Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Growing Attraction, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
Elinor (2020)

Издание:

Автор: Елен Джеймс

Заглавие: Непреодолимо привличане

Преводач: Владлен Ненков

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Арлекин България“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-11-0087-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14344

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Има ли някой тук? — Сара предпазливо влезе в оранжерията, като надничаше зад купчината книги, които носеше.

Не последва отговор и в първия момент тя си помисли, че няма никой. Тогава забеляза два крака, подаващи се изпод маса, отрупана с фикуси и папрати. Бяха коленичили и изглеждаха доста силни — с добре очертани мускули, обути в сини работни панталони и обикновени износени маратонки. Е, на Сара й допаднаха. Откакто бе поела управлението на фермата на баща си, се научи да пести и да купува само най-необходимото. Самата тя носеше подобни обувки.

Сара продължи покрай маси с филизи, засадени саксии и чували с торф. Въздухът беше тежък и влажен, наситен с аромата на стотици цветя. Вдиша дълбоко — обичаше мириса на растения и свежа пръст. Спря пред краката в работни панталони.

— Извинете… Вие ли сте д-р Уилямс?

Краката помръднаха неспокойно, като че недоволни от прекъсването на заниманието им.

— Да, аз съм. Ще стана след минута — прозвуча груб глас.

Резкият тон я изненада, макар че вече беше подочула разни неща за странностите на известния ботаник д-р Джошуа Уилямс. Смятаха го за свадлив, прекалено взискателен и неблагоразумен и твърдяха, че е невъзможно да се работи с него, колкото и компетентен да беше. Иначе всички в Колорадския селскостопански колеж бяха убедени, че е първокласен преподавател и че са имали голям късмет да разполагат с толкова реномиран учен във факултета по ботаника. Той беше един от водещите специалисти в света по селекциониране на сортове пшеница. Заинтригувана, Сара реши да се запознае с него и сама да прецени дали всичко, което се говореше, бе истина. Още повече че й се налагаше да работи с него продължително. Досега обаче тя се бе запознала само с краката му.

Господи! Единият му чорап бе червен, а другият — зелен! Това някаква нова мода ли беше? Сара премести нервно книгите от едната ръка в другата. Наведе се и погледна под масата, но докторът не се виждаше, скрит зад джунгла от есхенантус, хвощ и аспарагус. Тя се надигна на пръсти и най-накрая успя да види прословутия Джошуа Уилямс — е, само гърба му. Беше едър мъж с широки рамене, подчертани от ярката риза на червени, зелени и сини карета. Поне подхождаше и на двата чорапа! Косата му бе рошава и толкова червена, че Сара неволно я сравни с узряла зимна ябълка и огненочервено кленово листо наесен. Той засаждаше разсад и бе коленичил направо на земята. Изглежда напълно бе забравил за нея.

— Доктор Уилямс, аз… — прокашля се тя.

— След една минута ви казах! Не бъдете толкова упорита!

Сара повдигна вежди. Търпението й започваше да се изчерпва. Нямаше никакво време. Вършеше цялата работа във фермата и едновременно с това учеше. Ако искаше да се справи с положението, трябваше да бърза. Сутринта стана преди разсъмване. Нахрани козите, натроши сол за кравите в южното пасище и започна да поправя комбайна — смени ресорите, маслените филтри и хидравличната течност, изми радиаторите. И когато накрая погледна към часовника, разбра, че е закъсняла за колежа. Подкара лудо стария пикап, изслуша три лекции и хукна към оранжерията. Още не беше обядвала, козите чакаха да бъдат издоени, трябваше да почисти решетките на комбайна и да започне с подготовката на полето за зимниците. Това щеше да бъде основният й курсов проект за семестъра. А сега д-р Уилямс й препоръчваше да не бърза толкова!

— Господин Уилямс, ако започнем да говорим, докато…

— Х-ъ-ъ-м… — Това беше всичко, което чу. Звучеше като стария й пикап, когато се задави. Той продължаваше да сади растения, без да й обръща внимание.

Омръзна й да чака. Тропна книгите на земята, замитайки дългата си кестенява плитка, заобиколи масата и клекна до Джошуа Уилямс. После взе един стрък и започна да го заравя в саксия. Беше странно нежно растение с тънко стебло, превиващо се под тежестта на единственото паякообразно листо. Тя можеше да назове много растения от пръв поглед, но през целия си живот не беше виждала такова. Вероятно беше някой далечен братовчед на филодендрона. Допирът на пръстите й до влажната мека почва я поуспокои. Сара погали листото на малкото растение.

— Така — прошепна, — което и да си, ще ти бъде добре. Впий корените си дълбоко и не забравяй да поемаш азот.

Тя почувства, че е привлякла вниманието на Джошуа Уилямс. Придаде си делови вид и се обърна. Срещна сивите му очи и онемя. Трябваше да се подготви, преди да го погледне в лицето! Носеха се слухове колко е красив, ала съвсем друго си бе личното впечатление!

Не отговаряше на общоприетите представи за мъжка красота. Чертите на лицето му не бяха правилни. Имаше голям нос и широка уста. Сякаш някой скулптор бе издялал лицето му и бе забравил да заглади краищата. Но то излъчваше трепет и енергия. Сара се улови, че се усмихва несъзнателно. Джошуа Уилямс не отвърна на усмивката й и се намръщи.

— Коя, по дяволите, сте вие? — прозвуча властният му глас. — И кой ви позволи да се ровите в растенията?

— Аз съм Сара Бенет, новият ви асистент. Освен това…

— Асистент? Вие!? — провикна се той, сякаш се беше представила за президента на Съединените Щати.

Тя се възмути от думите му. Кой му даваше право да я третира като къртица или насекомо? Опита се да му отвърне с твърд поглед, ала не й се удаде. Несъзнателно нахлупи шапка в желанието си да скрие луничките на носа си. Нищо чудно, ако очите й изглеждаха уморени от дългото безсъние. Обикновено те бяха най-доброто й оръжие — светлокафяви, точно като на баща й. Знаеше, че лягането след полунощ и ставането преди зазоряване са започнали да оставят отпечатъци върху лицето й. Може би изглеждаше ужасно… Кичури коса се спускаха над челото, а ризата й беше смачкана. Но най-лошото беше, че се смути, да не би да беше направила лошо впечатление на Джошуа Уилямс. Защо ли се притесняваше от този невъзпитан грубиян?

— Вие не можете да бъдете никакъв асистент — отсече той. — Изобщо не сте това, което исках. Върнете се и им кажете следващия път добре да преценят.

— Държите се така, сякаш съм щайга развалени плодове или нещо още по-лошо! — Сара стисна ръце и почувства пръстта от саксията под ноктите си. — Повярвайте ми, д-р Уилямс, точно аз ви трябвам. Имам много добра подготовка. Деканът на факултета неслучайно ме избра.

Тя не спомена колко много се нуждаеше от тази работа. Заплащането тук беше най-голямо в целия колеж! С парите щеше да си плати обучението, да закара стария четиридесетгодишен трактор на ремонт и да изхрани себе си и животните до края на семестъра. Въпреки недостатъчното време, с което разполагаше, вярваше, че ще се справи. Само още няколко месеца… После щеше да прибере реколтата и да завърши спокойно колежа. Само се молеше за повече късмет.

— Не сте подходяща — поклати многозначително глава Джошуа. — Върнете се при декана и му кажете да ми изпрати някой друг.

— Но д-р Уилямс, вие дори не попитахте за моята квалификация! — Нервите на Сара бяха опънати като струна. — Тя не ви ли интересува?

Той засади ново растение. Ръцете му бяха големи и сръчни, а движенията им — точни. Пъхна някакъв странен термометър в пръстта и записа резултата в тетрадка.

— Довиждане, госпожице. Както и да бяхте ми се представили, пак нямаше да ви взема. Не ми губете времето!

Сара бе изумена от безцеремонното му поведение, въпреки че бе чувала що за птица е.

— Моля ви, изслушайте ме! Та вие никога не сте ме виждали! Но дори и да бяхте, това нямаше да промени нещата. Просто не знам какво толкова имате против мен…

— Прекалено сте хубава! Това е последното, от което се нуждая. Още едно от онези красиви тъпоумни момиченца, които не могат да различат мушкато от жираф. Сега схванахте ли мисълта ми?

Тя остана безмълвна почти минута. Накрая се изпъна и рече:

— Калатея… — Посочи едно растение с големи листа, набраздени от бели нишки. — Известно още като „зебра“. Храста ей там го наричат „скарида“. Ето цветето „фламинго“, ето и „райска птица“… А онези там са „дракон“ и „петльов гребен“. Бих казала, че тук имате цяла зелена зоологическа градина. Освен жираф, разбира се! — Сара повдигна растението, което засади, обърна го насам-натам и добави: — Този малък приятел ми прилича на жираф. Как мислите?

— Вашите знания ме поразиха, госпожице… — Джошуа й хвърли ироничен поглед.

— Бенет. Сара Бенет… — Тя сложи цветето отново на земята. — Доктор Уилямс, вие просто нямате избор. Аз бях назначена за ваш асистент. И докато наистина не докажете, че съм „тъпоумна“, ще трябва да работите с мен. Така стоят нещата.

Сега той наистина изглеждаше вбесен.

— Дайте ми онези неща! — отряза ядосано.

— За какво говорите?

— Господи, побързайте! Формулярите, които всеки асистент ми представя от колежа. Много добре знаете за какво говоря! За глупавите жълти хартийки, които трябва да подписвам милиони пъти и да ги чета отгоре на всичко!

— Май не съм аз тъпоумната — промърмори Сара под нос.

— Какво казахте? — погледна я Джошуа подозрително.

Тя не отговори и продължи да рови из джобовете на джинсите си. Накрая намери онова, което търсеше, ала то беше смачкано, с полепнали семена от лен по него. Въпреки това Сара го подаде с важен вид.

— Какво сте правили с документа? Да не сте опитвали да го изядете за вечеря? — Той изчисти няколко зърна от листа.

— В интерес на истината, козите за малко да го изядат. Много обичат жълтата хартия. Добре, че успях да ги хвана и да я взема. Сигурно е доста по-вкусна от обикновената бяла… — Шегата й прогони киселото изражение от лицето му и тя продължи: — Между другото, прочетете го. Ще разберете, че наистина аз ви трябвам.

Джошуа се подпря на масата и започна да чете документа, без да обръща внимание на папратовите листа, които се навираха в лицето му. След малко вдигна очи:

— Средният ви успех не е лош, но тук пише, че сте прекъснали преди година — само семестър, преди да завършите. Защо?

— Баща ми почина — продума Сара неохотно. — Трябваше веднага да поема фермата, иначе щях да я загубя. — Опита се да успокои гласа си, но не успя. Нервите й не издържаха, когато ставаше дума за нещо важно. — Всъщност исках да я задържа, каквото и да ми струваше това. Била е собственост на нашето семейство поколения наред. Обичах да посещавам колежа, ала то не беше толкова важно за мен като стопанството.

— И защо се върнахте? За да ми досаждате ли?

Въпросите му прозвучаха така, сякаш завръщането й в колежа беше лична обида към него. Защо бе настроен така враждебно, без изобщо да я познава? Това я разстрои, дори ядоса.

— Остана ми само един семестър. Ако успея да завърша, ще мога да кандидатствам за помощ от фондацията „Фарм мениджърс програм“. Ще имам достатъчно пари, за да я обновя.

Истината бе, че в тази програма съзираше последния си шанс да задържи фермата. Наследила беше земята заедно с растящите дългове, с разнебитени машини и без надежда за кредит от която и да е банка в Колорадо. Искрено обичаше баща си, но той просто бе разсипал фермата. Вече месеци наред след смъртта му се бореше упорито с финансовото бедствие, в което бе изпаднала. Миналата пролет парите едва й стигнаха. После един местен банкер й каза, че частната фондация „Удроу Донели Тръст“, прекръстена по-късно на „Фарм мениджърс програм“, е готова да даде кредити за обновяване на ферми като нейната. Но имаше условие. Тя трябваше да има съответно образование, за да я признаят за мениджър. Започваше жътвата и това бе най-неподходящото време да се върне в колежа. Точно сега не биваше да отсъства от фермата, дори за няколко месеца. Щеше ли да успее при толкова задължения? Трябваше да успее!

Джошуа продължи да чете внимателно договора й за работа, като явно се надяваше да намери нещо, заради което да я отстрани.

— Погледнете трудовата ми справка — обади се Сара. — И преди съм работила тук. Д-р Лендъл ми даде отлични препоръки.

— Да, но аз не съм д-р Лендъл!

— Разбира се, че не сте! — Тя гледаше как той пропуска прекрасните отзиви, написани от д-р Лендъл. Този невъзможен и неразбираем човек просто искаше да я отхвърли! Джошуа прегледа листата отново.

— Не ми харесва — заключи той. — Връщате се в колежа само колкото да кандидатствате за асистентско място и после шефовете ви прехвърлят на мен. Какви способности имате за тази работа?

— Аз съм най-подходящата за ваш асистент! — Самообладанието й изневери. — Моля ви, стига сме се мотали, подпишете глупавия формуляр и да приключваме. Казах ви — деканът ме назначи! Дори и вие не можете да промените нещата.

Джошуа потри уста със замислен вид. Сара почти бе загубила надежда, когато той извади писалка от джоба на ризата си, свали капачката и подписа формулярите на три различни места, след което й ги подаде.

— Забравили сте да подпишете тук — посочи тя. — Там също.

— Глупава бюрокрация… — Джошуа надраска на още две места едрия си подпис и застана до нея. Оказа се доста по-висок, отколкото го мислеше. Самата Сара бе висока и силна, но до него се почувства като малко момиче в неизгладената си риза и избелелите джинси. — И така, да започваме работа. Бяхте съвсем права, госпожице Бенет. Няма какво да се мотаем. На първо място вашите задължения. Ще отговаряте за…

— Почакайте малко!

— Господи, още не сме започнали, а вече възразявате!

— Не възразявам. Само ще си взема тетрадка, за да запиша онова, което ще ми кажете.

Сара отиде при книгите си и взе да рови за тетрадка. Извади и молив и го зачака да започне. Искаше да му покаже, че е добросъвестна и приема работата насериозно. Но той с нищо не издаде, че е впечатлен.

— Вашите задължения! — повтори със заплашителен тон. — Ще ми помагате при провеждане на занятията в колежа и тук, в оранжерията. Ще правите всичко — от торенето и поливането до събирането на листа. Ще трябва да развеждате групи из градината. Имаме и доста малки ученици тук, в колежа, и ще трябва да се грижите за тях. Ще внимавате да не късат листата на растенията, да не хвърлят хартии по пода. Ала това не е всичко. Имах доста асистенти, които напуснаха, защото си мислеха, че ги карам да вършат само тежка работа.

Тя погледна записките си и каза:

— Вършех всичко това и за д-р Лендъл. Обичам всякаква работа, свързана с растенията и добре се справям с деца.

Джошуа изглеждаше разочарован от положителния й отговор.

— Нататък… Започвам да разработвам научна програма по полевъдство. Ще очаквам от вас да пишете класните отчети… И да вършите всичката канцеларска работа, с която секретарките не са се справили. Ще падне доста писане! — Той спря да говори и видът му й се стори по-мил.

Сара стисна молива. Беше разбрала. Джошуа Уилямс се опитваше да изиграе класическата роля на колежански професор с типичното му отношение към неговия асистент. Караше я да попълва документацията му, въпреки че не му бе секретарка, но го правеше с определена цел — не защото искаше да се отърве от досадното писане, а защото мислеше, че тя ще се откаже и сама ще си иде. Първият му опит да се отърве от нея не успя и той пуска в ход нов! Погледна го. Блясъкът в сребристосивите му очи беше студен и решителен. Стисна яростно зъби и каза:

— Аз съм добра машинописка. Дайте ми компютър и ще въведа всичко, каквото трябва. — Джошуа я изгледа злобно и Сара разбра, че отново бе спечелила.

Той започна да се разхожда напред-назад между африканския коноп и африканската теменужка и продължи:

— Ще ръководите заседанията на факултетния съвет и ще пишете протоколите. Ще поемете всички мои групи при аудио-визуалните упражнения и изпитите. Под мое наблюдение ще разработвате научни проекти. Естествено, ще ми помагате и за моите. Ще почиствате лабораторията, ще записвате резултатите и ще поръчвате необходимите материали. Ще ходите в библиотеката, за да подбирате от списанията статии, които ме интересуват. — Тя продължаваше спокойно да си води бележки с невероятна скорост. Успешно потискаше нарастващото си негодувание. Доктор Уилямс искаше от нея да бъде едновременно негов помощник, секретар, чистач и библиотекар. Едва ли от някой асистент са изисквали толкова много неща. И двамата бяха наясно… Той само я чакаше да гъкне, за да я изхвърли.

— Нещо друго? — попита Сара мило.

— Ще ми трябвате поне трийсет часа на седмица, а може би повече… — Джошуа взе малка лопатка.

Най-накрая бе улучил. Тя почти счупи молива си на две.

— Доктор Уилямс, асистентите работят само петнайсет часа на седмица. Не могат повече. Колежът няма достатъчно пари…

— Имам достатъчно субсидии, за да плащам на асистентите си.

— Не мога да работя толкова! Имам занятия, трябва да се подготвям, трябва да се грижа и за фермата.

— Ако не сте доволна, можете да отидете и да обясните на декана — победоносно проблеснаха очите му. — Сигурен съм, че ще ви предложи друго асистентско място.

— Искам да ми кажете какво толкова имате против мен — погледна го настойчиво Сара. — Да не ви напомням на някого?

— За съжаление, нещо ми подсказва, че сте единствена, госпожице Бенет! — намръщи се той. — Нещо във вас… Не, не ми напомняте никого.

— Добре, какво има тогава? — Тя остави тетрадката си нервно. — Опитвате се да ме прогоните, преди да съм ви доказала колко струвам. Само ме погледнахте и решихте! Нямате право!

— Може би е така. Помолете да ви прехвърлят и аз ще имам асистент, какъвто харесвам.

Сара бе вбесена. Как този мъж може да реши дали е добра, или не за по-малко от десет минути? Може би за нея ще бъде най-добре да си излезе от оранжерията и никога повече да не се връща. Щеше да получи друго място… И доста по-малко пари, когато всяка стотинка накланяше везните или към успешния изход, или към разорението. Само мисълта за тези пари я успокояваше! Ще може да спести малко за в случай че старият комбайн се развали отново. Както стана миналата година и за малко да й се провали жътвата. Но как щеше да намери трийсет свободни часа в и без това претрупаната си програма?

Джошуа чакаше… Чакаше я да си иде и да го остави на мира. Но тя не можеше да си го позволи. Оставаха й само четири месеца. Никога нямаше да си прости, ако се провалеше само заради този досаден и противен тип. Толкова силно желаеше да запази семейната ферма и да обработва земята с любов! Липсваха й само време и средства. Не, нямаше да позволи на Джошуа Уилямс да съсипе мечтите й! Още нещо я измъчваше. Странно, но й се искаше да узнае защо толкова не я харесваше и искаше да се отърве от нея на всяка цена.

— Ще мога да работя трийсет часа на седмица — тръсна Сара плитката на гърба си, — но нито секунда повече! Ще ви докажа, че съм най-добрият асистент, който сте имали!

Джошуа изглеждаше доста разстроен. Със сигурност се опитваше да скрои нов план как да се отърве от нея. Ала дори и той не можеше да се пребори с администрацията на колежа.

— Ще ви взема за пробен период — въздъхна накрая Джошуа. — Имате една седмица да докажете, че сте наистина добра.

Изглежда д-р Уилямс не умееше да губи битки с достойнство. Този червенокос мъж със сребристи очи и различни чорапи имаше достатъчно власт, за да направи живота й черен. Не се съмняваше в това. Не, той не я познаваше — Сара беше достатъчно силна личност, за да се изправи срещу него.

— Добре, д-р Уилямс — меко каза тя. — Добре!