Чарлс Буковски
Криминале (4)

4

Потърсих Селин в „Уебстър“. Живял 1891–1961. Сега беше 1993 година. Ако беше жив, трябваше да е на сто и две. Нищо чудно, че лейди Смърт го търсеше.

А онзи тип в книжарницата изглеждаше някъде между четиридесет и петдесет. Ето това е. Той не беше Селин. Или може би беше намерил начин да се справи с остаряването. Вижте кинозвездите, те взимат кожа от задниците си и си я налепват на лицата. Кожата на задника се набръчква последна. Те всичките се разкарват през последните години от живота си с лица-задници. Селин би ли го направил? Кой би искал да доживее до сто и две години? Само някой глупак. Защо би искал Селин да отлага? Цялата работа беше откачена. Лейди Смърт беше откачена. Аз бях откачен. Пилотите на самолетите бяха откачени. Никога не поглеждайте пилотите. Просто се качете на борда и си поръчайте нещо за пиене.

Наблюдавах как две мухи се чукат, после реших да се обадя на лейди Смърт. Свалих си ципа и зачаках да чуя гласа й.

— Здравей — чух я да казва.

— Ъъъъ… — казах аз.

— Какво? О, ти ли си Билейн. Докъде стигна със случая?

— Селин е мъртъв, роден е през 1891 година.

— Познавам статистиката, Билейн. Слушай, знам, че той е жив… някъде… и онзи тип в книжарницата може да е той. Загряваш ли? Искам този тип. Страшно много го искам.

— Ъъъъ… — казах аз.

— Вдигни си ципа!

— Ъ?

— Глупако, казах: „вдигни си ципа!“

— Ъ… добре…

— Искам недвусмислено доказателство дали този тип е или не е Селин! Казах ти за онзи шантав блокаж дето ме е споходил. Бартън те препоръча, каза, че си един от най-добрите.

— О, да, аз всъщност работя в момента и за него. Опитвам се да открия Червеният Врабец. Какво мислите за това?

— Слушай, Билейн, оправи тази работа със Селин и аз ще ги кажа къде е Червеният Врабец.

— О, ще го направите ли, лейди? О, бих направил всичко за вас!

— Като какво например, Билейн?

— Ами, за вас бих убил любимата си домашна хлебарка, бих нашибал с каиш майка си, ако беше жива, бих…

— Стига си бръщолевил! Започвам да си мисля, че Бартън ме е натресъл на някакъв задник! По-добре се захващай с работата! Или разреши тази работа със Селин или аз ще се заема с теб!

— Хей, чакайте малко, лейди!

Слушалката в ръката ми замлъкна. Сложих я обратно на вилката. Уау. Никакъв блокаж не можеше да й попречи да ме докопа.

Предстоеше ми работа.

Огледах се да убия някоя муха.

Тогава вратата се отвори и на нея се появи Маккелви и една огромна маса долнокачествен тор. Маккелви ме погледна и кимна към спътника си.

— Това е Томи.

Томи ме погледна с мъничките си премрежени очички.

— Радвам се ’а та вида — каза той.

Маккелви гнусно се ухили.

— Е, Билейн, Томи е тук с една-единствена цел и тази цел е бавно да те раздроби до кървава купчина лайна. Нали така, Томи?

— Ъ-хъ — каза Томи.

Сигурно тежеше към сто и тридесет килограма. Е, ако му обръснеш козината можеше да го докараш до сто двадесет и пет.

Усмихнах му се любезно.

— Виж сега, Томи, ти не ме познаваш, нали?

— Ъ-ъ.

— Тогава защо би искал да ме нараниш?

— Защото така ми каза господин Маккелви.

— Томи, ако господин Маккелви ти даже да си изпиеш пикнята ще го сториш ли?

— Хей! — каза Маккелви, — стига си ми обърквал момчето!

— Томи, би ли изял акото на майка си, само защото господин Маккелви ти е казал да го изядеш?

— Ъ?

— Млъквай, Билейн, аз говоря тук!

Той се обърна към Тони.

— Сега, искам да разпориш този тип като стар вестник, просто го разкъсай на парчета и го разпръсни по шибаните ветрове, разбра ли?

— Разбрах, господин Маккелви.

— Добре, тогава какво чакаш, първата пролетна птичка?

Томи пристъпи към мен. Аз измъкнах лугера от чекмеджето и го насочих към огромното му туловище.

— Задръж, Томас, или ще пуснеш повече кръв, отколкото червената боя по фланелките на станфордския футболен отбор!

— Хей — каза Маккелви, — откъде, по дяволите, взе това нещо?

— Детектив без патлак е като котарак с презерватив. Или като часовник без стрелки.

— Билейн — каза Маккелви, — говориш тъпотии.

— Да бе. А сега кажи на момчето да се разкара или ще прокарам толкова много светлина през него, че ще можеш да хвърлиш през дупката грейпфрут!

— Томи — каза Маккелви, — върни се тук и застани пред мен.

Томи го стори. Трябваше да реша какво да правя с тях.

Не беше лесно. Никога не съм печелил оксфордска стипендия. Преспах биологията и бях слаб по математика. Но бях успял да остана жив до сега.

Може би.

Както и да е, но за момента бях изтеглил асото от тестето с карти. Трябваше да направя следващата крачка. Сега или никога. Септември наближаваше. Враните се събираха. Слънцето кървеше.

— Добре, Томи — казах аз, — падни на колене и ръце. Веднага!

Той ме погледна така, сякаш не чуваше добре.

Тъжно му се усмихнах и щракнах предпазителя на лугера.

Томи беше глух, но не чак толкова.

Той падна на колене и разтърси целия шести етаж като земетресение пет цяло и девет по скалата на Рихтер. Репродукцията ми на Дали падна на пода. Онази с разтопения часовник.

Томи се строполи на пода като Големия каньон и ме погледна.

— Е, Томи — казах аз, — ти ще бъдеш слона, а Маккелви ще бъде твоя водач, разбра ли?

— Ъ? — попита Томи.

Погледнах към Маккелви.

— Хайде! Качвай се! Яхни го!

— Билейн, да не си се побъркал?

— Кой знае? Лудостта е нещо относително. Кой задава критериите?

— Не знам — каза Маккелви.

— Качвай се!

— Добре, добре! Но никога преди, когато е изтичал наем, не съм имал такива проблеми.

— Качвай се бе, задник!

Маккелви се покачи на гърба на Томи. Действително му беше трудно да го обкрачи. Едва не си разчекна задника.

— Добре — казах аз. — Сега, Томи, ти си слонът и ще отнесеш Маккелви на гърба си надолу по коридора и в асансьора. Тръгвай!

Томи запълзя по пода към вратата.

— Билейн — каза Маккелви, — ще си платиш за това. Кълна се в космите по пубиса на майка ми!

— Още веднъж ме закачи, Маккелви, и ще направя кура ти на пихтия!

Отворих вратата и Томи изпълзя навън със своя водач.

Той запълзя надолу по коридора и щом мушнах лугера в джоба на сакото си, усетих, че вътре има нещо — смачкан лист хартия. Извадих го. Беше писменият тест за възстановяване правата ми на шофьор. Целият беше надраскан с червено. Бях скъсан.

Хвърлих листа през рамо и последвах приятелчетата си.

Стигнахме до асансьора и аз натиснах бутона.

Стоях и си тананиках част от „Кармен“.

Тогава без всякакъв повод си спомних как преди много време четох за това как са намерили Джими Фокс мъртъв в хотелска стая в някакъв бордей. Всички тези бездомници. Мрат като кучетата.

Асансьорът дойде. Вратата се отвори и аз ритнах Томи в задника. Той пропълзя вътре с Маккелви на гърба. В асансьора имаше трима човека, те стояха и си четяха вестниците.

Продължиха да четат. Асансьорът тръгна надолу.

Тръгнах по стъпалата. Бях петнайсетина килограма горница. Имах нужда.

Преброих сто седемдесет и шест стъпала и вече бях на първия етаж. Спрях пред щанда за пури, купих си една пура и „Дейли Рейсинг Форм“. Чух, че асансьорът идва.

Излязох и тръгнах решително през мъглата. Очите ми бяха сини, обувките стари и никой не ме обичаше. Но ми предстоеше работа.

Аз бях частният детектив Ники Билейн.