— Ти просто умираш за наказания. Получих писмо от майка ни.

— Всичко наред ли е?

— Не. Нищо не е наред както винаги.

— Аз дори се чувствам виновна, че ги оставихме сами на Коледа.

— Аз пък не — остро каза Биди. — Поканих ги, разбира се. Винаги го правя, но се моля да откажат. Слава богу, те ми представиха всичките си обикновени извинения: заетостта на баща ни, сняг по пътищата, колата издавала странен шум, ревматичните болки на майка. Те са невъзможни. Не могат да излязат от коловоза. И не помислят да разведрят живота си, защото няма да има от какво да се оплакват.

— Стари са.

— Не, не са. Просто са приели грохналостта. На твое място не бих се тревожила за тях, когато имаш толкова други грижи на главата си.

— Нищо не мога да направя. — Моли се поколеба, после каза доста раздразнено: — Ужасното е, че точно сега, в момента, бих дала всичко, за да не заминавам. Не понасям да оставя Джудит. Не понасям да ни разделят насила. Кара ме да се чувствам като бездомна. Знаеш ли, понякога имам това съвсем необикновено усещане… че съм в нещо като склад за непотребни вещи, без идентичност. Появява се точно когато най-малко го очаквам. Когато пътувам в горния етаж на лондонски автобус или наведена над парапета на някой лайнер, гледам следата на кораба, чиято пяна потъва далече в миналото. И си мисля, какво правя тук? И къде трябва да бъда? И коя съм?

Гласът й секна. За миг Биди се изплаши, че ще избухне в плач.

— О, Моли…

— … и знам, че това е само защото живея между два свята и най-лошото е, когато те се приближат толкова, че краищата им почти се докосват. Както е сега. Не чувствам да принадлежа на нито един от тях. Просто… обезумявам.

На Биди й се стори, че разбира.

— Ако това те успокоява, има хиляди жени като теб — тези от Британска Индия, които са изправени пред същата дилема…

— Знам. Но това не е никакво успокоение. Просто продължавам да се чувствам съвършено изолирана.

— Не, само си уморена. Недоспала. Това води до депресия.

— Да. — Моли въздъхна, но поне не се разрида. Отпи още кафе и остави чашата. — И все пак не спирам да искам Брус да работи в Лондон, или Бирмингам, или където и да е, така че да можем да живеем в Англия и просто да сме заедно.

— Малко е късно да искаш това.

— Или дори да не бяхме се женили въобще. Да не бяхме се срещнали. Да си беше намерил друго момиче. Да ме остави на мира.

— Малко вероятно беше да срещнеш друг мъж — каза Биди брутално. — Представи си алтернативата. Да живееш в църковната служба с нашите. И без никакви красиви дъщери.

— Това е само от мисълта, че трябва да започна… отново. Да събера парчетата. Вече да не принадлежа на себе си…

Гласът й заглъхна. Неизречените думи увиснаха между тях. Моли наведе очи и лека червенина плъзна по бузите й.

Неочаквано за себе си Биди се изпълни със съчувствие. Тя прекрасно знаеше какво се крие зад този печален изблик на нехарактерно доверяване. То нямаше нищо общо с неизбежното събиране на багажа и заминаването. Нямаше и нищо общо със сбогуването с Джудит. Всичко беше свързано с Брус. Стана й жал за него, какъвто беше отегчителен. Защото продължителната раздяла не подобрява никакъв брак, а Биди не мислеше, че Моли, толкова женствена, придирчива и свенлива, е много добра в леглото. Не можеше да си представи как всичките тези разделени съпрузи се справят с естествените си сексуални желания. Но, фактически, не беше трудно за разбиране. Очевидното решение беше някаква дискретна връзка, но дори на своенравната Биди бяха дълбоко внедрени предразсъдъците на нейното поколение, така че те господстваха в съзнанието й и отхвърляха от мислите й цялата тази печална страна на живота.

Изчервяването на Моли отмина. Биди реши да бъде позитивна и каза уверено:

— Знаеш ли, сигурна съм, че всичко ще се уреди от само себе си. — Което дори в собствените й уши прозвуча неубедително: — Искам да кажа… Мисля, че всичко това е много вълнуващо. Щом веднъж стъпиш на кораба, ще се почувстваш друг човек. Само си помисли за блаженството цели три седмици да не правиш нищо и само да си лежиш в шезлонга на палубата. И щом ти мине морската болест в Бискайския залив, вероятно вече ще имаш време за собствения си живот. Да се върнеш към слънцето, към тропиците, към безбройните слуги. Да видиш отново старите си приятели. Ами аз почти ти завиждам!

— Да. — Моли успя да наподоби извиняваща усмивка. — Да, разбира се. Просто съм глупава. Извинявай… Знам, че ме смяташ за глупава.

— Не, не те смятам за глупаво момиче. Разбирам те. И си спомням как, когато отидохме в Малта, не понасях мисълта, че оставихме Нед. Но така е. Не можем да сме едновременно навсякъде. Единственото сигурно нещо е, че оставяш Джудит в училище, което е съчувстващо и грижливо. Как се казва мястото, което сте й намерили?

— „Сейнт Урсула“.

— Хареса ли ти директорката?

— Има много добра репутация.

— Да, но ти хареса ли я?

— Мисля, че да, след като престанах да се боя от нея. Умните жени винаги малко ме плашат.

— Има ли чувство за хумор?

— Не съм й разказвала вицове.

— Но харесваш училището?

— О, да. Дори да не се връщах в Цейлон, бих я изпратила там. Училището в Порткерис беше чудесно като обучение, но децата в него са една голяма смесица. Най-добрата й приятелка беше дъщерята на бакалина.

— В това няма нищо лошо.

— Така е, но то не води доникъде, нали? В обществото, имам предвид.

Биди се разсмя.

— Честно казано, Моли, ти винаги си била ужасен сноб.

— Не съм сноб. Но хората имат значение.

— Да, категорично е така.

— Сега пък накъде биеш?

— Луиза.

— Не я ли харесваш?

— Толкова, колкото и тя мен. Категорично не бих прекарала ваканцията си с нея.

Това предизвика у Моли моментално вълнение.

— О, Биди, моля те, не се набърквай и не започвай да възразяваш. Всичко вече е уредено окончателно и няма какво да се обсъжда.

— Кой ти каза, че смятам да възразявам? — каза Биди и веднага започна с възраженията. — Тя е такава закоравяла стара кокошка. Толкова досадна с безкрайния си голф и бридж и светия храм на голф клуба. Толкова е неженствена, толкова е закостеняла, толкова… — Биди сви вежди, търсейки точната дума, но стигна само до „лишена от топлота“.

— Всъщност силно грешиш. Тя е много мила. За мен тя е мощна опорна колона. Сама предложи да вземе Джудит. Не се наложи да я моля. Това е благородно. И ще й купи велосипед. Това също е щедро, защото те са ужасно скъпи. Но най-важното е, че на нея можеш да разчиташ. Тя ще даде на Джудит сигурност. Няма да се притеснявам…

— Може би на Джудит й трябва повече от сигурност.

— Например?

— Емоционално пространство, свобода да расте в собствената си посока. Скоро ще стане на петнадесет. Ще трябва да разпери крила, да намери себе си. Да намери собствени приятели. Да има известни контакти с другия пол…

— Биди, надявах се да не намесваш секса в разговора. Тя е прекалено малка, за да се замисля за такива неща…

— О, стига, Моли, време е вече да пораснеш. Не я ли видя през последните две седмици. Тя просто разцъфна от многото забавления, които осигурихме тук. Не можеш да я ограничаваш от съвършено естествените удоволствия на живота. Не искаш да стане като нас, изолирани от условията на възпитанието ни и досадно вдървени?

— Няма значение какво мисля. Казвам, че е твърде късно. Тя отива при Луиза.

— Въпреки всичко! Знаех си, че така ще постъпиш.

— Тогава защо въобще повдигаш въпроса?

На Биди й се поиска да я удари, но си помисли за Джудит и успя да потисне нарастващото си раздразнение. Вместо него опита друг, по-мек подход. Кротко убеждаване.

— Но няма ли да й е забавно да идва при нас от време на време? Чакай, не бързай да се ужасяваш, това е напълно осъществимо предложение. Всъщност е идея на Боб. Привързал се е към нея. За нея това ще е разнообразие, а и за Луиза ще е кратка почивка.

— Аз… Ще трябва да обсъдя това с Луиза.

— О, за бога, Моли, прояви малко и свой собствен здрав разум…

— Не искам да разстройвам Луиза…

— Понеже Луиза не ме одобрява.

— Не, а защото не искам да обръщам лодката, да обърквам Джудит. Не точно сега. О, моля те, разбери ме, Биди. Може би по-късно…

— Може и да няма по-късно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Моли видимо разтревожена.

— Прочети вестниците. Немците приеха националсоциализма, но Боб вярва на хер Хитлер само в това, че може да го изхвърли. Същото важи и за дебелия стар Мусолини.

— Имаш предвид… — Моли преглътна — война?

— О, не знам. Но не мисля, че трябва да разпиляваме много личния си живот, защото може би много скоро няма да го имаме въобще. И мисля, че причината да пилееш своя сега е, че не искаш Джудит да дойде при мен. Смяташ, че ще й повлияя зле, предполагам. Всички тези вредни партита и разни млади лейтенанти, които се навъртат наоколо. Така е, нали? Можеш да си признаеш.

— Не е това! — Всичко се превърна в истинска кавга, след като и двете бяха повишили тон. — Знаеш, че не е така. И съм признателна. Вие с Боб бяхте толкова добри.

— За бога, това прозвуча като покаяние. Ще ни гостувате на Коледа, всички ще прекараме много добре. Това е всичко. Мисля, че си много слаба и много себична. Точно като майка ни… Мразиш хората да се забавляват.

— Не е вярно.

— Да забравим това. — При тези думи Биди, отчаяна, посегна за „Таймс“, отвори го и се скри зад него.

Мълчание. Моли, разбита от ужаса на всичко, от възможността за нова война, от объркаността на непосредственото й бъдеще и от това, че Биди й е сърдита, седна разтреперана от вълнение. Не беше честно. Тя правеше всичко възможно. Грешката не беше нейна. Напрегнатата тишина се проточи и тя откри, че не може да я понася нито миг повече. Дръпна ръкава на жилетката си и погледна часовника си.

— Къде е Джудит? — Какво облекчение да мислиш за нещо, за някого, на когото да излееш мъката си. Тя внезапно стана, като блъсна стола си назад, отиде до вратата, отвори я и повика закъсняващата си дъщеря. Но нямаше нужда да вика, защото Джудит вече беше там, от другата страна на хола, седнала в подножието на стълбището.

— Какво правиш?

— Връзвам си обувката.

Тя не погледна майка си. Моли усети студенината и без да е най-проницателната жена, разбра, че дъщеря й, без да иска бе станала свидетел на разговора, спряна от силните гласове зад затворената врата на трапезарията, и беше чула всяка дума от злъчния злополучен спор.

Джес й дойде на помощ.

— Мамче!

Тя вдигна поглед и видя по-малкото си дете, вперило очи в нея през пречките на перилата. Джес, най-после будна, но все още в дългата си кремава нощница, с рошави къдрици.

— Мамче!

— Идвам, миличка.

— Искам да се облека.

— Идвам. — Тя прекоси коридора, спря за миг. — По-добре иди да закусиш — каза тя на Джудит и се качи по стълбите.

Джудит изчака майка й да излезе, после скочи на крака и отиде в трапезарията. Леля Биди седеше на обичайното си място и от противоположните места в стаята се погледнаха студено.

Леля Биди каза:

— О, мила! — Четеше вестника. Сгъна го и го пусна на пода. — Съжалявам за това.

Джудит беше свикнала големите да й се извиняват.

— Няма нищо.

— Вземи си наденичка. Мисля, че имаш нужда.

Джудит направи каквото й казаха, но горещите съскащи наденички не бяха много привлекателни. Занесе чинията си на масата и седна на обичайното място с гръб към прозореца. Погледна храната, но мислеше, че все още е рано да яде.

След малко леля Биди я попита:

— Всичко ли чу?

— Повечето.

— Вината е моя. Сбърках времето. Майка ти не е в състояние да прави какъвто и да е план в този момент. Трябваше да се досетя за това.

— Знаеш ли, аз ще бъда добре с леля Луиза.

— Знам. Не се безпокоя за твоето благополучие, а само защото е много възможно да не ти е много весело там.

— Аз никога по-рано не съм се забавлявала истински като възрастните. Никога преди тази Коледа.

— Искаш да кажеш, че не може да ти липсва нещо, което не си имала?

— Да, предполагам. Но бих се радвала да дойда пак.

— Ще опитам отново. Малко по-късно.

Джудит взе ножа и вилицата и разряза една наденичка на две.

— Наистина ли ще има нова война? — попита тя.

— О, мила, не мисля. Прекалено си малка да се тревожиш за това.

— Но чичо Боб се тревожи?

— Не толкова се тревожи, колкото е разочарован. Скърца със зъби при самата мисъл да се предизвика могъществото на Британската империя. Като се ядоса, той може да заприлича на истински стар булдог.

— Ако се случи да остана, тук ли ще дойда?

— Не знам. Назначението ни тук е за две години и трябва да напуснем в края на лятото.

— Къде ще отидете?

— Нямам представа. Боб иска да се върнем на морето. Ако го направи, смятам да си купим собствена малка къща. Никога не сме имали свой покрив над главата, винаги сме живели под наем. Но си мисля, че не е зле да имаме постоянна база. Мислех за Девън. Там имаме приятели. Нещо като Нютън Абът или Чакфорд, близо до баба ти и дядо ти.

— Малка собствена къща! — Това беше прекрасен проект. — О, намерете си наистина нещо в селска местност. И тогава ще мога да идвам и да оставам при вас известно време.

— Ако искаш.

— Винаги ще искам.

— Няма. Това е странното. Може и да не искаш. На твоята възраст всичко се променя толкова бързо, а все пак една година може да ти се стори безкрайна. Спомням си това. И ще имаш нови приятели, ще искаш други неща. А в твоя случай това е дори по-важно, защото ще се наложи да вземаш собствени решения и да откриваш какво искаш да направиш. Майка ти няма да е до теб и макар че е естествено да се чувстваш малко изоставена и самотна, от друга страна това е хубаво. Какво не бих дала да бях отделена от родителите си, когато бях на четиринадесет-петнадесет години. Всъщност — добави тя удовлетворено, — не бе много лошо, но само защото взех нещата в свои ръце.

— Не е много лесно да вземеш нещата в свои ръце, когато си на пансион — отбеляза Джудит. Помисли, че леля Биди прави всичко да изглежда прекалено лесно.

— Мисля, че трябва да се научиш да ускоряваш ситуациите, а не пасивно да чакаш нещата да стават. Трябва да се научиш да избираш приятелите си и книгите, които четеш. Независимост на духа — мисля, че за това ти говоря. — Тя се усмихна. — Джордж Бърнард Шоу казва, че младите пропиляват младостта си и чак когато човек остарее започва да разбира за какво става дума.

— Ти не си стара.

— Може би. Но със сигурност не съм неопитно зайче.

Джудит пъхна парченце наденица в устата си и замислено задъвчи, размишлявайки над думите на леля си.

— Най-много мразя — най-после призна тя, — да се отнасят с мен сякаш съм колкото Джес. Никога не ме питат за нищо, нито нещо ми казват. Ако не бях ви чула да си крещите, никога нямаше да науча, че сте искали да остана при вас. Тя никога нямаше да ми каже.

— Знам. Това трябва да е подлудяващо. И мисля, че имаш реална причина за недоволство. Но точно сега не трябва да бъдеш много твърда с майка си. В момента тя е в състояние на разместване на пластовете и кой може да я упрекне, че започва да цвърчи наоколо като мокра кокошка? — Тя се засмя и беше възнаградена с начална усмивчица. — Между нас да си остане, мисля, че тя благоговее пред Луиза.

— Знам.

— А ти?

— Не ме е страх от нея.

— Браво!

— Знаеш ли, лельо Биди, много ми хареса да бъда с теб. Никога няма да го забравя!

Биди беше трогната.

— Много ни хареса твоето посещение. Особено на Боб. Помоли да ти кажа довиждане. Съжаляваше, че не може да те изпрати. Сега… — Тя блъсна стола си назад и се изправи. — Чувам, че майка ти и Джес слизат. Изяж си закуската и се прави, че не сме говорили откровено. И не забравяй да поддържаш духа си висок! А сега трябва да се облека…

Но преди тя да излезе, Моли и Джес влязоха в стаята. Джес беше облечена в набрана рокличка и бели чорапи, с пригладени с четка копринени къдрици. Биди спря, за да целуне леко Моли по бузата.

— Нямай грижа за нищо — каза тя на сестра си и това беше най-многото, което можеше да направи за извинение. После излезе и изтича по стълбите към светилището на спалнята си.

* * *

И така кавгата беше заметена под килима и денят продължи нататък. На Джудит й олекна, когато атмосферата между майка й и леля й се разведри и във въздуха вече не висяха никакви лоши чувства. Чак когато те вече стояха на бруления от вятъра перон на гарата и чакаха „Ривиера“ да дойде и ги върне в Корнуол, й остана време да съжали за отсъствието на чичо й Боб.

Беше ужасно да си тръгне, без да се сбогува с него. Беше по нейна вина, защото толкова закъсня за закуска, но щеше да е хубаво и той да я беше почакал само няколко минути и да се сбогуват както трябва. Искаше да му благодари за толкова много неща, а благодарностите никога не изглеждаха по същия начин, написани на хартия.

Най-хубавото от всичко беше грамофонът му. Въпреки момичешкото силно желание на майка й да стане балерина, нито тя, нито баща й бяха музикални. Но следобедите, прекарани с чичо Боб в кабинета му, събудиха някакво съзнаване, някакво разбиране, за чието съществуване Джудит не беше подозирала. Той притежаваше огромно разнообразие от плочи и въпреки че много й бяха харесали песните на Гилбърт и Съливан с остроумните си текстове и грабващи мелодии, имаше други, които изпълваха сърцето й или й причиняваха такава остра тъга, че едва сдържаше сълзите си. Ариите на Пучини от „Бохеми“, концертът за пиано на Рахманинов, музиката на Чайковски към „Ромео и Жулиета“… И абсолютната магия „Шехеразада“ от Римски-Корсаков, чието соло за цигулка караше тръпки да пробягват по гърба й. Имаше и друга плоча от същия композитор, която чичо Боб наричаше „Задникът на дивата пчела под скъсания корсет“^[1] и това я караше да се задъхва от смях. Не беше си представяла, че възрастните могат да бъдат толкова забавни. Но едно беше сигурно — че непременно трябваше да си купи грамофон, за да почне да си събира плочи като чичо Боб и когато поиска, да си ги пуска и да се пренася като водена за ръка в онази друга, неподозирана преди страна. И ще започне да спестява пари още сега.

Краката й замръзнаха. Опита се да ги посгрее, като потропваше ритмично по омасления перон. Леля Биди и майка й говореха разхвърляно, както правят всички, които чакат влак. Като че ли бяха изчерпали важните неща, които имаха да си кажат. Джес седеше на една количка и размахваше обутите си в бели ботушки дебелички крачета. Прегръщаше своето негърче — тази отблъскваща играчка, с която си лягаше всяка вечер. Джудит беше сигурна, че тя е мръсна, но понеже лицето й беше черно, това не личеше. И не само мръсна, а пълна с микроби.

И тогава стана нещо наистина хубаво. Леля Биди престана да бъбри, погледна над главата на майка й и каза със съвсем различен тон:

— О, погледни! Това е Боб.

Сърцето на Джудит подскочи. Тя бързо се обърна. Забрави замръзналите си крака. И го видя — огромна, безпогрешно разпознаваема фигура в британската си зимна униформа. Вървеше по перона към тях с нахакано накривено офицерско кепе над щръкналите му вежди и страхотна усмивка на ръбестото му лице. Краката й вече не мръзнеха и трябваше да остане напълно неподвижна, за да не хукне към него.

— Боб! Какво правиш тук?

— Появи ми се малко свободно време и реших да дойда и да кача компанията на борда. — Той погледна Джудит. — Не можех да те пусна да си отидеш, без да се сбогуваме както трябва.

Тя грейна към него.

— Радвам се, че дойде. Исках да ти благодаря за всичко. Особено за часовника.

— Ще трябва да не забравяш да го навиваш.

— О, няма да забравям. — Тя не преставаше да се усмихва.

Чичо Боб наклони глава и се ослуша.

— Мисля, че това е влакът.

И наистина се чу звук — релсите забучаха и Джудит видя как от завоя до далечния край на перона огромният зелено-бял локомотив нахлува към тях с лъскавата си медна арматура и раздутата си струя черен дим. Приближаването му беше величествено и вдъхващо страхопочитание, докато се промъкваше край перона. Машинистът, с изцапано със сажди лице, се наведе над платформата си и Джудит зърна проблясващите пламъчета в огнището. Масивните бутала като ръце на гигант се въртяха все по-бавно и по-бавно, докато накрая чудовището спря със съскане на парата. Както винаги пристигна точно навреме.

Настъпи лека суматоха. Отваряха се врати, слизаха пътници, като мъкнеха багажа си. Преобладаваше припряност, суетнята на заминаването. Тогава носачът качи куфарите им във вагона и тръгна да търси местата им. Чичо Боб с моряшка щателност го следваше, за да се увери, че си е свършил работата както следва. Моли, леко паникьосана, вдигна Джес и се качи във влака, после се наведе да целуне сестра си за довиждане.

— Бяхте толкова мили. Прекарахме чудесна Коледа. Помахай за довиждане на леля Биди, Джес.

Джес, все още стиснала Голи, размаха покритата с бяла рошава кожа лапа.

Леля Биди се обърна към Джудит.

— Довиждане, мило дете. Ти си просто едно малко съкровище. — Тя замълча и целуна Джудит. — Не забравяй, аз съм винаги тук. Майка ти записа телефона ми.

— Довиждане. Много ти благодаря.

— Бързо. Качвай се, че влакът ще тръгне без теб. — Тя повиши глас. — Накарай чичо ти Боб да слезе, иначе влакът ще го вземе с вас. — За момент тя се престори на много сериозна, после отново се засмя. Джудит отвърна с усмивка, за последен път помаха и се втурна в коридора след другите.

Беше намерено купе, в което имаше само един младеж, който седеше с отворена книга на коленете, докато носачът товареше багажа на лавицата над главата му. После, когато всичко беше наредено, чичо Боб му даде бакшиш и го отпрати.

— Ти също трябва бързо да излезеш — каза му Джудит, — защото влакът ще тръгне и ще те отнесе.

Той й се усмихна.

— Това никога не ми се е случвало. Довиждане, Джудит. — Те си стиснаха ръцете. Когато тя измъкна своята, откри в дланта на вълнената си ръкавица банкнота от десет шилинга. Цели десет шилинга.

— О, чичо Боб, благодаря!

— Похарчи ги разумно.

— Непременно. Довиждане!

Той си тръгна. След миг с леля Биди се появиха на перона пред прозореца им.

— Приятно пътуване! — Влакът потегли. — Благополучно пристигане! — Той набра скорост. — Довиждане! — Перонът и гарата се хлъзнаха назад. Чичо Боб и леля Биди изчезнаха. Всичко свърши. Те тръгнаха по пътя си.

През следващите минути бяха заети с настаняването си. Другият пътник в купето, младежът, седна до вратата, така че за тях останаха местата до прозореца. Отоплението работеше с пълна сила и беше много топло. Ръкавиците, палтата и шапките бяха съблечени от децата. Моли остана с шапка. Джес беше наместена до прозореца, където веднага застана на колене върху бодливия плюш и притисна носле към опушеното стъкло. Джудит седна срещу нея.

Майка й, след като сгъна палтата и ги сложи на полицата, бръкна в пътната си чанта, извади книжката за оцветяване и цветните моливи на Джес и най-после се отпусна до нея с въздишка на облекчение, сякаш цялата операция й беше дошла в повече. Тя затвори очи, но след малко те отново трепнаха и се отвориха и започна да си вее с ръка.

— Боже, колко е горещо! — каза тя неясно на кого.

— Мисля, че е доста приятно — каза Джудит. Краката й дори бяха почнали да се стоплят.

Но майка й беше непреклонна.

— Питам се… — Тя се обърна към младия човек, чиито лично пространство и спокойствие бяха нарушили така брутално. Той вдигна очи от книгата си и се усмихна обезоръжаващо. — Питам се дали бихте се съгласили леко да намалим отоплението? Или дори да поотворим прозореца.

— Разбира се. — Беше много любезен. Остави книгата си и стана. — Кое от двете? Или може би и двете?

— Не, мисля, че малко чист въздух ще свърши работа.

— Добре.

Той отиде до прозореца. Джудит прибра краката си от пътя му и гледаше как развързва дебелата кожена връзка, спуска прозореца инч надолу и отново я завърза.

— Така добре ли е?

— Идеално.

— Внимавайте да не влязат сажди в очите на момиченцето ви.

— Надявам се да не влязат.

Той се върна на мястото си и взе книгата си. Да слуша разговорите на другите, да наблюдава непознати и да се опитва да отгатне живота им, бяха сред любимите занимания на Джудит. Мама наричаше това „вторачване“. „Не се вторачвай, Джудит!“

Но мама си четеше списанието, така че всичко беше наред.

Джудит скришом го наблюдаваше. Книгата му изглеждаше и огромна, и скучна, и тя се чудеше какво в нея толкова го е погълнало. Не й приличаше на много ученолюбив, какъвто беше широкоплещест и добре сложен. Съвсем як и стегнат, реши тя. Носеше кадифени джинси, сако от туид и дебел сив пуловер с поло яка, а около врата му беше омотан изключително дълъг и стряскащо раиран вълнен шал. Цветът на косата му беше неопределен — нито светла, нито кафява, изглеждаше доста разбъркана и сякаш имаше нужда от хубаво подстригване. Не можеше да види цвета на очите му, защото четеше, но носеше очила с тежки рогови рамки и имаше дълбока цепнатина, прекалено мъжествена, за да бъде наречена трапчинка, в средата на брадата му. Питаше се на колко ли години е и реши, че са около двадесет и пет. Но може би грешеше. Нямаше голям опит с младите мъже и не можеше да е сигурна.

Тя отново се обърна към прозореца. След миг щяха да преминат по Солташ Бридж и тя не искаше да пропусне вида на всички военни моряци на котва в пристанището.

Но Джес имаше други идеи. Вече й беше омръзнало да гледа навън и си търсеше други занимания. Започна да скача нагоре-надолу, после се свличаше от седалката, за да се покатери отново. При това обувката й ритна брадичката на Джудит доста болезнено.

— Ох, седи мирно, Джес.

В отговор Джес запрати Голи към сестра си. За една бройка Джудит щеше да го пусне през отвора на спуснатия прозорец и ужасният Голи щеше да изчезне завинаги. Но вместо това тя го хвана и го хвърли обратно. Той цапна Джес по лицето и тя нададе силен рев.

— О, Джудит! — Майката взе Джес на коленете си. Когато ревът стихна, тя се извини на младежа.

— Съжалявам. Нарушихме спокойствието ви.

Той вдигна очи от книгата и се усмихна. Беше особено чаровна усмивка, която откри равни бели зъби, достойни за реклама на зъбна паста. Тя освети непретенциозните му черти и напълно промени лицето му, така че изведнъж стана хубав.

— Ни най-малко — увери я той.

— От Лондон ли идвате?

Явно й се говореше. Младият човек също изглежда разбра това, защото затвори книгата и я остави настрана.

— Да.

— Бяхте заминали за Коледа?

— Не, работих на Коледа и Нова година. Сега излизам в отпуска.

— Боже, колко жалко! Представям си какво е да работиш на Коледа. С какво се занимавате?

Джудит си помисли, че майка й започва да прекалява с любопитството си, но младежът явно не мислеше така. Всъщност изглеждаше много доволен да разговаря, сякаш беше му омръзнала скучната му книга.

— Аз съм ординатор в „Сейнт Томас“.

— О, доктор!

— Да.

Джудит с ужас си помисли, че майка й се кани да каже: „Прекалено млад сте за лекар“, което би притеснило всички, но тя не го направи. Това обясняваше причината за огромната му тежка книга. Вероятно изучаваше симптомите на някаква неясна болест.

— Не ви е била много забавна Коледата този път.

— Напротив. Коледа в болницата е много весела. Украса в отделението, сестрите пеят коледни песни.

— И сега се връщате вкъщи?

— Да. В Тръроу. Родителите ми живеят там.

— Ние отиваме по-нататък. Почти до края на линията. Бяхме на гости при сестра ми и съпруга й. Той е капитан в Инженерния колеж.

Изглеждаше малко като че ли тя се хвалеше. За да отклони вниманието, Джудит каза:

— Наближава мостът.

За нейна изненада, младежът май се вълнуваше от моста колкото и самата тя.

— Трябва да погледна — каза той, изправи се и застана до нея, като се опря с една ръка за края на прозореца. Усмихна й се и тя видя, че очите му са нито зелени, нито кафяви, а на точици, като пъстърва. — Прекалено е хубав, за да го пропусне човек, нали?

Влакът забави ход. Железните ферми на моста издрънчаваха край тях, а далече долу блестеше студената зимна вода, наблъскана с лъскави сиви крайцери и разрушители, катери и малки натоварени лодки, и корабни лодки, всички развяващи белия флаг на кралската флота.

— Мисля, че това е много особен мост.

— Защо? Понеже ни превозва над реката до чужда територия?

— Не само за това.

— Шедьовър на Брунел.

— Моля?

— Брунел. Той го е проектирал и построил за Големия западен железен път. Чудо на времето си. Все още е прекрасен, ако е въпросът.

Замълчаха. Той стоя така, докато влакът прекоси моста и запухтя в Салташ откъм Корнуелската страна на Теймър, после се върна на мястото си и отново взе книгата си.

Не след дълго мъж от ресторанта мина покрай тях и им каза, че следобедният чай е сервиран. Моли попита младежа дали би желал да ги придружи, но той вежливо отказа, така че го оставиха и тръгнаха по шумните, клатушкащи коридори на влака, докато стигнаха във вагон-ресторанта. Там ги заведоха до маса, покрита с бяла ленена покривка и със сервиран порцелан. Имаше малки лампи с бледорозови абажури и всички бяха включени, което придаваше особено луксозен и уютен вид на помещението, защото навън зимният следобед се смрачаваше до здрач. После дойде сервитьорът с чай в порцеланов чайник, малка каничка с мляко, каничка гореща вода и купа с бучки захар. Джес успя да излапа цели три, преди майка й да забележи. После се появи друг сервитьор и им поднесе сандвичи и топли маслени сладкиши, филийки кейк с орехи и стафиди и шоколадови бисквити, увити в станиол.

Моли наля от чайника и Джудит изпи силния горещ чай и изяде маслените сладки. Зяпаше навън сгъстяващия се мрак и реши, че в края на краищата денят не беше чак толкова лош. Беше започнал малко мрачно с мисълта, че ваканцията свърши, и беше станал почти катастрофален по време на закуската с тази ужасна кавга между майка й и леля Биди. Но бяха позакърпили нещата и се разделиха в добри отношения помежду си, а от това стана ясно, че леля Биди и чичо Боб всъщност харесват Джудит достатъчно, за да искат да им гостува отново, макар и да нямаше изгледи това да й бъде разрешено. Леля Биди се оказа особено мила и разбираща, говореше с Джудит също като с голяма и й даде съвети, които щеше да запомни завинаги. Другото хубаво нещо беше, че чичо Боб се появи на гарата, дойде да се сбогува и да ги изпрати и даде на Джудит десет шилинга. Начало на спестяванията за грамофон! И накрая разговорът с младия доктор в купето им. Щеше да е хубаво да беше дошъл с тях в ресторанта, но тогава може би щяха да се изчерпят нещата, които можеха да си кажат. И все пак той беше приятен, лесен за общуване. Когато минаваха по моста Салташ, беше стоял много близо до Джудит и тя беше усетила миризмата на туид Харис^[2], която идваше от сакото му, а краят на дългия му шал беше легнал на коляното й. Брунел, беше казал той. Брунел е построил този мост. Хрумна й, че той е човек, когото би желал да имаш за брат.

Тя довърши кейка и взе сандвич с пастет от сьомга. Представи си, че майка й и Джес нямат нищо общо с нея, че е независима и бръмчи из Европа с Ориент експрес, с държавни тайни в китайското си плетено куфарче и всевъзможни предстоящи вълнуващи приключения.

Скоро след като се върнаха в купето, влакът навлезе в Тръроу и спътникът им пъхна книгата си в чантата с цип, омота шала около шията си и се сбогува. Джудит видя през прозореца как тръгна по пълния с хора обилно осветен перон. После изчезна.

След това стана малко скучно, но не оставаше много, а и Джес заспа. На гарата, където трябваше да сменят влака, Джудит намери носач за големите куфари, тя понесе малките, а майка й носеше Джес. Като минаваха по моста, който водеше към другия перон за влака към Порткерис, тя усети вятъра, който духаше откъм морето, и макар че беше студено, този студ беше различен от студа в Плимут — сякаш краткото им пътуване ги беше пренесло в друга страна. Вече не така силен и мразовит, а мек и влажен, и нощта миришеше на сол, разорана земя и борови дървета.

Те се натовариха в малкия влак и вече без да бързат, потеглиха. Трака-трак. Съвсем различен звук от този в големия лондонски експрес. След пет минути всички се изсипаха на гара Пенмарън и господин Джексън ги чакаше на перона с фенера си.

— Да ви помогна ли с багажа, госпожо Дънбар?

— Не, ще оставим големите куфари тук и ще си вземем само малките пакети. Само за през нощта, ще се оправим. Може би носачът ще може да ги докара сутринта с количката си.

— Тук нищо няма да им се случи.

Минаха през чакалнята, пресякоха тъмния кален път и тръгнаха нагоре през сенчестата градина. Джес беше тежка и Моли често трябваше да спира, за да си поеме дъх. Но най-после стигнаха до горната тераса и лампата над портата светеше. Когато стигнаха горния край на пътеката, се отвори вътрешната стъклена врата и Филис се появи да ги посрещне.

— Я виж кой е дошъл, изсипаха се като шепа черни гологани — забърза тя надолу по стълбите. — Дайте ми детето, мадам, сигурно сте много уморена. Как можахте да я носите по целия път, по всички тези стълби, като тежи повече отколкото трябва, като я повдигне човек? — Пискливият глас на Филис в ушите й най-после събуди Джес. Тя сънливо запримигва, без да разбере къде се намира.

— Колко коледен пудинг си изяла, Джес? Хайде, тръгвайте, да се махаме по-скоро от този студ. Приготвила съм гореща вода за къпане, в хола гори хубав огън и сготвих кокошка за вечеря.

Моли реши, че Филис е наистина съкровище и животът без нея ще бъде съвсем друг. След като изслуша кратък разказ за тяхната Коледа и сподели някоя и друга клюка от градчето, тя отнесе Джес горе да я изкъпе, нахрани я с топъл хляб и мляко и я сложи да спи. Джудит, с плетеното си китайско куфарче в ръка, я последва, като не спираше да бърбори.

— Получих часовник от чичо Боб, Филис, в нещо като кожен калъф. Ще ти го покажа…

Моли гледаше след тях. Освободена най-после от отговорността за Джес, след като пътуването беше свършило, тя изведнъж се почувства напълно изчерпана. Съблече коженото си палто и го метна върху перилата. След това събра купчината писма, които я чакаха на холната маса, и отиде във всекидневната. Запалените въглища горяха ярко и тя постоя пред тях, като топлеше ръцете си и се опитваше да раздвижи схванатите си шия и рамене. След малко седна на стола си и прегледа писмата. Имаше едно от Брус, но не го отвори веднага. В момента искаше само да седи неподвижно, да се топли на огъня и да дойде на себе си.

Защото беше изминал един разтърсващ ден и ужасната кавга с Биди, последвала след безсънна нощ, почти я беше довършила. „Нямай грижа за нищо“, беше й казала Биди, като я целуна, сякаш лошите чувства бяха приключили, но преди обяда тя отново я подхвана, когато двете останаха сами и отпиваха шери в очакване Хобс да позвъни за трапезарията.

Беше го направила съвсем любезно, почти шеговито, но посланието беше високо и ясно.

— Наистина си вземи бележка от това, което ти казах. За твое добро е и за доброто на Джудит. Не можеш да я оставиш за четири години напълно неподготвена за това, което е всеизвестно като доста труден период. Мразех да съм на четиринадесет години, винаги чувствах, че съм нито риба, нито рак.

— Биди, тя не е напълно неподготвена…

Биди запали поредната си цигара. Изпусна облаче дим. И попита:

— Дойде ли й менструацията?

Резкостта й беше смущаваща дори за сестра, но Моли не се сконфузи.

— Да, разбира се, преди шест месеца.

— Е, поне това е добре. А дрехите й? Ще й трябват някои привлекателни тоалети и не мога да си представя, че Луиза може да е полезна в тази посока. Ще има ли някакъв фонд за облекло?

— Да, предвидила съм такъв.

— Роклята, която тя носеше онази вечер. Доста е хубавичка, но малко детска. И когато ти ми каза, че иска книга от Артър Рансъм за Коледа, излязох и й купих една.

— Тя обича Артър Рансъм…

— Да, но би трябвало вече да чете новели за възрастни… или поне да започне да ги чете. Затова изхвърчах на Бъдни вечер и й купих „Джейн Еър“. Щом веднъж я започне, няма да я остави, докато не затвори и последната страница. Може би ще се влюби лудо в господин Рочестър, както правят всички момичета на нейна възраст. — Очите на Биди искряха, тя искрено се забавляваше. — Или може би ти не си била влюбена в него? Може би си се пазела за Брус?

Моли знаеше, че й се надсмиват, но не позволи да бъде предизвикана.

— Това си е моя работа.

— И когато го видя за пръв път и коленете ти започнаха да омекват…

Тя понякога беше съвсем скандална, но и забавна, и неочаквано за себе си Моли се засмя. Но въпреки това тя бе взела всичко присърце. Обаче най-тревожното беше, че критиката на Биди, която Моли призна за съвсем справедлива, беше дошла твърде късно и Моли не можеше да направи почти нищо, за да подобри нещата. Както винаги тя беше оставяла всичко за последния възможен момент и сега над нея надвисваха толкова неща, които трябваше да свърши.

Тя се прозина до краен предел. Часовникът на камината удари шест часа. Време за вечерния ритуал да се качи горе, да се изкъпе, да се облече за вечеря. Правеше го всяка вечер, откакто се беше омъжила, дори през последните четири години, когато на вечеря нямаше друг, освен Джудит. Това беше една от дребните условности, която беше поддържала самотния й живот, представляваше нещо като структура и порядък, които й бяха необходими, за да придаде някаква форма на монотонното си съществуване ден за ден. Това беше едно от нещата, за които Биди й се присмиваше, защото тя самата, оставена на себе си, след банята нахлузваше домашния халат или дори дрипавия си стар пеньоар, пъхаше крака в чифт чехли и нареждаше на Филис да й донесе чинията с пилешко на поднос край огъня във всекидневната.

Освен това ще се почерпи с голямо уиски със сода. В къщата Ривървю вечерното питие на Моли беше единствена чашка шери, отливана бавно, но престоят при Биди всъщност й беше отворил очите и тя беше пресушавала уиски не по-зле от другите след студен следобед навън или след отчайващо неуспешното посещение на пантомимата. Самата мисъл за уиски сега, когато се чувстваше толкова уморена и капнала, беше силно изкушаваща. Поразсъждава малко трябва ли, или не трябва да го прави. И дали си струваше усилието да отиде чак в трапезарията, да вземе бутилката уиски, сифона със сода и чашата. Накрая реши, че с медицинска цел е абсолютно важно да го направи и като прекрати обсъждането, се стегна, стана от стола и отиде да си налее питието. Щеше да пийне само едно, така че го направи сравнително силно. Върна се при огъня и седна на стола, пое една глътка от прекрасната, стопляща, успокояваща течност, остави тежката чаша и посегна към писмото на мъжа си.

* * *

Докато Филис се занимаваше с Джес, Джудит влезе в своята спалня, разопакова нощниците си, тоалетната си чантичка и после плетеното китайско куфарче с всичките й коледни придобивки. Нареди всичко върху бюрото си, така че щом Филис свърши с Джес, да може да й покаже всичко и да й обясни кой какво й е дал. Десетте шилинга от чичо Боб скри в отделно чекмедже с малко ключе и написа името си на предния лист на новия си дневник.

— Джес е готова. Разглежда книжката си с картинки, но ще заспи преди да разбере къде е.

Тя влезе в стаята и се отпусна на леглото на Джудит, което тя вече си беше приготвила за лягане, защото беше махнала горната завивка.

— Ела ми покажи подаръците.

— Твоят е най-хубав, Филис, много мило от твоя страна.

— Поне няма да идваш непрекъснато да ми искаш ножица. Трябва да я криеш от Джес. Аз пък трябва да ти благодаря за солите за вана. Харесвам повече „Вечер в Париж“, отколкото „Калифорнийски мак“. Използвах една вчера следобед, когато си взех вана. Почувствах се като кинозвезда. Я да видим сега…

Всичко това отне известно време, защото Филис, толкова щедра по природа, трябваше старателно да проучи всичко и да се възхити на блясъка му.

— Виж само тази книга. Ще трябва да я четеш с месеци. Като някоя голяма. А пипни тази блуза. Толкова е мека! И този твой дневник. Облечен е в кожа, ще трябва да го напълниш с тайни.

— Нали е много мила леля Луиза, като ми го подари, защото вече беше ми обещала велосипед. Не съм очаквала два подаръка.

— И този малък часовник! Вече нямаш никакво извинение, когато закъсняваш за закуска. А какво ти подари баща ти?

— Помолих за сандъче от кедрово дърво с китайска закопчалка, но още не е дошло.

— Нищо, ще дойде. — Филис се намести по-удобно на леглото. А сега… — Тя изгаряше от любопитство. — Кажи ми какво правихте.

Джудит й разказа всичко за къщата на леля Биди („Беше абсолютно смразяващо ледено, Филис, никога не съм била в толкова студена къща, но във всекидневната имаше камини и някак си това нямаше значение, защото прекарвахме толкова хубаво.“) И за пантомимата и пързалянето с кънки, и за чичо Боб и грамофона му, пишещата машина, интересните снимки, и за партитата и елхата, и за коледната маса със зеленика в центъра и коледни рози, и червените и златни бисквитки, и малките сребърни купички с шоколад.

— Ау! — Филис въздъхна със завист. — Звучи прекрасно.

От което Джудит се почувства леко виновна, защото беше сигурна, че Коледата на Филис е била значително по-бедна. Баща й беше миньор в калаените мини по пътя Сейнт Джъст, а майка й — едрогърда жена с вечна престилка, обикновено с дете, пришито за бедрото й. Филис беше най-голямото от петте деца и как бяха се натъпкали в онази малка типова каменна къщичка, беше истинска загадка. Веднъж Джудит беше придружила Филис на празника на Сейнт Джъст, за да гледа откриването на ловния сезон, и после отидоха на чай в къщата им. Ядоха шафранови сладки и пиха силен чай, седем от тях наблъскани край кухненската маса, а баща й седеше на стола си край печката и пиеше чай от купичка за пудинг, опрял ботушите си на излъсканата решетка на огъня.

— А ти какво прави, Филис?

— Нищо особено. Мама беше болна от грип, мисля, и аз трябваше да свърша повечето работа.

— О, съжалявам. Сега по-добре ли е?

— Горе-долу, но започна силно да кашля.

— Ти получи ли коледен подарък?

— Да, една блуза от мама и кутия с носни кърпички от Сирил.

Сирил Еди беше приятелят на Филис, също миньор в калаените мини. Тя го познаваше от времето, когато ходеха заедно на училище, и оттогава все излизаха заедно. Не бяха точно сгодени, но Филис плетеше непрекъснато комплект покривчици за долното си чекмедже. Със Сирил не се виждаха често, защото Сейнт Джъст беше доста далече и той работеше на смени, но когато успяваха да се срещнат, се разхождаха с велосипеди или седяха прегърнати на последния ред в киното на Порткерис. Филис имаше снимка на Сирил на скрина в стаята си. Той не беше много хубав, но тя уверяваше Джудит, че има много хубави вежди.

— А ти какво му подари?

— Нашийник за кучето му. Хареса му донякъде. — На лицето й се появи свенливо изражение. — Ти среща ли се с много приятни млади момчета?

— О, Филис, разбира се, че не.

— Няма нужда да говориш с такъв тон. Съвсем естествено е.

— Повечето от приятелите на леля Биди са възрастни. Освен последната вечер, когато двама млади лейтенанти дойдоха на питие след вечеря. Но беше толкова късно, че скоро си легнах, така че не говорихме много с тях. Все пак — добави тя, решила да бъде честна, — те бяха прекалено заети със забавната леля Биди, за да ме погледнат…

— Само заради възрастта ти е. Нито заради едното, нито заради другото. След две-три години ще пораснеш и около теб ще се лепят момчета като рояк мухи край гърне с мед. Ще им хващаш очите. — Филис се усмихна. — Никога ли не си харесвала момче?

— Казах ти, че не познавам никого. Освен… — Тя се поколеба.

— Продължавай. Кажи на Филис.

— Имаше едно момче в купето ни, което идваше от Плимут. Лекар е, но изглеждаше ужасно млад. Мама го заговори и после той ми каза, че Салташ Бридж е построен от някой си Брунел. Беше наистина симпатичен. Нямам нищо против да срещна някого като него.

— Може би ще срещнеш.

— Не и в „Сейнт Урсула“.

— Човек не отива по такива места, за да се среща с момчета, а да учи. И не си вири носа от това. Аз трябваше да напусна училище много по-малка от теб, за да стана прислужница, и мога само да чета и пиша и да събирам числа. Докато ти ще се изучиш, ще взимаш изпити и ще печелиш награди. Единствената награда, която аз съм получила, беше за отглеждане на кресон върху влажен бархет.

— Предполагам, че при болестта на майка ти и всичките ти грижи не си имала време да си потърсиш друга работа?

— Някак си не ми се щеше да търся. Истината е, че всъщност не искам да се разделям с вас. Няма значение, мадам каза, че ще ми помогне, ще ми даде добра препоръка. Работата е, че не ми се иска вече да съм далече от вкъщи. Фактически, повечето ми свободно време отива в пътуване с колелото до Сейнт Джъст. Не мога повече така.

— Може би на някого в Порткерис му трябва момиче.

— Би било добре да е така.

— Можеш да намериш много по-хубава работа. С още хора в кухнята, с които да си говориш, и по-малко работа за вършене.

— Не знам. Не искам да свърша като слугинче на някоя зла стара кучка — готвачка. По-добре да правя всичко сама, макар и да не съм много сръчна в сладкарството и никога не мога да хвана цаката на разбивачката за яйца. Мадам винаги казва… — Тя внезапно млъкна.

— Какво има?

— Странно, тя не дойде да се изкъпе. Погледни, вече е шест и половина. Не разбрах как проседях тук толкова дълго. Смяташ ли, че е помислила, че досега се занимавам с Джес?

— Не знам.

— Добре, слез долу като добро момиче и й кажи, че банята е свободна. Кокошката не е важна, ще й я дам, когато е готова за хранене. Горкичката, сигурно едва диша след това пътуване с влак, но никак не й е присъщо да пропусне банята си… — Тя скочи на крака. — По-добре да сляза и видя какво стана с онези картофи.

Но когато тя излезе, Джудит се помота още малко, като раздига всичко, поправи разкривения юрган, сложи новия си дневник в средата на бюрото. От първи януари насам беше писала всеки ден с най-хубавия си почерк. Сега се вторачи в предния лист. Помисли дали да си напише адреса, после се отказа, защото много скоро нямаше да има истински адрес. Изчисли, че когато спре да попълва дневника си, ще бъде декември 1940 година. И ще е на деветнадесет. Което някак си беше много плашещо. Тя пъхна дневника в едно чекмедже, среса косата си и изтича долу да каже на майка си, че ако побърза, ще има време да се изкъпе.

Тя влетя във всекидневната.

— Мамо, Филис каза, че ако искаш да…

Не продължи, защото нещо явно беше ужасно не наред. Майка й седеше във фотьойла до огъня, но лицето, което тя обърна към Джудит, беше поразено от отчаяние, подуто и грозно от плач. Полупразна чаша за уиски стоеше на масата до нея, а на пода до краката й бяха пръснати тънките страници на гъсто изписано писмо.

— Мамо! — Тя инстинктивно затвори вратата зад себе си. — Какво има?

— О, Джудит!

Тя изтича по килима и коленичи до майка си.

— Но какво става? — Ужасът да види майка си в сълзи беше по-голям от всичко, което тя вероятно имаше да й каже.

— Това е писмо от баща ти. Току-що го отворих. Не мога да го понеса…

— Какво е станало с него?

— Нищо. — Моли попи лицето си с вече мокра носна кърпичка. — Само че… Няма да живеем в Коломбо. Преместили са го… Трябва да отидем в Сингапур.

— Но защо това те кара толкова да плачеш?

— Защото това е ново местене… Веднага щом пристигна, ще трябва пак да опаковам и да тръгвам отново. До някакво ново непознато място. И никого няма да познавам. Достатъчно лошо беше да отиваме в Коломбо, но там поне имах своя къща… а това е дори още по-далече… и никога не съм била там… и ще трябва да… Ох, знам, че се държа глупаво… — Сълзите й рукнаха отново. — Но някак си това е последната капка. Толкова съм уморена и има толкова…

Но тя вече плачеше прекалено силно, за да може да каже каквото и да е. Джудит я целуна. Тя миришеше на уиски. Никога не пиеше уиски. Протегна ръка и неловко прегърна Джудит.

— Трябва ми чиста носна кърпа.

— Ще ти донеса.

Тя остави майка си и излезе от стаята, изтича нагоре до спалнята и взе една от своите големи, удобни училищни носни кърпички от най-горното чекмедже. Блъсна го обратно, зърна отражението си в огледалото и видя, че изглежда почти толкова разстроена и загрижена, колкото плачещата си майка долу. Което хич не беше редно. Едната от тях трябваше да бъде силна и разумна, иначе всичко щеше да рухне. Въздъхна дълбоко и се стегна. Какво беше й казала леля Биди? Трябва да се научиш да ускоряваш събитията, а не да им позволяваш просто да стават. Е, добре, това си беше събитие, ако изобщо някога е имало такова. Тя изправи рамене и се върна долу.

Видя, че и Моли беше направила същите усилия, беше събрала писмото от пода и дори успя да изобрази трепереща усмивка, когато Джудит влезе в стаята.

— Миличка, благодаря ти. — Тя с благодарност взе чистата кърпичка и издуха носа си. — Съжалявам. Не знам какво ми стана. Това наистина бяха много изтощителни дни. Предполагам, че е от умора…

Джудит седна на стола край огъня.

— Може ли да прочета писмото?

— Разбира се. — Тя й го подаде.

Мила Моли,

(Почеркът му беше подреден и равен, много черен. Винаги пишеше с черно мастило).

Когато получиш това писмо, Коледа вече ще е отминала. Надявам се да сте я прекарали хубаво с момичетата. Имам много важни новини за вас. Шефът ме повика при себе си вчера сутринта и ми каза, че искат да ме преместят в Сингапур като мениджър на компанията „Уилсън-Маккинън“. Това е повишение, което означава по-голяма заплата и други бонуси като по-голяма къща, служебна кола и шофьор. Надявам се, че ще си така доволна и признателна, както съм аз. Новата работа ще започне месец след пристигането ви с Джес, така че ще можеш да помогнеш да опаковаме всичко от тази къща и да я подготвим за хората, които ще ме заместят. Тогава тримата ще отплаваме за Сингапур. Знам, че Коломбо ще ти липсва, както и на мен, както и цялата красота на този прекрасен остров, но е вълнуващо да мисля, че ще пътуваме заедно и ще бъдем заедно, когато се настаняваме в новата ни къща. Работата ми ще бъде много по-отговорна и вероятно по-трудна, но чувствам, че мога да се справя и да я направя успешна. Очаквам с голямо нетърпение да те видя и да се запозная с Джес. Надявам се да не се държи много отчуждено с мен и да свикне с мисълта, че съм й баща.

Кажи на Джудит, че коледният ми подарък за нея вече ще пристигне всеки момент. Надявам се всичко необходимо за „Сейнт Урсула“ вече да е уредено според плана и че няма да е много мъчително да се сбогувате.

Онзи ден срещнах в клуба Чарли Пейтън. Каза ми, че Мери очаква ново бебе през април. Канят ни на обяд с тях…

И така нататък. Нямаше нужда да чете повече. Сгъна страниците и ги върна на майка си.

— Звучи съвсем добре — каза тя. — Браво на татко. Не мисля, че трябва толкова да скърбиш за това.

— Не скърбя. Само съм… разстроена. Знам, че е егоистично, но не ми се ходи в Сингапур. Там е толкова горещо и влажно, и нова къща, нова прислуга… търсене на нови приятели… всичко. Идва ми много…

— Но ти не трябва да правиш всичко това сама. Татко ще е с теб…

— Знам.

— Ще бъде вълнуващо.

— Не искам да се вълнувам. Искам всичко да е спокойно, тихо и да не се променя. Искам дом, а не непрекъснато да се местя и да се разкъсвам на части. И всички да искат нещо от мен, и да ми казват, че не правя нищо както трябва, и да знаят, че съм некомпетентна и неспособна…

— Но ти не си такава!

— Биди ме мисли за идиотка. Също и Луиза.

— О, не обръщай внимание на Биди и Луиза…

Моли отново избърса носа си и отпи нова глътка от чашата с уиски.

— Не знаех, че пиеш уиски.

— Обикновено не пия. Но сега ми трябваше едно. Може би затова се разплаках. Може би съм пияна.

— Не мисля, че си.

Майка й се усмихна малко смутено, като се опита да се надсмее на себе си. И тогава каза:

— Съжалявам за тази сутрин. За глупавата ни кавга с Биди. Не знаех, че чуваш, но във всички случаи не трябваше да се държим така детински.

— Не съм подслушвала.

— Знам. Надявам се да не мислиш, че съм лоша и егоистична спрямо теб. Имам предвид искането на Биди да останеш при нея, а аз бях толкова несъгласна. Това е просто защото Луиза, ами… истина е, че тя не одобрява Биди, и това просто би било поредното усложнение, с което трябва да се справям… Може би не го уредих много добре.

Джудит каза съвсем правдиво:

— Не ме е грижа за нищо от това. — И после добави, защото моментът да каже това беше подходящ колкото всеки друг. — Няма значение, че не отидох при леля Биди, нито че ще остана при леля Луиза, нито каквото и да било. Има значение само това, че никога не ми казваш какво ще стане. Никога не си правиш труда да попиташ какво аз искам.

— И Биди каза това. Точно преди обяд тя започна отново. И се чувствам толкова виновна, защото може би съм те оставила сама на себе си прекалено много и правя планове за теб, без да ги обсъждаме. И за училището, и за всичко, и за леля Луиза. И сега разбирам, че за всичко това е вече твърде късно.

— Леля Биди не трябваше да ти се кара. И не е късно…

— Но трябва да се свърши толкова много. — Тя отново се впрегна. — Оставих всичко за последния момент. Не съм ти купила униформа и не уредих Филис, и трябва да опаковам багажа, и какво ли не още…

Беше толкова отчаяна, толкова изгубила надежда, че Джудит изведнъж се почувства извънредно покровителствена, организирана и силна.

— Ще ти помогнем. Аз ще ти помогна. Ще направим всичко заедно. Колкото до онази ужасна униформа, защо да не я купим утре? Къде трябва да отидем?

— При Медуейз в Пензанс.

— Добре, ще отидем при Медуейз и ще направим всичко наведнъж.

— Но трябва да купим и стикове за хокей, библии, чанти за книги…

— Ами и тях ще купим. Няма да се връщаме, докато не купим всичко до последната дреболия. Ще вземем колата. Ще трябва да си много нахакана и да я караш, защото вероятно няма да можем да пренесем всичко с влака.

Моли моментално престана да изглежда толкова нещастна. Изглежда, че щом някой беше взел вместо нея поне едно решение, тя стана много по-ведра.

— Добре — каза Моли. Замисли се над това. — Ще оставим Джес при Филис, тя не би издържала с нас. Ще си направим нещо като екскурзия двете с теб. И ще обядваме в ресторант, за почерпка. Дотогава ще сме го заслужили.

— И освен това — каза Джудит много твърдо — ще отидем до „Сейнт Урсула“. Трябва да видя това място. Не мога да тръгна на училище, което не съм виждала през живота си…

— Но сега е ваканция. Там няма да има никого.

— Още по-добре. Ще обикаляме и надничаме през прозорците. Ето, всичко е решено, така че се разведри. По-добре ли си вече? Искаш ли да се изкъпеш? Искаш ли да си легнеш и Филис да ти донесе вечерята на поднос?

Но Моли поклати глава.

— Не. Не искам нищо от тези прекрасни неща. Вече съм добре. Ще си взема ваната по-късно.

— Тогава отивам да кажа на Филис, че ще изядем сварената й кокошка веднага щом стане готова.

— След малко. Дай ми малко време. Не искам Филис да знае, че съм плакала. Личи ли си?

— Не. Само малко си зачервена от огъня.

Майка й се наведе към нея и я целуна.

— Благодаря ти. Накара ме да се почувствам съвсем друга. Толкова си мила.

— Няма нищо. — Започна да търси някакви успокояващи думи. — Беше просто напрегната.

* * *

Моли отвори очи и посрещна новия ден. Едва беше съмнало и беше рано да става, така че лежеше на топло, загърната в ленени чаршафи, и беше изпълнена с признателност, защото беше спала без сънища цяла нощ, заспа още щом докосна възглавницата, непрекъснато, без Джес да я безпокои. Това само по себе си беше малко чудо, защото Джес беше капризно дете. Ако не се събудеше в малките часове и не плачеше за майка си, то ставаше отвратително рано и се покатерваше в леглото й.

Но и тя явно беше уморена като майка си и в седем и половина нито се виждаше, нито се чуваше. Може би, помисли си Моли, е от уискито. Може би ще трябва да пия уиски всяка вечер и тогава винаги ще спя добре. Или пък беше, защото съкрушителните тревоги и оценки от предишната вечер бяха сублимирали поради крайното й изтощение. Каквото и да е, беше подействало. Беше спала. Беше освежена, обновена, готова за това, което щеше да й донесе денят.

А то беше покупка на училищна униформа. Тя стана от леглото, намъкна пеньоара си и отиде да затвори прозореца и да дръпне пердето. Видя бледа и мъглива сутрин, много спокойна. Още не беше напълно разсъмнало. Под прозореца й терасите на стръмния склон на градината лежаха тихи и влажни и от брега отвъд железопътната линия се обаждаха свирците. Но небето беше ясно и Моли си помисли, че сутринта може да се превърне в един от дните, които пролетта открадва от корнуолската зима, така че всичко е пропито с усещането за нещо, което расте, пробива през меката тъмна земя. Пъпките започват да набъбват, завърналите се птици запяват. Тя ще запази този ден целия, отделно от другите, нещо само за себе си, единствения ден, прекаран с по-голямата й дъщеря. Когато си го спомня, той ще е съхранил цялата си острота и живост като снимка в хубава рамка и нищо не би могло да замъгли образите.

Тя се отдалечи от прозореца, седна пред тоалетната си масичка и измъкна от едно чекмедже дебел кафяв плик, който съдържаше списък на дрехите за „Сейнт Урсула“ и изобилие от инструкции за родителите.

Великденският срок започва на 15 януари. Пансионерките трябва да пристигнат не по-късно от 2:30 ч. следобед същия ден. Моля погрижете се здравното свидетелство на дъщеря Ви да бъде подписано. Секретарката на госпожица Като ще ви посрещне в главното фоайе и ще заведе дъщеря Ви в спалнята й. Ако желаете, госпожица Като ще предложи с удоволствие чай на всеки родител в кабинета си след 3:30 ч. На пансионерките е забранено да внасят сладкиши или храна в спалните. Порцията сладкиши е два паунда за срока и те трябва да се предадат на икономката. МОЛЯ, осигурете всички обувки и ботуши на дъщеря Ви да бъдат ясно надписани с името й… (и т.н., и т.н.).

Правилата и разпорежданията явно бяха еднакво строги и за родителите, и за горките деца. Моли взе списъка с дрехите и го пробяга с очи. Цели три страници. Маркираните артикули могат да се закупят в оторизирания магазин Медуейз, Манифактура и Екипировка, Пензанс. Почти всичко изглеждаше маркирано. Правило това, правило онова. Е, добре, щом можеха да купят всичко от един магазин, значи цялото мероприятие няма да отнеме чак толкова време. А и трябваше да се изпълни.

Тя пъхна всичко обратно в плика и тръгна да търси Джес.

На закуска тя натъпка с лъжичка в устата на Джес едно варено яйце („една за тати, една за Голи“) и й съобщи новината, че ще бъде оставена вкъщи през деня.

— Не искам — каза Джес.

— Искаш, разбира се, ще си прекараш чудесно с Филис.

— Не искам… — долната й устна се издаде напред като лавица.

— И с Филис ще изведете Голи на разходка и ще купите плодови дъвки от госпожа Бери…

— Подкупваш я — каза Джудит от другия край на масата.

— Всичко е по-добро от сцена…

— Не искам.

— Явно не действа.

— Но, Джес, ти обичаш плодови дъвки.

— НЕ ИСКАМ… — Сълзи рукнаха по бузите на Джес и устата й се изкриви. Тя се разрева. Джудит каза:

— О, боже, започна се! — Но точно в този момент дойде Филис с няколко топли сухари в чинийка и просто каза:

— На какво прилича това! — и грабна ревящата Джес, изнесе я твърдо от стаята и затвори вратата след себе си. Докато стигне до кухнята, ревът беше започнал да стихва.

— Слава богу — каза Джудит. — Вече можем да довършим закуската си на спокойствие. И не ходи да й казваш довиждане, мамо, иначе ще започне всичко отначало.

„Което, отбеляза Моли за себе си, беше абсолютно вярно.“ Като пиеше кафето си, погледна Джудит, която тази сутрин беше слязла на закуска с нова прическа — беше вързала косата си отзад с морскосиня панделка. Моли не беше много сигурна, че така й отива повече. Това я правеше съвсем друга, вече не малко момиченце, а ушите й, вече открити, никога не са били най-привлекателната й част. Но не каза нищо и знаеше, че Биди би одобрила тактичното й мълчание. Тя каза само:

— Мисля, че трябва да тръгнем веднага след закуската. Иначе времето няма да ни стигне. Само да погледнеш списъка с дрехи! И всичко трябва да бъде налепено с етикети с името ти. Само като си помисля за това досадно лепене! Може би Филис ще ми помогне.

— Защо не използваме шевната машина?

— Блестяща идея. Много по-бързо и точно. Хич не бях се сетила.

След половин час бяха готови да тръгнат. Моли се въоръжи със списъци, инструкции, ръчни чанти и чекова книжка и се облече благоразумно — човек никога не знае! — като за дъжд, със здрави обувки, манто и тъмночервена модна шапка. Джудит беше с морскосиния си шлифер и кариран шал. Шлиферът й беше прекалено къс и под него дългите й тънки крака изглеждаха безкрайни.

— Всичко ли взе? — попита тя.

— Мисля, че да.

Те се ослушаха, но от кухнята долитаха само доволни гласове, тънкото гласче на Джес разговаряше с Филис, която вероятно бъркаше яйчен крем или метеше пода.

— Трябва да не гъкнем, иначе ще иска да дойде с нас.

Те се измъкнаха крадешком през главната врата и тръгнаха на пръсти по чакъла към дървения навес, където беше гаражът. Джудит отвори вратата и Моли внимателно се качи и седна зад волана на малкия Остин седем. След два-три напразни опита, успя да запали мотора, да включи лоста на задна скорост и да тръгне на тласъци на заден ход. Джудит седна до нея и тръгнаха. След малко Моли укроти нервите си, те минаха през селото и чак когато тръгнаха по главния път, тя включи на максимална скорост и се понесоха с тридесет мили в час.

— Не разбирам защо толкова те е страх да шофираш? Справяш се много добре.

— Ами нямам достатъчно практика. В Коломбо винаги сме имали шофьор.

Те се движеха напред и попаднаха в лека мъгла, така че се наложи да включат чистачките, но по пътя имаше твърде малко коли (толкова по-добре, помисли си Джудит) и Моли започна постепенно да се отпуска. По едно време кон, впрегнат в каруца с ряпа, изникна пред тях от мъглата, но тя успя да се справи с това непредвидено обстоятелство, като натисна клаксона, ускори малко и задмина скърцащото превозно средство.

— Блестящо — каза Джудит.

След малко мъглата се разнесе бързо, както се беше появила, и другото море се появи пред тях, перлено синьо на бледото утринно слънце. Те видяха голямата дъга на залива Маунтс и планината Сент Майкъл като приказен замък на върха на скалите му. Имаше прилив и тя беше изолирана от водата. После пътят мина между железопътната линия и меките склонове на нивите, малките градини, зелени от броколи, градчето пред тях и пристанището, гъмжащо от рибарски лодки. Минаваха край хотели, затворени през зимата, и край гарата, после улицата на еврейския пазар тръгна нагоре по склона пред тях към статуята на Хъмфри Дейви^[3] с миньорската си предпазна лампа и високия купол на сградата на банката Лойдс.

Паркираха колата на Грийнмаркет до магазин за плодове и зеленчуци. Пред вратата му имаше ламаринени кофи, натъпкани с първите крехки клонки на ранни нарциси, а отвътре се носеше миризма на земя, праз и пащърнак. Тротоарът гъмжеше от купувачи, селянки, натоварени с тежки кошници, които стояха на малки групички и си разменяха клюки.

— Днес времето е хубаво, нали?

— Как е кракът на Стенли?

— Подут като балон.

Би било хубаво да се прислониш, да ги послушаш, но Моли вече беше се отправила напред, без да губи нито минута, като прекоси улицата и се насочи към Медуейз. Джудит я последва бегом, за да я настигне.

Магазинът беше старомоден, мрачен, с витрини от плоско стъкло, където бяха изложени горни дрехи от туид и вълнени платове, шапки, мъжки и дамски шлифери. Вътре беше облицован с тъмно дърво и миришеше на парафинови нагреватели, непромокаеми гумени дрехи и спарени помощници. Един от тях, който изглеждаше сякаш главата му беше прикачена за тялото с висока, задушаваща яка, почтително се приближи към тях.

— Мога ли да ви помогна, мадам?

— О, благодаря. Трябва да купим униформа за „Сейнт Урсула“.

— На първия етаж, мадам. Ако обичате, качете се по стълбите.

— За къде иска тоя да вземем стълбите? — прошепна Джудит, когато тръгнаха нагоре.

— Тихо, ще те чуе.

Стълбището беше широко, внушително и имаше невъобразим парапет с полирана махагонова повърхност на горната релса, която при други обстоятелства би била идеална да я възседнеш и да се хлъзнеш надолу. Детското отделение заемаше целия първи етаж и беше просторно, с дълги полирани щандове от всяка страна и високи прозорци, обърнати към улицата. Този път една продавачка тръгна към тях. Носеше тъжна черна рокля, беше доста възрастна, вървеше сякаш я болят стъпалата, което сигурно беше вярно след толкова години работа на крака.

— Добро утро, мадам. Имате нужда от помощ, нали?

— Да. — Моли бръкна в чантата си за списъка с дрехи. — Униформа за „Сейнт Урсула“. За дъщеря ми.

— Много е хубаво да отидеш в „Сейнт Урсула“, нали? Какво ви е нужно?

— Всичко.

— Ще ни трябва известно време. — И така бяха донесени два виенски стола и Моли свали ръкавиците си, извади писалката си и се настани за огромното пазаруване.

— Откъде желаете да започнем, мадам?

— От началото на списъка, мисля. Палто от зелен туид.

— Палтата ни са от много хубав плат. И ще донеса и палто, и пола. Те са за празник, за ходене на църква.

Джудит, която седеше с гръб към щанда, чуваше разговора им, но беше престанала да слуша, защото вниманието й беше привлечено от нещо безкрайно по-интригуващо. От другата страна на отдела, пред друг щанд, майка и дъщеря също пазаруваха заедно, но не като че ли вършеха нещо сериозно, а сякаш всичко беше шега и беше съпроводено с много говорене и смях. При това тяхната продавачка беше млада и хубавичка и трите явно се забавляваха страхотно. Това беше съвсем необикновено, защото и те купуваха всичко за униформата на „Сейнт Урсула“. Или по-точно вече бяха го купили и бяха към края на своя маратон, защото купчина новички дрехи, повечето със същия мъртвешки бутилково зелен цвят, вече бяха опаковани в шумоляща бяла хартия и сложени в големи картонени кашони, завързани с метри здрава бяла връв.

— Можем да ви ги доставим вкъщи, госпожо Кеъри-Луис. Пикапът ни минава покрай вас следващия вторник.

— Не, ще си ги вземем. Мери иска да им зашие етикетите с името. Имам кола. Ще ми трябва само някой, който ще е така добър да ни помогне да ги пренесем и натоварим в багажника.

— Ще повикам младия Уил от склада. Той ще ви помогне.

Те седяха с гръб към Джудит, но това не беше важно, тъй като на стената имаше голямо огледало и това беше хубаво, защото можеше да гледа отразените им лица, без да бъде забелязана.

„Сейнт Урсула“! Момичето отиваше в „Сейнт Урсула“. Това предлагаше на Джудит възможност за внимателно и подробно разглеждане, много по-лично. Пресметна, че то беше на дванадесет, може би тринадесет, много тънко, с дълги крака и плоски гърди като на момче. Носеше протрити сандали и три четвърти чорапи, плисирана карирана пола и много стар морскосин пуловер, който като че ли преди това бе носен от момче, много по-голямо от нея. Ужасно износена дреха, с разнищен долен край и закърпени лакти. Но това нямаше значение, защото тя беше толкова сензационно хубава и привлекателна, с дълга, стройна шия и къдрава тъмна коса, късо подстригана, че на Джудит й заприлича на градинско цвете с дръжка, може би на кичеста хризантема. Очите й, под гъсти черни вежди, бяха виолетово-сини, кожата й с цвят на мед (или може би точно с оттенъка и структурата на идеално кафяво яйце) и когато се усмихваше, имаше дяволитата усмивка на палавник.

Седеше с лакти на щанда, със свити слаби рамене и дълги слаби крака, омотани около краката на стола. Неелегантно, но и нелишено от грация, защото в нея имаше толкова непринуденост, толкова самоувереност, че инстинктивно разбираш, че никога през живота й никой не й е казвал, че е тромава, глупава или тъпа.

И последният възел беше завързан, въжето беше отрязано с ножица.

— Как ще платите тази сутрин, госпожо Кеъри-Луис?

— О, запишете го на сметката ми, така ще е най-лесно.

— Мамо, знаеш, че татко казва да плащаш веднага, защото винаги хвърляш сметките в коша за боклук.

Бурен смях.

— Мила, не бива да издаваш тайните ми.

Гласът на госпожа Кеъри-Луис беше плътен и преливащ от веселост и беше трудно да си представиш, че тя може да бъде нечия майка. Приличаше на актриса, на филмова звезда или на чаровна по-голяма сестра, дори на енергична леля. Всичко друго, но не и на майка. С фини кости и много стройна, лицето й сякаш беше от светъл порцелан, с тънки извити вежди и алени устни. Косата й беше царевично златиста, копринено права, късо подстригана, което нямаше нищо общо с модата, но определено говореше за стил. Носеше… и това беше особено прекалено — панталони. Панталони! От сива фланела, прилепнали около тесните й бедра, а после разширяващи се към глезена като торба на оксфордски студент. На раменете й беше метнат къс жакет от кожа с козината, тъмнокафяв, възможно най-меката и най-удобна дреха, която човек може да си представи. Ръка с червени нокти се размахваше край тялото й, небрежно хванала примката на алена кожена каишка, другият край на която беше прикрепен към неподвижна, рошава, кремава на цвят възглавница.

— Е, мисля, че свършихме. — Тя пъхна ръцете си в ръкавите на кожения жакет и при това изпусна каишката. — Хайде, мила, трябва да тръгваме. Стана по-бързо, отколкото очаквах. Ще отидем да изпием по кафе и ще ти купя сладолед или нещо също толкова отвратително.

Рошавата възглавница на пода, вече развързана, реши да оживее. Скочи на четирите си кадифени крака, прозя се до гърлото и обърна към Джудит чифт тъмни изпъкнали очи, инкрустирани като бижу на сплесканото й лице. Рошава опашка се извиваше около гърба й. След като се прозина, тя се изтръска, изсумтя, подъвка леко провисналата си челюст и за удоволствие на Джудит с голямо достойнство се запъти към нея по килима, като влачеше алената каишка като кралски влак.

Куче! Джудит обожаваше кучетата, но никога не бе имала свое по цял ред напълно важни причини. Пекинез. Неустоим. За миг тя забрави всичко на света. Когато той приближи, тя се смъкна от стола и се наведе да го поздрави. „Здрасти.“ Прокара ръка по мекия купол по главата му. Беше като да галиш кашмир. Той вдигна лице към нея и отново й се усмихна, а тя пъхна пръсти под брадата му и нежно почеса рошавата му шия.

— Пико! Какво намери там? — Стопанката му дойде при него и Джудит се изправи, като се мъчеше да скрие притеснението си. — Той мрази пазаруването — каза й госпожа Кеъри-Луис, — но не искахме да го оставим сам в колата. — Тя се наведе и взе каишката и Джудит усети полъх от парфюма й, който беше сладък и тежък като запомнения мирис в градините на Коломбо, цветята на храма, които губеха аромата си на тъмно след залез-слънце. — Благодаря, че бяхте мила с него. Обичате ли пекинези?

— Харесвам всички кучета.

— Той е много специален. Като лъв. Нали така, миличък?

Очите й бяха хипнотизиращи, блестящо сини и немигащи, обградени с гъсти черни ресници. Джудит, зашеметена от тяхното въздействие, можеше само да гледа втренчено, неспособна да каже нещо. Но госпожа Кеъри-Луис се усмихна разбиращо и се обърна, за да си тръгне с походката на кралица с кучето, дъщеря си и момчето от склада, леко прегърбено под тежестта на купищата кашони, които шестваха след нея. Когато мина край Моли, тя спря за момент.

— И вие ли екипирате детето си за „Сейнт Урсула“?

Моли, изненадана, беше леко стресната.

— Да. Да. Точно така.

— Виждали ли сте някога в живота си толкова много отвратителни дрехи? — Тя се смееше. Не изчака отговор. Махна небрежно с ръка за сбогуване, поведе малката си свита по стълбите и се изгуби от погледа.

Те я гледаха, как си отива. За момент никой нищо не каза. Тръгването им остави след себе си някаква празнина, необикновен вакуум. Беше сякаш някой беше угасил лампата или слънцето се беше скрило зад облак. Джудит си помисли, че вероятно винаги е така, когато госпожа Кеъри-Луис излиза от стаята. Тя отнесе очарованието си и остави след себе си само скука.

Моли първа наруши тишината. Прочисти гърлото си.

— Коя беше тази?

— Тази? Тя е госпожа Кеъри-Луис от Нанчероу.

— Къде е Нанчероу?

— Отвъд Розмълиън, в края на местния път. Мястото е много хубаво, на самото море. Ходих там веднъж, по време на хортензиите. С излет на неделното църковно училище. Имахме училищен автобус, балони, похапване с чай и крещяхме от удоволствие. Впрочем никога не съм виждала такива градини.

— Това дъщеря й ли е?

— Да, Лъвдей. Най-малката. Има две други деца, но те са почти пораснали. Момче и момиче.

— Тя има пораснали деца? — В гласа на Моли прозвуча недоверие.

— Не може да повярва човек като я гледа, нали? Стройна като момиче, без бръчица на лицето.

Лъвдей. Казва се Лъвдей Кеъри-Луис. Джудит Дънбар звучеше като някоя скитница с плоски стъпала, докато Лъвдей Кеъри-Луис беше великолепно име, леко като въздух, като пеперуда в летен ветрец. Никога няма да пропуснеш целта с такова име.

— На пансион ли постъпва в „Сейнт Урсула“? — Джудит попита жената в мрачна черна рокля.

— Не вярвам. Може би на седмичен пансион с прибиране вкъщи през уикенда. Полковник и госпожа Кеъри-Луис я бяха изпратили в голямо училище близо до Уинчестър, но тя изтраяла там само половин срок и избягала. Пристигнала вкъщи с влака и заявила, че няма да се върне там, защото й липсвал Корнуол. Затова сега я изпращат в „Сейнт Урсула“.

— Изглежда е малко разглезена — каза Моли.

— Като най-малката тя сама си избира път в живота.

— Да — каза Моли леко смутена. — Разбирам. — Беше време да се върнат към делата си. — Така. Докъде бяхме стигнали? До блузите. Четири памучни и четири копринени. Джудит, върви в пробната и премери тази гимнастическа туника.

* * *

Към единадесет часа всичко беше изпълнено и приключиха с Медуейз. Моли попълни и подписа огромния чек, докато купищата униформени дрехи бяха сгънати и прибрани в кашони, но на тях никой не предложи пикап, нито с някаква количка да закарат дрехите им до колата и да им помогнат да ги натоварят. Джудит си помисли, че може би като имаш сметка в Медуейз, ставаш по-важен, печелиш уважение и дори нещо като сервилничене. Но след като госпожа Кеъри-Луис хвърляше сметките си в боклука, сигурно не беше чак толкова желан клиент. Не, всичко беше просто защото тя си беше тя, госпожа Кеъри-Луис от Нанчероу, със страхотен замах, красавица. Моли можеше да има сметка в дузина магазини, но колкото и навреме да си плаща сметките, никога никой нямаше да се отнася с нея като с царска особа.

И така, отрупани с пакети като два товарни коня, те сами отнесоха кашоните до Грийнмаркет и благодарно ги струпаха на задната седалка на колата.

— Добре че не взехме Джес — каза Джудит, като тръшна вратата. — Нямаше да има място за нея.

Бяха приключили с Медуейз, но съвсем не бяха свършили всичко. Трябваше да отидат и в магазин за обувки, за спортни стоки (стик за хокей и защитни плоскости за краката бяха задължителни за великденския срок), канцеларски материали (хартия за писма, моливи, гума), прибори за геометрия, Библия. И несесер за писмени принадлежности. Разгледаха множество несесери, но този, който Джудит хареса, разбира се, беше четири пъти по-скъп от другите.

— Няма ли този с ципа да свърши същата работа? — попита Моли със слаба надежда.

— Не е достатъчно голям. А пък този прилича на дипломатическо куфарче. И има джобчета за неща на капака, и много симпатично бележниче за адреси. Погледни. И има ключалка с ключе. Така ще мога да пазя в тайна нещата си. Мога да държа в него дневника си за пет години…

Така, в края на краищата, куфарчето беше купено. Като излязоха от магазина, Джудит каза на майка си:

— Наистина беше много хубаво от твоя страна. Знам, че е скъпо, но ако го пазя, ще ми служи цял живот. И никога не съм имала собствен бележник с адреси. Ще ми бъде крайно полезен.

Ново ходене до Грийнмаркет и ново разтоварване на пакети. Вече беше станало дванадесет и половина, така че тръгнаха по „Чепъл стрийт“ до ресторант „Митр“, където славно похапнаха ростбиф, йоркширски пудинг, пресни кълнове, печени картофи и сос, а за десерт шарлота от ябълки и корнуолски крем, и изпиха по чаша сайдер.

Когато плати сметката, Моли попита:

— Какво искаш да правим сега?

— Нека отидем до „Сейнт Урсула“ и да обиколим наоколо.

— Наистина ли искаш това?

— Да.

Те се върнаха при колата, влязоха в нея и потеглиха през града, излязоха от другия му край, където реката от къщи изтъняваше до ручейче, и накрая отново се появи природата. Свиха по страничен път, който се виеше нагоре по един хълм, и на върха му се появи двукрила порта от лявата страна на пътя. На табела пишеше УЧИЛИЩЕ „СЕЙНТ УРСУЛА“, СТРОГО ЧАСТНО, но те не й обърнаха внимание и минаха през портата по една алея с дребни камъчета, оградена с широки тревни ивици и групи рододендрони, високи колкото дървета. Алеята не беше дълга и сградата стоеше на края й с площадка от камъчета пред внушителната входна врата. Две малки коли бяха паркирани до ниското стълбище, което водеше към нея, но иначе наоколо нямаше жива душа.

— Дали да не позвъним, за да ги предупредим, че сме тук? — попита Моли. Тя винаги се притесняваше да нарушава правилата от страх да не се появи някой ядосан, който да й се скара.

— Не, не трябва. Ако някой ни попита какво правим, просто ще му кажем.

Тя разглеждаше постройката и видя, че главната част беше съвсем стара, с каменни первази на прозорците и много старо виещо се растение, което пълзеше нагоре по гранитните стени. Но зад това старо здание имаше ново, много по-модерно крило, с редици прозорци и каменна арка в далечния край, която водеше към малък четириъгълен вътрешен двор.

Те тръгнаха, стъпките им тревожно хрускаха по дребния чакъл. От време на време спираха, за да надникнат през прозорците. Класна стая, чинове с капаци и мастилници, черна дъска с тебешир, по-нататък научна лаборатория с дървени плотове и бунзенови горелки.

— Изглежда малко мрачно — отбеляза Джудит.

— Празните класни стаи винаги изглеждат така. Напомнят учене на теореми и френски глаголи. Искаш ли да влезем?

— Не особено. Хайде да разгледаме градината.

Така и направиха, като тръгнаха по криволичеща пътека, която минаваше край храсти и водеше до два тенискорта. През януари, неразчертани и неокосени, те изглеждаха запуснати и не предполагаха картини на вдъхновени игри. Иначе всичко беше много подредено, чакълът изравнен и храстите подрязани.

— Вероятно са назначили много градинари — каза Моли.

— Това обяснява защо цените им са толкова огромни. Тридесет паунда за срок!

След малко стигнаха до павирано закътано слънчево ъгълче с извита скамейка. Изглеждаше много привлекателно да поседнат за малко и да се порадват на зимното слънце. Гледаха към залива, зърнаха морето и бледото небе, оградено в рамка от две евкалиптови дървета. Кората им беше сребриста и ароматните им листа потрепваха от някакъв тайнствен недоловим ветрец.

— Евкалипти — спомни си Джудит. — Те растяха в Цейлон. Миришеха на гърди след разтривка.

— Права си. Във вътрешността на страната. В Нувара Елия. Каучукови дървета, които миришеха на лимон.

— Не съм ги виждала никъде другаде.

— Мисля, че тук климатът е много мек, умерен. — Моли се облегна назад, обърна лице към слънцето и затвори очи. След малко попита: — Какво мислиш?

— За какво?

— За това място. „Сейнт Урсула“.

— Градината е хубава.

Моли отвори очи и се усмихна.

— Това успокоява ли те?

— Разбира се. Ако трябва да те затворят някъде, добре е поне да е красиво.

— О, не говори така. Кара ме да се чувствам сякаш те зарязвам в нещо като затвор. А и без това не искам да те оставям. Искам да дойдеш с мен.

— Би било добре.

— Ако… Ако искаш да отидеш при Биди по някое време… можеш, знаеш това. Ще говоря с Луиза. Обещавам. Беше буря в чаша вода, искам само да бъдеш доволна.

— И аз искам, но невинаги се получава.

— Трябва да направиш да се получи.

— Ти също.

— Какво значи това?

— Трябва да мислиш по същия начин за отиването си в Сингапур. Може би просто ще го обикнеш, дори повече, отколкото харесваш Коломбо. Това е като да отидеш на парти. Тези, от които най-много се ужасяваш, се оказват най-забавните от всички.

— Да — въздъхна Моли, — права си. Бях глупава. Не знам защо толкова се паникьосах. Изведнъж се почувствах ужасно изплашена. Вероятно бях просто уморена. Знам, че трябва да го приема просто като приключение. Повишение на баща ти, по-добър живот. Знам го. Но въпреки това не мога да престана да се страхувам от всичко, от необходимостта да премествам всичко, да срещам нови хора, да създавам нови приятелства.

— Не трябва да мислиш толкова напред. Мисли просто за утрешния ден и то за нещата едно по едно.

Някакво изпарение, прекалено слабо, за да се нарече облак, закри слънцето. Джудит потрепери.

— Стана ми студено. Да тръгваме.

Излязоха от слънчевото ъгълче и тръгнаха по дълбока алея, която водеше обратно към склона. На върха му намериха оградена със стени градина, но цветята и зеленчуците бяха изчезнали и местата им бяха заети от асфалтирано баскетболно игрище. Градинар метеше листата от пътеката и беше направил редица малки огнища, където изгаряше събраните. Чистият, сладникав дим беше чудесен. Когато приближиха, той ги погледна, докосна шапката си и каза:

— Добър ден.

Моли спря.

— Прекрасен ден.

— Да. Достатъчно сух.

— Ние просто оглеждахме наоколо.

— И никому не пречите, доколкото виждам.

Те го оставиха и минаха през една врата на висока каменна стена. Тя водеше навън към игрищата, със странични греди за хокей и дървен павилион за игри. Извън защитата на градината изведнъж стана много по-студено, хладно и ветровито. Те тръгнаха по-бързо, приведени под проникващия навсякъде вятър, прекосиха нивите и стигнаха до постройки на ферма и навеси за каруци, и до селски път, който минаваше покрай редица малки вили и водеше до главната порта и до алеята в предния двор на училището, където ги чакаше малкия остин.

Те влязоха в колата и затвориха вратите. Моли посегна към ключа, но не го завъртя. Джудит чакаше, но майка й само повтори това, което вече беше казала, сякаш повтарянето можеше да го накара да се осъществи.

— Аз наистина искам да си щастлива.

— Имаш предвид в училище или винаги?

— Мисля, че и двете.

— Винаги е само в приказките.

— Иска ми се да не беше така. — Тя въздъхна и завъртя ключа. — Ама че глупаво нещо казах.

— Не е глупаво. По-скоро е хубаво.

Те се отправиха към вкъщи.

* * *

Денят беше минал добре, реши Моли. Конструктивен, караше я да се чувства сравнително по-добре за всичко. След онази разгорещена кавга с Биди бе изпитвала мъчителна вина не само защото се връщаше в Цейлон и изоставяше Джудит, но и поради миналите недоразумения и собствената й липса на проницателност. Вината беше достатъчно зло, но и съзнанието, че има толкова малко време да оправи нещата между тях, й причиняваше повече страдания, отколкото признаваше пред себе си.

Но някак си всичко се беше наредило. Не защото бяха постигнали кой знае колко, а защото всичко беше направено при толкова приятни и дружески обстоятелства. Тя разбра, че и двете бяха положили максимални усилия, и това само по себе си беше достатъчно да изпълни сърцето й с признателност. Без Джес да се мотае наоколо и да изисква цялото й внимание, да бъде с Джудит, беше като да е с приятелка. Временните и дребни отклонения от ежедневието — обядът в „Митр“, купуването на извънредно скъпото куфарче за книжа, което Джудит наистина много искаше — бяха малка цена за съзнанието, че някак е преминала труден мост в отношенията с голямата си дъщеря. Може би е платила твърде късно, но поне го беше направила.

Чувстваше се много по-спокойна и силна. Прави нещата едно по едно, беше й казала Джудит, и окуражена и насърчена от това съдействие, Моли прие съвета й и не позволи да бъде смазана от многото неща, които трябваше да свърши. Направи списъци, подреди ги по важност и ги отмяташе един по един, когато свършваше с тях.

И така през следващите дни в строга последователност бяха създадени и осъществени плановете за затваряне на къщата Ривървю и преселването на обитателите й. Личните вещи, които Моли беше донесла от Коломбо или бяха купувани по време на престоя й, бяха събрани от разните стаи и шкафове, описани и опаковани, за да се сложат на склад. Новият училищен куфар с пиринчени ключалки на Джудит, надписан с инициалите й, стоеше отворен на горния етаж и когато многобройните й дрехи бяха етикетирани и сгънати, бяха грижливо подреждани в този обемен контейнер.

— Джудит, можеш ли да дойдеш и да ми помогнеш?

— Помагам ти.

— Какво правиш?

— Опаковам книгите, които ще взема при леля Луиза.

— Всичките? И детските ли?

— Не, тях слагам в друг кашон. Ще отидат на склад с другите ти неща.

— Но те никога няма да ти потрябват.

— Ще ми потрябват. Ще ги пазя за своите деца.

Моли, разкъсвана между смях и сълзи, не събра кураж да спори. Пък и какво толкова щяха да попречат няколко книги?

— Добре — каза тя и отметна „обувки за хокей“ в безкрайния списък.

* * *

— Намерих нова работа за Филис. Поне така си мисля. Вдругиден ще се яви на интервю.

— Къде?

— В Порткерис. Така наистина е по-добре. Ще си е по-близо до вкъщи.

— При кого?

— Госпожа Бесингтън.

— Коя е тя?

— Е, Джудит, познаваш я. Понякога я срещаме, когато пазаруваме, и е много приказлива. Винаги носи кошница и води бял хайлендски териер. Живее горе на върха на хълма.

— Тя е стара.

— Ами… На средна възраст е. Съвсем жизнена. Но прислужницата й, която е имала от двадесет години, иска да напусне, защото получила разширени вени. Ще напусне и ще се грижи за къщата на брат си. Затова й предложих Филис.

— Госпожа Бесингтън има ли готвачка?

— Не. Филис ще бъде главната готвачка.

— Е, това вече е нещо. Каза ми, че предпочита да няма друга прислуга. Не иска да слугува на някоя злобна кучка.

— Джудит, не трябва да използваш такива думи.

— Само повтарям какво каза Филис.

— Е, и тя не би трябвало да ги казва.

— Аз пък мисля, че „кучка“ си е доста нормална дума. Просто означава женско куче. Няма нищо лошо в това.

* * *

Последните дни се изнизаха с плашеща скорост. Сега стаите, оголени от снимките, картините и украшенията, станаха безлични, сякаш вече бяха ги напуснали. Всекидневната, лишена от цветя и дребните нещица, показващи индивидуалността на обитателите, придоби неприветлив, безрадостен образ и навсякъде имаше сандъци и кашони. Докато Джудит и Филис добросъвестно се трудеха, Моли прекарваше повечето време на телефона, като говореше с корабната компания, паспортния отдел, фирмата, която щеше да съхранява багажа им, с гарата, банковия мениджър, адвоката, Луиза, сестра си Биди и накрая с майка си.

Последното беше най-изтощителното обаждане, защото госпожа Еванс беше започнала да оглушава и не се доверяваше на телефона. Тя подозираше, че телефонистката подслушва всички частни разговори и после ги разказва на другите. Така че това струваше известни дълги обяснения и чувство на пълно безсилие, докато най-после монетката падна и госпожа Еванс беше принудена да схване нещата.

— За какво беше всичко това? — попита Джудит, която влезе в стаята към края на разговора.

— Ох, тя е невъзможна. Но мисля, че й втълпих каквото трябва. След като те заведа в „Сейнт Урсула“, ще затворя тази къща и с Джес ще прекараме последната нощ при Луиза. Тя много любезно предложи да ни закара на гарата с колата си. После ще прекараме една седмица при баба ти и дядо ти.

— О, мамче, трябва ли?

— Мисля, че това е най-малкото, което мога да направя. Те толкова остаряха, че само Бог знае кога ще ги видя отново.

— Искаш да кажеш, че могат да умрат?

— Е, не съвсем. — Моли се замисли. — Ами да, възможно е — призна тя. — Но не мога и да си помисля това.

— Така и предполагам. Все пак смятам, че се държиш като светица. Виждала ли си някъде гумените ми ботуши?

Гаровият превозвач пристигна пред входната врата с конската си платформа и на нея натовариха бюрото на Джудит и другите й неща, които трябваше да заминат в къщата на леля Луиза. Отне доста време да завържат всичко както трябва и Джудит я видя да заминава нагоре по пътя, като подскача зад бавния кон. Чакаха ги три мили до Уиндиридж. После собственикът на селската бензиностанция се появи с предложение за остина. Не беше кой знае каква оферта, но и колата не беше нищо особено. На другия ден той дойде да я вземе, подаде мизерния чек и я откара. Да я гледаш как си отива, беше като да видиш как ветеринар отвежда старо куче, за да го приспи завинаги.

— Щом няма да имаме кола, как ще ме закараш в „Сейнт Урсула“?

— Ще повикаме такси. И без това нямаше да можем да поберем куфара ти в остина. И след като те настаним, ние с Джес ще се върнем вкъщи.

— Всъщност не искам Джес да идва.

— О, Джудит. Горката малка Джес. Защо да не идва?

— Тя само ще се пречка. Ще плаче или ще измисли нещо друго. А ако заплаче, ти ще я последваш и аз също.

— Ти никога не плачеш.

— Не плача, но може и да заплача. Мога да се сбогувам с нея тук, когато е с Филис.

— Изглежда ми малко нередно.

— Мисля, че е подходящо. Пък и не мисля, че тя ще забележи.

Но Джес забеляза. Не беше глупаво дете и наблюдаваше разпердушинването на къщата им с нарастваща тревога. Всичко се променяше. Познати неща изчезваха, кашони изпълваха цялата всекидневна, а майка й беше прекалено заета, за да й обръща достатъчно внимание. Къщичката й за кукли, червеното й дървено конче — люлка, кученцето й на колелца с въженце за дърпане, които бяха тук — на другия ден изчезнаха. Само Голи й бяха оставили и тя го влачеше навсякъде за единия крак с пръст в устата.

Тя нямаше представа какво става с малкия й свят, само знаеше, че това никак не й харесва.

Последният ден, понеже трапезарията беше оголена от прибори и съдове и бяха останали само най-необходимите, те обядваха в кухнята, като и четирите бяха насядали около излъсканата маса на Филис и ядоха задушено и къпинов сладкиш от очуканите разнокалибрени чинии, които вървяха с мебелираното жилище. Залепена за Голи, Джес позволи на майка си да я храни с лъжичка, защото искаше отново да стане бебе и след като изяде пудинга си, получи малък пакет с плодови дъвки, всичките само за нея. Заниманието с него, отварянето на пакета, избирането на цвета заеха цялото й внимание, докато Филис раздигаше масата и почти не забеляза, че Джудит и майка й бяха изчезнали нагоре по стълбите.

Тогава стана следващото тревожно нещо. Филис беше в миялното помещение и тракаше с чиниите и тиганите, и Джес беше тази, която погледна през прозореца и видя странната черна кола, която влезе през портата, бавно мина по чакълестата алея и спря пред главната врата. С издути от дъвката бузи тя отиде да каже на Филис.

— Това е кола.

Филис изтръска водата от зачервените си ръце и се протегна към салфетка за чай, за да ги избърше.

— Това ще е таксито…

Джес излезе с нея в коридора и отвориха на човека да влезе. Носеше остра шапка като пощальон.

— Имате багаж, нали?

— Да. Всичко това.

Той беше струпан в основата на стълбището. Куфарите с пиринчени закопчалки, куфарчета и торби, стикове за хокей, новото дипломатическо куфарче на Джудит. Той влизаше и излизаше, пренасяше всичко в колата, подреждаше го в отворения багажник, завързваше го здраво, за да не изпадне.

Къде ще го закара? Джес стоеше и гледаше. Като вървеше напред-назад, шофьорът й се усмихна и попита как се казва, но тя не отговори с усмивка и не искаше да му каже.

Тогава мама и Джудит слязоха и това беше по-лошо от всичко, защото мама беше с палто и шапка, а Джудит носеше зелен костюм, който Джес никога по-рано не беше виждала, и яка с връзка като мъж, и кафяви обувки с връзки, и всичко това изглеждаше толкова сковано и неудобно, и прекалено голямо, а видът й беше толкова плашещо странен, че Джес изведнъж изпита невъобразим ужас и избухна в истеричен рев.

Те и двете щяха да заминат някъде и да я изоставят завинаги. Тя смътно беше подозирала това и ето че то вече става. Тя пищеше майка й да я вдигне и да я вземе с тях, залепи се за палтото й, като се мъчеше да се добере до прегръдката й, сякаш искаше да се покатери по дърво.

Но Джудит пристъпи напред и я вдигна, прегърна я много силно и Джес с отчаянието на удавник и неговата сламка обви шията й с ръце, долепи мократа си буза до нейната и захълца горчиво.

— Къде отивате?

Джудит никога не бе си представяла, че ще се случи нещо толкова ужасно, и разбра, че бе подценявала Джес. Те се бяха отнасяли към нея като към бебе, въобразяваха си, че няколко плодови дъвки ще ги спасят от всяка възможна криза. Всички бяха сбъркали и тази мъчителна сцена беше резултат от грешката им.

Тя притисна здраво Джес и я залюля насам-натам.

— О, Джес, не плачи. Всичко ще е наред. Филис е тук, а мама ще се върне много бързо.

— Искам да дойда.

Тя сладко тежеше, пълничките ръчички и крачета бяха непоносимо меки и сладки. Миришеше на хубав сапун и косата й беше мека като коприна. Беше безполезно да си спомня всичките случаи, когато беше проявявала нетърпение и се сърдеше на малката си сестра. Това време беше отминало, важното сега беше, че те се сбогуваха и че Джудит наистина я обича. Тя обсипа бузките й с целувки.

— Не трябва да плачеш — умоляваше я тя. — Ще ви пиша писма, а ти ще ми пращаш хубави рисунки и картинки. И само си помисли — когато пак те видя, вече ще си на цели осем години и висока почти колкото мен.

Риданията леко заглъхнаха. Джудит отново я целуна и тръгна да я подаде на Филис, като освободи шията си от ръцете на Джес.

Детето хълцаше, но писъците затихнаха и палецът отново се пъхна в устата й.

— Сега се погрижи за Голи. Не го изпускай на земята. Довиждане, мила Филис.

Те се прегърнаха, но Филис не можа да я гушне, защото ръцете й бяха заети с Джес. Тя и едва ли можеше да каже нещо, освен да промълви:

— Късмет.

— Късмет и на теб. Ще ти пиша.

— Не забравяй.

Всички заедно излязоха навън, където чакаше таксито. Майка й целуна мократа бузка на Джес.

— Скоро ще се върна — обеща тя. — Бъди послушна с Филис.

— Не тичайте обратно, мадам. Бъдете напълно спокойна. Няма защо да претупвате нещата.

После се качиха в таксито, шофьорът затръшна вратите след тях и седна на мястото си зад волана. Запали мотора. Ауспухът изригна облак миризлив пушек.

— Махни за довиждане, Джес — каза й Филис. — Помахай като добро момиче. — И така Джес размаха Голи като знаме и таксито с хрускане пое по дребния чакъл. Те видяха лицето на Джудит, притиснато към задното стъкло, и тя също махаше за сбогом, докато таксито зави зад ъгъла и се задруса по улицата, и вече нито се виждаше, нито се чуваше.

* * *

Уиндиридж

Събота, 18 януари 1936 г.

 

Скъпи Брус,

Пиша ти от спалнята си в къщата на Луиза. Джес спи и след малко ще сляза при Луиза за питие преди вечеря. Къщата Ривървю е вече в миналото, заключена и празна. Милата Филис ни напусна, за да си отиде вкъщи за няколко дни и после да започне нова работа в Порткерис. В понеделник сутринта Луиза ще ни закара с Джес на гарата и ще прекарам няколко дни с родителите си, преди да се отправя за Лондон и да взема парахода. Отплаваме на 31-и. В сряда закарах Джудит в „Сейнт Урсула“ и я оставих там. Не взехме Джес с нас и в къщата Ривървю имаше ужасна сцена, преди да се качим в таксито. Не очаквах толкова страдания и не съзнавах колко навътре взема Джес заминаването. Беше много мъчително, но Джудит не искаше да я вземем с нас в училището и беше права, разбира се. По-добре, че всичко стана далече от хорски очи в собствения ни дом.

Боях се, че тази сцена ще дойде в повече на Джудит, но тя се справи с нея съвсем като възрастна и беше много мила и любвеобилна към Джес. В таксито говорехме за ежедневни неща, защото някак си не можех да се настроя да говоря за нищо друго. Тя изглежда съвсем добре в новата си униформа, но толкова различна, че по странен начин ми се струваше, че водя на училище нечие друго момиче, а не собствената си дъщеря. През последните няколко седмици тя внезапно порасна и ми помогна твърде много при опаковането и уреждането на нещата. Странно е, че човек прекарва толкова години в отглеждане на едно дете и после, точно когато започва да ти става приятел и равен, трябва да го изоставиш и да продължиш живота си без него. Четири години в този момент ми изглеждат безкрайни. Простират се пред мен като вечност. Веднъж да се кача на парахода за Коломбо, мисля, че ще се почувствам по-малко депресирана. Но сега това никак не е приятен период.

Смятах в „Сейнт Урсула“ да отида в училището с нея, да я настаня в общежитието и после да изпием по чашка чай с госпожица Като. Но в таксито по средата на пътя до Пензанс Джудит внезапно обяви, че не иска да правя нищо такова. Искаше да се сбогуваме бързо и внезапно и да приключим възможно най-скоро. Увери ме, че може да се справи сама. Не искаше да вляза в училището с нея, защото каза, че ако го направя, ще стана част от училището, а тя не иска това. Не искаше двата й свята да се допират, да посягат един към друг по никакъв начин. Беше малко притеснително, защото разбирах, че се очаква от мен да се представя и да проявя някакъв интерес, но се отказах, защото си помислих, че това е най-малкото, което можех да направя.

И така, всичко стана много бързо. Разтоварихме багажа, дойде портиер с количка и натовари куфарите й. Имаше и други коли наоколо, други родители с деца, всички започващи новия срок. Всички момичета си приличаха в зелените си униформи и изведнъж Джудит стана една от тях, сякаш изгуби индивидуалността си и се хомогенизира като мляко. Не знам дали това улеснява или затруднява сбогуването. Погледнах милото й лице и видях в него обещание за красота, която ще се е проявила напълно, когато накрая ще я видя отново. В очите й нямаше сълзи. Целунахме се и се прегърнахме, обещахме си да пишем, целунахме се отново и тя си отиде, като се обърна и тръгна нагоре по стълбите през отворената врата. Не погледна назад. Носеше чантата си за книги и стика за хокей и малкото „дипломатическо“ куфарче, което й купих за писмените й принадлежности, марките и дневника й.

Знам, че ще помислиш това за глупаво, но плаках в таксито по целия път към къщи и не престанах дори когато Филис ми донесе чаша топъл чай. После позвъних на госпожица Като, за да й се извиня за нелюбезността. Каза, че ме разбира и ще поддържа връзка с нас за състоянието и напредването на Джудит. Но ще бъдем толкова далече! И пощенските кораби пътуват толкова дълго.

Тук тя спря, остави писалката и прочете написаното. Реши, че изглежда ужасно емоционално. За тях с Брус никога не е било лесно да откриват сърцата си един пред друг, нито да си говорят интимности или да споделят тайни. Питаше се дали той ще се разтревожи от явното й страдание и се чудеше дали да не скъса писмото и да го започне наново. Но написването на всичко това някак я бе отпуснало и нямаше нито желание, нито енергия студено да се преструва, че всичко е наред.

Взе си писалката и продължи.

И така, всичко е свършено, нахлузвам си весела маска заради Джес и Луиза. Но се чувствам като скърбяща за изгубено дете. Заради липсата на възможности и за предстоящите години, които няма да можем да споделим. Знам, че преживявам същото като хиляди други жени, които се намират в същото положение, но кой знае защо от това не ми става по-леко.

След месец с Джес ще бъдем при теб. Чакам по-нататъшни новини за преместването в Сингапур. Постъпил си добре и се радвам за теб.

С обич, Моли

P.S. Коледният ти подарък за Джудит още не е пристигнал. Помолих госпожа Саути от Пенмарънската поща да го препрати в „Сейнт Урсула“, когато най-после дойде.

Тя внимателно прочете писмото още веднъж, после го сгъна, пъхна го в плик, залепи го и го адресира. Готово. Седеше и слушаше засилващия се вятър навън, който блъскаше прозорците зад спуснатите пердета. Звучеше като че ли се надига буря. Малкото бюро стоеше в езерце светлина от лампата върху него, но зад него спалнята беше спокойна и потънала в здрач. На едното от двете долепени легла спеше Джес, притиснала Голи до бузата си. Моли стана да я целуне и да оправи завивките й. После отиде до огледалото над тоалетката и докосна косата си, а след малко и гънка на копринения шал, който бе наметнала на раменете си. Отражението й плуваше като привидение по тъмното стъкло. Излезе от стаята, като тихо затвори вратата след себе си. Прекоси стълбищната площадка и тръгна надолу по стълбите. Отдавна бе решила, че Уиндиридж беше къща, разположена неудобно между два стола. Построена веднага след Първата световна война, не беше нито достатъчно модерна, за да е удобна, нито достатъчно стара, за да има чар, и положението й на върха на хълм над игрището за голф я поставяше на пътя на всеки задухал вятър. Но най-неудачното в нея беше всекидневната, която архитектът, в пристъп на злополучен прилив на кръв в главата, както си представяше Моли, беше проектирал като продължение на фоайето, така че стълбището слизаше надолу и входната врата се отваряше в него. Това подреждане осигуряваше както постоянни виещи течения, така и усещане за временност, също като че ли седиш в гарова чакалня.

Обаче Луиза беше там, разположена в своя фотьойл, до ревящ огън с въглища, с цигари, уиски със сода и плетка под ръка. Плетеше ловджийски чорапи. Винаги плетеше ловджийски чорапи. Когато завършваше чифт, слагаше ги в чекмедже, готови за следващата църковна разпродажба, или „Донеси и купи“, и започваше отново, като заплиташе нов чифт. Наричаше това „организирано суетене“ и класифицираше своята индустрия като добро предприятие.

Като чу стъпките на Моли по стълбите, вдигна очи.

— А, ето те и теб! Помислих, че си се загубила.

— Извинявай. Написах писмо на Брус.

— Джес заспа ли?

— Да. Бързо.

— Налей си питие.

Отрупан поднос стоеше в края на стаята, зареден с бутилки, чисти чаши и сифон със сода. Това беше мъжка следа, напомняща за Джак Форестър, но значи нищо не бе се променило след смъртта му. Неговите трофеи от голф все още украсяваха камината, снимките му в униформа още от Индия висяха по стените и навсякъде имаше доказателства за лов и преследване — слонски крак, покривки от тигрови кожи, рога от покойни елени.

Моли си наля едно малко шери и отиде да седне на стол от другата страна на огнището. Луиза престана да плете и протегна ръка към уискито. Каза „наздраве“ и отпи голяма глътка. Остави чашата и погледна Моли над очилата си.

— Не изглеждаш много весела.

— Нищо ми няма.

— Малко си вкисната от раздялата с Джудит, виждам. Не обръщай внимание. Времето лекува. Ще го преодолееш.

— Предполагам — каза Моли едва чуто.

— Поне вече е зад теб. Свърши. Приключи.

— Да. Приключи. — Тя се замисли. — Предполагам…

Но не продължи. Някакъв звук привлече вниманието й отвън, надвил воя на вятъра. Стъпки, хрускащи по камъчетата.

— Отвън има някой.

— Трябва да е Били Фосет. Поканих го да пийнем. Помислих, че ще ни разведри.

Входната врата се отвори и в стаята нахлу студен въздух, от който краищата на одеялата зашляпаха и цял облак от дим и сажди изригна от огъня.

Луиза повиши глас.

— Били, стари глупако, затвори вратата!

И тя бе затръшната. Завивките се успокоиха, огънят също се прибра.

— Ама че нощ да си навън! Хайде, влизай.

Моли беше едновременно изненадана и раздразнена от това ненавременно и необяснено посещение. Последното нещо, което искаше в този момент, беше компания. Не беше склонна да разговаря с непознати и й се стори неуместно от страна на Луиза да кани приятеля си точно тази вечер. Но нищо не можеше да се направи и така, със свито сърце, тя остави чашата си с шери, нахлузи на лицето си приятно изражение и се обърна на стола си да поздрави посетителя.

Луиза надигна глас.

— Много добре, че дойде, Били.

Той не се появи веднага, защото вероятно събличаше палтото и шапката си. Но когато най-после влезе, като разтриваше замръзналите си ръце, имаше вид на човек, любезно проявяващ благоволение.

— Ето ме, скъпа, обрулен от бурята.

Не беше висок, но явно беше силен и жилав, и носеше костюм с голф на едри крещящи карета. Голфът му беше особено обемист и подаващите се под неговите богати дипли мършави прасци в яркожълти плетени чорапи приличаха на птичи крака. Моли се питаше дали Луиза беше изплела чорапите и ако е така, кой от двамата беше избрал цвета. Косата му беше бяла, оредяла на кожестия му череп, а бузите му бяха нашарени с мрежа от червени вени. Беше с униформена връзка, остри мустаци и весели пламъчета в светлосините очи. Тя предположи, че е на около петдесет години.

— Моли, това е съседът ми Били Фосет. Или полковник Фосет, ако искаш да сме официални. Били, това е снаха ми Моли Дънбар.

Тя си наложи да се усмихне, протегна ръка и каза „Приятно ми е“, като очакваше той да се ръкува. Но той хвана пръстите й и ниско се поклони. За миг тя помисли, че ще й целуне ръката и много бързо я издърпа. Но той просто беше изключително вежлив.

— Много се радвам да се запознаем… Толкова съм слушал за вас — добави той фразата, която гарантирано замразява всеки спонтанен разговор.

Но Луиза, която остави плетката си и стана от стола, взе нещата в свои ръце.

— Сядай, Били. След усилията ти имаш нужда от уиски с капки сода.

— Няма да ти откажа. — Обаче не седна, а застана пред огъня като потупваше бедрата си, при което от торбестия му панталон се надигна лека пара и слаб мирис на старите големи огньове на открито.

Моли отново се намести на стола си и посегна към чашата си. Били Фосет се усмихна завладяващо към нея. Зъбите му бяха равни, пожълтели като на здрав кон.

— Чух, че здравата сте се потрудили, за да приведете къщата си в ред, преди да заминете на изток.

— Да. Сега сме прелетни птици. Луиза беше така любезна да ни позволи да дойдем тук за две-три нощи, преди да се отправим на път.

— Трябва да ви кажа, че ви завиждам. Нямаше да е зле отново да се погрея на хубавото старо слънце. Благодаря, Луиза, само колкото трябва.

— По-добре седни, Били. Панталоните ти ще се запалят. Тук, на дивана между нас.

— Само да се постопля малко. Е, наздраве, дами.

Той отпи глътка от голямото и много тъмно питие, въздъхна оценяващо, сякаш беше го очаквал с нетърпение цяла седмица и чак тогава изпълни нареждането, като се отдалечи от изгарящия пламък на огнището и се настани до възглавниците на дивана. Моли си помисли, че той се чувства тук съвсем като у дома си. Питаше се колко често се отбива да види Луиза и дали не се гласи да се премести в Уиндиридж за постоянно.

— Луиза ми каза, че току-що сте пристигнали да живеете в Пенмарън — каза тя.

— Вече от три месеца съм тук. Под наем, имайте предвид.

— И играете голф?

— Да. Наслаждавам се на всеки рунд. — Той намигна към Луиза. — Не съм на нивото на зълва ви обаче. Така ли е, Луиза? Някога в Индия играехме заедно. Когато Джак беше жив.

— Откога сте в пенсия?

Това беше последното нещо, което искаше да знае, но й се стори, че заради Луиза трябва да покаже някакъв учтив интерес.

— От две години. Свършиха ми пълномощията и се върнах у дома.

— Дълго ли бяхте в Индия?

— През цялата си служба. — Не беше трудно да си го представи като играч на поло, който сипе проклятия върху носача. — Като деветнадесетгодишен подофицер бях на северозападната граница. Беше гадничка работа, уверявам ви, да караш онези афганистанци да спазват правилата. Човек не искаше да го хване някой от онези мерзавци. Нали, Луиза? — Луиза доста биещо на очи не отговори. Очевидно не искаше да следва тази линия на разговора. Но Били Фосет не мислеше да се предава. — След Индия — каза той на Моли — реших, че не мога да понасям студа. Реших да опитам на Корнуолската Ривиера. Пък и познавах Луиза… Това малко улесни нещата. Местните приятели са малко, знаете, когато си бил в чужбина толкова дълго.

— И жена ви ли е на същото мнение?

Това малко го обърка, което и беше целта.

— Моля?

— Жена ви. И на нея ли й е студено?

— Аз не съм женен, скъпа. Така и не намерих подходящата мемсахиб^[4]. Там, където воювах, имаше твърде малко хубави момичета.

— Да — каза Моли. — Да, предполагам.

— Но тогава знаете всичко за тежките условия на нашата далече запратена империя. Къде сте отседнали? В Рангун ли спомена Луиза?

— Не. В Коломбо. Но съпругът ми получи нова работа и се местим в Сингапур.

— Аха, дългият бар в хотел „Рафълс“. Това се казва живот.

— Мисля, че получаваме къща на Орчард Роуд.

— И имате малка дъщеря? Която ще живее при Луиза през ваканциите? Нямам търпение да се запозная с нея. Имаме нужда от малко млада кръв по тези места. Ще я разведем наоколо.

— Тя е живяла в Пенмарън през последните четири години — каза Моли студено, — така че едва ли има нужда от развеждане.

— Да, разбира се, така е. — Достатъчно дебелокож, той не изглеждаше ни най-малко смутен от лекото й срязване. — Но е добре да имаш още един приятел, към когото да се обърнеш.

Самото споменаване на възможността Джудит да се обърне към Били Фосет по каквато и да било причина, препълни Моли с дълбоко отвращение. Тя не го хареса. Нямаше никаква причина за това, която би могла да посочи в момента, просто изпитваше инстинктивна антипатия. Може би той беше абсолютно безопасен, при това беше стар приятел на Луиза. Тя не беше глупачка, за да я измамиш. Но все пак как можеше да понася компанията му? Защо не го хване за яката и не го изхвърли от къщата си като куче, което се е изпикало на хубавия килим?

Не харесвам доктор Бам,

защо така — и аз не знам.

Стаята, огънят изведнъж станаха непоносимо горещи. Просто усещаше как топлината пълзи по тялото й, достига страните й, прави ги огненочервени. Започна да се поти. Внезапно не можеше вече да понася това. Беше свършила шерито си. Като скришно отмести маншета си и погледна часовника си, тя каза:

— Бихте ли ме извинили за момент? — Трябваше да излезе навън, на чист въздух, иначе просто щеше да припадне. — Джес спи толкова неспокойно… Само ще я погледна. — Тя стана, обърна им гръб. — Ще се върна след малко.

Луиза, слава богу, не забеляза пламналото й лице, прилошаването й.

— Когато се върнеш, ще си допиеш другата половина.

Тя излезе и се качи горе. В спалнята им Джес спокойно спеше. Не беше помръднала. Моли взе топло палто от гардероба и го наметна на раменете си. Излезе от стаята и тръгна към задното стълбище през трапезарията, където масата вече беше сложена за вечеря за двама — за нея и Луиза. На другия край на трапезарията френските прозорци гледаха към малка павирана градина, обградена с храсти ескалония, и така донякъде защитена от вятъра. Тук Луиза отглеждаше алпийски цветя и ароматна чубрица и използваше малката тераса през лятото за питие на открито и неофициално хранене. Моли дръпна тежките кадифени завеси, отвори прозореца и излезе навън. Вятърът моментално връхлетя върху нея, като блъсна стъклената врата, така че трябваше с мъка да я затвори, преди да бъде затръшната и да привлече вниманието. След това се обърна към тъмнината и остави пламналото й тяло да се потопи в студа. И сякаш попадна под леден душ. Тя напълни дробовете си с чист режещ въздух, усети далечната миризма на чай. Не обръщаше внимание на вятъра, който издухваше косата й далече от влажните й вежди.

Така беше по-добре. Затвори очи и вече не й се струваше, че ще се задуши. Беше се разхладила, успокоила, позамръзнала. Отвори очи и погледна към небето. Горе половинка от луната ту блясваше, ту се скриваше зад черен облак, който препускаше пред нея. Над нея бяха звездите, вселената, космосът. Тя беше сведена до нищо, карфичка човечност, и изведнъж беше обхваната от ужасен страх, от старата паника на дезориентация, на небитие. Коя съм аз? Къде съм? Къде отивам и какво ще стане с мен, когато отида? Знаеше, че този страх няма нищо общо с беса на бурната нощ. Вятърът и тъмнината бяха нещо познато и познаваемо, но корените на страха и опасенията бяха вътре в нея самата.

Потрепери. Разтърсване от чист ужас. Призрак, който броди по гроба ти, каза си тя. Посегна към топлото си палто, загърна се с него и го притисна към гърдите си. Опита да мисли за Джудит, но това беше по-лошо от всичко, защото беше все едно да си спомниш за покойно дете, което никога вече няма да видиш.

Заплака от майчина скръб. Сълзите напираха в очите й и се стичаха надолу по лицето й, поривите на вятъра ги изсушаваха почти веднага, солени по страните й. Плачът облекчаваше болката и тя ги остави да си текат и не се опитваше да ги спре. Не след дълго всичко свърши и паниката се укроти, тя отново стана себе си. Нямаше представа колко беше стояла тук, но вече беше прекалено премръзнала, за да остане още. Обърна се и се върна в къщата, затвори френските прозорци и дръпна завесите. Качи се горе, както беше и слязла, от задното стълбище, като пристъпваше тихо, за да не вдига шум. Закачи палтото си и погледна леглото си, в което копнееше да се сгуши, да остане сама, да се наспи. Но вместо това избърса лицето си с гореща кърпа, потопена в пудра, и среса косата си. Така, външно възстановена, се върна при другите.

Когато слезе долу, Луиза я погледна.

— Моли, защо се забави толкова?

— Поседях при Джес.

— Всичко наред ли е?

— О, да. Всичко. Съвсем наред.

* * *

„Сейнт Урсула“,

2 февруари 1936

 

Мили мамо и татко,

Неделята е ден за писане на писма и аз пиша моето. Всичко е наред, вече се настанявам. Почивните дни са забавни. В събота сутринта си учим уроците, а следобед играем разни игри навън. Вчера играхме или на баскетбол, или на топка. В неделя сутрин трябва да ходим на църква в колона по двама, което е досадно, а и църквата е доста досадна, с много коленичене. Тя е много консервативна, с много тамян и едно момиче припадна. После се връщаме за неделен обяд, после друга разходка (сякаш ни е притрябвала), сега писане на писма и после чай. След чая е хубаво, защото всички отиваме в библиотеката и госпожица Като ни чете на глас. Чете ни „Островът на овците“ от Джон Бюкан, много е хубава. Нямам търпение да разбера какво ще стане.

С уроците съм добре, не съм много изостанала, освен по френски, но ходя на допълнителни уроци. Имаме гимнастика във вторник, но ми е трудно да се катеря по въжето. Всяка сутрин имаме молитва в гимнастическия салон и пеем църковна песен. Тук има много музика и веднъж седмично слушаме класически грамофонни плочи. В петък имаме часове по хорово пеене, което е много приятно, и пеем песни като „Сладкото девойче от Ричмънд Хия“ и „Една сутрин рано“.

Класната ми учителка се казва госпожица Хорнър и преподава английски и история. Ужасно строга е, аз отговарям за дъската и трябва да я поддържам чиста и да осигурявам достатъчно тебешир.

Аз съм в обща спалня с пет други момичета. Старшата медицинска сестра никак не е любезна и дано никога не се разболявам. Помниш ли момичето, което си купуваше униформа, когато и ние? Казва се Лъвдей Кеъри-Луис и е в същата спалня, само че спи до прозореца, а аз съм до вратата. Тя е единствената на седмичен пансион. Тя е в по-долен клас и не съм говорила много с нея, защото си има приятелка на име Вики Лейтън, която идва всеки ден, и те се познават отпреди.

Получих писма от леля Луиза и леля Биди. И картичка от Филис. Средата на срока е на 6 март, ще имаме четири дни ваканция и леля Луиза тогава ще ми купи велосипед.

Тук е много студено и влажно. Части от училището са по-топли, но повечето са студени. С хокея сме най-зле, защото коленете ни са голи и играем без ръкавици. Някои момичета получиха измръзвания.

Подаръкът от татко още не е пристигнал. Дано не е изгубен или госпожа Саути да не е забравила да го препрати.

Надявам се всички да сте добре и че пътуването с парахода е било приятно. На картата намерих Сингапур. Далече е на много мили.

Много обич на всички и Джес.

Джудит

Старшата ученичка на „Сейнт Урсула“ беше високо и важно момиче, което се радваше на името Дирдри Ледингам. Тя имаше две дълги кафяви плитки и великолепен бюст, а тъмнозеленият й гимнастически костюм беше обилно украсен с цветовете на различните игри и разнообразни служебни баджове. Носеше се слух, че когато завърши училището, тя ще постъпи в Бедфордската школа по физическо възпитание, за да учи за ръководител на състезания. Да се види как прескача дървения кон, не беше гледка за изпускане. Освен това тя пееше соло в училищния хор и не е чудно, че беше причина за сериозни сблъсъци сред по-малките и незначителни момичета, които й пишеха любовни писма на откъснати от тетрадките им листове, и се изчервяваха страхотно, ако на минаване тя им подхвърлеше някоя дума.

Задълженията й бяха много и разнообразни и тя приемаше отговорностите си много сериозно. Биеше звънеца, придружаваше госпожица Като на утринната молитва, организираше дългата, развлечена колона по двама, която всяка седмица ходеше на църква. Освен това беше натоварена с ежедневното раздаване на писмата и колетите за пансионерките, които пристигаха с пощенската кола. Това ставаше всеки ден в свободния половин час преди обяд, когато тя заставаше зад голяма дъбова маса в главното фоайе и подаваше на всяка писмото или пакета.

— Емили Бекхаус! Дафни Тейлър, по-добре иди да си оправиш косата преди обяда, ужасно е разрошена. Джоан Бетуърти! Джудит Дънбар?

Голям тежък пакет, обвит с дебело зебло и здраво завързан, облепен с етикети и чуждестранни марки. Джудит Дънбар?

— Няма я — каза някой.

— Къде е?

— Не знам.

— Ама защо не е тук? Някой да отиде да я намери. Не, почакайте. Кой е от нейната спалня?

— Аз.

Дирдри потърси момичето, което се обади, и видя зад гърба на блъскащата се тълпа Лъвдей Кеъри-Луис. Тя не обичаше особено тази своенравна новодошла, за която беше решила, че много си вири носа, след като два пъти беше я хванала да тича в коридора — огромен грях! — и беше я изненадала да дъвче ментова дъвка в тоалетната.

— Джудит трябва да е тук.

— Аз какво съм виновна.

— Не бъди нахална. — Някое допълнително наказание изглеждаше просто задължително. — Тогава ти ще й го занесеш. И й кажи, че трябва да присъства при раздаването на писмата всеки ден. И е доста тежък, внимавай да не го изпуснеш.

— Къде да я намеря?

— Не знам, ще я потърсиш. Розмари Касъл? Имаш писмо.

Лъвдей пристъпи и взе пакета до мършавите си гърди. Беше извънредно тежък. Като го стисна здраво, тя се измъкна от масата и се отправи по излъскания под през дългата трапезария, после в коридора, който водеше към класните стаи. Влезе първо в тази на Джудит, но тя беше празна, така че се обърна и тръгна нагоре по широкото стълбище без килим, което водеше към спалните.

По тях слизаше отговорничката за дисциплината на по-малките.

— Господи, какво е това?

— За Джудит Дънбар е.

— Кой ти каза да го вземеш?

— Дирдри — отговори й Лъвдей самодоволно, сигурна, че властта е на нейна страна. Отговорничката се смути.

— Добре, добре. Но и двете не закъснявайте за обяд.

Лъвдей се изплези зад гърба на отдалечаващата се отговорничка и продължи. С всяко стъпало товарът й ставаше все по-тежък. Какво ли по дяволите имаше вътре? Тя стигна до площадката, продължи напред по дългия коридор, стигна най-после до вратата на спалнята, отвори я с рамене и се заклатушка навътре.

Джудит беше там и миеше ръцете си в единствения общ умивалник.

— Най-после те намерих! — каза Лъвдей и сложи пакета на леглото й, после изтощена рухна до него.

Внезапното й неочаквано появяване, връхлитането й в стаята като човече на пружина, причината за това и фактът, че за пръв път те оставаха заедно насаме, без някой трети да се намесва, накараха Джудит да потъне в мъчително, подлудяващо стеснение. От онзи ден в Медуейз, когато за пръв път бе видяла майката и дъщерята Кеъри-Луис тя бе намирала Лъвдей съвсем хипнотизираща и копнееше да я опознае. Така най-отчайващият аспект от първите й две седмици престой в училището беше това, че Лъвдей тотално игнорираше присъствието й и остави у нея убеждението, че е толкова незначителна, че момичето дори не я позна.

„Има приятелка на име Вики Лейтън, която идва всеки ден, и те се познават от преди“, беше писала тя на майка си. Но студеното кратко изречение беше грижливо съставено, така че да не буди подозрение, тъй като естествената й гордост не позволяваше майка й да помисли, че е засегната или обезпокоена от безразличието на Лъвдей. В междучасията и по време на игрите скришом беше наблюдавала Лъвдей и Вики заедно да пият млякото си в десет часа или да се връщат в училище след хокея, като бъбрят и се смеят със завидна близост.

Не че Джудит нямаше свои приятелки. Вече познаваше всичките момичета в класа си, знаеше имената на всички в общата стая на по-малките, но нямаше нито една по-особена, по-истинска приятелка като Хедър Уорън, и нямаше намерение да се задоволява с нищо по-малко. Спомни си думите на баща си: „Пази се от първия човек, който те заговори на кораба, защото със сигурност той е корабният досадник“. Беше ги запомнила. В края на краищата, училищният интернат не беше нещо различно, защото човек попада сред компанията на хора, с които има малко общо, и трябва време, за да отсееш зърното от плявата.

Но Лъвдей Кеъри-Луис кой знае защо беше различна. Тя беше особената. И сега беше тук.

— Казаха ми да ти се скарам, закъдето не беше при раздаването на писмата.

— Пълнех писалката си с мастило и си изцапах ръцете. А то просто не се измива.

— Опитай с пемза.

— Не понасям дращенето.

— Знам, че е ужасно, нали? Така или иначе, Дирдри ми каза да те намеря и да ти донеса това. Тежи един тон. Ела и го отвори, искам да разбера какво има вътре.

Джудит изтръска водата от ръцете си, взе кърпа и започна да ги бърше.

— Мисля, че е коледният подарък на баща ми.

— Коледен подарък! Но вече е февруари!

— Знам. Забави се цяла вечност.

Тя седна при Лъвдей на леглото с внушителния пакет между тях. Видя марките, пощенските бележки и митническите етикети. Усмихна се.

— Той е. Мислех, че никога няма да пристигне.

— Защо е пътувал толкова дълго?

— Идва от Коломбо. В Цейлон.

— Той там ли живее?

— Да. Там работи.

— А майка ти?

— Тя тъкмо замина, отиде при него. И отведе и малката ми сестра със себе си.

— Искаш да кажеш, че си съвсем сама? Къде живееш?

— В момента никъде. Искам да кажа, че нямаме къща в тази страна. Затова ще живея при леля Луиза.

— Коя е тя, кога си е вкъщи?

— Казах ти, тя ми е леля. Живее в Пенмарън.

— Нямаш ли братя и сестри?

— Само Джес.

— И тя ли е заминала с майка ти?

— Да.

— Господи, това е ужасно. Жал ми е за теб. Не знаех. Когато те видях в магазина…

— Значи си ме видяла?

— Да, разбира се. Да не съм сляпа!

— Не си, разбира се. Но просто не говореше с мен. Помислих, че не си ме познала.

— Ами и ти не говореше с мен.

Което си беше вярно. Джудит се опита да обясни.

— Ти винаги си с Вики Пейтън. Мислех, че си нейна приятелка.

— Разбира се, че съм. Заедно сме от забавачката. Цял живот я познавам.

— Помислих, че си най-добрата й приятелка.

— О, най-добри приятелки! — Лъвдей се присмиваше, подвижното й лице грейна весело. — Звучиш като някоя от книгите на Анджела Бразъл^[5]. Е, все пак сега разговаряме, значи всичко е наред. — Тя сложи ръка на пакета. — Хайде, отвори го. Ще се пръсна от нетърпение да видя какво има вътре и тъй като го мъкнах по целия път и нагоре по стълбите, най-малкото, което можеш да направиш, е да го развържеш и да ми го покажеш.

— Знам какво има в него. Това, което си поисках. Сандъче от кедрово дърво с китайска ключалка.

— Тогава побързай. Веднага. Или ще звъннат за обяд и ще трябва да излезем.

Но Джудит знаеше, че не трябва да отваря подаръка набързо. Беше го чакала толкова дълго и искаше да продължи вълнението, а след като го отвори, да има време да изследва и най-малката подробност на новата и толкова желана придобивка.

— Сега няма време. Ще го направя по-късно. Преди вечеря.

Лъвдей беше раздразнена.

— Но аз искам да го видя!

— Ще го отворим заедно. Обещавам да не го погледна без теб. Ще се преоблечем страшно бързо за вечеря и ще ни останат купища време. Свалянето на опаковката ще трае дълго. Личи си, щом го погледнеш. Нека почакаме. Пък и ще е приятно да го очакваме цял следобед.

— Е, добре. — Лъвдей се остави да я убедят, но явно против желанието й. — Как можеш да имаш толкова твърда воля, просто недоумявам.

— Така всичко трае по-дълго.

— Имаш ли снимка на баща си?

Очите на Лъвдей се преместиха върху боядисания в бяло шкаф с чекмеджета, същия като останалите пет в спалнята.

— Имам, но не е много хубава.

Тя я потърси и я протегна на Лъвдей.

— Това той ли е, с шортите? Изглежда много добре. А това майка ти ли е? О, тя е, разбира се. Познах я. Защо Джес я няма?

— Защото още не е била родена. Тя е само на четири години. Татко въобще не я е виждал.

— Не я е виждал? Не мога да повярвам. Какво ще каже, като я види? Тя ще си помисли, че той е някой друг, чичо или нещо подобно. Искаш ли да видиш моите снимки?

— Да, моля те.

Те станаха от леглото и отидоха към другия ъгъл на спалнята, който беше много по-светъл и приятен поради близостта до прозорците. Училищният правилник разрешаваше само две снимки, но Лъвдей имаше около шест.

— Това е мама, изглежда съвършено красива, облечена цялата в бели лисичи кожи. А това е татко… Не е ли божествен? Сниман е на лов за фазани, затова е с пушка. И Тайгър е с него, това е неговият лабрадор. А това е сестра ми Атина, това е брат ми Едуард, това е Пико-пекинезът.

Джудит беше поразена. Никога не беше си представяла, че някой може да има толкова много представителни, красиви и обаятелни роднини, всичките сякаш слезли от страниците на лъскаво списание като The Tatler („Сплетник“) например.

— На колко години е Атина?

— На осемнадесет. Прекара сезона си в Лондон миналата година, а сега е в Швейцария да учи френски. Още е там.

— Учителка по френски ли ще става или нещо друго?

— Боже мой, не. Тя през живота си не е пипнала някаква работа.

— Какво ще прави, когато се върне от Швейцария?

— Ще живее в Лондон, може би. Мама има малка къща в Кейдоган Мюз. Атина има върволици от приятели и винаги прекарва навън уикендите и така нататък.

Това беше живот за завиждане.

— Прилича на кинозвезда — каза Джудит замечтано.

— Да, донякъде.

— А брат ти?

— Едуард? Той е на шестнадесет. Сега е в Хароу.

— Имам братовчед на шестнадесет. Той е в Дартмут. Казва се Нед. Твоята… — Тя се поколеба. — Твоята майка не изглежда достатъчно възрастна да има толкова големи деца.

— Всички казват така. Толкова е досадно. — Лъвдей остави последната снимка, след това се отпусна на тясното си, покрито с бяла покривка легло. — Харесва ли ти това място? — внезапно попита тя.

— Кое? Училището ли? То е добро.

— Искаше ли да дойдеш тук?

— Не особено. Но трябваше. Наложи се да постъпя в училище с пансион.

— Понеже майка ти замина?

Джудит кимна.

— Аз пък исках да дойда — каза Лъвдей. — Защото исках да бъда близо до вкъщи. Миналият септември бях изпратена в най-ужасното място в Хампшър и толкова страдах за дома, че със седмици плачех и накрая избягах.

Джудит, която вече знаеше това, тъй като беше разказано от продавачката в Медуейз, отново беше изпълнена с възхищение.

— Не мога да си представя толкова смел човек.

— Не беше чак толкова смело. Просто реших, че не мога да понасям ужасното място нито миг повече. Трябваше да си отида вкъщи. Да избягаш, звучи много трудно, но всъщност беше много лесно. Просто взех автобус до гара Уинчестър, после се качих на влака.

— Трябваше ли да сменяш перони?

— Да, два пъти, но питах хората. А когато стигнах в Пензанс, позвъних на мама от обществен телефон и й казах да дойде да ме вземе. Когато стигнахме вкъщи, й казах, че не трябва никога, никога вече да ме праща далече от дома ни и тя обеща. И така дойдох тук и когато госпожица Като чу за бягството ми, каза, че мога да бъда на седмичен пансион, защото не би искала това да се случи отново.

— Така че…

Но нямаше време за продължаване на този увлекателен разговор, тъй като цялата сграда беше внезапно стресната от дрънченето на училищния звънец, който ги зовеше на обяд.

— По дяволите! Не се трае. Мразя този звънец, а днес е вторник и ще има сливи и яйчен крем вместо пудинг. Хайде, да тръгваме, иначе ще ни се карат.

Те изтичаха надолу, за да се съберат в класните стаи. Но преди да се разделят, остана миг за последни думи.

— Преди вечеря в спалнята. Ще отворим колета заедно.

— Нямам търпение.

* * *

След това сякаш всички цветове и форми на деня бяха вълшебно променени. По-рано Джудит бе изпитвала въодушевления и смени на настроението, които засягат всяко дете, внезапни, безпричинни пристъпи на щастие, дори на екстаз. Но сега беше друго. Събитие. Серия събития. Коледният й подарък най-после беше пристигнал и поради това се осъществиха първите увертюри на приятелство с Лъвдей Кеъри-Луис. Предстоеше още тържественото разопаковане на кедровото сандъче, което се очакваше с нетърпение. С напредването на следобеда хубавото й настроение беше допълнено от други неочаквани бонуси и започна да изглежда, че денят й е омагьосан и нищо не може да се обърка. На обяд нямаше сливи и яйчен крем, който тя не обичаше, а реване с ванилов сироп, което беше направо угощение. След това получи осем от десет възможни точки на теста за френските глаголи, а когато стана време за състезателните игри и се отправиха към игрището за хокей, тя видя, че сивият сутрешен дъжд беше отминал. Небето беше чисто, девствено синьо, ветрецът — напълно поносим, и ранните нарциси, оградили пътеките към игрищата, започваха напълно да разтварят жълтите си главички. Препълнена с физическа енергия, тя дори изпитваше удоволствие от хокея, като препускаше нагоре-надолу по крилото в хода на играта и прецизно, без усилия, удряше кожената топка, когато се изпречваше на пътя й. Игра толкова успешно, че в края на мача госпожица Фаншоу, ръководеща игрите, решителна дама с итънска подстрижка и писклива свирка, много стисната на похвали, ентусиазирано каза:

— Браво, Джудит. Продължавай да играеш така и ще те вземем в тима.

После дойде чаят, ученето на уроците и стана време за преобличане за вечеря. Тя излетя през две стъпала нагоре към спалнята, дръпна белите завеси на кабинката си и смъкна дрехите си. Успя дори да се пъхне в банята преди другите, но въпреки това, когато се върна в спалнята, Лъвдей вече я чакаше, седнала на леглото й вече облечена в безлична зелена габардинена рокля с бели ленени якичка и маншети, което беше униформата им за вечеря.

— Ама че си бърза! — възкликна Джудит.

— Играхме баскетбол, така че не се изпотих много. Побързай и се облечи, и можем да започваме. Донесох ножичката си за нокти, за да срежем въжето.

Джудит намъкна дрехите си как да е, закопчаваше роклята си и в същото време пъхаше крака в обувките си, после прокара четка по косата си, върза я отзад с панделка и беше готова. Взе ножицата и разряза въжето, но после трябваше да разшива здравите шевове, с които беше захванато зеблото. След него имаше пласт кафява хартия, после дебело уплътнение с вестници, което само по себе си беше интересно, защото бяха покрити със странни източни печатни букви и знаци. Всичко миришеше остро и чуждестранно. Последната обвивка беше от лъскава бяла хартия. Разкъсаха я и най-после коледният подарък се показа. Те седяха, мълчаливо вторачени в него.

Накрая Лъвдей наруши тишината.

— Божествен е! — прошепна тя и думите прозвучаха като доволна въздишка.

И той беше наистина много красив, по-великолепен, отколкото Джудит смееше да се надява. Дървото беше с цвят на мед, гладко като сатен и изкусно покрито с фини гравюри. Украсената му заключалка беше сребърна, релефно украсена с десен на цветя, а китайското резе се плъзна в нея като малко катинарче. Ключето на ключалката беше залепено с помощта на лепкава хартия за капака на сандъчето. Лъвдей веднага го отлепи и го подаде на Джудит. Тя го пъхна отстрани на ключалката, това освободи скрита пружина и катинарчето се отвори. Вдигна резето, повдигна капака и едно огледало се плъзна напред, за да държи капака отворен. Предната стена на сандъчето можеше да се разделя и се отваряше като крила, за да открие две миниатюрни шкафчета с чекмедженца. Аромат на кедър изпълни стаята. Лъвдей попита:

— Знаеше ли, че ще бъде такова?

— Почти. Майка ми имаше подобно в Коломбо. Затова го поисках. Но то изобщо не може да се сравнява с това.

Тя отвори едно от малките чекмедженца. То тихо и гладко се хлъзна и показа чудесна сглобка и лъскава червена лакировка отвътре.

— Какво място за съхранение на ценности! И можеш да го заключваш. Това му е най-хубавото. И да носиш ключето на шията си. Господи, каква късметлийка си! Хайде пак да го затворим, да го заключим и после аз ще опитам всичко с ключето…

Те щяха да си играят с него до безкрайност, ако старшата сестра не беше връхлетяла в спалнята. Тя чу гласовете им и дръпна гневно завесите на кабинката. Силно стреснати, те вдигнаха очи и видяха свирепия й поглед. Видът й никак не беше смекчен от касинката, която носеше ниско над веждите си като монахиня.

— Какво си шушукате там вие двете? Прекрасно знаете, че не е разрешено да влизате по две в кабинката.

Джудит отвори уста да се извини, защото беше доста изплашена от старшата сестра, но Лъвдей не се страхуваше от никого.

— Погледнете, сестра, не е ли великолепен? Джудит го получи от баща си от Цейлон за Коледа, само че е пътувал дотук много дълго.

— А ти защо си в кабинката на Джудит?

— Помагах й да го отвори. О, вижте само! Има си ключалка и чуднички малки чекмедженца…

Обяснявайки прелестта им, тя отвори едно, за да го покаже на сестрата, и направи това по такъв подлъгващо невинен начин, че гневът й леко намаля и тя дори направи стъпка напред, за да впери поглед през очилата си към предмета върху леглото.

— Трябва да кажа — призна тя, — че е много хубаво нещо. — И веднага се върна към поучаващия си тон. — Къде, за бога, мислиш да го държиш, Джудит? В шкафчето ти няма място за него.

Джудит не беше помислила за това.

— Предполагам… че ще го занеса при леля Луиза през междусрочната ваканция.

— Нямате ли някъде сейф, сестра? — ласкаво попита Лъвдей. — В стаята за болни или другаде? В някой от онези шкафове. Само временно?

— Ами ще видя. Може би. Междувременно разчистете цялата тази бъркотия и подредете всичко преди звънеца за вечеря. И веднага се върни в кабинката си, Лъвдей, и да не съм ви хванала заедно още веднъж!

— Няма, сестра, съжалявам, сестра. И благодаря, сестра!

Тонът на Лъвдей беше толкова ласкав и пълен с разкаяние, че сестрата сви вежди. За момент тя се вторачи подозрително в лицето на Лъвдей. Но момичето само се усмихна и след малко, като не беше в състояние да намери още нещо за недоволство, сестрата се обърна и наперено излезе. Те запазиха сериозни лица, докато излезе от полезрението им, и избухнаха в неудържим смях.

„Сейнт Урсула“

Неделя, 9 февруари

 

Мили мамо и татко,

Коледният ми подарък от татко пристигна тази седмица и благодаря, благодаря! Той е точно какъвто исках и дори по-хубав. Толкова ме беше страх да не се загуби. Няма къде да го държа в кабинката или шкафчето си, затова старшата сестра го отнесе да го прибере на долния рафт на червенокръсткия си шкаф. Това е много любезно от нейна страна, но означава, че няма да мога да ходя да му са наслаждавам. Когато по средата на срока (29 февруари) отида при леля Луиза, ще го взема и ще го оставя в стаята си там. Благодаря отново, наистина много ми харесва.

Благодаря ти, мамо, за писмото, което ми изпрати от Лондон, преди да отплавате. Надявам се, че сте пътували добре и че на Джес параходът й е харесал.

Лъвдей Кеъри-Луис ми помогна да отворим пакета, тя е наистина приятна. Непослушна е, но някак успява да се справи с това и не я е грижа какво говорят за нея или я карат да прави. Изпратена е тук, защото иска да бъде в училище близко до дома й. Той се казва Нанчероу и тя си има пони. В класната стая за по-малките трябва да правим проекти за благотворителност и ние с Лъвдей се заехме да ушием ватирана завивка от различни парчета плат. Не мисля, че тя е голяма приятелка с Вики Пейтън, просто я е познавала отпреди, и сме мили с нея, когато ни говори, а тя си намери друга приятелка, която идва само през деня, така че не мисля, че има нещо против нас с Лъвдей.

Лъвдей има сестра на име Атина, която е в Швейцария, и брат Едуард, който е в Хароу. Баща й има куче на име Тайгър.

Ставам по-добра с френските глаголи, а утре съм на тест за пеене в хора.

С много обич за вас и Джес,

Джудит

* * *

В следващата сряда, когато Джудит задължително отиде при раздаването на пощата, й беше казано от Дирдри Ледингам, че за нея няма писма, но госпожица Като иска да я види веднага, преди обедния звънец.

Сърцето на Джудит мигновено подскочи, стомахът й се сви от страх. Усети очите на всички, обърнати към нея, изпълнени със страхопочитание и неволен респект, като че ли е невероятно смела и е извършила нещо ужасно лошо.

Тя набързо прерови съзнанието си, но не откри нищо. Нито беше тичала по коридора, нито бе говорила след загасването на лампите. С нещо като миша смелост тя успя да зададе въпрос:

— Защо иска да ме види?

— Нямам представа, но скоро ще научиш. Отивай, бързо — бързо. Тя е в кабинета си.

Джудит, ужасена, но послушна, излезе.

Госпожица Като в ролята си на директорка притежаваше непреходно влияние в училището, но при все това може би нарочно стоеше настрана от ежедневната дейност на учреждението си. Докато останалият персонал се грижеше за безупречния ред в спалните, а учителската стая беше претъпкана с преподаватели, чаени чаши и тетрадки, госпожица Като си имаше собствени стаи на първия етаж на старата сграда, но кабинетът й на партера беше светая светих и нервният център на всичко, което ставаше тук. Всички изпитваха към нея голям респект и когато влизаше някъде с развята зад нея черна мантия — на сутрешната молитва, или за хранене в трапезарията, където заемаше председателското място, цялото училище автоматично млъкваше и ставаше на крака.

Понеже преподаваше само на по-големите момичета, които се бореха или за училищно свидетелство, или за приемни изпити за университета, тя нямаше особени лични контакти с по-малките деца и Джудит беше говорила с нея само веднъж при постъпването си, когато госпожица Като произнесе името й, поздрави я и й пожела успех. Но, като всички останали момичета в училището, тя непрекъснато усещаше присъствието на директорката, независимо дали бе внезапно възникнало или видяно от разстояние, но постоянно.

Да те повикат при нея, беше нещо като изпитание.

Кабинетът на госпожица Като беше в края на дълъг коридор, който водеше към различните класни стаи. Вратата, боядисана в кафяво, беше затворена. С пресъхнала уста Джудит почука с кокалчетата на пръстите си.

— Влез!

Тя отвори вратата. Госпожица Като седеше зад бюрото си. Тя вдигна очи и остави писалката си.

— О, Джудит! Ела!

Джудит затвори вратата след себе си и влезе в стаята. Беше светла сутрин, кабинетът гледаше на юг към градините и беше облян в слънчева светлина. На бюрото й имаше съд с дива иглика, а зад нея на стената маслена картина с малък залив на индиговосиньо море и лодка, изтеглена на пясъка.

— Вземи стол и седни. И престани да изглеждаш толкова измъчена, защото не съм ти ядосана. Просто исках да си поговорим. — Тя се облегна назад на стола си. — Как вървят нещата при теб?

При цялото си високо положение и сериозни отговорности госпожица Като беше сравнително млада, нямаше четиридесет години и имаше свежия тен и пъргава походка на жена, която се чувства истински отпусната само когато е навън и прави упражнения. Косата й беше прошарена и вчесана назад от гладкото й чело в стегнат безкомпромисен кок. Очите й бяха сини и ясни, пронизващият й поглед можеше да бъде едновременно и очарователен, и смущаващ в зависимост от обстоятелствата на срещата. Под мантията си носеше тъмносини жакет, пола и копринена блуза с фльонга на шията. Сръчните й ръце бяха без пръстени, но на ушите й имаше перли, носеше и перлена брошка като мъжка игла за вратовръзка, забодена до деловия бадж.

Джудит взе стол и седна с лице към нея.

— Добре, благодаря, госпожице Като.

— Получаваш хубави бележки и съм доволна от работата ти.

— Благодаря, госпожице Като.

Госпожица Като се усмихна и строгото й изражение се преобрази в искрена топлота.

— Имаш ли новини от майка си?

— Да, получих писмо, изпратено от Гибралтар.

— Всичко наред ли е?

— Така мисля.

— Радвам се.

— Сега по работата. Явно се сприятеляваш с Лъвдей Кеъри-Луис. (Не беше ли пропуснала нещо?)

— Да.

— Имах чувството, че двете ще се разбирате, затова казах на сестрата да ви сложи в една спалня. А сега госпожа Кеъри-Луис ми се обади по телефона, защото Лъвдей като че ли иска да те вземе със себе си у тях в края на седмицата. Казвала ли ти е нещо по въпроса?

— Не. Нито дума.

— Браво. Майка й я е накарала да обещае да не ти казва нищо, преди да говори с мен. Искаш ли да отидеш?

Иска ли? Джудит не вярваше на ушите си.

— О, госпожице Като, много бих искала.

— Тогава държа да разбереш, че ако ти разреша, това ще е голяма привилегия, защото официално в средата на срока е единствената ваканция, която е разрешена на пансионерките. Но при обстоятелството, че семейството ти е в чужбина, смятам, че това ще е добре за теб.

— О, благодаря ви.

— Ще заминеш с Лъвдей в събота сутринта и ще се върнеш с нея в неделя вечерта. И ще се обадя на леля ти Луиза, защото тя е законният ти настойник и трябва да знае всичко, което правиш.

— Сигурна съм, че тя няма да откаже.

— И аз мисля така, но е важно и учтиво да се спазват условностите. И така… — Усмивката й показваше, че разговорът е приключил.

Тя стана и Джудит пъргаво скочи на крака.

— Значи, уредено е. Ще уведомя госпожа Кеъри-Луис. Сега си върви, намери Лъвдей и й кажи добрата новина.

— Да, госпожице Като, благодаря ви толкова много…

— Не забравяй — госпожица Като повиши тон — да не тичаш по коридора.

Накрая тя намери Лъвдей в класната й стая, чакаща, в униформа, за обедния звънец.

— Ах, ти, калпазанке, ах, ти, хитруша!

Но Лъвдей видя поруменялото й, възторжено лице и изпищя радост.

— Котката е казала „да“. — Те се вкопчиха една в друга, заскачаха нагоре-надолу в див боен танц от удоволствие и радост. — Съгласила се е. Не вярвах, че ще го направи.

— Но ти въобще не ми каза, че си питала майка си!

— Обещах й да не казвам, защото се страхувахме, че госпожица Като ще откаже, а да си разочарован, е най-ужасното чувство на света. Почти щях да се пръсна, докато го пазех в тайна. Беше идея на мама. Разказах й за теб и тя каза: „Доведи я вкъщи“. Казах, че няма да ти разрешат, а тя каза: „Остави на мен“. Така и направих. И сработи. При мама всичко става както трябва. Татко винаги казва, че тя е най-убедителната жена на света. Ох, че ще е весело! Нямам търпение да ти покажа всичко. Нямам търпение… Защо изведнъж стана толкова мрачна?

— Току-що си спомних, че нямам тук никакви цивилни дрехи. Всичко ми е при леля Луиза.

— Господи, няма значение. Просто ще ти дам мои.

— Ти си по-слаба и по-ниска от мен.

— Тогава ще вземем от тези на Атина. Или на Едуард. Няма значение как ще изглеждаш. И ще ти покажа…

Но не остана време, защото звънна обедният звънец.

— Най-хубавото да си вкъщи е, че го няма този проклет звънец — каза Лъвдей със своя силен и проникващ глас, което й спечели забележка от класната надзирателка и сведе реакцията на Лъвдей до неуважително кикотене.

* * *

Те трябваше да тръгнат в десет сутринта и двете облечени, стегнали багажа си и готови да тръгнат, когато на Лъвдей й хрумна поредната блестяща идея.

— Твоето кедрово сандъче.

— Какво за него?

— Да го вземем. Ще го покажем на мама.

Джудит се колебаеше.

— Но дали тя ще иска да го види?

— О, не бъди глупава. Казах й всичко за него.

— Сестрата ще се ядоса.

— Няма за какво да се ядосва. Ще се радва да се отърве от него, само й задръства шкафа. Пък и няма значение дали ще се ядосва. Ще отида аз, ако искаш.

Но накрая отидоха и двете. Намериха сестрата в болничната стая. Даваше с лъжичка малцов екстракт на някакво кльощаво дете. Както и се очакваше, никак не изгаряше от желание да ги види.

— Вие двете още ли сте тук? — Тя никак не одобряваше отклонението на госпожица Като от правилата и разрешението й Джудит да излезе през уикенда, и даде това да се разбере от момента, когато чу за плана. — Мисля, че досега трябваше вече да сте далече от тук.

— Тъкмо тръгваме, сестра — обясни Лъвдей, — но внезапно решихме да вземем сандъчето на Джудит с нас. Така няма да ви се пречка повече — добави тя лукаво.

— За какво ви е притрябвало да носите сандъчето?

— Мама много иска да го види. Имам малко мидички, които искаме да сложим в малките чекмеджета.

— Е, хубаво. То е на дъното на червенокръсткия шкаф. Но не ми го връщайте, защото наистина нямам място за много неща. Хайде, Дженифър, не се прави, че ти се повръща. Това е само малц и е много полезен за теб.

Те взеха сандъчето от скривалището му, сбогуваха се със сестрата и избягаха. Джудит носеше сандъчето, а Лъвдей по една чанта с неща за нощта във всяка ръка. Сега надолу по стълбите, по дългия коридор, те се измъкваха възможно най-бързо, но без да се затичат. През трапезарията, през фоайето…

Дирдри Ледингам забождаше списък на игрите на зеленото сукно на дъската за обяви.

— Къде сте се запътили вие двете? — попита тя с началнически тон.

— Вкъщи — отговори Лъвдей и без да чака повече, изскочи през отворената врата и надолу по каменните стълби, като остави главната надзирателка с отворена уста.

Беше чудесен ден, истинска събота, студена и ветровита, с едри бели облаци, препускащи по нишестено синкавото небе. Колата на Кеъри-Луис вече беше там, паркирана на чакъла, с госпожа Кеъри-Луис, която ги чакаше зад волана, и Пико пекинеза, седнал на мястото до нея.

Колата сама по себе си беше достатъчно прекрасна — ново бентли, морскосиньо, с дълъг, лъскав капак и огромни сребристи фарове. Напук на студения въздух, госпожа Кеъри-Луис беше свалила покрива. Носеше коженото си палто и беше обвила главата си с лъскав копринен шарф, за да не влиза косата й в очите от вятъра.

Тя вдигна ръка, когато се появиха.

— Ето ви и вас, милички. Мислех, че няма да ви дочакам. Закъсняхте с пет минути.

— Отидохме за сандъчето на Джудит. Мамо, това е Джудит.

— Здравей, Джудит, радвам се да те видя. Господи, това изглежда доста тежко. Сложете всичко на задната седалка, ти, Лъвдей, вземи Пико и седни на нея, а Джудит ще седне до мен. Каква чудесна сутрин! Не можах да устоя на изкушението да сваля капака, всичко мирише така възхитително. Пико, недей да нервничиш. Знаеш, че обичаш да седиш отзад. Дръж го здраво, Лъвдей, иначе ще види овце или крава или още нещо и ще хукне да ги гони. Така, всички се настаниха…

Без повече суетене тя запали колата, мощният мотор изпърпори и потеглиха. Джудит се облегна назад на меката кожена седалка и изпусна дълга, прикрита въздишка на удоволствие, защото през последните няколко дни беше живяла със сигурното усещане, че нещо… каквото и да е… ще се случи, за да попречи на плановете им. Но не се беше случило нищо и всичко беше наред. Профучаха през портата и надолу по пътя, а училището изчезна в миналото зад тях.

Лъвдей бърбореше.

— В последния момент решихме да вземем сандъчето и сестрата беше вбесена, нали, Джудит? Не знам защо вечно е в лошо настроение, не знам защо не може да бъде като Мери. Мисля, че нас с Джудит не ни харесва особено, така ли е? Джудит? Мамо, кой е вкъщи този уикенд? Нещо интересно?

— Нищо специално. Само Томи Мортимър е дошъл от Лондон.

— Охо! — тонът на Лъвдей беше дяволит. Тя бодна с палец рамото на майка си. — Томи Мортимър. Той е гаджето на мама — обясни тя на Джудит. — Носи й страхотни шоколади от Хародс.

— О, Лъвдей, ама че си смешна. — Но майка й не изглеждаше ни най-малко ядосана, просто се забавляваше. — Не трябва да вярваш на нито една дума, която казва това дете, Джудит, но вероятно може би вече си открила това сама.

— Това е съвършено вярно и ти знаеш, че е така. Атина казва, че той се върти около теб с години и затова не се е оженил.

— Атина говори дори повече глупости от теб.

— Имаш ли писмо от Атина?

— О, мила, що за глупав въпрос. Знаеш, че тя е безнадеждна по отношение на писмата. Но получихме бележка от Едуард, че е във втората двойка по тенис. И Джеръми Уелс намина тази сутрин. Баща ти беше го поканил, и двамата заедно с Томи хванаха гората да стрелят гълъби.

— Джеръми! О, много добре, не съм го виждала от векове. — Тя любезно обясни на Джудит. — Бива го. Беше преподавател на Едуард, когато кандидатстваше за Хароу. И нещо като старо гадже на Атина. Често я водеше на купони, когато тя беше на шестнадесет. Баща му е нашият лекар. А татко просто е влюбен в Джеръми, защото е страшно добър на ръгби и крикет и е капитан на местния тим.

— О, мила, не го обича само заради тези неща.

— Добре де, той винаги ходи в Туикенхам, когато играят корнуолци, и в Лордс през лятото. И винаги е наясно какъв великолепен стрелец е Джеръми и колко фазани е пъхнал в ловната си торба.

Даяна Кеъри-Луис се засмя унило.

— Това е почти вярно — призна тя, — но все пак мисля, че има нещо повече в приятелството им от простото гърмене по всичко, което лети.

Джудит престана да слуша. Започна леко да се изнервя, защото бяха изредени толкова много имена. Толкова много хора и толкова събития и всичко съвсем безгрижно, толкова светско, толкова безкрайно чуждо на всичко, което беше преживявала досега. Надяваше се, че през следващите два дни ще съумее да е в крак с тази светска дейност и няма да извърши някаква нетактична и поради незнание груба грешка и така да смути всички, особено себе си. Колкото до Лъвдей, никога не беше чувала някое дете така да говори с майка си, да клюкарства сякаш са връстници и да я закача за гаджето й. Томи Мортимър. Той повече от всички споменати беше за чудене. Майките, които Джудит познаваше, просто нямаха гаджета или ако са имали, пазеха това в най-строга тайна. Но изглежда, госпожа Кеъри-Луис беше напълно безсрамна — или дори горда — със своя поклонник. Не я интересуваше дали цялото й семейство… в това число и съпругът й, може би, знаеха, и с радост им позволяваше да обсъждат малкия й романс и да се отнасят към него като към голяма смешка.

Джудит реши, че всичко това е на път да се окаже много интересно.

Градът вече беше останал зад тях. Караха през малко рибарско селце и се изкатериха по стръмен хълм към равнината зад него. Тесният път се виеше и лъкатушеше, като следваше безпричинните контури на криволичещите стени от шуплест камък, границите на случайни ферми, сградите на които зърваха тук-там — с ниски покриви, стари, сгушени поради силните ветрове. Меки хълмове, увенчани с грамади гранитни камъни, смъкнати надолу към брега, и крайбрежни скали, и заслепяващото, осеяно със слънчеви петна море. Далече навътре малки рибарски лодки, тласкани към прилива, ята чайки над тях, дебнещи орач с кон, връхлитаха, крещяха и кръжаха в очакване да клъвнат нещо в прясно обърнатата земя.

Местността беше много различна от другата страна на Корнуол.

— Толкова е красиво! — каза Джудит.

Госпожа Кеъри-Луис се усмихна.

— Никога ли не си минавала по този път?

— Никога. Никога не съм идвала толкова далече.

— Не е много далече от Пенмарън. Нищо в Корнуол не е много далече от друго.

— Далече е, ако нямаш кола.

— Майка ти нямаше ли кола?

— Имаше. Остин седем. Но не обичаше да кара, така че най-често ходехме до Порткерис с влак.

— О, колко жалко. Не обичаше ли да шофира?

— Не обичаше. Беше много нервна. Казваше, че е така, защото в Коломбо винаги имахме шофьор. Но това беше наистина глупаво, защото караше съвсем добре. Просто си мислеше, че не може да шофира.

— Какъв е смисълът да имаш кола, ако не я караш? — попита Лъвдей.

На Джудит й се стори, че се беше държала доста нелоялно и че трябва да се застъпи за отсъстващата си майка.

— Е, това е все пак по-добре, отколкото да е като леля ми Луиза, която кара ровъра си с около сто мили в час и обикновено в насрещното движение. Мама изпитваше ужас да пътува с нея.

— Мисля, че и аз бих. Коя е леля Луиза? — попита госпожа Кеъри-Луис.

— Сестра на баща ми. Ще прекарвам ваканциите си при нея, докато мама я няма. Тя живее в Пенмарън.

— Надявам се, че няма да те вози със сто мили в час.

— Няма, тя ще ми купи велосипед.

— Разумна жена. Но жалко, че майка ти не обича да шофира, защото има толкова много божествени заливчета и плажове навсякъде в тази част на Корнуол и няма друг начин да ги откриеш, освен с кола. Но няма значение, ние ще ти ги покажем и за нас ще е още по-забавно, защото никога преди не си ги виждала.

Тя замълча за малко, после попита:

— Как се обръщаш към майка си?

— Мами.

— А как ще се обръщаш към мен?

— Госпожо Кеъри-Луис.

— Много правилно и в същото време подходящо. Съпругът ми ще го одобри. Но да ти кажа ли нещо? Просто мразя да ме наричат „госпожа Кеъри-Луис“. Винаги ми се струва, че се обръщат към свекървата ми, която е стара като Господ и два пъти по-стряскаща. Вече е мъртва, слава богу, така че няма защо да се тревожиш заради нея. — Джудит не можа да измисли в отговор абсолютно нищо, но това нямаше значение, защото госпожа Кеъри-Луис продължи да говори. — Всъщност обичам да ме наричат или Даяна, или „скъпа“, или „мами“. И тъй като не съм ти майка, а „скъпа“ звучи малко превзето, мисля, че е най-добре да ме наричаш Даяна.

Тя се обърна и се усмихна на Джудит, която видя, че лъскавият й шал на едри фигури идеално отива на очите й и се запита дали госпожа Кеъри-Луис е знаела това, когато го е обвила около главата си.

— Но няма ли да ви се струва неподходящо?

— Не. Ще ми харесва. И е по-лесно да го въведем веднага, защото ако започнеш да ме наричаш госпожа Кеъри-Луис, ще ти се стори невъзможно да преминеш към Даяна, а аз май няма да го понеса.

— Никога досега не съм наричала възрастен човек на малко име.

— Толкова е странно! Всички ние сме получили хубави християнски имена, следователно трябва да ги използваме. Мери Милиуей, с която ще се запознаеш, е бавачката на Лъвдей, или поне й беше бавачка, докато беше бебе. Но никога не я наричаме лелка, защото Мери е толкова хубаво име. Пък и не мога да понасям думата „лелка“. Тя те кара да си представиш най-досадните майки. — Тя заговори с фалшив, но убийствено точен, от най-висока класа тон. — „Лелка ми е сърдита щото не сложих Лусинда да си легне навреме.“ Отвратително. Така че нека започнем веднага. Кажи високо името ми.

— Даяна.

— Извикай го на целия свят.

— Даяна!

— Така е много по-добре. Нека сега вдигнем колкото може повече шум и да го извикаме всички. Едно, две, три…

— ДАЯНА!

Гласовете им бяха отнесени от вятъра чак до небето. Пътят, сива лента, се виеше пред тях и всички се смееха.

След около десетина мили пейзажът внезапно отново се промени и попаднаха в област с течащи поточета и долини с гъсти гори. Розмълиън лежеше в подножието на една от тях — група бели вили, двор на ферма, кръчма и стара църква с квадратна кула, заобиколена с наклонени надгробни камъни, пожълтели от лишеи. Дъга на мост минаваше над тих поток и после пътят стръмно тръгна нагоре. На върха на хълма стана равен и пред погледа се появи внушителна алея към порта от ковано желязо, оградена от извити стени. Тя беше отворена и очертаваше перспективата на дълга залесена автомобилна алея, която завиваше в далечината отвъд погледа. Даяна смени скоростта, бентлито зави и влезе във входа.

— Това ли е? — попита Джудит.

— Да, това е. Нанчероу.

Докато пътят се виеше, криволичеше и лъкатушеше, сякаш никога никъде няма да стигне, Джудит мълчеше. Всичко изведнъж стана малко плашещо, отдалечено и непреодолимо. Никога не беше виждала толкова дълъг подход към някоя сграда и започна да подозира, че Нанчероу изобщо не беше къща, а замък, може би с ров и подвижен мост и дори със собствен призрак без глава. Беше преизпълнена с тревожни опасения от неизвестното.

— Изнервена ли си? — попита Даяна. — Ние наричаме това пътна треска. Усещане за потъване, когато отиваш на непознато място.

Джудит се запита дали тя не може и да чете чужди мисли наред с всичко друго.

— Това е толкова дълго пътуване.

— Как си представяш, че изглежда всичко? — попита Даяна със смях. — Не се тревожи, няма нищичко страшно. Никакви привидения. Всички са изгорели при пожара на старата къща през 1910 година. Моят свекър просто свил рамене и построил нова, много по-голяма и удобна. Какво облекчение — каза тя усмихната, — защото имаме най-хубавото от двата свята и никакъв призрак. Само прекрасен дом, който всички обожаваме.

И когато най-после пристигнаха в Нанчероу, Джудит разбра точно какво имаше предвид Даяна. Срещата беше внезапна и рязка. Околните дървета се разредиха и останаха зад тях, мразовитото слънце проблесна отново, пътят зави покрай последния ъгъл и сградата се откри цялата. Беше от гранит, покрита с плочи като традиционна фермерска къща, с дълги прозорци на двата етажа и редица тавански прозорчета над тях. Стоеше отзад, зад пространство за коли от светли морски камъчета, а източната й стена беше отрупана с клематиси и пълзящи рози. Входната врата беше поставена на кръглата кула с назъбени стени на върха като на нормандска крепост и всичко това сред просторни зелени поляни, водещи погледа към храсти и гори, красиво оформени цветни лехи, жълти и виолетови килими от нарциси и минзухари. От южната страна, където беше фасадата на къщата, ливадите оформяха тераси, разсечени от редици каменни стъпала. В далечината се съзираха син хоризонт и морето.

И все пак, при цялото си великолепие, тя не поразяваше, не плашеше ни най-малко. От този пръв миг Джудит се влюби в Нанчероу и незабавно почувства, че разбира Лъвдей много по-добре. Защото сега знаеше защо момичето беше избягало от училището си в Хампшър, самичко беше намерило пътя към това омагьосано място и беше накарало майка си да обещае никога, никога вече да не я изпраща далече от дома й.

Бентлито спря с достойнство пред входната врата и Даяна угаси двигателя.

— Е, пристигнахме живи и здрави, патета мои.

Те се изсипаха навън, събирайки нещата си, и тръгнаха към къщата, като Пико тържествено водеше колоната, а Джудит с тежкото сандъче беше последна. Изкачиха се по каменно стълбище през кръгло, покрито с плочи фоайе, после през вътрешна стъклена врата към централния хол след него. Всичко изглеждаше невероятно огромно и просторно, но въпреки размерите и щедрите пропорции таваните не бяха прекалено високи, така че първото впечатление беше за провинциална къща, семеен дом, дружелюбен и непретенциозен, и Джудит веднага се почувства много по-спокойна, като у дома.

Стените в хола бяха облицовани с дървена ламперия, лакираният под беше покрит с износени и избелели персийски килими. Широкото стълбище, покрито с дебел килим, се издигаше на три площадки към горния етаж и слънчевата светлина влизаше през голям стълбищен прозорец с драпирани пердета от тежък жълт копринен брокат. В средата на хола имаше кръгла еднокрака маса, на която стоеше лъскав супник, натъпкан до предела с бели нарциси. Имаше и ожулена, подвързана с кожа книга за посетители, една-две кучешки каишки, нечии ръкавици, куп писма. Срещу стълбището бе камината с богато украсена гравирана рамка. В огнището имаше слой полузагаснали въглени, но Джудит предположи, че няколко сухи дърва и малко въздух с духалото бързо ще върнат пламъците.

Докато тя разглеждаше наоколо и попиваше всичко, Даяна спря до масата, развърза кърпата от главата си и я пъхна в джоба на палтото си.

— Хайде, Лъвдей, погрижи се за Джудит. Мисля, че Мери е в детската стая. Момчетата идват за обяд в един часа, така че не закъснявайте. Бъдете във всекидневната в един без петнадесет.

Тя взе писмата и си тръгна, като мина покрай тях надолу по дългия бял коридор, снабден с прелестни старинни предмети, огромни порцеланови вази и богато украсени огледала. Пико я последва плътно зад елегантните й обувки с високи токчета. Даяна отпуснато им помаха с ръка.

— Не забравяйте да си измиете ръцете…

Те я изгледаха, както Джудит беше наблюдавала излизането й от магазина, когато я видя за пръв път, озадачаващо очарована, вкоренена в земята, някак неспособна да се обърне. Стояха така, докато тя стигна да затворената врата в далечния край на коридора, отвори я, пусна за миг вътре ярък слънчев лъч и си отиде.

Внезапността на нейното излизане предостави на Джудит интересен поглед отвътре към отношенията на майка и дъщеря Кеъри-Луис. На Лъвдей се позволяваше близка интимност, да говори с майка си като със сестра, но тази привилегия си имаше цена. След като я третираха като връстница, от нея се очакваше да се държи като възрастна и да отговаря за гостите си. Изглежда това беше норма и Лъвдей се справяше с нея без усилия.

— Отиде да чете писмата си — обясни тя без нужда. — Хайде да намерим Мери.

И тя тръгна нагоре по стълбите, като влачеше нещата им за през нощта. Джудит я последва малко по-бавно, затруднена от тежестта на сандъчето, която сякаш се увеличаваше непрекъснато. След края на стълбите последва нов дълъг коридор, също като долния, по който беше излязла Даяна. Лъвдей се затича, чантите я удряха по мършавите крака.

— Мери!

— Тук съм, зайче!

Джудит нямаше опит нито с английските бавачки, нито с английските детски стаи. Беше виждала бавачки по плажа в Порткерис, решителни строги дами в солидни памучни дрехи, с шапки и дълги чорапи и в най-горещо време, които плетяха и постоянно умоляваха своите подопечни или да влязат в морето, или да излязат от него, да си сложат шапката за слънце, да ядат бисквити с джинджифил или да се махнат от онова лошо дете, което може с нещо да ги зарази. Но слава богу никога не й се беше налагало да има нещо общо с някоя от тях. Колкото до детската стая, тя й напомняше най-вече стаята на старшата сестра в „Сейнт Урсула“ с кафявия линолеум на пода и странната миризма на смес от лекарства и канела.

В резултат тя влезе в детската стая на Нанчероу с известно безпокойство, което мигновено се изпари, когато разбра, че предварителните й представи нямат нищо общо с реалността. Защото съвсем не беше детска стая, а голяма, обляна в слънце всекидневна с голям еркерен прозорец, с много места за сядане, които заемаха голяма част от южната стена и предлагаха изглед към градината и онази съблазнителна перспектива на проблясващия хоризонт.

Имаше открита камина, библиотечни шкафове, отрупани с книги, удобни дивани и столове с подвижни покривки на цветя, дебел турски килим, кръгла маса, покрита с тежка синя покривка на листа и птици. Множество радости за окото бяха пръснати наоколо. Весели картини, радио на масата до огнището, преносим грамофон и купчина плочи, кошница с плетка и безброй списания. Единствената връзка с детска стая беше високата предпазна решетка с излъсканата си месингова рамка, очукано конче — люлка без опашка и дъска за гладене.

Тя беше монтирана и Мери Милиуей работеше здравата. Плетен кош с пране стоеше на пода, купчина безупречно изгладени чаршафи беше подредена на масата, а синя, полуизгладена риза лежеше на дъската. И се носеше онази хубава, вдъхваща увереност миризма на пресен топъл памук, която напомни на Джудит кухнята на Ривървю и значи на Филис. И се усмихна, защото се почувства като вкъщи.

— Ето те и теб. — Мери остави ютията си, заряза ризата и разтвори ръце към Лъвдей, която пусна чантите на килима и се втурна между тях за огромна прегръдка. Беше повдигната от пода, сякаш беше лека като перце, и разлюляна насам-натам като махало на часовник. — Ето го моето пакостливо бебче. — Целувка беше лепната на върха на тъмната къдрава глава на Лъвдей, после тя бе тръсната на земята, когато влезе Джудит.

— Значи това е приятелката ти! Натоварена като магаре. Какво е това, което носиш?

— Моето сандъче от кедрово дърво.

— Изглежда сякаш тежи тон. Остави го на масата, за бога. — Което Джудит направи с признателност. — Защо го носиш със себе си?

Лъвдей обясни.

— Искахме да го покажем на мама. Ново е. Джудит го получи за Коледа. Това е Джудит, Мери.

— Досетих се. Здравей, Джудит.

— Здравей.

Мери Милиуей. Нито жилава, нито стара, нито пламенна, а висока кокалеста корнуолка на не повече от тридесет и пет години. Имаше твърда светла коса и лице с лунички и силни черти, които бяха приятни не защото са красиви по някакъв начин, а защото много си отиваха една с друга и някак си изглеждаха точно на място. Не носеше никаква униформа, само сива пола от туид и бяла памучна блуза с брошка на яката и пепелно синя шотландска жилетка.

Те се гледаха една друга. Заговори Мери.

— Изглеждаш по-голяма, отколкото мислех.

— На четиринадесет съм.

— Тя е в класа преди мен — обясни Лъвдей, — но сме в една спалня. И, Мери, трябва да й помогна, защото не си е донесла никакви домашни дрехи, а всички мои няма да й станат. Има ли нещо от дрехите на Атина, които може временно да облече?

— Ще си имаш неприятности, ако пипаш нещата на Атина.

— Имах предвид само неща, които тя вече не иска и не носи. Е, знаеш какво искам да кажа…

— Сигурно. Никога не бях виждала момиче, което да облича дрехите си по веднъж и после да ги изхвърля.

— Добре, намери нещо. Намери го сега, за да можем да се измъкнем от ужасните си униформи.

— Виж какво ще ти кажа — Мери спокойно и твърдо взе отново ютията си, — вземи Джудит и й покажи къде ще спи…

— В коя стая?

— Розовата в края на коридора.

— О, чудесно, Джудит, тя е най-хубавата.

— … и когато свърша с гладенето, ще погледна в специалното си чекмедже за нещо подходящо.

— Голям куп ли имаш за гладене?

— За около пет минути. Тръгвайте и докато се върнете, ще съм готова.

— Добре. — Лъвдей широко се усмихна на Джудит. — Хайде.

Тя вече беше излязла от стаята, а Джудит се забави само колкото да вземе багажа си и хукна да я настигне. В дългия коридор със затворени врати от всяка страна, но с полукръгли прозорчета над всяка от тях, всичко беше светло и въздушно. В далечния край коридорът зави надясно в ново несиметрично крило и за пръв път Джудит си даде сметка за размерите на къщата. Тук високите прозорци даваха възможност да се видят поляните откъм задната страна, които се простираха до високи огради от ескалония, а отвъд тях бяха оградените със стена пасища на фермата, където пасяха гърнзийски крави.

— Ела!

Лъвдей беше спряла за малко, за да я дочака, така че не й оставаше време да разгледа всичко и да го запомни.

— Толкова е голяма — каза тя удивена.

— Знам, огромна е, но така трябва, защото сме толкова много, пък и винаги идват хора и ни гостуват дълго. Това е крилото за гости. — Сега Лъвдей вървеше напред, отваряше и затваряше врати и позволяваше на Джудит да надникне в стаите. — Това е жълтата стая. И баня. А това е синята стая… Томи Мортимър обикновено е в нея. Да, тук е, познавам му четките за коса. И миризмата му.

— Каква е тя?

— Божествена. От това, с което си маже косата. А после има голяма двойна стая. Не си ли падаш по леглото с балдахин? Ужасно е старо. Предполагам, че кралица Елизабет е спала на него. Още една баня. А това е гардеробната, но и в нея има креват, в случай че гостите имат бебе или друго такова ужасно нещо. Мери слага детско креватче, ако наистина има бебе. И друга баня. И после си ти.

Бяха стигнали до последната врата и Лъвдей с известна гордост я въведе в нея. Като всяка друга стая в тази възхитителна къща, беше облицована с дървена ламперия, но имаше два прозореца, скрити зад завеси от розов кретон. Килимът също беше розов, а високото завършващо с месинг легло беше покрито с бяла ленена кувертюра, хрускава като пресен сняг, подгъната с ажур, с бродирани маргаритки по нея. До края му имаше поставка за багаж, Джудит остави своя и той изглеждаше там скромен и малък и някак уязвим.

— Харесва ли ти?

— Просто прелест.

Тя видя бъбрековидната тоалетна масичка, покрита със същия кретон като пердетата, а над нея се издигаха тройно огледало и китайски поднос, украсен с рози, малка порцеланова чаша, напълнена с кадифена иглика. Имаше огромен викториански гардероб и подходящ фотьойл с розови възглавници, а до леглото бе малка масичка с лампа и гарафа с вода със захлупена върху нея голяма чаша. Имаше и покрита с кретон тенекиена кутия и Джудит знаеше, че ще е пълна с чаени бисквити, в случай че огладнее посред нощ.

— А това е банята ти.

Съвсем изумителна. Влезе да я разгледа и видя под на бели и черни квадрати, огромна вана, златни кранове с широки отвори, огромни бели хавлиени кърпи, шишета с масло за баня и стъклени шишета с ароматна пудра.

— Моя отделна баня?

— Е, делиш я със стаята отсреща, но там няма никого, така че цялата е твоя. — Лъвдей се върна в спалнята, отвори широко прозореца и се надвеси навън. — А това е гледката ти, но трябва повечко да се взираш, за да видиш морето.

Джудит отиде и застана до нея. Опряха лакти на каменния перваз и усетиха студения, миришещ на море вятър в лицата си.

Протегнала врат, тя покорно се възхити на гледката към морето, но й беше много по-интересно пространството непосредствено под тях. Голям, покрит с калдъръм двор, ограден от три страни с едноетажни постройки, покрити с плочи. В средата му имаше гълъбарник и наоколо летяха бели гълъби, кацаха, пощеха се, изпълваха въздуха с доволното си гукане. Край стените на двора имаше дървени кашпи, засадени с шибой, както и други, по-обикновени белези на домашна дейност: шкаф за провизии, голям като гардероб, няколко кофи за боклук, въже за простиране, на което висяха снежнобели салфетки за чай. Зад двора се виждаше път, постлан с камъчета, после окосена трева, която достигаше до редица от дървета. Още неразлистени, наклонени от силния морски вятър, сега докосваха клоните си от лекия бриз.

Наоколо не се виждаше никой, но когато се отвори врата, се появи момиче с бледоморава памучна престилка. Те се втренчиха във върха на главата й. Носеше тенекиена купа, пълна с обелки от зеленчуци, и я изсипа в кофа за боклук.

— Това е за прасетата на госпожа Мъдж — важно прошепна Лъвдей, сякаш бяха шпиони, които не трябваше да бъдат забелязани. Момичето с престилката не вдигна очи. То спусна капака на кофата, спря да провери дали салфетките са изсъхнали и после влезе вътре.

— Коя е тя?

— Хети, новото момиче в кухнята. Госпожа Нетълбед е готвачката ни, омъжена е за господин Нетълбед, иконома ни. Тя е кротка, но той може да бъде ужасно лош. Мама казва, че е от стомаха му. Има язва.

Иконом. Всичко ставаше все по-грандиозно. Джудит се надвеси малко повече и впери поглед надолу.

— Това там оборът за твоето пони ли е?

— Не, това е складът за дърва, за въглища и други такива. И тоалетната на градинарите. Оборите са малко по-далече, не се виждат оттук. След обяда ще те заведа да видим Тинкърбел. Можеш да я пояздиш, ако поискаш.

— Никога не съм яздила кон — призна Джудит, но не допълни, че я е страх.

— Тинкърбел не е кон, а пони. Тя е прекрасна и никога не хапе и не рита. — Лъвдей помисли малко и каза: — Днес е събота, може би Уолтър ще е там.

— Кой е Уолтър?

— Уолтър Мъдж. Баща му обработва нивите Лиджи… тоест домашната ферма, и той помага на татко да управлява имота. Уолтър е наистина много симпатичен. На шестнадесет години е. Понякога идва през уикендите, за да почиства тора около конете и да помага на градинаря. Спестява пари за мотор.

— А язди ли?

— Упражнява татковия ловен кон, когато баща ми е зает. Ако трябва да замества съдия, да ходи на служебна среща или нещо такова. — Лъвдей внезапно прибра главата си. — Стана ми студено. Хайде да разопаковаме нещата ти.

Направиха го заедно. Нямаше кой знае какво за разопаковане, но всичко трябваше да се сложи точно на своето много важно място. Палтото и шапката на Джудит бяха закачени в гардероба, палтото на дебела кадифена розова закачалка. Вътрешността на гардероба миришеше на лавандула. После нощницата й беше сгъната върху възглавницата, домашната роба — закачена на гърба на вратата, четката и гребенът й — подредени на тоалетката, бельото беше прибрано в чекмедже, четката за зъби и кърпата за лице — сложени на съответните места в огромната баня. Дневникът й и писалката, която се пълнеше с мастило, тя остави на страничната масичка до часовника си и новата книга на Артър Рензъм.

Когато свършиха, тя се огледа и реши, че незначителните й притежания не влияеха особено на красивата, луксозна стая, но Лъвдей нямаше време да спира и разглежда. Нетърпелива както винаги, вече беше отегчена от домакинските дейности. Ритна изпразнената чанта под кревата и каза:

— Готово. Сега да намерим Мери и да видим дали ти е изровила някакви дрехи. Не знам как е с теб, но ако аз не се измъкна от тази ужасна униформа възможно най-скоро, ще започна да пищя.

Тя изхвърча от стаята и хукна обратно към детската стая, като гърмеше по коридора, сякаш громеше всяко училищно правило, което набиваха в своенравната й глава. Тук тя си беше вкъщи и беше отново свободна.

Мери беше свършила с гладенето, сгънала дъската и оставила ютията да изстива. Намериха я коленичила пред висок шкаф, който беше най-впечатляващата мебел в стаята с отворено дълбоко долно чекмедже и различни дрехи, подредени на спретнати купчинки около нея.

Лъвдей не можеше да чака.

— Какво намери? Не е задължително да е хубаво. Всичко ще свърши работа.

— Как така всичко ще свърши работа? Не вярвам да искаш приятелката ти да прилича на излязла от разпродажба на евтин благотворителен базар.

— Мери, това е нова блуза. Атина я купи през последната ваканция. Какво прави в това чекмедже?

— Можеш да я питаш. Закачила е рамото на някаква бодлива тел. Закърпих го, но ще я носи ли? Не и тя, малката дама…

— Чудна е, от кашмир. Ела… — Тя я метна към Джудит, която я хвана сякаш беше семенце на магарешки бодил — толкова беше лека и мека. Кашмир! Никога не бе имала блуза от кашмир. А тази беше малиновочервена — един от любимите й цветове.

— Ето, това е една хубава памучна карирана блуза, с малка кръгла якичка. Бог знае защо Атина я е изхвърлила. Явно й е омръзнала. И чифт шорти. Носеше ги в училище за игра на хокей. Запазих ги, защото си помислих, че може да свършат работа на Лъвдей.

Мери ги вдигна за обща преценка. Бяха от синьо памучно трико, широки като поличка. Лъвдей ги одобри.

— Точно това ни трябва. Ще свършат работа, нали, Джудит? О, Мери, блестяща си! — Наведе се да я прегърне, като обви мършавите си ръце около шията й в задушаваща прегръдка. — Ти си най-добрата Мери на света. Сега, Джудит, бързо върви да ги облечеш, защото искам да ти покажа всичко останало.

Джудит отнесе чуждите дрехи в стаята си. Влезе и затвори вратата след себе си и церемониално ги нареди на леглото като майка си, когато трябваше да се преоблече, за да отиде на парти. Действително, макар че беше съвсем обикновена събота, Джудит се чувстваше като че ли тя самата се готви да отиде на парти, защото всичко в тази възхитителна къща, самата й атмосфера създаваше усещане за празненство.

Но… и това беше дори по-важно — за момент тя се оказа сама. Не помнеше кога за последен път е оставала истински само със себе си, без някой да й говори или задава въпроси, да се сблъсква или намесва, или да й нарежда какво да прави или да престане да прави, или да извиква спомени, или да привлича вниманието й. Тя откри, че това е най-голямото облекчение. Сама. Само със себе си, в отделна своя стая, заобиколена с пространство и безмълвни, галещи окото предмети, и покой. Отиде до прозореца, отвори го и се облегна напред, за да погледа белите гълъби и да послуша сладкото им гукане.

Сама. Толкова неща бяха се случили и от толкова дълго време. Седмици. Дори месеци. Коледа в Плимут, цялата бъркотия с опаковането на къщата Ривървю, пазаруването за училището и сбогуването накрая. И после „Сейнт Урсула“, където не можеш да се усамотиш нито за секунда.

Сама. Разбра колко беше й липсвал луксът на уединението и осъзна, че този случаен комфорт винаги ще бъде важен за нея. Удоволствието да бъде сама със себе си не беше толкова духовно или сетивно, като носенето на копринени дрехи или плуването без бански, или разходка по абсолютно празен плаж само с припичащо гърба ти слънце. Човек се възстановява от усамотяването. Освежава се. Тя гледаше гълъбите и се надяваше поне за момента, че Лъвдей няма да дойде и я извика. Не че не ценеше Лъвдей, която беше безкрайно добра и гостоприемна. Просто имаше нужда от време да събере отново и да преориентира личното си чувство за идентичност.

От много далече, от линията на гората, долетяха пушечни изстрели. Мъжете, които все още стреляха в далечината по гълъбите. Внезапният звук, разкъсал тишината, накара белите гълъби да се разлетят от стойките си и възбудено да хвърчат наоколо. Гледаше ги как се събират, отново издуват снежнобелите си гърди и се залавят пак с почистването на перушината си.

Лъвдей не дойде. Може би търсеше някакви парцаливи дрехи, възможно най-различни от строгата дисциплина на училищната униформа. След малко Джудит затвори прозореца, свали своята униформа и, наслаждавайки се бавно на новостта, се облече в изхвърлените дрехи на Атина Кеъри-Луис. Като се движеше насам-натам, тя изми ръцете си (със сапун „Шанел“) и среса косата си, върза я отзад с чиста морскосиня панделка. Чак тогава отиде да се види в голямото огледало на вратата на гардероба. И беше смайващо, защото изглеждаше толкова различна. Пригладена и скъпа. Друго момиче, почти пораснало, и напълно ново. Видя самодоволното си изражение и не можа да сдържи усмивката си. Помисли си за майка си, защото това беше може би съвсем същото преживяване, което двете би трябвало да изпитват, но същевременно беше съвсем сигурна, че майка й в този момент едва ли би я познала.

Вратата се отвори рязко.

— Готова ли си? — попита Лъвдей. — Какво толкова прави? Забави се цяла вечност. Боже, колко си различна! Трябва да има връзка с Атина. Тя винаги има сензационна външност. Дори да си нахлузи стар чувал, изглежда прекрасно. Може би омагьосва всичко, което облича, и магията остава в него. Какво искаш да правим сега?

Джудит каза неуверено, че й е все едно, но беше истина и тя не можеше да измисли какво друго да каже. В сегашното й състояние на еуфория всяко занимание й изглеждаше уместно.

— Може да отидем и видим Тинкърбел, но за това ще трябва много време, а скоро е обяд. Нека тогава разгледаме къщата и тъкмо ще запомниш откъде да минаваш.

Джудит беше права за Лъвдей. Тя беше намъкнала опърпан брич за езда, който вече беше станал прекалено къс за костеливите й пищялки, и пуловер с възлилавия оттенък на зрели червени джанки. Неговият цвят подчертаваше необикновените й виолетово-сини очи, но тя беше толкова лишена от каквато и да било самопреценка, че едва ли беше го избрала по тази причина. По-скоро заслугата беше на замрежените лакти и на това, че беше износен, и от пране беше станал удобно безформен.

Тя се съгласи.

— Добре, нека разглеждаме. Откъде започваме?

— От най-горе. От тавана.

Което и направиха. Тези мансарди с наклонени тавани съществуваха вечно — килери, складове, две малки бани, четири спални.

— Това са стаи за прислужничките — Лъвдей сбърчи нос. — Те винаги понамирисват на потни крака и подмишници…

— Колко са момичетата?

— Три. Джанет е камериерка, Неста е обща прислужница, а Хети помага на госпожа Нетълбед в кухнята.

— Къде спи госпожа Нетълбед?

— О, тя и мъжът й имат малък апартамент над гаража. Сега ще минем по задните стълби и тъй като видя крилото за гости, ще започнем от стаята на мама.

— Позволено ли е?

— О, да, разбира се, няма нищо против, стига да не се суетим и да не изпръскваме всичките й парфюми. — Тя отвори вратата и подскочи пред Джудит. — Не е ли чудесна? Тя съвсем скоро накара да я боядисат отново, един страхотно готин дребен мъж идваше чак от Лондон, за да направи това. Баща ми беше бесен, защото боядиса и ламперията, но според мен така е доста хубаво, не мислиш ли?

За което Джудит реши, че това е недооценяване през цялото време. Никога не беше виждала подобна спалня, толкова огромна, толкова женствена, толкова препълнена с очарователни и примамливи предмети. Стените бяха светли, нито бели, нито розови, нито прасковени, и грееха на слънцето. Имаше невероятно плътни и драпирани завеси с десен на рози, зад тях се вееха тънки като воал бели пердета и се полюшваха прохладно от ветреца, който подухваше през отворения прозорец откъм морето. Широкото снежнобяло двойно легло беше драпирано със същото воалено бяло и отрупано с дантелени и бродирани възглавници. Над него имаше балдахин с малка златна коронка в средата, така че приличаше на легло, където би предпочела да спи принцеса.

— Но само погледни банята. И тя е съвсем нова… — Онемяла, Джудит я последва и зяпна: блестящи черни плочки, розови огледала, бял порцелан и дебел бял килим. Килим в банята! Върховен, пределен лукс.

— … И виж, огледалото й цялото е заобиколено със светлини като в гримьорна на актриса, и ако отвориш огледалата, зад тях има шкафове за всичките й гримове и парфюми и джунджурии.

— А това какво е?

— Това? Бидето й. Френско е. Да си миеш задните части.

— Или краката.

— Татко беше ужасен.

Те се превиваха от веселие, държаха се за бузите, залитаха от смях. Нещо хрумна на Джудит. Като сдържаше кискането си, тя се върна в приятно миришещата, цветиста спалня и се огледа наоколо, но не откри и най-малка следа от мъжко присъствие.

— А баща ти къде държи нещата си?

— Той не спи тук. Има си своя спалня, на другия край на коридора над входната врата. Той обича сутрешното слънце, а и трябва да е далече, защото хърка много силно и буди всички. Ела, ще ти покажа още…

Те излязоха от омайната спалня и продължиха нататък.

— Тук спи Атина, а тук Едуард. А това са бани. А стаята на Мери е близо до детската, защото по-рано е била нощна детска стая и тя просто си е останала там. А това е банята на детската стая, и тя има нещо като малка кухня в ъгъла, за да може да приготви чай и нещо друго. Ето и моята стая…

— Трябваше да се сетя.

— Защо?

— Заради дрехите по пода и понитата по стената.

— И заради розетките на пони клуба и всичките ми мечета. Събирам ги, откакто съм се родила. Вече имам двадесет и всички си имат имена. И книгите, и старата ми къща за кукли, защото Мери каза, че не иска тя да задръства детската стая. А леглото ми е обърнато така, че да мога да гледам изгряващото слънце сутрин. Хайде сега, защото има още куп неща за гледане. Това е шкафът на камериерките, където държат всички метли и други неща, това е стаята за спалното бельо, а другата малка стая се използва само когато сме претъпкани с гости. — Те вече бяха направили пълен кръг и бяха се върнали на горния край на главното стълбище. На далечния край на площадката имаше една последна затворена врата. — А там спи татко.

Стаята не беше много голяма и след великолепието на останалата част от къщата изглеждаше аскетична и доста тъмна. Мебелите бяха тежки, викториански, единственото легло — тясно и високо. Всичко беше безупречно подредено. Завесите бяха от тъмен брокат, мъжките четки с гръб от слонова кост лежаха грижливо подредени точно в центъра на висок скрин с чекмеджета. Имаше и снимка на Даяна в сребърна рамка, но нищо повече от личен характер. Беше стая, която не издаваше нищо.

— Ужасно е мрачна, нали? Но татко я харесва, защото винаги е била такава. Той не обича промените. И харесва банята си, защото е кръгла… Тя е в кулата, ето там, над портала, и той може да седи в малката си смешна вана и да чува как хората идват и си отиват, да слуша гласовете им и да отгатва кои са. И ако не ги харесва, може просто да си остане в банята, докато не чуе гласовете им на излизане. Така че явно разбираш, че не е много общителен.

— Той знае ли, че аз съм тук? — попита Джудит неспокойно.

— Господи, знае, разбира се, мама му каза. Не се тревожи, ще те хареса. Той предпочита да избягва само нейните досадни приятели.

След това слязоха долу и се отправиха на последната обиколка. Джудит вече беше започнала да се чувства леко объркана и смутена. И гладна. Сякаш вечност беше минала след закуската. Но Лъвдей беше неизтощима.

— Ти вече видя хола. Това е кабинетът на татко, и мъжките гардеробни. Ето тази великолепна съблекалня, която прилича на мъжки клуб, татко се затваря тук с часове всяка сутрин след закуска и чете „Коне и хрътки“. Погледни, не е ли внушителна? Мама я нарича тройната му зала. А тук е билярдната, понякога мъжете идват след вечеря и играят с часове посред нощ. Тя върши работа и при влажни следобеди. А това е трапезарията… вече подредена за обяд, както виждаш. А това е малка всекидневна, но не я използваме, освен ако зимната нощ не е мразовито студена. Няма да ти покажа приемната, защото и без това ще я видиш преди обяда. Ела да те запозная с госпожа Нетълбед.

И така те най-после стигнаха в кухнята, сърцето на всяка къща. Беше като повечето други корнуолски кухни, само че много по-голяма и на мястото на вездесъщата корнуолска кухненска печка имаше огромна кремава газова печка. Но имаше и добре познатата доза тъмнозелена боя, същата рамка за сушене на пране, висока до тавана, същия кухненски бюфет, отрупан с порцелан, същата огромна излъскана маса по средата на пода.

До нея стоеше госпожа Нетълбед и подреждаше парченца глазирани плодове върху сметанов сладкиш. Беше ниска тантуреста дама в розова престилка с ръкави и бяла престилчица върху нея и носеше покриващо и особено зле стоящо бяло памучно боне, нахлупено до веждите. Лицето й беше червено, глезените й подути от стоене на крака, но когато Лъвдей се хвърли към нея…

— Здравей, госпожо Нетълбед, ето ни и нас… — нямаше нито мръщене, нито искане да не се пречка, защото приготвя блюдата за обяд, за бога. Вместо това кръглите бузи на госпожа Нетълбед се надиплиха във влюбено изражение на чисто възхищение.

Мигновено стана ясно, че Лъвдей беше нейното съкровище, нейната радост.

— Боже ти мой! Това е бебчето ми! Ела и ми дай една хубава целувка… — Тя широко разтвори ръце с пръсти разперени като морска звезда и се наведе напред, цялата готова за целувката, която Лъвдей запечата на бузата й. — Виж ти колко си пораснала! Скоро ще станеш по-голяма от мен. Това е приятелката, която си довела…

— Казва се Джудит.

— Приятно ми е да се запознаем, Джудит.

— Приятно ми е.

— Идваш за уикенда? Ще е доста забавно. Голяма веселба ще падне с тая малка немирница.

— Какво ще има за обяд, госпожо Нетълбед?

— Ловджийско задушено, пюре от картофи и варено зеле.

— Ще има ли индийско орехче в зелето?

— Никога не готвя зеле без индийско орехче.

— В такъв случай може би ще го ям. Дойдоха ли вече мъжете?

— Току-що ги чух на двора, брояха убития дивеч. Утре ще обядваме заешки пай. Сигурно са в оръжейната и чистят пушките си. Ще свършат за десетина минути.

— Десет минути! — изкриви лице Лъвдей. — Умирам от глад!

Отиде до бюфета, отвори тенекиена кутия и извади няколко разкошни чаени бисквити. Даде една на Джудит и натъпка другите в устата си.

— Виж, Лъвдей…

— Знам. Ще си разваля апетита и няма да хапна нищо от прекрасния ти обяд. Ела, Джудит, да намерим мама и да видим дали ще ни даде нещо за пиене.

Намериха Даяна в приемната, мирно свита в ъгъла на широк кремав диван, където четеше роман. Пушеше с нефритово цигаре ароматна турска цигара, на малката масичка до нея имаше пепелник и коктейл. Когато те връхлетяха върху нея, нарушавайки спокойствието й, тя вдигна глава и приветливо се усмихна.

— Ето ви и вас, милички. Колко забавно. Добре ли прекарахте?

— Да, бяхме навсякъде и видяхме всяка стая, и поздравихме госпожа Нетълбед, а сега може ли да пийнем нещо?

— Какво искате да пиете?

Огледална маса бе до една от стените с акуратно подредени бутилки и сияйно чисти чаши.

— Иска ми се „Ориндж корона“, но не виждам тук.

— Онази ужасна шипяща гадост, която боядисва устата ти оранжева? Може би има някоя в килера? Позвъни на Нетълбед и виж дали не е скрила някоя някъде.

Звънецът беше на стената над масата. Лъвдей го натисна с палец. Даяна се усмихна на Джудит.

— Какво мислиш за милата ми къща?

— Хубава е. Но съм почти сигурна, че тази стая е най-хубавата от всички.

Наистина беше. Облицована, с паркет, постлан с килими, изпълнена със светлина и цветя. Тук нямаше скромни нарциси, а повече оранжерийни екзотични цветя, всичките червени, бели и цикламени, а в един ъгъл имаше китайска синьо-бяла порцеланова кашпа с дръвче камелия. Тъмните му лъскави клони бяха натежали от тъмнорозови цветове. Плътните завеси и покривките бяха от кремав брокат, всички дивани и столове бяха отрупани с дебели сатенени възглавници, светлозелени, розови и сини, които приличаха на множество прелестни, огромни варени сладкиши. На централната маса бяха спретнато подредени списания, задължителни за всяка уважаваща себе си провинциална къща. „Татлър“ за светски клюки, „Скеч“ за театър и балет; илюстрирани лондонски новини за текущите събития, и „Спортинг драматикс“ за състезанията. А също и „Поля, коне и лов“, последният „Вог“ и „Женски журнал“, и купчина ежедневници, които като че ли никога никой не е разгръщал.

Джудит копнееше да остане сама, да разглежда вечно, да попие всяка подробност, така че ако никога повече не дойде в тази къща, да може да си я представя безпогрешно. Високата рамка над камината беше боядисана в бяло, на нея имаше редица привличащи погледа порцеланови фигурки, група маймуни от майсенски порцелан. Над нея висеше портрет на Даяна, стройните й рамене — обвити в богато надиплен пепелно син шифон в поток светлина, който правеше царевичната й на цвят коса златиста. Имаше смях в нарисуваните сини очи и намек за усмивка на устните й, сякаш тя и художникът бяха посветени в най-интимната и забавна тайна.

Като видя силния й интерес, Даяна попита:

— Харесва ли ти?

— Това сте точно вие.

Даяна се разсмя.

— Абсолютно ласкателно. Но тогава значи Ласло винаги е бил ласкател.

Изгледът от високите прозорци вече й беше познат. Симетрично терасираната градина се спускаше надолу, за да се съедини с храстите и неравните ливади, пламнали от жълти нарциси. От едната страна имаше френски прозорец, който гледаше към малка затворена тераса, уединена като малка стая в самата градина. На гърба й имаше оранжерия и през стъклата й се виждаше пълзящ жасмин, пускаща филизи лоза, голям брой внушаващи завист старомодни плетени мебели. Всичко навяваше мисли за лято, обгарящо слънце, дълги лениви следобеди със студени питиета. Или може би китайски чай в много тънки чаши и сандвичи с краставици.

Беше потънала в очарователни фантазии, когато при нея дойде Лъвдей.

— Това е маминото специално кътче. Нали, маме? Тя лежи тук и се пече на слънце без никакви дрехи на себе си.

— Само ако няма никого наблизо.

— Ама аз съм те виждала да го правиш.

— Ти не се броиш.

В този критичен момент вратата зад тях тихо се отвори и се чу плътен глас.

— Позвънихте, мадам?

Господин Нетълбед. Лъвдей вече й беше казала, че той има язва на стомаха и следователно непредсказуемо настроение, но това не бе подготвило Джудит за неговото почтително и внушително появяване. Беше висок, белокос и съвсем хубав по един мрачен начин. Нещо като надежден предприемач. Дрехите му потвърждаваха това впечатление, защото носеше черно сако, черна вратовръзка и непромокаеми панталони. Лицето му беше бледо и сбръчкано, очите хлътнали и изглеждаше толкова внушителен, че Джудит се чудеше как хората събират кураж да го карат да прави нещо, да не говорим пък да му дават нареждания.

— О, Нетълбед, благодаря — каза Даяна. — Лъвдей иска нещо за пиене.

— Искам „Ориндж корона“, господин Нетълбед, а на масата няма.

Това искане беше последвано от дълго и напрегнато мълчание. Нетълбед не помръдна, просто беше вперил студените си очи в нея като че ли пронизваше мъртва пеперуда с дълга стоманена карфица. И Даяна не се обади. Мълчанието продължаваше. Ставаше неудобно. Даяна обърна глава и погледна Лъвдей.

Лъвдей със смирено изражение започна отначало.

— Моля, господин Нетълбед, бихте ли били така любезен да проверите дали има някоя „Ориндж корона“ в килера?

Лекото напрежение се стопи веднага.

— Разбира се — каза Нетълбед. — Мисля, че има цяла щайга. Ще отида да видя.

Той тръгна да излиза, но заговори Даяна.

— Мъжете върнаха ли се, Нетълбед?

— Да, мадам. Почистват се в оръжейната.

— Добре ли е минала сутринта им?

— Много зайци и гълъби, мадам. И два от много едрите.

— Боже, горката госпожа Нетълбед. Колко изкормване и чистене я чака.

— Може би ще й помогна, мадам.

Той излезе и затвори вратата след себе си. Лъвдей направи гримаса.

— Може би ще й помогна, мадам — подигравателно го изимитира тя. — Надут стар задник.

— Лъвдей!

Тонът на Даяна беше леден.

— Ами Едуард го нарича така.

— Едуард ще трябва да се държи по-добре. А ти знаеш прекрасно, че никога не трябва да искаш от Нетълбед и от когото и да било нещо за себе си, без да кажеш „моля“, и после да благодариш, когато го направят.

— Просто забравих.

— Е, не забравяй.

Върна се към книгата си. Джудит се чувстваше неловко, смалена и недодялана сякаш упрекът беше отправен към нея, но Лъвдей беше несмутима. Отиде и се прислони с подмилкване на гърба на дивана, така че тъмната й къдрава глава почти се допря до лъскавата златна на майка й.

— Какво четеш?

— Роман.

— Как се казва?

— „Времето по улиците“.

— За какво е?

— За любов. Нещастна любов.

— Мислех, че всяка любов е щастлива.

— О, мила. Невинаги. Не всяка жена има късмет. — Тя посегна към питието си — малка триъгълна коктейлна чаша, пълна със златиста течност. На дъното на чашата като рядко камъче или някакво странно морско създание се спотайваше една маслина. Тя отпи и остави чашата и в този момент вратата на гостната отново се отвори, но този път не беше господин Нетълбед.

— Татко!

Лъвдей скочи от дивана на майка си и се хвърли в отворените обятия.

— Здравей, бебчо! — Те се прегърнаха и целунаха, като той се превиваше, за да се изравни с нея. — Липсваше ни. И ето те сега, върна се отново…

Той разроши косата й и се усмихна на най-малката си дъщеря така, сякаш беше най-безценното същество на света. (Толкова обичана беше Лъвдей. От всички. Като се чувстваше малко не на място и виждаше това демонстративно поведение, каквото никога не беше срещала, на Джудит й беше трудно да не почувства леко бодване на завист.)

— Даяна!

С Лъвдей увиснала на ръкава му като кученце, той прекоси до мястото, където седеше жена му, наведе се и я целуна.

— Съжалявам, мила, закъсняхме ли?

Тя наклони глава да се усмихне право в лицето му.

— Ни най-малко. Един без петнадесет е. Прекарахте ли добре вие всичките?

— Прекрасно.

— Къде са Томи и Джеръми?

— Томи е на път. Джеръми ми чисти пушката.

— Добро момче.

Застанала при „зрителите“, Джудит умишлено прие приветливо и усмихнато изражение, за да прикрие шока си от това пристигане. Полковник Кеъри-Луис беше пълна изненада с възрастта си и тя за себе си реши, че прилича повече на баща, отколкото на съпруг на Даяна, а Лъвдей спокойно можеше да му е внучка. Вярно, че имаше изправената стойка на военен и вървеше с леката походка на едри крачки на човек с дълги крака, характерна за постоянно активните хора, но косата му или това, което беше останало от нея, беше бяла, а очите му, потънали дълбоко в сбръчканото му лице, бяха избеляло сини като на стар селянин. Обрулените му от вятъра страни бяха мъртвешки, носът му дълъг и като човка над подстригани по войнишки мустаци. Беше висок и много оскъдно сложен, облечен в много стар спортен костюм с къс голф от къртича кожа и тънките му като на щъркел прасци завършваха с обувки с дебели подметки, лъснати до кестенов блясък.

— Той каза, че това е най-малкото, което може да направи.

Той се изправи, освободи се от хватката на Лъвдей, оправи косата й с двете си ръце и се обърна към Джудит.

— А ти трябва да си приятелката на Лъвдей?

Тя го погледна в очите, видя, че са едновременно наблюдателни и добри, но по някаква причина невероятно тъжни. Което отново беше странно, защото срещата с жена му и дъщеря му явно на всички беше доставила голямо удоволствие. Но тогава той се усмихна и част от тъгата му се разсея. Той тръгна към нея с протегната ръка.

— Колко е приятно, че можа да дойдеш и да постоиш при нас.

— Казва се Джудит — осведоми го Лъвдей.

— Приятно ми е — каза Джудит и те се ръкуваха официално.

Пръстите му, обхванали нейните, бяха сухи и грапави. Лъхна я леката миризма на сакото му от туид и инстинктивно почувства, че той е стеснителен колкото нея. Това я накара много да го хареса и да пожелае от все сърце да го улесни.

— Погрижи ли се за теб Лъвдей?

— Да. Показа ми цялата къща.

— Хубаво. Значи вече ще знаеш къде си.

Той се поколеба. Не беше добър в незначителните разговори и за късмет в този момент ги прекъсна появата на втори господин, следван по петите от Нетълбед, който носеше пред себе си като обречен бутилка портокалова лимонада на сребърен поднос.

— Даяна, изпаднахме ли в немилост заради закъснението?

— О, скъпи Томи, не ставай глупав. Хубава ли беше сутринта?

— Чудесна.

Томи Мортимър се спря за миг и заразтрива ръцете си, сякаш благодарен, че вече не е навън на студа, и очакващ с нетърпение успокояващо питие. И той беше облечен като за лов в елегантен голф и яркожълто яке. Лицето му беше момчешко, усмихнато и излъчваше хубаво настроение. Кожата му беше гладка, загоряла и безупречно избръсната. Обаче беше трудно да отгатнеш на колко е години, защото гъстата му коса беше почти бяла. Но това някак само акцентираше младежката пъргавост на стъпките му, целия малко театрален начин на пристигането му. Ето ме и мен, сякаш казваше той. Сега всички можем да започнем да се забавляваме.

Той прекоси стаята, за да целуне леко бузата на Даяна и после обърна вниманието си към Лъвдей.

— Хей, здравей, немирнице! Имаш ли целувка за своя заместник-чичо? Как върви училището? Превърнаха ли те вече в малка лейди?

— О, Томи, не задавай такива глупави въпроси.

— Би могла поне — обади се майка й — да запознаеш Томи с приятелката си.

— О, съжалявам. — Лъвдей, като явно леко преиграваше, продължи да превръща всичко в голямо представление. — Това е Джудит Дънбар, съученичка ми е, а това, бъра-бъра, е Томи Мортимър.

Томи се засмя, развеселен от безсрамието й.

— Здравей, Джудит.

— Приятно ми е.

На полковника обаче му омръзнаха тривиалните любезности. Беше време за питие. Нетълбед вече наливаше по чашите на масата. Сухо мартини за господин Мортимър, бира за полковника, портокалова лимонада за момичетата. Даяна, която лениво подръпваше от чашата си, отказа да й долеят. Томи с чаша в ръка дойде да седне на дивана до нея, полуобърнат към лицето й, с ръка, елегантно протегната по гърба на облегалката. Джудит се питаше дали не е актьор. Тя имаше слаба представа за жив театър, но беше гледала достатъчно филми, натъпкана в киното на Порткерис с Хедър до себе си, за да различи театралното позьорство — протегнатата ръка, грациозно кръстосаните крака. Може би Томи Мортимър беше прочут идол на матинетата, а тя просто беше прекалено глупава и неопитна, за да го познава. Но пък ако беше, Лъвдей сигурно щеше да й каже.

Нетълбед, след като свърши с питиетата, си тръгна.

Джудит отпи от оранжадата си. Беше чудесна — щипеща, силна и много сладка. Надяваше се, че газираното питие няма да я накара да се оригне. Застанала малко настрана от останалите, тя се стараеше да гълта бавно и внимателно, за да избегне неприятни последици. Съсредоточена върху този проблем, тя не забеляза последния член на ловния поход, който беше дошъл в стаята.

Той приближи тихо, в обувки с гумени подметки, така че никой от останалите не го чу да влиза. Много по-млад мъж с очила, облечен в кадифен панталон и дебел плетен пуловер, той спря до самата отворена врата. Джудит усети погледа му върху себе си, вдигна очи и видя как я наблюдава, както някога бе го наблюдавала тя. За невероятен момент те се гледаха озадачени, после той се усмихна и вече нямаше никакво съмнение, защото всичко около него беше напълно познато.

Той прекоси стаята до нея.

— Ти си, нали? Момичето от влака.

Джудит беше толкова зарадвана, че не можеше да говори, само кимна.

— Какво необикновено съвпадение. Ти ли си приятелката на Лъвдей?

Лицето й бавно се разля в усмивка. Усещаше я, без никакво съзнателно участие на волята й. И да искаше, не можеше да спре да се усмихва.

Тя отново кимна.

— Как се казваш?

— Джудит Дънбар.

— Аз съм Джеръми Уелс.

Тя отново придоби дар слово.

— Знам. Предположих.

— Джеръми! Не разбрах, че си дошъл. — Даяна го наблюдаваше от дивана. — Трябва да си влязъл на пръсти. Представи ли се вече на Джудит?

Той се засмя.

— Нямаше нужда. Вече сме се срещали. Във влака. Когато се връщах от Плимут.

Моментално станаха център на внимание. Всички бяха доста развеселени от случайността и пожелаха да научат подробности за срещата им. Как са попаднали в едно и също купе, гледали са от Салташ бридж военните моряци и накрая са се разделили в Тръроу.

— Как е сестричката ти? Тази с куклата негърче?

— Замина. Върна се в Коломбо с майка ми.

— О, боже, не знаех. Ще ти липсват.

— Трябва вече да са пристигнали. А после ще отидат в Сингапур. Баща ми е назначен на нова работа.

— Ще отидеш ли при тях?

— Може би след години…

Беше чудесно. Сякаш беше пораснала, облечена в скъпите дрехи на Атина, отпиваше от чашата си и на всички им беше приятно, защото си имаше собствен приятел. Продължаваше скришно да поглежда лицето на Джеръми Уелс просто за да се увери, че той наистина беше тук, в Нанчероу, и е част от клана Кеъри-Луис, но при това сам по себе си. Спомни си как във влака, когато отвори прозореца, краят на дългия му шал беше легнал на коляното й. Спомни си как разказа на Филис всичко за него. „Наистина е приятен“, беше й казала. „Нямам нищо против да се запозная с някого като него.“

А сега това беше се осъществило. Той е тук. Сега вече истински се запозна с него. Беше станало наистина…

От хола удари гонгът за обяд. Даяна довърши питието си, подаде празната чаша на Томи Мортимър, изправи се, събра всички около себе си и ги поведе към трапезарията.

* * *

Полковникът каза:

— Сега трябва да ми обясните как се запознахте с Джеръми във влака.

— Стана във влака от Плимут. Веднага след Коледа. Бяхме в едно и също купе.

— А какво сте правили в Плимут?

— Бяхме на гости при леля ми и чичо ми. Той е инженер — капитан в Кийхам. Прекарахме Коледа с тях.

— Прекарахте? Кои бяхте?

— Майка ми, сестричката ми и аз. А после слязохме в Тръроу и продължихме към Пенмарън.

— Ясно. Разбрахте ли, че той вече е лекар?

— Да. Той ни каза. И… Даяна ми каза тази сутрин, че баща му Ви е личен лекар.

Тя се посмути, преди да каже името Даяна пред изтъкнатия й възрастен съпруг по такъв фамилиарен начин, но полковникът сякаш не забеляза. Вероятно съвсем беше свикнал с нехайното отношение на жена си към формалностите в живота.

— Той е добро момче. — Погледна към края на масата, където седеше Джеръми. — Голям играч на крикет. Води корнуолския тим по ръгби. Гледах ги като играха миналата година. Ходих в Туикенхам. Голямо преживяване.

— Даяна ми каза и това.

Той се усмихна.

— В такъв случай не трябва да ти досаждам. Разкажи ми сега за семейството ти. Те са на изток?

— Да, в Коломбо.

— Ти живяла ли си там?

— Там съм родена. Върнах се вкъщи чак когато станах на десет години. Майка ми роди Джес. Сега тя е на четири.

— Баща ти на гражданска служба ли е?

— Не, в корабоплаването. Във фирмата „Уилсън-Маккинън“. Преместват го в Сингапур и всички ще отидат там много скоро. — И добави: — Майка ми всъщност не искаше да заминава, но очаквам да й хареса, когато пристигне.

— Да, и аз мисля така.

Тя намираше, че полковникът е много любезен и гостоприемен, като разговаря с нея и я кара да се чувства като у дома си, сякаш е наистина важна личност. Той седеше начело на много дългата маса, с Лъвдей и Джудит, седнали от двете му страни. Даяна беше в далечния край с Томи отляво и Джеръми отдясно. Мери Милиуей, която бе се появила, когато те сядаха до масата, беше заела мястото между Джеръми и Лъвдей. Беше вчесала косата си и напудрила лицето си, сдържана и съвсем спокойна, разговаряше с Джеръми, когото явно познаваше от векове, и обсъждаше последните клюки за легендарната Атина, а в замяна беше осведомена за напредъка на работата му в болницата „Сейнт Томас“.

Храната в описанието на госпожа Нетълбед не звучеше много привлекателно, но всъщност се оказа отлична. Ловджийското задушено беше тъмно и обилно, обогатено с пресни гъби и винен сос.

Картофеното пюре беше маслено и гладко, подходящо за попиване на плътния сос. А зелето, леко поръсено със смляно индийско орехче, беше зелено и вкусно и хрускаше като ядки. За пиене имаше вода, за мъжете бира. Нетълбед, след като беше донесъл зеленчуците и напълнил чашите, безшумно се беше оттеглил. Джудит изпита облекчение, като видя, че излиза. Беше й трудно да игнорира вледеняващото му присъствие, а студеният му поглед можеше да накара всеки да използва погрешен нож или вилица, да обърне чаша или да изпусне салфетката си на пода.

Засега обаче тя не беше извършила нито едно от тези престъпления и без Нетълбед да се промъква зад гърба й, започна да изпитва удоволствие.

— А ти самата? — попита полковникът. — Ще се справиш ли сама? Харесва ли ти „Сейнт Урсула“?

Тя сви рамене.

— Всичко е наред.

— А през ваканциите?

— Ще живея при леля ми Луиза.

— Къде е това?

— В Пенмарън. До игрището за голф.

Точно в този момент на масата настъпи една от онези необясними паузи, когато всички едновременно бяха спрели да участват в общия разговор. Така че когато Джудит каза: „Къщата се нарича Уиндиридж“, се чу само нейният глас.

На масата срещу нея Лъвдей се разкиска.

— Какво смешно има? — попита баща й.

— Не бих я нарекла Уиндиридж, а Фартийдж^[6] — при което избухна в гръмогласен смях и може би щеше да се задави, ако полковникът не беше я тупнал по гърба и така на косъм спаси деня.

Джудит беше и смутена, и загрижена — очакваше буря от упреци, или в най-лошия случай гневна заповед момичето веднага да напусне стаята. Такъв език, и то на масата.

Но никой не изглеждаше шокиран нито за миг, само чудесно разведрен, и всички бяха обхванати от веселие, сякаш Лъвдей беше направила най-духовитата забележка. Мери Милиуей промърмори: „О, наистина, Лъвдей…“, но никой, най-малко самата Лъвдей, не й обърна ни най-малкото внимание.

Когато престана да се смее и избърса сълзите от страните си с мъничка украсена с дантела носна кърпичка, Даяна отбеляза полугласно:

— Колко страхотно хубаво е, че Нетълбед не беше в стаята. Лъвдей, ти наистина се държиш неприлично, но си толкова забавна, че това може би няма значение.

Първото ястие беше довършено и звънец подкани Нетълбед да дойде и да разчисти масата. После сервираха десерта. Сиропирана торта, компот от сливи и корнуолски крем. Полковникът, изпълнил дълга си към приятелката на дъщеря си, сега насочи вниманието си към Лъвдей, която имаше много да му разказва за неправдите в училище, нечестността на Дирдри Ледингам, за невъзможността да се научи алгебрата и за враждебността на старшата сестра.

Той слушаше тези обичайни оплаквания с учтиво внимание, без да спори или прекъсва, и на Джудит й се стори, че вероятно беше чувал всичко това и преди. Уважението й към него нарастваше, защото той явно знаеше, че нито едно от оплакванията й при анализ не би показало и най-малка състоятелност. Може би той беше приел и факта, че Лъвдей в огън и вода би оцеляла, и ако не постигне целта си с умилкване и чар, ще прибегне до дълбините на шантажа. Като например бягството й от първото й училище с интернат и заплахата й, че дори при смъртно наказание няма да се върне там.

Джудит намаза крем върху тортата си и насочи вниманието си към другите говорещи. Томи Мортимър и Даяна правеха планове за Лондон. За настъпващия сезон, за изложбата на цветя в Челси, за Уимбълдън, Хенли и Аскот. Беше много приятно да ги слушаш.

— Имам билети за Сентър Корт и за Роял Енклоужър.

— О, боже! Ще трябва да си купя няколко шапки.

— А какво ще кажеш за Хенли? Нека отидем. С всичките тези мили стари чудаци с розовите им вратовръзки.

— Ще организираме парти заедно. Кога ще дойдеш в града?

— Не съм мислила. Може би след две седмици. Ще отида с бентлито. Трябва да си поръчам някоя и друга дрешка, да ми направят проби и така нататък. И да намеря дизайнер да направи нещо за поляните Кейдоган преди Атина да се върне от Швейцария.

— Познавам чудесен специалист. Ще ти дам телефона му.

— Много мило. Ще ти кажа, когато стигна до това.

— Ще ходим на театър и те каня на вечеря в Савоя.

— Божествено. — Изведнъж Даяна се сети за Джудит. Усмихна се — Съжалявам, досадни сме с нашите планове. Това е твоят ден, а никой не говори с теб. Кажи ми сега какво искаш да правиш този следобед? — Тя леко повиши тон, изисквайки внимание. — Какво иска всеки от вас да прави този следобед?

— Аз искам да яздя Тинкърбел — заяви Лъвдей.

— Мила, звучи малко егоистично. Ами Джудит?

— Не й е до яздене. Тя не обича конете.

— В такъв случай може би е редно да правите нещо, което тя харесва.

— Няма значение — каза Джудит, като се боеше от някакъв спор, но Лъвдей пет пари не даваше за спорове, кавги или каквото и да било.

— О, мамче, аз наистина искам да яздя Тинкърбел. Знаеш, че за нея не е хубаво да не я разхождат редовно.

— Не искам да ходиш там сама. Може би баща ти може да дойде с теб.

— Няма да е сама — каза полковникът. — Младият Уолтър днес работи в оборите. Ще му съобщя да оседлае и подготви конете.

— Ама, татко, защо не можеш да дойдеш с мен?

— Защото, зайче, трябва да отида и да свърша малко работа. Трябва да пиша писма, да се обаждам по телефона, да уредя среща с Мъдж за четири часа. — Той отстъпчиво погледна жена си в другия край на масата. — А ти как ще прекараш остатъка от деня?

— О, ние с Томи подредихме всичко. Поканих семейство Паркър-Браун на бридж. Но това не решава проблема с гостенката ни.

Джудит се почувства ужасно смутена, сякаш изведнъж беше станало досадно недоразумение, и нещата се влошиха още повече, когато Даяна се обърна към Мери Милиуей.

— Може би, Мери…

Тя обаче беше прекъсната от Джеръми Уелс, който досега беше стоял настрана от обсъждането.

— Защо аз да не направя нещо за Джудит? Ще отидем при оборите, ще вземем кучетата и ще слезем до заливчето. — Той й се усмихна и момичето се изпълни с благодарност, защото беше видял затруднението й и веднага се притече на помощ. — Искаш ли да го направим?

— Да, с удоволствие. Но няма защо да си правиш труда, искам да кажа, че се чувствам добре и сама.

Даяна, явно благодарна, че всичко се уреди, отхвърли неубедителните й възражения.

— Разбира се, че не можеш да останеш сама. Идеята е чудесна, ако родителите на Джеръми нямат нещо против да прекара целия ден тук. В края на краищата, той е тук само за уикенда и те много ще се радват да го видят.

— Ще се прибера за чая. Баща ми и без това днес е на повикване, а вечерта ще прекараме заедно.

Даяна засия.

— Не е ли прекрасно? Всичко е уредено, всички са доволни. Джудит, много ще харесаш заливчето, нашия собствен любим малък плаж. Но си облечи жакет или помоли Мери да ти даде още една жилетка, защото край морето винаги е студено. Лъвдей, не забравяй каската си. Така… Хайде всички да отидем в гостната и да изпием по чаша кафе.

Поканата като че ли не включваше двете момичета. Когато възрастните излязоха, те останаха в стаята да помогнат на Мери и Нетълбед да разчистят масата и чак тогава се качиха горе да се приготвят за разходките си. И двете получиха по още един пуловер. За миг бричът за езда, плетените ръкавици и каската на Лъвдей се оказаха на земята.

— Мразя тази каска — каза тя. — Ластикът под брадата ми е прекалено стегнат.

Но Мери беше непреклонна.

— Няма нищо подобно. Трябва да я носиш.

— Изобщо не виждам защо да трябва. Много момичета не носят такива каски.

— Ти не си много момичета и не искаме да си пръснеш мозъка на някой камък. Ето ти камшика и два бонбона за джобовете.

Тя взе бурканче от камината и й даде по един за джоб.

— Ами Джеръми и Уолтър? — попита Лъвдей. Мери се засмя, даде й още два и я изпрати с шляпване по дупето.

— Изчезвайте — каза тя. — А като се върнете, ще има готов чай и за двете тук, до огъня.

Те хукнаха по стълбите като избягали кученца и по коридора стигнаха до вратата на приемната. Пред нея Лъвдей се спря.

— Няма да влизаме — прошепна тя, — иначе ще ни заловят.

Тя открехна вратата и я задържа.

— Джеръми! Готови сме!

— Ще се срещнем в оръжейната — долетя гласът му. — След минута. Ще доведа и Пико. Тайгър вече е там, съхне след сутринта.

— Добре. Приятен бридж, мамче. До скоро, тати. — Тя затвори вратата. — Ела, ще минем първо през кухнята да вземем няколко бучки захар за Тинкърбел и Рейнджър. И ако госпожа Нетълбед ни даде бонбони, не казвай, че Мери вече ни е дала.

Госпожа Нетълбед не им даде бонбони, а мънички приказни сладки, току-що извадени от фурната. Беше ги направила за чая в приемната. Бяха топли, прекалено съблазнителни, за да ги оставят за после, затова ги излапаха в движение, опустошиха захарницата и хукнаха нататък.

— Приятно прекарване — долетя след тях гласът на госпожа Нетълбед.

Задният коридор водеше към оръжейната, която приятно миришеше на смазка, ленено семе, стари дъждобрани и кучета. Около стените имаше заключени шкафове с пушки и въдици, а харпуните, непромокаемите панталони и гумените обувки си имаха специални рафтове. Тайгър, дремещ в леглото си, ги чу да идват, скочи и ги зачака готов, зажаднял да излезе за поредната разходка. Беше огромен черен лабрадор, с квадратен нос, тъмни очи и опашка, която се люлееше като махало.

— Здрасти, миличък Тайгър, как си? Приятна ли ти беше сутринта, като търсеше застреляните зайци и гълъби? — Тайгър издаде доволни звуци от дъното на гърлото си. Беше невероятно дружелюбен, което беше хубаво, защото беше прекалено голям и силен, за да бъде какъвто и да било друг. — И ще дойдеш ли с нас за една приятна разходка?

— Разбира се, че ще дойде — каза Джеръми, който се появи на вратата зад тях с Пико под мишница.

Остави го на пода и докато сваляше якето си от закачалката на стената, двете кучета се приветстваха взаимно, като Тайгър подуши пекинеза, а Пико легна по гръб и размаха лапи сякаш плува по гръб. Джудит се разсмя.

— Толкова са смешни двамата.

— Наистина. — Той широко се усмихна. — Хайде, момичета, никакво размотаване. Уолтър ни очаква.

Те излязоха през втората врата, която водеше към павираното дворче, където белите гълъби летяха около своя гълъбарник. Приличаше малко на зимна разходка, защото Джудит беше изненадана от студения въздух. Вътре, в централно отопляваната сграда, толкова изпълнена с бледа слънчева светлина и аромат на цветя, беше лесно да изпиташ измамното чувство, че топлата пролет е наистина дошла, но захапването от мразовития въздух моментално прогони подобна илюзия. Беше все пак светло, но остър източен вятър духаше откъм морето и от време на време докарваше тъмни облаци пред слънцето. Джудит си напомни, че все пак е едва средата на февруари, но въпреки допълнителния пуловер потрепери. Джеръми забеляза това и каза успокояващо:

— Не се тревожи. Щом тръгнем, ще се стоплиш.

Оборите бяха на известно разстояние от къщата, скрити от погледа от горичка от млади дъбови дървета, дискретно разположена. Чакълеста алея водеше към нея и когато приближиха, се показаха конюшните, специално построени и много спретнати. Образуваха трите страни на квадрат с двор в средата. В този двор двата коня бяха готови и чакаха, вече оседлани и завързани за железни пръстени, монтирани на стената. Тинкърбел и Рейнджър. Тинкърбел беше чаровно малко сиво пони, но Рейнджър беше страхотен червеникавокафяв кон, който на тревожната Джудит се стори голям като слон. Изглеждаше застрашително силен и мускулите му ясно се очертаваха под лъскавата, тимарена кожа. Като приближаваха, тя реши да остане по-далечко. Щеше да погали понито, дори да му даде бучка захар, но ще стои на почетно разстояние от страшната сила на ловния кон на полковника.

При животните стоеше младеж, зает със затягането на подпръга на малкия сивчо. Видя ги, довърши си работата, остави седлото и зачака с ръка на шията на понито.

— Здравей, Уолтър — каза Лъвдей.

— Здравейте.

— Всичко е готово! Знаеше ли, че ще дойдем?

— Господин Нетълбед изпрати малката Кити да ми каже. — Той обърна глава към Джеръми. — Здравей, Джеръми. Не знаех, че си пристигнал.

— Имам свободен уикенд. Ти как си?

— Не съм зле. Идваш с нас, нали?

— Не, днес не. Отиваме към заливчето. Ще разходим кучетата. Това е приятелка на Лъвдей, Джудит Дънбар.

Уолтър леко обърна глава, кимна и каза:

— Здравей.

Беше необикновено красив младеж, строен, мургав, загорял от слънцето като циганин, с черна коса, която покриваше главата му с къдрици и очи тъмни като зърна кафе. Носеше кадифен брич, плътна риза на сини райета и кожено яке. Около кафявата му шия беше завързана жълта памучна кърпа. На каква възраст беше? Шестнадесет, седемнадесет? Но изглеждаше по-голям, напълно зрял, и вече притежаваше мъжка тъмна следа от брада. На Джудит й напомни Хийтклиф от „Брулени хълмове“. Стана й съвсем ясно защо Лъвдей толкова силно искаше да прекара следобеда в яздене на Тинкърбел. Дори Джудит можеше да разбере съблазънта да яздиш, щом ще бъдеш в невероятната компания на Уолтър Мъдж.

Те стояха и ги гледаха да се качват на конете. Уолтър не се възползва от стремето и се метна на седлото с непринудена грация, която съдържаше мъничко показност.

— Забавлявай се — каза Джудит на Лъвдей.

Тя вдигна камшика си.

— Ти също.

Копитата зачаткаха по двора и звукът се смени, когато стигнаха до чакълестата алея. В ярката студена светлина малката група представляваше привлекателна гледка. Преминаха в тръст и изчезнаха зад дъбовата горичка. Тракането на копита замря.

— Къде отиват? — попита Джудит.

— Може би надолу по пътя за Лиджи и после нагоре към мочурището.

— Това ме кара да съжалявам, че не харесвам конете.

— Човек или ги харесва, или не. Хайде да вървим, студено е да стоим на едно място.

Тръгнаха по пътя на ездачите и после завиха надясно, където пътеката се спускаше през градините към брега. Кучетата хукнаха напред и скоро се загубиха от погледа им.

— Няма ли да се загубят? — попита Джудит, която се чувстваше отговорна за благополучието им и беше неспокойна, но Джеръми каза уверено:

— Те знаят пътя по-добре от всички. Когато пристигнем до заливчето, те ще са там и Тайгър вече ще е поплувал.

Той показваше пътя и тя го последва по криволичещата чакълена алея, която водеше към морето. Подредените поляни и цветни лехи останаха зад тях. Минаха през малка врата от ковано желязо и алеята се стесни и се гмурна в джунгла от полутропическа растителност — камелии, късно цъфтящи хортензии, величествени рододендрони, буйни туфи и бамбуков гъсталак, високостеблени палми, като стволовете им бяха обвити с нещо, което приличаше на много гъста черна коса. Високо над тях голи клони на бряст и бреза стенеха от вятъра и бяха отрупани с грачещи врани. После изникна поточе изпод пълзящия бръшлян, мъх и папрат, което бълбукаше и подскачаше по пътя си надолу по каменното си корито край пътеката, по която вървяха. От време на време пътеката прекосяваше течащата вода и после се връщаше обратно по украсени дървени мостчета с леко ориенталски дизайн и напомняха на Джудит порцеланови чинии с имитация на китайски рисунки. Течащата вода и вятърът в дърветата издаваха единствения звук. Стъпките им бяха заглушени от дебел слой сухи листа и само когато минаваха по дървените мостчета, дъските потракваха под краката им.

На последния мост Джеръми се спря, за да изчака Джудит. Все още от кучетата нямаше следа.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Хубаво. Дойдохме при тунела.

Той отново се отправи напред. Тя се огледа и видя пред тях стръмната пътека да се гмурва в пещера от гунера, това чудовищно растение с бодливи стъбла и листа големи като чадъри. Джудит беше го виждала и преди, но никога в такова страховито изобилие. Те стояха там, зловещи като създания от друга планета, и се изискваше известен кураж да свие глава и да последва водача си. В тунела светлината от небето изчезна. Сякаш бяха под вода, толкова влажно беше всичко, толкова воднисто и зелено.

Тя се бореше да не изостава, краката й се плъзгаха по стръмната пътека. Тя повиши глас.

— Не обичам гунерата — а той се обърна и й се усмихна през рамо.

— В Бразилия използват листата й като чадъри, когато вали.

— Предпочитам да се измокря.

— Вече почти излизаме от нея.

И наистина след съвсем малко се измъкнаха от вековния мрак на тунела и отново застанаха в искрящата светлина на яркия студен следобед. Джудит видя, че бяха стигнали до края на изоставена каменна кариера. Пътеката зави към зигзаговидно стълбище от грубо изсечени стъпала, които водеха към дъното й. Потокът, чието ромолене се чуваше през цялото време, отново се появи, за да се хвърли от ръба на скалата като искрящ водопад и се излее в дълбока каменна пукнатина, смарагдово зелена от мъх и папрат и замъглена от влага. Звукът му изпълни ушите й. Стените на кариерата бяха окичени с мезембриантеми. Дъното й, посипано с дребни и едри камъни, с годините беше се превърнало в градина от къпини и орлова папрат, преплетени орлови нокти и маслено жълти самакитки. Въздухът беше приятен от бадемовия мирис на прещип и силния дъх на водорасли, и тя разбра, че най-после са близо до плажа.

Внимателно се спуснаха по почти отвесното импровизирано стълбище. На дъното пътечката, вече превърната в тясна нишка, следваше потока, който се виеше между неприветливите камъни, докато не стигнаха до далечния край на кариерата и първоначалния й вход. Тук малък затревен насип водеше нагоре към дървена врата. Потокът скочи във водосток и изчезна. Те се покатериха по насипа и после по вратата и скочиха долу върху покрит със сгурия тесен селски път. В далечния му край се виждаше ниска стена от наредени без мазилка камъни и най-после се показаха острите скали и морето. Докато слизаха през градините на Нанчероу, бяха на завет заради растителността, но сега бяха изложени на бесните пориви на вятъра, който връхлиташе от югоизток. Слънцето се скри, морето стана тъмносиньо, напръскано с бяла пяна. Прекосиха пътя и се изкачиха на далечната стена с помощта на специалния прелез само за хора. Скалите не бяха стръмни. Торфена пътечка водеше към тях през бодливия прещип, орлова папрат и туфи дива иглика. Имаше отлив и беше се открил извит сърп от бял пясък. Техният приятел потокът се появи отново, като се лееше по скалата и след това по пясъка, после изтече към големите пенести вълни през канал за прясна вода, който разделяше плажа на две части. Вятърът шибаше безпощадно. Чайките врещяха и висяха над главите им, ревът на вълните не спираше, те с пяна връхлитаха на брега и се отдръпваха навътре със силно съскане.

Както Джеръми беше обещал, кучетата вече бяха там. Тайгър беше мокър от плуването, Пико си копаеше дупка, защото беше подушил заровено парченце карантия. Иначе наоколо нямаше жива душа. Само кучетата и чайките, и самите те.

— Идва ли някой тук въобще? — попита тя.

— Не. Мисля, че повечето хора дори не знаят за съществуването на залива.

Той слезе надолу, като избягваше камъните и ужасните ъгли, и Джудит внимателно го последва. Най-после стигнаха широка тераса камъни, надвиснали над пясъка, където пукнатините бяха натъпкани с гърлица и пожълтели от лишеи.

— Нали виждаш, плажът е стръмен, така че при прилив водата се качва и става много дълбока. И е чиста като стъкло. Много е хубаво за гмуркане. — Той й се усмихна. — Можеш ли да се гмуркаш?

— Да. Баща ми ме научи в един басейн в хотел „Гал Фейс“.

— Трябва да дойдеш през лятото и да покажеш какво можеш. Мястото е толкова хубаво! На тези скали идваме на пикник, без да се страхуваме от високия прилив, който ни отнася термосите. И винаги е на завет, повече или по-малко защитен от вятъра. Защо не поседнем за малко?

Така и направиха, като се местеха насам-натам, докато намерят поносим участък на твърдите камъни. На Джудит вече не й беше студено, но беше загрята от ходенето, от замайващото слънце, което проникваше през дебелия й пуловер, от спокойното и незадължаващо присъствие на придружителя й.

— Не знам дали познаваш плажа на Пенмарън, но той е съвсем различен от този. Голям е колкото пустиня, пък е и пустинен, и ако искаш да се измъкнеш от северния вятър, трябва да отидеш на дюните. Много е красиво, но това тук е… — Тя търсеше точната дума.

Джеръми я подсказа.

— Домашно?

— Да, точно това исках да кажа. Аз… Радвам се, че ме доведе тук. Но се надявам, че не се чувстваше задължен да го направиш. Аз много добре се забавлявам и сама.

— Сигурен съм, че можеш. Но не се безпокой. Исках да дойда. Тук винаги ми е харесвало. Освежаване на душата, може би. — Той седна с лакти, опрени на коленете, и се загледа в морето през очилата си. — Виждаш ли кормораните на онзи камък? Понякога в топло време идват тюлени и се припичат. Кучетата полудяват. Не знаят какво да правят с тях.

Замълчаха. Джудит мислеше за Лъвдей и Уолтър, досега вече сигурно препускаха през мочурливите равнини, но лекото бодване на завист, което почувства, когато тръгнаха с толкова компетентен и устремен вид, не се повтори. По-добре е да е тук, на това място, с този мил човек. Да си с него беше почти толкова хубаво, колкото и да си сам.

След малко тя каза:

— Ти познаваш всичко тук много добре, нали? Имам предвид Нанчероу. И семейство Кеъри-Луис. Сякаш това е собственият ти дом и твоето семейство. И все пак не е така.

Джеръми се излегна назад, опрян на лактите си.

— Това е нещо като втори дом. Разбираш ли, аз идвам тук от години. Запознах се с тях заради баща си, който е техен семеен лекар, а като пораснах и започнах да играя ръгби и крикет полковникът ме взе под крилото си, окуражаваше ме и ми оказваше всякаква подкрепа. Той е голям запалянко. Винаги е идвал на всичките ми мачове и е викал за нашия тим. По-късно започна да ме кани да стрелям с него, което беше невероятно хубаво, защото баща ми никога не е имал време да си позволи такъв спорт и следователно никога не е могъл да отговори на любезността му.

— А децата? Имам предвид Атина и Едуард. И те ли са ти приятели?

— Те са много по-малки от мен, но да, приятели са ми. Когато Атина отиде на танци за пръв път, бях натоварен с отговорността да й бъда партньор. Не че някога е танцувала с мен, но ме смятаха за достатъчно надежден да я заведа на парти и да я върна вкъщи цяла.

— Не ти ли беше криво, че не танцува с теб?

— Не особено. Познавам предостатъчно други момичета.

— Тя е много красива, нали?

— Пленителна. Също като майка си. Мъжете си падат по нея като кегли.

— А Едуард?

— Него го познавам много добре, защото когато следвах медицина, вечно не ми стигаха парите и полковникът ми предложи работа през празниците. Мисля, че поради липсата на по-добра дума може да се нарече домашен учител. Едуард никога не си е падал по ученето и имаше нужда от извънредни уроци, за да си вземе изпитите и да влезе в Хароу. А аз го учех на тенис и крикет и често ходехме в Пензанс, за да плуваме с платноходни яхти в клуба там. Беше страхотно. Както виждаш, прекарвах много време наоколо и с тях.

— Виждам.

— Какво виждаш?

— Защо те приемат като член на семейството.

— Човек постепенно е погълнат в такива случаи. А ти? Имаше ли представа какво да очакваш, когато те поканиха за уикенда в Нанчероу?

— Не всъщност.

— Първото впечатление си е цяло преживяване. Но не мисля, че си била изумена.

— Не бях. — Тя се замисли над това. — Но само защото всички са толкова симпатични. Ако не бяха, щеше да е малко плашещо, защото всичко е толкова… богато. Имам предвид икономи и понита, бавачки и ловни партита. Никога не съм познавала в Англия някого с иконом. В Цейлон е друго, защото там всеки има прислуга, но повечето хора имат само главен готвач. Дали… Полковник Кеъри-Луис страшно богат ли е?

— Не повече от всеки друг земевладелец в Корнуол.

— Но…

— Парите са на Даяна. Тя е единствено дете на невероятно богат джентълмен на име Олискоум. Когато той почина, тя беше добре обезпечена.

Изглежда Даяна беше ощастливена отвсякъде.

— Тя трябва да е имала много специална орисница. Да си толкова красива, толкова богата и чаровна. Повечето хора биха се задоволили и само с едно от тези неща. И не просто красива, ами е и още толкова млада. Трудно е да повярваш, че има пораснали деца.

— Била е само на седемнадесет, когато се е омъжила за Едгар.

— Едгар. Така ли се казва полковникът?

— Да. Той е много по-стар от нея, разбира се, но я е обожавал през целия й живот и накрая я спечелил. И е станала страхотна сватба.

— След като толкова я обича, няма ли нищо против хора като Томи Мортимър?

Джеръми се изсмя.

— Мислиш ли, че трябва да има?

Тя се смути, сякаш бе прозвучала като някаква ужасна пуританка.

— Не, разбира се, че не. Просто изглежда… Той изглежда… — Тя се запъна. — Питам се дали не е актьор?!

— Всички тези сърдечни жестове и мелодичен глас? Лесно е да се направи грешка. Не, не е актьор. Той е бижутер. Семейството му притежава бижутерийния магазин „Мортимър“ на Риджънт стрийт. Нали знаеш, където хората купуват невероятно скъпи сватбени подаръци, годежни пръстени и прочее. Майка ми веднъж е ходила там, но само за да й пробият ушите. Каза, че на излизане се е почувствала милионерка.

— Не е ли женен? Томи Мортимър имам предвид.

— Не. Главната му претенция е, че обича само Даяна, но ми се струва, че истината е друга. Харесва му да е ерген и да се влачи след жени и никога не е искал да се раздели със свободата си. Но е близък приятел на Даяна. Грижи се за нея, когато изчезва в Лондон, и идва тук от време на време, когато има нужда да се отпусне и да глътне малко чист въздух.

На нея все още й беше трудно да разбере.

— Но полковникът няма ли нищо против?

— Не мисля. Всеки от тях е определил собствения си живот, всеки има свои собствени интереси. Даяна притежава малка къща в Лондон и има нужда да избяга в големия град от време на време. А Едгар мрази Лондон и пътува дотам само за да се срещне с борсовия си агент или да гледа крикет. И никога не ходи в къщата на Даяна, а отсяда в клуба си. Той е предимно селски човек. Винаги е бил такъв. Животът му е Нанчероу, фермата и имението, ловът и фазаните му, рядкото ловене на сьомга в Девън. Освен това е съдия и заседава в Съвета на графството. Постоянно зает човек. При това, както споменах, е много по-стар от Даяна. Дори да искаше, нямаше да е в крак с удоволствията, които тя предпочита.

— А какви са те?

— Пазаруване и бридж, вечери навън в Лондон, посещение на нощни клубове, концерти и театри. Веднъж го завела на концерт и той спал през повечето време. Неговата представа за хубава мелодия е „Ако ти беше единственото момиче на света“ и „Страна на надежда и слава“.

Джудит се разсмя.

— Аз го харесвам — каза тя. — Има толкова добродушно лице.

— Той наистина е добър. И мъчително стеснителен. Но ти сякаш намери теми за разговор и разтопи леда с него.

На това място на спокойното им прекарване беше сложен край. Кучетата, на които бяха им омръзнали пясъците и морето, тръгнаха да ги търсят, като лазеха нагоре по камъните. От Тайгър течеше вода след второто му плуване, а козината на Пико беше инкрустирана с мокър пясък. Поведението им показваше, че са отегчени от висенето наоколо и искаха да продължат разходката си. В същото време слънцето се скри зад огромен зловещ облак, морето посивя, вятърът стана по-студен и времето явно се разваляше.

Не се върнаха по същия път през градините, а тръгнаха по основната алея на фермата и вървяха край брега около миля, после поеха нагоре от стръмната долина, обградена с обрулени от ветровете дъбове, които следваха посоката на плитка река. Докато стигнаха началото, те бяха вече почти на мочурливата равнина, но настрани от пътя, който водеше към Нанчероу през пасищата, пълни с пасящи млекодайни крави. Между тези ниви вместо порти имаше стари прелези само за хора^[7] или железни решетки, сложени над дълбоки ровове.

— Ранни британски решетъчни препятствия за говеда — отбеляза Джеръми, като я водеше през тези съоръжения, — и много по-ефикасни от всякакви порти, защото туристите и минувачите не могат да ги забравят отворени.

Тайгър прие прелезите като нещо естествено, но Пико се запъна още на първия и трябваше да го носят.

Беше почти пет и следобедът гаснеше, когато се върнаха в къщата. Облаците вече бяха покрили небето, слънцето беше се скрило окончателно, светлината избледня.

Джудит беше уморена. Когато с мъка извървяваха последната част от пътя, тя попита:

— Дали Лъвдей се е върнала?

— Би трябвало. Уолтър не би рискувал да го свари тъмнината навън.

Вече и кучетата влачеха лапи, но пък бяха много близо до къщата. Дърветата оредяха, пътят криволичеше и сградата се показа. От прозорците и стъклената входна врата струеше светлина. Но те не влязоха през нея, а откъдето бяха дошли — през задния вход покрай оръжейната.

— Правило на къщата — обясни Джеръми. — Никакви кучета в главната част на сградата, докато не изсъхнат. Иначе всички дивани и килими ще бъдат вечно мръсни.

Той напълни емайлирани купи с прясна вода и гледаше как пият кучетата. Най-после задоволени, те се изтръскаха и признателно се настаниха в кошниците си.

— Е, това е — каза Джеръми. — Да отидем да потърсим Мери. Сигурно ни очаква с чайник на печката. Искам да си измия ръцете. Ще се видим в детската стая.

Джудит уморено тръгна нагоре към стаята си. Но сега беше друго. Не ново, а познато. Връщаше се в Нанчероу, а не го виждаше за пръв път. Беше една от жителите му, приета, и това беше нейната стая. Смъкна дебелия пуловер и го хвърли на леглото, влезе в банята, изми се с ароматния сапун и избърса ръцете си в собствената си хавлиена кърпа. После среса косата си, разбъркана от вятъра, и ловко я завърза отзад. Лицето й в огледалото беше поруменяло от ходенето и свежия въздух. Прозина се. Беше запълнен ден, при това още не беше свършил. Тя угаси лампата и отиде за чай.

Джеръми беше дошъл преди нея, вече седеше до масата с Мери и Лъвдей и си мажеше с масло топла кифла.

— Не знаехме къде сте отишли — каза Лъвдей, когато Джудит дойде при тях. — Нямаше ви цяла вечност. С Мери се канехме да организираме издирването ви. — Джудит дръпна един стол и седна при тях. Беше вълшебно да седнеш. Огънят пламтеше, Мери беше спуснала пердетата и скрила мрачната вечер. — Хареса ли ти заливчето?

— Красиво е.

— Как обичаш чая? — попита Мери. — С мляко без захар? Ще ти трябва солидна чаша след толкова ходене. Тъкмо казвах на Джеръми, че не е трябвало да те води толкова далече.

— Нямах нищо против. Хареса ми. А ти добре ли поязди, Лъвдей?

Да, Лъвдей беше прекарала чудесен следобед, пълен с приключения, и Тинкърбел беше прескочила четворно препятствие, Рейнджър бил изплашен от стара торба, която се развявала на живия плет, но Уолтър бил блестящ и го укротил.

— Наистина си помислих, че ще претърпим най-ужасната катастрофа.

И най-горе на блатистата равнина те галопирали с мили, било божествено, а въздухът толкова прозрачен, че биха могли да останат вечно. И всичко било божествено, абсолютно божествено, и не можела да дочака да излезе с Уолтър отново.

— По-хубаво е дори отколкото когато съм с татко, защото той винаги е толкова внимателен.

— Надявам се, че Уолтър не е допуснал никакъв риск — каза Мери сурово.

— О, Мери, такава си мърморка. Аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си.

Накрая те престанаха да ядат и пият, когато вече бяха така натъпкани с топли кифли, студени приказни сладки, масленки и сандвичи, че не можеха да хапнат нищо повече. Джеръми се облегна назад на стола си и беше наедрял невероятно. Джудит се изплаши, че столът ще се счупи от тежестта му. Но издържа благополучно.

— Не бих искал това, но просто трябва да си тръгна, иначе няма да се прибера вкъщи за вечеря.

— Как можеш да мислиш за ново хранене след всичките тези кифли, просто не мога да си представя — каза Лъвдей.

— Говори за себе си.

Той се изправи и в този момент вратата се отвори и влезе Даяна.

— Аха, ето къде сте всички и колко приятно изглеждате.

— Пихте ли вече чай, госпожо Кеъри-Луис?

— Да, и Паркър-Браун си тръгнаха, защото ще ходят на някакъв коктейл, на който трябва да присъстват, а пък мъжете се залепиха за вестниците си. Джеръми, ти май се каниш да си тръгнеш.

— Боя се, че да. На път съм.

— Беше прекрасно да те видим. Поздрави сърдечно родителите си.

— Е, благодаря за обяда и за всичко. Ще надникна от вратата да кажа довиждане на полковника и Томи.

— Добре. И скоро ела пак.

— Не знам кога може да стане, но много бих искал. Довиждане, момичета. Довиждане, Джудит. Беше чудесно да те видя отново. Довиждане, Мери. — Той я целуна. — И Даяна. — Той целуна и нея, отиде до вратата, отвори я, вдигна ръка и излезе.

— Той никога не си губи времето — каза Даяна с усмивка. — Такова мило момче. — И отиде да седне в ъгъла на дивана, близо до огъня. — Момичета, искате ли да вечеряте долу с нас, или предпочитате да хапнете тук с Мери?

— Трябва ли да се преобличаме, за да слезем долу при вас? — попита Лъвдей.

— О, мила, що за глупав въпрос, разбира се, че трябва.

— В такъв случай мисля, че е по-добре да останем тук и да ядем бъркани яйца или нещо подобно.

Даяна вдигна хубавите си вежди.

— А ти, Джудит?

— Обичам бъркани яйца, пък и нямам в какво да се преоблека.

— Добре, щом и двете искате това, ще кажа на Нетълбед. Кити, можеш да занесеш горе поднос за себе си. — Тя бръкна в джоба на бледосивата си дълга жилетка и извади цигарите си и златна запалка. Запали една и посегна за пепелник. — Джудит, какво стана с прекрасното сандъче, което донесе? Обеща да ми го покажеш след чая. Донеси го и ще го разгледаме.

И така следващите десетина минути минаха в повторно демонстриране на прелестите на кедровото сандъче и триковете на малката ключалка. Даяна беше приятно очарована, възхищаваше се на всеки аспект на съкровището на Джудит, отваряше и затваряше малките чекмедженца, обеща, че колекцията й от раковини ще напълни едно от тях.

— Можеш да го използваш като кутия за бижута. За всичките ти пръстени и скъпоценности. Ще бъдат от невредими по-невредими.

— Нямам никакви пръстени или скъпоценности.

— Ще имаш. — Тя за последен път затвори капака и заключи сандъчето. Усмихна се на Джудит. — Къде ще го държиш?

— Предполагам, че при леля Луиза… Ще го занеса през средносрочната ваканция.

— Да — каза Лъвдей, — на отвратителната матрона й се свиди дори ъгълче в шкафа за лекарства.

— Защо не го оставиш тук? — попита Даяна.

— Тук?

— Да. В Нанчероу. В спалнята си. Тогава винаги когато идваш, то ще те чака.

— Но… — (Щяха да я канят пак, това беше единствената мисъл, която мина през главата й. Това гостуване няма да е единствено. Ще я поканят да се върне!) — Няма ли да ви пречи?

— Ни най-малко. И като дойдеш следващия път, можеш да си донесеш някакви дрехи и да ги оставиш тук, също като че ли това е другият ти дом. Тогава няма да се наложи да ровиш в изхвърлените неща на Атина.

— Харесаха ми. Никога не съм имала пуловер от кашмир.

— Тогава го задръж. Ще го закачим в шкафа ти. Той ще постави началото на твоя нанчероуски гардероб.

* * *

Лавиния Боскауен, която отдавна беше се примирила с факта, че старците нямат нужда от много сън, лежеше в мекото си двойно легло с глава към прозореца и гледаше как нощното небе светлее на зазоряване. Пердетата бяха разтворени, дръпнати до краен предел, защото мракът, всичко навън със светлината на звездите, нощните миризми и звуци за нея бяха прекалено ценни, за да ги прогонва.

Пердетата бяха много стари. Не колкото самата госпожа Боскауен, но колкото годините, които беше преживяла в Дауър Хауз, което прави близо петдесет. Слънцето и износването бяха ги обезцветили и опърпали. Дебелата основа като вълната на стара овца беше се прокъсала тук-там, връзките на натруфените завеси бяха се разнищили и те висяха на корниза, тук-там изтънели като конец примки. Няма значение. Някога те бяха хубави, тя ги беше избрала и обичала. Те ще я изпратят от този свят.

Тази сутрин не валеше. Беше благодарна за това. През зимата се беше излял прекалено много дъжд и макар на своите осемдесет и пет години да беше престанала да обикаля из селото и да ходи на дълги здравословни екскурзии, все пак беше приятно да направи няколко крачки навън в градината и да прекара час-два в човъркане на чист въздух — да мулчира розите или да сплете спретнати плитки от листата на нарцисите, след като бяха прецъфтели. За последната дейност тя имаше специална подставка за коленете, измислена и направена от племенника й Едгар в дъскорезницата на имението. Тя имаше гумени подложки, за да пазят старите й колене от влагата, и здрави дръжки, на които да се хване, когато иска да се изправи на крака. Толкова просто устройство, а толкова полезно. Точно като самия Едгар, когото Лавиния, която никога не бе имала семейство, винаги беше обичала като син.

Небето избледня. Хубав, студен ден. Неделя. Спомни си, че Едгар и Даяна ще дойдат на обяд, като доведат Лъвдей, Томи Мортимър и съученичка на Лъвдей. Томи Мортимър беше стар познат, срещан много пъти, когато напускаше Лондон и се измъкваше за селски уикенд в Нанчероу. Понеже беше приятел на Даяна — внимателен, привързан и източник на безкрайни цветисти комплименти, Лавиния отначало изпитваше силни съмнения към него, подозираше го в нечестиви намерения и заради Едгар негодуваше от постоянното му внимание към неговата жена. Но с течение на времето Лавиния бе си създала собствено мнение за Томи Мортимър и бе разбрала, че той не представлява никаква заплаха за брака на когото и да било. Тя вече можеше да се смее над екстравагантните му занимания и се привърза към него. Колкото до приятелката на Лъвдей, тя й беше непозната. Но ще бъде интересно да открие що за приятелка е избрало да води вкъщи през уикенда това непослушно, своенравно дете.

Така или иначе, беше си събитие. За обяд ще има две патета, пресни зеленчуци, лимоново суфле и компот от нектарини. На лавицата в бюфета имаше превъзходно сирене стилтън. Лавиния трябваше да не забрави да напомни на Изабел да изстуди бялото рейнско вино.

Изабел. На стари години Лавиния имаше малко грижи. Когато беше на средна възраст, беше стигнала до заключението, че е безполезно да се тревожиш за неща, които не зависят от теб. Тук влизаше евентуалната й собствена смърт, времето, лошото развитие на събитията в Германия. Така че макар и задължително да четеше вестниците, тя решително насочи мислите си в друга посока. Поръчването на нова роза; подрязването на будлеята; книгите в библиотеката й и писмата до и от стари приятели. Следваше напредването на гоблена и ежедневното обсъждане с Изабел на гладкия ход на малкото им домакинство.

Но самата Изабел беше една грижа. Само с десет години по-млада от Лавиния, тя си нямаше нищо, освен цялото готвене и домашна работа, които бяха животът й цели четиридесет години. От време на време Лавиния събираше смелост да повдигне въпроса за излизането й в пенсия, но Изабел неизменно се сърдеше и засягаше, сякаш Лавиния се опитва да се отърве от нея, и неизбежно следваха ден-два намръщено и обидено поведение, което трябваше да се преодолява.

Обаче се направиха компромиси и сега жената на пощальона се катереше от селото по хълма всяка сутрин. Наета да върши „грубата“ работа, тя постепенно проникваше извън стените на кухнята и разширяваше задълженията си — лъскаше пода, изтъркваше плочите на портала, въобще всичко беше подредено, чисто до блясък и ухаеше приятно. Отначало Изабел се отнасяше към тази добра душа с хладно презрение и това, че жената на пощальона издържа дълъг период на бойкотиране и накрая победи враждебността на Изабел и се сприятелиха, говори много за нея.

Но тя не идваше в неделя и обядът щеше да създаде много работа на Изабел. Лавиния би искала да й помогне поне малко, но не можеше да направи кой знае какво — силите й стигаха да свари едно яйце. Но раздразнителността на Изабел винаги криеше рискове и в края на деня се оказваше, че е най-добре никой да не се намесва.

Някъде навън в градината пееше кос. Долу се отвори и затвори врата. Старицата се обърна сред струпаните си ленени възглавници и протегна ръка за очилата си, които бяха на страничната маса. Тя беше доста голяма, колкото малко бюро, поради големия брой дребни предмети, които трябваше да бъдат винаги под ръка. Очилата й, чашата й с вода, кутия с хубави чаени бисквити, малка купчина хартия за писане и остър молив, в случай че посред нощ я навести блестяща идея. Снимка на покойния й съпруг Юстас Боскауен, гледащ строго от своята подложка от синьо кадифе, библията й, книгата, която четеше може би за шести път — „Кулите Барчестър“. Защото Тролъп беше толкова успокояващ автор. Да го четеш, беше като да те е хванал някой за ръката и да те води кротко в по-приятното минало. Тя затърси по-настойчиво очилата си. Поне, каза си тя, нямаш комплект челюсти, които да ти се хилят от стъклена чаша. Гордееше се със зъбите си. Колко баби на осемдесет и пет можеха да се похвалят със собствени зъби? Или поне с повечето от тях. А пък на онези, които са изпопадали отзад, липсата им не се вижда. Тя все още можеше да се усмихва и да се смее, без да я е страх, че ще смути някого с беззъбата гримаса на нащърбена чиния.

Погледна часовника. Седем и половина. Изабел е тръгнала нагоре. Чу скърцането на стъпалата, старческите стъпки по площадката. Леко почукване и вратата се отвори, появи се тя с поднос от сутрешната чаша на Лавиния с топла вода и резен лимон в нея. Не трябваше да продължава старата традиция, Лавиния чудесно можеше да мине и без нея. Но Изабел беше сервирала рано сутрин топла вода с лимон вече петдесет години и нямаше намерение да престава.

— Добро утро — каза тя. — Ама че студ.

Разчисти място за подноса на масата и го остави. Ръцете й бяха възлести и червени, кокалчетата подути от артрит и носеше синята си манта с бяла престилка с нагръдник. Някога беше покривала главата си с огромна и неподходяща бяла памучна касинка, но Лавиния накрая успя да я убеди да изостави този белег на сервилност и без нея тя изглеждаше много по-добре. Вече се виждаше къдрава сива коса, навита отзад на малък кок, забоден с огромни черни фуркети.

— Благодаря, Изабел.

Изабел прекоси стаята да затвори прозореца и така замлъкна песента на коса. Чорапите й бяха черни. Глезените й над износените обувки с каишка бяха подути. Би трябвало тя самата да лежи и да й носят топли успокоителни питиета. На Лавиния й се искаше да не се чувства винаги толкова виновна. И импулсивно каза:

— Надявам се, че няма да имаш твърде много работа днес. Може би трябва да престанем да каним близки на обяд.

— Хайде, не започвай отново. — Изабел припряно дръпна пердетата, като си създаваше възможност да се погрижи за още нещо.

— Продължаваш да се държиш сякаш съм почти умряла или вече погребана.

— Не правя нищо подобно. Просто искам да съм сигурна, че няма да се съсипеш от умора.

Изабел се изсмя.

— Няма такава опасност. Така или иначе всичко е започнато. Масата е сложена още снощи, когато ти ядеше супата си от подноса, всички зеленчуци са приготвени. Чудно брюкселско зеле, само леко замръзнало и хрускаво. Сега слизам да приготвя суфлето. Тази Лъвдей няма да ми прости, ако няма суфле.

— И ти я глезиш, Изабел, като всички други.

Изабел изсумтя.

— Ако питаш мен, всички деца Кеъри-Луис са разглезени, но това май никак не им вреди. — Тя се спря и вдигна пеньоара на Лавиния от фина вълна, който беше се смъкнал от стола на пода. — И никога не съм одобрявала изпращането на Лъвдей в онова училище. Какъв смисъл да имаш деца, след като ще ги пращаш толкова далече от вкъщи?

— Предполагам, че са смятали това за по-добро за нея. Така или иначе, вече е минало и тя явно свиква със „Сейнт Урсула“.

— Добър знак е, че си е довела приятелка вкъщи. Ако се сприятелява, все още не е съвсем излязла от пътя.

— Не е. Права си. И не трябва да забравяме, че това няма нищо общо с нас.

— И така да е, можем да имаме свое мнение, нали? — След като изложи позицията си, Изабел тръгна към вратата. — Искаш ли пържено яйце за закуска?

— Благодаря ти, мила, това ще е удоволствие.

Изабел излезе. Вървеше предпазливо по извитата стълба и стъпките й заглъхнаха. Лавиния си я представи как пристъпва стъпало по стъпало и се държи с едната ръка за перилата. Вината не я напускаше, но какво можеше да направи? Изпи топлата си вода с лимон, замисли се за обедното парти и реши, че ще облече новата си синя рокля.

* * *

Поведението на Лъвдей на другата сутрин показа недвусмислено, че леля й Лавиния е едно от малкото лица, способни да окажат някакво влияние на непокорната й личност. Като начало, тя стана рано, за да си измие косата, после облече без никакви възражения дрехите, които Мери беше й приготвила още снощи — карирана вълнена рокля с блестящи бяла яка и маншети, бели три четвърти чорапи и черни лачени обувки с каишка и копчета.

Като я видя в детската с изсушена и вчесана от Мери коса, Джудит започна да се безпокои за собствения си външен вид. До толкова необикновено хубавата и спретната Лъвдей тя се почувства като беден роднина. Тъмночервеният пуловер от кашмир си беше хубав както винаги, но…

— Не мога да отида на обяд с шорти, нали? — обърна се тя към Мери. — А униформата е толкова грозна. Не искам да отида в униформа.

— Разбира се, че няма да отидеш. — Мери беше разбираща и практична както винаги. — Ще погледна в гардероба на Атина и ще ти намеря прилична пола. А от Лъвдей можеш да заемеш чифт бели чорапи като нейните, пък аз ще ти лъсна обувките. Тогава ще станеш елегантна и светнала като ново пени. За бога, стой мирно, Лъвдей, иначе никога няма да изсушим този перчем.

Полата, безсрамно отмъкната от гардероба на Атина, беше шотландска, карирана, с кожени каишки и катарами на талията.

— Шотландските полички са много хубаво нещо, защото няма значение дали си тънък или дебел — винаги ще ти станат — отбеляза Мери.

Тя коленичи и я обви около талията на Джудит и закопча каишките. Лъвдей гледаше и се изкиска.

— Прилича малко на нагласяването на подпръга на Тинкърбел.

— Ни най-малко. Знаеш как Тинкърбел се издува като балон. Така. Чудесно. И на дължина е точно колкото трябва. До средата на коляното. И има малко червено в карето, така че отива на пуловера. — Тя се усмихна и се изправи. — Прелест. Сякаш пред теб и крал пет пари не струва. Сега си свали обувките и Мери така ще ги лъсне, че да се огледаш в тях.

Закуската в неделя в Нанчероу ставаше чак в девет часа, но дори при това, когато населението на детската стая се появи, другите вече бяха там, лапаха овесена каша и наденички на скара. Голямата трапезария беше изпълнена с ранна зимна слънчева светлина, носеше се неустоима миризма на прясно кафе.

— Съжалявам, че закъсняхме — извини се Мери.

— Чудехме се какво правите — обади се Даяна от далечния край на масата. Беше в светлосиви фланелен жакет и пола, толкова безупречно скроени, че я правеха стройна като фиданка. Синя копринена блуза превръщаше очите й в сапфири. На ушите й имаше обеци с перли и диаманти, на шията й блестеше тройна перлена огърлица.

— Ами приготвянето ни отне известно време.

— Няма значение. — Тя се усмихна на момичетата. — Като виждам толкова елегантна двойка, разбирам всичко. Справила си се блестящо, Мери.

Лъвдей отиде да целуне баща си. И те с Томи Мортимър бяха еднакво официални, носеха костюми със сака, ризи с колосани яки и копринени вратовръзки. Полковникът остави вилицата си, за да освободи ръката си и да прегърне дъщеря си.

— Едва те познах — каза й той. — Истинска малка лейди, като си облечеш рокля. Бях започнал да забравям как изглеждат краката ти.

— О, стига, татко, не говори глупости. — Тя изглеждаше леденостудена и безчувствена, сякаш маслото няма да се стопи в устата й. Лъвдей очевидно нямаше намерение да поддържа същия тон. — И я се виж, лакомо старче, взел си цели три наденички. Дано си оставил нещо и за нас…

* * *

По-късно сутринта те шофираха по късото разстояние до Розмълиън и всичките петима се разположиха много удобно в огромния даймлер на полковника. За църквата Даяна беше си сложила сива филцова шапка с кокетна воалетка и понеже денят, макар ясен и слънчев, беше студен, беше наметнала сребърна лисица на раменете си.

Паркираха колата до дворната стена на църквата и тръгнаха по пътеката между старите надгробни камъни и тисови дървета като всичките хора от селото. Църквичката беше малка и много, много стара. Джудит предположи, че е по-стара и от тази в Пенмарън. Тя сякаш от старост беше потънала в земята, така че от яркото слънце навън слизаш в хладен полумрак, който мирише на влажен камък, дървояди и мухлясали молитвеници. Седалките бяха отвратително неудобни и когато седнаха на първия ред, една сякаш пукната камбана заби от камбанарията високо над главите им.

В единадесет и петнадесет минути службата започна. Продължи доста дълго, защото викарият, клисарят и органът бяха като църквата много стари и от време на време объркваха нещата. Единственият човек, който изглежда знаеше какво прави, беше полковник Кеъри-Луис, който енергично тръгна към аналоя, прочете откъса от библията и също така енергично се върна на мястото си. Беше произнесена и задължителната несвързана проповед, чиято тема си остана неясна от началото до края. Бяха изпети три химна, събраха дарения (по десет шилинга от всеки възрастен и по половин крона за Джудит и Лъвдей), накрая благословията и всичко свърши.

След всепроникващия студ в църквата излизането на слънце положително те стопляше. Те постояха малко, докато Даяна и полковникът разменят по някоя дума с викария, чиято оскъдна бяла коса се изправяше от вятъра, а стихарът му се издуваше и шляпаше като чаршаф на въже. Други богомолци на път за вкъщи докосваха шапките си и казваха почтително: „Добро утро, полковник. Добро утро, госпожо Кеъри-Луис“.

Лъвдей, на която й писна, започна да се качва и скача от покрит с лишеи надгробен камък.

— Ей, хайде да си тръгваме. — Тя мушна с пръст ръката на баща си. — Гладна съм.

— Добро утро, полковник. Какъв хубав ден…

Най-после всички се изнизаха и можеха да тръгнат. Но сега полковникът погледна часовника си.

— Разполагаме с десет минути. Затова ще оставим колата тук и ще тръгнем пеша. Малко движение няма да ни навреди и тъкмо ще ни дойде апетит за обяд. Хайде, момичета.

Те се отправиха по тесния криволичещ път, който излизаше от селото нагоре по хълма. От двете му страни имаше високи каменни стени, обвити с бръшлян, а голи брястове се извисяваха към чистото небе. Най-високите им клони бяха натежали от грачещи врани. Хълмът ставаше все по-стръмен и всички се задъхваха.

— Ако знаех, че ще ходим пеша, нямаше да дойда с обувките си с най-високи токове — каза Даяна.

Томи обви талията й с ръка.

— Да те взема ли в ръце и да те понеса?

— Това едва ли ще е много прилично.

— Тогава само ще те побутвам напред. И просто си мисли колко хубаво ще е да се връщаш назад. Ще можем да тичаме по целия път. Или да се пързаляме по задник като на шейна.

— Това най-малкото ще предостави на всички тема за приказки.

Полковникът, без да обръща внимание на тези закачки, крачеше напред пред всички. Пътеката за пореден път направи завой, но изглежда тук, на стръмния ъгъл, най-после бяха пристигнали до целта. Защото на високата стена от дясната страна на пътя се появи отворена порта. Зад нея тясна алея се виеше между тревни ивици и старателно подрязан жив плет от ескалония. Беше голямо облекчение да стъпиш на хоризонтална повърхност, макар че пътят беше покрит с морски камъчета, които правеха ходенето шумно.

Томи Мортимър крачеше бойко. Физическите упражнения не му бяха любими, освен когато размахваше тенис ракета или носеше пушка.

— Мислите ли, че ще ми предложат джин с подправки? — попита той с копнеж.

— Ти и по-рано си обядвал тук — рязко му напомни Даяна. — Ще ти предложат шери, може би мадейра. И не трябва да искаш джин с подправки.

Той въздъхна примирено.

— Мило момиче, заради теб бих пил и отрова. Но признай, че мадейрата съдържа тонове от Джейн Остин.

— Нито Джейн Остин, нито мадейрата ще ти навредят.

Малката група заобиколи завоя на живия плет и пред тях се показа къщата Дауър Хауз. Не беше нито голяма, нито внушителна, но притежаваше някакво стилно достойнство, което веднага правеше впечатление. Квадратна сграда, симетрична и солидна, измазана с хоросан и боядисана в бяло, с готически прозорци, покрита със сиви плочи и с каменен портал, обвит с клематис. Сгушена там, заслонена от хълма, имаше вид на място, обърнало гръб на света, скришно дремещо през отминаващите години по-дълго, отколкото някой можеше да си представи.

Нямаше нужда да почукат, нито да позвънят. Щом полковникът се приближи, отвори се вътрешна врата и на портата се появи възрастна жена. Носеше униформа на камериерка, с престилка от муселин и муселиново боне, кацнало на бялата й коса и украсено с кадифени панделки.

— Мислех, че ще дойдете право тук. Всичко е готово за вас.

— Добър ден, Изабел.

— Добър ден, госпожо Кеъри-Луис. Хубав е, нали, макар и малко хладен.

Гласът й беше остър и много корнуолски.

— Помниш ли господин Мортимър, Изабел?

— Да, разбира се. Добър ден, сър. Влизайте, а ние ще затворим вратата. Да взема ли палтата ви? Боже, Лъвдей, как растеш! А това приятелката ти ли е? Джудит? Дайте ми кожата си, госпожо Кеъри-Луис, ще я сложа на сигурно място.

Джудит, която разкопчаваше зеленото си униформено палто, се оглеждаше незабелязано. Чуждите къщи винаги са много интересни. Веднага щом за пръв път влезеш през една врата усещаш атмосферата и така откриваш нещо за индивидуалността на обитателите. Къщата Ривървю, макар и преходна и малко занемарена, беше станала дом просто защото мама беше винаги там — играеше си с Джес, или беше в кухнята, или правеше списъци за пазаруването на Филис, или потънала във фотьойла си пред огъня с всичките си малки хубави притежания наоколо. Уиндиридж, от друга страна, винаги се усещаше като малко безличен, нещо като голф клуб, а Нанчероу под влиянието на Даяна беше станал луксозно лондонско жилище от огромен провинциален мащаб.

Но Дауър Хауз имаше въздействие, което Джудит никога преди не беше изпитвала. Беше наистина като да се върнеш назад във времето. Толкова стара — със сигурност предвикторианска, с толкова съвършени пропорции, толкова тиха, че над спокойните гласове бавното тиктакане на дядовия часовник ясно се чуваше. Подът на фоайето беше покрит с плочи и постлан с килими, въздушно спираловидно стълбище се издигаше от него, извиваше под готически прозорец, скрит от завеси от лен с пшеничен цвят. Носеше се очарователна миризма на смес от застоялост, старинна мебел, лак и цветя, със слаб нюанс на влажен камък и студени килери. Нямаше и помен от централно отопление, само ярък огън гореше зад решетката и слънчев квадрат беше се прострял на пода през отворения прозорец.

— Госпожа Боскауен е в приемната.

— Благодаря, Изабел.

Като остави Изабел да отнесе палтата горе, Даяна ги поведе през отворената вътрешна врата.

— Лельо Лавиния! — Гласът й беше топъл от истинско удоволствие. — Ето ни, напълно изтощени от катеренето по хълма. Едгар ни накара. Ти си светица, щом търпиш такова нашествие…

— Но всички сте били на църква! Колко добре сте направили. Аз не дойдох, защото не бих могла да понеса поредната проповед на викария. Лъвдей, маймунчето ми, ела да ме целунеш… И скъпият Едгар. И Томи. Чудесно е да ви видя отново.

Джудит се мотаеше отзад не толкова от стеснителност, колкото от желание да разгледа. Светла стая, окъпана в златна слънчева светлина, която струеше през гледащите на юг прозорци. Меки цветове, розови, кремави и зелени, вече поизбелели, но и не са били ярки. Дълъг библиотечен шкаф, натъпкан с томове в кожена подвързия. Остъклен орехов шкаф, съдържащ набор от фруктиери от майсенски порцелан. Украсено венецианско огледало над боядисаната в бяло рамка на камината. В огнището блещукаше малък огън от въглища. Слънчевата светлина намаляваше яркостта на пламъка, но пък искреше с блясъка на дъгата в шлифованите висулки на кристалния полюлей. И имаше цветя, много цветя. Лилии, с упойващия им аромат. Всичко зашеметяваше.

— Джудит!

Тя стреснато разбра, че Даяна беше произнесла името й. Ужасно би било госпожа Боскауен да я помисли за зле възпитана или безцеремонна.

— Извинете!

Даяна се усмихна.

— Приличаш на хипнотизирана. Ела да те запозная. — Тя протегна ръка, подканваща я да дойде при тях. Сложи ръка на рамото й. — Лельо Лавиния, това е приятелка на Лъвдей, Джудит Дънбар.

Внезапно тя се смути. Госпожа Боскауен чакаше, седнала много изправена в ниския стол, полуобърнат към светлината, със синята си вълнена рокля, която се спускаше до глезените й. Беше стара… може би около осемдесетте и над тях. Страните й под слоя пудра бяха набраздени от бръчки, а до нея, за да й е под ръка, беше опрян абаносов бастун със сребърна дръжка. Стара. Чудесно стара. Но избелелите й сини очи искряха от интерес и не беше трудно да се разбере, че някога е била много красива.

— Мила! — Гласът й беше ясен, съвсем мъничко треперлив. Тя взе ръката на Джудит и я задържа в своята. — Прекрасно е, че успя да дойдеш с другите. Не е много стимулиращо, но обичам да се запознавам с нови приятели.

Лъвдей каза безцеремонно:

— Поканих Джудит на гости при нас, защото семейството й е в Коломбо и няма при кого да отиде.

Даяна се намръщи.

— Лъвдей, това изглежда като много неприятна покана. Знаеш, че покани Джудит, защото искаше да си с нея. Не ме остави на мира, докато не се обадих на госпожица Като.

— Добре де, това беше една от причините.

— И сериозна при това — успокои я леля Лавиния. Тя се усмихна на Джудит. — Но Коломбо не изглежда много далече.

— Те ще са там съвсем малко. Колкото да им стигне времето да си опаковат нещата от къщата и да заминат за Сингапур. Баща ми е получил там нова работа.

— Сингапур! Звучи много романтично. Никога не съм била там, но имам братовчед, който беше в генералния щаб на губернатора и казваше, че това е едно от най-хубавите места. Празненства през цялото време. Майка ти ще прекара там най-хубавото време в живота си. Хайде, ела и си намери място за сядане. Толкова хубав ден, не понасям да се свивам край огъня. Едгар, ще се заемеш ли с питиетата? Погрижи се всеки да получи шери. Имаме десет минути, преди Изабел да удари гонга. Даяна, мила, има ли новини от Атина? Върнала ли се е от Швейцария?

Под прозореца имаше дълга кушетка. Джудит разсеяно отиде да коленичи върху нея, за да погледне над дълбоката покрита веранда към градината на склона зад нея. В подножието на поляната имаше горичка от монтерейски бор и над върховете й беше очертана далечната синя линия на хоризонта. Този изглед, противопоставянето на тъмните иглолистни гори и лятното море, създаваше необикновеното усещане, че си някъде в чужбина. Сякаш всички те с магия бяха пренесени от Нанчероу в някаква италианска вила, окъпана в слънцето на една южна страна, застанала високо на хълм над Средиземно море. Илюзията я изпълни със замайващо удоволствие.

— Обичаш ли градините? — Старата дама отново беше се обърнала към нея.

— Тази ми харесва особено много.

— Ти си дете точно каквото ми допада. След обяда ще си облечем палтата и ще излезем да я разгледаме.

— Наистина ли?

— Аз няма да дойда — прекъсна я Лъвдей. — Много е студено и съм я виждала сто пъти.

— Мисля, че и никой друг няма да дойде — кротко отбеляза леля Лавиния. — И те като теб, Лъвдей, добре познават градината. Но това няма да ни спре с Джудит да отделим малко време за себе си и да се порадваме на кратка разходка на чист въздух. И ще си побъбрим и ще се опознаем. А ти как си, Едгар? А, шерито ми. Благодаря. — Тя вдигна чашата си. — И благодаря на всички ви, че дойдохте.

— Джудит!

Зад нея полковникът каза името й. Тя се обърна. Той се усмихна.

— Лимонадата.

— О, благодаря.

Тя седна, където беше коленичила, с гръб към прозореца и посегна да вземе чашата от ръката му. Срещу тях Лъвдей, която кой знае защо бе избрала да раздели един огромен фотьойл с Томи Мортимър и седеше притисната до него, също получи лимонада. През малкото разстояние, което ги делеше, тя улови погледа на Джудит и хлапашкото й лице се изкриви в ухилване, и изведнъж тя стана толкова лоша и толкова хубава, че сърцето на Джудит се препълни с обич към нея. Обич, а и признателност, защото Лъвдей беше споделила с нея толкова много, а и сега беше тук благодарение на нея.

* * *

— … И сега покарват първите ми луковички — самакитка, ранни минзухари и кокичета. Тук е завет, както виждаш, и на Нова година винаги идвам на това място в градината, за да видя как вървят. Изхвърлям цялата ужасна прашна зеленика, щом намеря дори съвсем мъничка групичка, едва набола земята, и тогава разбирам, че годината е започнала и пролетта идва.

— Аз пък мислех, че трябва да се чака до нощта срещу Богоявление, за да се изхвърли зелениката. Какво е онова розово цвете?

— Вибурнум фрагранс. Мирише на лято, удар посред зима. А това е будлеята ми. Сега изглежда малко тъжно, но през лятото гъмжи от пеперуди. Съвсем голяма е, нали, а я посадих само преди две години.

Тръгнаха надолу стъпка по стъпка по спускащата се чакълена пътека. Леля Лавиния, вярна на думата си, не бе забравила обещанието си и когато свърши обядът, изпрати другите отново в приемната да се забавляват колкото могат, а тя изведе Джудит навън за малка обиколка. За тази цел си беше сложила здрави градински обувки и огромна пелерина от туид, а главата си беше обвила с шал. Бастунът й я крепеше на крака и служеше добре като показалка.

— Както виждаш, цялата ми земя е по склоновете на хълма. На самото дъно е зеленчуковата градина, а шотландските борове са южната ми граница. Когато дойдохме тук, всичко беше терасирано, но аз исках градина на участъци като външни стаи, всяка със свой собствен характер, по-скоро неочакван и таен. Затова посадихме ескалония и жив плет от лигуструм и направихме портите като арки. Алеята привлича погледа, нали? Те те карат да поискаш да разбереш какво има зад тях. Ела, ще ти покажа. Виждаш ли? — Те минаха зад първата арка. — Моята градина с рози. Всички старомодни рози. Това е Розамунда, най-старата от всички. Сега изглежда малко оклюмана, но когато цъфне, венчелистчетата й са оцветени в бяло и розово. Като момиченца в празнични роклички.

— Откога живеете тук?

Леля Лавиния отново поспря и Джудит реши, че е особено приятно да си в компанията на възрастен, който за никъде не бърза и се радва да разговаря, сякаш разполага с цялото време на света.

— От около петдесет години. Но когато бях дете моят дом беше Нанчероу. Не къщата на Даяна, а старата, която изгоря. Брат ми беше баща на Едгар.

— Значи винаги сте живели в Корнуол?

— Невинаги. Съпругът ми беше кралски съветник и окръжен съдия. Първо живеехме в Лондон, после в Ексетър, но винаги през отпуските се връщахме в Нанчероу.

— И децата си ли отгледахте?

— Миличка, никога не съм имала деца. Едгар и Даяна са децата ми, а техните деца са мои внуци.

— Боже, колко жалко.

— Кое? Това, че не съм имала деца? Виждаш ли, всяка тъга си има компенсация. Пък и може би щях да бъда безнадеждна майка. Хайде да не се ровим в миналото. За какво говорехме?

— За градината и за къщата ви.

— А, да. Къщата. (Това е най-хубавият розов люляк. Опитвам да не му позволя да израсте прекалено висок и източен). Къщата. Тя беше Дауър Хауз към Нанчероу. Баба ми живееше тук, когато беше точно на моите години сега. И когато мъжът ми се пенсионира от окръжния съд, го отделихме от имота, наехме го и после успяхме да го купим. Бяхме много щастливи тук. Съпругът ми почина, както си лежеше спокойно на един шезлонг на поляната пред къщата. Беше лято и много топло. И така, идваме до детската градина. Мисля, че тя ще ти хареса най-много. Лъвдей казвала ли ти е за хижата?

Озадачена, Джудит поклати глава.

— Не.

— Така и предполагах. Тя не е играла много тук. За нея хижата никога не е била своя така, както беше за Атина и Едуард. Сигурно защото е много по-малка от тях и нямаше дете на нейната възраст, с което да я споделят.

— Това детска къща за игра ли е?

— Почакай и ще видиш. Съпругът ми я построи, защото Атина и Едуард обикновено прекарваха много време при нас. Те стояха в нея по цял ден и когато пораснаха, им позволявахме да спят там. Много по-вълнуващо и по-забавно е, отколкото в палатка, не мислиш ли? И на сутринта двамата си приготвяха закуска…

— Има ли печка в хижата?

— Не, защото ужасно се страхувахме от пожар и да не изгорят децата. Но има тухлено огнище доста далече навън и двамата си пържеха бекон и си варяха нещо в малки тенджерки. Ела, ще отидем да я видим. Пъхнах ключа в джоба си, в случай че поискаш да влезеш.

Тя тръгна напред и Джудит, изпълнена с нетърпеливо очакване, я последва през портата в живия плет, после надолу по каменно стълбище в малка овощна градина с ябълкови и прасковени дървета. Тук тревата беше неравна и висока, но участъци с кокичета и синчец се стелеха около чворестите стъбла на плодните дървета, а първите нарциси и лилии се подаваха като зелени мечове от щедрата земя. Ясно беше, че не след дълго всичко ще се превърне в буен пролетен цъфтеж в жълто и бяло. Над тях на гол клон кацна кос, който изливаше сърцето си в песен, а зад градината, забодена в ъгъла на завет, стоеше хижата. Беше построена от дървени греди с насмолен дъсчен покрив и прозорци от двете страни на боядисаната в синьо врата. Пред вратата имаше дълбок портал с дървени стъпала и парапет с ажурна дърворезба. Това не беше къщичка с детски размери, а истинско жилище, където и възрастни хора можеха да влизат и излизат, без да се навеждат или да се свиват в детски столчета.

— Но кой идва тук сега?

Леля Лавиния се засмя.

— Май се натъжи.

— Ама толкова е сладка и тайнствена. В нея трябва да се играе непрекъснато и да се поддържа…

— Но тя се поддържа. Аз се грижа за това. Винаги е проветрено и чисто, всяка година я измазват с креозот. Добре е построена и следователно е съвсем суха.

— Не мога да се начудя защо Лъвдей досега не ми е казвала за нея.

— Седенето в къща никога не я е привличало. На нея й дай да чисти обори и да язди понито си и хич не й е зле от това. А от време на време тук има деца. Неделното училище на Розмълиън винаги прави годишните си пикници в тази овощна градина и тогава хижата отново влиза в ролята си. Много често тук стават най-ужасни битки, защото момчетата искат тя да е крепост на червенокожите, а пък момичетата обичат да си играят на майки и бащи. Ето ключа. Върви да отключиш вратата, а аз ще ти покажа какво има вътре.

Джудит взе ключа и тръгна, като се навеждаше под провисналите клони на ябълковите дървета, после изкачи двете стъпала до вратата. Ключът влезе лесно и превъртя гладко. Завъртя дръжката и вратата се отвори. Носеше се силна миризма на креозот. Тя влезе. Съвсем не беше тъмно, защото на задната стена имаше трети прозорец. Видя вградени две легла от двете страни под наклонения покрив, дървена маса и два стола, лавици за книги, огледало, картина в дървена рамка, парцалена черга на пода. Обърната щайга от портокали играеше ролята на кухненски шкаф и беше натъпкана с разни порцеланови съдове, опушен чайник и почернял тиган. На прозорците висяха сини карирани пердета, на леглата имаше сини одеяла и възглавници. Над главата й от кука на главната греда висеше парафинова лампа. Тя си представи хижата в мрак със запалена лампа и спуснати пердета, и й хрумна тъжната мисъл, че на четиринадесет години може би е вече твърде голяма за такива невинни игри.

— Как ти се струва?

Джудит се обърна. Лавиния стоеше в отворената врата.

— Идеална.

— Мислех си, че ще бъдеш очарована. — Старата дама пое въздух. — Не е влажно. Само малко е студено. Горката къщичка. Трябва й компания. Трябват ни дечица, нали? Ново поколение. — Тя старателно огледа наоколо. — Виждаш ли следи от мишки? Гадните полски мишки понякога влизат и прояждат дупки в одеялата, за да си правят гнезда.

— Когато бях малка, на около десет години, бих си продала душата за къщичка като тази.

— Гнездо за себе си? Поредната малка полска мишка.

— Вероятно. Да спиш навън в лятна нощ. Да ти мирише на влажна трева. Да гледаш звездите.

— На Лъвдей и през ум не би й минало да спи тук сама. Казва, че тук има странни шумове и привидения.

— Мен обикновено не ме е страх навън. Но тъмните къщи понякога могат да те изплашат.

— И уединените също. Може би затова прекарвам толкова време в градината си. Виж… — Тя нагласи кърпата на главата си и се загърна по-плътно с наметката си. — Става доста студено. Може би е време да се върнем при другите. Ще започнат да се чудят какво е станало с нас. — Тя се усмихна. — Можеш ли да си представиш, какво ли прави Лъвдей, докато ни чака? Ще да е играла на пръчици с господин Мортимър.

— На пръчици? Откъде знаете?

— Защото винаги прави това, когато идва при мен. И въпреки своенравието си, робува на традицията. Радвам се, че си й приятелка. Мисля, че ще й повлияеш добре.

— Не мога да я накарам да стане по-послушна в училище. Непрекъснато получава забележки по поведение.

— Много е своенравна. Но чаровна. Боя се, че чарът й ще я провали. Хайде, заключи вратата и да тръгваме.

* * *

„Сейнт Урсула“

Неделя, 23 февруари

 

Мили мамо и татко,

Извинявайте, че не ви писах миналата неделя, но заминах за уикенда и нямах време. Госпожица Като беше много любезна и ми разреши да отида при семейство Кеъри-Луис с Лъвдей.

На това място Джудит спря и се сблъска с дилема. Обичаше родителите си, но добре ги познаваше и беше наясно с безобидните им недостатъци. Това затрудняваше разказа й за Нанчероу просто защото там всичко беше толкова невероятно хубаво и защото се боеше, че няма да разберат. Защото самите те никога не са се радвали на толкова обаятелен начин на живот и дори нямаха приятели с големи къщи, които да приемат лукса и благополучието като даденост. При живот като техния в Далечния изток, свързани със строгите условности на британското господство, те бяха пропити от строгите правила на класовите различия, обществените и расови слоеве, професионалното старшинство и неписано правило беше да си знаеш мястото, ниско или високо, и да си стоиш там. Така че, ако започне да възхвалява надълго и нашироко красотата и чара на Даяна Кеъри-Луис, Моли Дънбар, която никога не е била особено доверчива, щеше да заподозре, че се правят сравнения и че Джудит ще заключи, че майка й е грозна и тъпа.

Ако пък се впусне в подробно описание на размера и величието на Нанчероу, на градините и земите, конете и оборите, щата на прислугата, ловните излети, както и че полковник Кеъри-Луис е и действащ съдия, тогава и баща й, по своя банален начин, може да се почувства леко засегнат.

А ако продължи със светските събития, които протичаха през целия уикенд, непредвидените коктейли, следобедния бридж, официалното хранене, вероятно ще им се стори, че Джудит някак си се перчи или дори прикрито критикува майка си и баща си за обикновения им и неамбициозен начин на живот. А последното, което искаше да направи, беше да ги наскърбява по какъвто и да е начин. Едно беше сигурно: няма да споменава за Томи Мортимър, иначе ще изпаднат в паника, ще решат, че Нанчероу е средище на греха и ще пишат на госпожица Като да забрани на Джудит да ходи там. Което беше немислимо. Трябваше й някаква отправна точка, събитие, за което може да разкаже. И вдъхновението я осени. Неочакваното появяване на Джеръми Уелс, който посвети цял следобед да я вземе под крилото си и да я заведе до заливчето. Направо сякаш той й се притича на помощ за втори път. С него като обект за разказване остатъкът от писмото изглеждаше лесен. Тя дръпна листа към себе си и продължи да пише. Думите полетяха по хартията.

Къщата се нарича Нанчероу и се случи нещо съвсем необикновено. Там беше поканен да гостува за един ден един младеж, за да стрелят по гълъби с полковник Кеъри-Луис. Името му е Джеръми Уелс и това е младият лекар, с когото пътувахме във влака от Плимут до Тръроу след гостуването си при семейство Съмървил. Не е ли съвпадение? Той е много мил, а баща му е техният семеен лекар. В събота следобед Лъвдей отиде да язди понито си Тинкърбел, така че той много любезно ме покани на разходка и тръгнахме край брега. Там е много каменисто, с малки плажчета. Съвсем не е като Пермарън.

В неделя сутринта всички отидохме на църква в Розмълиън и след това на обяд у госпожа Боскауен, която е леля на полковник Кеъри-Луис. Тя е много стара и живее в много стара къща. Казва се Дауър Хауз. Пълна е със старомодни неща. Има прислужница Изабел, която живее при нея от години. Къщата е на хълм и има градина по склона, цялата в тераси и жив плет. Една от тях е овощна градина и в нея има сладка малка дървена къщичка, за да си играят децата в нея. Всъщност тя е с нормален размер и напълно мебелирана, но Джес просто би се влюбила в нея. Госпожа Боскауен (наричаха я леля Лавиния) ме заведе да я видя след обяда и разговаряхме, тя беше много дружелюбна. Надявам се някой път пак да отида.

Госпожа Кеъри-Луис каза, че мога отново да отида на гости в Нанчероу, което е много мило от нейна страна. Написах благодарственото си писмо. Следващият уикенд е междусрочната ваканция и ще бъда в Уинтъридж. Тя е четири дни, от петък до понеделник. Получих картичка от леля Луиза и тя ще дойде да ме вземе в петък сутринта, за да отидем в Порткерис да купим велосипед.

Занесох китайското си сандъче в Нанчероу и го оставих там, защото в училището няма място за него. Госпожа Кеъри-Луис ми даде няколко раковини за едно от чекмедженцата.

Работите ми вървят добре, имах седем от десет верни отговора на теста по история. Учим за Хорас Уолпоул и Утрехтския пакт. Копнея да науча за новата къща на Орчард Роуд в Сингапур. Ще ви е трудно да се разделите с Джоузеф.

С много обич за вас и Джес,

Джудит

* * *

Тя беше в Уиндиридж, застанала до прозореца в спалнята си, вперила поглед в полето за голф и далечния залив. Не беше възможно ясно да види нещо, защото всичко беше замъглено от мек, непреклонен дъжд. При това очите й непрекъснато се пълнеха с детски и глупави сълзи, защото съвсем внезапно я връхлетя най-остра носталгия.

Това беше странно, защото беше средата на срока, а тя не беше изпадала в такава депресия, откакто мама се беше сбогувала с нея и я беше оставила в „Сейнт Урсула“. На училище някак нямаше време за носталгия, защото винаги имаше толкова много да правиш, толкова неща да постигнеш, толкова да научиш, да си спомниш, толкова много хора се суетяха наоколо, толкова много звънци звъняха, всички примесени със състезания и усилени тренировки, че когато се мушваше в леглото си — класическото време да си поплачеш тайно — винаги беше прекалено уморена, за да направи друго, освен малко да почете и да заспи.

А в Нанчероу, когато разказваше за родителите си и Джес по време на разговора, като учтиво отговаряше на учтиви въпроси, не се надигнаха никакви бодвания на съжаление, нито на потребност.

В действителност в този вълшебен уикенд тя едва си беше спомняла за своите родители, сякаш бяха част от изчезнал свят, който временно е спрял да съществува. Или може би защото Джудит, облечена в дрехите на Атина Кеъри-Луис, беше получила някаква нова идентичност, която нямаше нищо общо със семейството й, личност, която беше погълната само от настоящето и следващото вълнуващо събитие, което е на път да стане.

Сега тя си мислеше за Нанчероу с копнеж, искаше й се да е там с Лъвдей, в онова място, изпълнено със слънце, цветя и светлина, вместо в бездушната къща на леля Луиза, забодена на хълма, в компанията на само три жени на средна възраст. Но тогава здравият разум й дойде на помощ, защото целият Корнуол беше разкиснат от дъжд и Нанчероу не би могъл да избегне това. В спалното помещение беше много мрачно, когато се събудиха в лошото време, и заваляха поръчки за дъждобрани и гумени ботуши като екипировка за деня. В десет часа пансионерките потекоха към главната врата и зашляпаха през локвите към различните коли, които чакаха да ги отведат за ваканцията. Леля Луиза, винаги практична, беше дошла със стария си роувър, но за Лъвдей още не беше дошла никаква кола и тя горчиво се оплакваше, защото беше принудена да чака, като подритваше токчетата си, докато се появи някой.

(От друга страна, това беше хубаво, защото Джудит не гореше от желание да запознава леля Луиза с Даяна. Двете дами нямаха нищо общо помежду им и леля Луиза щеше несъмнено да отправя подигравателни бележки за госпожа Кеъри-Луис по целия път към вкъщи.)

Въпреки лошото време обаче сутринта беше доста хубава. Те спряха в Пензанс да напазаруват, после се отбиха в банката, за да изтеглят джобни пари за Джудит за ваканцията. (Но не и за велосипеда, защото леля Луиза беше обещала тя да го купи.) После влязоха в книжарницата и прегледаха доста неща, Джудит си купи нова автоматична писалка, защото някои момичета й бяха искали старата и бяха съсипали перото. После пиха кафе в една чайна, ядоха кейк и се върнаха тук. Пътуването в дъжда до леля Луиза в колата, докато местеше скоростите и натискаше с лъснатата си туристическа обувка педала за газта, беше неприятно, меко казано, и Джудит затваряше очи в очакване на моментална смърт, когато леля Луиза задминаваше раздрънкан автобус на завой или препускаше към най-високата част на възвишение без ни най-малка представа какво може да идва от другата страна. Но някак си те стигнаха в Пенмарън и мъката по Ривървю, мама и Джес се появи, щом влязоха в селото, защото изглеждаше съвсем грешно да останат на главното шосе, а не да завият по пътя, който през серия тесни алеи водеше надолу към устието и железопътната гара. И пристигането в Уинтъридж също беше погрешно, защото къщата, изникнала пред тях през завихрената мъгла и обезлистената, зализана градина, не предлагаше и най-малко утешение.

Хилда, прислужницата, беше дошла до вратата, за да поеме куфарите.

— Ще ги кача горе — обяви тя и Джудит последва дебелите й черни памучни крака. Макар че познаваше къщата не по-зле от Ривървю, това беше първият път, когато щеше да живее тук, тя бе странна и чужда, и не миришеше както трябва, и изведнъж закопня да е където и да е по света, само не тук.

И то без всякаква реална причина. Просто емоционална бъркотия, паника от преместването. Защото стаята й, някогашната спалня за гости на леля Луиза, беше много хубава, и нещата й, донесени от Ривървю, бяха акуратно подредени и прибрани в шкафове и чекмеджета. И бюрото й беше тук, и книгите й на лавицата. И цветя на тоалетката. Но нищо друго. Е, какво още можеше да иска? Какво можеше да запълни тази ужасна празнина, която усещаше като дълбока яма в сърцето си?

Хилда изрече няколко банални думи за лошото време, близостта на банята, че обядът е в един часа и си тръгна. Джудит, оставена сама, отиде до прозореца и отстъпи пред тези нелепи сълзи.

Искаше си Ривървю, мама, Джес и Филис. Искаше си всичките познати гледки, звуци и миризми. Градината по склона и изгледа към спокойното широко устие, което се изпълваше и изпразваше с приливите и отливите, и деня, нарушаван от успокояващото мърморене на малкия парен влак. Поизносеният чар на пълната с цветя всекидневна и тракането на съдове от кухнята на Филис, докато готвеше зеленчуци за обяд, и постоянният акомпанимент на пискливото гласче на Джес. Миризмите са дори още по-натъжаващи и носталгични. Чистата смес на продуктите на Вим и лавандуловия сапун на Ярдли, които се излъчваха от банята; сладкият аромат на лигуструма от живия плет до главния вход и острият мирис на водорасли при отлив. И готварските миризми, от които ти се пълни устата, когато влезеш от улицата гладен. На кейк от фурната, или на пържен лук…

Няма смисъл. Нямаше полза. Ривървю си отиде, даден е на друго семейство. Мама, татко и Джес са чак отвъд океана от другата страна на света. Да плачеш като бебе, няма да ги върнеш. Тя намери кърпичка и си избърса носа, после разопакова нещата си, като обикаляше стаята, отваряше чекмеджета и врати, търсеше дрехите и намираше нещо, което да облече и да не е униформа. Тук нямаше кашмирени пуловери. Само една стара пола, шотландски пуловер, който беше пран толкова пъти, че вече не дращеше. Среши косата си, това я успокои, и се опита да мисли за весели неща. Новият велосипед, който ще бъде купен в Порткерис този следобед. Четири дни свобода от училище. Ще пътува с него на плажа и ще ходи по пясъка. Може би ще отиде да види господин Уилис. Ще телефонира на Хедър и ще направи планове с нея. Перспективата да се види с Хедър би развеселила всеки. Постепенно мъката й се разсея. Завърза косата си отзад с панделката и слезе долу да потърси леля Луиза.

След обяда, който беше от пържоли с ментов сос и задушени ябълки, леля Луиза прояви някакъв повишен интерес към посещението на Джудит при семейство Кеъри-Луис.

— Никога не съм ходила там, но съм чувала, че градината им е просто грандиозна.

— Така е, и е пълна с прекрасни неща. Има хортензии покрай цялата шофьорска алея. И камелии, и други цветя. И си имат собствен малък плаж.

— А какво е детето?

— Лъвдей? Тя е проклетичка, но май никой не го е грижа. Има ужасно добра бавачка, Мери, която глади цялото пране.

— Ще започнеш да си въобразяваш разни неща и за собственото си положение.

— Не, няма. Там е различно, но много хубаво.

— Какво мислиш за госпожа Кеъри-Луис? Наистина ли е толкова лекомислена, каквато е репутацията й?

— Нима тя има репутация?

— Именно. Винаги ходи до Лондон или на малки екскурзии до Южна Франция. И доста разюздани приятели.

Джудит си спомни Томи Мортимър и реши за пореден път, че е по-разумно дори да не споменава името му. Вместо това каза:

— Там имаше страшно добър човек на име Джеръми Уелс. Той е лекар и с мама се запознахме с него във влака, когато се връщахме от Плимут. Бяхме в едно купе. Той не живее в Нанчероу. Беше на гости само за един ден.

— Джеръми Уелс?

— Познаваш ли го?

— Не, но всеки е чувал за него заради спортните му постижения. Той е капитан на корнуолския тим по ръгби и е играл за Кеймбридж. Спечели три точки на последния университетски мач. Спомням си, че четох за това във вестника. Беше герой на деня.

— Той играе и крикет. Полковник Кеъри-Луис ми каза.

— Ами ти си била заобиколена със знаменитости! Надявам се, че тук няма да ти се стори прекалено еднообразно.

— Очаквам с нетърпение купуването на велосипеда.

— Ще го направим този следобед. Казаха ми, че „Питуей“ е най-добрият магазин в Порткерис, така че ще отидем там. А господин „Питуей“ има пикап, така че ще го помолим да ни го докара възможно най-скоро. Не мисля, че трябва да го караш по главния път за вкъщи, докато не му свикнеш. Можеш да се упражняваш около селото и да се научиш да показваш с ръка, когато искаш да завиеш. Не искам да ми се наложи да пиша на майка ти, че си завършила дните си под колелата на някой камион.

Тя се разсмя сякаш това беше весел виц и Джудит също се засмя, макар и да не намираше това за особено смешно.

— Колкото до останалото от ваканцията, да се надяваме, че дъждът ще спре, така че да можеш да излезеш и пообиколиш. Боя се, че в неделя ще трябва да те оставя, защото играя голф целия ден. А пък Една и Хилда си отиват вкъщи за някакво честване — осемдесети рожден ден на някаква леля, и трябва да са там, за да помогнат за приготовленията. Така че ще останеш сама, но съм сигурна, че ще успееш да се забавляваш.

Перспективата да остане сама за цял ден не беше непривлекателна, но би било дори още по-забавно да прекара свободната неделя със семейство Уорън.

— Мисля, че мога да се обадя на Хедър, ако нямаш нищо против. Може би ще мога да отида у тях в неделя. Или Хедър да дойде тук.

— Малката дъщеря на Уорън? Колко хубава идея! Оставям на теб да решиш. Добре е да запазиш връзките си със старите приятелки. Искаш ли още ябълки? Не? Добре тогава, позвъни на Хилда да дойде и да разчисти масата, после ще изпия кафето си и ще тръгнем за Порткерис в около два и половина. Ще бъдеш ли готова?

— Да, разбира се. — Тя изгаряше от нетърпение.

* * *

Дъждът продължаваше неумолимо. Те пътуваха към Порткерис, който изглеждаше от мрачен по-мрачен. Канавките му преливаха, пристанището бе запълнено с навъсено сиво море. Магазинът за велосипеди на „Питуей“ беше в подножието на хълма. Леля Луиза паркира колата на съседна алея и влязоха в него. Миришеше на гума, смазка и нова кожа и навсякъде имаше велосипеди — като се почне от триколесни за най-малките и се стигне до състезателни бегачи със страхотни извити дръжки на кормилото, което на Джудит се струваше малко шантаво, защото да въртиш педалите с глава между коленете и да виждаш само платното на пътя със сигурност обезсмисля цялото упражнение.

Появи се господин Питуей в комбинезон цвят каки и започна голямото обсъждане. Накрая всички се спряха на тъмнозелено с черна седалка. Имаше предпазен капак на веригата, хубави, дебели гумени дръжки на кормилото, своя помпа за гуми и малка чантичка зад седалката с инструменти и малка масльонка. Струваше точно пет паунда и леля Луиза галантно извади портмонето си и наброи банкнотите.

— А сега, господин Питуей, искам да ни го докарате възможно най-скоро. Може ли още този следобед?

— Ами аз съм сам в магазина точно сега…

— Глупости. Може да повикате жена си да брани крепостта половин час. Просто го пъхнете в пикапа си и го докарайте в Уинтъридж, Пенмарън.

— Да, знам къде сте, но…

— Чудесно. Разбрахме се. Ще се видим към четири часа. Ще ви чакаме. — Беше вече наближила вратата. — И благодаря за помощта ви.

— Благодаря — каза злочестият господин Питуей — за покупката.

Той удържа на думата си, явно уплашен от леля Луиза. Следобедът леко се беше разведрил и макар небето да беше още сиво, а светът мокър и прогизнал, дъждът услужливо бе престанал, когато в четири без пет синият пикап зави към портата на Уиндиридж. Джудит, която очакваше пристигането му, изтича навън и помогна на господин Питуей да разтовари скъпоценната стока. Леля Луиза, която също бе чула колата, я последва по петите просто за да се увери, че всичко е наред и че велосипедът не е надраскан или повреден някак по време на краткия превоз. Като никога, тя не намери никакъв дефект. Благодари на господин Питуей и му даде половин крона за безпокойството и за бензина. Той си получи бакшиша смутен и благодарен, изчака Джудит да монтира колелото и да направи няколко обиколки по пътеката около поляната и като докосна каскета си, влезе в колата и отпътува.

— Е, как е? — попита леля Луиза.

— Абсолютно идеален. О, благодаря ти, лельо Луиза. — Увиснала на кормилото, тя залепи целувка на неотзивчивата й буза. — Това е най-хубавият велосипед и най-хубавият подарък. Наистина много ще го поддържам, това е най-хубавото нещо, което съм имала някога.

— Не забравяй да го прибираш в гаража и да не го оставяш на дъжда.

— Няма, няма. Сега отивам малко да го покарам. Наоколо из селото.

— Знаеш ли как да използваш спирачките?

— Знам как работи всичко.

— Тогава тръгвай. Радвай му се!

След това тя се върна при плетката си, следобедния си чай и романа си.

* * *

Беше божествено, сякаш летеше. Тя препускаше по хълма и въртеше педалите през селото, виждаше отново познатите магазинчета и къщички по главната улица. Понесе се покрай пощата и кръчмата, подмина завоя към жилището на свещеника и после „без ръце“, с огромна скорост се спусна по залесения хълм, който водеше до далечните граници на широкото устие, където издигнатият през мочурището път водеше към далечния край на водата. Тръгна по алея, която заобикаляше теменужената ферма, и продължи, като разплискваше локвите, по неравния път, успореден на железопътната линия. Там винаги беше завет, обърнатите на юг насипи бяха осеяни с дива иглика. Неприветливото сиво небе нямаше значение. Въздухът беше приятен и миришеше на влажна земя, дебелите гуми на колелото се плъзгаха по буците и локвите и тя беше самостоятелна и напълно свободна, изпълнена с безкрайна енергия, сякаш ако я накарат, може да пътува до края на света. Поиска й се да запее, нямаше наоколо кой да я чуе и тя запя:

И вятър беснее,

и сняг вилнее,

но аз на бурята

ще издържа.

Краят на улицата, първите къщи. Големите важни къщи на Пенмарън със сенчестите им тайни градини, затворени от високи каменни стени. Борови дървета се издигат високо, отрупани с грачещи врани. Гарата. Къщата Ривървю.

Тя натисна спирачките и спря, стъпи с единия крак на земята. Нямаше намерение да дойде, но сякаш велосипедът сам беше намерил пътя като жаден кон и я беше довел в стария й дом без съзнателно желание от нейна страна. Тя се вторачи в къщата, всичко беше нормално. Горчиво, но не непоносимо. Градината изглеждаше поддържана и ранни нарциси цъфтяха в овощната градина. Някой беше закачил детска люлка на едно от ябълковите дървета. Беше приятно да знаеш, че тук растат деца.

След малко продължи нататък под дърветата и край потока, където прясна вода се вливаше в басейн, в който винаги можеха да се ловят попови лъжички и жаби. Пътят се виеше нагоре и излизаше на главното шосе край църквата. За момент помисли да слезе долу на плажа и да се обади на господин Уилис, но ставаше късно, следобедът започна да помръква, а колелото й нямаше фарове. Когато следващият път отиде в Порткерис, ще си купи. Голям преден и малък червен отзад. Но сега беше време да се отправи към къщи.

Пътят се изкачваше край ниви от едната страна и полетата за голф от другата. Като бясно въртеше педалите, тя скоро установи, че хълмът е много по-стръмен, отколкото й се беше струвало, и въпреки трите скорости на велосипеда, скоро се задъха. Когато се изравни с клуба, се предаде и слезе, примирена с мисълта, че ще трябва да върви и да го бута до вкъщи. Мина й през ума, че затова ги наричаха бутопеди.

— Хей, здравей!

Джудит се обърна да види кой я вика. От портата на клуба мина мъж и заслиза по стълбите към пътя. Беше облечен за голф, с торбест панталон и жълт пуловер и носеше килнат каскет от туид, което му придаваше леко подозрителния вид на незаслужаващ доверие букмейкър.

— Трябва да си Джудит, или дълбоко греша.

— Да, аз съм — каза тя без ни най-малка представа кой може да е той.

— Леля ти ми каза, че ще бъдеш тук през уикенда. Малка отпуска от училище. — Беше червендалест, с мустаци и блестящи разбиращи очи. — Не ме познаваш, не сме се срещали. Полковник Фосет. Били Фосет. Стар приятел на Луиза от Индия. А сега съм й непосредствен съсед.

Тя започна да се досеща.

— О, да, спомням си. Тя ни е разказвала за вас. Приятел сте на чичо Джак.

— Точно така. — Той огледа колелото. — Какво е това тук?

— Новият ми велосипед. Леля Луиза ми го купи днес. Има три скорости, но пак не мога да изкача хълма и трябва да го бутам.

— Това е най-лошият от велосипедите, но трябва да кажа, че е красив детайл от екипировката. Връщаш се пеша, така ли? Ще дойда с теб, ако може.

Беше досадно да нарушават самотата й, но каза:

— Да, разбира се. — И те се отправиха, като той съобразяваше скоростта си с нейната.

— Голф ли играехте? — попита тя.

— Просто потренирах сам. Трябва да си подобря играта, преди да опитам да се състезавам с леля ти.

— Знам, че е много добра.

— Великолепен играч. Удря топката като мъж. И много леко, когато трябва да вкара. Как се чувства човек, когато се върне в Пенмарън?

Те разговаряха любезно и сковано през останалото време. Когато стигнаха до завоя към Уиндиридж и до бунгалата зад него, пътят стана равен и Джудит можеше да подкара велосипеда си, а той да я следва, но това й се стори грубо и не го направи.

Пред портата на Уиндиридж тя спря, като очакваше да й каже „довиждане“ и да продължи, но той май нямаше намерение да прекрати срещата им. Вече беше почти тъмно и иззад спуснатите пердета на гостната на леля Луиза проникваше светлина в прахоляка и полковник Фосет явно беше примамен от тази безмълвна покана. В колебание той разигра сцена с повдигане на ръкава на пуловера си и поглеждане на часовника.

— Пет и петнадесет. Е, имам малко свободно време. Защо да не дойда с теб и да изкажа почитта си към Луиза? Не съм я виждал от ден-два.

Джудит не можа да измисли някакво възражение, пък и не предполагаше, че леля Луиза би имала нещо против. И така те заедно минаха през портата и тръгнаха по чакълената пътека.

— Трябва да оставя велосипеда в гаража — каза тя пред входната врата.

— Не се безпокой. Ще вляза и сам.

Което и направи. Без да позвъни или дори да почука по стъклото на вътрешната врата. Просто я отвори, извика „Луиза?“ и тя вероятно му беше отговорила нещо, защото влезе и затвори вратата зад себе си.

Останала сама, Джудит направи гримаса зад отдалечаващия му се гръб. Не беше сигурна дали харесва полковник Фосет и категорично не одобряваше безцеремонното му поведение. Но може би леля Луиза беше привързана към него и не възразяваше срещу нахлуването му при нея неочакван и неканен. Тя замислено закара колелото в гаража и го намести грижливо, на прилично разстояние от роувъра. При шофирането на леля Луиза човек не знае какво може да стане.

Като нарочно се бавеше, тя затвори и залости вратата на гаража. Не й се влизаше в къщата. Щеше да е много хубаво, ако можеше да се вмъкне по стълбите направо в стаята си и да изчака там, докато полковник Фосет си тръгне, но архитектурата на Уиндиридж изключваше бягството. Отвори главната врата и се оказа с тях двамата в салона — вестибюл на леля Луиза, откъдето нямаше никакъв начин да се измъкнеш, без да бъдеш безочливо груб.

Той вече бе седнал край огъня, изглеждаше като човек, който вечно е бил там, а леля Луиза, на която подносът със следобеден чай беше прибран от Хилда, му наливаше питие.

* * *

— И как ще прекараш уикенда? — Той бе отпил голяма глътка, нежно обгърнал чашата си с къси, дебели пръсти. — Направи ли си план? Приключи ли с персонала?

Леля Луиза се върна при плетивото си. Не си беше взела питие, защото още беше рано и слънцето не беше слязло зад хоризонта. Тя строго спазваше правилата. Щом живееш сам, налага се.

— Не сме го обсъждали особено. В неделя играя голф с Поли и Джон Ричардс и приятел, който им гостува. Той е член на дружеството и очевидно е много добър голфър.

— А ти как ще прекараш деня? — Били Фосет косо погледна Джудит.

— Може би ще посетя приятелка в Порткерис. Ще й се обадя по телефона.

— Не мога да те оставя да се забавляваш сама. Винаги съм на разположение, ако ти е нужна компания.

Джудит се престори, че не го е чула. Леля Луиза си смени иглите.

— Ще е чудесно, ако госпожа Уорън може да приеме Джудит в неделя, защото Хилда и Една имат свободен ден. Може би ще й е малко скучно в празната къща.

— Винаги мога да изляза с колелото.

— Не и при проливен дъжд. Трябва ти един от онези дъждобрани с качулки, които си слагат хората и стигат до глезените им. А в този сезон само Господ знае какво ще бъде времето.

Били Фосет остави чашата си и като леко се изви, бръкна в джоба на голфа си за табакера и запалка. Запали цигара и Джудит видя, че пръстите му са пожълтели от тютюна. И мустаците му бяха леко къдрави, сякаш бяха добре опушени.

— Какво ще кажеш да отидем на кино? — внезапно предложи той. — Тази сутрин ходих в Порткерис, там в киното върви „Цилиндър“ с Фред Астер и Джинджър Роджърс. Трябва да е съвсем хубаво шоу. Защо не ми позволите да ви заведа и двете? Утре вечер. За моя сметка, разбира се.

Леля Луиза беше изненадана. Това беше може би първият път, когато Били Фосет предлагаше да плати каквото и да било.

— Много мило от твоя страна, Били. Какво ще кажеш, Джудит? Би ли искала да отидем на кино и да видим „Цилиндър“? Или може би вече си го гледала?

Не, Джудит не го беше гледала, но отдавна мечтаеше да го види. Беше гледала снимки на славната двойка във филмово списание, което Лъвдей беше внесла тайно в спалното помещение. Те се въртяха и плъзгаха по дансинга, тя в рокля, украсена с пера. А една от петокласничките вече два пъти беше гледала филма в Лондон, беше се влюбила във Фред Астер и беше залепила негова весела снимка от вътрешната страна на твърдата корица на бележника си.

От друга страна, би предпочела да отиде на кино само с Хедър, двете биха смукали бонбони и биха примирали от удоволствие в душния мрак. Нямаше да е съвсем същото с леля Луиза и Били Фосет.

— Не съм го гледала.

— Искаш ли да отидем? — попита леля Луиза.

— Да. — Нямаше какво друго да каже. — Да, много искам.

— Прекрасно. — Били Фосет одобрително шляпна покритото си с туид коляно. — Значи се договорихме. Кога да отидем? В шест от вкъщи? Боя се, че ти ще трябва да шофираш, Луиза, защото старата ми таратайка нещо кашля. Трябваше да я закарам на ремонт.

— Много добре. Ако бъдеш тук в пет и половина, ще отидем заедно. Много си любезен.

— За мен е удоволствие да придружавам две прекрасни дами. Кой може да иска повече?

Той посегна за чашата си, пресуши уискито и продължи да седи с цигара и празна чаша в ръката. Леля Луиза вдигна вежди.

— Другата половина, Били?

— Добре. — Той погледна празната чаша сякаш изненадан да я види в такова тъжно състояние. — Добре. Щом настояваш.

— Заповядай.

— Ами ти, Луиза?

Тя погледна часовника.

— Едно малко. Благодаря.

Той стана и отиде до подноса с питиета, за да изпълни задълженията на домакин. Като го гледаше, Джудит си помисли, че в домашна обстановка той изглежда съвсем стряскащ. Чудеше се какво ли е в бунгалото му и реши, че то вероятно е ужасно, безрадостно и студено. Може би той е страшно беден и не може да си позволи уютен огън, и бутилки уиски, постоянна прислуга и всички удобства на живота, от които има нужда неженен мъж. Може би затова се навираше в подредения и охолен живот на леля Луиза. Може би… О, ужас на ужасите… той ухажваше леля Луиза с надежда да се ожени за нея!

Тази мисъл беше толкова отвратителна, че едва я понесе. И все пак, защо не? Беше стар познат на Джак Форестър и леля Луиза явно намираше компанията му забавна, иначе би го отпратила отдавна. Не беше от хората, които с радост търпят глупаци. Вероятно само го съжаляваше и отношенията им просто се развиваха с течение на времето. Стават такива неща.

— Заповядай, скъпа.

Джудит я наблюдаваше внимателно, но леля й получи питието си делово както всеки друг път и го остави на масичката до себе си. Нямаше нито скришни погледи, нито тайни усмивки. Джудит леко се успокои. Леля Луиза беше прекалено разумна, за да взема необмислени решения, а какво по-необмислено можеше да има от обвързване с безпаричен стар пияница като Били Фосет?

Добрата стара леля Луиза! Джудит реши да забрави инстинктивните си страхове, да ги заличи от главата си. Но откри, че мисълта, веднъж заседнала, беше пуснала корени, и разбра, че не е възможно да се игнорира тази вероятност. Ще трябва просто да наблюдава и да чака.

* * *

На следващата сутрин тя позвъни на Хедър. Вдигна г-жа Уорън, издаде няколко доволни и приветствени звуци, когато разбра кой е, и отиде да повика дъщеря си.

— Джудит?

— Здравей.

— Какво правиш?

— Имаме междусрочна ваканция и съм при леля Луиза.

— Получи ли велосипед?

— Купихме го вчера от „Питуей“. Супер е. Вчера вечерта направих дълго пътешествие с него. Остава само да му купя фарове.

— Каква марка е?

— „Райли“. Тъмнозелен. С три скорости.

— Чудесно.

— Искам да те видя. Питам се дали е възможно утре. Може ли да дойда?

— О, проклятие.

— Какво има?

— Заминаваме за Бодмин през уикенда, за да видим баба и дядо. Колата е готова и тръгваме след пет минути. Ще се върнем чак в неделя късно вечерта.

— Непоносимо. — Беше прекалено отчайващо. — Защо трябва да заминеш точно този уикенд?

— Всичко е уредено. И не знаех, че ще искаш да дойдеш. Трябваше да ми се обадиш по-рано.

— На мен и понеделникът ми е свободен.

— Безполезно. Връщам се на училище в понеделник. Можеш ли да дойдеш в понеделник за чая?

— Не, защото трябва да бъда в „Сейнт Урсула“ в четири следобед.

— Ама че гадост — каза Хедър. — Наистина много ме е яд. Толкова искам да те видя. Да науча всичко. Как вървят нещата? Имаш ли нови приятелки?

— Да. Една-две. Не е толкова лошо.

— Липсва ли ти майка ти?

— Понякога. Но няма никаква полза.

— Пристигнали ли са там? В Коломбо, де. Имаш ли писма?

— Да, много. И те са добре, и Джес също.

— Илейн питаше за теб неотдавна. Сега мога да й кажа някои новини. Виж какво, ще се видим през Великденската ваканция.

— Да.

— Кога започва при вас?

— Първата седмица на април.

— Добре, звънни ми веднага и ще се уговорим. Мама каза, че можеш да погостуваш у нас нощ — две.

— Кажи й да. Много бих искала.

— Трябва да тръгвам, Джудит. Татко натиска клаксона, а мама си слага шапката и пърха наоколо като бълха в одеяло.

— Приятен уикенд с твоите старци.

— На теб също. Не забравяй. Ще се видим на Великден.

— Няма.

— Довиждане.

Тя тръгна унило да каже на леля Луиза лошата новина.

— Уорънови отиват в Бодмин на гости за два дни при бабата и дядото на Хедър. Утре няма да бъдат тук.

— О, мила. Колко неприятно. Нищо, ще можете да се видите следващата ваканция. А при малко късмет времето утре ще бъде хубаво и сухо. Ако е необходимо, може да накарам Една да ти приготви храна за пикник и можеш да излезеш с колелото. Например долу на плажа. Или на хълма Веглос. Там всички диви иглики са в разгара си. Можеш да ми донесеш първото букетче за сезона.

— Да, може.

Но все пак разочарованието беше голямо. Тя се отпусна на един фотьойл с опънати пред нея крака и захапа кичур коса, който се беше измъкнал от панделката. Мислеше си за празната неделя и се надяваше леля Луиза да не каже на Били Фосет за промяната на плана. Отвори уста да каже това, помисли и не каза нищо. По-добре да не издава инстинктивната си антипатия към този безобиден стар чешит, когото леля Луиза толкова недвусмислено смяташе за близък приятел.

След поредната дъждовна сутрин неделният следобед достигна дори до слънце, което ту грейваше, ту се скриваше зад огромните облаци, които се носеха навътре откъм морето. Леля Луиза обяви, че ще се занимава с градината и Джудит й помагаше, като изтръгваше бурените от меката мокра земя и откарваше с една ръчна количка сухите клони, които леля Луиза беше изрязала от розите и храстите. Те не излязоха от двора до четири и половина, но имаха предостатъчно време да си измият ръцете, да се приведат в ред и да изпият по чаша чай, преди Били Фосет да се представи, закрачил по пътеката от портата, нетърпелив и готов за вечерното излизане.

Влязоха в роувъра, Били на предната седалка, и потеглиха.

— С какво вие двете се занимавахте през следобеда? — полюбопитства той.

Леля Луиза му каза.

— С градинарство.

Той се обърна на седалката си да се ухили на Джудит и тя видя жълтите му зъби и примигващите очи.

— Не е особено почивен ден, в който мемсахиб те кара да работиш.

— Обичам градинарството — каза тя.

— А утре? Свърза ли се приятелката си?

Джудит гледаше навън през прозореца и се направи, че не чу. Той повтори въпроса си.

— Успя ли да уредиш нещо?

— Не съвсем — беше всичко, което измисли да каже, като се молеше леля Луиза да си мълчи и да изоставят темата. Но леля Луиза, непосветена и нищо не подозираща, изплю камъчето.

— За съжаление Хедър заминава за уикенда. Но нищо, ще се видят през ваканцията.

— Значи сама ще трябва да си запълниш времето, а? Е, ако ти трябва някаква компания, аз съм на две крачки.

Той отново се обърна и Джудит, невъзпитано като Лъвдей, се изплези зад гърба му. Можеше и да я е видял в огледалото, но и така да е, не й пукаше.

Тази вечер Порткерис, когато пристигнаха по инерция надолу по хълма, показа лице, съвсем различно от злополучното от вчерашната сутрин. Небето се беше прояснило и последните лъчи на залязващото слънце обливаха всички стари сиви каменни къщи със златисторозова светлина, така че получаваха бледата прозрачност на морски раковини. Бризът беше утихнал и морето стана сребристо и гладко, а на големия полумесец на плажа, далече под пътя, мъж и жена вървяха заедно и оставяха след себе си двойна линия стъпки върху твърдия гладък пясък.

Когато колата влезе в лабиринта от тесни улички, характерната за съботна вечер миризма на пържени риба и картофи долетя от отворена врата. Били Фосет вдигна глава и започна да души с разширени ноздри като куче по следа.

— Признайте си, че ви се напълни устата. Пържена риба с картофки! Може би след филма ще можем да си хапнем риба за вечеря?

Но на леля Луиза това не й хареса. Може би не й се занимаваше с препирнята кой трябва да плати сметката.

— Не тази вечер, Били. Една ни чака с Джудит вкъщи и ще ни сервира студена вечеря.

Били Фосет явно не беше поканен на това скромно празненство. Дълбоко в сърцето на Джудит малко й дожаля за него, но пък леля Луиза каза: „Може би друг път“, и това малко смекчи нещата. Питаше се какво ли ще вечеря той? Може би уиски със сода и пакет картофен чипс. Горкият старец. И все пак се радваше, че леля й не го покани в Уиндиридж. Предположи, че към края на филма компанията му ще й е омръзнала достатъчно.

Леля Луиза паркира колата до насипа и прекосиха пътя до киното отсреща. Нямаше опашка, но влизаха много хора. Били Фосет избърза напред и се нареди пред касата за билети. Леля Луиза и Джудит зяпаха изложените черно-бели снимки, които рекламираха филма. Явно щеше да е много романтичен, забавен и очарователен. Тръпка на очакване пробяга по гърба на Джудит, но леля Луиза само изсумтя пренебрежително.

— Надявам се, че няма да е глупав.

— Обзалагам се, че ще ти хареса, лельо Луиза.

— Да, добре. Ще се радвам на примамливите мелодии.

Те се отвърнаха от снимките. Били Фосет беше изчезнал от погледа.

— Къде по дяволите е отишъл? — попита леля Луиза, почти като че ли говореше за куче на разходка, но той се появи почти веднага, тъй като се беше отбил до съседната будка да купи малка кутия шоколадови бонбони „Кедбъри“.

— Всичко трябва да е стилно, нали? Извинете, че ви накарах да чакате. Сега да влезем.

Вътре в киното, което някога е било рибен пазар, беше претъпкано и душно както винаги и силно миришеше на дезинфектант, с който се пръскаше редовно против евентуални бълхи. Момиче с фенерче им показа къде са местата им, но не го включи, защото светлините още не бяха загасени. Джудит се канеше да се промъкне до местата им на реда, но се намеси Били Фосет.

— Първо дамите, струва ми се, Джудит. Нека видим леля ти удобно настанена. — Което означаваше Джудит да седне между тях, с леля Луиза отляво и Били Фосет отдясно. Щом седнаха, свалиха си палтата, той отвори кутията с шоколадови бонбони и ги почерпи. На вкус бяха малко стари, сигурно бяха лежали в будката кой знае откога.

Светлините намаляха. Тръгнаха обявите за следващия филм. Вълнуващ уестърн, вероятно с действие в Южна Америка. „Чужденецът от Рио“. Руса актриса, облечена в живописни дрипи, но с перфектен грим, задъхано си пробиваше път през тревата на пампасите. Героят в огромно сомбреро, който с белия си кон преминаваше през реката, междувременно навиваше ласо около шията си. „Ще се прожектира в този салон следващата седмица. Шанс на живота. Не трябва да се пропуска.“

— Аз ще го пропусна — каза леля Луиза. — Изглежда пълен боклук.

Последваха новините. Хер Хитлер се перчеше наоколо в брича си, приемайки някакъв парад. Кралят разговаряше с корабостроители след спускане на кораб във водата някъде в Северна Англия. Последваха няколко смешни снимки на кученца на кучешка изложба, после „Забавна симфония“ на Дисни за някаква катеричка и най-после „Цилиндърът“.

— Слава богу — каза леля Луиза. — Мислех, че никога няма да започне.

Но Джудит почти не я чу. Седнала дълбоко в стола си, очите й — вперени в екрана, тя беше обхваната от старата семейна магия на пълно потопяване в образа и звука на разказваната история. Не след дълго се появи Фред Астер на сцена, като с въртене и потропване си пробиваше път през заглавието „Цилиндър“. Той вървеше, шляеше се, жонглираше с бастуна си, но някак си, без да спира да танцува през цялото време. После интригата се заплете, той срещна Джинджър Роджърс и започна да я преследва, и те запяха: „Не е ли прекрасно да те изненада дъжд“^[8], и танцуваха, този път само заедно. И после той и Едуард Евърет Хортън някак си се объркаха, и двамата еднакво облечени, и си сменяха една чанта, а Джинджър Роджърс помисли, че Фред Астер е Едуард Евърет Хортън и побесня, защото той беше женен за най-добрата й приятелка Мадж…

На това място Джудит разбра, че нещо не е наред. Били Фосет нервничеше, въртеше се и отвличаше вниманието й. Тя леко се размести, за да направи повече място за краката си, и в този момент усети нещо на коляното си. Нещото беше ръката на Били Фосет, която беше кацнала уж случайно, но си остана там, тежка и неприятно топла.

Шокът от това развали цялата й концентрация и удоволствието й. „Цилиндърът“ със своя блясък и чар просто престана да съществува. Диалогът, шегите, смехът останаха нечути. Тя продължи да се взира в екрана, но не виждаше нищо и всяка мисъл да следи интригата излетя от съзнанието й, тъй като беше сграбчена от заплашителна и неочаквана криза. Какво трябваше да направи? Знаеше ли той, че ръката му е на коляното й? Дали не мислеше, че я е сложил на тясната подпора за ръка, която разделяше неудобните кадифени столове? Дали да му каже? И ако му каже, щеше ли да си махне ръката?

Но тогава пръстите му се свиха и сграбчиха, и започнаха да мачкат, и тя разбра, че това действие не е случайно, а планирано. Галейки, ръката му се придвижи нагоре под полата й, по бедрото й. След малко щеше да стигне до бельото й. В тъмното, в топлото, тя седеше обхваната от ужасяващ страх, питаше се къде ще спре и тя какво трябва да направи, и защо той го прави, и как би могла да даде знак на леля Луиза…

Горе на екрана ставаше нещо забавно. Публиката, в това число и леля Луиза, избухна в смях. В шума на този смях Джудит се направи, че е изпуснала нещо, изхлузи се от седалката, застана на колене притисната в спарения мрак между двата реда столове.

— Какво правиш, за бога? — попита леля Луиза.

— Загубих си шнолата.

— Мисля, че не беше с шнола.

— Бях и я загубих.

— Остави я тогава, после ще я намерим.

— Шшт! — долетя сърдит шепот от задния ред. — Не можете ли да млъкнете?

— Извинете.

Тя с мъка се надигна и намъкна в седалката си, този път толкова притисната до леля Луиза, че подпората се врязваше в гръдния й кош. Сега сигурно той щеше да разбере намека и да я остави на мира.

Но не би. След пет минути ръката беше отново там като пълзящо, влачещо се животно, което никакъв брой удари с навит на руло вестник не би убил. Галеща, движеща се, пълзейки нагоре…

Тя скочи на крака. Леля Луиза, съвсем естествено, изгуби търпение.

— Джудит, за бога!!!

— Трябва да отида до тоалетната — изсъска Джудит.

— Казах ти да отидеш още вкъщи.

— Шшт! Останалите хора гледат, няма ли да замълчите?

— Извинете. Лельо Луиза, пусни ме да мина.

— От другата страна ще стигнеш по-бързо.

— Искам да мина оттук.

— Хайде, върви или сядай, развалихте удоволствието на всички.

— Извинете.

Тя мина, катерейки се по коленете на леля Луиза и на всички сърдити и обезпокоени зрители, седящи на техния ред. Забърза по тъмния проход и през завесата на задната стена и намери малката мръсна дамска тоалетна, влезе и заключи вратата. Седна във вонящото място и едва не заплака от отвращение и отчаяние. Какво искаше този ужасен човек? Защо трябваше да я опипва? Защо не я остави на мира? Не съжаляваше за пропускането на филма. От самата мисъл да се върне в залата потреперваше. Искаше само да излезе на чист въздух и да си отиде вкъщи и никога повече да не й се наложи да го види или говори с него.

„Да отидем на кино“, беше предложил той, без да му мигне окото, и накара леля Луиза да повярва, че беше предложил да плати поради доброто си сърце. Беше заблудил леля Луиза, което само по себе си го правеше и хитър, и опасен. Защо беше галил коляното й и плъзгал омразните си пръсти нагоре по бедрото й, беше неразбираемо, но дори само това я караше да се чувства осквернена, защото беше ужасно. От самото начало тя особено не харесваше Били Фосет, но просто го смяташе по-скоро високопарен и нелеп. Сега тя също се чувстваше нелепа, а и унизена. Толкова унизена, че разбра, че никога няма да събере кураж да каже на леля си какво беше станало. Самата мисъл да я погледне в очите и да й каже „Били Фосет опита да стигне с ръка до гащите ми“, й стигаше да пламне от срам.

Едно беше сигурно. Ще се върне в салона, ще мине по същия път и няма да мръдне, докато леля Луиза не стане и не седне на нейното място до Били Фосет, а Джудит на нейното. Това може да се постигне като стои и спори, както и с помощта на сърдитата двойка зад тях. Така леля й ще бъде принудена просто от неудобство да изпълни желанието на Джудит и ако после й се сърди и иска да разбере какво за бога беше измислила Джудит, как й хрумна да се държи така и все в този дух, Джудит няма да й обръща внимание, защото непряко за цялата ситуация причината е тя. Били Фосет е неин приятел и може прекрасно да си седи до него. Джудит беше съвсем сигурна, че каквото и да става, той не би посмял да пъхне ръката си под полата на леля Луиза.

* * *

Небето, което беше ясно с грейнала пълна луна, внезапно потъмня, вятър изскочи от нищото, като връхлиташе и ревеше около къщата на хълма с воя на изгубени привидения. Тя лежеше в кревата си ужасена, вторачена в квадрата на прозореца в очакване на неизбежното, без да знае какво е то. Знаеше, че ако стане от леглото и изтича до вратата с единствената надежда да избяга, ще намери вратата заключена. През воя на вятъра чуваше стъпки по чакъла, после тупване, сякаш краят на дървена стълба се опира в перваза на прозореца. Той идваше. Той идваше, катерейки се тихо като котка. Тя се взираше, сърцето й блъскаше и лежеше неподвижно, защото нямаше какво друго да прави. Той идваше с пъклените си намерения и маниакално мигащите си очи, с горещите си опипващи пръсти, и с нея беше свършено, защото ако изпищи, знаеше, че от устата й няма да излезе звук и никой няма да я чуе. Никой няма да дойде. И после като вкаменена тя гледаше, главата му се показа над края на перваза и макар че беше тъмно, тя виждаше всяка черта на лицето му, и той се усмихваше…

Били Фосет.

Тя седна в леглото и изпищя, после отново, а той беше все там, но вече беше светло, беше сутрин, тя бе будна и ужасният образ се запази само за секунда и после милостиво избледня, и нямаше стълба, а само собствения й отворен прозорец и сутрешна светлина зад него.

Сън. Сърцето й блъскаше като барабан от ужас и реалността на собственото й свръхнапрегнато въображение. Постепенно то се успокои. Устата й беше пресъхнала. Отпи от чашата с вода до леглото. Легна пак на възглавниците, трепереща и изтощена.

Мислеше за срещата с леля Луиза на закуската с бекон и яйца и се надяваше, че тя няма вече да е толкова сърдита за вчерашната вечер и катастрофалното ходене на кино. Страшният сън на Джудит избледня, но практическият проблем „Били Фосет“ беше реален и надвиснал както винаги. Той лежеше като осезаема тежест на сърцето й и знаеше, че колкото и да предъвква провала на тяхното вечерно излизане, това няма да реши проблема, или, като се замислиш, да помогне с каквото и да било.

„Да отидем на кино.“ Толкова любезно и добронамерено. А през цялото време е планирал това. Беше измамил и двете, което го правеше коварен и следователно неприятел, на когото трябва да държиш сметка. Натрапването му беше неразбираемо. Тя усещаше само, че беше примесено със секс, следователно отвратително.

От самото начало Джудит не го беше харесала. Не беше като милия господин Уилис или дори полковник Кеъри-Луис, с когото беше установила незабавна връзка. Той беше просто нещо като карикатура — абсурден. Сега ужасното беше, че и тя се чувстваше абсурдна, защото се беше държала като идиотка. А трябваше и да не се забравя леля Луиза. Били Фосет й беше стар познат, връзка с Джак Форестър и Индия. Да й каже, означаваше да разруши вярата й и да прекрати приятелството им. И колкото и да беше разстроена, на Джудит не й беше присъщо да е толкова жестока.

Защото леля Луиза се беше оказала много добра около катастрофалното ходене на кино и не беше казала нито дума, докато двете не се прибраха в Уиндиридж и бяха сами. След края на филма и след като публиката постоя права при дращещото изпълнение на химна „Бог да пази краля“, бяха излезли в студения ветровит мрак, вмъкнаха се в роувъра и се върнаха в Пенмарън. Били Фосет бе поддържал закачлив разговор по целия път, като повтаряше и напомняше забавни части от диалога във филма и подсвирваше мелодията.

Слагам си цилиндъра

и си връзвам връзката…^[9]

Джудит гледаше тила му и искаше да е умрял. Когато наближиха портата на Уиндиридж, той каза:

— Остави ме тук, мила Луиза, ще си отида вкъщи сам. Прекрасно е, че ни закара. Прекарах приятно.

— И на нас ни беше приятно, Били. Нали, Джудит? — Колата спря, той отвори вратата и се измъкна. — Благодарим за киното.

— Беше удоволствие, мила. Довиждане, Джудит. — И имаше нахалството да пъхне главата си през прозореца и да й намигне. После вратата се затръшна и той тръгна по пътя си. Леля Луиза зави през портата. Бяха си у дома.

Тя всъщност не беше сърдита, просто озадачена, и напълно не в състояние да разбере какво по дяволите й беше станало на Джудит.

— Държа се като маниачка. Помислих, че са те полазили бълхи или нещо подобно като заподскача като болна от светивитово хоро. Губиш нещо, изпускаш нещо, разбутваш цял ред невинни хора, които само се опитват да се забавляват. И цялата тая суматоха да седнеш на моето място. През живота си не съм виждала такова държание.

Което си беше съвсем разумно. Джудит се извини, каза й, че митичната шнола била любимата й, посещението на тоалетната жизненоважно и че помолила леля Луиза да се премести само защото помислила, че ще й е по-лесно, отколкото Джудит да пълзи по коленете й и може би да я ритне. Тя всъщност е мислила само за доброто на леля Луиза, когато го е предложила.

— Моето добро! Много ми харесва това, при двойката зад мен, които ме наричаха как ли не и заплашваха да повикат полицията…

— Но не им се наложи.

— Не е там въпросът. Беше много неудобно.

— Съжалявам.

— И на мен филмът ми харесваше. Не вярвах, че ще е така, но беше забавен.

— И на мен ми беше забавен — послъга Джудит, защото фактически след началото на опипването вече не помнеше нищо от него. И добави с надежда да отклони леля Луиза от всякаква възможна следа: — Беше любезно от страна на полковник Фосет да ни заведе на кино.

— Да, така е. Горкото старо момче, той е доста затруднен, няма никакви пари. Малка пенсия… — Кавгата май беше приключила. Леля Луиза, като свали палтото и шапката си, отиде да си налее подкрепящо уиски със сода и с него в ръка поведе към трапезарията, където Една беше им оставила студено агнешко и резенчета червено цвекло — нейната представа за подходяща вечеря след кино.

Но Джудит не беше гладна. Просто смъртно уморена. Порови в агнешкото и пийна малко вода.

— Добре ли си? — попита леля Луиза. — Изглеждаш ужасно бледа. Вълнението май ти дойде в повече. Защо не си легнеш веднага?

— Няма ли да се сърдиш?

— Ни най-малко.

— Извинявай за всичко.

— Няма повече да говорим за това.

Сега, една сутрин по-късно, Джудит знаеше, че няма. Беше й признателна за това, но все още се чувстваше жалка. Не само жалка, но и оцапана, и сякаш крастава, и й беше страшно неудобно. Заразена от неописуемия Били Фосет, както и физически нечиста, сякаш тялото й беше попило спареността на задушното малко кино и зловонието на тоалетната, където бе потърсила спасение от пълзящата ръка. Косата й миришеше на цигарен дим, което беше отвратително. Снощи беше прекалено уморена, за да се изкъпе, затова ще го направи сега. След това решение тя отхвърли смачканите чаршафи и прекоси стълбищната площадка, за да завърти крана на максимум.

Беше чудесно, много горещо и дълбоко колкото поиска. Насапуниса всяко късче от себе си, изми и косата си. Изсушена и парфюмирана с талк на прах, с изжулени зъби, се почувства пределно добре. Върна се в стаята си, изрита всички вчерашни дрехи, за да ги изпере Хилда по някое време и си намери чисти. Свежо бельо, чорапи и скриптящо изгладена риза. Друга пола и убито розов пуловер. Избърса косата си с кърпата, среши я назад и откри лицето си, завърза си връзките и слезе долу.

Леля Луиза вече беше на закуска, мажеше си препечен хляб с масло и посръбваше кафе. Беше облечена за голф, в панталон от туид и дълга жилетка, закопчана върху мъжка риза. Косата й, събрана в мрежа, беше безупречна. Когато Джудит влезе, тя вдигна поглед.

— Мислех, че си се успала.

— Съжалявам. Реших да се изкъпя.

— Аз го направих снощи. Ходенето на кино винаги те кара да се чувстваш съвършено мръсен. — Снощните простъпки на Джудит явно бяха простени и забравени. Тя беше в бодро настроение и очакваше с нетърпение да играе. — Как спа? Сънува ли Фред Астер?

— Не, не го сънувах.

— Моят любимец е актьорът, който се преструваше на свещеник. — Джудит си сложи бекон и яйца и седна на мястото си. — Понеже е англичанин, беше някак много смешен.

— Кога отиваш да играеш голф?

— Казах им, че ще се срещнем в десет. Може би ще пием чай в десет и половина, после ще обядваме късно в клуба. А ти? — Леля Луиза погледна през прозореца. — Денят изглежда обещаващ. Искаш ли да излезеш с велосипеда или да правиш нещо друго?

— Мисля да отида до Веглос и да видя дивите иглики вместо теб.

— Ще накарам Една да направи сандвич и да го сложи в раница. И може би ябълка и бутилка джинджифилова бира. Те с Хилда заминават в десет и половина за рождения ден на лелята. Някакъв братовчед ще дойде да ги вземе с кола. Странно. Никога не съм знаела, че имат братовчед с кола. Бих искала да изчакаш докато тръгнат, за да можеш да вземеш ключа от задната врата. Аз ще взема този от главната и така няма да зависим една от друга. А аз ще проверя дали всички прозорци са затворени. Човек никога не знае. Толкова странни хора се мотаят наоколо. По-рано и през ум не ми е минавало да заключвам вратите, но след като ограбиха госпожа Батърсби човек вече не е сигурен. И по-добре си вземи дъждобран, в случай че завали. И се върни по светло.

— И без това трябва. Нямам фарове.

— Ама че глупаво. Трябваше да се сетим за това, когато купувахме велосипеда. — Тя си наля втора чаша кафе. — Добре, разбрахме се за всичко. — Тя стана и с кафето в ръка излезе от стаята и се отправи към кухнята и Една, за да разпореди за храната на Джудит.

По-късно, с високи обувки и барета, със сноп стикове на задната седалка на роувъра, тя потегли към голф клуба, като здраво заключи входната врата след себе си. Джудит я изпрати и се върна в кухнята. Една и Хилда бяха облечени празнично заради рождения ден.

Хилда беше с плътно закопчано бежово палто и шапка с периферия, а Една беше с новото си палто, пола и пурпурна барета с брошка отстрани. От двете сестри Джудит я обичаше по-малко с безкрайните й оплаквания от разширените й вени и болки в стъпалата и забележителната й способност да вижда всяка ситуация откъм черната й страна. Да я накараш да се засмее беше все едно да изстискаш кръв от камък. Обаче имаше добро сърце и храната за Джудит беше бързо приготвена и опакована и я чакаше на масата в малка раничка.

— Много ти благодаря, Една. Дано не те е затруднило.

— Стана бързо. Само месен пастет. Мадам ми каза, че ще вземеш ключа от задната врата. И ще я отключиш, когато се върнем. Около девет ще се приберем.

— Леле, какво дълго празненство.

— Ами ще трябва и всичко да разчистим после.

— Сигурна съм, че ще бъде весело.

— Ами надявам се, сигурна съм — каза Една мрачно.

— Хайде, стига, Една — намеси се Хилда. — Всички ще бъдат там. Голямо веселие ще падне.

Но Една само поклати глава.

— Осемдесет години са твърде много, винаги съм го казвала. А леля Лили е залепена за стола си и глезените й са толкова подути, че едва може да стъпи на крака. А колко е тежка! Двама души едва могат да я занесат до тоалетната. Бих предпочела да съм в гробищата, вместо да съм като нея.

— Не е наша работа да избираме — отбеляза Хилда. — Тя поне все още обича веселието. Щеше да се пукне от смях, когато старата коза изяде цялото пране от въжето на госпожа Даниълс.

Този спор, който можеше да продължава вечно, беше прекъснат от братовчеда с колата. Като две стреснати кокошки сестрите бяха тласнати към действие. Събраха багажа и чадърите си, кутията с кейка, който бяха опекли, и букет нарциси, опакован в парче вестник.

— До утре.

— Приятно прекарване!

Тя ги гледаше, писукащи от вълнение, да се качват в раздрънканото возило, което щеше да ги отведе. Стоеше и им махаше, те й махнаха също. Ауспухът изригна облаци черен дим и потеглиха.

Тя остана сама.

И Били Фосет знаеше, че е сама. Представата за присъствието му, спотайващ се в бунгалото си малко по-надолу, означаваше, че няма време да се размотава. Грабна дъждобрана си от закачалката в дрешника, нави го на руло и го натъпка в раничката върху храната. Метна я на рамо, излезе от задната врата и церемониално я заключи. В гаража намести огромния ключ при всичките гаечни ключове от чантата с инструменти. След това изкара велосипеда на чакълестата алея, бързо се огледа, за да се увери, че няма никого, яхна колелото и отпраши.

Малко приличаше на бягство. Скришно, бързо и тайно. Но ужасното беше, че докато Били Фосет е наоколо, така ще бъде винаги.

* * *

Хълмът Веглос беше на четири мили от Пенмарън, различим отличителен знак въпреки скромната си височина. Тесни алеи водеха нагоре и около него, а беше заобиколен с влажни равнини, малки ферми и горички от дъб и глог, осакатени и деформирани от постоянните ветрове. На плоското било имаше купчини камъни, заоблени парчета гранит, струпани едно върху друго, така че върхът стоеше зад заобикаляща го стена от камъни, наредени без свързваща мазилка. По-ниските склонове на хълма бяха гъсто покрити с къпина, орлова папрат и прещип. Торфени пътеки се виеха нагоре през гъсталака. Диви цветя растяха в изобилие. Камбанки на пирен, жълтурче и дива иглика, а през лятото рововете преливаха от спирално израсналите камбанки на напръстничето.

И все пак това беше древно място, с атмосфера. По горните склонове на хълма, заслонени от камъните, се различаваха останки от обитаване, кръговете от жилища на човека от каменната ера. В дъждовен ден, в мъглата, която се носеше от океана и воя на сирената в Педийн, която предупреждаваше за нея в мрака, не беше трудно да си представиш, че призраците на тези дребни тъмнокожи хора все още владееха Веглос, невидими, но наблюдаващи.

Когато живееха в Ривървю, Дънбарови понякога идваха във Веглос през пролетта или през септември, когато узряваха черните къпини. Това бяха винаги еднодневни екскурзии, понеже хълмът беше прекалено далече, за да може да ходи дотам Джес с малките си крачета. Тогава майка й събираше целия си кураж и ги закарваше с малкия остин. Филис също идваше винаги и всички, в това число и Джес, носеха части от провизиите.

Джудит помнеше тези посещения като особено щастливи дни.

Сега за пръв път беше дошла с колело и пътуването беше уморително, повечето време по нанагорнище. Но накрая пристигна и хълмът беше точно над нея, зад каменната стена. На самия връх можеше да се стигне само през проход със стълби, тоест велосипедът не можеше да мине. Тя го остави полускрит от прещип и къпини, нагласи раницата си и се отправи на дълга разходка.

Денят беше студен, но ясен. По бледото небе плуваха облаци, лека омара откъм морето замъгляваше хоризонта. Торфът под краката й беше приятен и пружинираше, и докато се изкачваше, тя спираше от време на време да си поеме дъх и да погледне към околността, която се разкриваше, разгъваше пред нея като карта. Морето беше всеобхватно. На север синият залив извиваше към далечния маяк, а на юг, като проблясваше в рядката мъгла, бяха Маунт бей и Английският канал.

Най-после тя стигна до върха и купчината камъни се издигна над нея. Последният етап беше катерене по камъните, търсене на място за хващане и задържане на краката, пълзене нагоре по ръбести вдлъбнатини и най-после се изкачи на върха, в зъбите на вятъра, с целия свят под краката й. Вече беше почти един часът и като клекна на завет до покрит с жълти лишеи камък, усети топлото слънце на бузите си.

Беше много мирно и уединено, само със свистенето на вятъра и птичи песни за компания. Почиваше си и гледаше, с хубавото усещане за постигната цел, и започна да се ориентира. Видя подредените разноцветни петна на нивите, малките ферми, които приличаха на играчки в далечината, орач, който вървеше след коня с ято бели чайки по петите. Тя успя да различи бледите очертания на Пензанс, кулата на църквата и купола на банката. Отвъд Пензанс брегът се простираше докъдето поглед стига. Спомни си за пътя, който вървеше покрай скалите на Розмълиън и Нанчероу. Сети се за Лъвдей и се запита как ли прекарва този ден. Спомни си Даяна.

Искаше й се сега тя да е тук. Само Даяна. Седнала до нея, без да слуша друг, така че Джудит да може да й довери, да сподели всичко за Били Фосет и да й поиска съвет. Би могла да я попита какво, за бога, трябваше да направи. Защото дори тук, на върха на хълма Веглос, Били Фосет седеше на рамото й като черно куче. Изглежда може да кара колело и да ходи, докато падне от изтощение, но нищо не може да укроти постоянно присъстващите, неумолими тревоги, които сновяха около и вътре в главата й.

Най-лошото беше, че нямаше на кого да каже. Цялата сутрин подсъзнанието й беше преровило всеки възможен човек, на когото да се довери, и всеки път беше удряло на камък.

Мама. Изключено. Накрая на света е. Но дори да беше тук, в Ривървю, Джудит знаеше, че майка й е прекалено невинна, прекалено уязвима, за да й сервираш такъв шокиращ проблем. Ще се нервира, ще изпадне в едно от истеричните си състояния и това ще навреди, вместо да помогне.

Филис. Сега работи при госпожа Бесингтън в Порткерис. Но Джудит не знаеше къде живее тя и не можеше да си представи как ще позвъни и ще се изправи пред непознатата госпожа Бесингтън и ще поиска среща с главната й готвачка.

Тогава леля Биди. Тя ще я изслуша, може би ще запищи от смях, а после ще се изпълни с негодувание, ще се свърже с леля Луиза и ще предизвика кавга. Отношенията между двете коренно различни лели никога не са били близки и да се разприказва пред леля Биди, ще означава просто да пусне котка в гълъбарника. В резултат ще настъпи такава касапница, че е непоносимо дори да помисли за нея.

Хедър. Или Лъвдей. Но и двете бяха по-малки от Джудит и също толкова наивни. Те само ще зяпнат, ще се кискат и ще задават множество въпроси, които нямат отговор, и каква ли полза ще има от това.

Това върна цялата отговорност към нея. Тя просто трябва да се справи сама с Били Фосет по всякакъв възможен начин. И ако се сбъднат най-големите й страхове и по някаква невъобразима причина леля Луиза си сложи главата на дръвника, подаде се на подмилкванията и се съгласи да се омъжи за него, Джудит ще напусне Уиндиридж, като си стегне багажа и замине в Плимут да живее при леля Биди. Ако той остане в бунгалото си край тях, смяташе, че ще може да се справи с него. Но при първия намек, че се кани да стане господин Луиза Форестър и да придобие Уиндиридж, Джудит щеше да изчезне.

Така че стигна до някакво решение. С уморена решителност се опита да изхвърли всичко това от съзнанието си и да започне да се наслаждава на самотното си пътешествие. Да проучи всички камъни, й отне известно време, после изяде сандвича си и седна в оскъдната топлина, докато облаците покриха слънцето и захладня. Взе си раницата и тръгна надолу по склона към торфените долчинки, обсипани с дива иглика. Започна да бере и връзва букетите с вълнен конец, когато ставаха прекалено дебели и беше трудно да ги държиш. От навеждането се схвана. Когато набра третия букет, се изправи, като болезнено успокояваше спазмите на раменете и коленете си. Погледна нагоре и видя черното небе, което навлизаше от запад. Разбра, че много скоро ще рукне пороен дъжд и че е станало време да се връща. Отвори раницата, измъкна дъждобрана и го облече. Пъхна вътре игликите, после остатъците от храната. Затегна ремъците, метна я на гърба си и затича надолу по пътеката към скрития си велосипед.

Беше едва по средата на пътя до селото, когато небето почерня като гранит и заваля. Не постепенно, а като потоп, и за миг стана съвършено мокра. Нищо. Всъщност беше доста приятно да върти педалите с лице под дъжда, с коса, от която се стичат капки във врата й, и колелото бойко шляпа през локвите. Нагоре по хълма — прекалено стръмен, за да кара, й се наложи да бута — после през селото и накрая напред по главния път. Задминаха я коли и местният автобус, който се тътреше по мокрия път към Порткерис, лицата на пътниците бяха размазани зад замъглените прозорци. Беше студено, с дъжда беше излязъл и пронизващ вятър, но тя беше прегряла от напрежение и усилия, въпреки че ръцете й бяха измръзнали.

Най-после Уиндиридж. Напред по улицата, после през портата и по градинската пътека. В гаража паркира капещия велосипед, извади ключа от задната врата от кутията с инструменти и затича към къщата. Ще си вземе топла вана, ще простре в кухнята мокрите си дрехи да съхнат и ще си направи кафе.

Хубаво беше да си вътре. В кухнята беше топло и без Една и Хилда изглеждаше много спокойно. Само старият часовник тиктакаше от стената и горещите въглища в печката шумоляха от течението. Свали прогизналото си палто и го пусна на стола. Намери празни буркани и ги напълни с вода, натопи игликите в тях, за да се съживят след пътуването. Остави ги заедно с раницата на кухненската маса, излезе от кухнята, прекоси хола и тръгна нагоре по стълбите.

В това време телефонът на шкафа в хола звънна. Тя се обърна и тръгна да отговори, но преди да каже нещо от него се чу:

— Джудит!

Тя замръзна.

— Там ли си, Джудит? Тук Били Фосет. Търсих те, видях, че се прибираш. Но се тревожех за теб в този порой. Реших да проверя. — Говореше леко завалено. Може би вече беше до бутилката си с уиски. — Ела у нас да изпием чаша чай с теб. — Тя едва дишаше. — Джудит? Джудит, там ли си?

Тя тихо остави слушалката на мястото й. Връзката прекъсна. Стоеше неподвижна със спокойствието на отчаянието, съзнанието й бе кристално ясно. Били Фосет в търсене на плячка. Но тя беше добре. Благодарение на милата, милата леля Луиза, главната врата и всички долни прозорци бяха залостени. Само задната врата беше оставила отворена…

Тя хукна назад по пътя, по който дойде, през кухнята и миялната, измъкна ключа, затръшна вратата и я заключи отвътре. Старият механизъм, добре смазан, се хлъзна на мястото си. Сега на долния етаж всичко беше безопасно. Но горният?… Тя се втурна назад през хола и нагоре по стълбите, като прескачаше през две, защото нямаше секунда за губене. Миналата нощ в съня й той се беше снабдил със стълба и дойде оттам, като намери прозореца й отворен и опря стълбата на перваза. Сънят нахлу в нея с целия си ужас. Появиха се главата и раменете му като силует в нощта, и жълтозъбата му усмивка, и многозначителните му очи…

В спалните на площадката прозорците бяха отворени. Тя тичаше от стая в стая, като затваряше и залостваше всеки един. Спалнята на леля Луиза беше последна и когато посягаше към райбера, видя през дъждовната завеса Били Фосет, прогизнал да влиза през градинската врата и да тръгва бързо и чевръсто по пътеката с чакъл. Преди да я зърне, Джудит се хвърли на килима и се търкулна като дърво в тесния и задушлив мрак под огромното двойно махагоново легло на леля Луиза.

Сърцето й биеше бясно и беше трудно да диша.

„Търсих те. Видях, че се връщаш.“ Представи си го до неговия прозорец, с чаша уиски и може би с бинокъл, сякаш настанен във фронтовата си крепост и дебнещ афганистанци за убиване. Дебнещ, той беше чакал. Като чакаше, беше възнаграден за търпението си. И знае, че е напълно сама.

През капките дъжд тя чу стъпките му по чакъла. Удар с юмрук по предната врата. Звън на камбанката от кухнята. Той прониза празната къща. Тя лежеше неподвижно.

— Джудит, знам, че си вътре.

Тя натъпка юмрук в устата си. Спомни си малкото прозорче на килера за храна, което беше отворено винаги, и се вцепени от ужас. Но здравият ум й се притече на помощ, защото само най-мъничко бебе би могло да се промъкне през това прозорче, пък и без това на него имаше тънка телена мрежа, за да не влизат оси и мухи.

Стъпките му се отдалечиха и заглъхнаха от другата страна на къщата. Беше тръгнал да опита през задната врата. Тя си спомни затворническото й резе и се окуражи.

Лежеше мълчаливо, цялата в слух, ушите й — наострени като на подозрително куче. Само барабаненето на дъжда, шепнещото тиктакане на часовника на леля Луиза на страничното шкафче. Тик-так, тик-так, тик-так, много бързо. Тя чакаше. След може би цяла вечност, той се върна пред входната врата и стъпките му вече се чуваха.

— Джудит! — Рев под прозореца, и тя почти изскочи от кожата си. Прогизнал и разочарован, той явно изпусна нервите си и заряза всякакъв опит да бъде предразполагащ и доброжелателен. — Какви са тези игрички? Мръсна грубиянка! Слез и ми отвори!

Тя не помръдна.

— Джудит!

Сега той поднови яростната си атака и задумка по здравото дърво на входната врата с бяса на побъркан. От кухнята отново долетя гневният звън на камбанката.

Дрънченето му накрая престана. Дълга тишина. Вятърът виеше, побутваше прозорците, тракаше по рамките им. А тя беше благодарна и на вятъра, и на громолящия дъжд, защото той нямаше да стои вечно без да отиде някъде, целият прогизнал. Със сигурност ще се признае за победен, ще приеме поражението и ще си отиде.

— Джудит! — Но сега това беше вопъл. Последен, тъжен, символичен зов. Той губеше надежда. Тя не отговори. И тогава го чу да казва, съвсем силно за човек, който говори само със себе си: — Проклет шибан ад! — и се потътри по чакъла, после тръгна по пътеката към портата.

Най-после си тръгна. Остави я на мира.

Изчака стъпките му да заглъхнат, след това се изтъркаля изпод кревата, промъкна се до прозореца и под прикритието на пердетата на леля Луиза надзърна възможно най-внимателно и предпазливо. Той вече минаваше през портата и над живия плет от ескалония видя темето му, когато се помъкна неутешимо към бунгалото си.

Беше си отишъл. Облекчението я остави слаба като котенце. Чувстваше се като балон с изпуснат въздух, сбръчкан, поклащаш се парцал от цветен каучук. Коленете й се подгънаха, тя пак се отпусна на пода и известно време просто остана там. Беше спечелила тази схватка, но това беше горчива победа и се чувстваше прекалено изцедена, беше прекалено изплашена, за да изпитва триумф. И беше премръзнала. Все още прогизнала след разходката си, трепереше, но нямаше сили в краката да стане, да отиде до банята, да запуши отвора и отвори крана за топла вода.

Беше си отишъл. Внезапно всичко й дойде прекалено много. Усети, че лицето й се нацупва като на бебе. Опря глава на твърдата, полирана страна на тоалетната масичка на леля Луиза и остави сълзите да се стичат мълчаливо по бузите й.

* * *

През следващия следобед леля Луиза я закара обратно в „Сейнт Урсула“. Джудит пак беше облечена в училищната униформа и ваканцията свърши.

— Надявам се, че ти беше приятно.

— Много, благодаря ти.

— Лош късмет беше да те оставя сама в неделя, но знам, че никога не си била дете, което иска постоянно да има компания. Толкова по-добре. Не мога да понасям капризни деца. Жалко за Хедър Уорън, но ще измислим нещо за великденската ваканция.

Джудит не искаше да мисли за великденската ваканция.

— Наистина харесвам велосипеда си — каза тя.

— Ще го пазя вместо теб.

Не можа да измисли какво друго да каже, защото колелото беше всъщност единственото хубаво нещо през уикенда, и искаше само да се върне към ежедневието, към рутината и познатата обстановка на училището.

Единственото, за което наистина съжаляваше, беше, че не отиде да види господин Уилис. Имаше време и възможност тази сутрин, но намери оправдания пред себе си и пропусна шанса. Знаеше, че приятелството трябва да е постоянно, но Били Фосет някак беше успял да развали дори това.

* * *

„Сейнт Урсула“

8 март 1936 г.

 

Мили мамо и татко,

Отново пропуснах седмица, защото бях при леля Луиза за междусрочната ваканция. Благодаря ви за писмото. Много исках да науча за Сингапур и къщата ви на Орчард Роуд. Сигурна съм, че ще е прелестна и скоро ще свикнете с нея и с малко по-топлия и твърде влажен климат. Трябва да е странно да виждаш наоколо жълти китайски лица вместо черните тамилски. И поне на мама няма да й се налага вече да шофира.

Времето през ваканцията не беше много хубаво. Леля Луиза ми купи велосипед. Зелен райли. В неделя тя игра голф с приятели, а аз отидох с него до хълма Веглос с храна за деня. Имаше много иглики. Обадих се на Хедър, но не се видяхме, защото те заминаха за Бодмин при дядо й и баба й.

Толкова за ваканцията. Нищо повече не можеше да се каже безопасно. Но писмото все още не беше достатъчно дълго, така че продължи нататък.

Беше доста забавно да се върна в училището и отново да видя Лъвдей. Сестра й Атина се е върнала от Швейцария и е била в Нанчероу през уикенда. Довела е приятеля си, но Лъвдей каза, че е ужасно тъп и нито за миг не може да се сравнява с Джеръми Уелс.

Съжалявам, че писмото ми е кратко, но трябва да зубря за теста по история.

С обич, Джудит

* * *

Приятелите за голф на Луиза Форестър Поли и Джон Ричардс бяха бивша флотска двойка, която след пенсионирането си обърна гръб на Олвърстоук и Нютън Ферарс. Вместо това си купиха солидна каменна къща край Хелстън с три акра градина и просторни външни постройки. Бащата на Поли Ричардс беше преуспял пивовар и част от богатството му очевидно беше изтекла към нея, така че живееха в далече не такава оскъдица както повечето техни пенсионирани връстници. Те можеха да си позволят да наемат двойка да се грижи за тях, чистачка всеки ден и градинар на пълно работно време. Двойката се състоеше от бивш морски старшина и жена му с фамилно име Мейкпийс, а градинарят беше мълчалив, навъсен човек, който работеше от зори до мрак, когато оставяше инструментите си и се спускаше в къщичката си като дупка на язовец, забутана отвъд оранжериите.

Неограничавани от домакински грижи, те можеха да се радват на пълен, активен светски живот. Държаха платноходна яхта в Сейнт Мауес и през лятото бяха напълно заети с плаване с нея из вътрешните води на Южен Корнуол или с участие в различни регати. През цялата година при тях имаше поток от гостуващи, а когато не плаваха с яхтата и не домакинстваха на гостите си, се отправяха към поляните или масите за бридж на голф клуба в Пенмарън. Така се срещнаха с Луиза и след множество приятелски сблъсъци на игрището станаха добри познати.

Поли се обади на Луиза. След няколко любезности тя пристъпи към същността.

— Страшно късно ти се обаждам, но можеш ли да дойдеш на бридж утре вечер? Точно така, в сряда на двадесет и втори.

Луиза погледна бележника си. Освен ходене на фризьор, нямаше нищо.

— Колко мило. С удоволствие.

— Ти си чудо. При нас гостува старо другарче на Джон и страшно му се играе. Можеш ли да дойдеш в шест? Малко е рано, но после можем да поиграем робер преди вечеря и няма много да закъснееш за вкъщи. Боя се, че шофирането е адски гадно.

Живият език на Поли идваше от ветроходството и беше легендарна с ругатните си, които ясно се чуваха, когато лодката им се натъкваше на шамандура, когато леко се плъзгаше право към вятъра през развълнуваните води на прохода Фалмът.

— Не бери грижа за това. Ще чакам с нетърпение да дойда.

— До утре тогава.

И без повече суетене Поли затвори.

Шофирането беше дълго, но си струваше усилията, тъй като Луиза знаеше, че ще е така. Великолепна вечер. Приятелят на Джон Ричардс беше генерал от кралската флота, хубав, с дяволити очи, и имаше много какво да разкаже за себе си. Питиетата бяха в изобилие. Вечерята и виното превъзходни. Освен това на Луиза винаги й се падаха хубави карти и тя ги разиграваше безупречно. След последния робер направиха сметката и малки суми смениха собствениците си. Луиза намери портмонето си и напъха вътре печалбите си. Часовникът на камината удари десет, тя щракна закопчалката на чантата си и обяви, че е време да си тръгва. Молеха я да остане за още един робер, но, макар и изкушена, не отстъпи пред любезните им покани.

В хола Джон й помогна да облече коженото си палто и след сбогуването я придружи навън в тъмната, мокра нощ, докато я настани безопасно зад волана на колата й.

— Всичко наред ли е, Луиза?

— Повече от наред.

— Карай внимателно.

— Благодаря много. Беше великолепна вечер.

Тя потегли с включени чистачки. Пътят пред нея блестеше мокро през фаровете, черен като сатен. Мина през Марейзиън, към Пензанс и наближи завоя към главния път за Порткерис. Импулсивно реши, че нощта е толкова неприятна и пътуването толкова дълго, че по-добре да тръгне по по-късия път — тясната алея, която водеше нагоре и после през мочурливата равнина. Беше ужасен път, между стени от жив плет, лъкатушещ, със слепи ъгли и високи била, но го познава добре, трафикът ще е много слаб и съкращава с поне пет мили пътуването й.

След като реши това, зави наляво вместо надясно и след малко зави отново нагоре по стръмното, залесено отклонение, което водеше към пусти тревисти хълмове. Небето беше черно, без нито една звезда.

* * *

На четири мили пред Луиза в същото направление пътуваше Джими Джелкс зад волана на раздрънкан камион на връщане към Пендийн. Баща му, Дик Джелкс, имаше западнало дребно стопанство наблизо и гледаше свине и кокошки, садеше картофи и броколи и се славеше като притежател на най-мръсния стопански двор в областта. Джими беше на двадесет и една години и живееше в къщата. Тормозеха го и двамата му родители и беше мишена на всяка жестока подигравка. Но тъй като не притежаваше нито ум, нито опит да предразполага, изглеждаше невъзможно някога да избегне това.

Беше отишъл в Пензанс рано този следобед, за да продаде товар броколи на пазара. Трябваше да се върне веднага след като благополучно изпълни това, но баща му беше в ужасно настроение, затова, с парите в джоба, Джими се поддаде на изкушението да поотложи връщането, като се помотае по пазара. Той се опитваше да се присламчи към всеки, който прояви желание да разговаря с него. Накрая, като умираше за компания, се изкуши от отворената врата на „Вожда на сарацините“ и остана там, докато затворят.

Сега вече нямаше защо да бърза. Старият камион под него гърмеше и се клатеше. Дик Джелкс беше го купил през четвърта ръка от търговец с въглища и от самото начало си патеше от всякакъв вид повреди. Прозорците, като се отворят, не можеха да се затворят. Дръжките на вратите падаха. Калниците бяха ръждясали, решетката на радиатора беше завързана с канап. Да се стартира моторът беше вечно изпитание на волята, което включваше въртене на манивела, огромни физически усилия и често наранявания като навехнат палец или мъчителни удари по коляното. Дори когато най-после с разтърсване запалваше, камионът си оставаше враждебен и решително отказваше да включи на всяка друга скорост, освен втора. Често прегряваше, пукаше старите си гуми и постоянно ставаха детонации с такава сила, че всеки, имал нещастието да се окаже наблизо, беше пред внезапен инфаркт.

Тази вечер, след като беше стоял под дъжда цял следобед, камионът показваше по-силен от всякога магарешки инат. Предните фарове, и без това доста мижави, съвсем бяха се отчаяли и едва блещукаха като свещи, за да показват пътя. От време на време моторът кашляше като туберкулозен и се запъваше, като заплашваше напълно да спре. Мъчителното тътрузене нагоре-надолу по вълнистата равнина явно беше прекалено много за него и при катеренето по най-стръмния склон щом стигна до равнината след него окончателно предаде богу дух. Фаровете угаснаха, моторът изкашля за последен път и изтощените колела внезапно спряха.

Джими измъкна манивелата и изруга. Навън всичко беше мрак и дъжд. Чуваше тънкия пронизващ вятър. Видя дразнещата светлинка на далечна ферма и разбра, че е прекалено далече, за да му помогне. Вдигна яката си и като взе манивелата, скочи на пътя и отиде пред камиона, за да започне битката. Чак след като въртя цели пет минути, нарани пищяла си и разкървави кокалчетата си истината проникна в пияния му мозък. Акумулаторът беше изтощен, проклетият камион няма вече да тръгне. Почти разплакан от бяс и отчаяние, захвърли манивелата в багажника, затръшна вратата и с ръце в джобовете и превити под дъжда рамене тръгна да извърви седемте мили до Пендийн.

* * *

Луиза Форестър, тръгнала към дома си, беше в чудесно настроение. Доволна, че е избрала този път, се радваше на предизвикателствата на пътуването, самотната изолация на неосветения селски път, удоволствието да си сам на пътя и толкова късно в толкова гадна нощ. Пък и обичаше да шофира и винаги я стимулираше усещането, че е отговорна, контролира се зад волана на мощната си кола.

Като ускори, почувства физическа тръпка от реакцията на мотора и изпита младежко вълнение от маневрирането с роувъра край тесните, остри ъгли, без да губи скорост. Всичко й доставяше удоволствие. Помисли си за песента, но не можеше да си спомни думите, затова си ги измисли:

Беше чудесно с теб в този ден

да карам бързо с минало зад мен.

„Държа се толкова лекомислено, колкото онова вятърничаво създание Биди Съмървил“, мислеше тя. Но вечерта наистина беше прекрасна. Ободряващото пътуване към вкъщи през пустите бърда беше подходящ начин за завършване на деня. Последен щрих. Тя никога нищо не бе правила наполовина.

Пътят потъна пред нея, закриволичи към плитка долина. На дъното й тя прекоси малък гърбав каменен мост и отново тръгна нагоре. Мина на трета скорост и с фарове, насочени към небето, мощната кола превземаше височината и преодоля препятствието като състезателен кон.

Кракът й още натискаше до дъно педала на газта. Видя камиона, изоставен и неосветен, но само секунда преди да се блъсне в него. Разтърсващият удар, звукът на разкъсан метал и строшени стъкла беше ужасяващ, но Луиза не усещаше нищо. От силата на удара тя полетя напред през предното стъкло и при следсмъртния оглед лекарят от съдебна медицина каза, че госпожа Форестър е загинала моментално.

Но в това не можеше да си сигурен. Защото може би половин минута след сблъскването нищо повече не стана. Само парчета стъкло бавно се разпръсваха по пътя и едно колело, килнато във въздуха, постепенно спря да се върти. В мрака, дъжда и пустошта нямаше никакъв свидетел на катастрофата и нямаше кой да ти помогне или да потърси помощ. Бъркотията на останките, неосветени, разкъсани и усукани до неузнаваемост, просто бяха там, неочаквани. Двете смачкани возила бяха вкопчени едно в друго като копулиращи кучета.

И тогава, със стряскаща внезапност и звук, който разцепи черната нощ като гръмотевица, бензиновият резервоар на роувъра се запали и експлодира, избухнаха пламъци, всепоглъщащи, и оцветиха небето в пурпурно. Пожарът като сигнален огън освети околността и тъмен облак от смрадлив дим беше изхвърлен към небето, заразявайки приятния влажен въздух с вонята на изгоряла гума.

* * *

Дирдри Ледингам отвори вратата на библиотеката.

— А, ето къде си била.

Джудит вдигна глава. Беше четвъртък следобед, имаше свободно време и дойде в библиотеката да почете за есето по английска литература, което трябваше да напише върху Елизабет Барет Браунинг. Но се беше отклонила с последния брой на „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, който госпожица Като смяташе за богат на образователна информация и го доставяха в библиотеката на училището всяка седмица. Страниците му бяха посветени на разнообразни теми и новини — археология, градинарство, статии за природата, обхващащи начина на живот на странни пълзящи по дърветата създания, птици с имена като малък пръчкоопашат крайбрежен бекас. Но Джудит не беше чак толкова увлечена в зоологията и беше погълната от смущаващо съобщение за създаването и развитието на Хитлер Югенд в Германия. Това движение явно ни най-малко не приличаше на бой скаутите, които никога не правеха нещо по-ужасно от разпъване на палатки, лагерни огньове и пеене на „Под разклонения кестен“. Вместо това младежите в Германия приличаха на войници, облечени в къси панталони, с войнишки кепета и ленти със свастика на ръцете. Дори дейността им изглеждаше арогантна и войнствена и имаше снимка на хубави руси юноши, които изпълваха Джудит с особено лошо предчувствие. Защото всички те би трябвало да играят крикет, или футбол, или да се катерят по дърветата, но вместо това маршируваха на някакви градски церемонии с мрачни лица и строени като рота професионални войници. Опитваше се да си представи как би се чувствала, ако такъв парад минеше с церемониална стъпка по Маркет Джу стрийт, и намери перспективата невъобразимо страшна. А на всичко отгоре на снимката лицата на тълпите, зяпащи момчетата, които маршируваха наперено, се четяха само удоволствие и гордост. Изглежда в Германия обикновените хора искат тъкмо това.

— Търсих те навсякъде.

Джудит затвори списанието.

— Защо?

С минаването на седмиците на срока рутината на училището й беше станала позната като у дома, увереността й беше пораснала и беше загубила част от страхопочитанието си към Дирдри Ледингам. Подстрекавана от Лъвдей, която не благоговееше пред никого, беше решила, че началническото самомнение на Дирдри понякога клони към комичност. Тя беше, както често подчертаваше Лъвдей, само обикновено момиче въпреки целия си властен вид, баджове и изпъкнал бюст.

— Госпожица Като те вика в кабинета си.

— За какво?

— Нямам представа. Но по-добре не я карай да чака.

* * *

След онзи пръв разговор Джудит вече не беше така наплашена от госпожица Като, но все пак достатъчно я уважаваше, за да изпълнява нарежданията й. Прибра книгите си, завинти капачката на писалката си, после отиде в гардеробната, изми ръцете си и приглади косата си. Спретната и само леко неспокойна, тя почука на вратата на кабинета на госпожица Като.

— Влез.

Тя беше там, зад бюрото си, както и по-рано. Само че днес беше посивяла и мрачна и слънцето не засия, и цветята на бюрото й не бяха иглики и анемони. Джудит харесваше анемоните с тяхното розово, пурпурно и морскозелено. Всички богати студени цветове на спектъра.

— Джудит…

— Дирдри ми каза, че сте искали да ме видите, госпожице Като.

— Да, мила. Искам. Ела и седни.

Един стол я чакаше. Седна срещу госпожица Като. Този път разговорът нямаше да е кратък. Госпожица Като мина право към въпроса.

— Причината да те повикам няма нищо общо с училището, нито с работата ти. Става дума за нещо съвсем друго. Но се боя, че ще бъде нещо като шок, затова искам да те подготвя… Виждаш ли… Твоята леля Луиза…

Джудит престана да слуша. Мигновено разбра какво щеше да й каже госпожица Като. Леля й щеше да се омъжи за Били Фосет. Дланите й овлажняха и почти усещаше как кръвта се оттича от страните й. Кошмарът беше на път да се осъществи. Това, за което се молеше никога да не става, беше станало.

Гласът на госпожица Като продължаваше. Невниманието беше основен грях. Джудит се стегна и се опитваше да се съсредоточи върху думите на директорката си. Нещо за миналата нощ.

— Когато е шофирала за вкъщи миналата нощ, в около единадесет часа… била е сама… наоколо нямало никой…

Истината бавно изплува. Говореше за леля Луиза и колата й. Нищо общо с Били Фосет. Джудит разтвори устни с въздишка на облекчение и разбра, че руменината се връща в лицето й с почти неприлично изчервяване.

— … злополука. Истински страшен сблъсък.

Госпожица Като замълча, Джудит я погледна и видя в спокойните й черти изражение на объркване и загриженост.

— Добре ли си, Джудит?

Тя кимна.

— Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Тя пак кимна. Леля Луиза е претърпяла катастрофа. За това била цялата работа. Леля Луиза като шофира много бързо както винаги, изпреварва на завой и връхлита върху овци и кокошки с надут клаксон. Но сега изглежда късметът я бе напуснал.

— Тя е добре все пак, нали, госпожице Като? — Леля Луиза в местната болница, с превързана глава, ръката й виси на превръзка през рамото. Това беше всичко. Само ранена. — Добре ли е?

— О, Джудит, не. Боя се, че не е. Катастрофата е била фатална. Загинала е на място.

Джудит се взираше в госпожица Като, лицето й — преливащо от дръзко недоверие, защото знаеше, че нещо толкова жестоко и крайно просто не можеше да е истина. После видя болката и съчувствието в очите на госпожица Като и разбра, че е.

— Това трябваше да ти кажа, мила. Твоята леля Луиза е мъртва.

Мъртва. Свършено. Завинаги. Мъртва е ужасна дума. Като последния удар на часовник, или тракването на ножица, разрязваща конец.

Леля Луиза.

Чу се дълбоко да поема дъх, което прозвуча като потреперване.

Каза много спокойно, искаше да знае:

— Как е станало?

— Казах ти. Сблъскване.

— Къде?

— Нагоре по стария път, който минава през мочурището. Камион се повредил и бил изоставен. Без светлини. Тя връхлетяла върху него.

— Много бързо ли е карала?

— Не знам.

— Тя винаги е била ужасен шофьор. Караше невъзможно бързо. Задминаваше всичко.

— Мисля, че в случая грешката не е нейна.

— Кой я е намерил?

— Избухнал е пожар. Видели са го и са извикали полицията.

— Убит ли е някой друг?

— Не. Леля ти е била сама.

— Къде е била?

— Мисля, че на вечеря с приятели. Някъде около Хелстън.

— Командир и госпожа Ричардс. Често играеше голф с тях.

Представи си леля Луиза да шофира към вкъщи в тъмното, както беше правила безброй пъти.

— Кой ви каза?

— Господин Бейнс.

В главата на Джудит беше празно.

— Кой е господин Бейнс?

— Адвокатът на леля ти в Пензанс. Мисля, че той се грижи и за работите на майка ти.

Тя си спомни господин Бейнс.

— Мама знае ли, че леля Луиза е загинала?

— Господин Бейнс е изпратил телеграма на баща ти. Естествено, ще я последва писмо. И аз, разбира се, ще пиша на майка ти.

— Ами Една и Хилда?

За пръв път истинско страдание прозвуча в тона на Джудит.

— Кои са те?

— Готвачката и прислужницата на леля Луиза. Сестри са. Бяха при нея от години… Ще бъдат ужасно разстроени.

— Боя се, че е така. Те не са разбрали, че леля ти не се е прибрала. Първото подозрение възникнало, когато едната от тях й занесла утринния чай и открила, че леглото си стои оправено.

— Какво са направили?

— Много разумно се обадили на викария. И после местният полицай отишъл при тях и им съобщил тъжната новина. Естествено, били много разстроени, но решили да останат засега заедно в къщата на леля ти.

Мисълта за Хилда и Една, сами и съкрушени в празната къща, които се успокояват една друга и пият чай, някак си беше по-тъжна от всичко останало. Без леля Луиза животът им ще е без посока, без цел. Беше хубаво да се надява да си намерят друга работа, защото не бяха млади и енергични като Филис, а на средна възраст и неомъжени, и безнадеждни сами по себе си. Ако не намерят друга работа, какво ще правят? Къде ще живеят? Бяха неразделни. Никога не трябва да се делят.

— Ще има ли погребение?

— Разбира се, когато му дойде времето.

— Ще трябва ли да отида?

— Само ако искаш. Но мисля, че трябва. И аз, разбира се, ще дойда с теб и ще стоя до теб през цялото време.

— Никога не съм била на погребение.

Госпожица Като запази мълчание. После се изправи, излезе иззад бюрото си и прекоси стаята към прозореца, където остана в черната си наметка, завита около главата й като шал сякаш за удобство. Известно време гледаше през прозореца към мократа мъглива градина, която, помисли си Джудит, не предлагаше никакво утешение.

Изглежда, и госпожица Като мислеше така.

— Какъв тъжен ден — каза тя. Отвърна се от прозореца и се усмихна. — Погребенията са част от смъртта, Джудит, както смъртта е част от живота. Безнадеждно е за човек на твоята възраст да го приеме, но за всеки това е задължително. И не си сама. Защото съм тук, за да ти помогна да го преодолееш. Да го приемеш. Защото смъртта наистина е част от живота, фактически единственото, в което можем да сме абсолютно сигурни. Но тези думи звучат много банално, когато трагедията се стоварва толкова близо до теб и толкова внезапно. Ти си много смела и самопожертвователна. Мислиш за другите. Но не се притеснявай. Не задържай скръбта в себе си. Знам, че съм директорка, но в момента съм твоя приятелка. Можеш да кажеш каквото искаш, каквото мислиш. И не се страхувай да заплачеш.

Но сълзите, така неочаквано улеснени, никога не бяха изглеждали по-далечни.

— Добре съм.

— Браво. Знаеш ли какво мисля? Че е добре да изпием по чаша чай. Какво ще кажеш?

Джудит кимна. Госпожица Като отиде до камината и позвъни.

— Това е класическо лекарство за всичко, нали? Чаша хубав топъл чай. Не знам защо не съм се сетила за това по-рано.

Тя не се върна към бюрото си, а седна в малък фотьойл до решетката. Огнището беше заредено, но не запалено, и без да каже дума, тя взе кутия кибрит, наведе си, драсна клечка и запали смачканите вестници и сухи клечки. Облегната назад, тя гледаше как огънят се разгаря и проблясва над въглищата.

— Виждала съм леля ти само два-три пъти, но много я харесвах. Нямаше глупости около нея. Заинтересована и способна. Истинска личност. Чувствах се съвсем спокойна, когато разбрах, че ще бъдеш в нейните ръце.

Което съвсем естествено доведе до жизнения въпрос. Джудит гледаше през прозореца и се опита да направи гласа си колкото е възможно по-нехаен.

— Къде ще отида?

— Трябва да поговорим за това.

— Имам леля Биди.

— Разбира се. Госпожа Съмървил, която живее в Плимут. Майка ти ми разказа за семейството й, имам телефона и адреса им. Нали знаеш, Джудит, когато родителите са в чужбина, трябва да можем да се свържем с всичките им близки роднини. Иначе отговорността ни би била прекалено голяма.

— Леля Биди винаги е казвала, че мога да отида при нея, ако искам. Знае ли тя за леля Луиза?

— Още не. Исках първо да говоря с теб. Но ще й кажа.

На вратата се почука.

— Влез! — каза госпожица Като и една от камериерките пъхна глава през вратата. — О, Едит, добре, че дойде. Би ли ни донесла поднос с чай? Две чаши и може би бисквити.

Момичето каза, че ще дойде след миг, и излезе. Госпожица Като продължи, сякаш никой не ги беше прекъсвал.

— Искаш ли да прекараш ваканцията при леля си Биди?

— Да. Искам. Обичам и нея, и чичо Боб. Те са наистина прекрасни и забавни. Но работата е, че няма да бъдат вечно в Плимут. Рано или късно ще трябва да напуснат Кийхам и чичо Боб вероятно ще се върне в морето. Леля Биди говореше, че ще си купят малка къща. Никога не са имали своя… — Гласът й трепна.

— Има ли някой друг?

— Госпожа Уорън. Хедър Уорън беше най-добрата ми приятелка в училището в Порткерис. Тя е бакалка и майка ми много ги харесваше. Сигурна съм, че някой път може да отида при тях.

— Добре, както и да е — госпожица Като се усмихна. — Ще измислим нещо. Просто не забравяй, че си заобиколена с приятели. А, ето го и чая. Благодаря, Едит, сложи го на онази маса. Сега, Джудит, защо не станеш от този неудобен стол и не дойдеш да седнеш тук, край огъня…

* * *

И така, каза си Мюриъл Като, най-лошото мина, тъжната новина е съобщена и детето като че ли я прие и запази присъствие на духа. Два пъти досега в кариерата си като директор й се бе налагало да изпълни тази тежка задача и да каже на едно от момичетата си, че майка й или баща й са починали, и винаги се беше чувствала като убиец. Защото, който носи вестта, става убиец. Докато се изрекат фаталните думи, обичаният човек все още е жив, събужда се, спи, върши си работата, говори по телефона, пише писма, разхожда се, диша, гледа. Съобщението е, което убива.

От началото на кариерата си тя беше въвела строги правила за себе си: безпристрастност и без всякакъв намек за фаворизиране. Но Джудит несъзнателно някак беше пробила защитата й и колкото и да се пазеше от покровителства, на госпожица Като й беше смущаващо трудно да игнорира този особен интерес и да обърне гръб на детската привлекателност. Тя се беше вписала добре в „Сейнт Урсула“ и изглеждаше популярна сред връстничките си въпреки съвсем различното си възпитание и среда. Работата й беше постоянна и удовлетворяваща, в състезанията влагаше всичките си усилия. Връзката с Кеъри-Луис беше бонус и дори старшата сестра не беше намерила причина да се оплаква от поведението й.

А сега това. Травма, която може не на шега да обърне лодката, да причини напускане и страхотно вътрешно объркване. Докато седеше на бюрото си външно спокойна, но вътрешно силно загрижена, и очакваше детето да почука на вратата на кабинета, Мюриъл Като с покруса установи, че би предпочела тази шокираща трагедия да е сполетяла някое друго момиче от училището й.

Не беше само защото Джудит е толкова изолирана, със семейство в чужбина и без сестра или брат за успокояване и общуване. Беше заради нещо в самата нея. Може би стоическото й възприемане на дългата раздяла (веднъж не бе дала воля на сълзите си или на гневно избухване), обезоръжаващата прямота, някаква мекота на характера, която явно й беше вродена, защото госпожица Като знаеше, че на това човек не може да се научи.

А намираше и външността й очарователна. Всички естествени недостатъци на средния юноша бяха налице — дълги недодялани крака, костеливи рамене, лунички и прекалено големи уши, но някак си при Джудит те не бяха непривлекателни. Просто пораждаха някакво закачливо привличане. И още нещо. Очите й бяха наистина прекрасни. Сиво-сини и много големи, обградени с тъмни гъсти мигли, със зеници прозрачни като кристална вода. И както повечето по-малки деца всяка вътрешна мисъл се отразяваше на изразителното й лице сякаш никога не беше изучавала изкуството да си неискрен. Госпожица Като се молеше никога да не го научи.

Те пиеха горещия, успокояващ чай, и говореха не за леля Луиза, а за Оксфорд, където госпожица Като беше прекарала детството си.

— Такова чудесно място да пораснеш в него. Градът с призрачните остри кули и камбани, велосипеди и младост и безкрайно знание. Имахме стара къща на Бенбъри Роуд, много голяма и облепена с пристройки, и имаше голяма оградена със стена градина и черница. Баща ми беше професор по философия, майка ми също се занимаваше с наука, винаги пишеше, или работеше, или потъваше в изследванията си. По време на семестрите в къщата нахлуваше непрестанен поток от студенти, идваха и си отиваха за индивидуално обучение, и си спомням входната врата като непрекъснато отворена, така че не се налагаше да звънят и в резултат във всяка стая ставаше течение. — Тя се усмихна. — Има особен мирис, нали, атмосфера в къщата, в която си живял като дете. И я усещаш отново, ненадейно — от стари книги, или политура, или стари мебели, или влажната плесен на стар камък. И внезапно се връщаш там, и си на около осем години.

Джудит се опита да си представи госпожица Като на осем години, но не успя.

— Знам какво имате предвид — каза тя. — В Коломбо къщата ни миришеше на море, защото живеехме на самия океан. В градината имаше цъфтящо дърво, което нощем миришеше много хубаво и силно. Но имаше и други миризми. На дезинфектанти и канали, и на това, с което бавачката пръскаше против буболечките.

— Буболечки! Ужасно. Мразя насекомите. Много ли ги имаше там?

— Да. Комари, паяци, червени мравки. И понякога змии. Веднъж намерихме кобра в градината и татко я застреля с пушката си. И жълти змии се криеха в банята. Идваха по каналите. Трябваше страшно да внимаваме, защото са толкова отровни…

— Боже, какъв ужас. Много ме е страх от змии.

— В Пета имаше змиеукротители, когато ходехме да пазаруваме. Седяха на тревата с кръстосани крака и пушеха лули, а змиите с виене изпълзяваха от кошниците. Мама ги мразеше, но на мен ми беше интересно да ги гледам. — Джудит взе бисквитка и започна да яде замислено. — Никога не съм била в Оксфорд.

— Мисля, че трябва да отидеш. Имам предвид в университета. Това ще означава да живееш там, да вземеш приемните изпити, но като знам способностите ти в училище, няма да имаш затруднения и ще влезеш в Оксфорд.

— Колко ще трябва да остана там?

— Три години. Но каква възможност ще е това за теб. Не мога да си представя нещо по-вълшебно от това да имаш три години, в които да се потопиш в знания… и не алгебра или зоология, както ми се струва не се интересуваш от тях, а може би английска литература и философия.

— Много скъпо ли ще струва?

— Не е евтино. Но нищо от най-хубавите неща в живота не е евтино.

— Не обичам да искам неща, които родителите ми може би не могат да си позволят…

Госпожица Като се усмихна.

— Това беше само възможност, идея. Имаме много време да поработим за подробностите. Искаш ли още чай?

— Не, благодаря. Много е хубав.

Последва мълчание. Не потискащо. Вече много по-спокойно. Чаят беше добро хрумване. Естественият цвят се беше върнал на лицето на Джудит, най-лошото на шока отмина. Беше време да се говори. Постепенно да се насочи разговора към въпроса, който госпожица Като неизбежно трябваше да зададе.

— Ако искаш, може винаги да използваш телефона ми, за да говориш с всичките си приятели. Трябва да ми дадеш време да се обадя на госпожа Съмървил и да я запозная със ситуацията, но може би ще пожелаеш да говориш с Една и Хилда или други приятели от Пенмарън.

Джудит, с лице обърнато към огъня, се поколеба за момент, после поклати глава.

— Не, не мисля. Не точно сега. Но е много мило от ваша страна.

— Смятам, че господин Бейнс ще иска да те види и да говори с теб, но това няма да стане веднага. А дотогава ще знаем всички подробности за погребението.

Джудит въздъхна дълбоко и каза колебливо:

— Да.

Госпожица Като се облегна назад.

— Трябва да ти задам само още един въпрос. Моля те, не мисли, че се намесвам и можеш да не ми отговаряш, ако не искаш. Но имам чувството, че когато започнах да ти казвам какво е станало, ти… ти си представяше, че ще е нещо съвсем друго. Разбира се, може да греша. — Последва дълга тишина. Джудит продължаваше да гледа огъня. След това вдигна ръка и започна да усуква кичура коса, който се беше измъкнал от панделката. — Имаше ли нещо, което те тревожеше? Какво беше те накарало толкова да се изплашиш?

Джудит прехапа устна, после промърмори нещо.

— Съжалявам — каза госпожица Като. — Не чух.

— Мислех, че тя се кани да се омъжи.

Госпожица Като, напълно изненадана, едва повярва на ушите си.

— Да се омъжи? Мислела си, че госпожа Форестър смята да се омъжи? За кого мислиш, че е щяла да се омъжи?

— За полковник Фосет.

— Кой е полковник Фосет?

— Той е неин съсед. — Трогателно, Джудит се поправи. — Беше неин съсед. Стар приятел от Индия.

— И ти може би не искаше тя да се омъжи за него?

— Така е.

— Не го харесваше.

— Мразех го. — Тя отмести лице от огъня и погледна директорката си право в очите. — Той е ужасен. Ако се беше оженил за леля Луиза, щеше да се премести в къщата й. Знам това. А аз не го исках там.

Госпожица Като, мигновено разбрала положението, остана студена. Не беше време за емоционално съчувствие.

— Досаждаше ли ти?

— Да.

— Какво правеше?

— Заведе ни на кино и сложи ръка на коляното ми.

— О, разбирам.

— Направи го два пъти. И право нагоре от коляното.

— Каза ли на госпожа Форестър?

— Не — поклати глава Джудит. — Не можах.

— Мисля, че и аз не бих й казала на твое място. Ситуацията е много трудна. — Тя се усмихна, прикривайки някак вътрешния си гняв срещу целия досаден, отвратителен свят на мръсни стари мъже. — В Кеймбридж обикновено ги наричахме опипвачи или жартиеросвалячи.

Очите на Джудит се разшириха.

— Казвате… Казвате, че се е случвало и на вас?

— Всички млади студентки се смятаха за лесна плячка. Бързо усвоихме спасителна тактика и разработихме собствена защита. Разбира се, бяхме много момичета, безопасността ни беше в броя ни и в комфорта на доверието. Но ти не си имала такава защита, затова трябва да е било много по-лошо при теб.

— Не знаех какво да правя!

— Нямало е как да знаеш.

— Не мисля, че тя би се омъжила за него, но щом тази мисъл ми мина през ума, не можех да се отърва от нея. Винаги си стоеше там. Не знаех какво да правя.

— Е, вече няма защо да се тревожиш за това. По много драстичен и трагичен начин проблемът ти се е решил. Говори се, че всяко зло е за добро, колкото и да е разрушително. И колко добре е, че ми разказа. Сега можеш да видиш цялата неприятна афера в перспектива.

— Ако отида на погребението, той сигурно ще бъде там.

— Не се съмнявам. И ще ми го покажеш. Ще кажеш: „Това е полковник Фосет“, и аз ще имам удоволствието да го прасна по главата с чадъра си.

— Наистина ли?

— Вероятно не. Представи си заглавията в „Уестърн Морнинг Нюз“: „Местна директорка напада полковник в оставка“. Няма да е много полезно за „Сейнт Урсула“, нали? — Не беше кой знае каква шега, но за пръв път тя видя Джудит да се усмихва и после да се разсмее. — Така е по-добре. Сега — тя погледна часовника си — трябва да си отидеш, а аз да се заема с работата си. Вече е почти време за игрите. Предполагам, че ще искаш да си поговориш с Лъвдей. Ще кажа на Дирдри да уведоми госпожица Фаншоу да извини отсъствието на двете ви от хокея, за да имате повече време. Разходете се наоколо или вървете да се покатерите на някое дърво, или поседете на припек. Ще се почувстваш по-добре, ако разкажеш всичко на Лъвдей.

— Няма да й казвам за полковник Фосет.

— Не бива. Тази тайна трябва да си остане между нас. — Тя стана от стола си и Джудит моментално скочи на крака. — Свършено е. Много съжалявам за леля ти, но ти го прие добре. И няма защо да се тревожиш за бъдещето си, защото то е моя отговорност. Мога само да те уверя, че си в добри ръце.

— Да, госпожице Като. И ви благодаря. Благодаря и за чая.

— Хайде, тръгвай. — Но щом Джудит беше до вратата, тя отново се превърна в директорка. — Помни да не тичаш в коридора!

* * *

Събота, 28 март

Къщата на инженер — капитан Кийхам Терас

Кийхам, Плимут

 

Мила, бедна ми Джудит,

Току-що имах дълъг телефонен разговор с госпожица Като, която изглежда мила и симпатична. Миличка, аз съм потресена, такова абсолютно ужасно нещо да стане с горката Луиза. Винаги съм знаела, че кара като луда, но никога не съм си помисляла, че нещо подобно може да се случи. Винаги ми е изглеждала неразрушима и макар и никога да не съм говорила много ласкаво за нея, знаех, че е качествен човек въпреки острия й език понякога. Госпожица К. ми каза, че родителите ти са уведомени и че тя пише на майка ти. Попита също дали Боб и аз ще те приемем през великденската ваканция. Скъпа, няма нищо, което да бихме искали повече от това, но сме затрупани с проблеми. Твоите баба и дядо са много болни и се мъча да ги държа под око. Освен това търсим да купим къща в Девън, за да имаме нещо постоянно в живота си. Мисля, че открих една, но трябва да се преустрои, преди да стане наша. Накрая чичо Боб напуска Кийхам през юни и се присъединява към Кралската служба в Инвъргордън на Кроматри Фърст, на около хиляда мили далече на север. Само дъждове, шотландски полички и кожени торбички отпред. Работата не е на брега, така че ще трябва да замина и да потърся нова къща, този път под наем, за да мога да замина при него.

Ще разбереш от цялата тази бъркотия, че няма да можем да те приютим през великденската ваканция, но до лятото повече или по-малко ще сме се установили и моля те, моля те, ела тогава при нас. Госпожица Като ме уверява, че ще уреди да се погрижат за теб, и изглежда толкова разумна, че не трябва да се безпокоя за теб, само ще горя от нетърпение да те видя у нас през лятото.

Мило дете, толкова съжалявам, че се случи това. Уведоми ме кога ще бъде погребението. Не че има голям шанс да дойда. Баща ми отново е болен, а майка ми се натиска да се грижи за него. Викове за помощ се носят през цялото време, затова трябва да намеря някаква постоянна помощничка да ги държи под око.

Чичо Боб също ти изпраща обичта си. И казва да ходиш с вдигната глава.

Много целувки,

леля Биди

* * *

Неделя, 5 април

 

Мили мамо и татко,

Знам, че сте получили телеграмите и че госпожица Като и господин Бейнс ви пишат писма. Ужасно тъжно е за леля Луиза и тя много ще ми липсва, защото беше толкова добра към мен. Отначало изпитвах силна носталгия, когато през първата половина на срока отидох в Уиндиридж, но тя много скоро престана, защото леля Луиза беше много добра във всичко и не се суетеше около мен. Знам, че беше ужасен шофьор, но госпожица Като каза, че катастрофата не е станала по нейна вина, защото камионът е бил изоставен на най-високото място на хълма без светлини и тя се е блъснала в него.

Колкото до мен, не се тревожете. Можех да отида при леля Биди за великденската ваканция, но тя е много заета в момента с новата къща, която са купили, и дядо Еванс, който е болен. Но съм сигурна, че мога да остана за малко у Уорънови в Порткерис, а госпожица Като дори спомена за отиване в Оксфорд и да живея в голямата къща, в която са родителите й. Това би било много хубаво, защото госпожица Като мисли, че може да ми бъде много полезно за приемните изпити за Оксфордския университет, така че ще е интересно да видя града. А после мога да отида при леля Биди през лятото.

Много ми е мъчно за Една и Хилда, но може би ще си намерят друга работа, където да бъдат заедно. Ужасно е да ти кажат за леля Луиза, защото размазана кола е толкова ужасно нещо, а и тя не беше много стара. Госпожица Като казва, че смъртта е част от живота, но въпреки това никой не иска тя да идва толкова бързо.

Погребението беше миналият четвъртък. Госпожица Като ми каза, че може да не отида, ако не искам, но реших, че е по-добре да отида. Бях с униформа и старшата ми направи черна траурна лента за ръката. Госпожица Като каза, че тя ще ме вземе, но господин Бейнс дойде с колата си и ни взе и двете. Беше много добър към нас и аз седнах отпред при него. Службата беше в църквата на Пенмарън и беше пълно с хора, повечето от които не познавам. Но отидохме по същото време като Уорънови, госпожа Уорън силно ме прегърна, представи се на госпожица Като и каза, че когато поискам, мога да прекарвам ваканциите си при тях. Не е ли много любезно от нейна страна?

В църквата пяхме „Дните, които ни даде, Господарю, свършиха“ и навсякъде беше пълно с цветя. Викарият каза хубави неща за леля Луиза, а Хилда и Една седяха точно зад нас и плачеха, но братовчед им беше там с колата си и ги отведе настрана, когато службата свърши. И двете бяха в черно и изглеждаха страхотно нещастни.

След службата всички тръгнахме след ковчега. Денят беше много студен, но със синьо небе и леден северен вятър, който духаше откъм морето. В църковния двор цялата трева, която растеше горе по стените, се навеждаше от вятъра настрана и миришеше на море, и се чуваха вълните. Радвам се, че не валеше.

Беше ужасно да виждаш как ковчегът потъва в дупката и да знаеш, че в него е леля Луиза. Викарият ми даде малко пръст и я хвърлих вътре, а госпожица Като пусна вътре букет иглика, а господин Бейнс роза, което беше мило от негова страна. Сигурно знаеше колко много обичаше розите леля Луиза. И чак в този момент разбрах, че тя е мъртва завинаги. После всички се сбогувахме с всеки и се върнахме в Пензанс и ние с господин Бейнс и госпожица Като отидохме да обядваме в „Митр“, но непрекъснато мислех за нашия обяд там, мамо, и ти ми липсваше и исках да си с нас.

Повечето хора от селото бяха там и говорих с госпожа Бери и господин Саути. Госпожа Саути ме целуна и намирисваше на уиски.

На това място Джудит леко се запъна. Споменът за погребението се замъгли. Други лица изплуваха пред погледа й от време на време, но беше трудно да им сложи имена. Били Фосет беше там, но тя не искаше дори да напише името му. Беше го следила в края на службата, когато излезе в прохода между редовете с госпожица Като зад себе си и се насочи към входната врата. Той стоеше най-отзад в църквата. Тя го видя и той я гледаше, но с нова смелост, подкрепяна от присъствието на директорката си, тя срещна погледа му и го принуди да сведе очи. Той си тръгна, но преди това тя видя изражението на чиста омраза, насочена към нея. Залостените врати на Уиндиридж не бяха забравени и собственото му унизително поражение не беше простено. Не я беше грижа. В църковния двор той не беше сред многото скърбящи край гроба. Засегнат и агресивен, вече си беше отишъл и за това малко благодеяние Джудит беше благодарна. Но негов беше постоянно връщащият се призрак, който все още преследваше сънищата й. Може би без леля Луиза, която да го държи под око, да продължава да му прави компания и да налива безплатно уиски в бездънното му гърло, той щеше да се предаде, да напусне Корнуол и да си потърси друго място да прекара годините на залеза си. Може би в Шотландия. Там имаше много игрища за голф. Искаше й се той да се премести в Шотландия и тогава никога, никога нямаше да го види отново. Но вероятно той не познаваше никого в Шотландия. Всъщност беше толкова отвратителен, че не можеше да си представи да има и един-единствен приятел, където и да било. Така че по всяка вероятност щеше да си остане където беше, окопал се в бунгалото си под наем, обикалящ клуба в Пенмарън като безстопанствено куче, а от време на време ще се отправя към магазините в Порткерис, за да си набави необходимото за живот. Винаги ще се навърта наоколо и разумът й стигна да разбере, че никога няма напълно да се освободи от него, докато не хвърли топа. Тя потрепери от гробищния вятър, намери време да пожелае той да беше закопан в земята завинаги, а не леля Луиза. Всичко беше така ужасно несправедливо. Защо леля Луиза трябваше да бъде отнесена във вечността във все още най-силните години на полезния си и деен живот, докато този отвратителен стар опипвач е жив, пощаден, за да се занимава с ужасните си дела?

Неподходящи мисли при такъв тъжен и потресаващ случай. Но тогава тя зърна господин Уилис и беше толкова благодарна, че той е тук, че изхвърли Били Фосет от мислите си. Господин Уилис стоеше почтително малко настрана, притеснен от намесването си в нечия лична скръб. Избръснат и издокаран, носеше лъскав син костюм със стягащи копчета и с яка, която сякаш щеше да го задуши всеки момент. Държеше бомбе и Джудит, очите на която бяха останали сухи през цялото време на службата, бе трогната до сълзи от очевидните затруднения, които беше си наложил. Преди да излезе от църковния двор, тя остави директорката си и господин Бейнс, които разменяха няколко думи с викария, и премина през буйната трева между старите надгробни паметници, за да поздрави стария си приятел.

— Господин Уилис!

— О, мила! — Той сложи бомбето на главата си, за да не му пречи, и взе и двете й ръце в своите.

— Какво ужасно нещо е станало. Ти си добре, нали?

— Да, добре съм. Много ви благодаря, че сте тук.

— Страхотен шок беше, когато научих. Отидох горе в кръчмата в четвъртък вечерта и Тед Барни ми каза. Не можех да повярвам… този смахнат Джими Джелкс…

— Господин Уилис, нито веднъж не минах да ви видя през ваканцията. Чувствах се толкова зле… Исках да мина… Но някак… Не успях. Надявам се, че не ми се сърдите.

— Не, сметнах, че си имаш предостатъчно работа, за да намериш време да дойдеш толкова далече до ферибота.

— Следващия път, когато дойда в Пенмарън, обещавам да дойда. Имам толкова много да ви разказвам.

— Как са майка ти и Джес?

— Добре са, доколкото знам.

— Сега кой ще се грижи за теб?

— Надявам се, че леля Биди в Плимут. Аз ще съм добре.

— Трагедията е ужасна, но това е жестока съдба и за теб. Онази с косата замахва и нищо не може да се направи.

— Така е, нищо, нищичко. Господин Уилис, трябва да вървя. Чакат ме. Толкова се радвам, че ви видях.

Те все още си държаха ръцете. Тя го погледна и видя, че очите му внезапно се напълниха със сълзи. Тя се долепи до него и целуна грапавата му буза, която миришеше на тоалетен сапун и тютюн.

— Довиждане, господин Уилис.

— Довиждане, хубавице моя.

Да си спомня това, беше малко тъжно, защото може би никога вече нямаше да отиде в Пенмарън и вероятно сбогуването им на погребението беше завинаги. И си спомни далечното време за многото щастливи откраднати следобеди, прекарани с него. Чудесните дни, когато той се облягаше на изгнилия корпус на гребна лодка, пушеше лулата си и приказваше дружелюбно, докато чакаше да дойде приливът и моторните лодки да преплуват над пясъчната коса. И влажните, студени дни, които бяха дори по-хубави, защото тогава двамата се заседяваха в малката му колиба и варяха чай на стара тумбеста печка.

Но нямаше време за спомени, защото трябваше да довърши писмото си.

Известно време обмисляше дали да спомене в него за присъствието на господин Уилис на погребението. Винаги беше го пазила като някаква тайна от майка си отчасти защото не искаше нейната намеса, отчасти поради двойственото положение на така наречената госпожа Уилис. И после си помисли: по дяволите, защото при сегашните обстоятелства господин Уилис и личният му живот нямат никакво значение. Той беше приятел на Джудит и така и ще бъде. И ако мама чете между редовете и стигне до някакво скрито и зловещо заключение, Джудит ще получи отговор на писмото си чак след шест седмици, а дотогава целият свят може да се промени.

При това тя искаше да пише за господин Уилис.

И господин Уилис беше там. Помните ли го? Той е лодкарят и работи за властите на пристанището. Изглеждаше много спретнат, беше с бомбе и попита за теб и Джес. Казах му, че е хубаво, дето е дошъл, и се е избръснал, облякъл се е специално и други такива.

Утре следобед господин Бейнс ще дойде в училището и трябва да се срещна с него и да говорим за това, което той нарича семейни работи. Предполагам, че се отнася за ученето ми и друго, но нямам представа какво значи това. Надявам се да не използва дълги думи, които не разбирам, и дано просто да помогне на Една и Хилда да си намерят работа.

Надявам се всички да сте добре и че татко не е прекалено тъжен заради леля Луиза. Госпожица Като каза, че е загинала толкова бързо, че не е разбрала какво е станало, и че е обичала да шофира, но това не е особено утешение, когато си толкова далеч и бяхте толкова привързани един към друг. Моля ви, не се тревожете за мен.

Приключваме срока в петък на 10 април.

С много обич

Джудит

* * *

— Е, ето те и теб, Джудит.

Господин Бейнс, вероятно с разрешението на госпожица Като, бе седнал зад бюрото й и беше го покрил с чантата си и куп документи. Беше много висок, с прошарена коса като рошаво куче и огромни рогови очила, а костюмът му от туид и карираната му риза формираха просто идеалния образ на преуспял провинциален адвокат. Фирмата му, на която той беше един от старшите партньори, отдавна беше създадена в Пензанс и заемаше офиси в престижната Риджънси Хауз в Олвъртън. Джудит знаеше това, защото всяка неделя двойната колона на „Сейнт Урсула“ минаваше оттам на път към църквата, и понеже във фирмата бяха техните семейни адвокати винаги намираше време да се възхити на очарователните пропорции на малката къща и да прочете старите имена — Трегартън, Оупи и Бейнс — на бляскаво полираната медна табела до входната врата. Но никога не беше виждала господин Бейнс до погребението на леля Луиза, когато той беше изключително внимателен и любезен, заведе ги с колата си на обяд в Митр и въобще се стараеше с всички сили да направи този тъжен ден по-поносим. Поради всичко това сега й се струваше, че ледът в общуването се беше пропукал, което беше хубаво. Нямаше представа какво иска да й каже, но поне нямаше тепърва да се запознават и можеха да минат без дългите любезности и формалности, които според нея бяха нормални в такива случаи.

— Как си, Джудит?

Тя му каза, че се справя много добре, и той излезе иззад бюрото и й донесе стол, за да седне. След това се върна на трона на госпожица Като и отново се зае с документите си.

— Първо, преди всичко друго, трябва да се успокоиш относно Една и Хилда. Мисля, че им намерих работа при моя стара клиентка, която живее близо до Тръроу. Ще уредя сестрите да се срещнат с нея и ако приемат работата, ще са много доволни и спокойни. Тя е сама, на възраст приблизително колкото госпожа Форестър, с приятни условия за работа. — Той се усмихна. При това стана много по-млад и дори привлекателен. — Така че няма защо да се тревожиш вече за тях.

— О, благодаря. — Джудит беше много признателна. — Уредили сте го чудесно. Звучи като най-доброто за тях. И знам, че ще искат да останат заедно.

— Така че едно нещо отметнахме. Следващото е, че както знаеш, телеграфирах на баща ти за госпожа Форестър. Е, получих в отговор телеграма преди два дни и ти изпраща поздрави. Казва, че ще ти пише. А ти писа ли на родителите си?

— Да, разказах им всичко за погребението.

— Много добре. Тъжно е да напишеш такова писмо. — Той премести един-два листа, подреди ги. За момент изглеждаше, че не знае откъде да започне. — Така. Само ми напомни. На колко години си? Четиринадесет? Петнадесет?

Което изглеждаше смешен въпрос.

— Ще стана на петнадесет през юни.

— А, да. Най-голямата ми дъщеря е на осем. Ще започне в „Сейнт Урсула“ следващата година. Късмет е, че ти вече си се установила там. Ще получиш превъзходно образование. Говорихме с госпожица Като и мнението й е, че си за университет. — Той се усмихна. — Искаш ли да продължиш в университет?

— Всъщност не съм мислила за това. Само ме е страх, че би било твърде скъпо.

— Да — каза господин Бейнс. — Разбирам. — Настъпи мълчание, но преди то да стане неудобно, той се стегна, дръпна една папка към себе си, взе автоматичната си писалка и каза: — Добре. Да пристъпим към работата.

Джудит възпитано чакаше.

— Преди да почине, леля ти е написала подробно завещание. Щедра рента е оставена на Хилда и Една. Всичко останало, целия си имот, е оставила на теб.

Джудит продължаваше да чака. Господин Бейнс свали очилата си. Очите му без тях се свиха пронизващо. През бюрото тя срещна погледа му.

— Всички материални ценности, които притежава.

Джудит най-после си върна гласа.

— Звучи ужасно много.

— Много е — каза меко господин Бейнс.

— И всичко е за мен.

— Всичко е за теб.

— Но… — Тя знаеше, че се държи глупаво, но все пак господин Бейнс беше много търпелив. Той чакаше и я наблюдаваше. — Но защо аз? Защо не баща ми? Той й е брат.

— Баща ти има хубава работа, кариера с редовна заплата, неотдавнашно повишение и бъдеща сигурност.

— Но аз… Аз мислех, че хора като леля Луиза, самостоятелни дами, оставят парите си за благотворителност, за приюти. Или за голф клуба. Голф клубът винаги устройваше вист кампании или следобеди за бридж, за да се плати за централното отопление, за съблекални и други такива.

Господин Бейнс си позволи да се усмихне.

— Може би леля ти Луиза е решила, че съблекалните са напълно подходящи.

Изглежда той не разбираше.

— Но защо аз?

— Тя няма преки наследници, Джудит. Няма деца. Няма никого на издръжка. Няма семейство. През годините ми е разказвала много за себе си. На времето си, когато е била млада жена, момичетата не са имали работа или кариера и много малко са поощрявани да следват в университет. Ако си млада и богата, всъщност няма значение, но за обикновените дъщери на средната класа единствената перспектива за всякакъв вид живот е бракът. Леля ти не беше нито богата, нито хубава. Сама ми го е казвала. В Англия нямала особен успех сред мъжете и затова родителите й я отпратили в Индия да си търси съпруг. Спомняше си това без злоба, но все пак като някакво унижение. Тя беше само една от многото… необвързани, съвсем нормални на вид момичета, всички обикалящи света с единствена мисъл в главата.

— Да се омъжат?

— Най-лошото е, че бяха известни колективно като Рибарска флота, защото бяха тръгнали да си уловят съпрузи.

— Леля Луиза сигурно е ненавиждала това.

— В нейния случай историята има щастлив край, защото се е омъжила за Джак Форестър и е споделила много хубави години с него. Имала е късмет. Но познаваше други, които не са се оправили така добре.

— Мислите ли, че й е било мъчно, че няма деца?

— Не, не мисля.

— Тогава какво се опитвате да ми кажете?

— О, мила, не се справям с това много добре, нали? Опитвам се да ти кажа, че леля ти Луиза беше много привързана към теб. Мисля, че виждаше в теб големи възможности. Не искаше да минеш през това, през което бе минала самата тя. Искаше ти да имаш това, което тя никога не е имала. Независимостта да е самата себе си, сама да прави избор и да върши всичко това, докато е млада, с целия живот пред себе си.

— Но така и правеше. Омъжила се е за Джак Форестър и е прекарала много добре в Индия.

— Да. При нея се е получило. Но искаше ти никога да не се подлагаш на такъв риск.

— Разбирам. Всичко започва да изглежда малко объркващо, нещо като отговорност. Дори тревожно. Бихте ли повторили това отново? За материалните ценности.

— Разбира се. Оставя ти къщата си и всичко в нея. Но още по-важно, капиталовите инвестиции.

— Но какво ще правя с къщата й?

— Мисля, че трябва да я продадеш и да инвестираш получените пари.

Той остави писалката си и се наведе напред с ръце, кръстосани на бюрото.

— Виждам, че ти е малко трудно да разбереш всичко това, и не те обвинявам. Трябва само да разбереш, че леля ти Луиза беше много заможна дама. И искам да кажа много заможна.

— Богата?

— Нека просто използваме думата „заможна“. „Състоятелна“ е също подходяща дума. Оставя те със значително състояние. Може би нямаш представа колко притежава, защото, макар и в комфорт живееше без всякаква показност.

— Но… — Беше озадачаващо. — Дънбарови никога не са били богати. Мама и татко непрекъснато говорят за пестене и знам, че училищната ми униформа беше ужасно скъпа…

— Състоянието на госпожа Форестър не идва от парите на Дънбарови. Джак Форестър беше военен, но и човек със значителни лични средства. Нямаше братя и сестри и следователно всичко остави на жена си. Твоята леля. Тя на свой ред го дава на теб.

— Мислите ли, че тя е знаела, че е богат, когато се е омъжвала?

Адвокатът се разсмя.

— Знаеш ли, не мисля, че е имала и най-малка представа.

— Това трябва да е било много хубава изненада за нея.

— За теб много хубава изненада ли е?

— Не знам. Трудно е да си представя какво точно означава това. — Тя сви вежди. — Господин Бейнс, баща ми знае ли за всичко това?

— Още не. Исках ти първа да научиш. Разбира се, ще го информирам за ситуацията веднага щом се върна в кабинета си. Ще му телеграфирам. А пък какво означава, ще ти кажа. — Той заговори с известно увлечение. — Означава сигурност и независимост до края на живота ти. Университет. Ако се омъжиш, никога няма да се чувстваш задължена на съпруга си. Законът за собствеността на омъжената жена, един от най-добрите, приеман някога от нашето законодателство, осигурява винаги да контролираш собствените си дела, да можеш да ги движиш и да се разпореждаш с тях както намериш за добре. Плаши ли те тази перспектива?

— Малко.

— Не се тревожи. Парите са само толкова добри, колкото е притежателят им. Могат да бъдат прахосани и разпилени или да бъдат използвани разумно за обогатяване и нарастване. Обаче засега не се тревожи за отговорността. Докато не станеш на двадесет и една години, наследството ще бъде поставено под попечителство и ще се управлява от попечители. Аз ще бъда един от тях и мисля, че може би трябва да помолим капитан Съмървил да се присъедини към екипа.

— Чичо Боб?

— Не е ли хубава идея?

— Да. Разбира се.

Господин Бейнс очевидно беше си написал домашното.

— Ще уредя това. Междувременно ще ти осигуря някаква издръжка. Вече си самостоятелна, сама ще трябва да си купуваш дрехи, книги, подаръци за рождени дни на приятелките ти… Всички дребни разходи, които обикновено правят родителите или настойниците. Прекалено си малка за чекова книжка, но след някоя година това ще стане възможно. Може би спестовна книжка в пощата. Ще се погрижа за това.

— Много ви благодаря.

— Ще можеш да пазаруваш. Всички жени обичат да ходят по магазините. Сигурен съм, че там има неща, които много силно си искала.

— От много отдавна мечтаех за велосипед, но леля Луиза ми купи.

— А нещо друго?

— Ами… Събирам си пари за грамофон, но не съм напреднала много.

— Можеш да си купиш грамофон — каза господин Бейнс. — И куп плочи.

Тя беше очарована.

— Наистина ли? Ще ми позволят ли? Ще ми разрешите ли?

— Защо не? Искането е доста скромно. А може би в къщата на госпожа Форестър има нещо, което би искала да задържиш? Прекалено си малка, за да се обременяваш с тухли и хоросан или колекция от мебели, но може би нещо мъничко — нещо от порцелан, или хубав часовник…

— Не. — Тя си имаше бюро, книги, велосипед (в Уиндиридж). Китайското си сандъче (в Нанчероу). Други притежания ще й бъдат само бреме. Сети се за стойката за чадъри от слонски крак, постилките от тигрови кожи, еленовите рога, трофеите от голф на чичо Джак и разбра, че не иска нищо от тях. Уиндиридж беше къща, напълнена с чужди спомени. Нищо от тях не означаваше нещо за нея. — Не. Нищо не искам да запазя.

— Правилно. — Той започна да събира документите си. — Това е всичко. Някакви въпроси?

— Май нямам.

— Ако се сетиш за нещо, можеш да ми се обадиш. Но положително ще се срещнем пак и тогава ще мога да ти съобщя подробности.

В този момент вратата на кабинета се отвори и влезе госпожица Като с развята черна мантия и обичайния куп тетрадки подмишница. Джудит рефлекторно скочи на крака. Госпожица Като ги погледна по ред двамата.

— Прекъснах ли ви? Стигна ли ви времето?

И господин Бейнс стана, висок като кула над тях.

— Предостатъчно беше. Всичко беше обяснено, ако не и обсъдено. Вече можете да си върнете кабинета. И благодаря, че ни позволихте да го използваме.

— Какво ще кажете за чаша чай?

— Благодаря, но трябва да се връщам в офиса.

— Много добре. Джудит, не си тръгвай веднага. Искам да ти кажа нещо.

Господин Бейнс събра нещата в чантата си и вече я закопчаваше. Излезе иззад бюрото.

— Тогава довиждане, Джудит. — Той й се усмихна доброжелателно. — Засега.

— Довиждане, господин Бейнс.

— И още веднъж благодаря, госпожице Като.

Джудит отиде да му отвори вратата и той бързо излезе от стаята. Тя затвори вратата след него и се обърна към директорката си. Настъпи момент на мълчание, после госпожица Като каза:

— Е?

— Какво, госпожице Като?

— Как се чувстваш като знаеш, че университетът вече не е финансов проблем, защото сигурността толкова опростява живота?

— Никога не съм знаела, че леля Луиза е заможна.

— Това е едно от най-ценните й качества. Пълна липса на претенциозност. — Госпожица Като стовари тетрадките върху бюрото си, после се обърна и се облегна на него, така че очите й бяха на нивото на тези на Джудит. — Мисля, че твоята леля ти е направила голям комплимент. Знаела е, че не си и никога няма да бъдеш глупачка.

— Господин Бейнс каза, че мога да си купя грамофон.

— Това ли искаш?

— Спестявам за него. И колекция плочи като тези на чичо Боб.

— Имаш право. Слушането на музика е най-доброто след четенето. — Тя се усмихна. — Имам още новини за теб. Мисля, че тази вечер в дневника си трябва да напишеш „Това е щастливият ми ден“. Говорих по телефона с майка ми и тя е очарована от мисълта да отидеш там и да прекараш част от великденската ваканция или дори цялата в нашата къща в Оксфорд. Но имаш и друга покана, затова се чувствай напълно свободна да приемеш която искаш. Говорих дълго, също по телефона, с госпожа Кеъри-Луис. Беше дълбоко разстроена от смъртта на госпожа Форестър… Прочела новината и описание на погребението в Корниш Гардиън и веднага ми се обади. И каза, че ти, разбира се, можеш да отидеш в Нанчероу за цялата великденска ваканция. Има предостатъчно място, много е привързана към тебе и ще сметнат за голяма чест, ако приемеш поканата им. — Тя замълча и отново се усмихна. — Изглеждаш толкова смаяна? Но и ти е приятно, нали?

— Да. Да! Но вашата майка…

— О, мила, ще бъдеш добре дошла в Оксфорд. По всяко време. Но смятам, че в Нанчероу ще ти бъде много по-забавно. Знам колко ви е приятно с Лъвдей да бъдете заедно. Така че веднъж поне не мисли за друг, освен за себе си. Трябва да направиш това, което ти искаш да направиш. Наистина.

Нанчероу. Месец в Нанчероу със семейство Кеъри-Луис. Все едно да ти предложат ваканция в рая, немислима и невъобразима, но в същото време Джудит разбра, че ужасно се бои да не се покаже неблагодарна или невъзпитана.

— Аз… Не знам какво да кажа.

Госпожица Като, като разбираше мъчителната дилема, взе въпроса в опитните си ръце. И каза със смях:

— Ама че решение трябва да вземеш! Защо тогава да не го взема аз вместо теб? Върви в Нанчероу за Великден, а по-късно може би ще дойдеш да прекараш няколко дни с всички нас в Оксфорд. Ето така. Компромис. Животът е съставен от компромиси. И ни най-малко не те упреквам за това, че толкова силно искаш да отидеш в Нанчероу. Това е място мечта и съм сигурна, че полковник и госпожа Кеъри-Луис са най-любезните и щедри домакини.

— Да. — Каза го най-после. — Да. Бих искала да отида.

— Тогава ще отидеш. Ще говоря с госпожа Кеъри-Луис и ще приема условно от твое име.

Джудит сви вежди.

— Условно?

— Трябва да уговоря нещата с майка ти. Да получа нейното разрешение. Но мога да изпратя телеграма и ще имаме отговора й до ден-два.

— Сигурна съм, че ще се съгласи.

— И аз съм сигурна. — Но Джудит пак сви вежди. — Има ли още нещо, което те безпокои?

— Не, само… всичките ми неща. Всичко, което имам, е в къщата на леля Луиза.

— Споменах това на госпожа Кеъри-Луис и тя отговори, че ще се погрижат за всичко. Полковникът ще изпрати един от камионите на фермата до къщата на госпожа Форестър и ще го докарат в Нанчероу. Госпожа Кеъри-Луис ми каза, че вече имаш своя спалня там и дори две-три твои неща, и уверява, че има достатъчно място за всичко друго.

— Дори за бюрото и велосипеда ми?

— Дори за тях.

— Сякаш се каня да се преместя да живея у тях.

— Където и да отидеш, Джудит, трябва да имаш база. Това не значи, че не си свободна да приемаш други покани. Означава само, че докато пораснеш, винаги ще имаш дом, в който да се върнеш.

— Просто не знам как някой може да бъде толкова добър.

— Хората са добри.

— Аз наистина искам да отида в Оксфорд. Някой път.

— Ще отидеш. Има само още едно нещо. Поради щедростта на леля ти и понеже един ден ще бъдеш жена със състояние, никога не трябва да ти се струва, че като приемаш щедростта и гостоприемството в същото време си обект на благотворителност. Ти си напълно независима. Щом си финансово осигурена, животът ти наистина е много улеснен, това е прекрасна смазка за колелата му. Но не забравяй: да се говори за пари, за излишъка или недостига им, е вулгарно в най-висока степен. Човек или се хвали, или хленчи и в никакъв случай не допринася за приятен разговор. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, госпожице Като.

— Браво. Най-важното, което да помниш и за което да си благодарна, е, че леля ти ти е завещала не само материални блага, а и привилегия, която имат малцина. И това е правото да бъдеш себе си. Даденост. Личност. Да живееш живота си по собствена воля и да не си длъжна да отговаряш пред никого. Може би няма да оцениш това, преди да пораснеш, но ти обещавам, че един ден ще разбереш колко е важно то. А сега трябва да поправям тестовете по история, а ти трябва да вършиш своята работа. — Тя погледна ръчния си часовник. — Три и петнадесет. Пропуснала си последния час, но и без това още не е подходящо да участваш в игри, така че имаш малко свободно време. Можеш да отидеш в библиотеката да почетеш…

Самата идея да отиде в библиотеката беше клаустрофобска. Задушна, прашна стая, светлина, която се процежда през затворените прозорци, мирис на стари книги, тежка тишина (да се говори беше забранено). Ако трябваше да отиде и седи там, щеше да се задуши. Със смелостта на отчаянието тя каза:

— Госпожице Като…

— Какво има?

— Вместо да отида в библиотеката, това, което истински искам, е да отида някъде и да бъда себе си. Наистина да бъда себе си. Искам да отида и погледам морето и да свикна с всичко, което се случи. Само за час, докато стане време за чая. Ако може да сляза до морето…

Госпожица Като, при цялото си хладнокръвие, подскочи при това скандално искане.

— Да отидеш до морето? Сама? Но това значи да минеш през града.

— Знам, че е забранено, но не мога ли да отида само един-единствен път? Няма да говоря с никого, нито ще ям сладки или нещо такова. Искам само да имам… — За малко да каже „спокойствие“, но щеше да е грубо, затова го замести с — време за себе си. Моля ви — повтори тя, и госпожица Като, против желанието си, разпозна вик на сърцето.

Но все още се колебаеше. Това означаваше нарушение на едно от най-строгите правила на училището. Ще видят детето, ще тръгнат приказки…

— Моля ви!

Директорката, макар и твърде неохотно, се предаде.

— Много добре. Но само веднъж и никога повече. И само защото имаш да мислиш за твърде много неща и преценявам, че ти трябва време да ги подредиш. Но не казвай на никого, дори на Лъвдей Кеъри-Луис, че съм ти разрешила. И трябва да се върнеш навреме за чая. И никакво мушване в кафенета за сладолед.

— Обещавам.

Госпожица Като въздъхна дълбоко.

— Излизай, но мисля, че съм се побъркала.

— Не — каза Джудит, — не сте.

И избяга, преди директорката да е размислила.

* * *

Тя излезе през училищната врата в бледия, спокоен следобед, не много светъл, но с облаци, някак осветени от скритото слънце. Нямаше вятър, но от юг полъхваше млечен въздух, толкова слабо, че не успяваше да поклати клоните на дърветата. Някои от тях бяха напъпили, но повечето бяха съвсем голи и беше толкова тихо, че кучешки лай или стартиране на кола разцепваха тишината като ехо. Тя вървеше през пустия малък град. По-късно, когато училищата се изпразваха, щеше да зашуми от птичето цвърчене на прибиращите се вкъщи деца, които лудуват по тротоарите и ритат камъни към канавките, но сега само няколко мудни купувачи се мяркаха наоколо, чакаха автобуси или зяпаха витрините на месаря, за да решат какво да купят за вечеря. На каменна пейка пред банката двойка старци седеше в безмълвно общуване, опряна на бастуните си, и тогава часовникът на банката удари за половин час, група гълъби литнаха, оживено попляскаха с криле за малко и пак кацнаха, за да пристъпват важно и да се чистят с човките си.

Гълъбите й напомниха за Нанчероу и най-хубавото беше, че ще се върне там, за да прекара цялата великденска ваканция. И отива не защото Лъвдей е молила родителите си, а защото Даяна и полковникът я канят, харесват я и искат да се върне. Пак ще отиде в розовата спалня, която Даяна е обещала винаги да е нейна, където прозорците гледат към двора и гълъбите и където я чакаше китайското й сандъче. И ще носи дрехите на Атина и ще стане още веднъж онази друга личност.

Но странното беше, че се чувства като онази друга личност още сега, защото всичко вече беше друго. Из тихите улици без нито едно дете по тях самотата й променяше вида и усещането за всичко. Познати здания й се представяха в съвсем нова светлина, сякаш никога преди не беше идвала в града и го изучаваше като напълно непознат. Сякаш имаше трето око за проникващата светлина, сенките, камъка и формите. Една неочаквана алея, безшумните, красиви движения на втурнала се черна котка. Във витрините на магазините виждаше себе си, бавно крачеща, облечена в бутилково зелено палто от туид и ужасна шапка, която я обявяваше за ученичка от „Сейнт Урсула“. Но вътре в униформата тя беше онази истинска личност, онова пригладено порасло същество, което носи кашмирени пуловери и един ден ще се излюпи като пеперуда от какавидата си.

Тя зави по Чепъл стрийт покрай антикварните магазини, хотел „Митр“ и магазина за килими. Пред него стояха завити на руло едноцветни и десенирани балатуми, а мъжът, който продаваше стоки втора ръка, седеше в кресло пред вратата, пушеше лула и чакаше клиент, който днес явно нямаше да дойде. Когато Джудит мина край него, той извади лулата от устата си, чукна с нея главата си и каза: „Виж ти!“. Тя би се спряла да побъбрят, ако не беше обещанието й пред госпожица Като.

В края на Чепъл стрийт калдъръмен наклонен път слизаше към пристанището. Приливът беше започнал и омаслената вода се покачваше. Рибарските лодки се поклащаха сякаш дишаха, мачтите им бяха на нивото на улицата. Силно миришеше на риба, сол и изхвърлени на брега водорасли, а на доковете работеха мъже, които слагаха стръв на въдиците за нощния риболов.

За малко постоя да ги погледа. Мислеше си за леля Луиза и се опитваше да бъде искрено благодарна, макар и тъжна, но не беше способна да почувства кой знае какво. Помисли си какво е да си богата. Не, не богата. Господин Бейнс беше избегнал тази вулгарна дума. Много състоятелна, беше казал той. Аз съм много състоятелна. Ако искам, може би мога да купя… онази рибарска лодка. Но тя не искаше рибарска лодка точно толкова, колкото не искаше и кон. В края на краищата, какво искаше повече от всичко? Корени може би. Дом и семейство и място, където може да отиде винаги. Принадлежност. Не просто гостуване на Кеъри-Луис, или на леля Биди, или на госпожица Като, или дори на веселото семейство Уорън. Но с всичките пари на света не можеш да си купиш корени и тя знаеше това по-добре от всичко друго, така че се прехвърли на други щури екстравагантности. Кола. Когато порасне, ще си купи кола. Или къща. Къщата беше нова и примамлива фантазия. Не Уиндиридж, която и без това никога не беше харесвала особено, а гранитен хамбар или каменна вила с палма в градината. Ще гледа към морето и ще има външна стълба със здравец покрай цялото стълбище. Здравец в глинени съдове. И котки. И едно-две кучета. А вътре ще има печка като на господин Уилис и на нея ще готви.

Но това беше в бъдеще. А сега какво? Ще може да си купи грамофон, но сигурно и други силни желания ще се осъществят. Накрая реши, че може би ще отиде да й отрежат косата в мъжка прическа като тази на Джинджър Роджърс. И ще си купи зелени три четвърти чорапи за училище вместо тези бабешки кафяви рипсени дълги чорапи. Един ден ще отиде в Медуейз и ще си купи къси чорапи. Със собствени пари.

Напусна пристанището и лодките и продължи край морето, покрай открития плувен басейн и стъпи на крайбрежния булевард. Тук имаше заслони, където човек можеше да седне на завет и да хвърля трохи на ненаситните чайки, а в далечния край на пътя стърчаха хотели, бели като сватбени торти, вторачени с еднообразни прозорци в морето. Тя се облегна на дантеления железен парапет и се загледа надолу към каменистия бряг и сребристия, огледално гладък океан. Мънички вълнички идваха до чакъла, разбиваха се и се всмукваха отново назад, като влачеха след себе си шлейф от потракващи камъчета. Беше доста скучен бряг, не така зрелищен като този в Пенмарън, не така красив като в заливчето до Нанчероу, но морето беше постоянно и неизменно като най-добрия, най-надеждния приятел. То я накара да се почувства достатъчно силна, за да опита да подреди някои от моментните обърквания през деня.

„Правото да бъдеш себе си, даденост, личност.“ Такава беше госпожица Като, с магистратурата си по хуманитарни науки, със самостоятелността си, с пламенната си независимост. Може би и тя ще стане като госпожица Като, ще завърши блестящо университет, ще стигне до първа и може би почетна степен и ще стане директорка. Но всъщност не искаше да става директорка. Не повече, отколкото искаше да бъде съпруга.

„Ако се омъжиш, никога няма да се наложи да бъдеш задължена на съпруга си.“ Може би господин Бейнс знаеше всичко по този въпрос. Но бракът с всичките си усложнения не беше нещо, което Джудит в момента имаше намерение да разглежда. Беше доста сигурна, че в него участват неща, които стават на двойно легло, и споменът за опипващите ръце на Били Фосет, макар и рязко отрязан от перспективата от самата госпожица Като, беше все още достатъчно жив, за да отхвърли всякаква мисъл за физически контакт с мъж. Разбира се, като се омъжиш, това очевидно ще е за много специален човек, но и така да е, нищо от това, забулено от собственото й пълно неразбиране, не съдържаше дори най-малък намек за удоволствие.

Може би никога нямаше да се омъжи, но това не беше спешен проблем, така че не си струваше да се занимава с него. За кратко, работата просто щеше да опре до правене на нещата едно по едно. Великденска ваканция в Нанчероу, после отново в училище. Четири години учене и след това при малко късмет пътуване до Сингапур. Отново семейството, мама, татко и Джес, и прекрасното пламтящо слънце на Изтока, и миризмата на улиците и ароматите на нощта, и тъмно кадифено небе като кутия за скъпоценности, пълна с диамантени звезди. След Сингапур може би отново Англия, Оксфорд или Кеймбридж. С велосипед или лодка. Въображението й се изчерпа. Откри, че се прозява.

Беше изтощена. Уморена да бъде пораснала с всичките решения и проблеми на възрастните. Искаше Лъвдей. Да се кискат и да си шушукат, да съчиняват планове за времето им заедно в Нанчероу. При това беше гладна и много й олекна като чу, че часовникът на банката удари четири. Време да се връща, ако иска да пристигне за чая. Хляб с масло, конфитюр, ако имат късмет, и недопечен кейк. Чай с Лъвдей внезапно й се стори много привлекателен. Обърна гръб на морето, прекоси улицата и забърза по обратния път към училището.

* * *

Даяна Кеъри-Луис повече от всичко друго мразеше да пише писма. Дори надраскването на картичка, за да благодари за някоя вечеря или приятен уикенд, беше задача, която обикновено отлагаше за възможно най-късно и почти цялата й дневна заетост се ръководеше от това възхитително изобретение — телефона. Но Едгар настояваше тя просто да напише писмо на майката на Джудит — Моли Дънбар.

— Защо трябва да й пиша?

— Защото трябва да й изкажеш съболезнованията си за смъртта на госпожа Форестър и защото това е единственият мислим и учтив начин да я увериш, че ще се погрижим за дъщеря й.

— Сигурна съм, че не се нуждае от уверенията ми. Госпожица Като ще е реагирала на всичко по своя обикновен достоен за уважение начин.

— Не е там работата, мила ми Даяна. Трябва да й пишеш самата ти. Сигурен съм, че госпожа Дънбар очаква някакъв контакт, и ти трябва първа да търкулнеш топката.

— Защо да не й се обадя по телефона?

— В Сингапур? Защото не можеш.

— Мога да й изпратя телеграма. — Тя се замисли над това, после се разкиска. — Ами какво ще кажеш за:

Не припадай, не се бой,

чедото ти е герой.

Лапа сладки и пестил,

пие бира с джинджифил.

Но на Едгар не му беше забавно.

— Не си прави шеги, Даяна.

— Не можеш ли ти да й пишеш? Знаеш, че мразя да пиша писма.

— Защото ти трябва да го направиш. Направи го тази сутрин, за да приключим с това, и внимавай да бъдеш тактична, мила и съчувстваща.

И ето я сега, изтерзана, седи зад бюрото си и събира енергия да се залови с досадната работа. Неохотно взе лист от пачката дебела, украсена със сини релефни орнаменти хартия, взе автоматичната си писалка с широко перо и се залови за работа. Веднъж започнала, с нарастващо чувство за добродетелност тя напредваше и покриваше страница след страница с огромните си, почти нечетливи драскулки. В края на краищата, нямаше смисъл да се вършат нещата наполовина.

* * *

Нанчероу

Розмълиън

Корнуол, петък, 10 април

 

Скъпа госпожо Дънбар,

С огромно съжаление прочетох във вестника за смъртта на снаха ви госпожа Форестър. Не я познавах лично, но прекрасно разбирам вашите шок и скръб, когато вестта е стигнала до вас. Трудно ми е да пиша за такива неща, когато не сме се запознали официално, но моля ви знайте, че аз и моят съпруг ви изпращаме на вас и на господин Дънбар нашето най-дълбоко съчувствие за трагичната ви загуба.

Ние обаче сме се виждали. Само веднъж, когато купувахме униформи за дъщерите ни в Медуейз в Пензанс. Добре помня случая и се надявам да не ви се струва, че това е писмо от напълно непозната.

Поканих Джудит да дойде и прекара великденската ваканция при нас. Тя вече ни гостува един уикенд и беше очарователна гостенка и отлична компания на непослушната ми дъщеря Лъвдей. Къщата ни е голяма, с много спални за гости, и Джудит вече се чувства като у дома си в хубава розова стая, която сега ще е нейна докогато пожелае. Едгар, съпругът ми, урежда всичките й вещи да бъдат докарани тук от Уиндиридж. Един от хората ни ще отиде дотам с камион и съм сигурна, че прислужничките на госпожа Форестър, които още живеят там, ще помогнат да се опаковат дрехите и нещата на Джудит.

Обещавам ви, че тук ще е обичана и обгрижвана. Но не и обсебена. Знам, че има роднини в Плимут и баба и дядо в Девън, които вероятно ще иска да посети. Също стара училищна приятелка в Порткерис и госпожица Като, разбрах, ще се радва да я заведе в дома си в Оксфорд по всяко време. Но за Джудит е по-добре да чувства, че има някаква сигурност, и ние с Едгар ще направим всичко възможно да се осъществи това.

Моля ви, не мислете, че пребиваването й тук ще причини допълнителни затруднения или работа. Имаме много хора на щат и Мери Милиуей, която е бавачката на Лъвдей, е все още при нас. Тя държи момичетата под око и се грижи за благополучието им, и ако аз съм в Лондон, което става често, скъпата ми Мери Милиуей е много по-отговорна, а не така безпомощна, каквато аз съм понякога.

Ако съм в Лондон, което става често…

Концентрацията на Даяна се загуби. Тя остави писалката и се облегна назад, загледа се през прозореца в мъгливата априлска градина, лехите с нарциси, свежата млада зеленина на дърветата, леко замъгленото море. Точно сега, със съвсем близките великденски празници, не беше време да се измъква, но не беше ходила в Лондон отдавна и изведнъж, като дрогирана, примря от желание просто да се махне.

Лондон беше блясък, вълнение, стари приятели, магазини, театри, галерии, музика. Вечери в Бъркли и в Риц, шофиране надолу към Аскот за деня на Златната купа, обядване тайно в Бялата кула със съпруга на друга жена, или танци в малките часове в Мирабел, или Багател, или Четиристотин.

Корнуол беше, разбира се, нейният дом. Но Нанчероу принадлежи на Едгар. Корнуол бе семейството, децата, прислугата, гостите. Но Лондон си беше неин, само на нея самата. Даяна беше единствено дете, с огромно богатство и стари родители. Когато почина баща й, имението му в Глостършир и високата къща на Бъркли Скуеър, бяха наследени заедно с титлата лорд Олискъмб от далечен братовчед. Но след сватбата й на седемнадесет години с Едгар Кеъри-Луис част от значителната й зестра включваше малка къща на Кейдоган Скуеър. „Ще живееш в Корнуол“, беше казал баща й, „но къщите винаги са добра инвестиция. А понякога има смисъл да си има човек свое собствено убежище“. Тя не се запита за причините на това убеждение, но винаги бе признателна на баща си за предвидливостта и разбирането му. Понякога се питаше дали би оцеляла без това убежище, защото само там, сред малките стени на собствената й къщичка, можеше истински да чувства, че принадлежи на самата себе си.

Късче музика се вмъкна в главата й. Тъжна песен на Ноел Хауърд, под звуците на която с Томи Мортимър танцуваха през последната им вечер заедно в Куоглино.

Вярвам,

че колкото повече обичаш един мъж,

колкото повече от сърцето си му даваш,

толкова повече ще загубиш…^[10]

Тя въздъхна. След края на великденските празници си обеща да отиде. Ще вземе Пико и бентлито си и ще отиде в Лондон. Нещо, за което да мисли. Нещо, което да очаква с нетърпение. Ободрена от тази перспектива, тя взе писалката си и се зае да довърши писмото си до Моли Дънбар.

И така, моля, не се тревожете за абсолютно нищо. Джудит ще бъде доволна, сигурна съм. През ваканциите къщата винаги е пълна с приятели и семейството ни, и ако тя се разболее или й се случи нещо друго, ще ви уведомя незабавно.

Надявам се, че ви харесва Сингапур и новата ви къща. Трябва да е много хубаво винаги да си на топло.

С най-добри пожелания,

Ваша

Даяна Кеъри-Луис

Край. Тя попи подписа си и пробяга с поглед изписаните страници, после ги сгъна на дебел правоъгълник и ги напъха в плик. Облиза края с лепилото и го притисна с юмрук, после написа адреса, който госпожица Като беше й продиктувала по телефона.

Всичко е направено. Дългът — изпълнен. Едгар ще бъде възхитен от нея. Тя стана от бюрото, Пико се отлепи от краката й и двамата излязоха в дългия коридор към хола. Тук на кръглата маса в средата на пода стоеше сребърен поднос със специалното предназначение да събира пощата. Тя хвърли писмото върху него. Рано или късно някой, вероятно Нетълбед или Едгар, ще го намери, ще му залепи марка и ще го изпрати.

Вярвам,

че колкото повече обичаш един мъж,

колкото повече от сърцето си му даваш,

толкова повече ще загубиш…

Всичко е изпълнено. След около месец ще бъде на път за Лондон. Внезапно развеселена, тя спря, грабна Пико и целуна върха на сладката му плоска муцунка. „И ти ще дойдеш с мен“, обеща му тя и двамата излязоха през входната врата в студената, влажна свежест на априлската сутрин.

* * *

„Сейнт Урсула“

Събота, 11 април 1936 г.

 

Мили мамо и татко,

Благодаря за телеграмата ви до госпожица Като и за съгласието ви да прекарам ваканцията със семейство Кеъри-Луис. Както ви писах, тя е много мила и ми каза, че мога да гостувам на родителите й в Оксфорд, но отложи поканата си и каза, че мога да отида там друг път, така че не се обиди. Всъщност тя реши вместо мен.

Днес е първият ден от ваканцията, десет и половина сутринта, но още съм тук и чакам някой от Нанчероу да дойде да ме вземе в единадесет. Багажът ми е пред входната врата, но не вали, така че всичко е наред. Странно е да си в училище само с няколко души от персонала, чувстваш се съвсем различно, и пиша това писмо в стаята на младшите ученици без жива душа наоколо. Като си самостоятелен, всички стават много по-добри, сякаш си истинска личност, а не обикновено момиче. Странното е, че всичко мирише различно — не на други хора и тебеширен прах, а на миризливата лула на общия работник. Той идва да лъска дръжките на вратите, да оправя прозорците и през цялото време пуши вредната си лула.

Причината да не тръгна вчера с Лъвдей е, че господин Бейнс искаше да ме заведе в Тръроу, за да купим грамофон. Каза, че ви е уведомил, че леля Луиза много великодушно ми е оставила наследство в завещанието си. Още не мога да го повярвам и ще ми трябва време, за да свикна с това. Малко ми е неудобно пред Джес, но предполагам, че в момента е твърде малка, за да се сърди за нещо като това. И така господин Бейнс дойде вчера следобед и ме закара в Тръроу. Не бях ходила там преди. Той е красив и много стар, с катедрала и множество малки тесни улички и края на една виеща се като змия река със закотвени лодки. Много дървета се спускат чак до водата и има епископски дворец. Когато свършихме с покупката (грамофон и три плочи), отидохме за чай в „Червения лъв“ и той ми обясни, че трябва да имам издръжка и ми е открил спестовна сметка в пощата и ще внася в нея по пет паунда всеки месец.

Изглежда страшно много, но не мисля, не ще ги харча всичките, а ще ги спестявам и ще получавам лихва. Той ми обясни всичко това. Много е добър и никак не се стеснявам от него. После се върнахме в Пензанс, той ме заведе в къщата си и ме запозна със семейството си. Множество малки деца вдигаха невъобразим шум, а най-малкото непрекъснато плюеше хапките от филията си и разливаше млякото си. По-зле и от най-лошото поведение на Джес. Той мисли, че Уиндиридж трябва да се продаде. Намерил е нова работа на Хилда и Една и…

* * *

— Джудит! — Матроната, както всички наричаха старшата сестра, с обичайната си началническа нервност. — За бога, търся те навсякъде. Какво правиш? Колата на Нанчероу е тук и те чакат. Побързай!

Джудит, прекъсната така грубо, скочи на крака, като се опитваше едновременно да събере страниците на писмото и да завинти капачката на писалката си.

— Извинете, сестра. Просто пишех писмо на майка си…

— Не съм виждала такова момиче. Няма време да го довършваш, така че го махай и тръгвай. Взела ли си палтото и шапката си? И всичките си партакеши?

Нетърпението й беше заразно. Джудит напъха недовършеното писмо в чантата си, остави писалката и започна да я затваря, а матроната я грабна току преди да свърши това. Докато намъкне палтото и нахлупи шапката си, матроната вече беше понесла колосаната си престилка по дългия излъскан коридор. Джудит трябваше да тича, за да я настигне. Надолу по стълбите, през трапезарията, фоайето и навън през отворената врата.

За част от секундата разбра, че времето е хубаво, с млечносиньо небе и плуващи облаци, с приятния мирис на дъжда, който беше валял през нощта. Багажът й вече беше нареден и колата чакаше в прекрасна самота, в центъра на площадката. Нито даймлерът, нито бентлито, а някаква огромна стара ловна кола комби с дървена облицовка, високопроходима като автобус. До нея, облегнати на багажника и бъбрейки приятелски, стояха две мъжки фигури. Единият беше Палмър, един от градинарите на Нанчероу в стари работни дрехи, но поради особения случай с износена шофьорска фуражка. Другият беше непознат, млад и рус, облечен в бял пуловер поло и безформен кадифен панталон. Но когато видя Джудит и матроната да излизат през вратата, той се отдръпна от ловджийското комби и мина през площадката да ги посрещне, а когато приближи, Джудит видя, че съвсем не е непознат, защото го позна от многобройните снимки, които висяха навсякъде в Нанчероу. Беше Едуард, братът на Лъвдей. Едуард Кеъри-Луис.

— Здравей — каза той и протегна ръка. — Ти си Джудит. Как си? Аз съм Едуард.

Той имаше сините очи на майка си и силни, едри черти. Напълно пораснал и широкоплещест, все още имаше младежкото лице на момче, защото кожата му беше загоряла и много гладка и свежа, а при спонтанната му широка приятелска усмивка внезапно грейнаха равни бели зъби. Въпреки неофициалните му дрехи и вехти кожени обувки от него лъхаше приятна чистота като от прясно избелена риза, простряна да изсъхне на слънце. Видът му беше толкова изненадващ и толкова обаятелно зрял, че на Джудит й се щеше да не беше нахлупила така набързо грозната си шапка и поне да беше имала време да среши косата си.

Но тя учтиво се ръкува с него.

— Здравей.

— Помислихме, че си забравила да дойдеш. Пристигнахме по-рано, знам, но трябваше да свършим някои работи в Пензанс. Вече всичко е в колата. Готова ли си?

— Да, разбира се. Довиждане, матрона.

— Довиждане, мила. Пожелавам ти да прекараш хубаво.

Очите на матроната зад очилата блеснаха от неприсъщо вълнение поради докосване до живота на висшата класа. Ловджийското комби, шофьорът, хубавият и самоуверен младеж…

— Да, непременно, и същото и на вас.

— Благодаря, че я намерихте, матрона… — Едуард меко взе от ръцете й чантата на Джудит, която тя все още държеше, и насочи момичето към колата с леко докосване на гърба й. — И кажете на госпожица Като че добре ще се грижим за нея — каза й той през рамо.

Но матроната не влезе вътре веднага. Стоеше пред сградата, престилката и шалът й се развяваха от вятъра, и ги гледаше да се изкачват нагоре с комбито с плътно затворени врати, докато стигнаха най-горе. Като погледна назад, докато громоляха надолу по алеята между рододендроните, Джудит видя, че тя още е там в очакване огромната кола да се скрие от погледа й.

Тя се настани на седалката и свали шапката си.

— Никога не съм виждала матроната толкова приветлива.

— Горката стара грозотия. Вероятно това е най-вълнуващото събитие, което ще й се случи през целия ден. — Кичур коса падна на челото му и той вдигна ръка да го отмести. — Съжалявам, че дойдохме да те вземем ние, но татко има някаква среща, а мама заведе Лъвдей в някакъв лагер на пони клуба. Изгубихме много време да напъхаме в сандъка проклетото пони, но Уолтър Мъдж тръгна с тях, така че на мама няма да се наложи да прави нещо много трудно, докато стигнат.

— Къде са отишли?

— О, не знам. Някакво известно място от другата страна на Фалмът. Обичаш ли коне?

— Не особено.

— Слава богу. Един в семейството е напълно достатъчен. Лично аз никога не бих могъл да имам нещо общо с тях. От единия край хапят, от другия ритат, а по средата са дяволски неудобни. Та затова сме тук ние с Палмър. Познаваш Палмър, нали?

Джудит погледна червената шия на Палмър.

— Виждала съм го в Нанчероу, но мисля, че не са ни запознавали.

— Така е — каза Палмър през рамо. — Знам всичко за теб. Идваш да поостанеш за малко?

— Да. През великденската ваканция.

— Това ще е хубаво. Влизай в навалицата, винаги съм казвал това.

— След около месец — обясни Едуард — ще мога да идвам да те вземам сам, защото дотогава ще мога да шофирам. Имам предвид официално. Карам около Нанчероу, но нямам право да излизам на главния път, докато не навърша седемнадесет. Толкова е досадно, но нищо не може да се направи. Особено като си имам баща, който стриктно бди над закона от съдийската скамейка. Така че се наложи да измъкна Палмър от лехата му с ряпа и да го накарам да направи каквото трябва.

— Никога не съм виждала тази кола.

— Така и предполагам. Тя се появява само в спешни или специални случаи. На около тридесет години е, но татко не иска да се отърве от нея, защото казва, че става двойно по-удобна като подвижна трапезария, когато вали по време на лов. И е добра при посрещане на гости на гарата и при снабдяване с храна, когато къщата е пълна. Случайно имаш ли нещо против, ако не отидем право вкъщи? Трябва да отида до Медуейз да ми вземат мярка за костюм и май не е лошо да убием с един куршум два заека. Имаш ли нещо против да се помотаеш малко?

— Не.

Всъщност много се зарадва, защото да се помотае, значеше да прекара повече време в компанията на този привлекателен млад човек.

— Няма да се бавим дълго. Можеш да отидеш да си купиш нещо. А татко ми даде петарка и каза да те заведа на обяд. Спомена нещо за „Митр“, но това е толкова задушно старо заведение и са ми омръзнали ростбифът и сосът, така че може би ще е по-добре да отидем на друго място. — Той се наведе напред. — Палмър, как се казваше оная кръчма на Лауър Лейн?

— Не можеш да заведеш младата дама в кръчма, Едуард. Няма нужната възраст.

— Ще кажем, че е по-голяма.

— С тая училищна униформа няма как да стане.

Едуард погледна Джудит. Тя се надяваше да не се изчерви. Но той само каза:

— Прав си. Няма да стане. — Това беше малко потискащо, сякаш я изследваха отблизо и не беше достигнала чертата.

— Можете да отидете в кръчма, ако искате — каза тя. — Аз ще си купя сандвич и ще го изям в колата.

Това го накара да се разсмее.

— Я виж колко си била сговорчива! Разбира се, че няма да седиш в колата. Ще намерим нещо много хубаво, което няма да е „Митр“.

Джудит нищо не каза. „Митр“ за нея винаги е било много скъпо и специално място, в което да те заведат на обяд. Но сега, както изглежда, то беше не само еднообразно, а и задушно, а Едуард имаше несъмнено по-живи идеи. Където и да отидеха, тя се надяваше да се справи с всичко и да поръча правилното питие, да не си изпуска салфетката или да тръгне за тоалетната посред обяда. Да те заведе на обяд Едуард Кеъри-Луис, трябва да е съвсем различно, отколкото когато си поканен от господин Бейнс, но независимо от тези свои безпокойства беше невъзможно да не се чувства доста напрегната.

Вече бяха стигнали до средата на града, като се движеха по Алвъртън към Грийнмаркет.

— Ако ни оставиш до банката, Палмър, ще е добре. И може би ще ни вземеш след два часа от същото място.

— Това ще ми свърши работа. Имам няколко поръчки от полковника и тъкмо ще ги изпълня.

— И ще си намериш нещо за ядене?

Палмър се развесели.

— Не се тревожете за мен.

— Няма. Съвсем сигурно е, че не си прекалено млад за кръчма.

— Никога не пия, когато съм на работа.

— Е, аз ще ти повярвам, но други хиляда души — няма. Добре, Палмър. Остави ни тук.

Той се наведе през Джудит и отвори вратата. За момент тя се поколеба над проблема да си сложи ли шапката или не. Да се носи шапка с униформата беше ненарушимо правило и никога не би дръзнала да излезе без шапка във време на срока. Но сега беше ваканция и се почувства безотговорна и дръзка. Освен това кой щеше да я види и, ако се разглеждат нещата по същество, кого всъщност го е грижа? И така омразната шапка си остана, където си беше — на пода. Тя излезе от колата, последвана от Едуард, който затръшна вратата. Внушителната кола потегли надолу по улицата. Гледаха я, докато изчезна, обърнаха се и тръгнаха заедно по слънчевия, многолюден тротоар към Медуейз.

Беше странно да се върне тук. Същата мрачна вътрешност, полирани щандове, продавачи с колосани яки. Но беше различно. Защото последния път, когато беше влязла през вратата, беше с майка си и двете пипнешком търсеха пътя си към нов живот на раздяла и към „Сейнт Урсула“. И през онзи ден беше видяла Даяна и Лъвдей Кеъри-Луис за пръв път, без дори да знае имената им, и скришно беше ги наблюдавала, поразена от приятелското им поведение, от красотата и чара на Даяна. И нямаше никакъв намек, никаква смътна представа колко близка ще стане с тези две интригуващи, лекомислени същества.

Но се беше случило. И ето я сега, след няколко месеца, бродеща нехайно из магазина с чудесния по-голям брат на Лъвдей и вече приета като една от клана Кеъри-Луис. Но заслугата не беше само на Джудит и тя знаеше това. Обстоятелствата по необикновен начин бяха променили живота й. Преди съвсем малко време бъдещето не й обещаваше нищо повече от четири години раздяла със семейството й и след като я приеха в училище, установяване в пансион за четири години и живот при леля Луиза. Но леля й почина и нейната смърт отвори вратите на Нанчероу за Джудит и разшири изгледите за подходящи случаи и възможности неимоверно.

— Добро утро, Едуард.

Дълбоките й и доста смущаващи размишления бяха прекъснати навреме от появяването на шивача, който излезе от някаква мрачна задна стая. Пъргав, той беше готов да се залови за работа. Шивашкият му метър беше преметнат през рамото, плешивата му глава сияеше като полирана.

— Добро утро, господин Тъкет. — Двамата се ръкуваха. Случаят явно беше традиционно официален.

Очите на господин Тъкет се разходиха по Джудит. Той сви вежди.

— Това не е малката Лъвдей, нали?

— За бога, не. Това е нейна приятелка, Джудит Дънбар. Ще ни гостува в Нанчероу.

— А, това обяснява всичко. Така и си помислих, това не може да е Лъвдей. Така. Полковникът ми се обади тази сутрин и каза, че може да наминете. Ловен костюм от туид, каза той.

— Точно така. Всичките ми дрехи са ми станали малки.

Господин Тъкет огледа Едуард и си позволи сянката на усмивка.

— Да, виждам. Трябва добре да ви хранят там, където живеете. А сега бихте ли избрали първо плата, или първо да ви взема мерките?

— Първо мерките. Да свършим с тях.

— Много добре. Бихте ли минали оттук?

— Ще изчакаш ли малко, Джудит?

— Разбира се.

— Намери си стол.

Но когато те изчезнаха в светая светих на господин Тъкет, дискретно скрита зад черна завеса, тя се качи горе, в раздела за училищни стоки, и си купи три чифта три четвърти чорапи, за да не носи никога, никога повече кафявите рипсени чорапи. По някаква причина след този дребен жест на предизвикателна независимост тя се почувства много по-уверена и изтича долу съвсем ободрена, намери си стол и седна да чака Едуард.

Наложи се да почака доста дълго. Но накрая Едуард и шивачът се появиха иззад завесата и момчето нахлузи пуловера си през главата.

— Извинявай — каза той.

— Няма нищо.

— Всички мерки трябваше да се сменят, обясни господин Тъкет. Този ловен костюм ще стане след известно време.

Последва изборът на плат, който трая дори по-дълго. Едуард изненадващо се оказа много придирчив. Показаха му дебели тетрадки с мостри, струпани на тезгяха, и всичките бяха прегледани и преценени. Много обсъждания бяха посветени на сравняване на предимствата на туида от Харис и този от Йоркшир. Десенът дали да е на зигзаг, на рибена кост или гладък сиво-зелен? Пробите се обръщаха, разглеждаха и отново обръщаха. Най-после Едуард си избра шотландски устойчив на тръни плат, мътнозелен, с едва забележими червени и светлобежови карета. Като го разгледа, Джудит го одобри.

— Никак не бие на очи — каза тя. — Много ще ти отива, ще се слива с фона в гората и в същото време е съвсем подходящ и да отидеш с него на обедно парти и дори на църква.

— Точно така, госпожице — грейна господин Тъкет. Той прегъна ъгълчето на избрания плат и го забоде с карфица. — Ще го поръчам незабавно и ще го започна веднага щом пристигне. Ще стане готов преди края на ваканцията. Трябва ли ви и още нещо? Ризи? Вратовръзки? Чорапи? — Той понижи глас. — Бельо?

Но на Едуард му беше достатъчно. Време беше да си тръгват. Господин Тъкет ги изпрати до вратата с толкова парадност и достойнство, колкото самият Нетълбед, и им пожела приятен следобед.

Стъпил благополучно на тротоара, Едуард въздъхна облекчено.

— Ох! Свърши се. Хайде да отидем да пийнем нещо и да обядваме.

— Струваше ми се, че го правиш с удоволствие.

— До един момент. Но отнема страшно много време.

— Харесвам туида.

— Във всеки случай е по-хубав от този на зигзаг. Поне няма да приличам на второразреден букмейкър. Хайде, да вървим. — И той пъхна ръка под лакътя й и я поведе през улицата, като пропусна на сантиметри две коли и велосипед.

— Къде отиваме? — попита Джудит, като подтичваше по тротоара, за да не изостава от едрите му крачки.

— Не знам. Ще намерим нещо.

Това, което намери, беше кръчма, но имаше градина, така че Джудит не трябваше да влиза в бара. Градината беше много малка, с ниска каменна стена и над нея имаше хубав изглед към пристанището и морето зад него. Имаше няколко маси и столове наоколо и относително на завет, така че не беше прекалено студено. Той я настани на една от масите и попита какво иска да пие. Поръча си Ориндж Корона, която все още й беше любима, а той се разсмя и влезе вътре, като наведе глава през ниската врата. След малко излезе, като носеше нейната оранжада, халба бира и обедно меню, написано на ръка на лист с подвити ъгли.

— Боя се, че не е толкова висока класа като „Митр“, но поне си спестихме онази убийствена тишина, нарушавана само от оригвания, или още по-лошо — от мишето скърцане на приборите по порцелана. — Той се смръщи над менюто и изкриви надолу ъглите на устата си в смешна гримаса. — Бифтек в тесто. Наденичка и пюре. Корнуолски домашно приготвени хлебчета с месо. Нека бъдат хлебчетата.

— Добре.

— Обичаш ли хлебчета с месо?

— Много.

— И за десерт можеш да си избереш плодов сладкиш със сметана, желе или сладолед. Също домашни.

— Може и да не ми остане място след хлебчетата.

— Може би.

Той вдигна поглед, когато жена в престилка излезе от бара и дойде да вземе поръчката им. Едуард я даде с царствен вид, прикриващ шестнадесетте му години. Джудит с удивление реши, че е необикновено обигран.

— Ще си вземем хлебчета.

— Отлично. — Той й се усмихна широко и тя добави: — Любими.

Мястото наистина беше хубаво. Той се оказа прав. Много по-добро от „Митр“. Не беше студено, щом си с палто, а е удоволствие да седиш на въздух, с високо небе, носещи се по него облаци и кръжащи, хлъзгащи се чайки с безкрайните им крясъци около мачтите и палубите на рибарските лодки. Приливът прииждаше и в далечния край на залива Сейнт Майкъл Маунт сякаш плуваше в синьото море, а зъберите на замъка бяха остри и приличаха на изрязани от хартия в прозрачния въздух.

Тя се облегна назад и отпи от чашата си.

— Кога напусна дома си?

— Преди две-три години. Когато Атина се върна в Швейцария. Бог знае дали и кога ще си дойде вкъщи.

— Не знаех, че вече си се върнал.

— Как би могла да знаеш?

— Мислех, че Лъвдей можеше да ми каже.

— Ама че надежда! Тя мисли само за онази проклета Тинкърбел. — През дървената маса той внезапно се усмихна. — Приятна ли ти е възможността да прекараш цял месец в Нанчероу, или от това ти се свива сърцето?

Стигна й умът да разбере, че се закача с нея.

— Не. Не ми се свива.

Усмивката му изчезна. Внезапно станал сериозен, той каза:

— Мама ми каза за леля ти, убита толкова ужасно. Кошмар. Съжалявам. Трябва да е било страшен шок.

— Да, беше. Но тя никога не е шофирала много внимателно.

— Ходих в къщата й.

— Ходил си там?

— Да. Палмър и аз бяхме натоварени със задачата да отидем със семейния камион и да докараме тук всичките ти неща. В първия си свободен ден трябваше да работя като вол.

— Много любезно от твоя страна.

— Нямах голям избор.

— Как… Как изглеждаше Уиндиридж?

— Малко неприветлив.

— Една и Хилда бяха ли там?

— Двете стари прислужници. Да, все още са там и ни помогнаха да подредим всичките ти неща. Всичко е готово и опаковано. Много грижливо.

— Къщата винаги е била неприветлива… — Питаше се дали той е зърнал Били Фосет да обикаля наоколо и да гледа какво става там, но реши да не задава въпроси. Сбърчи нос. — И пълна с необикновени реликви от живота на леля Луиза в Индия. Кожи, слонски крака и медни гонгове.

— Всъщност не съм влизал в тази част на къщата, така че не мога да съдя за вкуса й.

— А моите неща?

— Мисля, че Мери Милиуей се зае с тях. Подреди нещата ти, може би разопакова дрехите ти. Мама ми каза много твърдо, че розовата стая вече е твоя.

— Тя е толкова добра.

— Хич не я е грижа. Но обича да е пълно с хора наоколо. — Той вдигна очи. — Ура, хлебчетата ни пристигат. За малко да припадна от глад.

— Заповядай, любими. — Чиниите бяха тръшнати на масата. — Разправете се с това и всичко ще ви е наред.

Хлебчетата наистина бяха огромни и от тях се вдигаше аромат — на пара. Джудит взе нож и разряза своето на две, и врели парчета месо и картофи се изсипаха от половинките. Замириса й на лук и устата й се напълни. Порив на вятъра откъм морето духна косата й върху лицето. Тя я отметна назад и се усмихна на придружителя си.

— Толкова се радвам, че не отидохме в „Митр“ — каза му тя и вълна от задоволство, близка до щастие, я изпълни.

* * *

На връщане в Нанчероу, на слизане по склона към Розмълиън, Едуард беше осенен от поредната блестяща идея.

— Да отидем и да се обадим на леля Лавиния. Още не съм я виждал и може би ще придумаме Изабел да ни даде по чаша чай.

— Още съм натъпкана с хлебчето.

— И аз, но няма значение. — Той се наведе напред и тупна Палмър по мощното рамо. — Палмър, не трябва да се връщаш на работа, нали?

— Купих нещата, които беше ми поръчал полковникът. Той ги очаква. Казах, че ще се върна право вкъщи.

— В такъв случай може да ни докараш горе на хълма и да ни оставиш, а после ще се приберем пеша.

— Както искате.

— Добре. Отиваме. — Той отново се облегна назад и отметна перчема си от челото. — Ще ти хареса това, нали, Джудит? Лавиния винаги се радва да побъбри.

— Щом така искаш, разбира се. Но няма ли да й е неприятно да й се изсипем без предупреждение?

— Ни най-малко. Винаги е обожавала приятните изненади.

— Но сега е едва три и половина. Може би си почива.

— Тя никога не почива — уведоми я безцеремонно той.

И наистина беше съвсем прав — леля Лавиния не почиваше. Влязоха в къщата без много-много извинения и я намериха в окъпаната й в слънце всекидневна, седнала зад бюрото си, заета с кореспонденцията си. В огнището блещукаше малък огън и както и преди, очарователната стая заслепяваше и искреше от отразена светлина. Когато вратата шумно се отвори, тя рязко се обърна на стола си и вдигна ръка, за да си свали очилата. Изражението й при това грубо нарушаване на спокойствието й беше леко изненадано, но само за секунда. Като позна Едуард, изправен пред нея, то се смени с абсолютна радост.

— Миличък! — Тя остави писалката. — Каква великолепна изненада. Едуард! Дори не знаех, че си си дошъл.

Тя протегна ръка, той приближи, прегърна я и я целуна. Джудит видя, че сега тя беше облечена съвсем не така официално, както я помнеше от последния неделен обяд. Носеше дебела пола от туид, дебели чорапи и подходящи обувки. Дълга жилетка беше закопчана върху кремава копринена блуза, която откриваше блясък на златна верижка и колие от перли.

— Решихме да се отбием. Връщаме се от Пензанс в Нанчероу. Накарахме Палмър да ни остави тук и ще си отидем пеша.

— Господи, каква енергия. И Джудит с теб. От хубаво по-хубаво. В училищна униформа. Току-що ли ви разпуснаха? Каква радост за мен! Хайде сега елате, седнете и се разположете удобно, а ти, Едуард, трябва да ми разкажеш всичко, което си направил. От колко време си се върнал?

Тя се облегна назад, Едуард придърпа ниска табуретка, а Джудит седна на прозореца и ги гледаше двамата. Тя слушаше за живота в Хароу, за възможността да стане старши в пансиона и за успеха и другите дела на тима по ръгби. Той беше запитан за резултатите от изпитите и възможността да отиде в Оксфорд или Кеймбридж, после говориха за общи приятели, и за момчето, което Едуард беше довел вкъщи за лятната ваканция, и Джудит се чудеше как някой на възрастта на Лавиния може да бъде толкова обигран и заинтересован; как една личност, която никога не е имала собствено семейство, може да бъде толкова възприемчива към младото поколение и толкова наясно за истински важните аспекти на живота на това поколение. Предположи, че това се дължи вероятно на тясната й връзка с децата на Кеъри-Луис и поради тях никога не си е позволявала да се отстрани и да не е в течение на нещата.

Накрая Лавиния чу всичко, беше доволна и трябваше само да уточни настоящето.

— И какво правихте днес вие двамата?

Едуард й каза. Как са прибрали Джудит от „Сейнт Урсула“, как са му взели мерките за новия ловен костюм, как са яли пълнени хлебчета в градината на малка механа.

— Ох, колко ви завиждам. Няма нищо по-приятно от хубаво пълнено хлебче на чист въздух. А сега очаквам отново да сте гладни. — Тя дръпна назад ръкава си и погледна ръчния си часовник. — Вече наближава четири. Защо не отидеш до кухнята, мили Едуард, и не кажеш на Изабел да ни сервира чай. С малко късмет ще й е останал още маслен кейк. Или може би препечен хляб с маслини и подправки?

— Чудесно! Тъкмо се чудех дали ще стане дума за чая.

Едуард стана, силно се протегна и тръгна да търси Изабел. Когато вратата се затвори след него, леля Лавиния се обърна към Джудит.

— Сега мога да говоря с теб. — Тя си сложи очилата и загледа Джудит над тях. Лицето й отново беше станало сериозно. — Не исках да говоря пред Едуард, но бях толкова разстроена за теб, когато научих, че леля ти е загинала в оная ужасна автомобилна катастрофа. Добре ли си?

— Да. Добре съм.

— Да се случи нещо толкова трагично, и то точно на теб, на която семейството е в чужбина.

— Щях да се чувствам много по-зле, ако всички не бяха толкова добри и мили. Госпожица Като, господин Бейнс, Даяна. Всички всъщност.

— Даяна е много благородна душа. И най-важното е, че те посрещнаха толкова добре в Нанчероу. Много ме успокои, когато ми каза за намеренията си. Престанах да се тревожа за теб. Това означава, че можеш да отидеш в дом, в който те обичат, а нищо не е непоносимо, щом имаш нещо като семейство, дори ако не е твоето.

На Джудит й се стори, че трябва да обясни.

— Всъщност имам нещо като семейство в тази страна, защото имам леля Биди и чичо Боб. Те са страхотни, но тя в момента е много заета с нова къща, а чичо Боб и братовчедът ми Нед и двамата са във флота. Те винаги са тук и знам, че всякога мога да отида при тях. Но въпреки това отиването ми в Нанчероу прави всичко по-различно.

— Това е толкова весела къща! Там винаги нещо става. Понякога си мисля, че горкият Едгар съвсем се слисва. Ще си доволна там, Джудит, но помни, миличка, че ако по някаква причина се почувстваш леко унила или потисната, или самотна, или искаш да поговориш за нещо, или просто да обсъдиш проблемите, аз съм винаги насреща. В Дауър Хауз. И след като с години съм била омъжена за адвокат, съм станала превъзходен слушател. Няма да забравяш, нали?

— Няма. Няма да забравя.

— Чувам, че Едуард се връща. Изпратих го, защото Изабел го обожава, а обикновено не пия чая си преди четири и половина и не исках намръщено лице да се появи в кухнята. Но за Едуард ще направи и препечени филийки, и каквото й поиска, и до края на деня ще се разлива в усмивки.

* * *

Нанчероу

Същият ден, но по-късно

 

Сега мога да си довърша писмото. Както виждате, вече съм тук, в същата стая, но сега е истински моя, защото всичките ми неща са тук. Те се чувстват съвсем като у дома си, а Мери Милиуей премести леглото така, че да има място за бюрото и книгите ми. Сега е шест часът, красива вечер и под прозореца си чувам гълъбите от двора, а ако подам глава през прозореца ще чувам морето.

Каква изненада! Едуард, братът на Лъвдей, дойде да ме вземе от училището с един от градинарите, който кара комбито на полковник Кеъри-Луис. Отидохме до Пензанс и до Медуейз, защото трябваше да му вземат мярка за нов костюм, и после отидохме да обядваме, а по пътя на връщане се отбихме да видим леля Лавиния, госпожа Боскауен, в Дауър Хауз. Ядохме препечен хляб и след това се прибрахме вкъщи пеша, което беше много по-далече, отколкото го помнех, и много ми олекна, когато най-после пристигнахме. Едуард е много добър. Той е на почти седемнадесет и е в Хароу, отива в Оксфорд, мисля, когато завърши училището. Той е ходил в Уиндиридж да ми събере нещата. Видял е Една и Хилда, които още са там, но трябва да отидат на нова работа.

Още не съм видяла Лъвдей или Даяна, тъй като не са се върнали от състезание в пони клуба, нито пък полковник Кеъри-Луис. Само Мери Милиуей, която ми помогна да разопаковам дрехите и да ги подредя. По-късно, като сляза за вечеря, ще видя всички.

Моля ви, пишете ми скоро за всичко, което правите, за да мога да си го представя. Или кажете на татко да прави снимки, за да видя как Джес расте. Искам да знам дали ще ходи на училище или ще взема уроци. И дали Голи е още там, или го е изяла някоя змия?

Писмото ми е доста объркано, но имах толкова неща да ви разкажа. Всичко се променя толкова бързо, че понякога е съвсем трудно да си в крак с всичко, и от време на време откривам, че се чудя дали не забравих да ви кажа нещо. Иска ми се да съм при вас и да мога да ви разказвам, да говоря за всичко. Мисля, че порастването е малко самотно нещо.

С много обич, и моля ви, не се тревожете. Аз съм добре.

Джудит