Семьон Каратов
Бързоногият Джар (49) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 49
На острова

С два скока Джар стигна до езерото. Изтръгна колчето, скочи на сала и като го тласна, почна с все сила да действа с пръта, намиращ се върху него. Той чуваше зад гърба си яростните викове на враговете, но продължаваше да плува напред, без да се обръща. Нещо пречеше на движението на неговия сал. Юношата бързо се озърна и видя, че зад него е другият сал, вързан за първия с въже от треви. Това беше неочаквана сполука. Враговете нямаха с какво да го гонят! Но радостта му беше прибързана. Харосите се хвърлиха в езерото и заплуваха бързо, като надаваха злобни викове, напомнящи крякането на подплашени жаби. Някои от тях държаха в зъбите си къси копия.

Джар с всички сили действаше с пръта, но преследвачите не изоставаха. Юношата никога не беше имал случай да види хора, които плуват толкова бързо. Встрани се чу тихо плискане — близо до сала падна дротик. След него в дървото се удариха още няколко. Е, добре! Това беше от полза за Джар. Той бързо ги събра, клекна и почна да ги мята по главите на враговете. След дротиците бяха метнати харпуните, оставени на сала.

Бойният вик на племето „ярх“ прокънтя два пъти над езерото. Джар видя, че бе улучил. В отговор се чуваше воят на харосите. Те разбраха, че пленникът владее майсторски тяхното оръжие, при това от сала е по-удобно да се мятат копия. За всеки случай, за да държи враговете на прилично разстояние, Джар остави на сала няколко копия. Харосите не изоставаха, продължаваха да плуват отзад като ято хищни риби. Но не се решаваха да се приближават повече, защото се страхуваха от точните удари на андора.

Стъмваше се бързо. Зелените води на езерото получиха оловен оттенък. Джар погледна небето. Гигантският облак бе погълнал огнената костенурка. Водачът на харосите извика нещо и посочи с ръка към хоризонта.

Излезе остър силен вятър. Като ята чайки се носеха срещу Джар белите гребени на вълните. Наближаваше ураган.

Харосите бързо заплуваха обратно, стремейки се да се доберат по-скоро до брега, а Джар насочи сала към най-близкото островче, обсипано с едри камъчета. За негово щастие прътът все още стигаше до дъното на езерото. Сега бързината решаваше всичко. Джар работеше с пръта толкова ожесточено, сякаш се сражаваше с кръвожаден звяр. Той използва удобен момент и откачи втория сал, който забавяше много движението.

Ето го най-сетне и островчето! Джар едва успя да измъкне сала на полегатия бряг и ураганът връхлетя с вой, като огромна глутница вълци. На юношата се струваше, че разбеснелият се вятър ще го блъсне обратно в езерото заедно със сала. Той с цялото си тяло се притискаше към земята. Едва с настъпването на нощта поривите на вятъра започнаха чувствително да отслабват. О брега се биеха малки вълни. Джар въздъхна с облекчение — бурята отмина. Заваля едър студен дъжд, но това не плашеше закаления андор. Той изкопа плитка яма, покри я отгоре с кожената дреха, която закрепи с тежки камъни. Стана доста прилично убежище.

Джар се събуди от глад. Червата му сърдито куркаха. Той отметна навеса от дрехата и бързо скочи на крака. Загряваше се; тъмното покривало на нощта постепенно чезнеше, за да отстъпи място на предутринния здрач. От езерото лъхаше влага. На острова, който бе приютил андора, нямаше растителност; той бе покрит само с пясък и едри камъчета. За вчерашния ураган напомняха само едва забележими локвички.

Изведнъж тихо изкрякване наруши дълбоката тишина. Джар се озърна. Наблизо до островчето преплува ято диви патици. Той събра една шепа камъчета, приближи се до брега и ги метна в средата на ятото. Джар хвърляше точно камъните, неведнъж по такъв начин се бе сдобивал с патици в реката близо до родния стан. И сега един камък улучи малка патица. Когато юношата скочи във водата, за да вземе птицата, крайчецът от щита на огнената костенурка се показа над забуленото с мъгла езеро.

Джар изяде патицата, но съжаляваше, че е твърде малка. По тялото му се разля приятна топлина, той дори с удоволствие би си подремнал, но тревожната мисъл: „Ами ако харосите имат други салове!“ — в миг прогони съня от него. Той с безпокойство погледна към далечния бряг. Мъглата се бе разпръснала, езерото сияеше с ярки утринни багри, по него равномерно се поклащаха дървета, изтръгнати от бурята. На брега нямаше хора.

„Какво ли е станало с Аркха?“ — помисли си Джар и му стана жал за тъмнокожия юноша.

Той вече се канеше да спусне сала във водата, но изведнъж откри, че макар да няма никакъв вятър, плаващите по езерото дървета се движат в една посока — те упорито се приближават към неговото островче. От неочакваната догадка Джар дори подскочи. От устните му се изтръгна гневното „ярх!“. Към острова плуваха харосите, скрити зад дърветата. Те искаха да се промъкнат незабелязано до него. Той не можеше да се откаже от удоволствието да изиграе бойния танц на племето. Размахвайки дротика, подхвърляше оскърбителни за враговете думи.

— Харосите се крият от силния андор като жалки лалугери! Бързоногия елен ги вижда и не се страхува!

Джар млъкна и се ослуша, но в езерото беше все така тихо. Харосите излязоха по-хитри, отколкото той мислеше. За да накара враговете да се покажат, юношата почна да мята камъни, целейки да пробие с тях листака на дърветата. Но клоните прикриваха добре харосите и те продължаваха да мълчат. Тогава Джар почна да хвърля едри камъни, като разчиташе, че те ще паднат отвъд дънерите на дърветата. Скоро зад едно дърво се чу сподавен вик — камъкът бе улучил целта. Изправен до самата вода, Джар се разсмя гръмогласно, с което искаше да уязви враговете и да покаже, че те са открити.

Но дърветата, зад които се криеха харосите, се приближаваха неотклонно към островчето. Опасно беше да остава повече тук.

Джар скочи на сала си и се отдели от брега. Над езерото прокънтя яростен вик.

— Хе-хоу, хе-хоу! — крещяха харосите и се катереха върху плаващите дървета. Те почнаха да мятат къси копия. От резките им движения дърветата потъваха във водата, обръщаха се. Хората падаха в езерото. Джар работеше неуморно с пръта, стараейки се да отплува по-далеч. В това време харосите стигнаха до островчето и почнаха оттам да мятат копия и камъни. Джар съжали, че не напусна по-рано убежището си. Няколко пъти му се налагаше да скача във водата, за да се спаси от камъните. За щастие салът се отдалечаваше бързо от островчето.

Когато жителите на тръстиковите езера разбраха, че не могат да стигнат пленника, те се разкрещяха бясно. Джар видя отдалеч как изведнъж харосите се разбягаха на разни страни, някои дори скачаха във водата. Скоро разбра причината за суматохата: разярен от бягството му, червенокосият водач награждаваше съплеменниците си с тежки юмруци.