Елен Джеймс
Непреодолимо привличане (11)

Единадесета глава

Мишеловката беше сложно изобретение, съставено от въженца, пръчици и плочки. Тя беше удивително устройство, което наистина вършеше работа. Десетгодишното момче, което я беше измайсторило, демонстрираше действието й с пухкава бяла мишка. Мишката пропълзя през металната вратичка на капана, приближи се до късчето сирене и взе да го ръфа. Вратичката във формата на крепостна порта се хлопна надолу и й отряза пътя за отстъпление. Очевидно мишката бе използвана и преди за същия опит, защото не изглеждаше никак смутена. Тя довърши сиренето и започна да обикаля из затвора си. Затворът обаче беше нещо повече дори от първокласен хотел, снабден с всички видове удобства, които една мишка можеше да пожелае — въртележка, постлано с дървени стърготини гнездо, сложна играчка от жички. Младият изследовател заобяснява изобретението си пред Сара и Джошуа.

— Мишките се отегчават, ако няма какво да дъвчат — каза тържествено тъмнокосото момче. — Най обичат да дъвчат дърво и жички. Целта ми е на мишката да не й е скучно и тъжно, след като я хвана. А като се позабавлява, хващате я и я пускате в полето.

— Хм — потри длани Джошуа. — Интересно… Направил си нещо средно между капан за мишки и развлекателен център.

— Точно така, това беше идеята ми — усмихна се победоносно момчето.

Сара ги наблюдаваше с любопитство. Джошуа мислеше, че не може да се оправя добре с децата, а ето че можеше. Тайната му изглежда беше в това, че не се държеше снизходително. Обръщаше се към тях с учтива сдържаност, сякаш бяха студенти. Изобщо поведението му на изложението й направи силно впечатление и дори се чувстваше смутена. От момента, в който двамата с него влязоха в гимнастическия салон на училището преди час и половина, мислите й бяха объркани. Обичаше ли го? Не, разбира се! Не можеше да го обича. Той се надсмя над мечтите й за фермата, искаше спокойна жена, напълно различна от нея, отказваше да проявява чувствата си… Щеше да бъде истинска катастрофа, ако се влюбеше в мъж като Джошуа Уилямс.

— Готова ли сте да отидем към следващия експонат, госпожице Бенет? — попита той.

— Не още.

Сара надраска няколко бележки в тефтера си и продължи след него към следващия експонат — суперлепач на тапети. В това изобретение бяха съчетани в едно всякакви принадлежности за лепене на тапети — четка за лепило, молив, нож за хартия, линийка, ножица, гъба. Изобретателката, деветгодишно момиченце с големи хлопащи мигли, демонстрира инструмента с невероятно умение. С отмерено движение на китката тя пусна вертикално надолу въженце като йо-йо. С другата ръка плъзна линийката и ловко направи някакво измерване. След кратък престой на ролката с тапетите във вода я залепи плътно към стената, сръчно приглади тапета и обра остатъците от лепилото. Стената беше превъзходно облепена.

— Искате ли да опитате? — Изобретателката подаде своя суперлепач на Джошуа и Сара.

— Доктор Уилямс, опитайте вие… — подкани го Сара.

Джошуа се намръщи, но взе уреда за лепене на тапети и майсторски изви китката си. За нещастие неговото движение беше прекалено силно, тежестта в края на линийката скочи така рязко, че за малко не го удари по главата. Въпреки това Джошуа доказа, че не се отказва лесно. Той започна да отработва движението на китката си и след няколко опита успешно залепи парче тапет.

— Не е зле — кимна изобретателката. — Имате нужда от малко повече практика.

— Ако някога ми се наложи да лепя тапети, просто ще наема теб — отговори Джошуа.

Момичето засия и Сара разбра, че току-що той си бе спечелил още една приятелка. Вероятно все още си мислеше, че не се справя добре с децата, ала те го харесваха.

Харесване… Проклета дума. Защо само като се сетеше за тази дума сърцето й започваше да тупти лудо?

— Госпожице Бенет, добре ли сте? — попита Джошуа навъсено. — Изглеждате ми малко… Не знам точно, някак отнесена.

— Няма начин да изглеждам отнесена. Отегчена може би, но не и отнесена.

— Хей, просто питам… — Той се запъти към следващия експонат и тя го последва. Джошуа изглежда наистина се забавляваше, въпреки първоначалните му съмнения към научното изложение. Сара беше ядосана, че тя самата не можеше да се забавлява. И как да се забавлява — непрекъснато я измъчваше страхът, че твърде лесно бе приела обичта си към Джошуа въпреки всичко, което й подсказваше здравият разум.

Те полека-лека разгледаха цялото научно изложение. В гимнастическия салон се носеше радостна глъчка. Деца, учители и родители бърбореха възбудено. Сара трябваше да положи огромни усилия, за да се съсредоточи върху експонатите: котешка яка, която светеше в тъмното, преса за изсушени цветя, абажур с две лица и музикален аквариум. Притесняваше я Джошуа, който вървеше след нея със сериозно изражение и внимателно се взираше във всеки предмет.

Най-накрая двамата бяха отведени в една класна стая, където ги оставиха на спокойствие с важното поръчение да определят на кого да се раздадат наградите. Тя се отпусна върху малко столче и се вгледа в някакъв плакат, изобразяващ дебела мечка, която спеше дълбок зимен сън под шарен юрган.

— Не обичам да избирам победители — заяви Сара. — Според мен всяко дете трябва да получи награда само за това, че е било достатъчно умно да изобрети нещо.

— Няма време за глезотии, госпожице Бенет. Трябва да сме безкомпромисни. Раздават се само първа, втора и трета награди. Това е! — Джошуа седна решително в учителския стол. — Така, нека обсъдим кандидатурите. Бях наистина потресен от чиниомийната машина, направена от спринцовки. Харесах също и капана за мишки. Няма нужда да споменавам и за аквариума, който така трогателно изпя: „Моят мил е отвъд океана“. И машината за курабии. Беше добра, въпреки че курабиите излизаха малко кривички…

— Ти си толкова добросърдечен, колкото и аз, Джошуа. Ти също искаш да раздадеш награди на всички.

— И тъй да е — възрази той. — Какво от това?

— Джошуа… — Тя стана от столчето си и заобиколи бюрото.

— Да, госпожице Бенет? — намръщи се той, сякаш искаше да предотврати думите й. Ала има неща, които просто трябва да бъдат казани. Сара разбра, че единственият начин да преодолее онова, което я тревожеше, бе да го сподели.

— Джошуа, мисля, че трябва напълно да изясним едно нещо. Всъщност… Искам да знаеш, че не бих се влюбила в теб дори и да беше последният жив ботаник на планетата…

— Кой, по дяволите, говори за любов? — Лицето му се изкриви болезнено.

— Аз го казах, току-що. Признавам, на няколко пъти днес ми се стори, че мога да се влюбя в теб. Това беше заблуда, разбира се, и аз успях да се преборя с нея. Сега се чувствам по-добре. Защото имам нужда от някой, който да споделя с мен чувствата си, да насърчава мечтите ми, а не да ги критикува. И този някой не си ти!

Тя млъкна. Наистина се чувстваше по-добре — дори изпита невероятно облекчение. Права беше, че поиска да изясни нещата. Ала очевидно признанието й в не-любов не произведе необходимия ефект върху Джошуа. Той дръпна стола си назад и се изправи.

— Държиш се така, сякаш между нас може да има нещо…

— Да, може би има. Защо и ти не го признаеш? Това е единственият правилен начин да се справим с положението. И двамата трябва да признаем, че можем да направим такава идиотщина — да се влюбим един в друг…

— Може би ти можеш, но не и аз! — Той се намръщи по-силно. — Няма начин.

— Предполагам, че възприемаш възможността да се влюбиш като проява на слабост. Мислиш, че това е нещо, което можеш да овладееш със силата на волята си, както онази вечер на банкета се опита да превъзмогнеш настинката си?

— Госпожице Бенет, отново се пъхате, където не трябва!

— Чудя се… дали изобщо някога ще се влюбиш? Аз например с удоволствие бих се влюбила в някой подходящ мъж. Но ти сигурно си се зарекъл никога да не се влюбваш…

Джошуа не отговори. Той просто стоеше с недоволно изражение. Сара се разтревожи от една мисъл, която й хрумна в момента. Имаше предчувствието, че ако някога Джошуа проявеше чувствата си… Ако някога признаеше на някоя жена, че я обича, той щеше да го направи с цялото си сърце. Сигурно нямаше да повтаря тези думи често, ала щеше да вложи много в тях. После щеше да се привърже силно към жената — така, както се беше привързал към колито си. Тя изпита остра болка. Само след миг осъзна, че изпитва завист… Завист към жената, която Джошуа някой ден може би щеше да обикне с тиха, но дълбока страст.

Какво й ставаше? Отново беше почнала да мисли за него, а не биваше. Тя никога нямаше да бъде жената, която той щеше да обича. Джошуа вече го доказа. Поиска да се отърве от нея в момента, в който се срещнаха.

— Изглежда, че аз също вярвам в силата на волята — обяви Сара. — Че само с малко усилие ти и аз ще можем да изгладим противоречията помежду ни. В края на краищата нито един от нас не иска тази битка да се проточи до края на семестъра.

— В момента се отклоняваме от главното… — Той беше вдигнал детска рисунка с пастели и я разглеждаше критично. — Точно сега трябва да връчим наградите за научното изложение.

— Добре, д-р Уилямс! Получаваш първа награда за отявлен инат! Способен си през целия ден да не направиш нито един компромис. Сигурно до края на живота си ще бъдеш такъв. Никога няма да признаеш, че можем да оправим кашата, в която сме се забъркали!

Тя закрачи из класната стая покрай плакати със спящи мечки, любознателни костенурки и игриви кенгурута. Жалко, че нямаше нарисувано муле, за да представи нагледно Джошуа Уилямс. Но този път той я изненада.

— По дяволите, Сара, знам колко съм отговорен за всичко това. Не искам да се оправдавам. Мисля… — Джошуа рязко млъкна. — Ето още една причина да спрем да работим заедно. Веднага!

Сара стоеше до черната дъска и ровеше с пръст в жълтия тебеширен прах.

— Все пак стигнахме донякъде. Открихме, че и двамата сме отговорни за проблема. Това е само началото.

— Искам да сложим край, госпожице Бенет! Защо не можеш просто да се откажеш? Заради парите ли? Ако това е причината, когато се преместиш на друго място, ще покрия разликата в заплащането ти от джоба си. Изглежда ми логично.

— Толкова ли много искаш да се отървеш от мен? — Тя усети студ, въпреки че в стаята беше топло и задушно.

— Ще бъде най-добре и за двама ни, ако напуснеш… — Той се загледа в друга рисунка с пастели така, сякаш искаше да открие нов Рембранд.

— Не! — избухна Сара. — Ще бъде най-добре само за теб! С моята чувствителност ти напомням твърде много за близките ти. Затова правиш всичко възможно да убиеш тези чувства, готов си дори да платиш. Само че няма да го допусна, д-р Уилямс. Наистина имам нужда от пари, но ще си ги изкарам сама. Ще трябва да ме изтърпиш, докато завърша. — Тя си пое дълбоко въздух и се опита да говори по-спокойно. — Предлагам следното. Обещавам, че отсега до декември между теб и мен няма да има никакви… произшествия. Ще говорим само за работа, изобщо ще говорим само когато е абсолютно необходимо. Ще оттегля всичките си молби, жалби и контражалби срещу теб. Както виждаш, мога да правя компромиси. Не разбирам защо и ти да не направиш малък компромис.

Джошуа дълго мълча. Стоеше зад учителското бюро като зад барикада. Сега Сара разбра още нещо за него. Преподаването му даваше възможност да е сред хора, да общува с тях, и в същото време да се държи на разстояние от тях. Тази дистанция беше по-важна за него от всичко друго… Особено когато се отнасяше до нея. Тя пъхна ръце в джобовете на сакото си и зачака отговор. Най-накрая той кимна.

— Предложението ви е справедливо, госпожице Бенет. Ще го приема. Аз от своя страна ще оттегля формуляр Б-29 и всички останали молби. Ще поема и цялата отговорност за избягването… на всякакви ненужни контакти между нас.

— Значи можем да се върнем при декана с разумно решение?

— Така изглежда.

— Добре…

Тя постояха още известно време в неловко мълчание, без да се поглеждат. После Джошуа седна на бюрото.

— В салона е пълно с доста нетърпеливи изобретатели — напомни й той. — Дай да определим победителите.

Сара седна на едно от столчетата и отвори бележника си.

— Предлагам за първа награда капана за мишки — подзе тя делово. — Все още не обичам да избирам победители, ала след като съм принудена, предлагам капана за мишки.

— Съгласен съм. За втора награда се двоумя между машината за курабии и миялната на чинии.

Сара го погледна. Косата му беше разрошена, а яката на ризата му бе изкривена така, сякаш бе блъскан от ураганен вятър, ала иначе изглеждаше сериозен и делови. Споразумението им вече бе влязло в сила. До края на семестъра щяха да общуват спокойно и колегиално — без емоции. Обаче и най-деловото общуване не можеше да заличи един факт — Сара се боеше да не се влюби в Джошуа повече от всякога.

 

 

Сара бавно мина през оранжерията с буйната растителност. Въздухът беше натежал от влага. Абсолвентската й тога се плетеше в краката й, а пискюлът на квадратната й шапка се люлееше пред лицето й. Тя го бутна назад, клекна пред любимото си растение, пурпурна валота, и погали дългите му тънки листа. Днес то й изглеждаше малко отпуснато, може би дори меланхолично. Напомняше й фойерверк, който свършва много бързо.

— Сбогом — прошепна Сара на пурпурната валота и всички останали растения. Дългоочакваният ден най-накрая беше дошъл. Дипломирането… Знаеше, че трябва да е щастлива и развълнувана, но въпреки това беше в мрачно настроение. По дяволите, какво й ставаше? Толкова искаше да е щастлива!

— Виждам, че отново общувате с растенията, госпожице Бенет — подхвърли Джошуа от другия край на пътеката. — Сигурен бях, че ще ви намеря тук.

— Оранжерията ще ми липсва… — Тя стана и заоглежда лианите, кокосовите палми и орхидеите. — Надявам се, че ще се грижиш добре за тях, особено за моето „жирафче“…

— Ще направя всичко, което мога — каза сухо той.

— Не е достатъчно. Пурпурната валота например има нужда от особени грижи. Ще се справиш ли?

— Бъди сигурна, че ще се справя — намръщи се Джошуа.

На Сара не й беше лесно да остави оранжерията на някой друг. Тя значеше толкова много за нея. Тук се чувстваше като у дома си. Когато беше ядосана, заравяше пръсти в почвата и това я успокояваше. С Джошуа преживяха тук и някои приятни мигове, в които успяха да забравят различията помежду си. Тия времена бяха отминали. Тя тръгна по пътеката с надеждата, че Джошуа ще отстъпи, за да може тя да мине и да тръгне по своя път в живота. Но вместо да се отмести, той извади жълтия й шлифер.

— Забрави си го у дома… след банкета. Мислех, че си го искаш.

— Да, разбира се! И ти ме подсещаш… — Сара извади от джоба на полата си ужасната му пурпурна вратовръзка и му я подаде. — Сега сме квит — каза тя и взе шлифера. — Ала чуй един съвет от мен — никога не я носи…

Джошуа погледна вратовръзката учудено.

— Винаги съм я харесвал, преди да се появите вие, госпожице Бенет. Сега просто не знам…

Сара също погледна към нея. Знаеше, че тези ярки вратовръзки и различни чорапи завинаги изчезват от живота й.

— Е, сбогом — каза тя спокойно. — Тържествената церемония ще започне всеки момент. Трябва да отида там.

— Разбрах, че си завършила отлично този семестър… — Той все още не се беше отдръпнал.

— Да, така е… — Сара гледаше смачканата яка на джинсовото му яке.

— Не е зле — изкашля се Джошуа. — Никак не е зле.

— Да не би да ми правите комплимент? Внимавайте, д-р Уилямс. Станали сте направо неузнаваем напоследък.

— По дяволите, Сара… — Той млъкна, ала след малко продължи. — Предполагам, че вече си изпратила молбата за „Фарм мениджърс програм“?

— Вчера изпратих и последния документ — дипломата си. Все още ли мислиш, че съм безнадеждна мечтателка?

— Не бих искал да се разочароваш. „Фарм мениджърс програм“ не може да реши всичките ти проблеми. Трябват ти…

— Благодаря ти за загрижеността, Джошуа!

— По дяволите, просто те предупреждавам какво може да ти се случи. Но ти изобщо не ми вярваш.

— Вече не знам на какво да вярвам — рече тихо тя. — Освен че ти поне ще си отдъхнеш като се махна. Може би и аз също ще си отдъхна. През последните четири месеца за малко да се побъркаме взаимно…

— Така е…

— Най-накрая и ти да се съгласиш с нещо! — Погледнаха се. В тежкия въздух витаеше усещането, че всичките растения са се протегнали напред и внимателно слушат думите им. Сара се чувстваше като заобиколена от подслушвачи. — Не бяхме един за друг — обяви тя. — Просто бяхме несъвместими, както ти сам каза. Ако бяхме опитали с друг вид отношения… Нищо нямаше да се получи. На мен ми трябва някой, който да споделя мечтите ми за фермата. А пък ти имаш нужда от някоя, която да не те кара да разкриваш чувствата си.

— Май всичко си обмислила, а, Сара?

— Да, да…

— Всъщност ти не искаш някой, който да управлява фермата с теб. Това ще засегне чувството ти за независимост. Харесва ти да бъдеш независима и съвсем сама да пазиш спомена за родителите си. Голям инат си и не желаеш да приемеш ничия помощ. А после осъждаш мен за същото.

— Мога да управлявам фермата… с подходящ човек… — Тя стисна шлифера си. — Но май съм си по-добре сама. Гордея се, че съм такава. Няма да се променя, както няма да се промениш и ти. Ще продължиш да криеш чувствата си и от мен, и от всички останали. От сега нататък сигурно съвсем сам ще работиш в оранжерията.

— А пък ти — в своята ферма…

— Сигурна съм, че и двамата ще бъдем щастливи. Самотни и щастливи.

— Обичам да съм сам, Сара.

— Аз също.

— Ще бъдеш сред своите кози с имена на цветя…

— А ти — с Лади…

Стояха дълго в мълчание. После Джошуа се размърда.

— Виж какво, Сара. Въпреки всичко, пожелавам ти късмет.

— И аз на теб. Късмет!

Погледнаха се и тя си каза, че го вижда за последен път. Така беше най-добре. Знаеше го, въпреки нарастващата болка. И все пак й се искаше Джошуа да я спре. Копнееше да остане. Ако той я спреше, щеше да забрави за всичко друго и да отиде при него с радост, без да се замисли. Само да протегнеше ръце към нея…

Джошуа обаче не го направи. Лицето му не изразяваше нищо — нито тъга, нито радост. Очите му бяха тъмни като небе пред буря, но Сара не можа да прочете нищо в тях. Нищо.

Най-накрая го бутна и изтича от оранжерията. Очите й бяха пълни със сълзи.