Ради Царев
Меча бърлога (14)

Залез

Огромният мечок, току-що оздравял от последиците на тежката рана, имаше нужда от питателна храна и през пролетта. Белязания, който други години се задоволяваше по това време с по-малко храна, сега издирваше всичко освободено от снега. Поглъщаше големи количества сухи билки и зеленина по припеците. Изглежда те му помагаха да преодолее окончателно болезнените признаци на раната.

След това навлизаше в най-тесните пропасти, по които се стичаха потоци в рекичката, промъкваше по тях голямото си тяло, сплескано от стопилите се през зимата мазнини, и душеше запазилия се в тях сняг и лед. Така откриваше трупове на сърни, диви кози и овце, паднали от височините и замръзнали там през лютата зима.

Страстта му към месото беше по-голяма в сравнение с преди. Може би с настъпването на старостта се нуждаеше от силна храна, за да поддържа жизнените си функции. Кой знае дали беше точно така. Дали тази промяна беше свързана с невъзможността да изминава големи разстояния, за да напълни търбуха си с растителна храна?

Мъчно може да се предположи каквото и да е, но в една топла пролетна утрин, когато си почиваше сред китка стари буки, той наостри уши. Дочуваше се звънтене на медна хлопка. Трополенето на много копита го накара да протегне глава и да поеме въздух. Намираше се на километър от пещерата в ловния участък на майка си. Горе минаваше планинска пътека.

Дивият звяр надуши мириса на коне, върху чиито самари бяха привързани снопове нацепени дърва за горене. Плячката идваше сама в лапите му. Белязания стана и тръгна нагоре по склона, снел ниско тежката си глава, а цялото му тяло правеше някакви специални дебнещи движения.

Той изскочи на пътеката точно когато първият кон с хлопка на врата се показваше от близкия завой. Рунтавото тъмнорижаво късокрако животно се стъписа, но нямаше накъде да бяга. От едната страна имаше висока скала, от другата зееше пропаст, а зад него по тясната пътека идваха още осем коня, всеки от които беше завързан за самара на предния.

Дърварят, който сечеше дърва горе в буковата гора, беше пуснал кервана с каракачански коне начело с добре обучен водач, наречен калауз, да стигнат сами до селото по криволичещите планински пътеки. Там щяха да ги разтоварят, да ги нахранят и да ги върнат пак по същия път за следващия товар.

Хищникът изръмжа глухо, вероятно за да разпали в себе си стръв към жертвите, направи две-три крачки напред. Първият кон се изправи на задните си крака, размаха предните във въздуха, проскубаната му грива и опашка се развяха. Тялото му се изпъваше и деформираше така, че каишите на самара се опъваха, цепениците падаха от сноповете и се търкаляха по склона в пропастта. От устата му изригваше отчаяно цвилене, повтаряно от следващите го животни, но и те нямаше накъде да бягат. Едни се мятаха настрани, за да се възвият и да се спуснат по пътеката назад, но въженцата ги спираха, дърпаха самарите на предните коне, копитата чаткаха по канарата като кастанети.

Мечокът се изправи на задните си крака и надвисна върху настръхналия и станал още по-рошав кон, който го гледаше с бялото на очите си. С един удар на дясната лапа пречупи врата му. Полумъртвото животно се дръпна силно настрани с последни сили и се срина в пропастта.

Въжето, с което беше вързан вторият кон, се опъна. Уплашеното животно, пристъпващо насам-натам, се плъзна по канарата, не можа да се задържи и полетя след водача си, а подир него неудържимо се повлякоха и останалите седем коня. В пропастта се чуваше трополенето на цепениците, които хвърчаха на всички посоки, случайното удряне на копитата по издатините, последните отчаяни предсмъртни стонове на животните и тежките тупвания на големите тела на дъното. Когато стигнаха дотам с изпочупени крайници и ребра, бяха вече мъртви.

Мечокът се спусна долу и започна своя пир. На втория ден дърварят премина по пътеката и по полета на виещите се гарвани намери мястото на катастрофата. Мечата следа на пътеката му показа кой е виновен за смъртта на конете му. Големият хищник беше нападнал животните в теснината и ги беше съборил в пропастта, за да ги изяде. Разбира се, в гърдите на човека пламна желание да отмъсти на горския звяр, който го беше лишил от конския керван, давал му скромно, но достатъчно препитание.

На следващия ден по обяд той и един ловец от селото слязоха в каньона и видяха печалното зрелище със собствените си очи. Ловецът проследи откъде идва мечката, извади от чувала мечи капан, избра място между два високи камъка и с помощта на разстроения собственик на жертвите го постави готов за действие. Двамата натриха хубаво желязото с лой от мъртвите коне и посипаха отгоре сухи листа и съчки. След това се отдалечиха без много шум, за да не подозре нещо мечката, която сигурно спеше недалече от плячката си.

Привечер Белязания се отправи към труповете на конете. Вървеше по пътеката, която беше направил сам между камънаците. Дъхът на престояло месо го лъхаше в ноздрите, когато нещо прещрака в здрача и усети задния си ляв крак хванат от нещо. Дръпна силно, изкърти капана от земята, но здравият синджир, завързан за близкото дърво, го спря.

Мечокът седна със заплашително ръмжене на земята, издърпа напред задния си ляв крак и помириса здравите железни дъги на капана. Опита ги със зъби, но те не отпускаха големия му крак, макар че козината и дебелата кожа го предпазваха от сериозно нараняване. Дивото животно се огледа безпомощно — досега в дългия си живот не се беше сблъсквало с капан.

Придърпа веригата и видя, че тя е вързана за дървото. Може би то беше виновно за задържането му. Пристъпи към него и в този миг мирисът на хора, запазен по кората му, възвърна всичките му смътни подозрения около коварната примка, в която беше попаднал.

В тази работа беше намесен човекът. Белязания беше усещал неговия дъх от оглавниците и въжетата, с които бяха вързани конете, но не му беше отдавал особено значение. Ето сега всичко си идваше на мястото. Конете бяха свързани с човека. Това беше опасно, много опасно. Раната в плешката му едва беше заздравяла — втори такъв удар заплашваше живота му.

Той се приближи до дървото, което беше дебело десетина сантиметра, обхвана го и го пречупи като клечка с предните си лапи — все още можеше да проявява огромна сила за късо време. Синджирът изпадна на земята и можеше да върви накъдето иска, но железният капан стоеше на крака му. Трябваше да се справи с него, но не тук, където можеше да дойде всеки миг човекът със своята всемогъща пушка и нейните убийствени куршуми.

Старият хищник тръгна бавно със забележимо куцукане по пътеката, която извеждаше нагоре към спасителните букови гори. Само че той не подозираше колко неприятности може да му донесат железният капан и дългата верига на синджира с широки брънки. Те се закачаха за камъните, за храстите и трябваше да ги освобождава внимателно, защото всяко силно дръпване впиваше металните дъги в кожата му и болеше силно. Принуден беше да си почива на всеки сто крачки, защото се уморяваше лесно, не беше оня млад и могъщ мечок от преди десетина години. Поради това стигна на пътеката едва призори ядосан, разярен, готов да се бори за живота и свободата си, а и немалко уплашен от усещането, че човекът щеше да го преследва упорито и безмилостно, защото беше нарушил неговата собственост.

Ловецът пристигна с пушката си призори. Спусна се в пропастта, видя счупеното дърво и се смая от силата на звяра. Помисли си, че това е някоя стара женска или възрастен мечок. Дирята, оставена на едно влажно място в каньона, също показваше, че ще има работа с грамадна мечка.

Той тръгна бавно и предпазливо по ясната следа от откъртени камъни, късове обелен от канарите мъх и изпокъсани клони на храстите. Отлично разбираше, че мечката ще бъде разярена, но се надяваше на своята нова двуцевка, едната цев на която беше заредена с дремки, втората с бренеке. Достатъчно му беше животното да се покаже на разстояние до стотина метра, за да открие огън и да го повали мъртво.

Мечокът долови стъпките и мириса на преследвача отдалече, тъй като беше седнал на пътеката да си почине и беше съвсем неподвижен. Човекът се намираше вече на около триста метра. Дивото животно стана и тръгна. Синджирът подрънкваше неприятно по камъните. Това досега не го безпокоеше толкова, но след надушването на ловеца Белязания се разяри. Посегна с предните лапи, хвана издайническата верига, опита се да я откъсне от капана.

Стана му страшно, защото шумът го разкриваше пред врага, който се приближаваше зад гърба му. Настигнеше ли го, щеше да се чуе гръм и удар на горещо топче олово. За него дрънкането на веригата означаваше само едно — „ето ме, ето ме, тук съм, тук съм“. Едва ли се беше разгневявал повече на нещо, отколкото на тези свързани една с друга брънки, но нямаше време да се ядосва. Врагът идваше по дирите му.

Мечокът забърза, но скоро долови, че това не е достатъчно. Мирисът на ловеца се приближаваше. Трябваше да се скрие от очите му някъде. По пътеката, която се виеше оголена по хоризонтала на планинския склон, нямаше къде да стори това. Животното се огледа вървешком. Вляво зееше дълбока пропаст, чието дъно не се виждаше от издатините на скалите, а вдясно се издигаше висока канара, която беше тъй стръмна, че беше невъзможно да бъде изкачена. Само дълбок улей, изровен от поройни потоци, на двадесетина крачки по-напред се врязваше нагоре между скалите и изглеждаше достъпен чак до горния му ръб. Дали можеше да се изкачи по него?

Старото животно дишаше тежко, не би могло да издържи по-дълго време преследването. Оставаше само улеят. Той беше стръмен, но не по-дълъг от стотина крачки. Горе на ръба се виждаха първите буки на голямата гора, в която човекът не можеше да го открие. От опит знаеше, че хората нямат остро обоняние и човекът лесно щеше да загуби следите му.

Белязания се изправи на задните си крака протегна предните, хвана се за долния край на улея и бавно прехвърли огромното си тяло през ръба. Могъщият му гръбнак и все още здравите крака заработиха като машина. Стъпалата му събаряха дребни камъни, които летяха надолу като снаряди и скачаха чак в пропастта. Кратковременната му проява на сила достигна за изкачване до средата на улея. Там се спря да си почине, провесил език и дишащ дълбоко на кратки прекъсвания.

Ловецът пристигна до улея и по кънтежа на камъните разбра, че мечката се е отклонила от пътеката. Приближи се предпазливо, защото беше чувал от по-стари ловци, че мечките понякога са много коварни, правят смъртоносни засади на непредпазливите ловци и погледна нагоре. Голямата посивяла мечка се катереше по дъното на тесния улей и вече се намираше на двадесетина крачки от горния му ръб сред големи камъни. Спираше се за миг да си поеме дъх и тогава заприличваше на околните скални блокове. Трясъкът на капана в камъните и звънтенето на синджира замлъкваха.

— Господи — прехапа езика си от изненада ловецът — та това е невероятно. Не е възможно да съществува такава огромна мечка. Сигурно сънувам или ми се привижда от умора. Няма съмнение… Това трябва да е бащата на всички мечки в Балкана. Аз ли съм късметлията да я поваля и да одера нейната кожа?

Той вдигна пушката с разтреперана ръка и стреля веднъж с дремките, после с бренекето. Прицелът обаче му изневери и оловните късчета рикошираха над гърба на звяра. Те се сплескаха близо до носа на Белязания и паднаха пред краката му. Ухаеха силно на барут, на метал и на разбити късчета камък.

Старият мечок погледна надолу, видя човека да пълни трескаво пушката си. Тогава напрегна гръбнака си, направи още две-три крачки нагоре и се скри зад висок закръглен скален къс, който беше силно подровен от пороите. Догоре оставаха още петнадесетина крачки, но сега не можеше да ги направи. Куршумите щяха да го настигнат. И все пак беше доволен, че се махна от погледа на човека. Това го скриваше и от убийствените куршуми.

Ловецът долу изруга гневно — беше загубил засега. Тръгнеше ли да обикаля канарите, трябва да върви три часа, а мечката нямаше да стои и да го чака. Влезеше ли в гората, не можеше да я намери без куче. А и беше опасно между дърветата. Оставаше му да се изкачи по улея, да я накара да се покаже иззад скалата, да не я изпуска от очи и да стреля в първия удобен момент. А може би тя сама щеше да тръгне нагоре?

Той насочи пушката, за да стреля мигновено, ако мечката се покаже, но изминаха десет минути, измина половин час, а тя си стоеше спокойно на мястото и нямаше намерение да се открива за неговите изстрели. Човекът се ядоса, започна да хвърля нагоре камъни, които достигаха до половината разстояние. Удряха се в скалите и се връщаха надолу по наклона, като се засилваха все повече и повече. Прелитаха покрай него и падаха с грохот в пропастта.

В края на краищата ловецът, който беше млад човек, не издържа на играта на нерви. Той хвана пушката в едната ръка и започна да се катери. На обувките му имаше едри налчета, които издаваха действията му. Сега вече нищо не можеше да предотврати срещата им очи в очи. Дивото животно се размърда, опря яките си задни крака в скалата. Трябваше да направи опит да се изкачи бързо нагоре към ръба на улея. Може би куршумите нямаше да го настигнат. Оттласна се с все сила и забърза с цялата си мощ нагоре към спасителните дървета.

В този миг каменният къс се размърда, поразклати се и се плъзна надолу по улея. Канарата, тежка седем-осем тона, почти измиташе теснината. Ловецът само успя да извика ужасено и беше блъснат като прашинка заедно с пушката си чак в пропастта. След малко грохотът престана. Изчезването на ловеца беше така безвъзвратно, че никой след това не успя да намери и следа от неговото тяло, тъй като тази част от пропастта беше недостъпна без специални съоръжения. А и той, тръгнал да преследва мечката без разрешение от горските власти, не беше казал на никого къде отива. Може би собственикът на конете се досещаше, но той си замълча, за да си няма неприятности.

Мечокът, останал без прикритие, изненадан от адските трясъци по стените на улея, спря. Вгледа се надолу с влажните си късогледи очи, но не видя нападателя. Въпреки това дивото животно побърза да се изкачи горе и да се скрие в дълбочината на благословената букова гора, чиито листа едва започнаха да пускат нежните си свилени листенца.

Кракът му почти се беше схванал от капана, когато седна да си почине до мъхестия дънер на стар бук. Животното се успокои и пак загледа двете железни дъги, които стискаха крака му над стъпалото. Опитваше с твърдите си, вече доста притъпени нокти ту на единия, ту на другия крак, да ги разтвори. Те, въпреки че имаха много здрава пружина, се поддаваха, но в края на краищата се връщаха на изходното си положение. Свиваха се около крака. Упоритостта му беше изключителна, време имаше колкото иска и затова в един момент хвана всяка от дъгите с ноктите на двата си крака и дръпна едновременно настрани. Дъгите се отдалечиха една от друга, кракът му се освободи. Той пусна дъгите, те захапаха въздуха и се сблъскаха с трясък.

Мечокът отстъпи назад, подуши капана отдалече. Сега си стоеше мирно, но не беше сигурно дали няма да скочи и да го хване пак. Нали досега го държеше тъй безмилостно и коварно. Затова започна да рови земя, мъх и сухи листа и да ги хвърля върху опасните железа. Когато дъгите се скриха от очите му, мечокът въздъхна дълбоко от облекчение и тръгна полека през гората. Успокояваше се бавно, защото вече не беше млад и вниманието му не се отклоняваше лесно.

Под падналия дънер на едно старо дърво се беше приютил голям мравуняк. Неговите галерии пронизваха и стъблото, и земята под него, а на повърхността се издигаше грамаден конус от пръст, изгнили сухи листа и дребни съчки и стъбла от треви. Мечокът премлясна неволно, разрови с ноктите на предните си лапи жилището на мравките и започна да ги лови с езика си. Вкусът им беше твърде пикантен, защото, залепени за езика му, те изпускаха струйки мравчена киселина. Животното беше съвсем доволно, когато разкри цяла купчина продълговати бели мравешки ларви. Напразно разтревожените мравки грабнаха белите зърна и се мъчеха да ги спасят из галериите. Дългият лепкав език беше по-бърз от тях.

Привечер, след като разтури мравуняка и хапна доста млада зеленина, мечокът помисли дали да се върне при конете, но споменът за капана го накара да се откаже. Легна си полугладен в буковата гора и задряма неспокойно. Често проръмжаваше на сън, събуждаше се от собствения си глас и дълго гледаше с почти слепите си очи в тъмнината на нощта.