Елен Джеймс
Непреодолимо привличане (10)

Десета глава

Деканът на ботаническия факултет доктор Хауърд Логан беше висок мъж с неспретнат вид. Кичури рядка коса стърчаха на всички страни, сякаш някой го беше дърпал за тях. Вратовръзката му беше завързана небрежно, а на бузата му имаше мастилено петно. За разлика от самия него, кабинетът му беше акуратно почистен и явно добре поддържан — документите на бюрото му бяха струпани на равни купчинки, книгите бяха подредени по азбучен ред, а компютърът му беше лъснат. Деканът погледна Сара и Джошуа, които седнаха срещу него.

— Добър ден, Джош… Госпожице Бенет.

— Добър ден — отговори учтиво Сара.

Джошуа обаче пренебрегна всякакви официалности.

— Хауърд — подзе той. — Нека минем направо на въпроса. Сара — госпожица Бенет, трябва да бъде преместена. На мен пък ми трябва нов асистент. Къде е проблемът?

Спокойният израз на д-р Логан не се промени, но по челото му се появиха едва забележими бръчици. Сара се почуди дали те означаваха, че се е намръщил.

— Джош, боя се, че самият ти и госпожица Бенет сте създали този проблем. Нека да видим как стоят нещата… — Деканът се протегна към телената кошница в ъгъла на бюрото си и я придърпа към себе си. — Формуляр Б-29 — молба за преместване на госпожица Бенет, подадена от д-р Уилямс. Формуляр 43-Д за служебно оплакване, подадено от вас, госпожице Бенет, срещу д-р Уилямс. — Деканът бръкна по-надълбоко в кошницата. — Формуляр 1196-П — предложение за отхвърляне на служебното оплакване, подадено от д-р Уилямс срещу госпожица Бенет. Формуляр С-94 — възражение против предложението за отхвърляне, подадено от госпожица Бенет. Формуляр 300-В — факултетна бланка за възражение, подадено от д-р Уилямс срещу госпожица Бенет.

Личеше, че търпението на д-р Логан бе на привършване. Той подхвърли изброените формуляри във въздуха и те паднаха в безпорядък отново на бюрото му; само един от шестте листа се приземи на пода. Това дойде като гръм от ясно небе. Сара се вгледа разтревожена в д-р Логан и се зачуди колко ли силен щеше да бъде този гръм. Представи си как секретарката му се мъчи да го поддържа спретнат и подреден… А той проваляше усилията й, като си скубеше косите и подхвърляше листове във въздуха.

Деканът бързо се овладя. Той се облегна на стола си и скръсти ръце. Лицето му придоби спокоен израз, с изключение на една издайническа бръчка между веждите.

— Така, госпожице Бенет, Джош. Изглежда, че много ви допада бюрократичния лабиринт в нашия колеж. През последния месец вие поотделно сте попълнили всички възможни молби, оплаквания и предложения един срещу друг. Няма нужда да споменавам и всичките контрамолби, контраоплаквания и контрапредложения. Успели сте да попълните толкова формуляри, че да бъда зает с тях до края на живота си. — Сара реши, че това е своеобразен хумор от страна на декана и му се усмихна насърчително. Той обаче не реагира. Въртеше се леко на стола си, сякаш се готвеше пак да избухне. — Смятам, че можем да намерим някакво разумно решение — продължи д-р Логан. — Не се надявам особено, че ще можете да разрешите проблемите си сами по… директен начин.

— Хауърд, аз не харесвам бюрокрацията в колежа точно толкова, колкото и ти… — Джошуа се почеса по брадичката си. — Но не виждам никакво друго разрешение.

— Опитал ли си се да обсъдиш проблема с госпожица Бенет, какъвто и да е той?

— Госпожица Бенет отхвърля моите аргументи…

— Боя се, че вече няколко пъти обсъждахме нещата с д-р Уилямс — прекъсна го Сара. — Нямаше никакъв резултат.

Деканът се размърда още по-енергично в стола си.

— Джош, госпожице Бенет. Не искам да бъда арбитър, ала вие не ми оставяте избор. За вас вече се разправят няколко пикантни историйки из целия колеж. Може би, ако ми ги разясните, нещата ще си дойдат на място. Точно това и ще направите. Искам и двамата да изясните отношенията си, тук в моя кабинет, преди проблемите ви да се задълбочат още повече. Джош, мисля, че ти пръв трябва да обясниш какво толкоз имаш против госпожица Бенет.

— Всичко е написано в оплакването ми — прокашля се Джошуа. — Несходство…

— Мисля, че трябва да бъдеш по-точен… — Бръчката на челото на декана стана по-дълбока. — Трябва да ми дадеш конкретни примери за своите възражения срещу госпожица Бенет. Със сигурност мога да кажа, че не видях нищо такова във формулярите.

Ръцете му пак посегнаха към хартиите, сякаш беше готов отново да ги метне във въздуха. Джошуа погледна към Сара и се намръщи. После сви рамене.

— Не мога да дам никакви конкретни примери.

— Никакви?

— Никакви.

Сара кръстоса крак връз крак и поглади джинсовата си пола. Това беше точно в стила на Джошуа. Можеше да бъде своенравен, досаден, да дразни някого през целия ден — и изведнъж правеше нещо, което показваше колко е честен. Колко благородно! През цялото време на битката си с нея той не каза и не извърши нищо в ущърб на репутацията й. Сега отново отказваше да го направи. Деканът продължи да се върти неспокойно на стола си.

— Можеш ли да кажеш тогава, че госпожица Бенет работи добре? — попита той.

— Да, мога.

— Ето! — възкликна Сара. — Най-накрая си призна!

Деканът се завъртя към нея.

— Госпожице Бенет, сигурно вие можете да хвърлите малко светлина върху тази необичайна ситуация. Какви са вашите оплаквания от д-р Уилямс? Моля… бъдете конкретна.

— Съжалявам, но вече се опитах да бъда възможно най-точна… — Тя отново поглади полата си. — Доктор Уилямс и аз не си подхождаме, както и написах във формуляр 43-Д.

— Това ли е всичко?

— Да, това е всичко.

Д-р Логан изду бузи. Изглеждаше така, като че ли бе подложен на силен вътрешен напън и всеки момент можеше да избухне. Сара се зачуди дали животът на декана не беше една постоянна битка между хаоса и реда. Тя предполагаше, че той предпочита реда над всичко, ала над него непрекъснато тегнеше заплахата от хаос… Особено когато се сблъскваше с подобни неприятни истории. С огромни усилия д-р Логан изпусна въздуха от бузите си.

— Много добре. Виждам, че с тази тактика няма да успеем. Нека опитаме друга. Мисля, че и на двамата ви е необходимо да обсъдите разногласията си на неутрален терен. Едно начално училище в Денвър ни помоли да им осигурим арбитри за годишното им научно изложение. Вие двамата ще бъдете тези съдии. Следващата седмица ще пътувате заедно за Денвър.

— Заедно? — възкликнаха ужасени Сара и Джошуа.

— Точно така. Заедно! Ще работите цял ден заедно. Нещо повече, ще се помъчите през този ден и да разрешите проблемите си.

— Хауърд, това е напълно безсмислено — поклати глава Джошуа. — Дори и на Хаити да идем с госпожица Бенет, пак няма да решим проблемите си. С какво ще ни помогне един ден? Боя се, че не мога да се съглася с това.

— Аз също. Поначало смятам, че изобщо не можем да намерим неутрален терен…

— Вече сме опитвали — добави сърдито Джошуа. — Нищо не излезе — и двамата го знаем…

— Все пак си спомням някои случаи, в които успяхме да си сътрудничим — възрази Сара. Мислеше си за целувката в кухнята и беше уверена, че Джошуа я бе разбрал. Той отново задържа погледа си върху устните й.

— Някои случаи по-добре да не се споменават — подхвърли Джошуа разсеяно.

— Съгласна съм.

— И аз, по дяволите!

— Радвам се, че сте го разбрали — политиката на бойкот е единственото разрешение на нашия проблем — каза тя твърдо.

— Най-вече вие трябва да го разберете, госпожице Бенет! Вие трябва да разберете веднъж завинаги, че няма да има повече съвместна работа!

Д-р Логан тресна с двете си ръце по бюрото и нови документи полетяха към пода. Сега явно щеше да избухне. Когато заговори обаче, гласът му беше спокоен.

— Стига! И двамата ще се научите да работите заедно. Идната седмица заминавате за Денвър. Заедно! Ще бъдете арбитри на научното изложение. Ако ми откажете, ще попълня формуляр 765-К — предложение за отстраняване на опърничав ботаник и капризната му асистентка. С други думи, ще ви разкарам и двамата! И още нещо — да не се връщате тук, докато не разрешите проблема си. Всичките си проблеми! Сега ви желая приятен ден, госпожице Бенет. Приятен ден, Джош. Имам нужда от малко спокойствие!

 

 

Сара стоеше на откритата веранда и трепереше на студения сутрешен въздух. Заради своята суетност. Днес Джошуа щеше да я вземе, за да тръгнат към Денвър и тя се поддаде на глупавото желание да изглежда красива. Оръфаното й яке не беше подходящо. Предпочете лекото си габардинено сако, с което карираната й рокля изглеждаше далеч по-стилна. И сега мръзнеше, само и само да направи впечатление на мъжа, който не желаеше да се впечатли от нея.

Лъскавият му син джип спря пред къщата. Сара бързо слезе по стълбите и се качи в колата. Зъбите й силно тракаха от студ. Джошуа я погледна и моментално включи парното.

— Благодаря ти — каза тя през тракащите си зъби.

— Трябваше да ме чакаш вътре. Господи, нямаш ли нещо по-топло за обличане?

— Това е достатъчно топло.

— Да, как не! — Той смъкна дебелото си палто и без да я пита, зави с него раменете й.

Цялата топлина, която беше събрало яркозеленото му палто, я обгърна интимно. Сара се напрегна, за да си напомни, че беше предприела това пътуване под външен натиск. Деканът ги беше накарал — затова ето ги тук двамата, принудени да прекарат деня заедно. Трябваше да разрешат по някакъв начин търканията помежду си, но тя не се надяваше много на това. През последната седмица напрежението между тях беше нараснало още повече. В колежа си говореха само когато беше абсолютно необходимо, работеха в пълно мълчание. Около тях постоянно витаеше усещането, че всеки миг може да се разрази буря, ала тя така и не се разразяваше; напрежението просто растеше и с всеки изминат ден те ставаха още по-учтиви един към друг. Сара се опита да мисли за нещо неутрално.

— Хубава кола — успя да измъдри накрая.

— Прекалено нова е. Не обичам нови коли, ала старата окончателно се развали и трябваше да я сменя.

— Изглежда си направил добър избор…

— Х-ъ-ъм…

— Как е Лади? — смени темата тя.

— Добре. Артритът му взе да се обажда напоследък, но ще се оправи.

— Дано! От колко време го имаш?

Той се поколеба и Сара разбра, че явно мисли темата за твърде лична и не желае да я разисква. Този мъж беше луд, що се отнасяше до неприкосновеността на личния му живот.

— Личи си, че имаш Лади от доста време. Личи също така, че се грижиш за него много добре, дори въпреки старанията си да не го показваш, когато си с мен.

— Добре, добре. Беше преди години, когато още бях в колежа. Една от сестрите ми ходеше с едно момче, което развъждаше колита и в резултат се сдоби с Лади. После скъса с него и вече не искаше да гледа кучето, защото много й напомняло за бившия й приятел. И така аз взех проклетото куче.

— Вие наистина сте много добросърдечен, нали, д-р Уилямс?

— Отново ми правите психоанализи, госпожице Бенет. Какво върша и защо, си е моя работа.

Тя се замисли над тази показателна случка от живота на Джошуа, която беше още едно потвърждение на мнението й за него — че беше добросърдечен. Щом веднъж приемеше нещо като свое задължение, никога не се отказваше от него.

Сара се загледа в силните му ловки ръце на волана. О, по дяволите! Възхищаваше се от човек, който очевидно съвсем не й се възхищаваше. И защо толкова се вълнуваше какво мисли за нея? Едва ли щеше да го види повече, след като завърши. Точно това искаше и той самият. А и тя го искаше.

Сара погледна навън през прозореца. Кафяви полета се простираха и от двете страни на пътя, само окастрени житни стъбла стърчаха от замръзналата почва. Също такива фермери като нея ги бяха ожънали. Значи и други хора споделяха мечтите й; не трябваше непременно и Джошуа да ги споделя. Тази мисъл й вдъхна сила и увереност, че ще може да поведе разумен разговор с него, без да набърква чувствата си.

— Знаеш ли — подзе тя. — Деканът беше прав за едно нещо. Трябва да разрешим проблемите си, преди нещата да са станали неуправляеми.

— Виждам само едно решение. Ти да се преместиш доброволно.

— Не. Решението е ти да изтеглиш формуляр Б-29.

— Харесвам формуляр Б-29. Направо го заобичах този формуляр Б-29. Не мога да си представя живота си без формуляр Б-29.

Сара почувства, че здравият й разум е подложен на изпитание.

— Защо просто не си признаеш какво всъщност те тревожи в отношенията ни? — избухна тя. — Не можеш ли поне веднъж да го направиш?

— Запомни едно — няма никакво „ние“! Има „ти“, има „аз“. Но никакво „ние“! — Той не поглеждаше към нея, докато й говореше; не беше от онези шофьори, които непрекъснато следят с поглед спътниците си, докато те не започнат да се боят, че колата ще се блъсне някъде. На Сара й хареса, че Джошуа постоянно наблюдава пътя и с огромна неохота трябваше да си признае, че точно посред поредната кавга бе открила у него ново възхитително качество.

— Ето тука вече грешите, д-р Уилямс! Някак си, въпреки че никой от нас не го иска, това „ние“ си съществува. Можем да го контролираме, можем дори да го преодолеем — но само ако признаем, че съществува.

— Казваш го така, сякаш участваме във филм на ужасите и всеки миг можем да бъдем нападнати от чудовището, наречено „ние“.

— Гледала съм достатъчно филми на ужасите, за да знам, че трябва да си подготвен, ако искаш да се пребориш с чудовището. Трябва да знаеш какво точно представлява то, да го изучиш от всички възможни страни…

— Вече съжалявам, че направих това сравнение — въздъхна Джошуа. — Добре, госпожице Бенет, някак си сме създали това „ние“. Как предлагате да го преодолеем?

Тя се зачуди дали наистина бе доловила известна ирония в гласа му. Що се отнасяше до Джошуа, не можеше да каже нищо със сигурност. Обикновено той беше сериозен или сърдит, ала понякога проявяваше тънко, едва доловимо чувство за хумор.

— Първо трябва да установим какво точно чувстваме един към друг. Аз започвам. В началото… наистина се ядосах, че в живота ми се появи още един мъж, който не умее да проявява чувствата си. Явно би трябвало да съм си извадила поука от опита ми с Бен Тимънд, но не би…

— Разкажи ми повече за Бен Тимънд.

Сара знаеше, че Джошуа нарочно се опитваше да смени темата, ала по неизвестна причина й се искаше да му разправи за Бен. Искаше й се да говори за него точно с Джошуа и с никой друг. Не можеше да си го обясни.

— Родителите на Бен имаха ферма недалече от моята. Познавахме се още от началното училище, но започнахме да излизаме заедно едва когато постъпихме в колежа. Отначало си мислех, че сме точно един за друг. Мислех си, че Бен е улегнал и на него може да се разчита. Освен това и двамата искахме да се занимаваме с фермерство. Обаче всичко между нас… беше някак си дяволски равно и спокойно. Не достигаха само чувствата. Бен никога не каза, че ме обича или че не може да живее без мен, или че постоянно си мисли за мен. Е, споменаваше, че ме харесва, че му е приятно да е с мен и че се надява нашата хубава връзка да продължи дълго…

— И само за това ли си скъсала с него? — попита сухо Джошуа.

— Точно заради това. Денят, в който всичко свърши, беше направо ужасен. Аз най-накрая сама казах на Бен, че го обичам, но той не ми отвърна със същото. Тогава се замислих и разбрах, че с него никога няма да преживея нещо повече от едно спокойно, улегнало бъдеще и че в края на краищата ще бъда напълно нещастна.

— Да споделиш чувствата си още не значи кой знае какво — поклати глава Джошуа. — Ти току-що сама даде идеален пример. Казала си на онова момче Тимънд, че го обичаш, ала всъщност не си имала точно това предвид.

— Разбира се, че точно това имах предвид! — възмути се Сара. — И ми беше доста мъчно, след като скъсах с него. А най-много ме заболя, че той позволи раздялата ни да мине толкова лесно! Беше му все едно дали ще остана, или ще си ида.

— Ти си мислиш така. На момчето сигурно му е било не по-малко мъчно, отколкото на теб, само че не е знаело как да го покаже.

— Не… — промълви тя замислено. — Познавах го много добре и мога да твърдя, че не само не умееше да проявява чувствата си. Просто си беше такъв, спокоен. Не се впрягаше за нищо, включително и за мен. Приятно му беше да сме заедно, но в същото време знаеше, че може да си намери и друга, ако с мен не излезе нищо. Всъщност Бен се ожени само шест месеца, след като скъсахме. — Сара се извърна малко и се вгледа в Джошуа. — Ти обаче си различен от Бен — продължи тя. — И до този момент не можех да определя по какво точно се различаваш от него. Ала сега, докато говорехме, изведнъж разбрах. Струваше ми се, че си същият като него, но не си. Ти изобщо не си спокоен. В теб кипят невероятно много чувства, които само чакат да изскочат на бял свят!

— Госпожице Бенет, непрекъснато използвате сравнения, които ме карат да си мисля, че съм попаднал във филм на ужасите!

— Не се опитвай отново да се отклониш от темата. Цялата работа е там, че ти просто отказваш да дадеш израз на всичките тези чувства. Обаче днес трябва най-после да ги покажеш. Ще трябва да признаеш, че изпитваш някакви чувства към мен и после ще идем при декана с решение на проблема.

— Да! Ще ида при декана и ще му кажа: „Слушай Хауърд, госпожица Бенет силно ме привлича, но направо ме побърква, защото очаква от мен непрекъснато да проявявам чувствата си.“

— Наистина ли ще му го кажеш? — оживи се тя. — Наистина ли ще му кажеш, че не само те привличам, ами че те привличам силно…

— Ето още една черта, с която ме влудяваш! Само да кажа нещо, и ти веднага започваш да ровиш из думите ми, за да разбереш дали там не се крият някакви чувства.

— Убедена съм, че ако се ровя достатъчно дълго, ще открия най-накрая чувствата ти.

— Сара, забрави за тях! И чуй един безплатен съвет от мен. Престани да придаваш толкова важност на това дали някой е склонен да споделя с теб чувствата си, или не. Целият си живот съм прекарал сред хора, които непрекъснато буквално изливаха чувствата си. Всеки божи ден от моето детство родителите ми правеха ужасни скандали, а после се кълняха един на друг, че никога повече няма да се карат. Прегръщаха се и взаимно се уверяваха колко много се обичат. Разиграваха истински представления, чиито зрители бяхме ние — децата им. А на следващия ден отново започваха да си крещят един на друг и всичко се повтаряше. После — сестрите ми, които непрекъснато обявяваха, че най-после са намерили истинската си любов. И какво? Едната се влюби в развъждан на кучета, а само седмица по-късно вече не можеше да гледа дори едно малко кученце.

— Разбирам — кимна тя. — Мислиш си, че съм като тях. Мислиш си, че си падам по големите емоции, но че съм лекомислена и непостоянна.

— Мисля, че си падаш по емоциите, ала не си непостоянна. Дори си прекалено лоялна. Иначе не би се занимавала с фермата напук на здравия разум. Чувстваш, че трябва да си вярна на паметта на родителите си, каквото и да става.

— По дяволите, Джошуа, хвалиш ли ме или ме осъждаш?

— Нито едното, нито другото. Само излагам фактите.

Сара се изкуши да натисне клаксона на джипа с все сила.

— Осъждаш ме. Е, добре. Просто не мога да си представя какъв тип жена харесваш. Сигурно копие на Бен Тимънд в рокля. Някоя кротка и заспала, която от нищо не се вълнува, никога не ти досажда с въпроси и не се опитва да се рови и да се пъха в душата ти, за да открие има ли там чувства.

— Не ми звучи чак толкова лошо — забеляза той. — Поне ще ме остави на спокойствие…

Сара едва се удържа да не натисне клаксона. Явно Джошуа си бе избрал много удобната поза да не прави нито положителни, нито отрицателни изказвания. Май се бе вживял твърде много в идеята на декана двамата с нея да изяснят разногласията си на „неутрален терен“. Така обаче нищо нямаше да разрешат. Тя млъкна недоволно и се загледа отново през прозореца.

Джипът минаваше през малко градче. Центърът му беше прашен и безлюден, някои от магазините бяха със спуснати капаци. Джошуа беше точно като тези сгради със спуснати над прозорците капаци, като предпазна мярка срещу натрапниците. Но иначе беше пълен с живот и трепет, който не искаше никой да види. Ако Джошуа Уилямс наистина беше сграда, Сара щеше да отвори всички капаци и да пусне слънчевата светлина да блесне през прозорците.

Тази въображаема картина я зарадва за момент, после тя погледна към него и видя строгия му профил. Той не желаеше да я допусне до себе си, показваше й го по най-различни начини. Очевидно не беше негов тип и не я харесваше.

Тези мисли много я разстроиха. Облегна се назад и затвори очи, решена да извлече някаква полза от пътуването. Поне да си подремне малко; все още не беше успяла да се наспи както трябва. Ала не можеше да се унесе до Джошуа. Дори със затворени очи си мислеше за него. Въздъхна и се изправи.

След няколко часа напрегнато мълчание стигнаха до покрайнините на Денвър. Движението стана лудешко, каквото винаги е било в този голям град. Джошуа обаче не увеличи скоростта — караше точно с толкова, колкото бе позволено, и хич не изглеждаше смутен от префучаващите покрай него коли.

— Ти май си невероятно упорит — забеляза Сара. — Не желаеш да си в крак с останалите коли. От чист инат.

— От къде на къде някаква си друга кола ще ми определя с каква скорост да карам?

— И от къде на къде твоята асистентка ще ти определя какви чувства да изпитваш? — промърмори Сара.

— Чудесно схванахте мисълта ми, госпожице Бенет…

Той може и да не караше бързо, но познаваше добре града. Сменяше платната решително, като винаги използваше мигачите си, накрая излезе от магистралата и потъна в тих жилищен квартал. Голите клони на дърветата красиво се очертаваха на фона на леденосиньото небе; градинките пред къщите бяха окосени, но вече бяха посивели с настъпването на зимата. Скоро Джошуа спря на паркинга на училището.

— Е, най-накрая стигнахме! — Сара разкопча предпазния си колан. — Хайде сега да поработим заедно, както ни нареди деканът. — Джошуа обаче не разкопча колана си. Той потропваше с пръсти по кормилото и изглеждаше крайно притеснен. — Какво има? — попита тя. — Няма ли да направим онова, което ни възложиха?

— По дяволите! Не мога да се оправям добре с деца — избоботи той. — Със студентите в колежа е различно. Мога да разговарям с тях. Но с осем-деветгодишни… Съвсем не знам как да се оправям с тях. Най-малкото, прекалено са ниски. И пръстите им винаги лепнат.

— Значи затова винаги изчезваше, когато имахме детски групи в оранжерията? — стрелна го Сара.

— Ти се справяше с тях чудесно…

Джошуа се измъкна от своята врата и заобиколи, за да отвори нейната. Той имаше навика да проявява учтивост дори и когато мърмореше нещо.

Тя слезе от джипа и се загледа в него. Джошуа Уилямс, с яркочервената му коса, с различните му чорапи, с неочакваната му галантност и с невероятния му инат… Защо й трябваше да се влюбва в този мъж? Защо?

Сара се ужаси от собствените си мисли. Защото не можеше да е истина! Макар и нетърпим, той наистина я привличаше — това да! Обаче не беше влюбена в него! Със сигурност не беше!