Чарлс Буковски
Криминале (25)

25

Взех асансьора до шестия етаж. Името на психиатъра беше Сиймур Дънди. Отворих вратата, чакалнята беше претъпкана с откачени. Някакъв тип четеше обърнат наопаки вестник. По-голямата част от чакащите седяха мълчаливо. Те сякаш дори не дишаха. Тягостно чувство витаеше над стаята. Разписах се на бюрото и седнах. Типът до мен беше обут с една кафява и една черна обувка.

— Здрасти, приятел — каза той.

— Здрасти — отвърнах.

— Можеш ли да ми развалиш един цент? — попита той.

— Не — казах аз, — днес не.

— Може би утре? — продължи той.

— Може би утре — казах аз.

— Но може би утре няма да мога да те намеря — каза тъжно той.

Надявам се, помислих си аз.

Чакахме ли, чакахме. Всички. Не знаят ли психиатрите, че чакането е едно от нещата, които подлудяват човека? Хората цял живот чакат. Чакат да живеят, чакат да умрат. Чакат на опашка, за да си купят тоалетна хартия. Чакат на опашка за пари. И ако нямат никакви пари чакат на още по-дълги опашки. Чакаш да отидеш да си легнеш, после чакаш да се събудиш. Чакаш да се ожениш, след това чакаш да се разведеш. Чакаш да завали, чакаш да спре дъжда. Чакаш, за да ядеш, после чакаш, за да ядеш отново. Чакаш с куп психари пред кабинета на психиатъра и се чудиш дали не си един от тях.

Трябва да съм чакал толкова дълго, че съм заспал, събуди ме секретарката, като ме разтърси с думите:

— Господин Билейн, господин Билейн, вие сте следващият!

Тя беше грозна и дърта, беше по-грозна дори и от мен. Изплаши ме, лицето й беше съвсем близко до моето. Ето как би трябвало да изглежда смъртта, помислих си, като тази дъртофелница.

— Готов съм, скъпа — казах аз.

— Последвайте ме — каза тя.

Последвах я по пътеката през приемната. Тя отвори една врата. Зад бюрото седеше тип със страшно доволен вид, облечен с тъмнозелена риза и разкопчан широк оранжев пуловер. Вътре цареше полумрак и той пушеше цигара от цигаре.

— Седнете — той посочи един стол.

Секретарката излезе и затвори вратата.

Дънди започна да драска с химикалка по лист хартия. Без да вдига поглед той каза:

— Това ви струва сто и шестдесет долара на час.

— Да ти го начукам — казах аз.

Той вдигна очи.

— Ха! Това ми хареса!

Надраска още нещо и каза:

— За какво сте дошъл?

— Не знам откъде да започна.

— Започни като преброиш до десет отзад напред.

— Да ти еба майката — му казах аз.

— Ха! — каза Дънди, — вече имал ли си контакт с твоята?

— От какъв вид? Словесен? Духовен? Уточни се.

— Знаеш какво имам пред вид.

— Не, не знам.

Той направи дупка с палеца и показалеца на лявата си ръка, после вкара и изкара от нея показалеца на дясната си ръка.

— Ето така — каза той, — ъъъ…

— Да — казах аз, — спомням си, тя веднъж направи така с ръка и аз си мушнах вътре пръста.

— Да не си дошъл тук да се занасяш с мен? — каза Дънди. — Не се шегувай с мен!

Наведох се над бюрото към него.

— Имаш късмет, приятел, че само те занасям!

— О — той се облегна на стола, — така ли?

— Да. Не си играй с мен, сладур, не мога да нося отговорност.

— Моля ви, моля ви, господин Билейн, какво искате?

Стоварих юмрука си в средата на бюрото.

— ДА ГО ВЗЕМАТ ДЯВОЛИТЕ, ИМАМ НУЖДА ОТ ПОМОЩ!

— Разбира се, господин Билейн, как попаднахте на мен?

— В „Жълтите страници“.

— „Жълтите страници“? Мен ме няма там.

— Не, има ви. Сиймур Дънди, психиатър, „Гарнър Билдинг“, стая 604.

— Това е стая 605. Аз съм Самюъл Дилън, адвокат. Господин Дънди е в съседната врата. Страхувам се, че сте сгрешили.

Изправих се и се усмихнах.

— Сега вие ме занасяте, Дънди, опитвате се да си върнете! Ако смятате, че можете да ме надхитрите, значи имате в главата си лайна вместо мозък.

Бях отишъл да разбера дали тези работи със Селин, Червеният Врабец, лейди Смърт, извънземните пришълци, Сам и Синди Бас бяха действителност или аз наистина имах проблеми с психиката. Искам да кажа, че в нито едно от тези неща нямаше много смисъл. Участвах ли действително в тях? И ако участвах, то как и защо?

Типът, които се представи като Самюъл Дилън натисна един бутон на бюрото си и след малко влезе секретарката. Тя все още беше по-грозна от мен. Нищо не се беше променило.

— Моли — каза той, — придружете, моля ви, този господин до съседната врата, до кабинета на доктор Дънди. Благодаря ви.

Последвах я през приемната и навън в коридора, където тя отвори вратата с номер 604 и ми прошепна:

— Влизай вътре, боклук такъв…

Влязох в друга наблъскана с хора приемна. Първото нещо, което видях беше оня тип с кафявата и черната обувка, който ме беше питал дали мога да му разваля един цент. Той ме видя.

— Хей господине… — каза той.

Отидох при него.

— И на теб ли ти се случи същото, а? — попита той.

— Какво?

— Хи-хи… да сбъркаш вратата… да сбъркаш вратата…

Обърнах се, излязох и взех асансьора надолу. Изчаках да стигне първия етаж. Изчаках да се отвори вратата. Минах през фоайето, излязох на улицата и намерих колата си. Влязох в нея. Запалих. Изчаках да загрее. Стигнах до един светофар. Светеше червено. Зачаках. Натиснах запалката на колата и зачаках. Светна зелено, запалката щракна и аз си запалих цигара докато шофирах. Реших, че е по-добре да се върна в офиса. Усещах, че някой ме чака.