Ради Царев
Меча бърлога (7)

Зрелост

През тази пролет, в края на февруари, когато навърши пълни пет години, Белязания излезе от подземната галерия на старата мина. По-високите върхове наоколо още бяха покрити с дебели шапки сняг, но от доловете надничаше приветливо пролетта. Последният навалял преди две седмици сняг се беше запазил тук-там из усойните местенца на нечисто сиви петна, по краищата на които блестяха прозрачни ледени корици. Рекичката беше пробила ледената си броня и се блъскаше шумливо между закръглените камъни и скачаше от праг на праг по плочестите канари.

Мечокът беше гладен, неговото тяло изглеждаше излиняло и мършаво, сплескано от стопяването на дебелия пласт сланина по време на накъсания му зимен сън. Въпреки това животното се беше източило. Който го беше виждал през миналата година, веднага щеше да забележи промените. Младото животно беше загубило безвъзвратно своята младежка закръгленост, произволните игриви движения на главата и на крайниците, грациозната гъвкавост на тялото. Сега беше по-сковано, по-мрачно, по-сериозно и някак по-възрастно.

Нямаше причина да бъде весел. Стомахът му се свиваше болезнено от глад. Мечокът протегна шия и черният му нос се насочи напред. Пое въздух. Студеният ветрец свистеше слабо през оголените корони на дърветата. Запазилите се бежови листенца по младите вейки на близкия бук трепереха ситно и звънтяха едва доловимо, напевно, непрекъснато.

Сиворъждивата му козина, степана от дългото лежане, се цепеше на едри късове по плешките, когато пристъпи между камъните по брега на рекичката. От опит знаеше, че по тия места по-лесно можеше да намери нещо за хапване. Върху една полянка, която често е била потопявана от придошлите води, растяха къпинови храсти, чиито корени черпеха вода от наносите. Растенията изглеждаха като премазани от снеговете, но по стъблата им, гъвкави и жилави, все още имаше зелени листа.

Дивото животно наведе глава и започна да ги събира едно по едно, макар че езикът му често се набождаше по бодлите на издънките. Зеленината имаше приятен кисел вкус. Ядеше търпеливо и усещаше как се събужда могъщата машина на неговото тяло. Стомахът се свиваше и разпускаше, соковете на жлезите му разтваряха храната и я превръщаха в жизненост.

По-нататък намери шипкови храсти, по които нарядко се червенееха сухи плодове. С неочаквана за такъв едър звяр сръчност мечокът успя да събере и погълне няколко шепи от тях. Той не подозираше нищичко за витамините в листата на къпините и в плодовете на шипките. Просто усещаше, че трябва да ги търси и яде. Природата се беше погрижила да му ги предостави на разположение през ранната пролет.

Когато му омръзна да къса шипките, спря да почине и тогава долови слаб дъх на спечена кръв. Сърцето му затупа по-бързо в гърдите. Връхлетя го споменът за случайни чудесни хапки от намерени пилета в гнезда сред тревите, на пъстърви и мрени в рекичките по времето, когато хвърлят хайвера си, на умрели от раните си, причинени от пушките на хората, зайци и сърни.

Белязания премлясна нетърпеливо и тръгна през храсталаците с наведени още стъбла, които току-що се бяха освободили от снега, изрядко украсени с избелели сухи листа. Големите му лапи стъпваха по изсъхнали съчки, но не се чуваше шум, защото ги натискаха дълбоко в наносите от пясък и във влажната миналогодишна шума.

Лекият ветрец подмяташе тънката струя на мириса ту наляво, ту надясно, но подвижният нос на дивото животно я намираше всеки път и вървеше по нея, като че ли беше привързано с връвчица, която го дърпаше направо към целта. Плячката от плът и кръв беше за него скорошно възстановяване, прелюдия към пролетта, лятото и ситата есен.

След около четиристотин метра дъхът на кръв го доведе пак до самия бряг на рекичката, който на това място беше почти отвесен. Мечокът погледна през ръба на скалата и видя върху острите зъбери под себе си да лежи безжизненото тяло на млада кошута. Изглежда се беше опитала да скочи от брега в рекичката, но каменният гребен я беше посрещнал нейде по средата на полета и беше я прекършил като крехко стъбло на водно растение.

Някой беше гонил кошутата и тя се бе хвърлила уплашена, без да може да прецени точно разстоянието. Мечокът едва ли имаше амбицията да установи причината за смъртта на горската красавица, но инстинктът му го караше да бъде подозрителен към всичко, което можеше да заплаши съществуването му. Затова се завъртя насам-натам и надуши вълчата диря, която беше избродирала снежната покривка в подножието на близкото голямо дърво.

Вълците бяха гонили кошутата през нощта и тя бе стигнала до брега. Като не беше могла да стори нищо друго, тя се беше сгромолясала в пропастта. Мечокът изръмжа глухо, огледа се, пое въздух срещу вятъра, но вълците бяха изчезнали. Може би не са били толкова гладни, за да скочат при жертвата. Сивите ловци не могат да се катерят по отвесните стени на скалата. Доловили бяха, че ще попаднат в опасна клопка, от която без счупен крак не биха могли да се отърват.

Белязания положи предните си лапи на брега, протегна доколкото можеше шия и огледа скалната стена. Тя слизаше стръмно, но на някои места имаше дълбоки цепнатини, в които би могъл да вмъкне ноктите си. Между острия гребен и скалата имаше тясна площадка, запълнена с листа и съчки, върху които тежеше сив пласт сняг.

Дивото животно се обърна, спусна предпазливо задницата си в пропастта, напипа с пръстите на задните си крака, въоръжени с къси дебели нокти, цепнатина, вмъкна ги вътре, сгъна се, премести предните лапи надолу. След това повтори движенията си и скочи на площадката. Съчките и листата омекотиха удара, пружинираха гъвкаво под тежестта му. Един миг беше достатъчен да придърпа кошутата от гребена. Със силен удар на дясната предна лапа разпори корема й и започна да яде с наслада.

Когато се насити докрай, мечокът затрупа остатъците във вдлъбнатината на площадката с листа, съчки и сняг. Трябваше да я предпази от гарваните и свраките, които нямаше да закъснеят да открият трупа. Изкатери се с мъка горе на брега, защото сега стомахът му тежеше. Домъкна се до закътана вдлъбнатина в подножието на скала, която беше пълна със сухи листа, легна в нея и заспа дълбоко.

Огромното животно беше влязло в съприкосновение със света, който беше напускало периодично през изминалата зима, а за последен път преди десетина дни във виелицата от дъжд и сняг. Стомахът му полека-лека се нагаждаше към храната, смилаше месото и изпращаше живителна енергия до всяка негова клетка.

Стана привечер на другия ден бодро и с приповдигнато настроение, което се поддържаше от мисълта за вкусната плячка. Спусна се при кошутата, похапна хубаво и тръгна през гората към познатия топъл извор, където растеше зелена трева и в най-големия студ. Неговият организъм имаше нужда и от свежа растителна храна.

После ден след ден природата оживяваше, разкриваше пред мечока съкровище след съкровище. Силата на огромното му тяло нарастваше непрекъснато. Един ден потърси червеи и ларви под дебел паднал буков дънер. Хвана го с предните си лапи, напрегна якия си гръбнак, въздъхна дълбоко и с мощно движение го отмести настрани, макар че той тежеше повече от тон. Когато в скитанията си стигна до младия бук, върху кората на който предната есен беше оставил белега си, спря се. Дървото се намираше близо до границата на владенията му. Дивото животно застана пред него, изправи се на задните си крака, протегна глава, колкото можеше нагоре, и започна да ръфа кората му със зъби.

Мечокът не виждаше ясно отметките по дървото, но отстрани човек би могъл да проследи неговия растеж от три години насам по дълбоките знаци един над друг. Защо вършеше това, едва ли би могъл да обясни и самият той. Може би беше някаква система за отбелязване на границите на владенията му, защото имаше и други такива избрани дървета, на които изписваше ръста си.

Прохладното планинско лято завладя ловния му участък. Може би самият зрял дъх на тревите и на листата на дърветата внасяше в гъстата кръв на животното някакво странно неспокойствие, някакво дълбоко спотаено очакване, някакви смътни и неясни видения, които скоро можеха да се превърнат в действителност.

Той започна да броди по границите на владенията си, да се спира често, да души дълго към чуждите поляни и склонове, сякаш очакваше да види там някой. Какъв трябваше да бъде предметът на въжделенията му, той не можеше да си представи, но непрекъснато беше нащрек.

През една топла привечер дивото животно премина пред дългата криволичеща поляна и навлезе дебнешком в другия ловен участък. Дърветата, храстите и тревите бяха същите, но мечокът усещаше в себе си неприятно напрежение. Нарушил беше неписания горски закон и сега го дебнеше възмездието в лицето на неговия съсед, който всеки миг можеше да изскочи от гъсталака. Младият мъжкар не се боеше от схватки — усещаше се ловък и силен. Измъчваше го смътното усещане, че върши нещо непозволено, нещо извън обичаите на мечките. Въпреки това не се връщаше назад.

Мечокът, като че ли обзет от угризения на съвестта, се изкачи през гората, стигна до гребена на планинския дял, протегна глава между храстите и пое въздух. Отначало не усети нищо заслужаващо вниманието му. Пред него се точеше дълбок дол, по дъното на който бягаше разпенен поток. По отсрещния склон се виждаха по-светлите петна на горските поляни, обградени с гъста гора. В полутъмнината по тях се мяркаха сенки на сърни и елени. Във въздуха се рееха два едри смолисточерни гарвана, които надаваха изрядко своите мрачни крясъци и се готвеха да кацнат някъде по клоните, за да прекарат нощта.

Изведнъж влажните му ноздри се разшириха, за да поемат повече въздух. Някакъв необикновено привлекателен мирис, който проникваше във всяка негова клетка, идваше на вълни от гората под него. Какъв беше този дъх? Дали не беше този, който беше тръгнал да търси през чуждия ловен участък и би вървял през цялата планина, за да го открие нейде?

Друг път мечокът дълго би изучавал непознатия мирис, би преценявал дали да се покаже от храстите, но сега не можеше да се сдържи на едно място. Не можеше хладнокръвно да чака, докато се убеди напълно, че не го заплашва нищо. А може би в него имаше някаква особена багра, която му показваше, че няма страшно, че всичко ще бъде хубаво.

Мъжкарят се люшна напред, разтвори издънките на храстите с могъщото си тяло и се насочи към източника на мирис. Той пресече по-долу нечия меча диря, дъхът на която го накара да потръпне, но за него беше по-важен тайнственият, омагьосващият го мирис, който лъхаше от листата на храсталаците и от върховете на високите треви покрай следата.

Дивото животно се спусна сляпо по дирята. Мощните му крака мачкаха и чупеха клони, сухите съчки трещяха — напълно беше зарязал традиционната си предпазливост. Съвсем не усети кога и как изскочи на малка полянка, обградена от повалени дървета, обрасли с големи сиви раковини прахан, обвити с бурени и увивни растения. По земята растяха неправилно разпълзели се туфи зеленика.

Срещу него стоеше млада мечка, цялата напрегната, която го гледаше втренчено. Сигурно отдавна беше чула шумотевицата от стъпките му в гъсталаците. Обичайното поведение на мечките изискваше в такъв случай да заемат заплашителни пози и след необходимото оглеждане и душене да се разотидат с достойнство към своите участъци. По този начин едната признаваше, че е нарушила границите на чуждите ловни полета, а другата следеше внимателно дали пришелецът си отива.

Стопанинът знаеше отлично, че има всички права. Чужденецът също усещаше, че е сторил нещо нередно и си отиваше веднага. Само при положение че той вече не можеше да се върне назад, те трябваше да влязат в жесток двубой за владичеството на околните места. Прогоненият щеше да търси нови ловни кътчета под слънцето, за да се изхранва.

Сега въпреки този ясен начин на поведение мечките не помръдваха. И женската, и мъжкарят се срещаха за пръв път, но инстинктивно усещаха, че не бива да се опасяват един от друг. Двамата не бяха ставали „годеници“. Сковаваше ги на място някакво особено, непознато им досега очакване на нещо хубаво.

Мечокът изсумтя ниско, пристъпи с протегната шия по слепените пластове сухи листа, в които се забиваха дългите нокти на предните му крака и ги надигаха на големи късове. Мъжкарят уж душеше дирите на женската, приближаваше се бавно към нея. А тя пристъпваше развълнувано от крак на крак, разтръсваше главата си полудружелюбно, полупредупредително. Може би все пак тя се боеше от близостта на едрия мъжкар. Примижал от нетърпение, мечокът протегна глава и подуши задницата на женската. Младото животно проръмжа сподавено, умолително.

Отвърна му силен рев откъм храстите на другия край на поляната. Белязания остана един миг неподвижен, сякаш не искаше да повярва, че срещу него се втурва съперник, но трябваше да вземе решение. Мечокът извърна глава и през рамо видя да излиза на поляната непознат мъжкар, чиято козина по врата беше настръхнала. Съперникът му беше може би с две години по-възрастен и малко по-едър от него.

Кой знае дали затова не зае застрашителна поза и не се постара да го пропъди от поляната по мирен начин. Естествено това направи впечатление на по-младия, но той отдавна беше владетел на ловен участък, свикнал беше да следва желанията си и да не отстъпва от тях. Затова, без да реве, само с глухо заплашително ръмжене, започна да пристъпва към противника си.

По-възрастният очакваше да се спре, да си разменят още дълги минути на заплахи, но Белязания не мислеше така. Той се приближи на две-три крачки и не започна да реве срещу него, а направи огромен скок. Протегнатата му предна дясна лапа нанесе мощен удар в рамото на смаяния съперник. Върховете на дългите му остри нокти се забиха дълбоко през дебелата кожа и с едно дръпване откриха болезнена рана.

Двете едри животни се изправиха на задните си крака и започнаха да си нанасят удари с предните лапи като боксьори, а главите им, станали двойно по-големи от настръхналата козина, се протягаха напред, за да захапят противника с дългите си зъби. Около тях се вдигаха късове слепени сухи листа, които танцуваха във въздуха на настъпващия полумрак заедно с двете напрегнати тела на поляната.

През цялото време Белязания вървеше в действията си с няколко мига по-напред — и в разпалването на яростта си, и в броя на ударите. А това имаше изключително значение при техните изравнени сили и тежест на телата. Скоро от двамата висяха като парцали късове кожа, кръвта струеше от откритите рани и се пръскаше на ситни капчици около тях. Не беше далеч мигът, в който единият щеше да се умори повече, да падне на предните си лапи, а съперникът му щеше да го затисне, да впие зъби във врата му и да го повали мъртъв на земята.

По-възрастният мечок, който не беше влязъл в съприкосновение с разгонената мечка и затова не беше така ангажиран във влечението си към нея, долови с непогрешимия си инстинкт, че битката върви към смъртоносен изход. Той съвсем не беше стигнал до такава ярост, че да умира или да убива друг свой роднина.

Затова използува удобен миг, завъртя се, отскочи настрани и потъна в гъсталака. Дочуха се само стъпките му, които се отдалечаваха надолу към потока. В първия миг младият мечок продължи да нанася удари във въздуха. След това усети несъстоятелността на бойната си поза и отпусна предните крака на земята. Пое си дълбоко дъх, вслуша се в отдалечаващия се шум от ходилата на съперника, извърна глава към мечката и без да се възгордява от победата, тръгна към нея. Женската го посрещна на средата на поляната, подуши раните му и започна да ги лиже с влажния си топъл език. Това облекчи болките му, даде му възможност да дойде на себе си.

После младата мечка изви врат към него, тръгна бавно по нанадолнището към брега на потока, като че искаше да му покаже най-хубавите кътчета от владенията си. Мечокът я последва безропотно, забравил за раните си. Струваше му се, че вървят между най-чудните дървета в гората, по най-хубавия склон на планината, към най-вълшебната планинска рекичка.

Обладани от инстинкта за продължаване на рода, дивите животни се гмурнаха в гъсталака и клоните му дълго шаваха в почти права линия надолу. Нека да ги оставим сега спокойни в зелените им чертози, защото от връзката им щяха да се появят нови любопитни мечета, които един ден щяха да наследят дивите дебри на планината.

Разбира се, младите мечки и не подозираха какъв късмет имат да се намерят по време на сватбуването и дори да се появи съперник на мъжкаря. Това беше така, защото все пак живееха на едно от местата, обитавани от мечки. Иначе те по това време бяха тъй намалели и разпръснати из страната, че понякога беше почти невъзможно да се срещнат представителите на една група с друга, освен ако предишните години не са били съпрузи и имат определено място в гората за срещи в края на май или през юни.