Чарлс Буковски
Криминале (38)

38

След това позвъних на Джон Бартън. Той ръководеше едно издателство на север.

— Тук е Билейн, Джон…

— Радвам се да те чуя, Ник. Как вървят нещата?

— Малко бавничко, Джон. Трябва ми малко повече информация за този червен Врабец.

— Ами, ние искаме да направим Червеният Врабец символ на нашата компания. Да го направим наистина много известен. Но чух, че съществувал и друг червен Врабец. Ако това е така, то ние трябва да го намерим.

— Това ли е всичко, което имаш.

— Ами, може би също така… предчувствие…

— Някога виждал ли си този червен Врабец?

— Чувам, че е бил забелязван.

— Чуваш? А чу ли къде?

— Секретни източници. Не мога да им давам гласност.

— Да предположим, че открия тази птица? Какво искаш да направя. Да я сложа в клетка?

— Не, само ми намери някакво истинско доказателство, че тя съществува. За да задоволиш любопитството ми.

— Ами ако никога не я намеря?

— Ако съществува, ще я намериш. Аз ти вярвам.

— Слушай, това е най-шибаният случай, с който някога съм се захващал.

— Винаги съм казвал, че ти си велик детектив. Заради мен ще го докажеш. Ще откриеш Червеният Врабец.

— Добре, Джон. Ще се заема с това. Но вече не съм дете. Събуждам се уморен. Мисля, че вече съм слязъл няколко стъпала надолу.

— Ти си в разцвета на силите си. Можеш да се справиш.

— Добре, Джон, ще опитам…

— Страхотно!

Затворих телефона. Е, това беше. Но откъде да започна?

Реших да опитам с най-близкия бар.

Беше около три часа следобед. Намерих празен стол до бара и седнах. Барманът дойде. Изглеждаше страшно самотен. Нямаше никакви клепачи. Върху ноктите на ръцете му бяха нарисувани зелени кръстчета. Някаква откачалка. Нямаше отърваване от тях. По-голямата част хората по тая земя са побъркани. Онези, които не са побъркани са сърдити. А пък останалите, които не са нито побъркани, нито сърдити, са просто тъпи. Нямах никакъв шанс. Нямах и никакъв избор. Оставаше ми само да се мотая наоколо и да чакам края. Това беше трудна работа. Най-тежката работа, която човек можеше да си представи. Насилих се да погледна към бармана.

— Скоч с вода — казах аз.

Той не помръдна.

— Скоч с вода — повторих.

— О — каза той и си размърда задника.

Видях я да влиза с ъгълчето на окото си. Защо казват „с ъгълчето на окото“? Очите нямат ъгли. Как да е, видях я, че влезе. Една стара приятелка. Тя седна от дясната ми страна.

— Здрасти, копеле — каза тя, — ще почерпиш ли?

— Да, скъпа.

Беше лейди Смърт.

— Хей, момче! — извиках към бармана, — направи ги две!

— Ъ? — попита той.

— Направи два пъти скоч с вода, моля.

— Ъ, добре — каза той.

— К’во пра’иш, дебеланко? — попита лейди Смърт.

— Разрешавам случаи на клиенти.

— Искаш да кажеш бавно или никога.

— Не, скъпа, не, виждаш ли, аз съм най-добрият детектив в Ел Ей.

— Това не ми говори нищо.

— Означава, че мога да бия маслото с лявата ръка.

— Не ме дразни, дебеланко, да не изгориш като електрическа крушка.

— Извинявай, скъпа, нервите ми са изопнати. Може би едно питие ще помогне.

И ето че барманът вече слагаше питиетата пред нас.

— Какво се е случило с клепачите ти? — го попита лейди Смърт.

— Газовата ми печка експлодира тази сутрин…

— Как ще спиш нощес?

— Ще си увия кърпа около главата.

— Не можеш ли да го направиш веднага? — попитах.

— Защо? — попита той.

— Няма значение…

Платих.

Вдигнах моето питие. Лейди Смърт вдигна своето.

— За много години — каза тя.

— Да, за много години — казах аз.

Чукнахме се и пихме.

Повторих поръчката…

Бяхме седели вътре вече около тридесет минути, когато в заведението влезе нов посетител. Беше жена. Тя дойде и седна от лявата ми страна. Две жени означават два пъти повече главоболия от една. Сега си имах по един проблем от всяка страна. Бях приклещен в менгемето. Бях преебан.

Другата жена беше Джини Нитро.

Поръчах на бармана да донесе още едно питие.

— Ники — прошепна Джини, — трябва да поговоря с теб. Коя е тази кучка, дето седи до теб?

— Не можеш да познаеш — казах аз.

Тогава лейди Смърт ми прошепна:

— Коя е тази кучка?

— Не можеш да познаеш — казах аз.

Питието пристигна и Джини го обърна.

— Е — казах аз, — мисля, че е време да ви представя една на друга…

Обърнах се към лейди Смърт.

— Лейди, това е Джини Нитро…

После се обърнах към Джини.

— Джини, това е лейди… лейди…

— Лейди Д’Хийт — допълни лейди Смърт.

Те се вторачиха една в друга.

Е, това, помислих си, може да се окаже доста интересно. Махнах на бармана да поднови поръчката…