Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите Кендъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Do But I Don’t, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Elinor (2021)

Издание:

Автор: Кара Локуд

Заглавие: И да, и не

Преводач: Емилия Колибарова

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Експреспринт ООД

Излязла от печат: 17.07.2005

Редактор: Лили Атанасова

ISBN: 954-9395-19-7; 978-954-9395-19-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10835

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Виждала съм как две младоженки се спъват и падат по пътя към олтара, една цопна в басейна, на друга булото й се смъкна точно по време на брачната клетва. Случвало се е булката да побегне тъкмо преди да стигне до олтара, бащата да заспи по време на церемонията, на шаферката да й потече кръв от носа. Тук не включвам няколкото сбивания, напивания на младоженците…

Аз съм сватбен агент и въпреки всичко, на което съм била свидетелка, от мен се очаква да убеждавам хората, че техният сватбен ден ще мине перфектно. И независимо от това, че вие може би няма да ми повярвате, обикновено всичко върви по план и се подрежда добре. В повечето случаи.

И да си кажа честно, това е причината, поради която го правя. Човек не може да не се развълнува при вида на двама щастливи, очевидно влюбени млади хора, застанали пред роднини и приятели, докато дават брачната си клетва в свят, където повечето хора вече са развеждани два пъти, преди да видят внуци. И само защото съм чувала сватбения марш около триста двайсет и четири пъти (четири пъти изсвирен на гайди), не означава, че не се вълнувам, като го слушам. Мисля, че в някакъв смисъл той символизира надежда и щастие, че даже и любов, ако ми позволите сантименталното клише.

(В края на краищата говорим за сватби, нали? Така че сантименталните клишета са си съвсем на мястото.)

Във всяка сватба, дори онези с многото гафове, има по един-два момента, когато неприятното сякаш се изпарява и остава само неподправено блаженство. Това всъщност е причината, която ме кара да върша тази работа — мисълта, че имам пръст в създаването на тези секунда-две идеална хармония.

Но за да бъда честна, ще кажа, че секунда-две хармония никак не са достатъчни. Странно е как толкова хора, които не са перфекционисти, изискват безупречна церемония. Универсална истина е, че роднините няма да се държат по най-добрия начин само защото сте похарчили десет хиляди долара за храна.

По време на церемонията дори най-малкото нещо (погрешна стъпка, твърде много вино, появата на неканен роднина) може да превърне всичко в унизителна бъркотия.

В една сватба могат да се объркат хиляди неща.

Затова съм ви необходима аз.

Защото се притеснявам и ядосвам вместо вас. Разрешавам проблемите, правя чудеса (възпирам пияната шаферка, преди да е успяла да изкаже вечната си любов към младоженеца, разтървавам препиращи се разведени родители). Аз съм тази, която оправя изкривения сватбен шлейф, подпирам наклонилия се трети етаж от тортата и поправям внезапно отчупилия се ток.

Да си сватбен агент е много повече от това да планираш шумна веселба с шампанско. Не искам да изглеждам самонадеяна, обаче ми се струва, че трябва да си уверен в себе си, за да станеш сватбен агент. Организиран, търпелив, да. Но сватбеният агент трябва да притежава и едно неназовано качество — способността да се изсмее в лицето на задаващия се проблем.

Не твърдя, че притежавам всичко това, но определено се стремя към тези качества.

Бившият ми съпруг винаги казваше, че съм склонна да драматизирам. А, да. Аз съм разведена. Не го ли споменах? Разделени сме от една година, а от шест месеца сме разведени официално. Не че това има толкова голямо значение за мен, но сега тъкмо осъзнах, че са минали точно сто осемдесет и два дни и шест часа откакто подписах документите за развод.

Като си говорим за неща, които се случват веднъж в живота, вече никой не мисли за развод по този начин. Аз всъщност не платих на фотограф триста и петдесет долара на час, за да ме снима пред съда. Ако го бях направила, щях да бъда обезсмъртена като хленчеща нещастница, защото бях малко несигурна в оня момент. Подозирам, че даже съм имала по брадичката си от карамеления сладолед „Хайген-Даз“, защото през последните седмици от развода поглъщах килограми от него.

Не че съжалявам, че се разведох с Брад. (Изобщо не съжалявам!)

Бях тъжна по-скоро поради факта че бракът не потръгна по начина, по който трябваше (или по който се надявах). Не помогна това, че моите родители са били женени трийсет и три години, нито че майка ми се възползваше от всяка възможност да ми напомни, че в нашето семейство, освен братовчед й Луис и аз друг не се е развеждал. Разбира се, родителите ми са ужасни, така че не съм имала идеалния модел за подражание. Някак си успях да не възприема песимистичната идея, че за да бъде щастлив един брак, единият партньор непременно трябва да бъде прецакан.

Можете ли да ме обвинявате за това, че продължих да се надявам на край като в приказките? Все пак щом съм станала сватбен агент, все някаква романтика трябва да има в мен. Или пък твърде много харесвам стреса и напрежението… Предпочитам да мисля за себе си като за романтичен оптимист.

Трябва да кажа, че може би се омъжих за Брад твърде прибързано (това е единствената вина, за която признавам). Но трябва да разберете, аз подготвях сватба след сватба, а младоженките ставаха все по-млади. И в един момент си казах: „Ами аз?“ Бях на двайсет и шест, непрекъснато си мислех, че наближавам трийсетте, а майка ми беше започнала да намеква, че иска внуци. Брад изглеждаше съгласен (не без натиск от моя страна, разбира се). Може да не съм била права, но тогава за пръв път в живота си много силно пожелах да се омъжа.

И ако не се налагаше всъщност да живея, да говоря или да взаимодействам по някакъв начин с Брад, бракът ни щеше да е идеален.

Може би от самото начало трябваше да съм подозрителна към навика му да пръска пари. Но когато излизахме на срещи, аз си мислех, че той се облича с вкус и изглежда добре. Сега осъзнавам, че винаги трябва да се съмняваш в мъж, който има повече обувки от теб. Но тогава бях влюбена, или поне си мислех, че съм, а той беше поразително красив и стилен. Каквото му липсваше откъм интелект, определено беше наваксано със сладкодумие. Без съмнение беше голям чаровник.

Така се случи, че той не искаше да работи особено много или да плаща сметки, или да прави нещо друго, освен да взима кредитната ми карта и да пазарува. Много харесваше неща с марката „Кенет Кол“, особено ако бяха безбожно скъпи или абсолютно безполезни. Имаше най-малко три кожени якета, и то, при положение че тук, в Тексас температурите никога не падат под пет градуса, а често стигат двайсет дори в средата на януари.

Не беше от голяма полза за връзката ни — според него — че съм такъв добре организиран човек. (И, разбира се, съм виновна, че разбирането ми за плащането на сметки включва изпращането на парите навреме.) Имаше разни дреболии, като например наема, с които се занимавах само аз. Абсолютно всеки месец. Брад на свой ред правеше очарователни неща, като да забрави да плати сметката за телефона (единствената отговорност, която не бях свалила от него) и след това да вдигне скандал, когато телефонната компания ни изключи телефона. Освен това той беше на вбесяващото мнение, че извлеченията от кредитната карта са нещо като подсещания за разплащане, а не истински сметки. „Минимална вноска“ според него беше само учтива, но незадължаваща молба за пари. Така че можете да разберете колко бях доволна, когато той се изнесе. По-точно облекчена. Поне вече не изяждаше всичката храна, която купувах, не усилваше докрай климатика, за който аз плащах, и не спеше в къщата, която аз притежавах.

Затова не ми беше тъжно, че си тръгна, но бях много разочарована от начина, по който потръгна бракът ни. Повярвайте ми, заплатила съм многократно за всяка грешка, която съм допуснала. Не ми стигат разбитите мечти и петнайсетте хиляди долара, които похарчих за сватбата, ами и непрекъснато се случва някой клиент или познат да възкликне: „Та ти си толкова млада!“ Сякаш грешната преценка и несполучливият брак са запазени само за трийсетгодишните. Не е като да съм се старала цял живот да попадна в Клуба на разведените преди трийсет.

Може да ви се стори, че съм дребнава, но аз предпочитам да мисля, че съм над тези неща. Само защото Брад си присвои три години от живота ми, не значи, че не мога да загърбя всичко това. Не мога да кажа, че ми е било лесно да се въздържам да казвам на всички нервни младоженки и стресирани младоженци да бягат, докато все още имат някакво достойнство. Но засега се справям. Моята шефка Дженифър Дъглас все още ми няма пълно доверие. Макар че беше много по-скептична, когато ме нае да работя за нея преди три години. Тя смята всички на възраст под четирийсет години за идиоти.

Така, сигурна съм, че сте любопитни. Моят офис, ако държите да го наричате така, се намира в малка стая на една стара сграда. Нашият бизнес е в Остин, Тексас. Може би не чак толкова изискано и претенциозно място като Ню Йорк например, но тук жените се отнасят към сватбения си ден много сериозно.

Нашият офис се намира на стара улица, която много бързо беше населена с адвокатски кантори и магазини. На около осемстотин метра сме от Тексаския университет, а центърът на града е на три километра. В някой ясен ден може да се види кулата на университета, често покрита с оранжево: неговия цвят. Веднъж правих сватбата на двойка много лоялни възпитаници на университета и булката и шаферките бяха облечена в оранжево. Мисля, че този цвят никога не е бил на мода, освен може би през седемдесетте.

Кабинетът на Джи е на горния етаж и се намира извън обсега на слуха ми, защото е доста далече от мястото, където аз стоя. Джи предпочита да крещи, когато й потрябвам за нещо. Естествено имаме телефони, но тя не ги използва. Моята лична теория е, че бутоните я плашат.

И така, обратно в моята бърлога. Стоя зад малко бюро, сбутано в ъгъла. Имам компютър (доста древен всъщност), който не става за нищо друго, освен да ме нервира. Имам огромна книга, в която си записвам уговорките с клиентите (абсолютно наложително, ако си имате работа с толкова много клиенти), и каталожна система с цветово кодиране, в която систематично разпределям клиентите по избор на цвят, сезон и, разбира се, име.

Споменах, че съм малко вманиачена на тема ред, нали? Знам какво си мислите, че съм от онези откачалки, които старателно гладят дори пижамите си и прекарват събота вечер на колене в банята, за да лъскат пода с четка за зъби. (За протокола, това съм го правила само веднъж и няма да повярвате колко мръсотия се беше насъбрала. Просто трябваше да го направя.) Сигурно си мислите, че не е възможно да се живее с мен и че не е чудно, че на двайсет и девет години вече съм разведена. Какво съм очаквала? Съпруг, който спуска капака на тоалетната чиния? Който не си оставя мръсните чорапи навсякъде из стаята? (В интерес на истината Брад си оставяше мръсното бельо в произволни ъгли на къщата, но не е това причината, поради която нещата не потръгнаха. Честно.)

И за протокола, раздялата ни беше по взаимно съгласие. Той не искаше да продължава да живее с мен, а аз не исках да продължавам да търпя неговата суетност.

За какво говорех? А, да. Чистотата. Не съм толкова зле, наистина. Организирана съм, да. Тоалетната ми в момента е боядисана в цвят, съобразен със сезона. На леглото ми са натрупани възглавнички. Имам ръчна прахосмукачка, но всъщност нямам домашно животно и този уред не ми е необходим. Признавам си, че много се дразня, когато някой постави тоалетната хартия наопаки, а в магазина бих обърнала всяка закачалка, която е поставена различно от останалите. Но това са неща, които не мога да предотвратя и се опитвам да не привличам вниманието на непознатите върху тях. Не съм от хората, които биха те наругали, ако си изхвърлиш цигарата през прозореца. Ни най-малко не смятам, че подредените хора са нещо повече от разхвърляните. И въобще нямам нищо против продавачката в зеленчуковия магазин, която вади смачканите купони от мазното си, скъсано и претъпкано портмоне.

Предпочитам да мисля за моята мания по чистотата като за лека невроза, която може да бъде доста полезна за заетите хора. Все пак те ме наемат да внеса малко ред в живота им. Освен това с професия като моята е много важно да си организиран. Ако объркам мястото дори на една-единствена фактура, Джи е в състояние да ме накара да платя цялата празнична вечеря за петстотин души. Това сигурно е половината от годишната ми заплата, защото Джи е малко стисната. Аз й докарвам шестцифрен приход, а моето заплащане се побира в едва пет цифри. Но ако трябва да съм честна, тя е в този бизнес вече почти двайсет години и е трябвало да оцелява в близост до сума ти побъркани и полупобъркани младоженки, така че най-вероятно си го е заслужила (това естествено няма да ме спре да се оплаквам много, и то често). Но ето че се отплеснах, така че нека да се върна на темата.

В една дъждовна, нечовешки влажна петъчна сутрин седях на бюрото си в моята малка бърлога и пишех на компютъра си, преди той да се повреди за трети път тази сутрин, заличавайки всички файлове, които тъкмо щях да запазвам.

Джи избра точно този момент да извика нещо, което аз не успях добре да чуя. Искаше да се кача при нея. Е, тя има просторен кабинет с мек килим, тъмносини кадифени завеси и старо махагоново бюро, а столът й е толкова голям, че може да мине за кресло. На огромното й бюро имаше нов лаптоп. Чудно за какво й е, след като никъде не го носи и дори не го включва, доколкото знам. С бялата си коса, кървавочервените си устни и големите безвкусни пръстени по ръцете тя прилича на злодей от анимационен филм. Дори притежава подходяща зла, бяла, персийска котка (Уискърс), която обича да стои върху фотьойла и да върти мързеливо опашката си насам-натам. С котката не се разбираме, защото тя има навика да се промъква под бюрото ми, като я пуснат да се разхожда из къщата. Щом ме види, обикновено побягва от стаята. Този път се удържах да не я настъпя, докато минаваше покрай мен.

— Лорън, скъпа — започна Джи и аз знаех, че съм загазила, защото тя никога не ме нарича „скъпа“, освен ако няма някоя много неприятна работа за вършене.

— Нуждая се от твоята помощ. Дъщерята на моя много стара и близка приятелка ще се омъжва след три месеца. Опасявам се, че тяхната сватбена агентка е оплескала нещата доста сериозно и сега им трябва някой, който да сложи всичко в ред до сватбата.

Сватба за три месеца? Невъзможно.

Джи очевидно не мислеше така. Беше съвсем спокойна — нормално, тъй като тя нямаше да върши нищо от сериозната работа.

— Приятелката ми идва след час и искам да се срещнеш с нея. И за бога, направи нещо за тази твоя коса!

Посегнах към косата си, от която стърчаха всевъзможни кичури, въпреки че я бях захванала с шнола. Усмихнах се неловко и докато излизах от кабинета, се опитах да я прибера. В този момент ръбът на вратата се появи от нищото и ме цапардоса право по лакътя. Изскимтях. Джи само повдигна очи и поклати глава. Непрекъснато ме караше да се чувствам като четиринайсетгодишно момиче, което е откраднало нещо, и като резултат аз винаги прецаквах нещо, докато ме гледаше. Предполагам, че е заради критичния й поглед. Обикновено не съм толкова несръчна.

Излязох в коридора, като си масажирах лакътя си (наистина болеше), после се шмугнах в тоалетната да си оправя косата. Джи едва ли би очаквала, че малкото помещение до бърлогата ми ще е подходящо място за това.

В банята имаше най-хубавото осветление, но за съжаление имаше шест огледала в полукръг, което ми позволяваше да видя целия си задник (уверявам ви, че не е гледка, която всеки би искал да види). Не можех да си представя как Джи издържа в този „олтар на ниското самочувствие“, както обичах да го наричам, защото тя е доста закръглена в ханша дори за здрава петдесет и пет годишна жена. Предполагам, че с изключителната си самооценка въобще не повдигаше такива маловажни въпроси.

Но досега не съм ви казала как изглеждам, затова няма как да знаете. Предполагам, че бих могла да ви излъжа, да кажа, че съм по-млада и по-стройна от Синди Крофърд. Но се опасявам, че не бих могла да си съчиня чак толкова големи лъжи. Имам предвид, че ако някой реши да прави телевизионен сериал по моя живот, няма да избере за главната роля звезда от А-групата. Най-доброто, на което мога да се надявам, е Шанън Дохърти. Даян, една от най-добрите ми приятелки, предположи, че по-подходяща ще е Мини Драйвър или поне Анди Макдауъл, но аз смятам, че тя просто е учтива, както се очаква от една приятелка.

Теглото ми е около средното, косата ми е тъмна (даже гарвановочерна) и имам много бяла кожа. Ужасно е колко малко мога да почернея (смятам, че е обществено опасно да нося къси панталони, защото снежнобелите ми крака биха заслепили преминаващите мотоциклетисти). Имам големи кафяви очи и гъсти мигли, без съмнение най-хубавото нещо в мен. Нос, който не се поддава на описание, съвсем обикновени устни, които не са нито сексапилно нацупени, нито тънки или плътни. Имам равни зъби благодарение на скобите, които носех като малка. Те всъщност навредиха на самочувствието ми много повече, отколкото един крив зъб. Определено не съм слаба. Имам едно такова тяло, което не се поддава на никакви упражнения. Убедена съм, че мога да бягам колкото си искам и пак ще си остана същата. Мускулите ми, ако изобщо имам такива, не разбират смисъла на самоусъвършенстването. Те категорично отказват да се стегнат, да станат по-здрави или въобще да направят каквото и да било, освен да си стоят отпуснати, безформени и жадуващи за пържени картофи.

И накрая малко за косата ми. Когато бях дете, майка ми я наричаше „гнездо“, защото изобщо не можеше да вкара гребен в нея, въпреки че полагаше огромни усилия. И да е имало птички из косата ми, нямаше да ги открия, защото тя беше толкова гъста и къдрава, че ми отнемаше час само да я измия. Използването на фиби и шноли си беше загубена битка, но аз така и не се отказах да я водя.

Погледнах в едно от шестте огледала, за да преценя доколко е сериозно положението с косата ми. Беше изскочила от шнолите и стърчеше. Това не бяха перфектно оформени къдрици. Изглеждах като член на групата „Пойзън“ след бурна пиянска нощ. Пуснах си косата, после я сресах назад и едва успях да я завържа на опашка. „Стой така“ — заповядах й твърдо, макар че тя никога не ме слушаше, без значение колко често я заплашвах, че ще я отрежа.

Като се върнах на бюрото си, забелязах, че Уискърс ми е оставила една от нейните специфични изненади. Казах си, че трябва да успея да почистя, преди да дойде приятелката на Джи.

Името й беше Миси Девънпорт. Изненадана съм, че я харесах почти веднага, но не поради причините, които обикновено карат човек да хареса някого. Госпожа Девънпорт беше грубовата, с господарски маниер и откровено невъзпитана. И на всичкото отгоре носеше палто от естествена кожа. (Нелепо поради две основни причини — първо, беше юни и температурите стигаха трийсет и пет градуса и второ, палта от естествена кожа не се носят още от времето на трайно къдрените коси.)

Не мисля, че някой с поне капка съвест би носил кожено палто, но също така не мога да си представя как някой успява да засрами тази дама. Изглеждаше така, все едно похапва еколози за закуска.

Госпожа Девънпорт беше по-висока от мен, сравнително пълна и на главата си имаше кехлибарен на цвят шлем, който, както забелязах, май беше косата. Суровото й и сбръчкано лице, както и липсата на намек за хумор в него, ми напомни на футболния ми треньор от училище и във всеки един момент очаквах, че ще ми каже да падна за петдесет.

Вместо това тя излая:

— Ти сигурно си Лорън?

— Мда — започнах, но тя ме прекъсна.

— Стига си плещила — скастри ме нетърпеливо, намествайки кожата от норка около дебелия си и мъжествен врат. — Нямам време за празноглави коментари.

Празноглави? Бях шокирана и тъкмо се опитвах да я намразя, когато Уискърс влезе в стаята.

— Пак ли ти? — обърна се тя към котката. — Не съм забравила какво направи на персийския ми килим!

Замахна с крак към нея. Тя изсъска ужасено и изхвърча от стаята.

— Благодаря — усмихнах се аз, — спасихте бюрото ми от поредното оскверняване.

Госпожа Девънпорт издаде грухтящ звук, който сигурно е бил нещо като смях, и после извика към горния етаж:

— Кога смяташ да се отървеш от тази гнус, Джи?

Не последва отговор и тя се провикна пак:

— Джи, къде си, ела тук, де!

Джи се подаде от стълбището и се усмихна:

— Миси! Колко се радвам да те видя.

— Стига глупости, Джи. Наистина са ми достатъчно за днес.

Предполагам, че това, което най-много харесах у госпожа Девънпорт, беше начинът, по който поставяше Джи и Уискърс на местата им. Ужасно е, знам. Но аз имам толкова малко удоволствия по време на работа, че това ми е разрешено.

— Как е дъщеря ти? — попита Джи, за да смени темата. — Напредва ли с подготовката на сватбата си?

— Дъщеря ми? Сватба? — Жената изглеждаше объркана за миг, после разбра. — Джи, ти пак си се объркала. Не Джена има проблеми, а Дарла — племенницата ми. За бога, Джи, не мога да разбера как изобщо се справяш с тази фирма, след като непрекъснато забравяш и объркваш нещата.

Джи се надигна бавно, а госпожа Девънпорт се засмя с дрезгав глас. Очаквах, че ще потупа шефката по рамото, както би реагирал треньорът Сандърс, но тя не го направи.

— Бих казала, че започваш да губиш паметта си по-бързо от когото и да било, ако изобщо ти е останала някаква памет за губене.

Забелязах как Джи осъзна, че е било голяма грешка да покани госпожа Девънпорт в мое присъствие. Това си беше кажи-речи унищожаване на авторитета й. Оттук насетне често бивах изпращана за кафе, албуми и други подобни глупости, така че успях да чуя само откъслечни фрази от разговора.

Проблемът, както госпожа Девънпорт обясни, бил, че светът е пълен с идиоти, включително нейната племенница и годеникът й. Не разбрах защо ги смята за идиоти, тъй като бях изпратена да донеса стар фотоалбум, но знаех, че досега са наели и уволнили един сватбен агент, само не чух защо. Наострих уши, защото хората, които имат навика да уволняват сватбени агенти, изобщо не са идеалните клиенти, особено ако са стари и близки приятелки на шефката. Няма нужда изобщо да го казвам, но имах много лошо предчувствие…

Когато посетителката вече се канеше да си тръгва, Джи ми каза да се обадя на племенницата й и да се уговоря за обяд с нея през седмицата, по възможност още утре. Ако ще правим сватба за три месеца, нямаме никакво време за губене. Като стана дума за обяд, госпожа Девънпорт спомена, че би желала да обядва по-рано. Часът беше десет и трийсет и аз не можех да си представя къде ще намерят отворен ресторант, но предвид волята на двете дами все щяха да накарат някой нещастен сервитьор да им донесе салата.

След като останах сама, реших, че е време да се обадя на въпросната племенница, Дарла Тендаски. Според госпожа Девънпорт тя била идиотка, но в действителност беше преуспяваща и много богата идиотка, основателка на фирма за връзки с обществеността. Завършила е в Харвард, баща й е бил сенатор, а майка й — много известен филантроп. Дори са писали по вестниците за нея. Костваше ми големи усилия да не я намразя веднага.

— Офисът на госпожа Тендаски, с какво мога да ви помогна? — отсреща отговори плътен мъжки глас. Тя има мъж секретар? Задуших надигащата се вълна на завист. Представях си го като модел на Хюго Бос: широки гърди, тясна черна фланелка, тъмна коса, остра брадичка, секси очила.

— Аз съм Лорън Крендъл от „Сватба завинаги“. Госпожа Девънпорт ме помоли да се обадя… — не ме оставиха да довърша.

— Да, госпожа Тендаски очакваше вашето обаждане. Тя би искала да обядвате заедно днес, ако вашите задължения го позволяват.

— Ами… — Джи би побесняла, ако направя срещата без нея.

— Госпожа Тендаски има много напрегната седмица. Правим голяма рекламна кампания с „Дел“ и трябва да я приключим до следващия петък, затова се опасявам, че днес е единственият ден, в който може да се срещне с вас.

— В такъв случай… — Какъв ли избор имах? — Къде би искала да се срещнем?

— В „Четири сезона“, по обяд.

 

 

Слязох до „Четири сезона“ с малката си хонда, като оставих ключовете на момчето от ресторанта, млад стеснителен колежанин, който сигурно получава повече бакшиш за една петъчна вечер, отколкото аз за цяла седмица суетене около булчински воали. Въздъхнах.

Фоайето беше заплашително впечатляващо, с дебели мраморни маси и красив под на плочки. Миришеше на богати хора, само кожа и канела. Единственото, което го правеше поносимо, бяха дизайнерските опити да изглежда грубо и по тексаски — полилея от телешки кости и дивана от оранжева говежда кожа. Невъзможно е един богаташ да се държи като сноб на такова място, реших аз, и тази мисъл ми помогна да се почувствам по-добре.

Сервитьорката ми се усмихна, явно забелязала, че сме на едно мнение, а и косата й беше буйна като моята, само че червена, с руси кичури, като на Лара Фосет. Аз също й се усмихнах.

— Тук съм, за да се срещна с госпожа Тендаски.

— О, имате предвид Дарла? Последвайте ме.

Хм! Кандидат младоженката беше близка с някаква сервитьорка? Не знаех какво да си мисля за това.

Сервитьорката ме заведе навън, в сенчестата част на вътрешния двор, от който се разкриваше приятна гледка към езерото и моравата на хотела.

Дарла Тендаски седеше с кръстосани крака, с мобилен телефон в една ръка и служебен електронен бележник в скута. Още преди да я видя, знаех, че е хубава, защото преуспелите и богати хора винаги изглеждат добре, но Дарла беше красавица. Висока, стройна, русокоса и синеока красавица, която би засрамила и Гуинет Полтроу.

Докато говореше по телефона, ми даде знак да седна, след това прокара ръка по невероятно блестящата си руса коса. „Изглежда точно като в реклама на шампоан“ — помислих си злобно.

— Ще ти бъда безкрайно благодарна, ако ми донесеш показанията този следобед, Джоел. — Тя продължаваше да говори по телефона, изцеждайки от чара си с всяка сричка. Можех да си го представя как се разтапя от другия край на линията.

— Знам, че ще можеш да го направиш за мен, Джоел, ти си най-добрият!

Тя затвори телефона и насочи цялото си внимание към мен. Почувствах се много неудобно под преценяващия й поглед, представих си как косата ми стърчи, а бледият ми тен изглежда прозрачно размит на слънчевата светлина. Дарла, разбира се, имаше страхотен златист загар.

— Лорън — каза тя меко, — радвам се да се запознаем. Чувала съм много хубави неща за теб. — Протегна ръка (имаше перфектен маникюр) и се ръкувахме.

Аз се усмихнах, макар че си бяха глътнала езика и се чувствах твърде непохватна. Красивите хора винаги ме карат да се чувствам сякаш още съм в училище, седя на една маса с останалите музиканти и се надявам никой да не започне да хвърля храна по мен.

— Чух, че сте имали проблеми с организирането на сватбата си — изфъфлих. Ужас! Ако Джи беше тук, щеше да ми хвърли възмутен поглед и да започне да се извинява на Дарла.

— Така ли? — засмя се тя. — Нека да ви обясня…

Преди да довърши, нещо започна да писука. Помислих си, че е телефонът й, но се оказа електронният бележник.

— О! Бях забравила за срещата си в дванайсет и трийсет! — каза Дарла, като се взираше в малкия екран. — Изобщо не помня колко пъти ме е спасявало това нещо!

Аз нямах електронен бележник. Не защото не исках, или защото такъв маниак на тема организация като мен няма нужда от нещо подобно, а просто защото Джи не ми плащаше достатъчно и не можех да си го позволя.

— Накратко, Лорън — продължи Дарла, — с годеника ми се нуждаем от помощ. Веднъж вече оплескахме нещата и сега ни трябва човек, който да оправи всичко.

— Оплескахте ги?

— Абсолютно. Ако имах повече време, щях да ти разкажа цялата история, но ще отнеме поне половин час.

Бях се загледала в идеално очертаната й очна линия. Как е успяла да я сложи така, че да не се размаже? Аз никога не успявам и в края на работния ден, особено ако е било по-влажно, имам черни следи дори извън клепачите си…

— Мислиш ли, че ще можеш да ни помогнеш? — Дарла примигна.

— Естествено — отвърнах аз с пълната убеденост на човек, който няма никаква представа от подробностите.

Тя посегна и извади претъпкана с документи папка, след което я остави на масата.

— Ако наистина мислиш, че можеш да се справиш, хвърли един поглед на това. Тези документи ще ти дадат доста ясна представа докъде сме стигнали с подготовката. Новата дата за церемонията е двайсет и осми юни.

Бързо пресметнах наум. Пет седмици? Нямаше абсолютно никакъв начин да направя всичко това за малко повече от месец.

— Дали това ще бъде проблем? — предизвика ме Дарла.

— Ами… не. Не. — Усмихнах се вяло. Това вече беше проблем. — Има ли нещо по-специално… — опитах се да продължа, без да съм особено сигурна какво точно искам да попитам, а папката и стърчащите от нея документи ме разсеяха още повече. Едва се сдържах да не отворя и да започна да подреждам документите.

— Разбира се, всичко е в папката. Предишният агент, който работеше за нас, направи списък с всичките ми претенции, включително и какви трябва да са обувките на шаферката.

Отново се чу писукане, този път обаче беше телефонът й.

— Не казвай нищо, Джоел. Не ми казвай това, което си започнал, спри. Джоел? Джоел! Казах млъкни! Идвам веднага.

Дарла затвори телефона и въздъхна дълбоко.

— Трябва да тръгвам. Моят асистент ще ти помогне, ако се нуждаете от нещо. И… Лорън — тя направи кратка пауза, — късмет.

Внезапно почувствах, че ще имам много голяма нужда от него.