Семьон Каратов
Бързоногият Джар (58) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 58
Степните кучета

Внезапно от саваната се чу звънлив многогласен лай. Джар предпазливо се поизправи. Той бе прекарал нощта заедно с Тунг в гнездото на едно дърво. Тук се бяха настанили вчера преди залез-слънце. Юношата погледна Сивия брат. Той вече не спеше. Ушите му бяха щръкнали напрегнато, долавяйки познатите звуци. Тунг подскочи, сякаш го бяха боднали с остро копие. Джар хвана кучето и като го притисна силно към себе си, почна внимателно да слиза на земята.

По саваната още плаваха кълба от сутрешната мъгла. Лаят на дивите кучета се чуваше все по-близо. Може би глутницата гонеше плячка някъде наблизо. Тунг веднага забрави Джар и със скимтене хукна напред. Вирнатата му опашка се мярна един-два пъти сред листака на храстите и изчезна.

Джар не се спусна да гони кучето, разбираше, че сега това е безполезно. Откак Аму си намери другарка, юношата неведнъж си мислеше: рано или късно същото ще се случи и с Тунг.

Ето вече много луни пътешества той с вярното куче по безкрайните простори на саваната и едва днес избяга от него. Джар приседна в сянката на един клонест храст, взирайки се в мъгливата далечина на саваната.

„Ами ако глутницата не приеме Тунг?“

Тази мисъл накара юношата да скочи на крака. Той бързо закрачи по едва забележимите следи на степното куче. Мъглата постепенно се разпръсваше, все по-ясно изпъкваха очертанията на хълмистата степ. Макар че гласовете на кучетата отдавна стихнаха, Джар уверено вървеше напред. Там, на хълмовете, той се надяваше да намери в редките горички убежището на степните кучета.

До хълмовете оставаше съвсем малко и Джар почна да се промъква по-внимателно: той помнеше първата си среща с кучетата. Неочаквано видя спотаилия се в храстите Тунг. Песът гледаше втренчено напред.

— Сиви братко! — тихо го повика Джар.

Без дори да се обърне, песът бързо запълзя напред. Завладян от любопитство, Джар се спусна към мястото, където току-що се намираше Тунг. Разтвори храстите и внимателно погледна от тях.

На зелената поляна лудуваха десетина кучета. Другите си почиваха малко по-далеч, на южните склонове на хълмовете, близо до чернеещите се дупки. Разлудувалите се песове се надпреварваха един друг и огласяха въздуха с лай.

И тогава Джар видя Тунг. Сивия брат излезе на поляната и се спря. Той тихо скимтеше и нетърпеливо дигаше ту едната, ту другата предна лапа. Забелязаха пришълеца — играта в миг спря, Тунг залая тихо, сякаш молеше да го приемат в компанията. Песовете насядаха в полукръг и втренчено загледаха непознатото куче. Млада светлосива кучка се отдели от тях и заситни към Тунг. Присвила уши, оголила зъби като че в усмивка, тя обиколи Сивия брат, уж случайно завря муцуна в него и отскочи настрана. Като видя, че Тунг не се помръдва от мястото си, тя хукна да бяга и току се озърташе, сякаш го канеше да поиграе с нея.

Никога досега Джар не беше виждал Тунг да тича толкова смешно. Изпъчил гърди, песът се носеше напред с къси скокове. Юношата се разсмя тихичко: порази го глупавият вид на Сивия брат. Разпален от играта, сега Тунг приличаше на разлудувало се пале. Тичаше с бързината на летящо копие и непрекъснато караше кучката да променя посоката. Тя се предаде първа — дишайки тежко, изтича до седналите кучета и се изтегна край тях. Тунг не рискува да я последва и се разположи малко настрани, без да откъсва очи от глутницата.

Едър широкогръд пес със сиво-черна козина бавно се изправи и тръгна срещу пришълеца. Той вървеше, като отмяташе пръст със задните си лапи, и глухо ръмжеше. Тунг се озъби и скочи на крака. Още миг — и песовете се счепкаха. Сиво-черният се мъчеше да впие зъби в гърлото на противника. Тунг се отскубна и го ухапа по хълбока. През козината на кучето бликна кръв. Черният пес се разбесня и със стремителен тласък се опита да събори пришълеца, но и този път не успя. Тунг ловко го прескочи и с мъртва хватка се вкопчи в гърба му, малко по-долу от плещите. Черният пес се завъртя, опитваше се да се освободи. Ала не му се удаде да стори това. Тогава извърна глава и на свой ред успя да се вкопчи в хълбока на противника. Двата песа яростно ръмжаха и бавно се въртяха, все още със стиснати зъби. Другите кучета бяха скочили на крака и с пламнали от възбуда очи следяха двубоя.

Джар беше доволен: Сивия брат не се уплаши, макар че противникът бе по-стар и по-едър. Изведнъж юношата видя, че един млад пес на червеникави петна се изправи и почна крадешком да се промъква към борещите се, изглежда, искаше да помогне на черния си събрат. Но веднага след него тръгна като сянка светлосивата кучка, стъпвайки меко. В момента, когато Пъстрия се спря, за да се натъкми как най-добре да нападне Тунг, върху него неочаквано се хвърли кучката. Тя толкова яростно атакуваше противника, че той много скоро заскимтя жално и хукна да бяга. Тунг и Черния веднага прекратиха борбата.

Победителката се приближи до Тунг, лизна го по муцуната и се изтегна до него. С целия си вид тя даваше да се разбере, че взема пришълеца под своя защита. Черно-сивият пес вече не обръщаше внимание на противника си, търкаляше се по тревата и лижеше раните си. Тунг последва примера му.

Кучетата почнаха да се приближават до пришълеца, подушваха го и бавно се отдалечаваха. Светлосивата кучка, отпуснала глава на лапите си, внимателно го следеше. Скоро Джар видя Тунг сред песовете, които се отправяха към дупките, и разбра: Сивия брат е приет в глутницата. Юношата тихичко се скри в храстите със свито сърце…

Минаха три дни, откак Джар видя за последен път Тунг. Той смяташе да продължи да търси Булу и чернооката ловджийка, но преди да си тръгне, искаше му се още веднъж да види Сивия брат. Лъчите на слязлото към хоризонта слънце позлатяваха просторите на саваната, когато той пак се приближи до свърталището на кучетата — този път откъм откритата степ. Спотаи се в гъстата трева на няколкостотин крачки от хълмовете, където живееха песовете. Неочаквано наблизо, в ниския храсталак, той забеляза сиви гърбове на зверове. Като се вгледа внимателно, съзря едрочели глави и се досети: „Ами че това са вълци! Те кроят нещо против степните песове!“.

Той знаеше, че вълците не отказват да се гощават с кучешко месо. Като погледна към хълмовете, видя, че там имаше малко песове, може би вълците са имали пред вид това, като са се промъкнали толкова близо. Изведнъж един от тях бързо запълзя напред, криейки се в гъстата трева, и Джар го изгуби от очи. В същата минута видя едно куче да се връща към дупките. То тичаше спокойно, без да подозира каква опасност го дебне.

Беше Пъстрия — същият пес, който се опитваше тихомълком да се нахвърли върху Тунг. Изведнъж той спря, изскимтя и като се извърна рязко, хукна право към глутницата вълци. Сивият хищник се хвърли след него. Колкото и да бе изплашен песът, все пак видя в храстите и другите вълци. С истеричен вой, който никак не приличаше на лай, той се обърна обратно — сега вече срещу гонещия го звяр.

Кучето и вълкът се счепкаха. От степта дотичаха песовете, сред тях бяха Тунг, светлосивата кучка и познатият на Джар едър пес с бяло петно на челото. Значи, това беше същата глутница, от която произхождаше Тунг!

Кучетата и вълците се биеха ожесточено, както се бият смъртни врагове. Вълците бяха по-малко, но пък превъзхождаха степните песове по големина и сила. Само водачът на кучешката глутница — песът с бялото петно — беше лика-прилика на стария сив хищник, с когото се счепка. В тревата вече лежаха две удушени кучета, а вълците изобщо не се канеха да отстъпват.

Джар наблюдаваше с тревога борещите се. Рамо до рамо с Тунг се биеше светлосивата кучка. Пъргава, ловка, тя се защитаваше умело и нападаше храбро. Скоро противникът й почна да вие и позорно избяга. Но за Пъстрия двубоят завърши лошо: вълкът успя да забие зъби в гърлото на песа. Вълкът ръмжеше, очите му се изцъклиха от злоба, той продължаваше с бясна ярост да ръфа вече мъртвата си жертва. В разярения звяр Джар позна Скъсаното ухо.

„Пази се сега!“ — с известно злорадство помисли юношата, като скачаше на крака.

Когато пред Скъсаното ухо се появи човекът с вдигнато копие, той приклекна на задните си лапи, присви уши. Не можа веднага да пусне плячката от зъбите си: челюстите му бяха конвулсивно стиснати.

Джар метна копието, с един удар уби вълка и се втурна на помощ на кучетата. Вълците хукнаха да бягат. Част от кучетата се спуснаха да ги гонят. Откъм хълмовете, дето бяха дупките на кучетата, се появиха онези от тях, които не бяха участвали в схватката с вълците.

Пред всички тичаше познатият вече на Джар сиво-чер пес. Като видя човека, той със злобен лай се насочи към него. Но водачът на кучешката глутница го събори. Озъбената паст на водача беше страшна. Сиво-черният пес, подвил лапи, лежеше на гръб и не смееше да помръдне. Огромният пес с бяло петно на челото прекрачи през него и бавно дойде съвсем близо до Джар. Песът подуши човека и без да бърза, тръгна към хълмовете. След него заситни цялата глутница.

Джар вървеше сред кучетата. До него тичаха Тунг и светлосивата кучка. Сегиз-тогиз водачът се озърташе и като видеше, че човекът го следва, продължаваше пътя си. Горда радост изпълни младия ловец. Той, Бързоногия елен, човекът от племето андори, успя не само да се сприятели с четирикраките събратя на Тунг, но и бе приет в глутницата!