Елен Джеймс
Непреодолимо привличане (6)

Шеста глава

Козичката Маргаритка беше доста шумна този ден. Привърши овеса от хранилката и не искаше да я доят повече.

— Още само няколко минути — промърмори Сара с успокояващ глас и продължи с отмерени движения да изстисква млякото в кофа. Обърна се и погледна през отворената врата. Едва не бутна кофата при разкрилата се гледка.

Доктор Джошуа Уилямс вървеше през полето към нея. Изглежда не можеше да напредва бързо заради старото коли, което куцукаше след него. Той правеше няколко войнствени крачки, спираше, за да може Лади да го настигне, и пак продължаваше. Дори от мястото си Сара виждаше намръщеното му лице.

Тя бутна назад сламената си шапка, украсена с роза, и пусна Маргаритка от преградата. Козата изскочи от навеса и тръгна към Джошуа. Към него се насочи и малко козле с тъмно кожухче и големи висящи бели уши. Когато самата Сара излезе навън, козите вече го бутаха с муцунки от двете страни. Колито изглеждаше неуверено в компанията на козите и се гушеше зад господаря си. Джошуа също не изглеждаше много уверен между тях. Изглеждаше по-сърдит от всякога.

— Не можеш ли да озаптиш тези животни? — започна да ругае той. Маргаритка подръпваше ризата му, а Амарилис пъхаше носа си в джоба на джинсите му.

— Козите обожават карирани ризи — поясни Сара. — Изглежда, че обичат и джинсови дрехи. Всъщност какво правите тук, д-р Уилямс? Отново е събота. Нима искате да провалите всичките ми почивни дни?

— Ще ти кажа какво правя тук! — изръмжа Джошуа и започна да рови из джоба си с помощта на Амарилис. Извади сгънат лист и Амарилис звучно задъвка единия му край. — Ей, пусни го, козел такъв! — Той издърпа хартията и я пъхна под носа на Сара. — Намерих го сутринта на бюрото си. Имате ли нещо против да ми дадете някакво обяснение, госпожице Бенет?

— Ще ви обясня. Това е копие на служебен доклад номер 43-Д. Вчера го попълних и го дадох в деканата, а после оставих един екземпляр и за вас. И какъв е сега проблемът?

— Госпожице Бенет, тука пише, че сте подали оплакване срещу мен заради… Как, по дяволите, го бяхте нарекли? — Джошуа започна да търси из текста нетърпеливо. — Ето го! Жалба срещу мен за „несходство на характерите“. Това да не е някаква налудничава шега?

— Съвсем не. Опитахте се да ме уволните за несходство на характерите и аз парирах обвиненията ви по същия начин. Постъпих съгласно действащия ред в колежа. В случай че не знаете, служебен доклад 43-Д трябва да се разгледа, преди да се пристъпи към обсъждане на предизвестие за преместване Б-29…

— Боже, това е някакво бюрократично безумие! И вие сте част от него, госпожице Бенет.

— Не съм го искала! Вие ме принудихте. Не ми оставихте никакъв друг избор.

Тя коленичи, за да почеше Лади. Колито седна, задъхано от дългата разходка през полето. Сара се зарадва на милото куче, ала Джошуа предизвика в нея съвсем различни чувства. От една страна бе възмутена, че бе посмял да дойде във фермата й, а от друга — ликуваше, че все пак бе тук с ярката си карирана риза и рижавата си коса, развята от вятъра — сякаш не му се беше нагледала достатъчно в колежа.

Двете кози изглежда започнаха да я ревнуват от Лади, отдръпнаха се от Джошуа и застанаха зад нея. Тя почеса и тях зад ушите. Имаха чудесни златисти очи, почти светещи, изпълнени със спокойна мъдрост, като че знаеха всички тайни на живота.

— Да, Маргаритке… Да, Амарилис, бях ви забравила — промърмори Сара. — Ще ви дам малко ряпа за компенсация.

— Що за имена? — попита Джошуа. — Да не би наистина да си нарекла козата Амарилис?

— Това е едно от любимите ми цветя… Ето защо я нарекох така.

— Не ми казвай, че си нарекла и останалите с имена на цветя! — Той погледна към козите, които надничаха през оградата.

— Онази с бялото петно се казва Лилия. Другата до нея е Бегония, а ей там е Теменужка. Зад тях се виждат Роза, Зюмбюл и Невен.

— Добре, добре, ясно ми е…

— Доста мислих как да ги кръстя — продължи тя. — И защо не? За мен те са много важни. Когато бъда приета във „Фарм мениджърс програм“ ще мога да увелича стадото си и ще направя една възхитителна маслобойна.

— Х-ъ-ъ-м — промърмори скептично Джошуа, с което силно я подразни.

— Е добре, д-р Уилямс, обясних ви всичко за формуляр 43-Д. От сега нататък ще ви е ясно, че няма да стоя със скръстени ръце, докато се опитвате да ме уволните. Няма да се предам без бой! И нека поне през празниците си даваме малко почивка един от друг. Вече втора събота подред ми проваляте…

— Не, госпожице Бенет! Този път вие я провалихте. Тъкмо се бях наканил да се захвана с приятните си съботни занимания в кабинета, когато забелязах въпросния формуляр, захвърлен на бюрото ми, като призив за война…

— Не съм очаквала да довтасате тук, за да ми искате лично обяснение. Аз също си имам работа. Е, довиждане, д-р Уилямс. Можем да продължим разговора си в понеделник.

Сара отиде бързо до стойката, взе две кофи с мляко и ги понесе към къщата. За нейно учудване той я настигна и взе кофите.

— Къде искаше да ги занесеш? — попита я навъсено.

— Мога и сама. Последното нещо, което искам от теб, е да бъдеш галантен.

— Просто ми кажи къде да ги отнеса!

Нямаше никакъв смисъл да спори с него. Знаеше колко упорит може да бъде. Вкара Маргаритка и Амарилис зад оградата при другите кози, заключи здраво портата и после два пъти я провери — Маргаритка се славеше с умението си да отключва врати. После поведе Джошуа към къщата. Козите започнаха гласно да протестират, като я видяха, че си тръгва. Издаваха ужасен звук, нещо средно между блеене и вопъл, сякаш всеки момент ще бъдат прегазени от трактор. Сара се опита да не им обръща внимание, ала Джошуа не издържа.

— Харесва ли ти да имаш животни, които вият като сирена при въздушна тревога? — попита той саркастично.

— Харесвам си ги. Те са интелигентни, любознателни… и не се страхуват да показват чувствата си.

— Очевидно не!

Тръгнаха бавно към къщата. Джошуа вървеше със скоростта на костенурка заради Лади. Сара се удиви как този човек можеше да бъде толкова раздразнителен към нея и така търпелив със старото си куче. Беше пълен с противоречия. Дали щеше някога да го опознае?

Най-накрая стигнаха до студеното преддверие, водещо към кухнята. Тя взе кофите и изсипа млякото в една голяма туба, поставена във вода, за да се охлади то до необходимата температура.

— Тук ли ще осъществиш големите си планове? — Той огледа скептично полутъмното помещение и на Сара й се прииска да не се чувства толкова безпомощна.

— Няма да е така, когато ме включат във „Фарм мениджърс програм“. Ще имам възможност да построя нови сгради. Ще си създам собствена мандра. Козите може да станат по-важни и от зърното, боба и пшеницата.

— Звучи ми доста амбициозно…

— Трябва да съм амбициозна, ако искам да остана фермер. Отглеждането на пшеница не е достатъчно. Необходимо е да се захвана и с нещо, което не зависи от лошото време. Бобът може да плесеняса, а житото да изгние. Ключът към успеха са козите. Козето ми сирене вече си спечели добро име…

Тя замлъкна. Въодушевлението й взе да се топи, щом започна да споделя плановете си с Джошуа. Забеляза, че той разглежда фермата й с преценяващ поглед. Какво я накара да мисли, че може да се довери на този човек?

Излязоха навън и Сара се почувства по-добре. Денят беше изключително слънчев и топъл за есента в Колорадо. Тя погледна блестящия му джип, паркиран на пътя.

— Е, довиждане! — въздъхна Сара. — Жалко, че си бил толкова път напразно.

— Не беше напразно, госпожице Бенет…

— За какво говориш? — попита тя подозрително, ала Джошуа не отвърна. Той отново се умълча и явно нямаше намерение да си тръгва. Беше се облегнал на дървото и разглеждаше внимателно фермата й. Сара също я гледаше. Съжаляваше, че не беше намерила време и пари да боядиса поне капаците на прозорците. Въпреки това къщата беше хубава и солидна — двуетажна, строена от прадядо й и после достроявана от дядо й. За нещастие, очевидно вкусовете и намеренията и на двамата са били съвсем различни и постройката приличаше на дама в ярък тоалет, който не подхожда на скромния й характер. Имаше огромен прозорец, вход с пищни колони в гръцки стил, с много украшения и несъразмерна балюстрада. Въпреки това Сара обичаше всеки сантиметър от нея и не й допадаше критичния поглед, с който Джошуа я изучаваше. — Много е солидна — обяви тя. — Може и да е малко прекалено оригинална от архитектурна гледна точка, но иначе е стабилна.

— Да, наистина…

— Довиждане, д-р Уилямс!

— Не мога да си тръгна. Все още не си се съгласила да оттеглиш формуляр Д-еди-кой-си.

— Формуляр 43-Д. Ще го оттегля в момента, в който оттеглиш формуляр Б-29.

— Не мога. Не ставаш за мой научен асистент.

— Чудесно! — Сара сви пръстите си в юмрук. — Докато всичките комисии се срещнат и обсъдят нашия проблем, сигурно ще стане декември. А може би дори по Коледа. Ще завърша и скапаната ти работа няма да ми трябва.

— Хитро си го измислила. Трябва да призная, че ми излизаш с умен план.

— Мога да се защитавам, щом се наложи… И ти сигурно постъпваш така, когато те нападат. Просто ще трябва да ме изтърпиш още няколко месеца. Толкова ли ти е невъзможно?

Той пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се заразхожда напред-назад в градината.

— Не… Не бих могъл да те изтърпя дори няколко месеца — продума най-накрая Джошуа. — Много неща могат да се случат за няколко месеца — твърде много неща, в интерес на истината.

— Това ли се случи и с онази асистентка? Стояла е твърде дълго и така са започнали всичките ви проблеми?

— Казах повече да не ме питаш за това! Не желая да го обсъждам с теб!

— Ти нищо не можеш да обсъждаш с мен… — Тя ритна едно камъче с върха на ботуша си. — Не ни остава нищо друго, освен да изчакаме края на битката между формулярите. Имам доста работа днес, така че, ако нямаш нищо напротив…

— Не ти е приятно да ме виждаш тук, нали Сара?

— Да, ни най-малко! — Тя бутна шапката си още по-назад. — Предполагам, че не е задължително да си завършил психология, за да го разбереш! Съвсем логично е. На теб не ти беше приятно, когато дойдох в къщата ти и узнах, че като малък си танцувал степ. Е, и аз не съм във възторг от това, да ми се мотаеш наоколо и да се надсмиваш над козите ми.

Джошуа стисна зъби. Изглеждаше замислен.

— Интересно — промърмори той. — Много интересно.

— Доктор Уилямс, съжалявам, но нямам време да стоя тук и да си приказваме. Днес времето е хубаво и трябва да започна жътвата.

— Къде са работниците? — Той изглеждаше още по-заинтригуван. — Не видях никакви хора наоколо.

— Не използвам наемни работници. Нямам нужда от тях — работя сама. Един от съседите ще ми помогне през седмицата, когато има възможност. Ще жъне, докато съм в колежа. Аз ще го сменям вечер. Това е много добра система и няма смисъл да гледаш така… Така насмешливо.

— Не ти се надсмивам — отговори бавно Джошуа. — Просто съм… изненадан. Когато ми каза, че си поела фермата, не допуснах, че я управляваш съвсем сама. Не знаех, че всичко тук е в такова лошо състояние.

— Всичко е в много добро състояние! — замръзна Сара. — Държа всичко под контрол…

— Госпожице Бенет, вие не държите нищо под контрол! Нищо, освен мечтите си да превърнете няколко невъзпитани кози в голяма мандра! В същото време се заблуждаваш, че можеш да посещаваш занятия, да работиш за мен и да започнеш жътва с помощта на някакъв си съсед. Боже, ако знаех това, никога нямаше да те взема на работа. Не можеш да вършиш толкова много неща едновременно.

— Предполагам, че това е нов ход, за да ме изхвърлиш от работа… Може би си мислиш, че ще вдигна ръце и ще се предам? Грешиш! Няма да се откажа. Всеки ден ходя на работа и продължавам да бъда най-добрият асистент, който си имал. Така ще бъде и по време на жътвата. Ще успея да свърша всичко, д-р Уилямс, и нямате шансове да ме спрете!

— Трудно е да се повярва, че има толкова глупави хора — поклати глава той. — Само ми кажи как смяташ да се оправиш днес, например. Нима възнамеряваш да жънеш и да събираш житото едновременно?

Сара потъна в сянката на стария дъб, който пазеше къщата й. Имаше нужда някой да я защити от Джошуа. Нападаше я с това, от което тя най-много се страхуваше — че няма да успее да се справи с всичко. Докато се мъчеше да се вмести в налудничавия си график, можеше да предприеме някоя погрешна стъпка и всичко щеше да се срине като домино. Не биваше да му позволява да подхранва страховете й.

— Да, когато си почивам по време жътвата, ще прибирам житото в хамбарите — за разнообразие…

— И няма да свършиш нищо както трябва. Ти страшно се нуждаеш от помощ. Изглежда, че се налага да се намеся! — Джошуа взе да навива ръкавите на карираната си риза. — Аз ще карам комбайна ти, а ти ще събираш житото.

— Какво разбираш ти от комбайни? — погледна го Сара. — Това е доста сложно.

— Не съм изучавал смесените сортове пшеница, седнал на задника си. Зная как да жъна. Какво още чакаме? Хайде да се хващаме за работа!

— Толкова време загуби да се мъчиш да ме уволниш, а сега си въобразяваш, че можеш да ми помогнеш с жътвата! — почти се засмя тя. — Няма да приема!

— Някой трябва да те спаси от собствения ти идиотизъм. Тъй като не виждам наоколо никой друг, явно, че аз съм призван да го сторя…

Сара толкова се ядоса, че й идеше да му кресне, но успя да се сдържи и каза с тих, спокоен глас:

— Поех тази ферма, откакто баща ми почина и свърших доста добра работа. Е, може би програмата ми е… малко по-наситена от обичайното, но, по дяволите, нямам нужда никой да ме спасява. Най-малкото д-р Уилямс! Защо не отидеш да се правиш на благотворител някъде другаде!

— Пак ще вали… — Той бодро продължи да навива ръкавите си. — Нямаш никакъв избор, всяка минута е ценна.

Тя едва не се развика. Лицето му придобиваше все по-упорит израз. От опит знаеше, че щом нещо си е наумил, нищо нямаше да го спре.

Сара нави плитката около ръката си и я дръпна силно. Джошуа Уилямс направо я вбесяваше! Сега настояваше да й помогне и го правеше по такъв начин, че й се искаше да го прогони от двора с голямата вила. Ала въпреки слънчевото време, на хоризонта се събираха буреносни облаци. Нямаше време да спори с него.

— Добре, по дяволите! — процеди тя. — Да почваме тогава!

Качи се в кабината на комбайна и подкара чудовищната машина. Това наистина беше чудовище, двигателят бръмчеше хищно някъде в недрата му, резачката беше готова да смели житото клас по клас. Комбайнът щеше да сдъвче пшеницата и после да изплюе зърното през дългия си завит комин. Когато Сара въртеше кормилото, обикновено й беше много приятно, но тази сутрин удоволствието й беше помрачено от неканения Джошуа. Този мъж искаше във всичко да й се налага! Колко ли неприятности щеше да й създаде помощта му! Едно е да говориш, че разбираш от фермерство, а съвсем друго — какво можеш на практика…

Тя направи завой, като оставяше диря след себе си. Забеляза, че Джошуа бе подкарал трактора. Справяше се доста добре, управляваше машината точно и леко, сякаш беше роден за фермер. Рижавата му коса изглеждаше огнена на слънцето. Сара се смути от странния копнеж, който я завладя. Какво ли го предизвика? Със сигурност не Джошуа…

В този момент нещо изхриптя. И то само защото гледаше Джошуа, а не това, което вършеше! Остриетата на комбайна заораха надолу и загребаха пръст вместо жито. Тя удари рязко спирачката, но вече беше твърде късно. Остриетата се бяха замърсили. Сара скочи от кабината с изкривено от обида лице, клекна пред остриетата, издърпа ги навън и започна да ги чисти. Молеше се Джошуа да не я види, но напразно. Той слезе от трактора и тръгна към нея.

— Какво става?

— Нищо особено…

— Доколкото си спомням, каза, че можеш да се оправяш с тази машина, а допусна грешка на начинаещ.

— Да, грешка беше! Но ако не бях се загледала в теб, ако не беше дошъл във фермата ми… — Тя не можа да каже нищо повече в свое оправдание. Усети, че цялата почервенява от срам. Не можеше да му каже, че го е наблюдавала с възхищение и продължи да чисти остриетата. Джошуа клекна до нея.

— Пръстта е влязла доста навътре — промърмори той. — Никога няма да я изчистиш по този начин.

— Ще се оправя! Остави всичко на мен и си намери друга работа. Защо не се повозиш малко с трактора?

— Имаш ли кутия с инструменти? — попита Джошуа.

— Да, в кабината, но…

Той вече се качваше нагоре. След малко скочи долу с лост в ръка.

— Това ще ми свърши работа! — Клекна отново до Сара и пъхна лоста в мръсотията. Тя приседна зад него и скръсти ръцете върху коленете си.

— Винаги ли се стараеш да бъдеш в центъра на всичко? — попита тя.

— Да. Също както ти се мъчиш да докажеш, че можеш да свършиш всичко сама, без ничия помощ.

— Не е така. Не желая само твоята помощ…

— Не… Ти искаш да вършиш всичко във фермата си сама — погледна я настойчиво Джошуа. — Това изглежда те изпълва с гордост. Какво всъщност се опитваш да докажеш, Сара? Че си силна и самостоятелна? Че никой не ти е нужен?

— Не обичаш да говориш за себе си, но изглежда ти доставя удоволствие да обсъждаш мен… — Тя отпусна ръце. — Недей, защото изобщо не ме познаваш.

— Нещата започнаха да ми се изясняват. Обвиняваш ме, че не признавам слабостите си. Но ти си още по-тежък случай. Ти пък не искаш да признаеш, че имаш някакви предели на възможностите си. Въобразяваш си, че можеш да се справиш с ученето, асистентството и работата съвсем сама. Както вече ти казах, това сигурно те кара да се гордееш със себе си…

— Нямам избор, просто се налага да върша всичко сама… Това няма нищо общо с горделивостта.

— Май те обидих, а? — усмихна се той.

Сара никога не беше виждала Джошуа в такова добро настроение… Добро настроение за нейна сметка. Тя започна да маха пръстта от остриетата с голи ръце. Беше й неприятно, че той се справяше по-добре, скоро изчисти всичката мръсотия с помощта на лоста и комбайнът беше готов за работа.

— Готово! Можеш да започваш — каза Джошуа със задоволство. — Не се ли радвате, че съм тук да оправям кашите, които забърквате, госпожице Бенет?

В очите му играеха весели пламъчета. Джошуа Уилямс направо я предизвикваше!

— Дръпнете се от пътя ми, д-р Уилямс! — Сара се изправи. — Защото сега… Сега ще ви покажа как трябва да се жъне!