Ради Царев
Меча бърлога (18)

Краят

Мечокът вървя сред дърветата, докато гласовете на неприятелите му се стопиха сред свистенето на засилващия се вятър в клоните. Навлезе в първия поток и дълго вървя по течението му, за да заблуди кучетата. После излезе уморен от водата и като се увери, че няма гълчава подир него, пак се отправи в старата си посока. Той избираше удобни вървища, направени от краката на дивите животни.

Силите му непрекъснато се изчерпваха, всяка стъпка му се отдаваше с мъка. В един овраг, целият изпълнен със сухи миналогодишни букови листа, легна тежко да си поеме дъх. Огромното му тяло често се разтърсваше от неволни потръпвания, а раненият дроб издаваше при всяко вдишване слабо свистене. Сгорещеното животно долови през дебелия пласт листа тихото шуртене на вода. Внезапно усети колко е жадно. Протегна едната си предна лапа и разрови насипа под себе си. Появиха се влажни листа, а след това проблясна на слънчевите лъчи тъничка струйка кристална вода, която се провираше в сплъстената маса.

Белязания наведе голямата си глава, горещият език докосна студената течност. Когато се напи до насита, мечокът усети едва доловим прилив на сили. Можеше да продължи пътя си. И друг път беше изпадал в беда. Не биваше да остане тук, тъй близо до хората и техните кучета. Да, необходимо му беше убежище, да се скрие, докато е немощен.

Стана бавно, прехвърли отсрещния бряг на оврага и тръгна на по една от горските пътеки. Раните напомняха за себе си, но той не им обръщаше внимание. Те се бяха покрили с кори от изсъхнала кръв и болките като че намаляваха. Мечокът продължаваше да се движи упорито на запад. Може би не усещаше разлика в хода си от преди, но погледнат отстрани, едва се влачеше. Спираше се често за почивка. При най-малката стръмнина се задъхваше и губеше силите си.

Когато преминаваше покрай блатото с топлика, старото животно се спря нерешително. Вгледа се във водните треви, които стърчаха над водата. Съцветията на папурите се бяха разпукали, лъскавите пухкави власинки със семена висяха на парцали и се движеха от най-слабия полъх на вятъра. Усещаше се зле, много зле. Дали няма да получи поне малко облекчение в мътните обятия на калта?

Голямото животно, чиито очи вече блуждаеха от умора, пристъпи и нагази в топлата кал до раменете. Тялото му, изтощено от загубата на кръв и от старостта, се отпускаше полека. Болките в ставите и във възпаляващите се рани се притъпяваха. Мечокът дори проръмжаваше глухо, доволно. Постепенно очите му се проясниха и светлината на пролетния ден нахлу в тях. Зеленината на водните растения стана наситена, ярка, а небето засия с цялата си прозрачна синевина.

Горе на брега прошумяха храсталаците. Едър елен, чиито рога бяха паднали отдавна и вече се показваха новите, надникна към топлика. Големите му тъмни очи видяха хищника в блатото. Муцуната му се вирна нагоре, отстъпи на стройните си яки крака и побегна. Храстите по склона се размърдаха в почти права линия. Отдавна не беше виждал рогач по тия места. Напоследък и елените, и сърните и дивите свине се бяха увеличили. Само с единствените си сериозни врагове — сивите вълци, не беше се срещал от десетина години.

Дивото животно дойде на себе си. Колкото и да беше приятно в блатото, не можеше да остане вечно тук. Трябваше да стигне до убежището. Изведнъж пред очите му се мернаха очертанията на отвесни каменни стени и на бързаща планинска рекичка между тях. Да, това беше дълбокият каньон, ето го и отворът на пещерата до дебелото дърво. Това беше неговата бърлога. Ето къде щеше да се скрие. Когато лъчите на слънцето станаха коси, мечокът се раздвижи. Около него се завихриха мътни кални облаци, които преливаха в различни цветове. Пристъпи бавно до горния край на водоема, където имаше чиста топла вода и дъното беше посипано с едър пясък. Гмурна се за последен път. По-голямата част от калта се изми и потече надолу като тъмна пътека.

Звярът излезе на брега, стръска козината си два-три пъти и във въздуха пробляснаха ситните капчици. Върху раните беше останал дебел пласт кал, която им служеше за превръзка, но в пробития бял дроб коварно продължаваше да се събира кръв. Все още можеше да диша, макар че всяко поемане на въздух предизвикваше тъпа болка.

Преди да тръгне към бърлогата, мечокът се завъртя по брега, където стърчаха изсъхналите миналогодишни стъбла от жълт кантарион, бял равнец и лопен. Той протягаше лапи, събираше сухите листа и съцветия, гълташе ги с мъка поради горчивината им, но инстинктът му диктуваше да противопостави нещо реално, нещо лекуващо на разрушителното действие на раните си.

Късно след пладне Белязания тръгна пак по безкрайните кръстосани пътеки по склоновете, през горички и гъсталаци към своята цел. Постепенно крачките му ставаха по-бавни. Благотворното въздействие на топлата вода върху отслабналия му организъм се губеше бързо. Отново трябваше да спира за почивка, да гълта задъхано студена вода от поточетата, да ляга на удобни места, докато се прояснят очите му.

Привечер, зад един завой на пътечката около стръмна скала, старецът се намери срещу едър мечок в разцвета на силите си, който беше тръгнал на лов в обичайното за мечките време. Той нямаше повече от десет-дванадесет години, тежеше не по-малко от триста килограма, макар че беше едва месец май. Неговата гъста канелена козина вече изглеждаше загладена, а движенията на тялото му бяха гъвкави и мощни. Изглежда беше навлязъл в част от територията на Белязания, беше я присъединил към своите ловни владения и сега я изследваше, за да използува нейните богатства. Старият мечок направи две-три крачки напред и изръмжа глухо, доколкото позволяваха ранените му гърди. По мечешките обичаи би трябвало да нападне пришелеца и да го прогони отвъд границите на участъка си, но силите му стигнаха само да приклекне на задницата си да чака атаката на непознатия.

В това време младият мечок го гледаше втренчено със златистокафявите си очи, от гърлото му се откъсваше от време на време гръмотевично ръмжене. Неприятелят не тежеше много повече от него, изглеждаше равностоен по сила. Не му се искаше да отстъпва тези хубави земи, където се въдеше прекрасен дивеч, а растителността беше богата и разнообразна.

Макар че стойката на стареца с протегната напред озъбена глава показваше пасивност, тя беше изпълнена с достойнство и съпротива. Силното младо животно се изправи на задните си крака. Размаха срещу противника си мощните си предни лапи, по които проблясваха лъскави нокти. Предизвикваше стопанина на околните места на двубой. Прорева заплашително. Ехото разпространи гласа му от скала на скала. С това то разпалваше в себе си и ярост, за да може да нападне, да се бори и да прогони неприятеля си.

Старецът го гледаше втренчено, но в очите му нямаше гняв и злоба. Сега не желаеше да протестира против нахлуването във владенията му, нямаше намерение да се бори с младока, защото долавяше, че е безсилен. Той искаше само да бъде пропуснат по пътеката към бърлогата. На крака на мъжкари забеляза бяло петно. Това беше последният му син, но двете животни, осъдени от природата на принудителна самота, не подозираха кръвната си връзка, а и да знаеха, това не би променило нещата.

След като замахна като боксьор няколко пъти с предните си лапи, пришелецът падна на тях върху земята. Вгледа се по-внимателно в противника, който все още не беше тръгнал в нападение. И едва сега долови, че насреща му стои едно престаряло, немощно животно. В това време главата на стария мечок се сведе бавно към земята. Той нямаше сили да я държи изправена за посрещане на атаката.

При този недвусмислен жест на подчинение, войнственият плам на младока угасна тъй бързо, както се беше запалил. В един миг очите на двете животни се срещнаха. Никой не би могъл да установи какво видяха там старецът и сина му, но по-младият изръмжа някак примирително. Той би могъл да счупи гръбнака на противника само с един удар на тежката си лапа, но вече нямаше войнствени намерения. Младият премина бавно покрай огромния си баща, чиято кожа висеше на дебели гънки върху едрите кости, изви предупредително глава към него и замина по-нататък по стръмната пътека.

Белязания изви с мъка врата си подир него и дълго гледа как могъщата фигура на сина му уверено върви по пътеката. Неговата дълга козина се цепеше на едри вълма при всяка крачка, дебелите му крака превземаха пространството твърдо, без колебание. Дали си спомняше времето, когато и той беше такъв всемогъщ великан?

Когато стъпките на младия мечок заглъхнаха в далечината, раненият се изправи с мъка на разтрепераните си от внезапен студ крака и потегли бавно по пътя. Цялото му тяло, измъчено от немощ и рани, се стремеше към топлата бърлога. Стъмняваше се, а той продължаваше да се влачи. Краката му бяха станали безчувствени, но животното може би долавяше, че ако спре, няма да може да тръгне и пак продължаваше със задъхано сумтене.

И най-после ушите му дочуха забързаното ромолене на планинската рекичка, която се промъкваше все така пъргаво между големите, довлечени отгоре камънаци. Пееха малките водопади, пееха завихрените вирчета, пееха разпенените струи на бързеите. И всичко това се сливаше в една естествена и позната мелодия. Смазаното от умора животно вдигна глава и видя в полутъмнината скалните стени на каньона, където за пръв път беше зърнал света след излизането от пещерата.

Близостта на целта подкоси краката му и той падна по гърди на брега. Едно скокливо водопадче пръскаше муцуната му с воден прах. Старото животно се свести, протегна глава и започна да пие вода. Изглежда тя го ободри, позволи му да се изправи и да продължи.

Ето я старата бука, отворът на пещерата. Промъкна се полека през цепнатината, влезе във вътрешността и намери дебелата постеля от мъх и сухи листа. С едно последно усилие мечокът завъртя главата си към входа на пещерата и с глухо пъшкане отпусна тялото си.

Двата му предни крака се сгънаха пред гърдите. Положи натежалата си глава върху тях, притвори възпалените си очи. Старото животно заспа дълбоко, изтерзаното му тяло потръпваше от време на време. Сякаш то сънуваше далечните щастливи дни на своята младост. В това време кръвоизливът в гърдите му се увеличаваше невъзвратимо. Може би мечокът нямаше да се събуди повече, но нищо не можеше да го разтревожи. Той лежеше на мястото, където се беше родил.