Кара Локуд
И да, и не (2)

Втора глава

— Идваш тук по най-бързия начин, или се кълна, че ще изплюскам един килограм сладолед!

Истеричният глас от другия край на линията принадлежеше на Даян, с която бяхме най-добри приятелки още от девети клас. Тя ще се омъжва след четири седмици и напълно се е побъркала. Беше ме помолила да й бъда кума (с други думи, да й бъда сватбен агент, но без заплащане). Но аз й бях задължена (накратко, тя ми беше опора в няколко много тежки момента от живота: четири случая на болезнена раздяла с гаджето, хранително нарушение от много диети, положителен фалшив тест за бременност, една сватба — моята, и първи развод — също моят), затова не можех да й откажа.

 

 

Между другото нямах никакво желание да казвам на Джи, че вече съм се срещнала с Дарла, нито пък ми се започваше с ужасната папка. Потръпвах при мисълта за нахвърлените в нея документи. Бутнах ги в чантата си и се опитах да забравя, че са там (неуспешно).

Когато пристигнах при Даян, тя седеше на пода, разпръснала около себе си сватбени списания. Както винаги нещата в живота й бяха пълен хаос. Трябва да ви кажа малко повече за Даян. Тя е един от най-милите хора, които познавам, и затова другите често я използват. Да вземем например годеника й (изобщо не го харесвам). Като се замисля, той ми напомня на Брад, но, от друга страна, всеки мъж, когото не харесвам, ми напомня Брад. Сега сериозно, смятам, че Робърт (годеникът й) е… как да го кажа по-тактично… свиня. Доказателствата:

1. Всеки петък вечер ходи по стриптийз барове с приятелите си.

2. Каза на Даян, че е дебела.

3. Разхожда се из апартамента й само по боксерки… пред гостите.

Преди време се карах с Даян заради него и я убеждавах да го зареже, но тя не искаше и да чуе. Това за малко да ни развали отношенията, затова й обещах, че ще се постарая да го харесам. Надявах се да е щастлива, защото всичко, което тя иска, е да се омъжи за Робърт и да е щастлива. Двете неща ми изглеждаха напълно несъвместими, но Даян ме уверяваше, че Робърт бил много мил и внимателен, въпреки че аз никога не съм го виждала в подобна светлина. Така че престанах да говоря лошо по негов адрес и започнах да правя това, което всеки най-добър приятел би направил — надявах се на преждевременната му смърт. Надявах се да го удари гръм или поне да получи сърдечен удар. Неща, които няма да наранят и други хора, разбирате ли? Аз всъщност не съм лош човек.

— Толкова съм дебела! — Даян се плесна по бедрата.

— Какви ги приказваш, изобщо не си дебела! Ако ти си дебела, значи аз съм слон.

Приятелката ми се усмихна неуверено.

— Робърт смята, че трябва да сваля няколко килограма от задника…

— Робърт е… — щях да кажа „свиня“, но се спрях навреме. — Ъ… не си дебела. А ако свалиш няколко килограма от задника, нищо няма да остане.

— Съвсем съм откачила покрай тази сватба, нали? — усмихна се тя.

— Случва се и на най-добрите.

Всеизвестна истина е, че най-неприятната част от работата на сватбения агент е да се занимава с невротизираните булки. Тези жени напълно загубват връзка с реалността, докато не мине сватбата. Естествено, че всяка жена изпитва известно безпокойство и вълнение по време на подготовката за сватбата си. Но за невротизираните булки тези неща напълно излизат от контрол. Най-неприятното в цялата работа е, че те се държат съвсем нормално, докато не се сгодят и не започнат подготовка за сватбата си. Има нещо в тези сватби, което може да накара една съвсем нормална иначе жена да се превърне в злостна дяволица. Ето десет признака, по които можете да разпознаете истинската невротизирана булка:

1. Изискват от шаферките да правят какви ли не откачени неща в името на приятелството им, включително пластични операции, аборти или пък да напуснат работа, за да могат по цял ден да се занимават с подготовката на сватбата.

2. Когато шаферката откаже да направи нещо, булката избухва в сълзи и започва да повтаря: „Това трябваше да бъде моят ден!“

3. По принцип има склонност да избухва в сълзи и да повтаря: „Това трябваше да бъде моят ден!“

4. Тя е загубила напълно способността си да говори за нещо друго, освен за сватбата, без значение къде се намира. Прави го дори на погребения или на помени.

5. Обхваща я неоснователна параноя, че всеки, който е загрижен за нея, иска да провали сватбения й ден.

6. Обхваща я основателна параноя, че всеки, който я мрази, иска да провали сватбения й ден.

7. Манията за отслабване става толкова страшна, че младоженката започва да изисква от всеки, поканен на сватбата, включително и от седемдесет и пет годишната си баба, да свали поне пет килограма.

8. Въпреки стотиците хиляди сватбени церемонии младоженката е убедена, че никой преди нея не е успял да организира и да осъществи толкова добре една сватба и че тя е единственият човек в целия свят, на когото му е хрумнала гениалната идея да наеме кетъринг.

9. Изобщо не се интересува от нищо, свързано с младоженеца (Младоженец? Този пък кой е? Абе, на кого му пука?), защото е обладана от своите момичешки фантазии.

10. Изобщо не й минава през ума, че сватбата всъщност е празник по повод сериозното и дългосрочно свързване на двама души, а не сцена, на която тя да покаже на всичките си приятели (и врагове) колко е красива в сатен и с диадема от кристали.

Не, определено не можех да си представя Даян в групичката на невротизираните булки. Тя по-скоро би отишла в другата крайност при „булките, които искат да направят всички щастливи“. Булките от тази групичка имат склонност към дълги речи, в които благодарят на всичките си приятели и роднини. Подобни речи могат да направят човек прекалено себичен. Но аз бях решила да не оставям Даян да държи такива речи.

— Даян, изглеждаш възхитително! Изобщо няма от какво да се притесняваш. Нали ще стоиш точно до мен? Това ще те направи да изглеждаш с поне десет килограма по-слаба. — Тя завъртя очи — И да не съм чула и дума повече за това, че си дебела.

Все пак успях да я развеселя и това ме изпълни със задоволство.

Не бързах да се връщам в офиса, защото щеше да се наложи да обяснявам на Джи за срещата с Дарла. Тя винаги имаше навика да задава въпросите си като кръстосан разпит, и то без да изчака докрай отговора, така че никога нямах възможност да обясня каквото и да било. Така че след като оставих Даян в по-добро настроение, отидох до магазина за козметика. Реших да си купя нов гланц за устни, защото е стара истина, че хубавият блясък на устните може да промени целия ти живот. След това минах през химическото чистене, което показваше колко силно не искам да се връщам офиса, защото правех това само в много крайни случаи.

Когато най-после се върнах на работа, Джи ме очакваше с нетърпение.

— Къде беше досега?! — Тя веднага слезе по стълбите, щом се чу отварянето на вратата. — Телефонът ти се скъса да звъни!

— Имах срещи с клиенти. — Което си беше самата истина. — Нека да си прослушам гласовата поща и ще дойда при теб.

Имаше четири съобщения за мен и две от тях бяха от Алиса Дарвис — двайсет и две годишно момиче, което не смяташе да се омъжва в близките пет години, но това не му пречеше да ми се обажда от време на време. Другото съобщение беше от майка ми, а последното — от сестра ми Лили, която се обаждаше само да ми иска пари. Тъй като беше студентка, непрекъснато искаше пари назаем от различни членове на семейството. Реших, че сега е дошъл моят ред.

Неохотно се отправих към горния етаж, за да се срещна с Джи.

Тя се държеше странно и не ме поглеждаше в очите.

— Както знаеш, госпожа Девънпорт е моя добра приятелка. — Стори ми се много нервна. — Трябва да направим всичко, за да помогнем на племенницата й.

Хм, да не би Джи още да се смущаваше заради сцените от тази сутрин?

— Мисля, че ще трябва ти да се заемеш с ръководната роля за подготовката. Тази седмица съм претоварена, а и нямам желание да се срещам с Дарла Тендаски. Според мен ще получиш една добра възможност да навлезеш в тънкостите на бизнеса.

Претоварена? Много ми беше чудно с какво точно…

— Разбирам. — Сега вече не се налагаше да обяснявам нищо за срещата с Дарла. Или поне факта, че имахме на разположение само пет седмици. Какъв невероятен късмет.

Хм, зачудих се какво ли ужасно нещо ще стане в най-скоро време, за да компенсира неочаквания ми късмет. Той ме спохожда само ако нещо ужасно се задава зад ъгъла.

В този ред на мисли реших, че ужасното нещо е вторият подарък, който Уискърс ми беше сервирала под бюрото. Както си бях унесена в мисли за разговора с Джи, за малко да го настъпя.

Естествено, нямах търпение да се прибера вкъщи. Беше почти четири, а аз имах две сватби в събота, за които трябваше да се подготвя психически. Да не говорим за всички извънредни часове, които бях работила този месец. Звучи ли сякаш си търся извинение? Ами точно така си е. Ако има нещо, на което са ме научили родителите ми, то е да се чувствам виновна, ако не работя.

— Лорън, ти ли си? Защо си вкъщи толкова рано, да не би да си болна? — Това беше майка ми, която ми се обади по телефона в минутата, в която влязох вкъщи.

— Здравей, мамо. Нищо ми няма, просто се прибрах малко по-рано.

— По-рано? Да не би да си… уволнена?

— Не, мамо. Просто… Почакай така, търсят ме на другата линия.

— Здравей — беше сестра ми Лили.

— Говоря с мама на другата линия.

— О, не й казвай, че съм аз — паникьоса се тя. — Дължа й сто долара от миналия месец.

— Добре, но… — Лили затвори, преди да успея да довърша. Върнах се към разговора с майка ми. — Мамо?

— Така че ти казвам, че баща ти…

— Чакай, мамо. Не чух последната част. Имах друго обаждане.

— Ами казвах ти, че по-добре баща ти да плати за нея.

— За кое по-точно?

— За колата на сестра ти — с раздразнение отвърна тя.

— Какво й е?

— Не чу ли какво ти обяснявах досега? Отново я е блъснала. Така че баща ти…

Отново имах обаждане на другата линия.

— Почакай за секунда, мамо. — Вдигнах. Беше телефонна реклама, опитаха се да ми продадат нов модел бикини. Обясних на нещастната женица, че ще трябва първо да ме превърнат в супермодел.

Затворих.

— Мамо?

— Така че това е планът. Ще очаквам да се видим на вечерята в понеделник.

— А?

— Една дама може да каже „моля“ или дори „какво“, но в никакъв случа „А?“… Франк? — извика тя на баща ми. — Остави този пай, той е за събирането ми с Женския републикански клуб… Извинявай, миличка, докъде бях стигнала? А, да. Казвах ти тъкмо, че онзи ден срещнах майката на Брад…

 

 

О, не, започва се! Майка ми не пропуска да спомене Брад във всеки разговор.

 

 

— … и двете си говорихме за това колко неприятно се получи, че вие се разделихте. — Майка ми виновно въздъхна. — Тя все още изпитва много хубави чувства към теб, миличка.

Колко жалко, че това не се отнася и за сина й.

— Виж, мамо…

— Лорън, не е късно да размислиш за това нещо с развода…

— Документите вече са подписани.

— Ами не трябваше да бъдеш толкова припряна, мила. И аз можех да напусна баща ти, но ето… не го направих. Бракът не ти е отпуска, това е нещо, за което трябва сериозно да се бориш, за да не го загубиш. Задръж така, мила. Франк, ръсиш трохи по целия под! Не можеш ли да вземеш една чиния! Лорън, трябва да тръгвам.

И тя затвори.

Изобщо не мога да разбера как родителите ми са останали заедно толкова време. Майка ми много държи на етикецията. Събрала си е цялата колекция от книгите на Мис Манърс и доколкото ми е известно, никога не е хапвала нищо с ръце. Баща ми пък все още си слага кърпичка в яката на ризата, когато се храни, и след ядене шумно се оригва. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам родителите си. Те също ме обичат и не бих ги заменила за други родители (или поне предполагам, че не бих), но те в края на краищата са моите родители, което означава, че ме подлудяват.

Като се замисля, в основата на техните отношения стои способността на баща ми да не обръща внимание на това, което казва майка ми, и способността на майка ми да пренебрегва думите на баща ми. Забравете за приказките, че добрата комуникация била крайъгълен камък за продължителния брак. В нашето семейство едностранната глухота дава доста по-добри резултати. Ето ви пример за един типичен разговор между тях:

Мама: Извинявай, би ли си махнал краката от масичката за кафе?

Татко: Мхм.

Мама: Франк, казах да си махнеш краката от масата ми!

Татко: Мхм.

Мама: ФРАНК!

Татко: Какво?

Мама: Краката ти!

Татко: А?

Мама: Краката ти са върху масата!

Татко: А-ха.

Мама: Махни ги от там!

Татко бавно си премества краката малко надясно, убеден, че явно й закриват гледката към телевизора.

Мама: Не! Махни ги от масата!

Татко: (изгрухтяване)

Мама: Обувките ти ще надраскат масичката!

Татко: (с очи, втренчени в телевизора, без да чува и думичка) А-хм.

Мама: ФРАНК!

Татко: Какво?

Мама: Краката ти!

Татко: А?

Разговорът си върви без какъвто и да било резултат, докато майка ми не се ядоса и не смъкне сама краката му от масата, а след половин час вижда, че той отново ги е качил на същото място. Моите родители са женени вече трийсет и три години и за това време нито татко се е научил да не си слага краката на масата, нито мама е разбрала, че въпреки стотиците опити да му говори татко не я слуша. Независимо от това мама използва всяка свободна секунда, за да ме убеждава колко ужасно е да си разведен. За съжаление това се случва при всеки наш разговор.

Червата ми изкъркориха и аз тръгнах към кухнята да потърся нещо за хапване. Въпреки непрестанните натяквания на майка ми, че никога няма да си намеря мъж, ако не се науча да готвя, аз никога не съм се тревожила, че не мога да приготвя дори най-елементарното нещо, като пържола например. Не съм вегетарианка, но от мисълта за сурово месо ми се повдига. А специално пържолите смятам за отвратителни. Може би си мислите, че съм от жените, които обичат да приготвят сладкиши, но и в тази група не се разпознавам. От една страна, готвенето ми се струва прекалено мръсна работа. От друга, отнема ми много повече време да сготвя нещо, отколкото да го изям. Ами няма как да стане просто.

Това означава, че вечерята ми обикновено се състои от замразени храни, сандвичи с фъстъчено масло и храна за вкъщи.

Тази вечер хапнах замразени пилешки бутчета, които изобщо нямаха формата на бутчета и бяха стари и трудносмилаеми като пластмаса. Заспах на дивана, докато гледах по Дискавъри някакъв документален филм за миграцията на гъските.

Очаквахте нещо по-така, нали? Съжалявам за разочарованието, обаче в петък вечер точно преди сватба няма какво да правя, освен да си остана вкъщи.