Тес Геритсън
Откачалки (5)

Глава пета

Настъпи дълго мълчание. Фрост, който бе застанал в ъгъла, завъртя очи.

— Странно — отбеляза Джейн. — Изглеждате ми точно като човек.

— Това е само на повърхността. Но ако проучите клетките ми, ако ги погледнете под микроскоп, ще видите, че съм различен. Още от дете знаех, че не съм като всички останали. Не ми трябва храна, като на вас. Мога да оцелея без проблем само на въздух и…

— Чакайте, не ми казвайте — прекъсна го Ризоли. — Кръв?

Момчето присви очи.

— Подигравате се с мен.

О, така ли мислиш?!

— Искате да кажете, че сте вампир? — попита Фрост, като успя да запази сериозното изражение на лицето си.

Лукас го погледна.

— Ако така искате да ни наричате. Ние сме подвид на хората, нощни създания и хемофаги. Това означава, че се храним с кръв.

— Да, разбрах. Така че чия кръв поглъщате?

— Не убиваме хора, ако това е въпросът ви. Ние сме пацифисткият клон на нашия подвид. Понякога доброволци ни даряват няколко епруветки, за да ни хранят.

— Доброволци?

— Приятели. Съученици. Или някой, който ще изнесе тайно пликче или две от местната кръвна банка. Но най-вече консумираме животинска кръв. Можете да я купите от всеки добър месарски магазин. — Той седна по-изправено, като изпъчи слабия си гръден кош. — Това ни дава свръхчовешка сила.

Джейн погледна анемичното, бледо лице, потъналите в кухините очи и си помисли: Това, което има, е свръхчовешки случай на лудост.

— Значи Кимбърли Рейнър също беше вампир?

— Да. Преди няколко седмици избяга от дома си. Поканих я да живее с мен в църквата.

— Спяхте заедно в онзи ковчег ли?

— Не! Отношенията ни бяха, как да кажа, напълно платонични. Намерих стар кашон, в който да спи. За да блокира светлината.

— Мислех, че вампирите трябва да са безсмъртни. И какво се случи с нея?

— Не знам. Събудих се, а тя пищеше. Търкаляше се по пода и каза, че я боли стомахът. Въпреки че все още беше ден, излязох да й взема малко „Пепто-Бисмол“. Когато се върнах, около час по-късно, пред църквата имаше паркирана полицейска кола. — Главата му увисна. — Не знаех, че е мъртва.

— Защо не ни кажете какво се случи в действителност? — попита Джейн.

— Казах ви.

Ризоли се приведе по-близо и се взря сурово в момчето.

— Ето какво мисля аз, че се е случило. Искали сте да правите секс с нея. Или може би да вкусите кръвта й. Или може би нещо ви е прихванало и сте я нападнали. И тя е започнала да крещи.

— Не, не е така…

— Тя не е искала да млъкне, така че сте я хванали за гърлото, само за да я накарате да замълчи. Продължила е да крещи и сте натиснали по-силно. И по-силно. И изведнъж вече е престанала да крещи. — Джейн замълча и тихо продължи: — Било е инцидент, нали? Така е станало, нали?

— Никога няма да ме накарате да кажа това, защото не е вярно.

На вратата се почука и детектив Дарън Кроу промуши главата си в стаята.

— Здравей, Ризоли, бащата на момичето току-що пристигна. Ще го накарам да изчака…

Някакъв мъж внезапно се промъкна покрай детектив Кроу, влезе в залата за разпит и застана там, вперил поглед в Лукас Хенри.

— Ти, откачалка такава — изсъска той и се хвърли към момчето.