Жан-Пиер Баблон, Тиери Бажу, Клер Констанс, Ален Пужту, Ксавие Салмон
Дворец Версай (33)

Луи XIV

Антоан Коазво, „Бюст на Луи XIV“, около 1686 г. Бронз, височина 89 см. Лондон, колекция „Уолас“.

Луи XIV (1638–1715) през продължителното си властване (самостоятелно от 1661 до 1715 г.) нито за миг не отклонява вниманието си от своя дворец — от мащабни градежи до разкрасявания, от разширения до преобразувания (виж „Етапи на изграждане“), постановява извършването на нови и нови строежи, контролира изпълнението на дадените заповеди, проявява нетърпение за сроковете. Той изисква от Колбер (всемогъщ министър до смъртта си през 1683 г.) „детайлите за всичко“, дори на бойното поле иска да го осведомяват за хода на строителните работи и не се поколебал публично строго да упрекне Лувоа — министър и военен държавен секретар, главен интендант на кралските сгради след 1683 г., понеже един прозорец на двореца Трианон не бил по вкуса му.

Ясент Рито, Портрет на Луи XIV в кралски одежди, 1701 г. Маслени бои върху платно, 276 х 194. Париж, Лувър.

Твърдо и неизменно владетелят настоява да се съхрани замъкът на баща му Луи XIII. Тази височайша воля обуславя еволюционния процес на преустройство на двореца. В началото малката постройка от 60-те години на XVII век подслонява любовните приключения на Луи XIV, който устройва в нея пищни празненства, например „Насладите на омагьосания остров“ (1664) или „Голямото кралско забавление“ (1668). Благодарение на многобройните разширения обаче ловният павилион е призван да се превърне и в седалище на правителството на Франция с решение от 6 май 1682 г., и в символ на величието на суверена, името, на когото и до днес е свързано с тази обител.

През 1682 г. маркиз Дьо Сурш заявява за Луи XIV и Версай: „Той обича това място с безмерна страст“. Доказателство за достоверността на тези думи е съставеният от самия крал Начин да се показват градините на Версай — истински пътеводител за парка, осъвременяван шест пъти за периода 1689–1705 г. Въпреки това, сякаш за да избяга от твърде обременителния официален живот (виж „Етикет и живот на Двора“) в огромния дворец, Луи XIV издига Трианон, после Марли, за да се оттегля на спокойствие сред тесен кръг от близки хора.

Версай е отражение на могъществото на монарха и е обект на редица описания — някои илюстровани, други не — като тези на Фелибиен, Моникар, Пиганьол и т.н., които изтъкват до каква степен резиденцията е достойна за своя създател. ТБ.

Луи XV

Ясент Риго, „Луи XV в кралски одежди“ (детайл), 1715 г. Национален музей на двореца Версай.

По време на Регентството Луи XV (1710–1774) обитава двореца Тюйлери в Париж, но на 15 юни 1722 г. отново се установява във Версай. Делото на строител, по примера на Луи XIV, не било по неговите сили и затова се съсредоточил основно върху интериора. В Големия си апартамент той не променил нито един от разкошните салони (може би от възхищение пред творенията на прадядо си и несъмнено от пестеливост). Затова пък скоро демонстрирал желание да направи по-комфортен Вътрешния си апартамент. В хода на властването си непрекъснато преобразявал помещенията на първия и втория етаж, разположени около Двора на елените и Кралския двор.

Библиотека на дофина, образец на стила Луи XV.

За отделните кабинети монархът привлякъл най-даровитите творци. Под ръководството на първия архитект Жак-Анж Габриел, екипи от скулптори и резбари на кралските сгради, сред които талантливият Жак Верберкт, създават великолепни облицовки, които с рисунъка и орнаменталните си мотиви съответствали на модните тенденции. Художници и мебелиери също получили куп поръчки.

Техните произведения превръщат всички тези кабинети в образци на естетиката рококо. Днес те постепенно се връщат на някогашните им места. Завършени са и няколко големи строежа: Салонът на Херкулес (1736), започнат от Луи XIV, и още по-монументалният — Операта, тържествено открита на 16 май 1770 г. — денят на сватбата на дофина (бъдещият Луи XVI) и ерцхерцогинята Мария-Антоанета. КС.

Луи XVI

Жозеф-Сифред Дюплеси, Луи XVI, 1775 г. Маслени бои върху платно, 80×62. Малки кабинети на Мария-Антоанета, 2-ри етаж.

През 1774 г. херцог Дьо Бери — внук на Луи XV, се озовава на престола, за който не се чувствал подготвен. Луи XVI (1754–1793) попада под прицела и омразата на братята си — херцога на Прованс и херцог Д’Артоа (бъдещите Луи XVIII и Шарл X), онеправдан е по отношение на физиката си, стеснителен и болезнено нерешителен е, поддава се на влиянието на кралица Мария-Антоанета, усмирявана единствено от присъствието на неколцина от приближените й.

Той засвидетелствал най-голямо уважение на двореца на своите предшественици и повечето от преобразуванията засегнали само неговия Вътрешен апартамент. По-специално поръчал на братята Русо (1788) нова декорация за Кабинета с гардероба и в него те създали последния шедьовър на версайския интериор. Салонът за игри и Билярдната зала също били подложени на значително преустройство. В останалата част от апартамента намесата му се изчерпвала с окачване — твърде премерено — на картини и гравюри, разкриващи личните му пред почитания. Отражение на вглъбената натура на краля, Библиотеката е първото начинание в процеса на управлението му. На няколко нива около Двора на елените били разположени малки кабинети, където суверенът се отдавал на изучаване на географията, физиката или химията, както и на дърводелски, железарски и часовникарски занимания. Той бил запален по строителството и по разни поводи наистина демонстрирал архитектурни познания. Луи XVI приел присърце намерението на дядо си към входния двор да бъде изградена фасада, съизмерима с тази към парка, и през 1780 г. обявил конкурс, но проектът останал нереализиран поради огромните разходи, необходими за издигането на „обвивка“, аналогична на построената през XVII в. от Льо Во. АП.

Жан-Батист Люли

Люли (1632–1687) е родом от Флоренция, от 14-годишен до 1652 г. бил на служба при мадмоазел Дьо Монпансие (Голямата мадмоазел), при която доразвил музикалната си подготовка; през следващата година станал част от обкръжението на суверена като композитор на инструментална музика, после ръководил групата на „малките цигулки“. През 1661 г. вече е натурализиран французин и е назначен за главен интендант на кралската музика. Участвал в празненствата на Двора, по-точно в тези от 1664 и 1668 г. във Версай, а през 1672 г. получил привилегията да развива френската опера (забранява на когото и да било да ползва на сцената музикантски състав, колкото и незначителен да е).

Братя Бонар, „Жан-Батист Люли, главен интендант на кралската музика“. Гравюра, 27×20. Кабинет на графичните изкуства.

Постът директор на Кралската академия за музика и крайно експанзивният му характер го превърнали в публична личност, изложена на критиките и задкулисните сплетни на съвременниците. Кралското благоволение обаче му било щедро дарявано — много от оперите му били поставяни специално за Двора с пищни декори, които после Академията използвала за свои нужди. С времето екстравагантностите на музиканта поохладили височайшето благоразположение. Люли починал вследствие усложненията от нараняване на крака, получено в момент, в който дирижирал изпълнението на вокалнотоси произведение Te Deum. Все пак успехът на оперните му композиции (Алцеста, 1674; Аттис, 1676; Армида, 1686) продължава и през целия XVIII век. АП.

Жан Льопотър, „Представление на Алцеста, дадено през 1674 г. в Мраморния двор на двореца Версай“, 1676 г. Гравюра, 31×42. Кабинет на графичните изкуства.

Мадам Дьо Ментьонон

Пиер Миняр, „Мадам Дьо Ментьонон“ (детайл), 1691 г. Зали „XVII век“.

Франсоаз д’Обине (1635–1719) е внучка на поета Агрипа д’Обине и дъщеря на рецидивист. Отгледана е от лели след престой на остров Мартиника и поверена на сестрите от Ордена на света Урсула първо в Ниор, после на тези от Рю Сен Жак в Париж. Среща писателя — майстор на бурлеската Пол Скарон (1610–1660), за когото се омъжва на 4 април 1652 г. Странният съюз между девойката без зестра и сакатия поет поражда порой от коментари, но скоро младата жена се озовава в центъра на блестящ литературен кръг.

След като остава вдовица тя се запознала с мадам Дьо Монтеспан, която поверява на грижите й децата си от Луи XIV. През 1673 г. извънбрачните отрочета са узаконени и от този момент гувернантката често посещава Двора. Изглежда, през 1674 г. става метреса на краля, което й осигурява титлата маркиза Дьо Ментьонон. Здравината на връзката им удивлява всички. Съдено било да се увенчае и с таен брак, малко след смъртта на Мария Терезия, по всяка вероятност на 9 октомври 1683 г.

Жилището на маркизата във Версай било непосредствено до апартамента на суверена, до него водело Стълбището на кралицата. Луи XIV идвал тук всеки ден, за да работи, да се развлича или да си почива в интимна атмосфера. Политическото влияние на мадам Дьо Ментьонон било твърде слабо, въпреки онова, което говорели, позовавайки се на Сен Симон. Главната й изява е създаденият през 1686 г. пансион в Сен Сир, където тя се оттегля след смъртта на Луи XIV. ТБ.

Свита на краля — Един жадуван кошер

По времето на Луи XIV свитата на краля (на фр. maison gu roi — букв. „дом на краля“, б.пр.), учредена през XVI век, наброявала повече от осем хиляди души, свързани с обслужването на суверена. Тя включвала, от една страна, „военната свита“, натоварена да бди за сигурността на височайшата особа, и, от друга, „цивилната свита“, осигуряваща ежедневието на монарха. Смесица от автономни функции, цивилната свита поемала по-специално грижите за сребърните съдове и малките удоволствия, за сградите, храната, кралския кабинет, церемониите, спалнята, Параклиса, конюшните, лечението, за обучаването на ловните соколи, за мебелировката, гардероба, съдийството, лова. С приготвянето на храната например, подчинено на първия метрдотел (неизменно представител на династичния клон Конде), били ангажирани поне седем служби, сред които кухнята на разположение изключително на владетеля, за разлика от кухнята за обслужващите кръгове, също и дворцовата хлебарница, виночерпците и т.н.

Антоан Трувен, „Бюфетът“. Гравюра. Париж, Френска национална библиотека.

Най-важните длъжности се поверявали единствено на благородници, докато по-обикновените дейности били достъпни за простосмъртни. Основните служители се подбирали от суверена и полагали клетва. Тези постове можело да се наследяват и нерядко — със съгласието на краля — се добивали и отстъпвали срещу пари. ТБ.

Ришар Мик, Голям кабинет, или Позлатен кабинет. 1783 г.

Мария-Антоанета

Елизабет Виже-Льобрьон, „Мария-Антоанета“ (детайл), 1783 г. Малък Трианон.

През май 1770 г., именно за сватбата на дофина и Мария-Антоанета — ерцхерцогиня от Хабсбургско-Лотарингския династичен клон, тържествено е открита новата зала на Операта, творение на Габриел. Поразителен бил контрастът между бъдещата кралица и съпруга й. По-сърцата и енергична от него, тя допринесла за утвърждаването на неокласицизма във Версай; с пламенната си натура и вкус към забавленията скоро привлякла около себе си група от най-младите представители на Двора. Мария-Антоанета била арбитър на елегантността и изискаността, повелителка на модата, но и кралица, която качвала и сваляла министри, като съдействала за дискредитирането на кралското правителство. Постепенно това й поведение я откъснало от Двора и тя съсредоточила вниманието си върху двореца — обзавела разкошни стаи, запазени за приближените й, в разрез с всякакъв протокол.

Най-напред заповядала да бъде декориран Вътрешният й апартамент (Голям кабинет, Кабинет за следобедна почивка, библиотека), после коренно променила редица помещения в Големия си апартамент (махнати били мраморните облицовки на Луи XIV в Салона на благородниците и във Вестибюла за големия куверт). След смъртта на мадам Виктоар през 1782 г. заела нейния апартамент на партера. В Малкия Трианон, дарен й от краля през 1774 г., оформила английски тип градина и продължила строителните работи — между 1783 и 1785 г. — с изграждането на „селцето“ („колибата“ на кралицата, мелница и ферма, б.пр.), ръководено от Ришар Мик, преди това архитект на кралица Мария Лешчинска. Увлечението й по игрите я подтикнало да увеличи салоните за билярд в Трианон, както и в двореца, и дори било замислено радикално преустройство на Салона на мира — нейният Салон за игри, в съседство с представителната й стая. Наред с проектите за реконструкция на Версай, разработени по време на предишния суверен и отново взети под внимание на конкурс през 1780 г., кралицата решила да поиска от отговарящите за малките удоволствия да се изградят „дървени къщички“ — временни постройки, скъпо украсени и „посадени“, най-своеволно, точно до двореца, за да подслонят игри и бални увеселения. Последната от тях, направена за карнавала от 1787 г., била разглобена и през 1789 г. отново сглобена като зала за заседанията на Генералните щати (виж „Зала за игра на топка“). АП.

Мария Терезия

Шарл и Анри Бобрьон и учениците им, Мария Терезия Австрийска и Големият дофин. Маслени бои върху платно, 225 х 175. Мадрид, Прадо.

Мария Терезия Австрийска (1638–1683) е дъщеря на Филип IV Испански от първата му жена, Елизабет Френска. Бракът й с Луи XIV, отпразнуван в Сен Жан дьо Люз на 9 юни 1660 г., е скрепил Пиренейския договор между Франция и Испания (7.11.1659 г.) и въдворил мир в отношенията между двете държави. Братята Бобрьон наследили Веласкес като портретисти на младата жена. Тържественото влизане на височайшата двойка в Париж на 26 август било повод за ненадминато разточителство и блясък. Кралица дала живот на шест деца три момичета и три момчета — от които само първородният син, Големият дофин Луи, роден през 1661 г., стигнал до зряла възраст. Твърде малко се знае за ежедневието на тази незабележима владетелка, с изключение на шепа детайли, като навика й да пляска с ръце сутрин, когато била прекарала нощта с краля, предпочитанието към шоколада и страстното увлечение по игрите, благочестието й, подхранвано от многобройните кралски фаворитки, или лошия й френски. Тя почти не се задържала във великолепния си апартамент, разположен в южната част на двореца Версай, на първия етаж в централния корпус, симетрично на покоите на краля. Мария Терезия била дискретна, лишена от политически амбиции, умеела да бъде на нивото на положението и дълга си — придружавала Луи XIV на военни походи, по-специално във Фландрия през 1667 г., по време на Деволюционната (френско-испанска) война, когато суверенът претендирал, че отстоява наследствените права на съпругата си.

При смъртта й през 1683 г. Луи XIV възкликнал: „Това е първата болка, която ми причинява!“ ТБ.